Още
    Начало Блог Страница 132

    Археологически и генетични изследвания свидетелстват за многократни опити на африканските сапиенси да населят Евразия

    Обобщавайки наличните генетични и археологически доказателства, антрополози от Германия и САЩ стигнаха до извода, че идеята за едно преместване на сапиенси от Африка, преди около 60 000 години, следвано от преместването на всички други евроазиатски популации, вече не може да се счита за валидна. По това време наистина започнала мощна вълна на миграция на африкански сапиенси, въоръжени с  модерна технология, която им позволила в относително кратък период от време да заселят огромни площи, включително и студени за тях места, като Европа и Сибир. Някои групи африкански сапиенси обаче започнали да проникват в Азия преди 130-120 хиляди години. Тези ранни мигранти са пътували, не само до Левант, но и до Южна и Югоизточна Азия и дори до Австралия. Някои от ранните миграции оставили генетична следа, макар и малка, в съвременните човешки популации. Ранните и късните мигранти многократно се хибридизират с евразийски аборигени – неандерталци и денисийци.

    През последните години данните за миграции на Homo sapiens стремително растат. На тези от нас, които се интересуват от древна история, невероятно им е провървяло, защото живеем в епоха, когато най-старите страници на историята на нашия вид изведнъж стават достъпни за изследване. Това се случва, най-вече заради успеха на сравнителната геномика и палеогенетика, както и археология, въоръжени с най-новите методи за датиране на находки.

    Както обикновено се случва в периоди на бързо развитие на научно направление, докато новите данни са малко, те сравнително лесно се вместват в проста и последователна схема (златно време за любителите на науката!). Но по-нататъшни изследвания скоро ще доведат до катастрофални усложнения на картината. В резултат на това, ситуацията може да стане толкова объркваща и противоречива, че никой, с изключение на няколко специалисти, няма да бъде в състояние напълно да се ориентира.

    Фактът, че нашият вид е бил формиран в Африка, буди малко съмнения днес. За африканския произход на Homo sapiens свидетелстват, както генетичните, така и археологическите доказателства. От този континент възникват най-древните находки на „анатомично модерни“ хора и форми, близки до тях. Въпреки това, дори и тук имаше някои важни разяснения, направени през последните години. Доскоро се смяташе, че люлката на съвременното човечество е Източна Африка. Въпреки това, нови доказателства сочат, че областта на древните представители на сапиенсната еволюционна линия може да бъде много по-широка. Характерните морфологични особености на Homo sapiens се формират през десетки и стотици хилядолетия. Например, предната част на черепа на нашите предци очевидно е придобила съвременните черти значително по-рано от останалите части на черепа.

    За културния „взрив“, известен като късно палеолитна революция, нашият вид се е движел твърде бавно и постепенно. В един момент някои групи Homo sapiens започнали да напускат своята африканска прародина и да се насочат към Азия, откъдето проникват в Австралия, Европа и Америка. Но хронологията на азиатските миграции на плейстоценовите сапиенси остава спорна.

    Данните на сравнителната геномика уверено сочат един епизод на преселване от Африка, настъпил преди около 60 000 години. Преселниците получили значителен (около 2-3%) смесица от неандерталски гени в хибридизацията, която се провела в Близкия изток скоро след излизането им от Африка, преди около 55 (60-50) хиляди години. Тогава те са били разделени на няколко клона, и в крайна сметка, дали началото на китайски и австралийски аборигени, както и на французите и американските индианци.

    Въпреки това, наличните факти не могат да бъдат сведени до прост модел на едно преселване от Африка. Твърде много натрупани данни показват наличието на сапиенси в различни точки на Азия, много преди 60 000 години.

    Според археологическите данни, някои групи сапиенси започнали да проникват от Африка в Азия най-рано в края на Плейстоцена, преди около 130-120 000 години, и стигнали не само до Леванта, но също така и до Южна и Източна Азия. Тези групи от Северна Африка минавали през Синай и през Баб ел-Мандеб.

    В съвременните неафрикански популации има много малко генетични следи от тези ранни миграции. Но нещо все още остава.

    Като цяло, наличните към момента данни са единодушни по въпроса за миграциите на сапиенсите извън Африка.

    Алтернативните варианти не намират голяма подкрепа, нито сред генетиците, нито сред археолозите. Въпреки скромния генетичния принос на древните мигранти в съвременния генетичен фонд, не е изключено сапиенсите да са достигнали най-отдалечените кътчета на Югоизточна Азия, а дори и да са проникнали в Австралия.

    Сапиенсите са се установили на територии в Азия, които вече са били населени с други видове хора – неандерталци, денисовци и може би по-късно еректуси или хайделберски хора – потомци на старите вълни на миграция от Африка. Фактът, че тези форми са вече различни видове, а не само една раса или родове, се потвърждават от генетиката. За сравнение, няма ни най-малък признак на репродуктивна изолация между расите на съвременните хора.

    Различни видове хора в много райони на Азия живели едновременно, така че със сигурност са се срещали. Понякога срещите водят до появата на хибридно потомство. Постепенно става ясно, че междувидовата хибридизация в късните плейстоценски народи е била обичайна. Било установено, че денисовци са получили генетично смесване от неандерталец и някой архаичен Хомо (вероятно по-късен еректус или хайделбергски човек). У алтайските неандерталци са намерени гени на архаични сапиенси, а у денисовците – гени на хайделберски хора.

    Как всички тези миграции и чифтосване са свързани с разпространението на технологични иновации и  развитието на човешката култура, остава до голяма степен неизвестно. Фактът, че генофондът на съвременното човечество се състои, с изключение на малки примеси, от гени само на една вълна мигранти, излезли от Африка преди 60 000 години, е сериозен аргумент в полза на това, че представителите на тази вълна са притежавали някакво радикално преимущество, позволило им буквално да изместят всички останали човешки популации /смесвайки се малко с тях/, попаднали им на пътя, в това число и други сапиенси, по-рано напуснали Африка. Какво е това тяхно преимущество, било ли е то чисто културно или отчасти и генетично – ще покажат последващите изследвания. И това ще стане много скоро, ако новите данни за човешкия род през Плейстоцена продължат да се натрупват толкова бързо.

    Непобедените семиноли

    Индианските войни в САЩ приключили към 1890 г. По това време всички племена на индианци или били признали поражението си и изпълнявали волята на Вашингтон, или били прогонени в Канада. Но останало едно от тях, което се смятало за непобедено. Това били семинолите.

    Обикновено, когато стане дума за североамерикански индианци, повечето хора си представят ловци на бизони, яздещи мустанги, с великолепни украшения от орлови пера и кожени панталони с ресни. Но така изглеждали само онези, които живеели през ХІХ-ти век в прериите на Централна Северна Америка. Сиуксите, арапахите, кайовите и команчите се сражавали в продължение на около 40 години срещу бледоликите, които заграбвали земите им. До 1890 г. обаче почти всички били принудени да положат оръжие и да се предадат. А единственият индиански народ, който никога не е капитулирал пред американската армия, живее и до днес на собствените си земи до брега на Атлантическия океан…

    Семинолите се формирали като единен етнос през ХVІІІ-ти век. През 1716 г. една от групите на племето оконее тръгнала от днешна Джорджия на юг към Флорида. По пътя те се смесили с други племена и формирали нов народ, известен ни от книгите на Майн Рид и филмите с Гойко Митич.

    По същото време югоизточната част на Северна Америка станала терен на конфликт между англичани, испанци и французи. Скоро там се появили и американците. Някои от белите хора се заселвали сред семинолите, създавали семейства с индианки и започвали да воюват против бившите си сънародници.

    Така, например, метисът Александър Макгилливрей, наречен по-късно „най-великият индианец на Америка“, получил званията английски полковник, американски генерал, испански генерален суперинтендант и дори бил официално признат за „император“. До голяма степен именно поради неговите дипломатически способности в продължение на 20 години никой не закачал индианците от Флорида и Южна Джорджия.

    Но през 1816-1817 г. американците навлезли с войските си във Флорида и повели война срещу семинолите. Индианците разгромили една от американските военни колони. Тогава против тях тръгнал генерал Ендрю Джексън, бъдещ президент на САЩ, с корпус от 4 хиляди войници. Генералът разрушил индианското селище Талахаси и обесил двама заловени индиански вождове. Освен това, изтласкал испанците от полуострова. Мадрид осъзнал, че Флорида е изгубена и през 1821 г. официално продал тези територии на американците – заедно с хората.

    Индианците, живеещи на открити местности, били прогонени оттам със сила през 1834 г. Но семинолите от Централна Флорида отказали да се местят и започнали да се готвят за война. Водач на съпротивата им по това време станал Оцеола – прославен от Майн Рид в едноименния му роман. Той не бил официално вожд, а по-скоро неформален лидер. Майка му била метиска, внучка на шотландеца Маккуин, а баща му – английският търговец Уилям Пауъл. Но при семинолите роднинството се води по женска линия, затова и никой не смятал Оцеола за „бледолик“. Той станал съветник на вожда Миканопи.

    Оцеола, източник – Уикипедия

    Чиновникът по индианските дела Уили Томпсън наредил Оцеола да бъде арестуван – но се оказало, че това не е лесно. През 1835 г. американците няколко пъти провокирали семинолите – и накрая били жестоко наказани. Индианците избили до крак отряд артилеристи начело с майор Дейд. Самият Оцеола се отзовал доста своеобразно на заповедта на Уили Томпсън да се яви при него – наистина се явил, но само, за да го убие и окачи скалпа му на колана си.

    Американците се убедили във военните способности на семинолите и изпратил срещу тях съвсем сериозни сили – 9 000 войници. Но през 1837 г. Оцеола и вождът Абиака им нанесли поредното поражение.

    След като се убедили, че в честен бой не могат да победят семинолите, американците решили да си послужат с коварство. На 21 октомври 1837 г. те поканили Оцеола на преговори – но, вместо това, го оковали във вериги. Три месеца по-късно той умрял от малария. Обаче неговите семиноли въобще не мислели да се предават. Властите дори пускали срещу тях кучета-човекоядци, но всичко било напразно. Две години по-късно те били принудени да ги оставят на мира, защото войната с тях водела до неприемливи загуби.

    Следващото настъпление на САЩ срещу семинолите започнало през 1854 г. Американците обаче намирали само празни селища. Индианците избягвали мащабни сблъсъци, нанасяли внезапни партизански удари и изчезвали безследно. Военните фактически се борели с празно пространство. Армията понасяла загуби и харчела пари без никакъв резултат. Накрая американците платили на тридесетина индианци да се преселят на запад, обявили победа и напуснали Флорида.

    През 1880-те години властите отново изпратили войски, но след няколко битки, наричани понякога Четвъртата семинолска война, семинолите защитили своята независимост.

    През 1924 г. Конгресът на САЩ им дал американско гражданство, но те не бързали да се възползват от това. А през 1957 г. членовете на племето на семинолите го регистрирали като юридическа организация.

    След като формално така и не капитулирали пред американците, семинолите започнали активно да се занимават с бизнес, като се възползвали от данъчните стимули за индианците. Днес те притежават хотели, зоологическа градина, няколко казина. През 2006 г. организацията „Племе на семинолите“ изкупи световната ресторантска верига „Hard Rock Cafe“ за близо 1 милиард долара.

    Днес семинолите имат собствена администрация и полиция, като не позволяват на властите във Флорида да се месят в работите им. Харчат много пари за образованието на децата си. Те са изключително горди и изпълнени със себеуважение – та нали една от най-силните държави в света не успяла да ги победи!

    21 известни неща, които си представяте погрешно

    С телевизията и интернета в живота ни, сякаш вече не ни се налага да ходим никъде, за да видим всичко. Вадим телефона си, плъзваме няколко пъти и сме видели света. Работата е там обаче, че така получаваме напълно погрешна представа за това как наистина изглеждат някои неща.


    21. Статуята на Христос Спасител може да изглежда невероятно огромна, но всъщност е по-малка от пиедестала на Статуята на свободата.


    20. Последната вечеря е много по-голяма, отколкото си представяте. Тя покрива стена с размери 460х880см. И не се намира в църквата Санта Мария деле Грацие, а в съседната сграда, в бивш доминикански манастир.


    19. Снимките на люлка на края на света в Еквадор изглеждат сякаш човек се намира над огромна пропаст, но всъщност отдолу е просто стръмен хълм.

    18. Манекен Пис не винаги изглежда така. Той носи дрехи няколко дни всяка година, според официален календар. В гардероба му има почти 1000 костюма.

    17. Мечтали ли сте си да обикаляте опустелите стени на Кралски чертог – Дубровник? Забравете. Ще сте късметлии, ако изобщо влезете. Градът е толкова претъпкан, че от ЮНЕСКО разрешават само по 8000 туристи на ден. Кметът дори смята да намали този брой наполовина.

    16. Бранденбургска врата рядко е снимана отдалеч.

    15. Истинският цвят на Слънцето е бял. Изглежда ни жълто или червено заради атмосферата на Земята. Дори НАСА прибавя цвят към снимките си, за да изглежда познато.

    14. Пентагонът е щабквартирата на американското министерство на отбраната. Там обаче се намират и различни бизнеси, които обслужват служителите на Пентагона, включително Тако Бел точно насред двора.

    13. Стоунхендж се намира в непосредствена близост до доста натоварен път.

    12. Скалата Улуру в Австралия изглежда сякаш е насред нищото. Но всъщност се намира близо до огромен курорт.

    11. Това е истинското лице на Малдивите.

    10. Персистенция на паметта от Салвадор Дали не е толкова голяма, колкото си мислите. Всъщност е по-малка от два листа хартия А4.

    9. Изследователските станции в Антарктика не са първобитни. Всъщност са доста уютни.

    8. На двуизмерна карта, Гренландия е с размерите на Африка. В действителност това е много далеч от истината.

    7. Великата пирамида в Гиза е много по-висока, отколкото изглежда на снимките. Всъщност е почти 150 метра.

    6. Давид на Микеланджело има сърцевидни ириси. Също така е малко кривоглед (двете му очи гледат в различни посоки). Позицията на лявата му ръка прави само едното око видимо когато е погледнат отдолу, докато посоката на всяко око прави Давид по-красив от ъгъла, която прави това око видимо.

    5. Статуята Мислителят често е смятана за доста голяма. Оригиналът обаче е много малка част от скулптура известна като Портите на Ада.

    4. Мястото в Лувъра, където е изложена Мона Лиза, е пълно с хора през повечето време.

    3. Всеки знае, че водните лилии на Моне са чистото превъплъщение на класически изискан декор. Освен това обаче са абсолютно огромни. Моне се е опитвал да даде на зрителя усещане, което да го потопи в градините на Франция.

    2. Разходката с гондола във Венеция рядко е толкова романтична, колкото изглежда на снимките.

    1. Наклонената кула в Пиза постоянно е обградена от стотици туристи, опитващи се да уловят снимки под интересен, вече банален ъгъл.

    Знаменитости, израснали в бедност

    Често тези, които са родени в бедност, достигат невероятни висоти и стават успешни и известни. Някои дори успяват да съберат огромно състояние, независимо от трудностите и тежкото положение на техните семейства. Сред известните личности има и много, които знаят от първа ръка какво е бедността.

    Лейтън Мийстър, състояние от 5 милиона долара

    Майката на Лейтън я ражда в момент, в който излежава присъдата си. След като прекарала три месеца в болницата с дъщеря си, жената била принудена да се върне зад решетките. Въпреки всички трудности, които Лайтън трябвало да понесе, тя си спомня с топлина за детството си.

    Хилари Суонк, състояние от 40 милиона долара

    Семейството на Хилари живеело в ремарке. Когато момичето било на 6 години, родителите й се развеждат и тя се премества с майка си в Лос Анджелис. Тъй като нямало начин да се наеме апартамент, те трябвало да живеят в кола. Това случайно помогнало на актрисата перфектно да се впише в ролята във филма „Писатели на свободата“.

    Сара Джесика Паркър, състояние от 90 милиона долара

    Семейството имало 8 деца, макар че майката на Паркър работила и получавала обезщетения за социално слаби, семейството живеело в постоянна бедност. И въпреки, че къщата понякога дори не разполагала с електричество, майката успяла да събере достатъчно пари, за да изпрати дъщеря си на уроци по пеене и танци. Благодарение на усилията на майка си, Сара Джесика Паркър става известна актриса и продуцент.

     Джим Кери, състояние от 150 милиона долара

    Когато баща му загубил работата си, започнали трудни времена за семейството на Кери. Били принудени да живеят в микробус, а на 15-годишна възраст Джим трябвало да напусне училище и да стане чистач. Но това не му попречило да се превърне в един от най-популярните комедийни актьори.

    Деми Мур, състояние от 150 милиона долара

    Актрисата се опитва да не си спомня детството си. Тя не познава баща си, който ги напуснал, когато Деми още не била родена. Що се отнася до майката, тя страдала от наркотична зависимост. За щастие, днес Деми Мур не се притеснява повече за финансови проблеми.

    Еминем, състояние от 160 милиона долара

    Еминем израснал без баща в един от най-бедните райони на Детройт. Но въпреки това, той успява да се превърне в един от най-добрите изпълнители в историята на рапа.

    Леонардо Ди Каприо, състояние от 220 милиона долара

    За да нахрани семейство, майката на Леонардо трябвало да работи на няколко места. До този момент, Леонардо Ди Каприо е един от най-добре платените холивудски актьори.

    Том Круз, състояние от 380 милиона долара

    И досега Том си спомня жестокостта на баща си, който го биел постоянно. Майка му не издържала на тормоза върху нея и сина й и подала молба за развод. Може би тази промяна в живота на Том Круз е повлияла на факта, че днес той е един от най-успешните холивудски актьори.

    Стивън Кинг, състояние от 400 милиона долара

    Когато Стивън бил само на няколко години, баща му напуснал семейството си и майка му трябвало да отглежда две деца сама. Те живеели достатъчно зле, но всичко се влошило още повече, когато родителите на майка им се разболели и тя трябвало да напусне работата, за да се грижи за тях. Но въпреки всички трудности, Стивън Кинг успява да се превърне в истински крал на жанровете на ужасите.

    Марая Кери, състояние от 510 милиона долара

    Докато родителите на певицата били заедно, семейството живеело доста добре. Всичко се променило, когато семейството се разделило и майка й трябвало сама да се грижи за Марая и брат й. Сега Марая Кери е една от най-успешните певици в света.

    Джей Зи, състояние от 550 милиона долара

    Джей Зй е израснал в Бруклин, което до голяма степен е оставило отпечатък върху неговата работа. Преди да получи репутацията на известен рапър, момчето продавало наркотици по улиците на Ню Йорк.

    Селин Дион, състояние от 800 милиона долара

    Селин е най-малкото дете в семейството с 14 деца. Въпреки факта, че в семейството винаги е имало недостиг на пари, родителите са могли да предоставят на децата любов и грижа. Може би това е причината, днес състоянието на певицата да е толкова голямо.

    Опра Уинфри, състояние от 2.9 млрд. долара

    Детството на Опра се свързва не само с бедността, но и с насилието. Майка й нямала възможността да се грижи за дъщеря си, така че момичето постоянно трябвало да живее с различни роднини. За известно време Опра била толкова бедна, че трябвало да ходи с дрехи от чували за картофи. Но въпреки всички трудности, Опра Уинфри успява да се превърне в първата и единствена чернокожа жена милиардер в историята.

    Загадки на историята или как са изглеждали в реалния живот единадесет исторически личности

    Съвременните антрополози, благодарение на използването на нови технологии, имат уникална възможност да възстановят лицето на човека по черепа. Степента, до която резултатите от реконструкцията съответстват на реалния облик на героите от миналото, е спорна, но въпреки това е много интересно да се разбере как са изглеждали някои исторически личности.

    1. Нефертити

    Майката на фараона Тутанкамон е известната Нефертити. Учените твърдят, че тя в реалния живот е изглеждала така. През 2003 г. египтологът Джоан Флетчър е идентифицирала мумията на Нефертити, „основната съпруга“ на древноегипетски фараон от XVIII-та династия Ехнатон. Решено било да се възстанови външния й вид. През 2010 г. се появила още една версия: тези останки не принадлежали на Нефертити, а на друга „половинка“ на Ехнатон. Но повечето египтолози са сигурни, че са открити останките на майката на Тутанкамон.

    1. Тутанкамон

    Тутанкамон е фараон от XVIII-та династия на Новото царство и е управлявал Египет през 1332-1323 г. пр. Хр.

    Според египтолозите, Тутанкамон има генетично заболяване и страда от малария. Това в крайна сметка причинило ранната му смърт. Фараонът умира, когато е само на 19 години.

    Учените вярват, че около 50% от мъжете, живеещи днес в Западна Европа, са потомци на египетски фараони, по-специално роднини на Тутанкамон. Антрополозите и генетиците успяха да установят, че общият предшественик на европейските мъже с хаплогрупа R1b1a2 и владетелят на Древен Египет са живели в Кавказ преди около 9500 години. Преди около седем хилядолетия носителите на „фараонската“ хаплогрупа започнали да мигрират към Европа.

    1. Апостол Павел

    Апостол Павел е сред основателите на християнството и един от авторите на Новия завет. На него приписват създаването на множество християнски общности на Балканите и в Мала Азия.

    През 2009 г. се проведе научно изследване на саркофага, който се намира под олтара на римския храм „Сан Паоло-фиори-ле-Мура“. Там били открити части от кости, които учените са подложили на изследване с въглерод-14. Оказало се, че останките принадлежат на човек, живял в периода между 1 и 2 век, т.е. това са останките на апостол Павел.

    1. Крал Ричард III

    Ричард III управлява от 1483 до 1485 година. Историците твърдят, че Ричард III пада на бойното поле, губейки шлема си. Преди смъртта му враговете му нанесли 11 рани и 9 удара удара по главата. На костите на ръцете няма рани, което означава, че монархът, умирайки, остава в бронята. Ричард III умира при Босфора по време на битката с претендента за престола Хенри Тюдор, който по-късно става Хенри VII.

    Истинският образ на крал Ричард III бил възстановен по останките, открити през 2012 г. на паркинг в Лестър.

    1. Николай Коперник

    Николай Коперник е автор на средновековната хелиоцентрична картина на света. Останките на Николай Коперник са открити през 2005 г. в катедралата „Фромборка“ (Полша). Учени от Варшава, в Централната лаборатория по криминалистика, извършиха компютърна реконструкция на лицето му.

    1. Йохан Себастиан Бах

    През 2008 г. Каролайн Уилкинсън, шотландски антрополог, възстановява лицето на великия немски композитор от XVIII век Йохан Себастиан Бах. Ексхумацията на останките на Бах се извършва през 1894 г., а през 1908 г. скулпторите се опитали да пресъздадат външния вид на композитора, но по това време били ръководени от портретите на музиканта. Критиците на ХХ-и век останаха недоволни от проекта, като твърдяха, че бюстът може да бъде, например на Хендел.

    1. Уилям Шекспир

    Реконструкцията на лицето на английския поет и драматург Уилям Шекспир, учените направиха с неговата посмъртна маска.

    1. Данте Алигиери

    През 2007 г. група учени от Университета в Болоня успяха да реконструират външния вид на Данте Алигиери, великия италиански поет от XIII-ти и XIV-ти век. Антрополозите вярват, че Данте Алигиери може да e страдал от нарколепсия – заболяване на нервната система, което се придружава от пристъпи на внезапно заспиване. Тези заключения се основават на факта, че Данте в Божествената комедия пресъздава точно симптомите на нарколепсия и съпътстваща катаплексия – внезапна загуба на мускулен тонус.

    1. Хенри IV

    Може би така е изглеждал кралят на Франция и лидер на хугенотите – Хенри IV, убит през 1610 г. През 2010 г. група учени установиха, че мумифицираната глава на Хенри IV, която е оцеляла до наши дни, е истинска. Въз основа на този артефакт, те представиха реконструкция на външния вид на краля. Но още през 2013 г. друга група учени постави под съмнение автентичността на останките на монарха от династията на Бурбоните.

    1. Арсиноя IV

    Арсиноя IV е по-малката сестра и жертва на Клеопатра. През 2009 г. учените успяха да възстановят външния й вид по мерките, взети от черепа й, изгубен по време на Втората световна война. Според древния римски историк Йосиф Флавий тя е екзекутирана по заповед на Марк Антоний и Клеопатра в Ефес. Египетската царица видяла в сестра си заплаха за своята сила.

    1. Свети Николай

    Външността на Свети Николай е реконструирана от италиански професор по анатомия през 50-те години на ХХ век, по време на възстановяването на Базиликата „Свети Николай“ в град Бари. Николай Мирликийски в християнството е почитан като чудотворец. Той се смята за покровител на търговци, моряци и деца.

    Времето когато нямаше луна…

    Някои древни митове и хроники, които са достигнали до нас, разказват, че в дълбокото минало имало епоха, когато в небето над Земята не съществувала Луна.

    Това пише през V в. пр. Хр. гръцкият философ и астроном Анаксагор от Клазомен, ползващ неизвестни извори, които твърдят, че Луната е изникнала на небето дълго време след появата на Земята.

    В ІІІ-ти век пр. Хр. той бил подкрепен от гръцкия философ и поет, главен библиотекар на Александрийската библиотека, Аполоний Родоски. В своето съчинение „Аргонавтика“ той цитира думите на друг философ –  Аристотел, който век по-рано споменал в една от творбите си за древните жители в планинските райони на Аркадия (област в Пелопонес), които: „… се хранели с жълъди, когато на небето все още нямало луна“.

    Писателят и историк Плутарх (46-120г.) пише за един от владетелите на Аркадия на име Проселен, което означава „пред-лунен“, а неговите поданици били „проселенити“ – първите обитатели на Аркадия.

    Някои съвременни учени не отричат ​​възможността за „безлунна“ фаза в историята на човечеството и изтъкват различни аргументи. Според една от хипотезите, някога Луната била самостоятелна планета в Слънчевата система, но поради някаква космическа катастрофа, се отклонила от орбитата си и станала спътник на Земята.

    Сега ще разгледаме една от хипотезите:

    В северната част на Боливия, недалеч от езерото Титикака, се намират развалините на древния град Тиахуанако.

    Те са на височина почти 4000 метра, където растителността е много ограничена и теренът е лош за обитаване. Защо Тиахуанако се намира на такова място? Кой го е построил и кога? Такива въпроси си задали още първите европейци, които се озовали тук. Индианците по онези места вярвали, че такъв голям град не би могъл да бъде построен от обикновени хора, а само от изчезнало племе на великани. Европейците не вярвали във великани, но и сами смятали, че градът е изключително древен.

    Боливийски изследователи твърдят, че Тиахуанако е основан преди минимум 12-17 хиляди години. Според други, възрастта на града е поне 250 хиляди години. Но дори и тази невъобразима древност не съответства напълно на резултатите от съвременните археологически и геодезически изследвания. Върху склоновете на котловината около Тиахуанако има следи от бреговете на древно езеро. Ако свържем някогашните срещуположни брегове с права линия, ще видим, че древната повърхност на водата е била разположена наклонено по отношение на сегашната. На разстояние от 620 км отклонението е повече от 300 метра. Ако прехвърлим тези данни в геоложките хоризонтали на земната повърхност, се оказва, че Андите в околностите на Тиахуанако са били остров в океана, чието ниво на водата достигало нивото на езерото Титикака – тоест, някогашната океанска вода е била на 4000 метра по-високо, отколкото сега! Освен това езерото Титикака е солено.

    От това следва, че град Тиахуанако е построен на морски бряг, което се потвърждава от откритите на негова територия развалини на пристанищни съоръжения, раковини, изкопаеми останки на морски животни, изображения на летящи риби. Такова градско пристанище би могло да съществува само преди издигането на Андите до сегашните им нива. Но геолозите твърдят, че издигането на Андите и понижаването на нивото на Световния океан са станали през терциера (преди 60-70 милиона години). По времето, когато, според съвременната наука, на Земята не е имало хора. Някои находки обаче дават основания на т. нар. „опозиционери“ да оспорят този възглед. Това са артефакти, приличащи на изкуствени механизми и на следи от човешки крака в почвени слоеве отпреди десетки и стотици милиони години, които са многократно описвани.

    А относно Тиахуанако имаме пълното право да си зададем въпроса: „Какъв процес може да доведе до издигането на Андите (т. е., до понижаването на нивото на океана) с 4 километра и до запазването им така до наши дни? Не е ли възможно такава глобална трансформация да бъде свързана с появата на Луната в земното небе?“

    Прочетете повече за  Загадъчният град-столица Тиахуанако

    В това има логика, ако приемем, че по някакви причина самостоятелната дотогава планета Луна се е приближила до Земята на разстояние да бъде „захваната“ от нейната гравитация. Под въздействието на лунното привличане оформените дотогава континенти – известни в съответната литература като Пангея, Лемурия и т. н, както и океаните, започнали движение, което постепенно довело до днешната земна конфигурация.

    Подобни процеси причинили силни земетресения и гигантски наводнения. Спомени за този кошмар са оцелели до наши дни. Ако приемем, че това е отразено в описанието на световния потоп (Библията, Битие, гл. 7, 8), значи „прераждането“ продължило около 375 дни.

    А в гръцката митология има разказ за Фаетон, сина на бога на слънцето Хелиос, който взел колесницата на баща си, но не успял да задържи огнедишащите коне. Те толкова наближили Земята, че тя започнала да гори. За да предотврати глобалната катастрофа, Зевс ударил Фаетон със своята мълния, той пламнал и паднал в река Еридан.

    Освен това, от дълго време се смята, че на Луната няма вода и никога не е имало. Но уредите, инсталирани от екипажите на корабите „Аполо“, опровергават тази „непоклатима“ истина. Те отчитат натрупвания на кристализирала водна пара, простиращи се на стотици километри над лунната повърхност.  Анализирайки тези сензационни данни, Джон Фрийман от Университета „Райс“ в Тексас стига до още по-сензационно заключение. Според него, показанията им сочат, че водните пари се просмукват към повърхността от дълбините на лунните недра.

    Това увеличава вероятността Луната да е била в началото самостоятелна планета със собствена атмосфера. Ето защо хипотезата, че някога Земята не е имала луна, а тя се е появила в даден палеоисторически момент над нея, не изглежда вече чак толкова налудничава.

    На прага на Третата световна война

    От войната между Северна и Южна Корея е изминал вече повече от половин век. В нея загинали повече от 1 милион души и на моменти тя заплашвала да се превърне в Трета световна – участвали 18 държави, включително всички т. нар. „супер-сили“.

    Корейската война продължила 3 години. Тя започнала на 25 юни 1950 г. с факта, че армията на една от двете корейски държави, разделени по 38-ия паралел, пресякла границата. До ден-днешен не е известно кой е сторил това – и двете страни се обвиняват взаимно. Факт е, че само 3 дни по-късно армията на Северна Корея превзела Сеул – столицата на южняците, а към края на септември вече била установила контрол върху 95% от целия Корейски полуостров. Изглеждало, че остава много малко до окончателната победа на КНДР. Но тогава в помощ на Южна Корея дошли войски, изпратени от ООН. Техният гръбнак била американската армия, към която се присъединили войски от 15 държави, включително Англия, Франция и Турция. Дори Люксембург изпратил 44 войници.

    Северна Корея (КНДР) също не била сама – зад нея били Китай и СССР. Китай изпратил повече от 200 000 доброволци, въоръжени с най-нова съветска техника. От Съветския съюз пряко във войната участвали само летци и зенитчици. Освен това, във всички родове северокорейски войски имало съветски военни съветници и въоръжения.

    В началото на октомври 1950 г. ситуацията на Корейския полуостров се променила радикално в полза на южняците, чиито войски заедно със съюзниците им от ООН вече приближавали северната столица – Пхенян. Пълното господство в небето се осигурявало от американската авиация.

    През онези дни в един от авиационните полкове на московския гарнизон дошъл висш офицер, който попитал има ли желаещи да помогнат на братския корейски народ в борбата срещу империализма. Естествено, всички изявили желание да бъдат доброволци. За начало избрали само 32 пилоти, които имали боен опит от Великата отечествена война. После създали две въздушни дивизии, които били основата на 64-ти изтребителен авиационен корпус. Към 1 ноември 1952 г. корпусът се състоял от 440 летци и 320 самолета. На въоръжение били най-новите реактивни изтребители МиГ-15. Една от дивизиите била поверена на най-прочутия съветски въздушен ас от Втората световна война – полковник Иван Кожедуб.

    В интерес на истината, в бързината се издавали доста глупави нареждания. Например, в бой да се говори само на китайски – за да не може по радиостанциите да се установи, че летят съветски пилоти! За целта руснаците си записвали с руски букви на китайски основните команди, използвани във въздушен бой. Значи, да даде разпореждане на пилотите си, командирът трябвало да погледне в тефтерчето, да преведе фразата на китайски и да я произнесе на глас. А после летците трябвало да си я преведат от китайски на руски. Но, след като един МиГ бил тежко повреден в бой, отменили тази заповед. Все пак, всички съветски документи, ордени и часовници преди полет били оставяни на земята.

    Летците от 64-ти корпус започнали своите действия на 1 ноември 1950 г. Господството на американците и техните съюзници във въздуха приключило.

    Основната ударна сила на американската авиация били стратегическите бомбардировачи B-29 Super Fortress – най-добрите стратегически бомбардировачи през Втората световна война. Те пренасяли до 9 тона бомби, имали мощно защитно въоържение.

    Имайки богат опит в „килимените бомбардировки“ по европейските и азиатските театри на военните действия от Втората световна война, американците опитвали да използват същата тактика и в Корея. Тя била доста успешна, докато в корейското небе не се появили съветските изтребители. Сега вече бомбардировачите имали нужда от сериозно прикритие. Основните американски изтребители в началото били F-80 и F-84, като в боевете участвали и английските Meteor MK-8. Те обаче не можели да съперничат на Миг-15, затова скоро били заменени от най-новия F-86 Saber. Неговите бойни характеристики били близки до тези на МиГ-15.

    „Сейбърите“ имали известно предимство в скоростта. Предимствата на „миговете“ били по-малко тегло, по-бързо набиране на скорост, по-висок „таван“ и по-мощно въоръжение: едно 37-милиметрово оръдие и още 2 с калибър 23-мм срещу шест 12.7-милиметрови картечници (или четири 20-мм автоматични оръдия) на „сейбърите“.

    През април 1951 г. американското въздушно командване подготвило мощна операция за унищожаване на важен стратегически обект – мост, свързващ Северна Корея и Китай, по които непрекъснато били превозвани оръжия, боеприпаси и други военни товари. Но сутринта на 12 април летците от дивизията на Кожедуб вече били в своите „мигове“. Това бил първият случай, когато на бой излитали всички самолети на дивизията.

    Скоро американските „летящи крепости“ били посрещнати от „миговете“, които решително атакували вражеската армада. Натоварените с бомби В-29 пламвали и падали един след друг, а екипажите им скачали с парашути. Очевидци на битката разказват, че в един момент в небето имало толкова много парашути, та всичко това можело да се сбърка с парашутен десант. Били свалени около 20 американски бомбардировача и много изтребители. Този ден влязъл в историята на американската авиация като „черният четвъртък“.

    След това американците променили тактиката си, като ограничили броя на дневните полети. Основните атаки срещу тиловите обекти на КНДР сега се извършвали само нощем.

    Постепенно войната в Корея навлязла в задънена улица. Американците не виждали смисъл да я продължават. В Съветския съюз след смъртта на Сталин пък започнали мащабни вътрешни политически игри и никой не се интересувал от Корея. През юли 1953 г. било подписано примирие, според което границата между двете Кореи останала на същия 38-и паралел.

    Бомбите престанали да избухват по корейската земя. Третата световна война била избегната. Поне засега.

    Морската пехота на САЩ пленява китайски войници; Б-26; Силите на ООН пресичат 38-я паралел;

    Южнокорейски бежанци; Източник – Уикипедия

    Паника в Москва

    В началото на октомври 1941 г. Червената армия претърпяла съкрушително поражение в хода на сраженията при Вязма. Съветските войски на Западния, Резервния и Брянския фронт били обкръжени и унищожени. Според немски данни само пленниците били 600 хиляди души. Изглеждало, че пътят към Москва е открит.

    Сутринта на 15 октомври Сталин свикал заседание на Държавния комитет по отбраната. Било прието секретното  постановление “За евакуацията на столицата на СССР Москва“. Посолствата и правителствените учреждения, включително Народният комисариат на отбраната, се насочвали към Куйбишев (Самара). От държавното ръководство в Москва оставали само Лаврентий Берия, Анастас Микоян, Алексей Косигин и самият Сталин.

    Москва не била просто столица. Тук се намирали много важни отбранителни предприятия. Те трябвало да бъдат взривени, както и електроцентралите, мостовете, хлебозаводите, месопреработвателните заводи, телефонът, телеграфът и метрото.

    Решението било секретно – но слуховете за него веднага плъзнали из града. Пък и без никакво постановление всичко било ясно. На 16 октомври метрото не работело – за пръв и единствен път в цялата си история. Спрели трамваите, автобусите и тролейбусите. Магазините били затворени. Заводите – също. При това положение какво да мислят хората? Естествено, всички решили, че Москва ще бъде предадена на германците.

    До същия извод стигнали и „отговорните работници“, тоест, служителите на високи длъжности. И вместо да организират евакуация, те се спуснали в повсеместно бягство. Най-напред хукнала да бяга партийната номенклатура. Сградата на Централния комитет на Стария площад тутакси опустяла. Апаратчиците не унищожили дори най-важните секретни документи. Последвали ги чиновниците, а после и обикновените хора. Възцарил се хаос. Влаковете се превземали с щурм, пътищата били задръстени. В секретен доклад на Московската прокуратура се казвало: „От 438 предприятия, институции и организации са избягали 779 ръководители. Откраднати са налични 1 484 000 рубли, а в ценности и имущество – 1 051 000 рубли“.

    Откарали без разрешение стотици коли и камиони. Били установени 1551 случая на унищожаване на партийните документи от комунисти поради страхливост във връзка с приближаването на фронта. Страхът и алчността преминали всички разумни граници. Директорът на Първи медицински институт Василий Ларин избягал, като изоставил на произвола на съдбата болницата с 200 ранени. Писателят Александър Фадеев се оплаква от поета Василий Лебедев-Кумач, автора на текста на „Священная война“: „Той докара на гарата два пикапа вещи, 2 денонощия не можа да ги натовари и психически се побърка“.

    Паническото настроение на властите се предало на обикновените хора. Работниците отишли в заводите и видели, че са затворени. Началниците си отивали, като отнасяли ценни вещи. Това предизвикало възмущение и започнали безредици. НКВД докладвал: „Виждайки колите, натоварени с лични вещи на служители от Народния комисариат на авиационната промишленост, тълпата ги заобикалила и започнала да отнема вещите“. В Ногинския завод работниците поискали от дирекцията да им предаде 30 тона спирт, който се съхранявал в склада. Директорът заповядал спиртът да се излее в канализацията.

    Вечерта на 16 октомври започнал грабеж на магазините. „По опашките се бият, душат възрастни жени, младежи бандитстват, а милиционерите по двама, по четирима се шляят по тротоарите и пушат цигари“, пише журналистът Николай Вержбицки в дневника си. Милицията наистина предпочитала да не се намесва. Поне в първия ден на паниката – 16 октомври. Просто за самите милиционери било опасно. Всъщност, на 16 октомври Москва изпаднала в пълно безвластие.

    Разбира се, не всичко било в черни краски. Московските младежи, които били смятани за разглезени и изнежени, масово се записвали в опълчението, отивали на фронта и там показвали чудеса от героизъм. Повечето от тях загинали – но, заедно с редовната армия, успели да спрат немците на около 25 километра от Москва.

    Сталин не се евакуирал. Той попитал маршал Жуков, който отговарял за защитата на Москва, дали Червената армия ще съумее да удържи града. Жуков отговорил, че е напълно сигурен в това. Сталин обаче не бил напълно сигурен и заповядал да се състави план за изтеглянето на войските. За щастие, този план не се оказал необходим.

    Още на 17 октомври животът в Москва постепенно започнал да се нормализира. Транспортът отново тръгнал, армейските и милиционерските патрули започнали да действат, а не да гледат отстрани. На 19 октомври Държавният комитет по отбраната приел ново постановление: „За въвеждане на обсадно положение в Москва и прилежащите й райони“. В него се казвало: „Нарушителите на реда незабавно да се привличат към отговорност с предаването им на Военния трибунал, а провокаторите, шпионите и другите агенти на врага, призоваващи за нарушаване на реда, да се разстрелват на място“. Не е известно колко нарушители са били разстреляни. Но се знае, че повече от 20 хиляди дезертьори и лица без документи били заловени от военните патрули и изпратени на фронта.

    Сталин харесвал показните наказания заради тяхното профилактично въздействие. Но сега не ги приложил. Прекалено много хора трябвало да бъдат наказани, а в онзи исторически момент имало по-важни задачи. Той просто дал шанс на всички, които тогава се представили откъм не най-добрата си страна, да се поправят.

    И изходът от битката за Москва показал, че вождът проявил твърде разумна сдържаност. Наближавал 7 ноември, както и събитието, в което никой тогава не вярвал, че ще се проведе – обичайният военен парад на Червения площад. Разликата от друг път била само в едно: че войските, които участвали в него, отивали право на фронта, за да спасяват Москва. И Москва била спасена.

    Маршал Будьони приема парада през 1941 г. в Москва. – Уикипедия

    След парада войските отиват на фронта – Уикипедия

    Съветски зенитчици на покрива на хотел “Москва”. На заден план се вижда замаскираният Кремъл – Уикипедия

    Загадъчният град-столица Тиахуанако

    Градът Тиахуанако или, по-точно, това, което е останало от него, се намира на 4000 м надморска височина, на 15 км южно от езерото Титикака в Андите.

    Историята му все още е пълна с неясноти и загадки. За това способства и обстоятелството, че останалите от него развалини са доста малко. Това са няколко каменни идола и барелефи, разцепените Порти на Слънцето и разкопки на примитивни жилища. Но когато първите европейци го видели през ХVІ-ти век, той бил прочут сред околните индиански племена с огромните си каменни блокове, необикновени статуи, монолитните Порти на Слънцето и на Луната, пирамиди и дворци, които днес вече не съществуват.

    Изследователите все още не могат да достигнат до твърдо мнение за началото на Тиахуанако. Някои го датират отпреди 15-17 хиляди години, други директно стигат до праисторията преди 250 хиляди. Най-скромните изчисления правят боливийски археолози, които се опират на  метода с радиоактивен въглерод и твърдят, че раждането на легендарния град се е състояло около 300 години пр. Хр. Своя разцвет Тиахуанако достига в периода 700-900 г. сл. Хр., когато е столица на една от първите индиански империи в Андите – държавата Пукина. Днес на територията на древната Пукина се намират части от Боливия, Перу, Чили и Аржентина.

    Легендата за сегашното име на града гласи, че когато владетелят Инка Капак си почивал сред развалините на безлюдния град, дотичал запъхтян пратеник с важни вести. Инката оценил по достойнство бързината и старанието на куриера и го удостоил с честта да седне до него, като произнесъл тържествено: „Тиа, уанако!“, което на езика кечуа означава: „Седни ти, който си бърз като гуанако!” – имайки предвид бързоногата лама гуанако. Така се родило днешното име на изоставения град. Според други тълкувания, обаче, името му означава „мъртъв град“ или пък „камък в центъра“ на езика на аймарите – според тях градът се намирал в центъра на света.

    По неизвестни причини Тиахуанако бил напуснат от своите жители около 1150 г. Но истинското му разрушаване започнало през ХVІ-ти век, когато наблизо се заселили индианци от племето аймара. В продължение на 400 години древният град бил най-голямата каменоломна в Боливия. Разрушенията били тотални. През ХХ-ти век вече била напълно изчезнала сточната канавка, която служела за главен водопровод на града. Монолитната статуя на бога на гръмотевиците и бурите била разцепена на 4 части.

    Отношението на боливийците към индианския град се променило едва в средата на 20-ти век, когато започнала трудоемка работа по реконструкцията му, резултатите от която вече са видими. Впечатляващи са стените с врязани в тях скулптурни каменни глави.  На същото място, където стояла и някога, днес е възстановена 3-метрова статуя, наречена „Монолитът на Понсе“ на името на археолога, който я открил през 1932 г. Тя представлява човек с подобие на тюрбан върху главата и ръце на гърдите. В едната ръка археолозите разпознали типичен за Тиахуанако съд, наречен „керо“, а в другата – церемониален индиански рог от раковина.

    За да влязат в реставрирания днес участък „Каласасея“, жителите на града преминавали през голяма каменна порта по монументално стълбище. Някои историци смятат, че това е част от двореца на правосъдието, описан от конквистадора Педро Сиеса де Леон, който се натъкнал на останките от цивилизацията на Тиахуанако през 1549 г.

    Най-известната забележителност на Тиахуанако са „Портите на Слънцето“ – „Ити Пунку“, изсечени от цял 10-тонен блок вулканична скала андезит с размери 3 на 4 метра. Европейските изследователи в средата на ХІХ-ти век намерили този мегалит, лежащ на земята, разцепен и покрит с огромни пукнатини, които се виждат и днес. „Портите на Слънцето“ сега са поставени там, където са намерени, макар да се смята, че първоначално били другаде. Тяхната монументалност поражда въпроса, засега без отговор, как древните индианци са обработвали тази твърда скална порода, щом като, според археолозите, не са познавали метални инструменти.

    Порта на Слънцето

    Горната част на „Портите на Слънцето“ е украсена от богат барелеф, в чийто център се намира човешка фигура с голяма глава, заобиколена от ореол с 24 лъча. Всеки лъч завършва с глава на пума. Смята се, че фигурата изобразява главния бог на Тиахуанако – Кон-Тики Виракоча, със сълзи на лицето като доказателство, че могъщият бог е дарил влагата на земята, за да осигури реколтата по нивите на индианците. В ръцете си държи голям жезъл с глави на кондори. Статуята е доста повредена от времето и, може би, затова някои виждат в нея космонавт в скафандър. А в останалите 48 фигури на барелефа разпаленото въображение на любителите на алтернативната палеоистория разпознава архаичното животно токсодон, което е изчезнало от южноамериканските простори преди 13 хиляди години.

    Жителите на Тиахуанако нямали писменост, поради което многобройните версии на древните перуански митове за града доста се различават помежду си. Но във всеки от тях се твърди, че във времената на вечния мрак от езерото Титикака излезъл богът Кон-Тики Виракоча и станал владетел на Тиахуанако. Той сътворил Слънцето, Луната и другите светила, а хората създал от камък. Своите каменни прародители индианците наричали с неговото име. Инките също изчислявали своята историята от ерата на Виракоча, като го смятали за свой праотец.

    През 2000 г. развалините на Тиахуанако са включени в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

    Холандец събра колекция от 1200, изхвърлени на морския бряг, бутилки с послания

    Вим Круисвейк обича да търси съкровища, а търсенето му обикновено се извършва на брега на Северно море. Вярно е, че съкровището на този холандец не е злато или диаманти, а обикновени парчета хартия, запечатани в стъклени бутилки. През последните 34 години човекът е успял да събере 1200 бутилки със съобщения, а най-интересното е, че той е отговорил на повечето от тези морски писма.

    Днес Круисвейк е на 68 години, а необичайно си хоби започва през 1983 г., когато за първи път открива на местния плаж три бутилки, в които са сложени съобщения с обратния адрес на подателя. Вим пише на всички тези хора и за негова изненада получава отговор и от трите адресата. Такова успешно изживяване възбудило в Круисвейк непоколебим интерес към лова на бутилки със съобщения. Оттогава той редовно плува около брега.

    „Открих себе си, когато намерих бутилки на плажа в Зандвоорт, където живея, и в близост до най-близките холандски острови. Съобщенията в бутилките са много бавна поща. За да намерите бутилка трябва да изчакате ден, седмица или дори месец „, каза Круисвейк. Ако търсенето е успешно, той не отваря находката си незабавно на място. Отваря писмото у дома, за да може една бутилка да му достави удоволствие два пъти – когато се появи на пясъка и когато чете бележката в кабинета си.

    През първите години от своето необичайно хоби холандецът откривал 50 бутилки годишно, но от 2000 г., техният брой спаднал до 20-30 броя годишно. Вероятно причината се крие във факта, че  плажовете се почистват редовно. Освен това, човекът вярва, че развитието на информационните технологии и интернет води до това, че хората започват да забравят за древната традиция на поща в бутилка. „По-рано получавах отговор на половината от моите писма, но сега посланията започнаха да идват много по-рядко. Повечето хора се нуждаят от „незабавно удовлетворение“, признава холандецът.

    Вим Круисвейк е пенсиониран бивш счетоводител има забележителен подход към организирането на странната колекция. Намерени на брега на съобщението (почти всички от 1200), се съхраняват в офис папки и каталози, въпреки че някои от посланията остават в техните бутилки, ако те се различават с необичайна форма или модел. Някои бележки плават дори в епруветки.

    Пощата в бутилка е много древна традиция, а първото споменаване е свързано с древногръцкия философ Теофраст, който е живял около 310 г. пр. Хр. Ученият  използва бутилки за изучаване на морските течения, а съвременните изследователи все още използват този метод в своята работа. Пощата в бутилка помага на специалистите да разработят карта на теченията на Световния океан и да включат дори обикновените граждани в научната работа.

    В миналото бутилираната поща била използвана от изгубени моряци, които призовали за помощ в запечатаните си съобщения. Освен това, такива бележки били хвърляни във водата, за да информират за разрушаването на кораба. Днес посланието в бутилка, изпратено в морето, е в знак на почит – в запечатани стъклени колби понякога слагат пепелта от близки – символично изпращане в последното им пътуване по вълните. По-често обаче, бутилираната поща помага за намирането на нови приятели, чрез кореспонденция, която днес е доста рядко явление. Въпреки, че Круисвейк с примера си показва, че с помощта на писма в бутилки все още е възможно да се запознаете с нови хора.

    Деца на бащите си

    Диего Колумб

    Най-големият син на Кристофор Колумб е роден около 1479 г. По времето на откриването на Америка той бил придворен паж. Той и потомството му били наследници на Колумб с всички произтичащи от това привилегии. Самият Кристофор Колумб обаче е обвинен в прекомерна власт и злоупотреби и лишен от всички права, договорени при откриването на Америка. Така че Диего прекарал живота си в съдилищата и в двора в опит да възстанови правата, дадени на баща му. До голяма степен му помогнало това, че съпругата му е от много влиятелно семейство – Мария де Толедо е дъщеря на херцог де Толедо и племенница на херцог Алба. Благодарение на тяхното влияние, през 1511 г. правата на Диего са частично признати. Под управлението му са завладени Куба (под командването на Диего Веласкес де Куеляр), Пуерто Рико (под командването на Хуан Понсе де Леон) и Ямайка (под командването на Хуан де Ескевел). Но в крайна сметка го настига съдбата на баща му. Управлението му било съпроводено с непрекъснати съдебни дела. През 1520 г. той окончателно е отстранен, съден и лишен от всички права, наследени от баща му.

    Диего Колумб

    Съдебното дело за тези права е продължено от неговата вдовица, докато през 1536 година семейство Колумб със специално кралско решение било окончателно лишено от всички привилегии, дадени на Христофор Колумб.

    Виченцо Галилей

    Роден през 1606 г. и кръстен на дядо си Виченцо, той е незаконен син на Галилей, тъй като последният не бил женен. През 1616 г. Галилей официално го е признал за свой син. Виченцо учил в Юридическия университет, но в крайна сметка избрал професията на дядо си – станал музикант и майстор на музикални инструменти. Отношенията с баща му били бурни, главно във връзка с парични въпроси. По време на процеса и след осъждането на Галилей, те се подобрили значително, писмата до баща му са запазени и са пълни с подкрепа и съчувствие. От малкото оцелели портрети може да се види, че Виченцо по всякакъв начин подчертавал видимата външна прилика с баща си.

    Йохан Кристоф Фридрих Бах

    И двамата дядовци, чичовците, племенниците, бащата и внуците на Йохан Себастиан Бах са музиканти и композитори (цялото родословно дърво на Бах включва 80 души). Всички те са били известни и са високо оценени. Славата на Бах била особено полезна за децата му. Като придворни музиканти те буквално са били много търсени. От 6-те му сина, Йохан Кристоф е смятан за най-талантлив. Неговите творби понякога могат да бъдат чути в църкви и днес. Той е типично дете-чудо – на възраст от 15 години е записан като придворен музикант в двора на херцога на Шаумберг-Липпе в Бюкербург. Той се оженил и имал син, който на свой ред станал известен композитор

    Наполеон Франсоа Йозеф Чарлз Бонапарт

    Син на Наполеон и Мария Луиза Австрийска, след поражението на баща си заминава за Виена и е назначен при херцог фон Райхштад, където живял тих и незабележим живот. Неговото съществуване е причината, поради която Луи Наполеон  при коронацията трябвало да вземе името Наполеон 3, а не Наполеон 2. През 1940 г., в деня, в който се отбелязало столетие от смъртта на Наполеон в Дома на инвалидите в Париж неговите останки, по заповед на Хитлер са прехвърлени в Париж и погребани до гроба на баща му.

    Робърт Тод Линкълн

    Единственият син на Ейбрахам Линкълн, въпреки усилията на майка си, прекъснал обучението си в Юридическия факултет в Харвард и се включил в армията. По този начин влиянието на семейството на президента било достатъчно, за да го предпази от преки военни действия, но това не подобрило отношенията му с родителите. В крайна сметка той станал адвокат, като винаги отхвърлял множество предложения да стане вицепрезидент със следващия кандидат. Бил министър на отбраната при президента Гарфийлд (и след убийството на последния, при неговия наследник Артър).

    Робърт Линкълн е единственият човек, който присъства при убийството на тримата американски президенти. Той бил в ложата на театъра до баща си, когато Джон Бут застрелял последния. Разговарял с президента Гарфийлд точно преди Шарл Гито да го убие. И бил в залата, където новоизбраният президент МакКинли бил убит от Леон Чолгос.

    Ърнст Фройд Трети

    Най-малкият от шестте деца на Зигмунд Фройд, е може би най-известният. Въпреки (или може би благодарение на) професията на баща му, семейство Фройд било съвсем нормално. Всички обаче, като един, отказват да продължат работата на баща си. Ърнст се превърнал в много успешен архитект, като специализирал в проектирането на болници, клиники и др. Две проектирани от него къщи, са запазени като архитектурни паметници – една от тях е музеят на Фройд в Лондон.

     Ханс Алберт Айнщайн

    Ханс е роден, когато Айнщайн все още е служител в патентно ведомство. Ако Айнщайн беше англичанин от XIX в., връзката му със сина му можеше да се нарече викторианска. От една страна, той почти не участва във възпитанието му, от друга, авторитетът на бащата в семейството бил безспорен. Като цяло, контактът между баща и син бил слаб. Но Ханс успешно защитил докторска степен в областта на геологията. След като се премества в Америка, той е работил за Министерството на земеделието, така успешно, че Американскто общество на строителните инженери, след смъртта му, учредило на негово име награда за постижения в областта на борбата с ерозията.

    Съхранени са писма на Айнщайн, в които той изразява гордостта си от успехите на своя син.

    Рандолф Чърчил

    Единственият син от 5-те деца на Чърчил, който не завършил образованието си в Оксфорд, а станал журналист, е Рандолоф Чърчил. Той бил известен, но не с писанията си, а с безбройните си истории с жени. През целия му живот усилията му били насочени към това да се види на поста  министър-председател, следвайки примера на баща си. Но политическата кариера не му потръгнала и само три пъти е бил избиран в Камарата на представителите през 1940 г. В политическите кръгове на Англия той нямал поддръжници и не бил много популярен, поради изключително трудния си характер.

    Понтий Пилат и решението му, което променя историята на цялото човечество

    В историята се срещат хора, които не блестят с някакви особени качества, но остават в нея само с една своя постъпка. Нещо подобно се случило с римския прокуратор в Юдея Понтий Пилат (Пилат Понтийски). Той не бил известен с някакви свои деяния нито преди, нито след разпятието на Иисус Христос – появил се от неизвестността и изчезнал отново в нея. Но неговото решение да измие ръцете си променило историята на цялото човечество само в един миг.

    Ала дали изобщо е имало такъв политик и чиновник в Римската империя? Независимо, че намерените документални потвърждения са малко, вече е ясно: да, Понтий Пилат наистина е живял и управлявал Юдея по времето на Иисус Христос. И, разбира се, любопитно е откъде се е появил…

    През 13 г. пр. Хр. в Каледонската гора на Южна Шотландия пристигнал римски отряд. Това била границата, на север от която започвали земите на дивите племена на пиктите. Те не се подчинявали никому и нападали римските гарнизони. Командирът на отряда – центурионът Понтий, имал за задача да установи добри отношения с шотландския вожд Металанус. Той посетил столицата на вожда – селището Фортингел.

    Най-известното място във Фортингел било тисово дърво, за което смятали, че е на възраст 2 хиляди години. Под това дърво римският центурион срещнал дъщерята на вожда – Елия, и се влюбил в нея. Междувременно, с разрешението на Металанус, римляните построили малко укрепление. Отношенията на Понтий с местното населениие били толкова добри, че вождът не възразил за сватбата на дъщеря си с римския офицер.

    Но се случило нещастие. Елия родила момче и умряла по време на раждането. Сирачето израснало в римското укрепление, докато дошло време баща му да напусне Шотландия. Вождът изпратил с него сина си Мансутеус, за да учи в Рим…

    Тъй като Понтий е рядко име, британските историци веднага направили връзката с Пилат от Евангелията. Още повече, че синът на Понтий, роден в 10 г. пр. Хр., бил на същата възраст, на колкото би трябвало да е прокураторът на Юдея. Но откъде идва втората половина на името му – Пилат? Според изследователите, малкият Понтий осиротял скоро, след като пристигнал в Рим – баща му починал. Тогава на момчето дали филцова шапка – „пилатус“. Такава имал право да носи само глава на семейство. Ако тази шапка била наследена от възрастен, никой не би обърнал внимание. Но, когато глава на семейството става 10-годишно момче, в обръщението „Пилатус“ се чувства и уважение, и известна добродушна ирония.

    Понтий Пилатус започнал държавна служба и на 40-годишна възраст получил високия пост прокуратор (управител, наместник) на Юдея. Съдбата се усмихнала и на приятеля му принц Мансутеус. Той се оказал много способен. В Рим толкова го харесали, че го изпратили у дома му, като не само потвърдили титлата му на шотландски вожд, но и го назначили за римски прокуратор, което се случвало много рядко – по правило, римляните не се доверявали на вождове от завладените провинции.

    По-нататък историята е позната. Юдейските свещеници в Йерусалим видели в Иисус Христос заплаха за господството си в страната. Обвинили го в богохулство и бунт срещу властите, хванали го и отвели при Понтий Пилат. Пилат разговарял с Христос и очевидно се убедил в неговата невинност. Но римският прокуратор трябвало да остане в приемливи отношения с ръководителите на еврейската общност. Казал на свещениците от Синедриона, че смята Христос за невинен и възнамерява да упражни правото си на помилване – в чест на еврейската Пасха да освободи един от осъдените на смърт и това да бъде Иисус.

    „Христос пред Пилат“, картина от Михай Мункачи (1881)

    Източник: Уикипедия

    Евангелието от Матея разказва така събитията (Глава 27):„20. Но първосвещениците и стареите надумаха народа, да изпроси Вара’ва, а Иисуса да погуби. 21. Тогава управителят ги попита: кого от двамата искате да ви пусна? Те отговориха: Вара’ва. 22. Пилат им каза: а какво да сторя с Иисуса, наричан Христос? Казват му всички: да бъде разпнат! 23. Управителят рече: та какво зло е сторил? Но те още по-силно закрещяха и казаха: да бъде разпнат! 24. Пилат, като видя, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете. 25. И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни. 26. Тогава им пусна Вара’ва, а Иисуса бичува и Го предаде на разпятие“.

    Проблемите на Пилат започнали след разпъването на Христос. Независимо от гъвкавата му политика, скоро в Ерусалим избухнал бунт срещу римляните. Той го потушил жестоко, с което предизвикал недоволството на Рим. Отзовали го и го чакал съд. Ала тогава император Тиберий, който наредил това, умрял. Съдът не се е състоял, но имуществото на Пилат било конфискувано, а него уволнили от държавна служба.

    Пилат напуснал Рим и отишъл на север. Преданията разказват, че се завърнал в Шотландия, управлявана от неговия приятел от детските години. Вождът Мансутеус го посрещнал като свой брат. Твърди се, че Понтий Пилат проповядвал християнството в цяла Британия и постигнал значителни успехи в това си начинание. От хрониките е известно, че той починал на 5 юли 55 г., т. е. живял 64 години – доста напреднала възраст за онези времена.

    Понтий Пилат бил погребан като християнски отшелник и свят човек под древното тисово дърво, където за пръв път се срещнали родителите му. Този тис е оцелял до наши дни. Сега до него се издига малка църква.