Още
    Начало Блог Страница 119

    Защо е потънал щастливият град Винета?

    Всеки, който е чел великолепния приказен роман на шведската писателка Селма Лагерльоф „Пътешествието на Нилс Холгерсон с дивите гъски“, несъмнено си спомня легендата за старинния град Винета.

    Селма Лагерлоф, която дълго време изучавала древните легенди, описва Винета като прекрасен град с големи къщи, множество пазари със скъпи стоки, и жители, облечени в богати дрехи. Трябва да се каже, че тези описания може би не са далеч от истината. Известно е, че Винета била основана в Ранното Средновековие от западното славянско племе венеди и много бързо се превърнала в едно от най-големите балтийски пристанища, приемащи кораби от цял ​​свят. Богатството на града нараствало ден след ден, заради което му завиждала цяла Европа. Старите хроники пишат, че къщите във Винета били много високи и украсени с цветно стъкло, мраморни колони и златни керемиди, които изпълвали всички улици с жълт блясък. Мъжете и жените се разхождали в луксозни копринени и кадифени облекла, носели скъпи украшения от злато и скъпоценни камъни, а девойките предели със златни хурки. Всеки чужденец бил почитан и уважаван, но само ако се покланял на езически богове, защото във Винета не обичали християните. Градът имал 12 порти, а в пристанището му можело едновременно да стоят 360 дълги ладии, чийто път нощем се осветявал от фар във висока кула.

    Записите на немския хронист се потвърждават от свидетелствата на пътешественика от Кордовския халифат Ибрахим ибн-Якуб, който запомнил Винета като свободен град – истински земен рай. Той пише, че всички жители на града са свободни и богати, няма роби (което за мюсюлманин от Средновековието било много странно), а реколтата от плодородните ниви се събирала два пъти годишно.

    Във Винета нямало нито цар, нито княз, но управлявали старейшин, избирани от всички възрастни жители на общо събрание веднъж годишно. То се провеждало на централния площад. Данъци не се събирали и всеки живеел за собствено удоволствие.

    Според изследователите, Винета изчезнала към 1170 г., тъй като по-късно вече не се споменава в нито един исторически документ. Но при какви обстоятелства загинал островът, където бил разположен щастливият  град? По въпроса има различни хипотези.

    Селма Лагерлоф пише, че жителите на Винета се скарали с Царя на морето, той разрушил градските стени и морските вълни залели града. Други легенди разказват, че жителите на Винета навлекли върху себе си Божия гняв, като не искали да приемат истинската християнска вяра, а се кланяли на златен идол в огромен храм, извисяващ се в центъра на града. Носели се слухове, че венедите принасяли човешки жертви, прерязвайки гърлата на хора пред своя тотем – който в замяна ги награждавал със злато и богатства. Като наказание за тези жестокости Господ потопил острова заедно с Винета и всички негови жители на дъното на морето. Веднъж в годината, само за една нощ, градът се издигал на повърхността. Смятало се, че само християнин с чиста душа може да спаси Винета от това наказание. Условието е да влезе през тази нощ в града и да купи нещо, макар и само за една дребна медна монета, от някой търговец.

    Това са легендите. Историците обаче имат собствено мнение по този въпрос. Според тях датският крал Кнут IV, който отдавна завиждал за богатството на езическите си съседи, изпратил огромна армия, за да завладее свободния град. Отначало датските викинги превзели малка, но добре укрепена крепост, която се намирала на Сребърната планина близо до Винета – а после нахлули в самия град.Клането било ужасно, никой от жителите не оцелял. За да скрият своите жестокости, датчаните разрушили градските диги. Разграбената Винета три дни потъвала в морето.

    Възможно местоположение на Винета. Източник – Уикипедия

    И до ден-днешен изследователите не могат да определят точното местоположение на някогашния богат град. Смята се, че е било недалеч от устието на Одер. Но мненията са различни, затова не може да се започне пълноценно търсене.

    Опитите да бъде намерена Винета, която винаги привличала хората със своите легендарни съкровища, започнали още през XVI-ти век. Но особено сериозно с това се заели лидерите на нацистка Германия. За целта отпуснали щедро финансиране. Ръководителите на Третия райх се интересували не толкова от богатствата на Винета, колкото от техническите постижения, благодарение на които още през Ранното Средновековие били построени многоетажни къщи и фар – докато останалите племена в Северна Европа по онова време живеели в жалки полуземлянки. Дори Хитлер посещавал лично мястото на разкопките, но, уви, проектът не донесъл положителни резултати – подводният град никога не бил намерен.

    Суеверните езотерици смятат, че е невъзможно да се намери Винета, защото срокът на наказанието все още не е изтекъл. Очевидно жителите на града не се покаяли за своите езически жестокости и нито един праведен християнин не е купил нищо в някой от магазините на Винета.

    Легендите твърдят още, че градът имал шанс да възкръсне. Едно пастирче задрямало веднъж на морския бряг, а когато се събудило, видяло огромен прекрасен град. Търговците там го молели да купи всичко, което си пожелае, само срещу една-единствена дребна монета. Момчето се втурнало към дома си за монетата, но докато я намери, изгряло слънцето и градът изчезнал.

    До ден-днешен туристи, които си почиват на брега на Балтийско море, твърдят, че понякога чуват звъна на градска камбана, който долита откъм морските вълни.

    Мистерията – Кораб на смъртта в южните морета

    През юни 1947 г. британски и холандски локаторни станции в различни части на Югоизточна Азия, както и радистът на американския военен кораб „Сребърна звезда“, приели странно радиосъобщение. Отначало можело да се разбере само сигналът SOS. После в ефира били излъчени няколко фрази: „Капитанът и всички офицери лежат мъртви в кубрика и на моста. Може би целият екипаж е мъртъв. Аз умирам“.

    „Сребърна звезда“ се устремила към мястото на корабокрушението. Там видели, че огромен товарен кораб стои неподвижен с угасени двигатели. Не личали следи от живот, нито някакви повреди. На мачтата се развявал холандски флаг. На борда се четяло на холандски „Urang Medan“ („Човекът от Медан“). Оценявайки нивото на опасност като много ниско, капитанът на „Сребърен звезда“ изпратил спасителен екип на борда.

    Палубата и вътрешните пространства на кораба били осеяни с трупове. Дори корабното куче лежало мъртво до стълбичката към мостика. Върху телата нямало рани. Но върху лицата на мъртвите моряци бил застинал ужас, а позите им показвали, че се опитвали да се защитят или избягат от нещо.

    Нито капка кръв, никаква следа от използване на огнестрелни оръжия, нито една счупена врата. Капитанът успял да разкопчае кобура си, но не и да извади пистолета – човекът загинал с ръце пред себе си, сякаш искал да се извърне от нещо. Дори механиците и огнярите били намерени на горните палуби, като че ли нещо ги било прогонило отдолу. Радиорубката, противно на очакванията, била празна – радистът, който предавал последния SOS-сигнал, се оказал на няколко десетки метра от радиостанцията.

    Военният лекар от „Сребърна звезда“ успокоил капитана по отношение на евентуална зараза, но бил изненадан от други странности. Един от моряците на товарния кораб имал дълбока рана на челото, получена явно след падане от стълба. Но от нея не се била проляла нито една капка кръв – а това било невъзможно, дори ако раната била посмъртна. Единствено лекарят на „Уранг Медан“ се намирал на работното си място. Той сякаш бил полегнал на кушетката да си почине. На масичката до възглавницата имало подготвена спринцовка, но не било ясно какво точно се канел да  инжектира – наблизо нямало лекарства.

    Офицерите и моряците от американския кораб продължавали да се чудят. Според документите на кораба, повечето от моряците трябвало да бъдат малайци и китайци – но почти всички мъртъвци се оказали европейци. Върху кокалчетата на пръстите на капитана имало четири татуирани букви: M, A, R, K. На мостика царувал ред, но липсвал корабният дневник въпреки, че останалите документи били на мястото си. Окончателно заплитали ситуацията униформените пилотки от нацисткия военно-морски флот, носени от неколцина моряци, макар и без кокарди.  Американците не успели да разгледат долните палуби и трюма – отблъснал ги, като се изразили по-късно, „адски студ“.

    Капитанът на „Сребърна звезда“ решил да буксира „Уранг Медан“ до най-близката американска военноморска база за по-нататъшно изследване. Трима моряци останали на товарния кораб в очакване на буксирната команда.  От скука те започнали да се разхождат из каютите и се изгубили от погледите един на друг. След известно време и тримата едновременно изскочили на палубата и се хвърлили в морето. По-късно единият от тях заявил, че влязъл в в радиорубката и видял, че радиостанцията е включена на приемане. Другите двама били забелязали нещо като дим или мъгла, която пълзяла откъм долните палуби, и започнали да се задушават.

    Скоро на „Сребърна звезда“ също забелязали странния дим: тъмни облаци преливали над фалшбордовете и се стелели по морската повърхност. И тогава „Уранг Медан“ бил разтърсен от мощна експлозия. Няколко минути по-късно корабът се преобърнал и  потънал. На мястото му не останали дори следи от мазут.

    Най-голямата изненада обаче чакала американците по-късно. Оказало се, че кораб с такова име и характеристики не бил вписан нито в „Лойд“ – най-големият корабен регистър в света, нито в японските и германски военноморски архиви. По стечение на обстоятелствата през следващите 5 години умрели абсолютно всички, които били стъпили на „Уранг Медан“, а също радистът, който получил сигнала, както и капитанът на „Сребърна звезда“.

    След време, обаче, пенсионираният военен моряк Рой Бейнтън, който сериозно се бил увлякъл от тази история, се срещнал с германски имигрант в САЩ – професор Теодор Зирсдорфер. Той показал на Бейнтън илюстрирана брошура, написана през 1954 г. на немски език от Ото Милке. Тя се наричала „Кораб на смъртта в Южното море“ и била посветена на историята на „Уранг Медан“. Станал ясен произходът на призрачния кораб: той бил назован на името на град Медан на Суматра, а регистриран в пристанището Уджунпанданг на остров Сулавеси.

    Според Милке, капитанът бил холандец, а името му – Джером Веркортерен. Но мъртвият човек имал татуировка МАРК на ръката си. Може би, старият морски вълк водел двоен живот? Татуирано име върху кокалчетата е напълно в обичаите на моряците, но холандец или немец би го написал като MARC – а буквата „К“ би използвал американец.

    Бейнтън не успял да се срещне със самия автор на брошурата. Оказало се, че по време на войната писателят Милке бил важна фигура във военно-морското разузнаване на Германия и отговарял за изследването на паранормални феномени в морето. Сега побързал да се скрие някъде в САЩ, а след 2 години умрял.

    В крайна сметка, Байнтън и Зирсдорфер решили, че бившият военноморски разузнавач Милке знаел много повече, отколкото е написал в брошурата си. Повече от него можел да знае само лекарят от „Уранг Медан“, чиято смърт по своите обстоятелства била толкова различна от съдбата на останалата част от екипажа.

    Кога се появяват очите при животните

    Повечето хора познават света визуално. Окото може да възприема електромагнитни излъчвания, едно от които е светлината, и да го превърне в картина, възприета от мозъка.

    Ако погледнем наоколо ще видим, че очи има, както малката мишка, така и птицата, която се носи в небето, и рибата, плаваща в морските дълбини. Всичко това предполага, че живите същества на Земята трябва да имат общ предшественик, у когото за първи път се появява нещо подобно на фоточувствителни клетки, които по-късно стават очи. Кога се е случило това?

    Археолозите, изучаващи древните вкаменелости, отдавна са забелязали, че от запазените утайки може да се определи граница от около 541 милиона години. И ако до този момент древните находки са били изключително бедни на запазени биологични останки, след това време биологичното разнообразие се увеличава многократно. Тогава Земята била населена от фауна, която приличала на съвременните видове. Появява се скелетът при животните, както и голям брой организми с минерализирани тъкани, чиито вкаменелости достигат до нас в идеално състояние. Това е най-важното събитие за планетата, наречено Камбрийски взрив.

    Дикинсония – типичният представител на животинския свят от епохата на Едиакария

    С помощта на най-новите технологии учените могли да изследват оцелелите вкаменелости и да направят изводи не само за външната структура на животните, които са живели преди 541 милиона години, но и за вътрешната структура и техните сетивни органи. Интересно е, че всички изкопаеми органи на зрението, които са успели да открият, са с доста сложно устройство. Те не могат да се появят от нищото без дълга еволюция. Вероятно животните, които първи са имали аналози на очи, трябва да бъдат потърсени преди Камбрийския взрив – през периода, наречен Едиакарий, който е започнал преди около 635 милиона години.

    За съжаление, са открити много малко вкаменелости на животни от този период. Това може да се обясни с факта, че на Земята имало само мекотели, така че телата им нямали възможност да стигнат до нас под формата на вкаменелости. Предполага се, че времето, когато животните са имали очи, е преди 600-580 милиона години.

    Как са изглеждали тези първи очи? Те били много различни от сегашните. Най-вероятно са били просто съвкупност от светлочувствителни клетки, които могат да съобщават на собственика за интензитета на светлината, за да се определи времето на деня или да се прецени местната дълбочина. Първите животни, които са имали наченки на зрение, имат по-добра физическа форма от другите видове, което е довело до тяхното предимство, възпроизводство и бързо развитие. Постепенно, слоят от фоточувствителни клетки става по-дебел, може да улови повече светлина и дори да започне да реагира на движение, което помага на животните да намерят храна.

    Някои съвременни жители на морските дълбини имат зрителни органи, които могат да бъдат подобни на първите очи на животните. Например, хидрата, която използва фоторецептори, разположени върху пипалата, реагира на сенките на преминаващи край нея животни или определя настъпването на нощта. През краткото еволюционно време очите придобиват сложна структура, която виждаме в представителите на камбрийската фауна.

    6 любопитни факта за Френската и индианска война

    1.Това не е война между Франция и индиански племена, а между Франция и Британските сили, които се борели за контрол над Северна Америка от 1600-те години. Въпреки това, индианските племена играят ключова роля във войната. Те се съюзяват както с французите, така и с британците и участват в много от битките. Първоначално френската армия има по-голям успех и спечелва подкрепата на индианците. И двете страни споделят общ интерес към търговията, а французите много лесно приели американската култура – те научили езиците им и живеели сред тях, а някои дори сключвали брак с местни жени и имали деца от тях. С течение на времето обаче английските колонисти се съюзяват с някои индиански племена, а местните общности били принудени да избират на чия страна да застанат, за да защитят възможно най-добре своите територии.

    2. За да окуражи колониите да се съюзят в битката срещу Франция, Бенджамин Франклин разпространява постери, на които колониите са изобразени като части от разрязана смия. Постерът гласи „Присъедини се или умри“. Публикуван е в “Pennsylvania Gazette” на 9.05.1754 година и е първият политически постер в историята на Америка.

    3. През пролетта на 1749 година губернаторът на Нова Франция – Roland-Michel Barrin de la Galissoniere бил загрижен от това, че все повече колонисти прииждали в Охайо. За да стане абсолютно ясно, че тези земи принадлежат на Нова Франция и са извън границите на британските заселници, губернаторът нарежда да бъдат разположени 6 плочи на стратегически позиции в долината. На всяка от плочите имало изявление, според което тези земи принадлежат на Франция. Макар че във Франция това бил често използван метод за разграничаване на територии, плочите не постигнали желания резултат и нямали възпиращо действие. (От тогава е открита само една от тях).

    4, През есента на 1753 година французите разширяват обхвата си и достигат до днешна западна Пенсилвания. Губернаторът на Вирджиния считал този район за колониална територия и избира младия 21-годишен капитан Джордж Вашингтон да предупреди французите, че ще трябва или да напуснат или да се справят с последствията ако откажат да го направят. Вашингтон получава учтив отказ от френския командир на Fort Le Boeuf. Ядосан от развръзката, губернаторът на Вирджиния провъзгласява Вашингтон за подполковник и през пролетта на 1754 го изпраща с екип от мъже срещу французите като му нарежда да използва сила. В утрото на 28.05. Вашингтон среща малък разузнавателен взвод. Започват да се чуват изстрели и 15 минути по-късно 14 френски войници са убити, включително командирът им. Французите са разярени и гледат на това като на умишлено убийство. Тогава битките между британците и французите започват. Мнозина считат тази ранна битка, водена от Вашингтон за неофициалното начало на войната.

    5. Макар британците и французите непрестанно да се адаптирали към воденето на битка в пустошта на Северна Америка, те също се опитвали да се държат нормално едни към други. Ако едната страна загубела битка, тя все още разполагала с определени привилегии. Пораженците можели да се предадат и дори да запазят оръжията си.

    Интересен пример за любезност е този от юни 1758 година, който се случва по време на атака на британците над френската крепост Louisbourg в Нова Скотия. По време на битката британският генерал-майор Джефри Амерст изпраща пратеник до френската крепост, който носи със себе си дар от 2 ананаса за съпругата на френския командир. До плодовете имало бележка, в която имало извинение за опустошението, което най-вероятно е предизвикала битката над дома ѝ. В знак на благодарност Мари Ан дьо Друкор изпраща на британския командир няколко бутилки шампанско. По-късно, когато британците изпращат още ананаси, французите им изпращат домашно масло. Освен това командир Друкор предлага услугите на френските хирурзи за всеки ранен английски офицер.

    6. Към края на войната Испания взема решние да се съюзи с Франция. Испания се присъединява към военния конфликт през януари 1762 година, но по онова време британците били изключително силни. Испанците започнали да се заселват във Флорида още през 1500-те години, но когато Великобритания печели войната, те били принудени да се откажат от Флорида в съответствие с Парижкия договор от 1763 като в замяна на това да получат Хавана, която британците превзели през предишната година. Испания си връща Флорида 20 години по-късно по време на Американската революция, но скоро след това я губи – този път завинаги.

    Гибел пада от небето

    Учените твърдят, че рисковете човек да загине от падане на метеорит са незначителни и подобни случаи били огромна рядкост. Уви, те или грешат, или просто се опитват да ни успокоят.

    На 6 февруари 2016 г. на територията на колежа „Бахратхидасан“ в индийския щат Тамил Наду проехтяла мощна експлозия.

    – Никога преди не съм чувал такъв звук – разказал ректорът Ганеджи Баскар. – Сградата се тресеше почти минута. Вдигна се облак прах.

    Насред моравата пред кафенето зеела плитка яма. Шофьорът на колежа, 40-годишният Камрадж, лежал наблизо с разбита глава. На пръв поглед става ясно, че черепът му е разбит. Двама градинари и един ученик, закъснял за часовете, се отървали с леки рани. Всички стъкла в радиус 400 метра били счупени от ударната вълна. Наоколо нямало никакви парчета от бомба. Сапьорите стигнали до извода, че е паднал метеорит.

    Астрономите обаче не вярвали в това. Казвали, че ямата е твърде плитка, че метеоритите обикновено се взривяват в небето, а не при удар в земята, и преди падането им се чува гръм. Но индийските учени, след като изследвали пробите под микроскоп, потвърдили: именно метеоритен фрагмент е убил шофьора.

    Но метеоритната бомбардировка на Индия не се ограничавала само със случая в Тамил Наду. На 22 февруари 2007 г. метеорит паднал в полето при село Банчола, щата Раджастан. Трима души били убити и четирима ранени.  На 29 септември 2003 г. метеорит улучил директно село Судусудия в щата Ориса, причинявайки пожари и разрушения. Две къщи изгорели, а 75-годишният Сукадеб Сингх получил тежки изгаряния, опитвайки да спаси дома си, след което починал в болницата. Камъкът, който поразил селото, бил част от огромен болид (особено ярък метеорит), който с грохот прелетял над страната. „Светлината му за няколко мига превърна нощта в ден“, разказвали жителите. Един старец ослепял, защото не издържал яркия блясък. Няколко души припаднали от страх.

    На 12 октомври 2008 г. в щата Кашмир паднал огромен метеорит, който съборил над 200 дървета. Пламъците обхванали село Чудраман. Никой не бил ранен, но жителите се лищили от 79 къщи, 58 кошари с добитък, 8 магазина и джамия.

    През 1810 г. метеоритен дъжд изгорил 5 индийски села в района на Шахабад, убивайки няколко десетки души. Британските колониални власти не се потрудили да пресметнат точния брой на убитите.

    Не само Индия страдала от метеоритни бомбардировки. На 10 февруари 1896 г. в 9.30 ч. сутринта спокойният живот в Мадрид внизапно бил нарушен. На височина 32 километра над испанската столица с невероятен тътен избухнал огромен метеорит. Всички къщи се разтърсили и много прозорци били счупени. В града настъпили паника и хаос. В една от тютюневите фабрики работниците решили, че това е земетресение, и се спуснали да бягат. Стълбището не издържало тежестта им и рухнало. 17 души били сериозно ранени, а един – загинал. Една къща в града се срутила напълно. В посолството на САЩ рухнала стена, а всички прозорци били счупени.

    Много търговци затворили магазините си. Жителите намерили няколко все още горещи парчета от метеорита. До наши дни все още се съраняват 10 от тях. Най-едрото се намира в Националния природонаучен музей, като тежестта му е 143 грама.

    Други столици също пострадали от метеорити. На 15 август 1951 г. върху Техеран паднал каменен дъжд и разрушил 62 къщи, като убил 12 души, а 19 били ранени. Над 300 глави добитък загинали от директния удар или в последвалите пожари.

    Хрониките на Улстър разказват, че през 960 г. над Дъблин избухнал метеорит, убивайки 1100 ирландци. Според руския астроном Юрий Лобановски, силата на описаната експлозия била между 10 до 25 мегатона тротилов еквивалент. Да не забравяме, че 1 мегатон е равен на 1 милион тона.

    През 1836 г. близо до Рокфорд, САЩ, метеорит пробил дупка в покрива на къща с диаметър 1.5 м и убил двама души.

    През 1647 г. шведският моряк Олаф Ериксон описал случай, когато върху палубата на кораб паднал метеорит с тегло 4 кг и убил двама моряци.

    На 2 юли 1839 г. селянин в Англия бил убит от пряк удар на метеорит. „Каменният гост“ пробил шапката, избил парче от черепната кост, ударил човека в крака и се забил в земята.

    Американският вестник „Ивнинг пост“ от 17 май 1879 г. пише, че Леонид Гроувър от Ковингтън, щата Индиана, бил разкъсан сякаш от изстрел на оръдие. Леглото на жертвата и подът били пробити, а в дупката намерили камък с формата на пирамида.

    На 12 октомври 1898 г. няколко парчета от метеорит паднали в американския град Пери, щата Оклахома. Едно от тях с тегло над 200 килограма ударило къща, като убило две деца и ранило други членове на семейството.

    Описани са и случаи с кораби, ударени и потопени от метеорити в открито море. Също е опасно и електромагнитното смущение при прелитането на небесните гости – токовете, които се появяват в корабната електросистема, предизвикват пожари.

    Обикновено хората, когато видят падаща звезда, си намислят желание. Може би понякога е уместно желанието да бъде: „Дано никой не пострада!“

    Колосалният мост на Рама

    Индия и остров Шри Ланка (Цейлон) от древни времена са свързани със загадъчна пясъчна плитчина, която хиндуистите смятат за изкуствен мост. Неотдавнашни изследвания на индийски геолози ги навели на мисълта, че е напълно възможно това да е наистина ръкотворна структура, уникална по своята дължина – 50 километра, и колосална по обема на извършената работа.

    Според легендите, мостът бил построен от армията на царя на маймуните – Хануман, чиито поданици били истински гиганти, високи до 8 метра. В индийските свещени книги „Пурани“, както и в големите поеми „Рамаяна“ и „Махабхарата“ също се говори за неговото построяване.

    Мистериозната плитчина може лесно да се различи от самолет. Хиндуистите я наричат „Мостът на Рама“. Любопитно е, че върху арабските средновековни карти тя е обозначена като истински мост над нивото на водата, по който спокойно може да се отиде от Индия до Цейлон и обратно.

    Ширината на моста е от 1.5 до 4 километра. През 1480 г. силно земетресение го разрушило на отделни места. Сега по-голямата част е скрита под водата, но все още е възможно да се мине по него. Само между остров Рамесвар и нос Рамнад има по-големи дълбочини, където минават малки кораби – там трябва да се преплава.

    Едва през XXI-ви век започнало прокопаването на канал през моста, за да се избегне удължаването на пътя на корабите, на които им се налагало да губят до 30 часа при заобикалянето му. Тогава започнали наистина мистични събития. Земснарядиите се повреждали един след друг: чупели се зъбите на кошовете, гърмели двигатели, късали се въжета. Внезапен ураган разпръснал корабите и окончателно прекъснал работата. Вярващите хиндуисти не се съмнявали, че провалът е причинен от свръхестествени причини; според тях, маймунският цар Хануман не позволява да се унищожи неговото творение.

    От 2007 г. в Индия се провежда кампания под мотото „Да запазим Моста на Рама“ („Save the Rama Bridge“). Активистите й защитават Моста на Рама не само като древен исторически паметник, но смятат, че е много важен и за опазването на местната екосистема. Казват, че до известна степен дори е намалил последиците от цунамито през 2004 г. и е спасил живота на много хора.

    При своето проучване индийските геолози изследвали както самия мост, така и скалите под него. Те пробили 100 сондажа и провели геофизични проучвания. Било установено, че мостът не представлява естествено издигане на местните скални породи – тоест, че всъщност е очевидна аномалия с изкуствен характер. Изследването показало, че е формиран от насипани камъни с доста правилна форма и размери 1.5 × 2.5 метра. Основното доказателство за изкуствения произход на моста е фактът, че каменинят насип се намира върху слой морски пясък с дебелина от три до пет метра! Според данните от сондирането, коренните скални породи започват едва под този пясъчен слой. Оказва се, че някой в ​​древни времена е изсипал огромен брой камъни от варовиков произход, като при това ги подредил доста равномерно. Геолозите установили още, че под участъка, зает от моста, не са протичали процеси на издигане на морското дъно – тоест, не може това да е естествена плитчина.

    Легендите и хипотезите дават доста голям диапазон за възрастта на моста: от 17 милиона до 3500 години. Повечето изследователи отхвърлят последната цифра, защото тя означава, че мостът е строен от хора като съвременните – но за какво им е бил на тях мост с ширина 4 километра? Легендите твърдят, че той бил построен, за да премине по него армията на Рама за битка с владетеля на Шри Ланка – демона Равана, който отвлякъл любимата му жена Сита. Може да се предположи, че ширината на моста е увеличена за военни цели, за да осигури незабавно масирана атака срещу врага. Отдавна е известно, че враг, който се движи по тесен мост или проход, е много по-лесно да бъде спрян дори с малки сили. Това донякъде обяснява странно голямата ширина. Но, така или иначе, досега не всички тайни на моста на Рама могат да се смятат за разгадани.

    Маговете на викингите

    Древните скандинавци имали богато въображение, населено с всевъзможни духове и магии. Тяхната магия се основавала на интуиция и чувства, които не се контролирали от разума. Викингът можел да стане маг и да бъде признат за такъв само в резултат на продължително психическо напрежение, съчетано със страдание и дори лудост.

    Според скандинавците, редом с хората живеели множество свръхестествени същества. Представите им за тях били доста специфични. Например, призраците можели да бъдат убити само с меч или кинжал. Също така, викингите вярвали, че мъртвите могат да възкръсват.

    Една от исландските саги разказва, че в селището Торгалщад живеел мрачен и необшителен селянин на име Глам. Съседите му  не го обичали. Един ден го намерили мъртъв на двора и по някои следи решили, че е убит от призрак. След смъртта си този човек започнал да вреди на селяните, като убивал добитъка им. А човек, който го срещнел нощем, губел разсъдъка си. За този кошмар чул храбрият Грег и отишъл там, за да се бие с живия мъртвец. Една нощ духът на Глам се появил пред Грег, който спял в леглото си. Завързала се схватка на живот и смърт. Когато изглеждало, че призракът вече побеждавал, изведнъж силите на Грег по магически начин се възвърнали. Той замахнал с меча си и отрязал главата на Глам. После изгорил трупа, събрал пепелта в кожен чувал и го заровил далеч от ливади и пътища.

    В „Сага за хората от Пясъчния бряг“ се разказва как една богата жена на име Торгуна се разболяла и умряла. Преди това тя разделила имуществото си между своите  роднини, като заповядала да изгорят леглото й след нейната смърт. Но наследниците не сторили това, тъй като леглото било много скъпо. Скоро след това 18 от 30-те души, живеещи в имението, се разболели и умрели. Техните призраци започнали да се появяват всеки ден при огнището, сякаш искали да се стоплят. Тогава жрецът наредил все пак да се изгори леглото на Торгуна, а от призраците да се оплачат пред специален съд, който имал власт над тях. Така и сторили. Когато леглото било изгорено, съдът призовал призрака на брата на Торгуна – Торер Видлег. Той изслушал присъдата, според която трябвало да се прибере в гробището, и казал: „Стоях тук, колкото можах“. След което излязъл през вратата. Същото се случило и с другите починали роднини на Торгуна. После в жилището влязъл свещеник, който казал молитва и напръскал къщата със светена вода. Повече призраци не се появили.

    Магията на викингите можела да се използва не само за добри цели. Някой зъл или завистлив човек можел да предизвика „уроки“ против съседите си. Най-страшното средство за това бил „колът на омразата“, който забивали в земята, а отгоре му нахлузвали конска глава. Смятало се, че там, накъдето е насочена главата, непременно ще връхлетят беди и нещастия.

    Особено важна роля в скандинавската магия играели руните. Обикновено се смята, че първата германска руническа азбука – „Футарк“, се формирала около ІІ в. сл. Хр. Самата дума „руна“ идва от старонорвежкото съществително „рун“, което означава „шепот“ или „тайна“.

    Скандинавската митология разказва, че тайната на руните отначало била собственост на великана-мъдрец Мимир. Неговата помощ потърсил върховният бог Один, който бил покровител на мъдростта. За да предаде тайното знание, гигантът поискал дясното око на бога. Один не само дал дясното си око, но се приковал със собственото си копие към световното дърво Игдразил, където висял 9 дни. Тогава получил желаното знание.

    Магическите руни може да се използват както за зло, така и за добро. Скалдът (воин-певец) Егил Скалегримсен лекувал хора с тях. Веднъж той посетил познат селянин, чиято дъщеря боледувала и лежала в безсъзнание. Егил изрязал руните върху рибена кост, която поставил под възглавницата на болната. Тогава тя сякаш се събудила от сън и казала, че се чувства по-добре.

    Скандинавците не разделяли магията на „бяла“ и „черна“. Една и съща магия се смятала просто за добра, ако носела полза на хората, и за лоша – ако вредяла. Всяко вълшебство било легитимно и маговете се ползвали с уважение освен, ако не използвали магията за мошеничество. Но и в този случай смятали за лоша не самата магия, а нейната цел. Преди приемането на християнството никого не обвинявали за използването на руни и магьоснически заклинания.

    Викингите имали и своите пророци. Особено много били те в Норвегия и Гренландия. В сагите се описва такава пророчица. Тя носела синя мантия, вързана отпред със панделки, обсипана със скъпоценни камъни. На врата си имала стъклени мъниста, на главата – черна шапка, обшита с бяла котешка кожа. В ръката си държала тояга с меден връх, обсипана със скъпоценни камъни. Имала колан, върху който висяла торбичка с прахан и други приспособления за палене на огън. В кожена чанта държала магически отвари за чародейства. Била обута с кожени обувки от телешка кожа с дълги ремъци, в краищата на които дрънкали оловни копчета. Ръцете й били пъхнати в топли ръкавици от котешки кожи. Веднага щом жената влязла, всички скочили и я приветствали с поклон. Тя приемала хората ласкаво или хладно, в зависимост от това дали човекът й харесвал или не.

    Добрата магьосница трябвало да знае заклинанието „варлока“, което притежавало особена сила. Освен това, едно от уменията й било да тълкува сънища. Сред викингите по принцип всички можели да разгадават образите от сънищата, но маговете правели това особено умело. Те също притежавали дарбата да предсказват бъдещето.

    Загадъчните и романтични келти

    Някога келтите били най-многобройният народ в Европа. Като имаме предвид това, толкова по-странно е, че никой не знае с точност кои са те и откъде са се появили. Някои учени смятат, че са дошли от територията на днешните Иран, Афганистан или Северна Индия. Археологическите разкопки показват, че са прекосили Урал, после земите на скитите и се озовали при северния бряг на Черно море. Оттам се придвижили към Балтийско море, появили се в Северна Франция – а след това, около V в., се разселили в цяла Европа.

    През 1846 г. в Горна Австрия, близо до град Халщат, била намерена древна гробница. Разкопките разкрили още над хиляда погребения. Находките били сензационни – през 700-500-те години пр. Хр. тук вече имало цивилизация, която използвала желязо. Погребенията се отличавали с доста голямо разнообразие – от скромни гробове на обикновените членове на общността до разкошни могили на благородници. В тях археолозите открили оръжия, украшения, конска сбруя и дори бойни колесници.

    Древните келти погребвали своите вождове във величествени погребални камери, облицовани с трупи от дъб, считан за свещено дърво. Такива камери имало под могили, увенчани със статуи на покойниците в пълен ръст, с изображения на божества или с надгробен камък и ритуална плоча.

    Самите жилища на келтите били доста примитивни: обикновени дървени къщи-полуземлянки. Само аристократите строели подобия на замъци или укрепени имения. Интересен пример за такъв „замък“ е структурата, открита от археолозите при горното течение на Дунав, датирана VI век пр. Хр. Там били намерени амфори за вино и фрагменти от рисувана гръцка чернофигурна керамика – което сочи връзки на майстора-келт с античните му съседи.

    Истинско съкровище на приложното келтско изкуство е колекцията керамични съдове от погребални могили в Унгария. Върху тях с резец са надраскани фигури на хора и цели сцени, които дават представа за облеклото и навиците на този народ. Връху съдовете са изобразени сражаващи се бойци, наметнати с плащове; също и жени, които се бият, като си скубят косите.

    Но келтите не само се биели. Те са ни оставили изображения на влюбени двойки, както и на къдрави красавици, които тъкат и предат. Други са обхванати от стихията на танца, като танцуват с разперени ръце. Една от изобразените жени свири на лира – любимият келтски музикален инструмент.

    Когато през 278 г. пр. Хр. келтите завладели гръцкото светилище в Делфи, те били възмутени от човешкия облик на гръцките богове. При тях съществувало табу върху изображенията на боговете като хора. Само някои келтски божества имат човешка форма. Сред основните е Цернунос-Езус. Когато той слиза в подземния свят на мъртвите, се нарича Цернунос, а при завръщането си на Земята – Езус.

    В митологията на келтите има богове-покровители на свещените извори и гори. Богът на племето бил смятан за баща и покровител на своя народ, а съпругата му – за майка на племето, пазителка на плодородието при хората и животните, защитница на земите.

    Древните традиции били съхранявани от друиди („хората на дъбовете“), които били жреци, учители, поети и предсказатели.

    Сред друидите имало специалисти по астрология, по жертвоприношения (включително на хора), царски съветници, поети и лечители. Те притежавали огромна политическа власт и техните обединения нямат аналози сред религиозните организации от древността до наше време. Друидите забранявали тяхното учение да бъде записвано, затова за него се знае твърде малко.

    Но, от друга страна, именно те донесли голямото нещастие на своя народ. Под тяхно влияние келтите, независимо, че притежавали добри за времето си технологии, останали с архаична кланова, племенна политическа организация. Независимо, че населявали цяла Европа, те не създали централизирана държава. Затова и били покорени от римляните. Тук може да си спомним съдбата на траките, които също не успели да се организират в голяма и силна държава, независимо от някои временни образувания – и също паднали под римска власт. Само  Ирландия и Шотландия от всички келтски земи останали независими от Римската империя.

    След разгрома на Западната Римска империя последното келтско племе – бритите, се сражавало дълго време срещу нахлуващите в Британия германски народи – саксите и англите. Най-прочутият им вожд тогава бил възпяваният в легендите крал Артур, който предвождал войските на бритите в края на V-ти и началото на VІ-ти век.

    Съпротивата на бритите продължила още 300 години след неговата смърт чрез ожесточена партизанска война чак до ІХ-ти век в горите и блатата на Уелс. Именно от последните келти англичаните заимствали прочутия английски дълъг лък, с помощта на който извоювали великите си победи през Стогодишната война срещу Франция. А в европейската култура останали красивите и романтични легенди за крал Артур и замъка Камелот, Ланселот и Гуинивер, Тристан и Изолда, и за всички рицари на Кръглата маса.

    Смята се, че крал Артур е келт?

    Създаването на колелото

    В света около себе си човек вижда преди всички линейно движение. Ето защо идеята за колело, свързващо въртенето на периферията на окръжност с постъпателното движение на ос, далеч не е очевидна и изисква значителна изобретателност.

    От незапомнени времена хората премествали товари. Бързо станало ясно, че гладкият обект се плъзга по-лесно. Така се родила шейната. После някой се досетил да подложи под нея дънери-валяци – така е по-бързо. Ако пък дънерът се обгори така, че в средата да е по-тънък, отколкото в краищата, товарът няма да се изплъзне вляво или вдясно. Следващата стъпка е профилирането: широкият край на дънера става все по-тънък, докато се отдели от средата. Така се ражда първото колело! И накрая неизвестен гений пробива колелото и вкарва в него неподвижната ос. Остава отгоре да се закрепи платформа за товара – и количката е готова.

    Първите колела са изработвани от цяло парче дърво

    Изображения на шейна с колела около 3000 г. пр. Хр. са открити в Месопотамия, в шумерския град Урук. Към 2700 г. пр. Хр. д. се появяват рисунки на каруци. По същото време шумерите започват да погребват царете си заедно с колесници. Такива погребения са открити в Киш, Ур, в град Суза на царството Елам.

    Изображение на кола с колела от Месопотамия, 2 400 – 2 600 години пр. Хр., Британски музей, Лондон

    На Изток образът на колелото се превръща в символ на слънцето и силата. Хетите се заклеват в него. В индийския епос богът Индра открадва колелото от бога на слънцето Суря. При иранците Небесното колело е оръжие на боговете. Асоциацията е разбираема: слънцето е кръгло и мощно, колелото също е кръгло и дава на човека бързина, а заедно с нея и предимство в битката – следователно дарява власт.

    Ние днес сме свикнали да се возим бързо и затова не разбираме как скоростта 25-30 км/ч опиянявала човечеството, което дотогава ходело пеш. Отначало в каруците впрягали азиатски магарета – онагри. Но археолозите открили погребения с колесници, по-древни от тези в Месопотамия. Това станало в Кавказ, по границата между Грузия и Армения. Тези колесници били тежки и бавни – можело да ги теглят само волове.

    Още в средата на III хилядолетие пр. Хр. вече увивали дървеното колело в кожа. Към 2000 г. пр. Хр. започнали да забиват по периферията му медни гвоздеи с острието навън – за по-добро сцепление с почвата. Тогава колелата все още били плътни, но вече не изрязани от един-единствен ствол, а съставени от три части. Такова дърво е по-лесно да се намери.

    По същото време хората опитомяват конете, а каруците се разделят на бързи двуколки с коне – колесници за битки, и двуосни талиги с впрегнат вол – за домакинството. Каруцата се движи на изток през степите на Азия от едно племе към друго (думата „талига“ е от монголски произход). Това е фиксирано на скални рисунки в Южен Сибир. Чергарите-скотовъдци правят големи покрити каруци – къщи на колела. Към средата на ІІ-ро хилядолетие пр. Хр. колелото пристигнало в Китай по времето на династията Шан (1600-1027 г. пр. Хр.).

    Думите „коло“ и „рото“ – колело, се срещат в германските, славянските, романските и иранските езици… Следователно, са възникнали в прародината на индо-арийците – дн. Източна Турция и Северен Ирак, през III-то хилядолетие пр. Хр. Оттам започнало разселването на племената, включително голямата миграция на индо-арийците в Европа. Победоносният им поход в значителна степен се дължал на военния успех на колесниците. В хода на миграцията самото колело се усъвършенствало. Намерените в днешна Холандия екземпляри, датирани към 2000 г. пр. Хр., вече имат спици и метален обков по периферията.

    По-нататъшното развитие на колелото в Европа се дължи почти изключително на келтските племена. Около 1500 г. пр. Хр. те се научили да „обуват“ периферията с метал, а след няколко века, по време на Троянската война, колесницата станала почти изцяло метална. С такива се сражават омировите герои. На тях се възхищава и библейският пророк Наум:

    „По улици търчат колесници, гърмят по стъгди; блясъкът от тях е като от огън; святкат като светкавица“. (Наум, 1:4).

    Усъвършенстването на колесниците продължавало. Скална рисунка в Дания от І-ви век пр. Хр. показва каруца с подвижна предна ос; дотогава талигите трудно завивали. В Рим си останали по-примитивни. Римляните построили най-добрите пътища в света, които се използват до ден-днешен, но почти не усъвършенствали транспортните средства освен, че към 100 г. пр. Хр. се научили да впрягат конете един зад друг.  В ежедневието все още използвали тежки плътни колела без спици. Вергилий нарича каруците „скърцащи“ и „стенещи“, макар осите да били смазвани с мазнини или катран.Тези каруци разбивали пътищата и през 50 г. пр. Хр. бил приет първият закон, който ограничавал натоварването на едно колело до 250 кг. Затова пък римляните започнали да използват колелото във водениците и изобретили лебедката.

    В продължение на 3 хиляди години колелото преобразило живота в почти целия Стар свят. Но в Африка южно от Сахара, в Югоизточна Азия и Австралия то не се дотъркаляло. Когато открили Америка, испанците били изумени, че инките не го познават. В Новия свят нямало големи впрегатни животни, с изключение на ламите, които влачели товарите върху два пръта с плат или дъски между тях. А ацтеките използвали колела само в играчките. Но където се появявали европейците, с тях винаги идвало и колелото.

    Източник на снимките: Уикипедия

    Мистерията около „Вълшебните лампи“

    През април 1485 г. в Рим, недалеч от Апиевия път, бил открит мавзолей със саркофаг. В него лежало младо момиче, явно от древно семейство на патриции по времето на Римската империя. Тя била досущ като жива – червени устни, нежна кожа, стройна фигура. Когато отворили запечатаната гробница, хората видели светеща лампа, която горяла вече 1500 години.

    Днешните историци, които се опитват да обяснят този регистриран в хрониките факт, се опитват да обяснят великолепното състояние на тялото на девойката именно с бактерицидното действие на лампата – тоест, нейните изпарения убивали микробите и така консервирали човешките тъкани. Но, разбира се, големият въпрос тук е малко по-друг: как така една лампа, за която се предполага, че е била напълнена с 200-300 грама масло, ще гори хилядолетие и половина?

    Днес вече много автори описват в своите книги най-различни следи от високи постижения на науката и технологиите при отдавна изчезнали цивилизации. И когато, обикновено случайно и фрагментарно, бъдат открити подобни артефакти, тутакси избухват поредните разгорещи дискусии откъде въобще е било възможно да се вземат подобни изделия или начини на обработка.

    Естествено, различните изследователи застъпват различни хипотези: Атлантида, още по-древни цивилизации от времето на динозаврите, загадъчни „учители“ от Шамбала и тям подобни региони, дори изпод земята. И, разбира се, вечните извънземни. Всички тези тайнствени древни обитатели били донесли на примитивните племена основните принципи на занаятите и селското стопанство, архитектурата и законодателството, изкуството и технологиите.

    Впрочем, за извънземните. Тази убеденост, че те не съществуват, е направо умилителна – започваме да приличаме на туземците, които наричали своето островче „Център на света“; но после настъпила епохата на Великите географски открития, и съответните аборигени били, меко казано, изненадани…

    Едни от най-впечатляващите изделия, създадени с древни технологии, са „вечните лампи“. Както е известно, дори някои археологически находки, по-специално такива в Ирак, които могат да се използват като акумулаторни батерии, дават основания да се смята, че древните хора действително са познавали електричеството в някои негови форми.

    В произведенията на древните класици има много споменавания за съществуването на такива неугасими лампи. За съжаление, тези описания по правило са твърде кратки и повърхностни, което не ни позволява да установим дали тези лампи са били електрически или са работили с помощта на някаква друга, непозната за нас енергия.

    Вторият цар на Рим – Нума Помпилий (715-693 г. пр. Хр.), имал светилник, който постоянно блестял под купола на храма.

    Плутарх пише за лампа над входа на храма на Юпитер Амон, чиито жреци го уверили, че тя гори вече няколко века.

    Гръцкият писател Лукиан (120-190 г.), който винаги описвал подробно и правдиво своите пътешествия, видял в Хелиополис статуята на богинята Хера, върху челото със скъпоценен камък, който през нощта сияел и осветявал целия храм.

    Павзаний (ІІ в.) описва красива златна лампа в храма на Минерва, която горяла непрестанно.

    Свети Августин (354-430 г.) ни описва вълшебна лампа, която се съхранявала в Египет, в храма на богинята Изида. Самият Августин лично се убедил, че нито вятър, нито вода могат да я угасят.

    Неугасима лампа имало и в Антиохия по време на управлението на Юстиниан Велики (VI век). Надписът до нея свидетелствал, че тя светела вече 500 години.

    В Ранното Средновековие в Англия, в древна гробница близо до Бристол, открили лампа, която горяла вече няколко столетия.

    Когато през 1401 г. в близост до Рим отворили гроба на Евандър, прославен от Вергилий в „Енеида“, се оказало, че погребалната камера се осветява от фенер, горящ 2 хиляди години.

    В своята книга „Едип Египтянинът“ (Рим, 1652 г.) йезуитът Атанасий Кирхер описва неугасими лампи, открити в подземията на древния египетски град Мемфис.

    За съжаление, до наши дни не са достигнали такива лампи. Дали вече са угаснали?

    5 развити страни, запазили до днес средновековните стереотипи

    Ние често разглеждаме по-напредналите държави със завист: уважение към властта на народа, високи доходи и добре платен отпуск по майчинство, социални помощи при безработица … Дори и в най-развитите страни остава по нещо от миналото: сегрегация по социален статус, расизъм и дискриминационни практики на етническите малцинства.

    Япония: дискриминация спрямо „мръсни“ професии

    Разбира се, в повечето държави професията на чистач не е престижна (въпреки, че ситуацията се променя: днес „бизнеса с боклук“ е една много печеливша индустрия). В страната на изгряващото слънце за почистване на отпадъците, както и за други „нечисти“ професии, към които се отнасят погребалните служители и месарите, имат отделна дума – burakumin. Буквално тя се превежда като „изобилие от мръсотия“.

    Такива хора са около 2 до 3 милиона в тази страна. Представители на тези професии били принудени да се заселят отделно от обикновените японци и им било забранено да се женят за хора от други касти. Известно е от документ от XIX век, че самурай (привилегированата класа) може да убие събирач на боклук без никакви последствия, тъй като „животът му бил еквивалентен на една седма от живота на един обикновен човек.“ Кастовата система била отменена още през средата на XIX век, но презрението към представителите на „мръсни“ професии е налице в японското общество и до днес. Тези хора все още живеят в специализирани селища. Отпечатъците на „мръсните“ професии в японската култура се предават по наследство. Така че, младите хора, които са родени в това селище, често се сблъскват с дискриминация в приема в университет и приемането на работа, въпреки конституционното право на свобода при избор на професия. Вече никой не забранява те да се женят за „нормални“ хора, но такава двойка непременно ще бъде осъдена от обществото.

    Германия: шегите по отношение на азиатците се насърчават с награда

    След Холокоста германците се опитват да спрат всякакви разговори за „превъзходството на арийската раса“. Сега Германия е многонационална страна, около 20% от нейните граждани са родени на територията на други държави. Те идват от страни в Източна Азия (Китай, Корея, Япония, Монголия). В 82-милионната държава, азиатците са малко повече от един милион. Немците се забавляват, осмивайки ги. Те дори дават награда за най-забавна шега за азиатците. Това бе обявено на концерт на оркестъра, ръководен от американският диригент от японски произход Кент Нагано, където свирили музика на Вагнер. Зад скриването зад лозунга  „мултикултурализъм – това е забавно“, групата издала рекламни клипове с шеги от типа „Защо азиатски тийнейджър никога няма да може да си купи CD на любимата си банда The Ramones? Защото той не може да произнесе буквата „p“!

    Израел: „Добре дошли на всички евреи, с изключение на тези от Етиопия“

    През 1977 г. израелските власти одобриха репатрирането на евреи от Етиопия (народност фалаша). Благодарение на напрегнатите отношения между Израел и Етиопия, която по това време е управлявана от диктатора Менгисту Хайле Мариам, да се движат хора не било толкова лесно, но с течение на следващите няколко години в Израел се преместили 56 000 чернокожи евреи. Изминали 35 години. Фалашите живеят в гето и са изолирани от обществения живот на страната. Те имат проблеми с намирането на работа, 75% от местното население не влиза в брак с етиопците, а 50% вярват, че децата фалаши не трябва да учат в едно и също училище с техните деца. И през 2016 г. ръководителят на израелската полиция заяви, че „полицията се отнася към етиопските евреи с подозрение – и това е нормално, защото според статистиката фалашите извършват престъпления по-често.“ Фалашите организират митинги срещу расовата дискриминация. През 1996 г. всичката кръв дарена от фалашката организация Magem David Adom (израелският аналог на Червения кръст), е била унищожена заради страх от ХИВ и на фалашите било забранено да бъдат кръводарители (забраната е вдигната едва през 2017 г.). През 2012 г. е пуснат документален филм, който разказва как да се намали раждаемостта сред израелските фалаши. Медиците принуждавали жените от тази народност да използват контрацептиви. В резултат на тези мерки раждаемостта сред етиопските емигранти намаляла наполовина. През 2014 г. броят им бил 1.75% от населението на Израел.

    Великобритания: „Поляците са паразити“

    Социологическо проучване през 2014 г. показало, че 81% от полските емигранти на британските острови са подложени на насилие – както вербално, така и физическо. През 2013 г. 585 британци били арестувани заради „престъпления от омраза“ срещу поляците. През 2004 г., след като страната се присъедини към Европейския съюз, започнало необичайно враждебно настроение към местните жители на Полша. Доволни от разрушените граници, поляците масово нахлуха в Англия.  „Излезте от ЕС, полски паразити“ – това е често срещан лозунг. Факт е, че полските емигранти работят много и са много евтина работна ръка. Предразсъдъците относно доминирането на работници от Източна Европа се превърнаха в една от косвените причини за Брекзит (оттеглянето на Великобритания от Европейския съюз).

    Италия: концентрационни лагери за роми

    Исторически така се случило, че ромите, меко казано, не ги  обичат много в Европа. От 1973 до 2007 г. в Чехословакия, и по-късно в Чехия, ромите са били насилствено стерилизирани. През 2013 г. Франция изгонила от страната повече от 10 хиляди жители от ромските селища. През 2017 г. Дания унищожила 25 цигански табора и въвела забрана за ромски квартали. Това бледнее пред антиромските методи в Италия. През 2008 г. правителството на Силвио Берлускони обяви, че ромите (по това време техният дял от населението е 0,25%) са заплаха за националната сигурност, така че от всички италиански роми трябва да се вземат пръстови отпечатъци и те били изгонени от селищата си, които не изглеждали като уютно тосканско село с кокетни къщи. Били мръсни, паразитни колиби, лишени от основна инфраструктура – типичен пример за  циганско гето. Какво мислят италианците за това? 86% от анкетираните се отнасят негативно към ромите и подкрепят инициативата на правителството. Основният аргумент е, че „циганите са крадци и престъпници“.

    Първите Меровинги – между езичество и християнство

    През 1653 г. близо до църквата „Сен Брис“ в град Турне, днешна Белгия, работници копаели за полагане на основите на приют. На 27 май те открили гробница, която предизвикала фурор сред кралските дворове в Европа, както и във Ватикана.

    В гробницата имало бойна секира, два меча – къс „скрамасакс“, и дълъг – „спата“, копие, щит, както и ценни украшения: златна брошка-закопчалка за наметало, златна гривна, около 300 малки златни медальона във формата на пчели, които се използвали за украса на брокатно наметало, и чанта с 90 златни монети – солиди от Източната Римска империя. Пчелите сочели категорично, че в гробницата лежи представител на династията на Меровингите.

    Златните дръжки на меча и малките пчели били инкрустирани с полускъпоценни камъни – гранати. В гробницата имало скелет на човек с височина около 180 сантиметра, носещ пръстен с именен печат и надпис Childerici Regis (крал Хилдерик).

    Пръстен с изображение на Childeric. Копие: оригиналът е откраднат през 1831 г.

    Така била открита гробницата на Хилдерик І, крал от династията Меровинги на франкското племе сикамбри, починал през 481 г. на 41-годишна възраст. Той бил син на полулегендарния основоположник на династията – Меровей, и баща на най-забележителния франкски владетел – Хлодвиг, основателя на френската държава. Но в гробницата имало и артефакти, свързани повече с областта на магията и магьосничеството, отколкото с кралската власт: отрязана конска глава, кристална топка и златна глава на бик.

    Хлодвиг I

    Това било първото физическо потвърждение за съществуването на легендарните „дългокоси“ крале на франките – Меровингите.  Кралят върху печата носи дълги коси, които са сплетени в плитчици.

    Процедурата за погребението на Хилдерик била варварска, езическа (независимо, дали включвала или не, ритуал на жертвоприношение), а самото погребение било по римски маниер – близо до път извън града. Много години по-късно наблизо била построена църква назована в чест на свети Брикций, един от покровителите на династията Меровинги, който приел християнството.

    В началото на V-ти век нахлуването на хуните в Европа причинило широкообхватната миграция, известна като „Великото преселение на народите“. Именно в тази епоха сикамбрите прекосили Рейн и навлезли в Галия, като се установили върху територията на съвременна Белгия и Северна Франция в района на Ардените. Но те се появили в Галия не като орда варвари. Навлизането им не било белязано от никакви сътресения, нито жестокости, както често се случвало в онази епоха. Напротив, те спокойно се слели с местното население. В продължение на векове езичниците-сикамбри поддържали отлични отношения с римляните, прилагали техните нрави, обичаи и принципи на управление, ставали офицери в императорската армия, дори римски консули.

    И когато империята рухнала през 476 г., управлението на Галия просто преминало в техни ръце. Синът на първия Меровей, носещ същото име, бил провъзгласен в Турне за крал на франките. При неговите наследници франкското кралство продължавало да процъфтява; това била цивилизация, сравнима в някои отношения с Византия.

    Кралете от династията на Меровингите притежавали огромни за онова време богатства – те секли златни монети в големи количества, много от които са дошли до нас. Върху тях е изобразен равностранен кръст – същия, който изобразявали френските кръстоносци при походите си към Йерусалим.

    Меровингската династия е заобиколена от тайни и легенди. Нейните мъже след 12-годишна възраст били смятани за „свещени“ крале. Това не се отбелязвало с публична церемония, нито чрез коронация или помазване за царуване – просто от този ден те поемали бремето на властта. Ролята на краля по тяхно време била по-скоро „да бъде“, отколкото „да управлява“, да въплъщава символ, да бъде ритуална фигура и свещеник-цар едновременно. Подобно на патриарсите от Стария Завет, дори след като се покръстили, Меровингите разполагали с хареми. Църквата, кой знае защо, не възразявала.

    В средата на първия век католическата църква била в сериозна опасност. Римският епископ се провъзгласил за папа между 384 и 399 г., но статутът му изобщо не бил както на сегашните папи. Римската църква притежавала почти толкова власт, колкото и Келтската църква, с която била в постоянен конфликт. Затова имала нужда от мощна подкрепа. И тя намерила тази подкрепа при Меровингите.

    През 496 г. между Хлодвиг и представителя на Ватикана Ремигий бил съставен договор, по-късно известен като Пакта на Хлодвиг. За Рим това било огромна политическа победа, която осигурила оцеляването на Църквата и утвърдила нейната върховна духовна власт над цяла Западна Европа. Най-после Рим станал равен на Константинопол – блестящ и далечен роднина на гръцката православна църква. Хлодвиг получил титлата „Новият Константин“.

    Сега между духовната власт и светската държава се установила неразделна връзка, защото едната се заклела във вярност към другата и двете останали свързани помежду си завинаги. Църквата се обвързала с династията. Договорът можел да бъде променен, но не и отменен. Но Ватикана след около два века и половина предал Меровингите, когато в средата на VІІІ-ми век се съгласил властта да премине към техните майордоми (управители на двореца) – Каролингите. И до ден-днешен критиците на Ватикана сочат това като една от най-недостойните постъпки на католическите папи.

    Интересно е, че Наполеон в някаква степен, макар и само символично, но се опитал възстанови историческата справедливост: той заменил в императорския герб и мантия лилиите на династията Валоа с пчелите на Меровингите.

    Снимки – Уикипедия