В началото на IV-то хилядолетие пр. Хр. в Долна Месопотамия сравнително развитата археологическа култура с условно название „Убейд“ била заменена от шумерската култура „Урук“. Първоначалния център на „уруките“ бил град Ереду в най-долното течение на Ефрат. Шумерите не изтласкали „убейдите“, а се смесили с тях и ги асимилирали, като заели много занаяти и изкуства.

Една от традиционните загадки на ориенталските изследвания е въпросът за прародината на шумерите. Причината е, че езикът на шумерите все още не е свързан с нито една от известните езикови групи. Паралели били търсени дори и сред тибетско-бирманските и полинезийските. Впрочем, колкото и да е странно, именно в Полинезия са открити най-много езикови сходства.

Съществува шумерски мит за произхода на цялото човечество от остров Дилмун (дн. Бахрейн). „В началото на времената“ тук имало нещо като библейския рай и живеели предците на всички живи същества, включително на хората. Анализът показва, че шумерската митология вижда в Дилмун домът на всички живи същества, а не само на шумерите – така не може да се смята, че са дошли оттам.

По-сигурна информация ни дават шумерски текстове от 3-то хилядолетие преди Хр., разказващи за контактите на Шумер с далечната централна страна Арата (районът на съвременния ирански град Йезд). В Арата почитали шумерските богове и носели шумерски имена. Това ни връща към старите хипотези на учените от края на ХІХ-ти век, които считат версията за „иранския“ път на шумерите към Месопотамия за най-вероятна.

Шумерите от епохата на Урук се обединили в голям общинно-племенен съюз, обхващащ почти цяла Долна Месопотамия. Центърът на обединението бил Нипур (до днешното село Нифер в Ирак) – един прото-град, разположен точно в средната част на Долна Месопотамия. В Нипур царял култът на върховния шумерски бог Енлил („Властелинът на въздуха“ или, на шумерски – „диханието). Това бил главният религиозен култ на целия съюз, който го държал заедно в едно цяло.

Всяка отделна общност или група от общности, принадлежащи към съюза, заемала малка част от басейна на Южното Двуречие (реките Тигър и Ефрат). Жителите им влизали в едно и също общинно образувание заедно с жителите на централното селище. Такива общности-териториални групировки се наричат „номи“ („ном“ на гръцки означава област, административно-териториална единица). В централното селище се намирала основната „институция“ на целия ном – храмът на главния бог-покровител. Във всеки ном тази роля се полагала на едно от божествата от шумерския пантеон. Към храма имало склад със запаси от зърно и занаятчийски изделия. Тук се събирали членовете на общността и живеели представителите на елита – старейшините и вождовете.

Храмовете изпращали специални търговски представители на общината в чужди страни, за да водят търговия, да разменят част от общинните запаси за метали и дървен материал, както и за роби.

Единството и силата на шумерския съюз могат да бъдат оценени по яркия факт на така наречената колониална експанзия на шумерите в епохата „Урук“. В средата и втората половина на ІV-то хилядолетие пр Хр. еднотипни шумерски колонии се появяват на територията на чужди племена в долината на Горен и Среден Ефрат и в Суза (Югозападен Иран). Това са огромни за времето си пространства, а колониите служат там като военни и търговски центрове на шумерите. Очевидно, по следите на търговците пристигали и войници.

Създаването и защитата на такива колонии на далечни разстояния от Шумер би било невъзможна задача за отделни примитивни общини, а дори за техните примитивни съюзи. Това изисквало наличието на политическо единство сред всички шумери, както и самостоятелен политически елит, вече отделен от обикновените членове на общността и притежаващ значителна власт. И наистина, съдейки по погребенията, в епохата „Урук“шумерите вече имали могъщ и богат управляващ елит. Появили се и роби – военнопленници или купени в чужди земи.

И накрая се появила развита пиктографска писменост, която служела главно за целите на икономическото отчитане; доста такива документи са открити и в шумерските колонии. Всичко това станало възможно и необходимо единствено благодарение на икономическия просперитет на шумерската държава в епохата „Урук“, основан на високоразвито напояване, което тогава се появило за пръв път в човешката история.

Обединените шумери от онази епоха представлявали мощно държавно формирование. В шумерските общности практически нямало вътрешна експлоатация. Напоителните работи, от които зависело изхранването на населението, следователно и просперитета на държавата, се извършвали от свободни членове на общността; тези работи организирал номовият елит. Този елит – главният съдия, старшата жрица, старшината на търговските агенти – „тамкари“, и най-вече главният жрец, получавали много повече земя от обикновените хора и били освободени от всякаква работа в общността, тъй като за тяхна работа се смятало управлението на общността и изпълнението на ритуалите.

Именно върховният свещеник – „ен“ (букв. – „господар“), който ръководел религиозните служби и строежа на нови храмове, се смятал за ръководител на местното самоуправление и на старейшините на общността. Персоналът на храмовете се състоял не само от свещеници, но и от занаятчии и воини. Всички те били издържани от общността, а ги командвал „ен“-ът. С течение на времето еновете станали наследствени владетели – тоест, Шумер от примитивен общинен съюз се превърнала в монархия и създала първите висши културни артефакти в историята на човечеството.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

Шумерите – създателите на бъдещето

Защо някои хора вярват, че шумерите са били посетени от извънземни?

Когато хората се научили да използват огън за топене на металите, каменната ера приключила. Започнала медната епоха, а след нея – бронзовата. Потребността от метални изделия бързо нараствала – а златото, което не ръждясвало и не хващало патина, бързо се превърнало в мерило за всички ценности.

Митовете и легендите на различни народи по цял свят и във всички епохи придавали на златото огромна магическа сила. Смята се, че най-напред то било добивано и обработвано в Древен Египет. Там, например, била построена 60-метрова статуя на бога на слънцето Ра с коса от чисто злато. Легендата разказва, че птицата Феникс, която се самоизгаря и възражда от пепелта млада и обновена, срещала първите лъчи на слънцето върху позлатените върхове на такива паметници. Египетските свещеници учели, че златото е дошло от Слънцето, което някога, в незапомнени времена, се изсипало върху Земята като златен дъжд.

Мала Азия също била богата на злато. Това се потвърждава от многобройни митове и легенди – например, митът за фригийския цар Мидас от VІІІ в. пр. Хр., който притежавал невероятната способност да превърне в злато всичко, което докосне. Мидас бил близо до гладна смърт – нали храната, която докосвал, се превръщала в злато. Спасил се, като се потопил в река Пактокъл, и тя станала златоносна. Лекотата, с която златото се добивало тук, породила поговорката на лидийския цар Крез: „Да тече за тебе Пактокъл, да пребъдеш в злато и богатство“. Пръв започнал да сече златни и сребърни монети именно бащата на Крез – Алиат (605-502 пр. Хр.). Те се правели от злато и сребро в съотношение 12:1.

В Мала Азия е родена и легендата за златното руно. Това било овча кожа, която поставяли на дъното на златоносен поток. Тежките златни частици се задържали в кожата, която после изсушавали. Възможно е кожата със златото да е била продавана на чужденци и така се родила легендата за златното руно. До ден-днешен съществува Орденът на Златното руно, основан през 1430 г.

Около 1000 г. пр. Хр. юдейският цар Соломон построил храм в Йерусалим, който той наричал  „земна скъпоценност, стояща по-високо от всички желани неща“. В прекрасната искряща зала на храма дори подът бил покрит с листово злато. Библията разказва, че Соломон получил сто и двайсет центнера злато от Савската царица, която той принудил да му се подчини и дори да изпълни ролята на наложница в огромния му харем.

Тъстът на Соломон, владетелят на Тир Хирам I, изпратил кораби в библейската страна Офир, които докарали оттам 420 таланта злато. Именно пътешественици от Офир открили златните мини на Иберийския полуостров, които по-късно Гай Юлий Цезар използвал за свои цели. Той забогатял толкова, че успял да върне огромните си дългове и дори да събере армия за войните си с Галия.

Плутарх разказва за третия ден на триумфа в чест на победата на римския консул Емилий Павел над последния цар на Македония:

„После вървяха мъже, които носеха златни монети в седемдесет и седем гърнета, всяко от което тежеше три таланта (78.6 килограма), така че всяко гърне го носеха четирима души. Подир тях носеха четиристотин златни корони, изпратени на Емилий от градовете в Азия в знак на покорство“.

Постепенно хората лишили златото от ореола му на святост и то се превърнало в обикновено средство за размяна срещу стоки. Гай Плиний Стари пише:

„Парите били първият извор на алчност, користолюбие и желание хората да се отдадат на безделие. Тези недъзи се усилваха, възникна истинско безумие и неутолима жажда за злато. Но дори и тези пороци се засилиха скоро и се появи истинска лудост и непоколебима жажда за злато“.

По времето на Плиний император Нерон заповядал Театъра на Помпей и собствения му дворец да бъдат увенчани с покриви от злато. Плиний бил свидетел и как иберийските племена подарили на император Клавдий такава златна корона, че ако той се бил опитал да я сложи, щял да бъде смачкан като насекомо – тя тежала 2800 килограма.

Много владетели полудявали заради златото. Съпругата на Клавдий носела мантия, изтъкана от злато. Конете на император Калигула ядели овес от златни ясли. Дори Църквата попаднала в мрежите на златото. Свети Йероним пише:

„Ние строим така, сякаш ще живеем вечно в земното си жилище. Злато блести по стените, злато има по сводовете на залите, със злато са покрити капителите, а пред вратите ни умират гладни и голи хора“.

В столицата на Колумбия – Богота, има Музей на златото, където се намират 8 хиляди златни битови предмети на туземците от Южна Америка, които били скрити в горите, за да не бъдат отнесени от испанските конкистадори.

В наши дни една от най-големите „златни мистерии“ е състоянието на половината от златния резерв на Германия – около 1500 тона злато на кюлчета, което се пази във хранилището на Федералния резерв във форт Нокс, САЩ. Аргументът за това е, че там „е на по-сигурно място, отколкото в Германия“.

Но, когато през 2013 г. немски експерти поискаха да влязат, за да видят златото, те не бяха допуснати с обяснението, че „техническите процедури не дават възможност за влизане в хранилището“. Затова не са малко хората, които смятат, че всъщност хранилището е празно, а немското злато отдавна е използвано от американците за уреждане на международни плащания.

Аварите са тясно свързани с българската история. Отначало в VІ-ти век прабългарите са част от техния каганат, а в началото на ІХ-ти век, вероятно през 805 г., кан Крум ги довършва след разгрома, на който ги подлага от запад Карл Велики. Следва прочутият епизод, известен ни още от училище, когато българският кан разпитва аварските първенци защо е загинала държавата им. Именно след тази информация Крум издава прочутите „крумови закони“ – явно българският владетел си прави извода, че без твърда ръка едно общество е обречено на гибел.

Аварите успешно се „интегрират“, както бихме казали днес, в българската държава – и през 811 г. техните конни дружини участват активно в разгрома на византийците при Върбишкия проход, когато загива император Никифор І Геник.

Миграцията на аварите от Северна Азия към днешна Южна Русия ни е известна от византийския историк Теофилакт Симоката. Те владеели земи в днешна Монголия, преди да бъдат победени и изтласкани оттам през 552 г. от тюркски племена.

Обликът им напомнял на византийците за древните хуни, с тази разлика, че за разлика от хуните, аварите сплитали косите си в две дълги плитки, падащи на гърба им.

При Юстиниан Велики аварите, действащи като федерали на Византийската империя, защитавали границите й срещу други варварски племена, най-вече против остатъците от хунския племенен съюз. На запад аварите нахлули в земите на днешна Германия и през 562 г. били разгромени от франкския крал Сигеберт, внук на Хлодвиг. Това ги принудило да се оттеглят чак към Черно море.

През 567 г. един от най-силните аварски владетели – каганът Баян, в съюз с германското племе ломбарди, побеждава друг германски народ – гепидите, и така завладява земите на днешна Унгария. По този начин аварите разширили значително територията си и сега тя се простирала от Волга до Австрия. През 582 г. каган Баян започва война срещу византийците и завладява Сирма (дн. Митровица), крепост на река Сава. В същото време под натиска на аварите част от прабългарите отстъпили към Бесарабия и Влахия.

Източник – proza.ru

На запад Баян успял да разбие франкската армията на стария си враг крал Сигиберт през 570 г., а самия Сигиберт държал в плен, докато получил откуп за него. Сетне отново нападнал Византия, превзел Сингидунум (Белград) и разграбил Мизия и Тракия чак до Анхиало (при дн. Поморие).

Аварите ограбват балканските земи. Източник – Уикипедия

През 592 г. Баян превзема Анхиало. Но в това време византийците начело с талантливия пълководец Приск минават в тила му, форсират Дунава и започват да унищожават аварските селища в самия център на каганата – днешните унгарски земи. Голямото сражение между Баян и империята се състояло при река Тиса. В него загинали четиримата му синове. Самият Баян не понесъл шока от това събитие и починал следващата 602 година.

След това аварите използвали големия конфликт между Византия и Персия. Те се обединили с персите и от 31 юли до 4 август 626 г. предприели мощна обсада на Константинопол. Това била най-сериозната опасност пред западната християнска цивилизация за значителен период от време. Не е известно какво би станало с тази цивилизация, ако аварските орди успеели да превземат столицата на християнството. Но силният византийски флот принудил персите и аварите да се откажат от по-нататъшни военни действия. След като претърпял огромни загуби, аварският каган вдигнал обсадата и се върнал в Унгария.

Този обрат на събитията причинил големи щети на авторитета на аварите. След смъртта на кагана, който позволил такъв ход на събитията, през 630 г. съюзните на аварите българи поискали титлата „каган“ за своя кан Кубрат. Това причинило сблъсък между авари и българи. Аварите били принудени да се приберат в Унгария, където останали до началото на ІХ-ти век. По-нататъшните събития около Черно море довели до създаването на Дунавска България на кан Аспарух и Волжка България на кан Котраг – синове на Кубрат.

През август 791 г. Карл Велики разгромил Аварския каганат. През 795 г. синът му Пипин, с помощта на херцог Ерик Фриолски, нападнал аварската столица Рин и завладял част от съкровищницата на кагана, която представлявала военна плячка, събирана за 200 години нападения срещу с Византия. През 796 г., в резултат на трети поход, Пепин разрушава Рин и завладява останалата част от съкровищницата.

През 803 година част от аварите се признали за васали на Карл Велики. През 805 г. българският кан Крум разгромява онези, които все още не били под властта на франките. Аварският каганат приключил съществуването си. Независимо, че разговорът между него и аварските първенци носи силно метафорично нравоучение, очевидно византийския летописен сборник „Свидас“ сполучливо отразява дълбокото върешно разлагане на аварското общество, което и причинило рухването му:

„Същите българи унищожили аварите. Крум попитал аварските пленници: „От какво, мислите, че загина началникът (архонтът) ви и всичкият народ?“ И те отговорили: „От това, че се умножиха взаимните обвинения, загинаха по-храбрите и по-умните. После несправедливите и крадците станаха съучастници със съдиите. После от пиянството, защото, като се умножи виното, всички станаха пияници. После – от подкупничеството; после – от търговията, защото всички, като станаха търговци, взаимно се мамеха. И наистина погибел произлезе от това“.

В своето изкуство аварите оставили един от основните изобразителни мотиви в европейското изкуство на Ранното Средновековие: въоръжен конник. Някои историци дори смятат, че именно аварите са научили западните народи да използват стремената при езда.