Още
    Начало Блог Страница 118

    Огледалните паралелни светове

    Малцина са хората, които не са се вълнували от приключенията на Алиса в огледалния свят. Но още от стари времена той не е бил само част от приказка, а в него сериозно са вярвали съвсем зрели хора.

    Огледалото винаги е приличало на някаква тайнствена врата към друг свят. Смятало се обаче, че през него проникват в нашия свят призраци, духове и всякакви други проявления на т. нар. „нечиста сила“. Съответно, били правени доста опити да се влезе в него откъм другата, нашата страна.

    Във фолклорните магии на огледалата се отреждала специална роля. Това се дължи на обстоятелството, че огледалото обръща отразеното пространство, което сякаш продължава навътре в него. Така то може да отразява не само визуалните обекти, но също мислите и чувствата на човека, както и да отнеме душата му в  своите загадъчни измерения. Поради тази причина огледалата и всички други отразяващи повърхности е прието да се покриват, когато в жилището има покойник. Вярвало се, че ако няколко огледала се подредят по определен начин, девойка може да види в тях бъдещия си съпруг.

    Особено интересно е т. нар. „огледало на Козирев“, наречено така по името на изобретателя му. То представлява полиран алуминиев лист, навит във вид на спирала, в която влиза човек. Хората вътре изпитват особени психофизически усещания. Много от тях се чувствали като участници в отдавна минали исторически събития, пренасяли се в друго пространство, получавали ефект „излизане от собственото тяло“ и т. н.

    Хоризонтално ориентирано огледало на Козирев

    В езотеричната литература са познати описания не само на огледала, но и на цели области, при стъпването върху които човек се премества в други измерения. Почитателите на свръхестествените феномени смятат, например, че прословутият Бермудски триъгълник, в който са изчезнали много кораби и самолети, е такова място. Но не само там. Така например, през 1994 г. норвежки риболовен кораб открил бебе в морето, което било силно измръзнало, но живо – привързано към стар спасителен пояс с надпис „Титаник“. Намирало се точно на мястото на Атлантическия океан, където злополучният кораб бил потънал през 1912 г. Дали това било зловещо деяние на днешни престъпници? Или пък наистина имало връзка със събитията около „Титаник“?

    Странен случай с огледало е регистриран в официални доклади на 25 октомври 1593 г. В град Мексико се появил, неизвестно откъде, объркан и изплашен войник, с оръжие и в униформа на полк, който не се числял към местния гарнизон. Той докладвал, че служи в столицата на Филипините – Манила, на 5000 километра от Мексико. Бил в охраната на губернаторския дворец и си спомнял само, че докато стоял на поста си, покрай него пренесли голямо, в цял човешки ръст, огледало. После вече нищо не си спомнял, а най-малко пък как се озовал в Мексико. Много месеци по-късно испански чиновници, пристигнали от Манила, познали войника и потвърдили, че по същото време, когато той изчезнал, в двореца на губернатора сменяли мебелировката. А самият войник там бил осъден задочно за дезертьорство.

    Много странно събитие се случило през 1620-те години. Една монахиня на име Мария от испанския град Агреда покръстила цяло индианско племе в Южна Америка, без да излиза от манастира си в Испания. Това било констатирано официално и докладвано от испански мисионери, които били страшно учудени, че срещат християни там, където не бил стъпвал европейски крак. Индианците показали на монасите кръстове, броеници и богослужебен съд за освещаване на вино. Установило се, че съдът бил взет от францисканския манастир в Агреда. Туземците казали, че новата вяра им била донесена от „Жената в синьо“.

    Когато мисионерите се завърнали в Испания, Светата инквизиция веднага предприела разследване. Било констатирано, че богослужебният съд наистина е от Агреда. Абатисата на манастира, който бил основан от нейните родители – монахиня Мария (Мария Фернандес Коронел), си признала, че за връзка с индианците на около 9 хиляди километра използвала обикновено полирано метално огледало. Тъй като всичко вършела с добри намерения и благи цели, а и постигнала неопровержим положителен резултат, Инквизицията не намерила в действията й състав на престъпление.

    През 1673 г. католическата църква започнала процес по обявяването на Мария Агредска за светица – който, обаче, не е приключил и до ден-днешен. А през 1861 г. нейната книга „Мистичният Божий град“ все пак била забранена от испанската Инквизиция.

    Така проблемът за огледалния свят неусетно се преплита с този за наличието на други измерения, пространства и светове около нас. През 1957 г. американският физик Хю Еверет в своята докторска дисертация научно обосновал възможността да съществуват множество обитаеми светове – и така създал квантовата теория за паралелните вселени. Според него, всички тези светове са вложени един в друг, подобно на руска матрьошка – тоест, намират се и около нас, може би дори вътре в нас, а не само на безкрайно отдалечени планети.

    Основният извод на Еверет е, че, ако се намираме извън даден свят – той ни изглежда безкрайно малък, но ако сме вътре в него – безкрайно голям. Физикът завършил защитата на своята дисертация с прочутата фраза: „Дами и господа, трудно е да си представим, че в тебешира, който държа в ръката си, има милиарди Вселени, големи колкото нашата или дори повече – но, както виждате, уравненията го доказват!“

    За съжаление, дори великият Нилс Бор, с когото Еверет се срещнал, не се отнесъл сериозно към теорията му. Но, кой знае – невъзможното днес често става очевидно утре.

    Древният град Пергам

    Пергам (или Пергамон) е древен град, разположен в Анадола, на около 25 километра от Бяло море в днешен Измир. Градът имал огромна стратегическа стойност, тъй като се издигал над река Бакърчай, осигуряваща достъп до бреговете на Егейско море.

    Началото

    След смъртта на Александър Велики през 323 година пр.н.е. неговите генерали си поделят завладените територии, което довежда до борба за власт между тях. По онова време Пергам не е нищо повече от малко населено място, разполагащо с крепост върху близкия хълм. След години безредици, то става част от територията, контролирана от Лизимах – един от генералите на Александър Велики. По това време Пергам става полис (град-държава).

    Лизимах

    Лизимах е потънал сред военни конфликти след разделянето на империята на Александър Велики и през 282 г.пр.не. бил на път да се изправи срещу Селевк I Никатор – основател на царството на Селевкидите. Лизимах оставя както управлението, така и богатството си в ръцете на неговия довереник Филитер от Тиос. Нещата обаче не се развиват по плана на Лизимах и той е убит по време на тази битка. За Филитер това не е нещо лошо – сега той разполагал с 9000 сребърни таланта, които нямали собственик. Той присвоява богатството и обявява независимостта си, но за да избегне ненужни рискове той се заклева във вярност към Селевк и по този начин Пергам става част от династията на Селевкидите.

    Филитер управлява Пергам самостоятелно до смъртта си през 263 година пр.н.е., след което неговият племенник Евмен I заема мястото му – по онова време градът вече бил малко царство. Обикновено за основател на династията на Аталидите се смята Филитер, но всъщност владетелят след Евмен I – Атал I е основателят, тъй като той е първият, който използва титлата цар.

    Атал I

    Атал I е запомнен и с това, че печели тежката битка над галатяните, които се заселват в централната част на Анадола през 3 век пр.н.е. Много общности в Анадола страдали от атаките на галатяните, които дори успели да проникнат през градските стени на Пергам. Атал I обаче успява да ги победи и да ги накара да отстъпят назад. Сега Пергам става столица на най-мощното царство в Анадола.

    Зенитът

    Евмен II наследява Атал I и управлява Пергам от 197 г.пр.н.е до 159 г.пр.н.е. През 190 г.пр.н.е. Римската империя прогонва селевкидите от Анадола, но не проявява интерес в управлението на региона, затова Евмен II, който до онзи момент вече се е превърнал в приятел и съюзник на римляните, сега бил новият владетел на територията, която някога принадлежала на селевкидите. Гърците обявяват Евмен II за предател заради съюза му с римляните срещу тях. Именно това развитие на ситуацията обаче превръща Пергам в интересно и още по-известно малко царство, а Евмен II става още по-богат.

    Евмен II

    Римляните разширяват защитата си по почти цялото Средиземноморие, но всички тези предимства имали цена и сега Пергам, макар много по-голям, бил и много по-малко независим. Не е ясно точно колко е било населението в този момент, но археологически данни посочват, че градът е бил обитаван от не повече от 10 000 души.

    Евмен II се заема със задачата да увеличи престижа на Пергам като го разшири и го превърне в културна столица. Това е и времето, през което е създаден Пергамският олтар. Евмен II изгражда и библиотека, която била на второ място след тази в Александрия по брой произведения. Също така имала и огромна колекция от картини, предоставени за общо удоволствие.

    Част от Пергамския олтар (Съхранява се в Пергамския музей в Берлин)

    Владетелят на Египет Птолемей IV не бил доволен от идеята да съществува библиотека, която да оспорва престижа на тази в Александрия, затова забранява износа на папирус, надявайки се че по този начин ще предотврати развитието на библиотеката в Пергам. В резултат на това властите в Пергам насърчават масовото производство на „пергамент“ – обработени овчи и телешки кожи, които отдавна се използвали за писане на изток. Пергаментът се оказва предпочитан материал за писане и средство за комуникация – той бил по-скъп от папируса, но и много по-траен.

    Пергам и Рим

    При управлението на Атал III (138 – 133 г.пр.н.е.) Пергам е предаден на Рим, за да бъде изцяло под негово управление, а царството е превърнато в римска провинция с първоначална столица Пергам. Не всички обаче са съгласни с новата римска администрация и през този период възникват редица бунтове. Римляните възстановяват реда, но скоро Пергам губи статута си и съседният град Ефес става новата провинциална столица.

    По време на управлението на Адриан (117-138 година) Пергам е облагодетелстван от няколко императорски инициативи. Той получава титлата „Метрополис“ и в резултат на това започва изграждане на множество масивни храмове, стадион, театър, форум и амфитеатър.

    Амфитеатърът на Пергам

    През втората половина на 3 век величието на Пергам започва да намалява. Нещата се влошават най-много през 262 година при земетресение, след което готите го разграбват. С популяризирането на християнството ситуацията се изменя напълно, тъй като сградите, почитащи езическите богове, вече не били желани и ценени. Дори храмът на Асклепий, който бил посещаван от хиляди, изведнъж бил напълно изоставен. През 611 персийците превземат Сирия и навлизат в Анадола, опустошавайки всяко място, през което преминават. По това време Пергам вече е един влошен, малък град, който е само бледо отражение на предишното си аз.

    Източник: ancient.eu

    15 отговора на хипотетични въпроси

    1. Какво би станало, ако Земята беше два пъти по-голяма?

    Ако диаметърът на нашата планета е 16 000 км, масата ще се увеличи 8 пъти и силата на гравитацията ще бъде два пъти по-голяма. Всички растения и животни, които съществуват днес, ще загинат под тежестта на теглото си и ще се появят нови видове.

    1. Какво би било, ако на Земята имаше друг вид, подобен на човека?

    Ако нашата планета беше обитавана от друг, също така развит вид, като хората, тогава ще има постоянна борба за власт между нас и тях. След стотици хиляди години борба вероятно никой нямаше да спечели, щяхме да сме се адаптирали един към друг или щяхме да се игнорираме.

    1. Какво би станало, ако гигантски астероид не беше унищожил динозаврите?

    Ако астероидът не е паднал на Земята, тогава динозаврите най-вероятно са щели да продължат да съществуват на нашата планета. В крайна сметка, господството на динозаврите на Земята е извънредно събитие. Изследователите предполагат, че вместо хора са щели да се появят „динозавроиди“, които биха имали сравнително голям мозък.

    1. Какво би станало, ако всички хора на Земята скочат едновременно?

    Ако всички хора се съберат заедно и едновременно скочат, това ще накара Земята да се придвижи на една стотна от радиуса настрани, но при приземяването ще се върне обратно.

    1. Какво би станало, ако Луната никога не се е сформирала?

    Без нея нямаше да има живот или живите същества щяха да развият много различни модели на поведение, за да се справят с шестчасовия ден и екстремните климатични промени, които биха съществували при безлунна Земя.

    1. Какво би станало, ако хората бяха два пъти по-умни?

    В този случай, според експертите, ще бъдем по-развити на индивидуално ниво, ще бъдем по-здрави, ще изглеждаме по-добре и ще бъдем по-малко религиозни. Но все пак, все още бихме се различавали един от друг, а обществото би било толкова конфликтно, колкото е и сега.

    1. Какво би станало, ако всички котки на Земята изведнъж умрат?

    Котките могат да ни изглеждат като най-обикновени животни, но те са жизненоважни членове на глобалната екосистема. Благодарение на проучванията, които изследват последиците от изтеглянето на котки от териториите на малките острови, е известно, че без тях Земята ще бъде превзета от гризачи, възможно най-скоро. Вероятно мишки и плъхове биха унищожили всички запаси от зърно, щяха да разпространят голям брой болести и да унищожат гнездящите птици.

    1. Какво би станало, ако нашата Слънчева система се е сформирала по-близо до края на Млечния път?

    Газови титани като Юпитер и Сатурн не биха могли да съществуват, а отсъствието на такива планети може да означава смърт за Земята, защото в този случай твърде често тя ще бъде изложена на въздействието на астероиди.

    1. Какво би станало, ако първите животни, излезли от океана на сушата, имаха шест крайника, а не четири?

    Четирите крайници доминират в по-висшите животни и това се отнася до времето, когато перките трябвало да се развият, за да се излезе на сушата. Но животните биха могли да имат шест перки. В този случай, учените смятат, че животът щял да се развива много близо до водата и вероятно големи, интелигентни животни никога е нямало да съществуват.

    1. Какво би станало, ако неандерталците не бяха изчезнали?

    Неандерталците биха могли да оцелеят до наши дни, а след това доста вероятно да говорят, мислят и действат като нас. Но експертите отбелязват, че асимилацията е много по-вероятна, както и създаването на хибридни видове.

    1. Какво би станало, ако магнитните полюси си променят местата?

    Въпросът не е в това дали това ще се случи, а кога, защото подобно нещо вече се е случило в историята на Земята. Станало е, когато атомите на желязото в течното външно ядро постепенно са променяли посоката на своето движение в продължение на няколко хиляди години.

    1. Какво би станало, ако силите, които образуват молекулите, са два пъти по-силни или по-слаби?

    Молекулите се образуват, когато протоните от съседните атоми се разделят с електроните. Ако електромагнитната сила, от която зависи тази връзка, е различна, Вселената може да бъде лишена от живот, дори от звезди и планети. Привличането между положително заредените протони и отрицателно заредените електрони е ясно изразено, което позволява на атомите да се оформят в по-големи биомолекули.

    1. Какво би станало, ако имаше само един вид храна?

    Няма такава храна, в която да се съдържа всичко, от което се нуждае човек. Ако се храним само с един вид плод или зеленчук или зърно, това ще доведе до полиорганна недостатъчност. Яденето само на месо ще накара тялото ви да „дъвче“ собствените ви мускули, ако се храните само с плодове, тогава ще развиете скорбут. По този начин, монотонното хранене е път към смъртта.

    1. Какво би станало, ако Слънцето беше два пъти по-малко по размер?

    Слънцето би било по-червено и по-малко горещо. Районът около него, който би бил подходящ за живот, ще бъде много по-малък и нашата Земята нямаше да влезе в този радиус.

    1. Какво би станало, ако трябваше да се стреля с оръжие в Космоса?

    С оръжие може да стреля в Космоса, което дава основа за появата на всякакви абсурдни сценарии. Ако сте във вакуум между галактиките, след което издърпате спусъка, куршумът в пространството ще се движи буквално завинаги. Ако трябва да стреляте в Слънчевата система, куршумът ще се насочи към Слънцето или към някоя от огромните планети. И ако стреляте към хоризонта, стоейки на върха на лунна планина, то теоретично вие ще се застреляте в гърба.

    Най-големият скъперник в света

    На 3 юли 1916 г. умира Хенриета Хоуланд Гети Грийн, която била наричана „вещицата от Уол Стрийт“. Нейното име е включено в „Книгата на рекордите на Гинес“ като „Най-големият скъперник в света“. По времето на смъртта си Гети е най-богатата жена, чието състояние е достигало 4 млрд. долара. Тя притежавала повече от 8 хиляди парцела земя, била известен лихвар и купувала акции на компании, свързани с железопътния транспорт.

    Хенриета е родена през 1834 г. в семейство, притежаващо добро състояние за онези времена. Основният източник на доходи било китовото масло. С нейното възпитание бил зает дядо й – Гедеон Хоуланд. Хенриета принадлежала на протестантска религиозна група от квакери, доста често срещана в Щатите на Нова Англия. Името „Quaker“ идва от английското „quake“ – трепери. Сред принципите на квакерите винаги са били самоограничението, непретенциозността по отношение на храната и дрехите.

    Когато зрението на стария Гедеон започнало да отслабва, седемгодишната Гети се качвала в скута му и с истински интерес четяла вестникарските съобщения за финансовите новини, разбирайки разликата между акции и облигации. На 13-годишна възраст станала семеен счетоводител.

    За нейната невероятна изтънченост, която се е превърнала в изключително скъперничество с времето, има легенди. Хенриета била доста красиво момиче, но младата дама носела една и съща износена рокля и овехтели обувки. След смъртта на майка си Гети рядко устройвала приеми. Казват, че гасяла свещите преди напускането на гостите и угарките продавала на следващия ден, салфетките  не изхвърляла, а мокрела с вода и приглаждала ъглите им, за да ги използва още един път.

    След смъртта на баща си през 1865 г. Хенриета става наследник на впечатляващо състояние от 7.5 милиона долара. Точно в този момент тя среща бъдещия си съпруг – Едуард Грийн. В семейството на американските членове на фамилия Грийн имало конгресмени и съдии, а родният му чичо бил кмет на Бостън. Самият Едуард, който говорел няколко езика, включително китайски, пътувал из половината свят. В продължение на осемнадесет години той остава във Филипините, където има значителна печалба от търговията с коприна, чай, тютюн и хашиш.

    Едуард подкрепил Хенриета, когато баща й починал, а и след това, когато леля й умира. Две години по-късно Хенриета се съгласила да се омъжи за Едуард Грийн. Двамата легализирали връзката си и сключили брачен договор, според който Едуард нямал право на нито един цент от състоянието на Гети. И дори когато съпругът й се разорил и задлъжнял, тя не му помогнала, а го прогонила.

    Гети Грийн я познавали всички на Уол Стрийт. Тя нямала равен в лихварството и в играта на фондовата борса: брокерите знаели, че ако тя купува акции на компанията утре цената на тези ценни книжа ще скочи. Купувайки ценни книжа, Гети научавала цялата вътрешна история на компанията и можела да разкаже за нея дори повече от собственика й. От брака Хенриета имала две деца: Нед и Силвия, които от време на време страдали от прекомерната майчинска опека. Грийн нямали дом, живели в най-евтините мотели, икономисвали от лекарства и хранителни продукти. Хенриета почти никога не сменяла дрехите и обувките си, сменяла само бельото, когато се превръщало в дрипи. Никога не е използвала услугите на камериерки и перачки. След като прочитала новия вестник, тя изпращала Нед да го продаде. В магазина можела да се пазари с часове за всеки цент – повечето продавачи я мразели. Поради алчността на Хенриета синът й Нед загубил крака си. В една от мразовитите зими му купили шейна. Момчето не можело да повярва на щастието си и веднага избрало да се спуска от най-стръмното и опасно място. По време на едно от спусканията шейната се обърнала и момчето зле ранило крака си. В пристъп на икономия Хенриета го завела в болницата за бедни. За съжаление, там всички я познавали. Лекарите отказали да помогнат на сина й. Тогава тя решила да го лекува сама у дома: в продължение на няколко години Нед страдал от ужасна болка и след това се наложило да му ампутират крака над коляното.

    Застаряващата Гети никога не я оставял страха от убийство, а на гости при малкото си познати ходела със собствена храна и спиртна горелка за варене на яйца.

    На 81 г. умира от инфаркт. Двете й деца наследили  огромно състояние – около 4 млрд. долара. Нед Грийн по-късно станал известен под прякора „Чичо Нед“. Той инвестирал своя дял в добър живот, автомобили и технологични разработки. След смъртта на майка си Нед почти веднага се оженил и бил очарован от автомобилната индустрия. Собственият автомобил станал една от първите придобивки на семейството.

    5 психологически проучвания, които ще ви накарат да обикнете човечеството

    Когато четем или слушаме новини много лесно можем да се разочароваме от човешката природа. Скорошни психологически проучвания обаче ни показват, че хората не са толкова егоистични или алчни, колкото изглеждат понякога.

    Когато сме благодарни за нещо ни се иска да „продължим доброто“

    Вероятно сте чували израза „да продължиш доброто“ – когато един човек предложи да направи малка услуга на някого (например да плати кафето му, докато чака на опашката), вторият човек изпитва нужда също да направи услуга на някой друг. Проучване, проведено от учените от Northeastern University в Масачузетс открива, че хората действително искат да продължат доброто, когато някой им е помогнал и причината е, че се чувстват благодарни за това. По време на експеримента някои участници умишлено изпитали проблеми с компютрите си. Когато някой от останалите им предложи помощта си, след това самите те прекарвали доста голяма част от времето си също да помогнат на някого да се справи. Добрината, отправена към нас ни мотивира също да искаме да правим добро.

    Когато помагаме на някого се чувстваме по-щастливи

    В проучване, проведено от психолога Елизабет Дън и колегите ѝ, на участниците им била предоставена малка сума (5 долара), които да похарчат през деня. Те имали право да изхарчат парите както пожелаят, но с едно малко условие – половината от участниците трябвало да похарчат парите за себе си, а другата половина от участници да похарчат парите за някой друг. Когато психолозите се срещат с участниците в края на деня, те откриват нещо, което ги изненадва – онези от тях, които похарчили сумата за някой друг, се чувствали много по-щастливи от другите, които похарчили парите единствено за себе си.

    Връзките ни с околните прави животът ни изпълнен с повече смисъл

    Психологът Карол Раф е известна с проучванията си върху така нареченото „eudaimonic well-being” или чувството, че имаме цел в живота и че той е изпълнен със смисъл. Според Раф връзките ни с околните е ключов фактор за това дали ще имаме усещането за смисленост в живота си. В проучване, проведено през 2015 година, участниците, които прекарвали повече време сред хора, били много по-щастливи и имали чувството, че животът им има смисъл. Същото проучване посочва, че участниците се чувствали много по-добре, след като напишат писмо с благодарности на човек, който им е близък.

    Подкрепата, която оказваме, е свързана с дълголетието

    Психологът Стефани Браун и колегите ѝ проучват дали помощта, която оказваме на околните, влияе върху дълголетието. Тя пита участниците в изследването колко време са прекарали в помощ на някого. Браун открива, че онези от тях, които прекарват повече време в това да подкрепят и помагат на близките си имат по-малък риск от развиване на заболявания. С други думи, оказва се, че хората, които подкрепят  околните, всъщност помагат и на себе си.

    Възможно е да станем по-съпричастни

    Карол Дуек от Станфордския университет провежда няколко изследвания, фокусирани върху установения начин на мислене у хората. Някои от тях вярвали, че могат да станат по-добри в нещо ако положат усилия, докато други вярвали, че способностите им са сравнително непроменими. Тя открива, че съпричастността – способността ни да усещаме и разбираме емоциите на другите, може да бъде повлияна от начина ни на мислене.

    След серия от проучвания Дуек открива, че начинът ни на мислене всъщност влияе на това колко съпричастни можем да бъдем – онези, които вярват, че могат да станат по-добри, прекарват повече време в опити да са съпричастни на околните. Самата Дуек казва: „Емпатията всъщност е избор“. Тя не е нещо, което само някои хора могат да изпитват – всички имаме възможността да сме съпричастни.

    Мистериозни и легендарни мечове от света

    Когато говорим за воините на Средновековието, пред очите ни обикновено изникват бойци, въоръжени с шлемове, щитове, копия, лъкове, боздугани, бойни секири и… мечове.

    Всъщност, не е било съвсем така. Масовото ударно въоръжение тогава са преди всичко копия, секири, различни видове боздугани. Особено в Ранното Средновековие мечът е бил изключително рядко, скъпо оръжие и се носел само от благородници. Това се подчертава и от факта, че на някои мечове дори бил давани имена. Причината била в недостатъчно развитата металургия, а оттам и във високата цена – ако използваме съвременни ценови аналогии, един меч тогава би струвал, колкото днес мерцедес висша класа. Затова и рицарите се отнасяли към мечовете си като към свои верни бойни другари. Воин, който без основателна причина загубел меча си в битка, се покривал с позор.

    Сред мечовете също има своя „аристокрация“ – прочути остриета, които според легендите имали вълшебни свойства. В такива разкази има зрънце истина – артефактният меч само с вида си въодушевявал воините около себе си. Неслучайно дори сред оръжията на бъдещето в прочутата сага „Междузвездни войни“ най-силен отново е мечът – но, разбира се, вече във „високотехнологичен“ вид.

    1.Мечове в камък

    Твърде прочути са мечовете, забити в камък. Мнозина си спомнят как крал Артур изтегля своя „Ескалибур“ от скалата, за да докаже правото си върху трона. Въпреки фантастичността на това събитие, напълно е възможно то да се основава на реален обичай сред древните британци.

    А в италианския параклис „Монте Сиепи“ се съхранява камък със здраво заседнал в него меч. Той принадлежал на тосканския рицар Галиано Гуидоти, живял през ХІІ-ти век. Според легендата, Гуидоти имал лош характер – затова един ден при него дошъл архангел Михаил и му предложил да стане монах. Рицарят се разсмял и заявил, че това ще е също толкова трудно, колкото и да разсече камъка. За доказателство наистина го ударил – и за всеобща изненада острието влязло в канарата като в буца масло. Смаяният Галиано го оставил там, станал монах и по-късно бил канонизиран за светец – а славата на меча му се разнесла из цяла Европа. В наши дни изследователят от Университета в Павия Луиджи Гарласкели подложил меча на радио-въглероден анализ и се установило, че е на възраст около 800 години – тоест, някаква част от легендата може и да е истина.

    2.Мечът „Кусанаги-но цуруги“

    Този митичен меч в продължение на векове е символ на властта на японските императори. Названието му се превежда като „Меч, косящ трева“. Известен е още и като „Аме-номуракомо-но цуруги“ – „Меч, събиращ облаци от рая“. Японският епос казва, че бил намерен от бога на вятъра Сусано в тялото на убит от него дракон с 8 глави. Сусано го подарил на сестра си – богинята на слънцето Аматерасу, а тя – на своя внук Нинига. Така постепенно станал собственост на полубога Джима – първия японски император. Смята се, че оригиналният меч е потънал в морето по време на войната „Гемпей“ (1180-1185) и е заменен с дубликат.

    Властите на Япония никога не са го показвали публично. Дори по време на коронации е изнасян само увит в платно. Предполага се, че се пази в шинтоисткия храм „Ацута“ в град Нагоя – но няма никакви нагледно доказателства, че изобщо съществува.

    1. Мечът „Дюрандал“

    От векове в параклиса „Света Богородица“ във френския град Рокамадур стърчи меч, забит в стена, който според легендата принадлежал на самия Роланд. Според преданието, той хвърлил вълшебното си острие, предпазвайки параклиса от враговете, и така мечът останал в стената.  Но учените смятат, че мечът в параклиса не е легендарният „Дюрандал“, с когото Роланд всявал страх сред сарацините.

    Прочутият племенник на Карл Велики загинал на 15 август 778 г. в битката с баските в Ронсевалската клисура, на стотици километри от Рокамадур. А слуховете за „Дюрандал“, забит в стената, се появили едва в средата на XII-ти век, почти едновременно с написването на „Песен за Роланд“. Монасите просто обвързали името на Роланд с меч, за да си осигурят стабилно посещение на енориаши.

    Проблемът е, че, отхвърляйки версията за Роланд като собственик на меча, експертите не могат да предложат нищо в замяна. Така се оказва, че, както винаги, романтичната легенда се оказва по-красива от сухите исторически факти.

    1. Жадните за кръв остриета на Мурамаса

    Мурамаса е знаменит японски ковач, живял през XVI-ти век. Според легендата, той се молел на боговете да дарят неговите мечове с кръвожадност и разрушителна сила. Майсторът правел много добри мечове и боговете изпълнили молбите му, като слагали във всяко негово острие демоничен дух за убиване на всички наоколо.

    Смятало се, че ако меч на Мурамаса бъде оставен дълго време бездействен, той може да предизвика собственика си да убие невинен човек или да се самоубие, за да може острието да се „напие“ с кръв. Разказвали се безброй истории за собствениците на мечовете на Мурамаса, които полудявали и убивали много хора. След цяла поредица многобройни злополуки и убийства, настъпили в семейството на прочутия шогун Йеясу Токугава, които народната мълва свързвала с проклятието на Мурамаса, правителството обявило мечовете на майстора извън закона и повечето от тях били унищожени.

    Но школата на Мурамаса представлява цяла династия оръжейници, просъществувала цял век, затова историята с „демоничния дух“ в мечовете им е само легенда. Както е известно, няма лоша реклама. Проклятието на остриетата, направени от майсторите в школата, ги прославила навсякъде. Мнозина опитни воини ги предпочитали – и явно както поради своето изкуство, така и благодарение на „кръвожадните мечове“ на Мурамаса, често извоювали победи.

    Източник на снимките: http://www.twoeggz.com

    До 10 г. човечеството ще победи рака, старостта, радиацията и студа!

    Учени обявиха намерението си да започнат мащабен проект за разработване на клетки, устойчиви на вируси и други заплахи.

    Свят, в който болестите вече не са заплаха, опасните вируси са просто безобидни микроби, радиацията не е смъртоносна и никой не остарява, може и да звучи фантастично, но според група учени това ще е възможно в съвсем близко бъдеще.

    Водещи генетици от проекта „Геном“ (Genome Project) обявиха, че по 10 години ще е възможно създаването на клетки, имунизирани срещу изброените по-горе заплахи, както и към онкологични заболявания и студ.

       Снимка: shutterstock

    Учените подкрепят твърденията си с резултатите от експеримент с клетка на бактерията ешерихия коли (E.coli). Специалистите уточняват, че върху генома на бактерията са били направени 321 промени, благодарение на които тя е получила имунитет срещу вируси.

    „Извънредно здравите и устойчиви клетки могат да окажат огромно влияние върху човешкото здраве“, заявява проф. Джордж Чърч от Медицинското училище на университета Харвард, който е пионер в областта на ДНК модифицирането – CRISPR (съкращение от Clustered Regularly Interspaced Short Palindromic Repeats) – процес, който позволява на бактериите да помнят ДНК-то на атакуващите ги вируси, така че при следваща среща бактериите да идентифицират и унищожат същите вируси с помощта на ензими, разграждащи ДНК.

    Генетиците обаче отбелязват, че подобно препрограмиране на генома на растение или бозайник ще отнеме повече време и ще изисква повече усилия.

    „Препрограмирането на всеки протеин в човешкия ген например би бил възможен след 400 хил. промени“, уточнява проф. Чърч в интервю за Stat.

    Той добавя, че от 20 хил. човешки генома е необходимо да се премахнат допълнителните кодони (единици на генетичния код).

    Въпреки всичко учените са уверени, че желаните резултати биха могли да бъдат постигнати в рамките на 10 години.

    „Имаме много причини да вярваме, че можем да създадем клетки, които ще бъдат напълно устойчиви на всички известни вируси. Също така би било възможно да се създаде резистентност и към други заплахи, включително рак и прион (съкращение от протеинна инфекциозна частица)“, казва професор Йеф Боке, директор на Института по системна генетика в Нюйоркския университет „Лангоун“, който също е един от ръководителите на проекта.

    Но това не е единственото нещо, което екипът се надява да постигне.

    Четиримата ръководители на проекта „Геном“ вярват, че са способни да препрограмират човешките гени така, че клетките да станат по-устойчиви на увреждания, причинени от фактори като стареене, измръзване и дори радиация.

    От решаващо значение за успеха това начинание е достъпът на екипа до разработената от TALEN технология за препрограмиране на генома Cellectis proprietary, която позволява да се въвеждат много специфични промени в ДНК кода.

    САЩ

    Публикувано във факти.бг

    Огледалата – какво не знаем за тях

    Огледалата, фантомните крайници и човешкия мозък

    Експериментите с използването на огледала при пациенти с фантомни крайници позволиха на изследователите да научат много за това как функционира мозъкът. Учените поставят огледалата на масата вертикално и между тях се отразява целият крайник на пациента – да речем ръката. Отразяването на непокътнатата ръка е насложено върху страната на фантомния крайник, така че пациентът  изглежда да вижда двете ръце – и съществуващата, и липсващата.

    Това звучи страшно, но когато човек види и двете си ръце, той чувства как неговата фантомна ръка даже се движи, макар  да я е изгубил преди много време. Когато се докосне цялата му ръка той усеща допир и в липсващата. След няколко повторения на процедурата пациентите усещат, че техният фантомен крайник е изчезнал.

    Учените смятат, че ефектът се дължи на пластичността на мозъка – как мозъкът създава нови невронни пътища след загуба на крайник. Също така те вярват, че има много тясна връзка между визията и усещането в мозъка.

    Огледалата причиняват халюцинации

    Когато погледнете в огледалото може да възникне странна илюзия. Опитайте сами: седнете в тъмна стая пред огледало на около метър от него и гледайте лицето си в продължение на десет минути. Стаята трябва да е възможно най-тъмна, за да можете ясно да видите отражението си. Първо ще забележите, че лицето ви в огледалото е леко изкривено. Постепенно отражението ще се промени по-бързо, ще стане по-скоро като маска – ще имате чувството, че човекът в огледалото не сте вие. Някои хора виждат лицата на непознати, фантастични чудовища или животни с намордници.

    Учените вярват, че подобен експеримент може да ни помогне да разберем самите себе си по-добре. Някои психолози вярват, че методът е подходящ за лечение на шизофрения – така пациентите са изправят пред своите други „аз“.

    Дали всички се разпознават в огледалото?

    Разпознаването на себе си в огледалото е напълно естествено: поне това е, което повечето хора казват, но не всеки може да премине теста за самопознаване в огледалото. Учените поставят върху лицето или тялото знак, който определя дали човекът в огледалото се разпознава – ако е така, най-вероятно ще се опита да изтрие марката. Децата, например, започват да се разпознават в огледалото едва на 24 месеца.

    Въпреки това, когато изследователите тестваха деца от държави като Кения или Фиджи, те бяха много изненадани, че шестгодишните не могат да преминат този тест. Но това не е знак, че те нямат способността психологически да се самооразграничат от другите хора. Най-вероятно проблемът е в културните различия: децата са склонни да „замръзват“ преди собственото си отражение в огледалото – това доказва, че те разбират, че виждат себе си, а не някой друг.

    Животни, които се разпознават в огледалото

    Оказва се, че много хора не минават теста на самопознаването пред огледалото. Същото важи и за повечето животни – но не за всички. Може ли това да означава, че някои животни са в състояние да разпознаят собственото си отражение? Учените вярват, че да.

    Например, слоновете, които са пред огледалото, изтриват марката на главата си, но не показват явни признаци на самоувереност – извършват поредица от повтарящи се движения. Може би някои животни просто не се интересуват от наличието на външни белези на тялото си, затова те не реагират на тях.

    Тестът за горилите също не минава така, както е при хората. Независимо от това, горилите лесно се смущават: контактът с очите при тях е изключително важен, така че след като са застанали пред огледалото, те се опитват да се уединят, а след това вече да изтрият белезите, които са били забелязани в огледалото. Така че сега се смята, че горилите са в състояние да се идентифицират в отражението.

    Огледален тест са в състояние да преминат шимпанзета, орангутани, делфини, косатки.

    Огледала на Луната

    Разстоянието от нас до Луната е около 384 403 километра и ние го узнахме благодарение на огледалата. Разстоянието от Луната до Земята постоянно се променя поради факта, че Луната се върти около нашата планета в елиптична орбита. Разстоянието от най-близката точка на орбитата на Луната до Земята, известно като перигей, е само 363 104 км, а в най-отдалечения апогей това разстояние е равно на 406 696 км. Астронавтите от програмата „Аполо“ инсталираха ъглов рефлектор на Луната, който беше използван за изчисляване на разстоянието от Земята до Луната. Ъгловите рефлектори са специални огледала, отразяващи лазерния лъч обратно в посоката, откъдето идва. Тези лазерни лъчи се изпращат на Луната с помощта на огромни телескопи  и отразената им светлина позволява на учените да изчислят разстоянието до Луната до три сантиметра. Ъгловите рефлектори също увеличиха познанията ни за Луната. Например, те предоставиха информация за лунната орбита и сега знаем, че сателитът се отдалечава от Земята с около 3,8 см всяка година. Тези данни дори се използват за проверка на Теорията на относителността на Айнщайн.

    Огледалата могат да отразяват звука

    Огледалата, отразяващи звуковите вълни, се наричат акустични. Те са били използвани във Великобритания по време на Втората световна война за откриване на някои звукови вълни, идващи от вражески самолети. Това е ставало преди да се появи радарът. Такива огледала има навсякъде по брега на Великобритания, а най-известните от тях все още стоят в графство Кент. Не можете да се приближите до тях, достъпът е ограничен – огледалата могат да се видят само при специална екскурзия.

    Единственото акустично огледало в света извън Великобритания се намира в Мактаб, Малта. Това е едно от най-големите подобни огледала в света – диаметърът му е около 61 метра. На местния диалект огледалото се нарича „Il widna“, което означава „ухо“. Местоположението на „ухото“ не е тайна, но до него няма свободен достъп.

    Огледалата отразяват материята

    Изненадващо е, но има огледала, които могат да отразяват материята – във физиката те са известни като атомни огледала. Атомното огледало отразява атомите на материята по същия начин, както обикновеното огледало отразява светлината. За да се отразят неутралните атоми се използват електромагнитни полета, въпреки че някои огледала използват обикновена силициева вода

    Отразяването от атомното огледало е по същество квантово отражение на вълните на Бройл. То работи, за да отразява неутрални атоми, които се движат бавно: такива атоми са основно отблъснати от повърхността на огледалото. Свойството може да се използва за заснемане на бавни атоми или фокусиране на атомен лъч. По-добре работят оребрените атомни огледала благодарение на по-дългата дължина на вълната на веществото, в сравнение с минутните фотони на светлината.

    Правдиви огледала

    Фактът, че огледалото показва  вашето лице обърнато, е мит: вашето отражение не е обърнато. Това, което виждате, е лявата страна на лицето ви отляво на огледалото и дясната страна вдясно. Ето защо се създава илюзия, че вашето отражение е обърнато.

    Въпреки това, има така нареченото нереверсивно или истинско огледало – позволява на човек да се вижда в огледалото точно, както го виждат другите хора. На първо място, такива огледала се използват за слагане на грим.

    Истинското огледало е лесно да се създаде у дома: просто поставете две обикновени огледала перпендикулярно едно на друго и погледнете отражението си в обединението: истинското огледало ще ви даде 3D отражение, което се движи точно като вас и не е плоско както при обикновеното огледало.

    Огледалата разделят лъчите на светлината

    Огледалата могат не само да отразяват светлината, звука и материята – те също могат да разделят лъчите на светлината. Огледалата се използват в много разделители на лъча и повечето научни устройства, включително телескопи. Стандартният светоотделител е куб, изработен от две стъклени призми на една и съща основа. Когато светлинните лъчи ударят светоотделителя, половината от тях продължават да се движат по предходната траектория, а другата половина се отразява под ъгъл от 90 °.

    Странни суеверия сред китайците

    Китайските талисмани и амулети често се използват от европейците за привличане на късмет и защита от беди. Многобройните суеверия са толкова дълбоко вкоренени в умовете на хората, че те имат особено значение дори в съвременната епоха. Но когато придобиват китайски защитни амулети, мнозина не мислят за тези суеверия и забрани, които отдавна съществуват сред китайците. Ето само някои от тези убеждения, които играят специална роля за китайския народ.

     

    Не бива да има две кучета в къщата

    Китайците са с богат и сложен език, в който на йероглифите се придава специална магическа сила. Грешно изписване или комбинация от китайски символи може да доведе до неудача. Забраната за притежание на две кучета е само един пример, който ясно показва това. Наличието на две кучета означава, че в къщата има две усти, за които е необходима храна. Комбинацията от йероглифи, обозначаващи думите „уста“ и „куче“, формира глагола „плаче“. Следователно, две кучета в една къща китайците считат за лош знак, защото те могат да донесат скръб и сълзи на семейството.

    Ако разгледаме това китайско суеверие с обичайната логика, тогава изявлението е доста убедително. По-лесно е да се грижиш за едно куче, отколкото за две. Едно животно може да получи повече внимание. Смешно е, че китайците смятат за лоша поличба да има две кучета в къщата, но не виждат нищо лошо в придобиването на три, четири или повече четириноги приятели. Само две кучета се смятат за символ на неуспех. И за да заобиколят табуто, те измислили следното. Можете да бъдете собственик на две кучета, но ако има трето в къщата, не непременно живо, а например детска играчка.

    Не можете да споделяте круша с любимия човек

    Не става въпрос за крушата, а за същата особеност на китайския език, която налага редица ограничения. За разлика от първото китайско суеверие с кучета, този знак е свързан със звука на думата. На китайски думата „круша“ се произнася като „ли“. Също така звучи думата „раздяла“. Поради това се смята, че съвместното ядене на една круша може да доведе до прекъсване на връзката между влюбените. Това е едно от странните китайски суеверия, които не се поддават на никакво логично обяснение.

    Не можете да подарявате часовник

    Вероятно това е едно от китайските суеверия, което по някакъв начин прилича на знак, широко разпространен и сред европейците. По-специално тази забрана трябва стриктно да се спазва по отношение на възрастните хора. На китайски думата „часовник“ се състои от два йероглифа, които означават „време“ и „спиране“. Поради това даването на часовник на някого буквално означава, че за човека времето свършва или казано другояче, скоро ще дойде смъртта.

    Страшният номер четири

    Ако европейците имат суеверен страх от всичко с номер 13, то китайците имат такъв аналог, който може да се нарече номер четири. На китайски звучи като „си“, което също служи като обозначение на думата „смърт“. Ето защо много китайци се опитват да избегнат това число по всякакъв възможен начин. В Китай можете да откриете, че в асансьорите на къщи и хотели няма бутон за четвъртия етаж. На четвъртия етаж рядко има апартаменти или жилищни помещения, защото се смята, че там ще има непрекъснати повреди. Същият номер обикновено се заобикаля при планиране на събития. Малко вероятно е суеверните китайци да предприемат пътуване на 4-ти, 14-ти или 24-ти. Дори тези, които не страдат от параноя, са склонни да избягват полети, в които тази цифра е налице.

    Черният и белият цвят са забранени

    Ако туристите искат да се откроят (в лош смисъл) сред китайците, тогава си струва да предпочетат белия или черния цвят за дрехите си. Тези два цвята символизират смъртта за китайците. На погребение можете да видите китайци, облечени изключително в черно или бяло. Затова не посещавайте китайци в дрехи с такива цветове, ако не искате да обидите гостоприемните домакини. Вярно е, че модерната китайска младеж като правило пренебрегва тези суеверия. В Китай или Хонг Конг можете да срещнете много млади хора с черни якета.

    Уилям Джеймс Сидис – най-талантливият човек на Земята

    Детството на детето чудо

    Уилям Джеймс Сидис е роден на 1 април 1898 г. в Ню Йорк. Той е син на евреи, които са емигрирали от Бердичев, който по онова време е принадлежал към Руската империя (днес е район Житомир в Украйна). Баща му Борис Сидис преподава психология в университета в Харвард и е един от най-големите психиатри и психолози в САЩ. Той става родоначалник на психопатологията, ангажиран с хипноза и групова психотерапия. Интересното е, че Борис критикува работата на Зигмунд Фройд и категорично се противопоставя на „безумната епидемия на фройдизма“. Като полиглот успява да внуши това качество на сина си от ранна възраст. Майката Сара завършва Бостънския университет през 1897 г., но оставя кариерата си, за да се посвети изцяло на образованието на Уилям. Родителите мечтаели да направят сина си гений, използвайки собствените си методи на образование, за които често били критикувани.

    Невероятни способности

    Може да изглежда невероятно, но на 18-месечна възраст Уилям можел да чете вестник „Ню Йорк Таймс“. Когато бил на шест години се обявил за атеист. Преди да навърши 8 години написал четири книги. Неговият индекс на интелигентност е изчислен от 250 до 300 (най-високата стойност в историята на IQ). На 11-годишна възраст постъпил в Харвард. Това обаче станало едва на втория път. Университетът не се осмелявал да поеме обучението на млад гений на 7-годишна възраст, когато родителите направили първия си опит за приемане в това учебно заведение.

    През целия си живот Сидис страда от нервни сривове. Очевидно колосалното, неестествено внимание към детето, което било лишено от детство, му се отразило неблагоприятно.

    Научен принос

    Областите на знанието, в които оставя следа  Сидис, включват американската история, космологията и психологията. Трябва да се каже, че той е написал изследване за алтернативната история на САЩ.

    Сидис е бил колекционер на железопътни билети и е бил потопен в изследването на транспортните системи. Под псевдонима Франк Фалупа пише трактат за железопътен билет, който идентифицира начини за увеличаване на капацитета на пропусквателната способност на транспортната мрежа, която едва сега намира признание.

    През 1930 г. получава патент за постоянен безкраен календар, в който се вземат предвид високосните години.

    Колко езици е знаел Сидис

    Знаел е около 40 езика (според други източници – 200) и свободно превеждал от един език на друг. Освен това създал изкуствен език, наречен Vendergood, във втората си книга, озаглавена „Книга на Vendergood“, която написал на осемгодишна възраст. Този език се основава на латинския и гръцкия, въпреки че присъстват елементи от немски, френски и други романски езици.

    Отшелник

    В социален план Сидис бил напълно пасивен. Като юноша той заявил, че не възнамерява да се жени, а иска да посвети живота си на интелектуално развитие. През 1919 г., малко след като напуснал Юридическия факултет, бил арестуван за участие в демонстрация по повод 1 май в Бостън и бил осъден на 18 месеца затвор. Арестът на един от най-младите випускници на Харвард бил широко разпространен в пресата и бързо превърнал Сидис в местна знаменитост. По време на процеса Уилям нарекъл себе си социалист. Баща му успял да убеди окръжния прокурор да не го изпрати в затвора.

    Когато завели Уилям в санаториум, родителите му настоявали той да се промени, иначе го заплашвала опасност да го оставят в психиатрична клиника.

    Трябва да се каже, че Уилям Сидис не бил щастлив човек. През целия си живот бил отровен от пресата, която тиражирала глупавите и абсурдни подробности от личния му живот на гений. А отношението на обкръжението му, като се започне от колегите му от Харвард, които го осмивали заради неловкостта му и заради това, че се отличава от другите, се отразявало крайно негативно на самочувствието му.

    Последни години и смърт

    През целия си живот Сидис работи като обикновен счетоводител, носел обикновени дрехи и напускал работата си веднага щом неговият гений бивал открит. Стремейки се да съществува незабележимо, той се криел от журналистите.

    В Ню Йорк живеел отделно от родителите си и от дълго време се страхувал да се върне в Масачузетс заради евентуален арест. Занимавал се с колекционерство. Съдел вестници, които публикували статии за живота му.

    Сидис починал от вътремозъчен кръвоизлив през 1944 г. на 46-годишна възраст в Бостън. Фактът, че баща му починал от същото заболяване на 56-годишна възраст през 1923 г., е интересен.

    Жестоките закони в Поднебесната империя

    Китайската цивилизация съществува вече  около 5 хиляди години. Поданиците на Поднебесната империя обогатили културната съкровищница на цялото човечество с такива изобретения като книгопечатането, порцеланът, коприната, баруът, магнитния компас, чадъра, огледалото – макар някои изследователи да имат сериозни резерви по тези въпроси.

    Но по какви закони живеела огромната държава? Как владетелите принуждават поданиците си да се подчиняват и да работят неуморно? Как били наказвани престъпниците?

    За 23 века китайска монархия в Поднебесната се сменили почти 30 управляващи династии. Всяка от тях имала свой собствен кодекс от закони.

    Императорският кодекс на първата династия Цин (221-206 г. пр. Хр.; втората е от 1644-та до 1912-та) включва приблизително 4 хиляди престъпления. Изпълнявали се 12 вида наказания – задължително публично. Главите на жертвите били отсичани с широки мечове. При ракъсване на осъдения връзвали ръцете и краката му към 4 колесници. През 212 г. пр. Хр. първият китайски император Цин Ши-хуанди наредил да бъдат погребани живи 460 последователи на учението на Конфуций.

    Изборът на наказанието се извършвал от императора. На висшите служители той „подарявал смърт“ и им изпращал меч. Понякога, според волята на владетеля, осъденият поглъщал остра пластина от злато или друг метал.

    Императорите проявявали богато въображение. Жертвата можело да бъде удушена, да й бъде пробито темето, да й бъдат счупени ребрата, да бъде сварена в голям котел, разрязана напречно или надлъжно. При особено тежки престъпление екзекутирали и роднините на виновния.

    Следващата династия Хан управлявала Китай повече от 400 години. Съдът бил съставен от чиновници, губернаторите на провинциите и накрая – от самия император. Главите на семействата имали правото да съдят членовете на домакинството и дори ги продават в робство.

    Законите обаче станали сравнително по-меки. По време на династията Хан повечето от най-жестоките наказания били отменени. Отрязването на носовете, изрязването на коленните капачки и скопяването били заменени от бой с бамбукови пръчки или тежък труд. Осъденият можел да се откупи от наказанието или да бъде заменен от нает от него човек. В тази епоха били използвани два вида смъртни присъди: обезглавяване и по-рядко разрязване на тялото наполовина през талията с огромно тежко острие. Главите и телата на екзекутираните били излагани на пазарните площади. На смърт осъждали за повече от 1000 престъпления. Обаче, престъпниците често били амнистирани или изпращани на военна служба по границите с чергарските племена.

    По време на династията Тан (618-907) в зависимост от вината извършителят можело да бъде бит с леки или тежки бамбукови пръчки (от 10 до 100 удара), изпратен на каторжен труд, на временно или постоянно заточение, или екзекутиран. На смърт осъждали за държавна измяна, участие в заговор или бунт, за фалшиви доноси против родители на чиновници, отвличане на хора за продажба в робство, за оскверняване на гробове и търговия с контрабанден чай. За низшите съсловия най-често срещаните видове смъртни присъди били обезглавяване и удушаване – палачите постепенно затягали с палки въжето върху шията на престъпника, докато настъпвала смърт. Или пък го удушавали с уреда „лицзя“. Това било дървен пръстен за шията, поставен на 4 стълба с височина около 2 метра. Палачът настанявал затворника върху подиум от поставени една върху друга  дъски и здраво фиксирал шията на жертвата в пръстена. След това постепенно избивал изпод краката на осъдения дъска по дъска, докато той се задушавал. Тази екзекуция можела да продължи много дълго. За корумпираните чиновници имало специално наказание: пребивали ги с пръчки до смърт. Ако това били висши велможи или членове на императорското семейство, им се позволявало да изпият отрова. Всички осъдени се надявали на милостта на императора – делата им се разглеждали от 3 инстанции, последната от които бил самият владетел.

    Династията Тан имала един хуманен император – Сю Ан-цзун. През 758 г. той забранил смъртните присъди. Забраната траяла 12 години, докато избухнало голямо селско въстание. Оказало се, че без смъртни присъди държавата не може да бъде спасена – затова ги възстановили.

    По време на династията Сун (960-1279) са измислени барутът и компасът. Тогава измислили и най-мъчителната екзекуция в средновековен Китай – „линчи“ или „ухапвания на морската щука“. Палачите връзвали човека за стълб и постепенно отрязвали парчета от тялото му. Присъдата определяла колко парчета плът и за какво време да бъдат отрязани – от 8 отрязвания за няколко минути до 3 000 за няколко месеца. Изпълнението приключвало с удар в сърцето.

    Първият император на династията Мин, която дошла на власт през 1368 г. – Чжу Юан-чжан, създал тайната служба „Цзин-вей“ за борба със заговори и метежи. Тя имала няколко хиляди агенти, които се появявали навсякъде, където възниквала опасност за държавата. Според хрониките, по време на 30-те години царуване на Чжу Юан-чжан били екзекутирани около 100 хиляди души. Законните екзекуции били обезглавяване, удушаване и „линчи“ – но за „Цзин-вей“ нямало ограничения.

    Средновековните европейски пътешественици разказвали не само за лично видяното – но и това, което чували за дълбоката древност. Така, например, в стари времена палачите насила хранели осъдения с големи количества недоварен ориз. В стомаха и червата оризът се надувал и разкъсвал вътрешностите на жертвата.

    Осъдените на „бамбукова“ екзекуция разпъвали над заострени стъбла на млад бамбук. За денонощие те израствали с около 50 см и пробивали тялото на осъдения.

    Сред най-жестоките изпълнения на смъртна присъда била „плъховата екзекуция“ – разрязвали внимателно кожата върху корема на осъдения и поставяли вътре жив плъх, след което я зашивали. Жертвата умирала в страшни мъки. Но сведенията за такива екзекуци не са подкрепени документално.

    Така Поднебесната империя укрепвала своята държавност и се борела с различните видове престъпност.

     

    Митичните животни в хералдиката

    Античните зоолози имали навика да описват животни, които самите те никога не били виждали, само въз основа на разказите на пътешественици в далечни земи и морета. При това проявявали доста голяма наивност и се доверявали на всевъзможни скитници, разказващи легенди и басни за грифони, дракони, харпии и други страхотии. В същото време самите древни и средновековни учени се ползвали с голям авторитет – ето защо всяка легенда, написана и подписана от тях, веднага била схващана като научен труд, а съществуването на съответното животно се утвърждавало като неопровержима истина.

    Почитането на древните авторитети продължило през цялото Средновековие. Една от последиците била, че най-различни херцози, графове, барони, рицари и всякакви други благородници, избирайки подходящо животно за своя герб, били абсолютно сигурни, че то наистина съществува.

    Онзи феодал, който имал трезв ум и добро въображение, си избирал истинско животно. Вярно е, че обикновено добавял нещо от себе си (допълнителна глава, способност да плюе огън, прекомерна храброст, интелигентност, хитрост и други полезни неща), като справедливо смятал, че от това звярът нищо няма да загуби, а врагът ще се уплаши – което, в крайна сметка, и била целта.

    Така от една страна се появили виверни, двуглави орли и еднорози, а от друга – непобедими и високо интелигентни вълци, елени, бикове и коне.

    Виверна

    Например, английските херцози Малборо (от чийто род е Уинстън Чърчил) твърдят, че са измислили виверна (уивърн) специално за собствения си герб. Обаче жител на някоя друга страна, ако му покажат изображение на виверна, би казал, че пред него е обикновен дракон. Но гордите Малборо възразяват, че драконът си е дракон, а виверната – нещо съвсем друго. И показват двата крака на виверната, докато обикновеният дракон е с четири. Не е ясно с какво двукракият дракон е по-добър от четирикракия – но липсата на предния чифт драконови лапи, заменени с ципести криле, определено е източник на аристократична гордост. Всъщност, освен с броя на краката, виверната по нищо не се отличава от обикновения дракон.

    Същите криле като на прилеп – само малко по-големи, змийска шия и дълга, заострена опашка с отровно жило накрая. С опашката си виверната може да действа като с копие и да набучва враговете си.

    Впрочем, херецозите Малборо не са създатели на виверната, а най-безочливо са го откраднали от християнската иконография. Много често под копитата на добре известния образ на Свети Георги Победоносец ще видим, че се гърчи зловеща двукрака виверна.

    Пабло Учело , 1450 година. – Битката на Св. Георги с дракона. Лондон, Национална галерия.

    Двуглавият орел се родил в държавата на хетите, където държал в лапите си два заека. В митологията на индуизма птицата Гандаберунда също е с две глави.

    После двуглавият орел, по лична заповед на император Константин Велики, се озовал в Рим, обединявайки Източната и Западната империя, които имали за свои символи по един обикновен орел. По-късно всеки, който се смятал за наследник на великата империя, взел двуглавия орел за свой герб. По този начин той стигнал до Русия, когато през 1472 г. Великият княз Йоан III (1440-1505) се оженил за племенницата на последния византийски император Константин ІІ Палеолог – княгиня София. Интересно е, че скиптърът, който руският двуглав орел държи в дясната си лапа, е увенчан с малък двуглав орел, който на свой ред държи скиптър със същия орел и т. н.

    Еднорогът получил своето име, както е ясно, поради дългия рог върху челото си. Подобно на случая с виверната, британците отново твърдят, че са лидери в създаването на това невероятно митично животно. Те твърдят, че първоначално еднорогът – символ на чистота и целомъдрие, бил личен герб на Елизабет I, което формално съответства на образа на английската кралица-девственица. А подир нея крал Джеймс I, без много-много да се колебае, включил фантастичното животно в британския герб. Но преди да заеме това почетно място, еднорогът веднъж завинаги получил тялото на кон (дотогава можело да бъде изобразяван с тяло на бик или дори овен), лъвска опашка, копита на елен и козя брада (която по някакви причини била отстранена от герба).

    Но британците и тук не може да се смятат за пионери. Много по-ранни изображения на еднорог (с тяло на бик) се намират върху артефакти, създадени преди пет хиляди години. По-специално, еднорогът може ясно да се види върху печати, намерени в прочутите древни градове в долината на река Инд – Мохенджо-Даро и Харапа. Еднорогът присъства в свещените индийски текстове „Махабхарата“ и „Атхарва-веда“.

    Благородна и замечтана девица опитомява еднорог, фреска от двореца Фарнезе в Рим, вероятно на художника Доменикино, около 1602 г.

    Гръцките и римски учени вярвали, че това животно наистина съществува и живее някъде в Индия или в Африка. Дори в края на XIX век имало образовани хора, които вярвали в реалността на еднорога. Освен носорозите, които може би са положили началото на този мит, еднорози наистина се срещат в природата – но в единични екземпляри, като мутации. Например, преди няколко години в един от италианските резервати се родил елен с един рог в средата на главата. В Китай се появила крава с един рог в средата на челото. Интересно е, че тя дава мляко повече от нормалните крави.

    Възможно е поради някое подобно отклонение от законите на природата да се е родил и митът за еднорога – който е сред най-известните вълшебни животни в рицарските легенди на Средновековна Европа.

    Източник на снимките – Уикипедия