Търсене
Още
    Начало Блог Страница 135

    Депресията – епидемията на XXI век

    Елица Мартинова
    -
    0
    Депресията – епидемията на XXI век

    Днес всеки 14-ти жител на Земята страда от клинично изразена депресия. За сравнение, през XIX век 0.05% от цялото население страда от депресия, в средата на ХХ век – 5%, а до края на ХХ век – повече от 20%. До 2020 г. депресивните разстройства ще се нареждат на второ място сред всички заболявания, като причина за липса на работоспособност след сърдечно-съдовите заболявания – това е прогнозата на Световната здравна организация и Световната психиатрична асоциация.

    Разбира се, такава диагноза се поставя днес по-често, отколкото преди сто години. Има две причини: на първо място, често мислим за качеството на живота и се обръщаме към специалисти. През XIX век миньор или работник, който е напуснал работата си, не е бързал да отиде на психиатър или психоаналитик. На второ място, понятието за депресия се разшири. Диагнозите „паническо разстройство“, „агорафобия“, „обсесивно-компулсивно разстройство“ се появиха преди около половин век. И оттогава списъкът с диагнози се разраства. Като цяло, XXI век е времето на безпокойство и депресията.

    Защо възниква тревожността?

    Тя е резултат от глобализацията и претоварването с информацията, както и зависи от традиционните вътрешни човешки проблеми, свързани със спецификата на мисленето и системата от отношения. Изискванията на обществото към нас са се увеличили: ние се опитваме да отговорим на новите социални норми и изисквания към нивото на образование и компетенции. Безкрайният шум от фонова информация ни кара непрекъснато да преглеждаме екрана на компютрите и смартфоните. Това води до мислено „предъвкване“ и сравнения: кой на какъв плаж почива, в коя държава отива, къде е намерил работа и какво е купил. Обществото постоянно настоява да доказваме успеха си. Ако по-рано си почивахме от информационния шум, прибирайки се вкъщи, сега обществото ни вкарва по всяко време на деня в прекалено интензивно социално взаимодействие.

    Британският психолог Робин Дънбар е изчислил колко лични контакти можем да поддържаме едновременно – през 80-те години на XX век „числото Дънбар“ е 150. А сега се оказва, че ние можем да имаме хиляди контакти, ползвайки социалните мрежи. Нашият личен живот до голяма степен стана публичен. Ето защо се повишиха нивата на стрес, а той носи след себе си физиологично напрежение: телесен дискомфорт, мускулни спазми, болка, нарушения на съня, дисфункция на органи и системи.

    В най-лошия случай – психосоматични заболявания. Проблемът също така е, че човечеството се разраства количествено: вече сме повече от 7 милиарда.

    Даоските мъдреци призоваха да приемем реалността на текущия период, каквото и да става. За да преживеете стреса по-лесно, е необходимо да живеете сега (във времето, в момента) и тук (в околната реалност). Тази формула – тук и сега – бе приета от психолози в различни направления.

    С какви притеснения пациентите се обръщат към психотерапевт днес?

    Най-често със страх за здравето си: страх от инсулт, инфаркт, опасна заразна болест. Нашите съвременници масово стават хипохондрици. Те реагират на най-малките сигнали на тялото и търсят симптоми на болестта, а който търси – намира.

    Загрижените очаквания имат ефекта на снежна топка. Тревожният човек започва да реагира бързо на различна информация, той се напряга и това става опасен навик. Животът му се превръща в ад: той непрекъснато сканира себе си и заобикалящата го реалност за „измяна“. Много от нас губят значителна част от ресурсите си в търсене на тази опасност и се фиксират в неприятните усещания. И предметът на техните страхове „играе“ заедно с тях: от възбуда, повишаване на адреналина, повишаване на кръвното налягане, увеличаване на сърдечната честота и т.н. „Е, казах ви, че това ще бъде лошо за мен!“. На езика на психолозите това явление се нарича „самоизпълняващо се пророчество”.

    Но възможно ли е да се живее без тревога?

    Има тревога, която предупреждава за опасност и тя е здравословна и предпазва човека. Хроничната тревожност винаги е прекалена, тя не носи предимства, освен това генерира увеличен мускулен тонус и скованост, както и може да доведе до психосоматични заболявания. Затова внимавайте с тялото си, бъдете в контакт с него.

    Има две крайности: ние или обръщаме внимание на всяко кихане, или напълно пренебрегваме телесните сигнали. Трябва да се научим да релаксираме като животните. Те не създават и не съхраняват „умствен боклук”. Ние самите сме се научили да се безпокоим и депресираме.

    Как да бъдете в контакт с тялото и да не станете хипохондрици?

    Заслужава си да се отнасяте разумно – както към живота, така и към себе си, към тялото и към психиката. С помощта на най-простото, най-естественото и полезно решение – умението за осъзнаване. Това не е толкова знание, колкото нещо, което трябва да развиете у себе си.

    Осъзнаването спира ненужните състезания в главата, позволява да се отървете от излишните отломки и вследствие на това – от излишното напрежение. Реалността е отличен учител и асистент. Да живееш, във всеки един смисъл на думата, е лекарство и предпоставка за здравословен начин на живот.

    5 странни теории за космоса, звучащи абсурдно

    Ива Великова
    -
    0
    5 странни теории за космоса, звучащи абсурдно

    Лед

    Австрийският инженер Ханс Хьорбигер не вярвал в звездите и през 1913 заявява, че според него Млечният път е изграден изцяло от лед. Хьорбигер твърди, че масивни ледени блокове с размери на планети плават в космическото пространство, обграждайки нашата слънчева система под формата на пръстен. Светлината от няколко слънца, намиращи се зад ледения пръстен, преминава през него и създава илюзията за милиарди звезди, които виждаме на нощното небе.

    Теорията на Хьорбигер е наречена „Welteislehre” или „теорията за леден свят“. Други астрономи се опитват да я оспорят още тогава, показвайки снимки, доказващи, че звездите не са илюзия, но Хьорбигер твърди, че всички тези снимки са фалшиви.

    Стъкло

    През 1950-те години Джон Брадбъри създава телескоп с 15 лещи. Според него колкото повече лещи има телескопа, толкова по-добре ще се виждат през него небесата. Брадбъри твърди, че е видял самия край на вселената, който според него бил правоъгълен, магнитен и изграден от метал. Неговият специален телескоп също така му позволил да разбере, че Земята не е сферична, а плоска на върха, където живеем ние и полусферична надолу – като грейпфрут, разрязан на половина.

    Причината, поради която никой астроном тогава не повярвал на Брадбъри е, че неговият телескоп показвал изключително изкривени образи, които според другите учени нямали нищо общо с реалността.

    Плоска Земя

    Самюъл Шентън е ръководител на „Internation Flat Earth Research Society” (IFERS), което основава през 1956. Той описва Земята като „огромна чаена бисквита, заобиколена от голяма кръгла стена, изградена от ледени блокове“. През 1962 година Шентън описва теорията си по-подробно: „Виждате ли, Земята е плоска като чиния. Тя е стабилна и не се мърда, нито се върти. Тя е заобиколена от твърда ледена бариeра… Когато пътувате по света и в крайна сметка стигате до едно и също място, това означава, че просто сте се движили по краищата на тази чиния“. Той добавя, че изчезналите хора, които един ден излизат от дома си и никога повече не се връщат, просто са вървели твърде дълго и по случайност са паднали от ръба на света.

    Планетата на любовта

    Французинът Шарл Фурие е философ, който заради своето мислене, е наричан „утопичен социалист“. Той смятал, че онова, което „държи“ планетите близо до техните слънца, не е гравитацията, а жаждата за любов. Фурие твърди, че планетите и звездите са в известен смисъл живи същества, които имат усещане за зрение, докосване и вкус и които са вманиачени в това да имат сексуални отношения помежду си. Той заявява, че слънчевите затъмнения възникват, когато слънцето и луната са в „съпружеска прегърдка“.

    Според Фурие: „Планетата е същество с две души и два пола, което се размножава като животните или растенията“. Според него планетите непрестанно излъчват аромати една към друга, за да подбудят интереса си.

    Пчели

    Джералд Хаард е мистик, историк и писател от английски произход, който по-късно се установява в Калифорния. Хаард е човекът зад множество забележителни идеи, най-интересната сред които е изложена в книгата му от 1950 „The Riddle of the Flying Saucers: Is Another World Watching?”. Идеята му е, че НЛО-тата, които биват наблюдавани в цял свят, са пилотирани не от хуманоиди, а от извънземни супер-пчели от Марс, които ни наблюдават от далеч и дори (вероятно) планират да ни атакуват.

    Интересни исторически личности, за които не се говори често

    Ива Великова
    -
    0
    Интересни исторически личности, за които не се говори често

    Шарлота Уелска – обичана наследница на английския трон, която загива твърде млада

    Принцеса Шарлота Уелска (1796 – 1817) била единственото дете на бъдещия крал Джордж IV и съпругата му Каролина фон Брауншвайг. Нейният дядо Джордж III е крал, което я поставя на второ място сред наследниците на трона.

    Нейните родители се разделят, когато тя е дете и за Шарлота било почти невъзможно да поддържа контакт с майка си. Баща ѝ Джордж IV се опитвал да я държи под контрол, но опитите му били неуспешни – Шарлота бяга от дома си, след като отказва да се омъжи за бъдещия крал на Холандия – брак, уреден от баща ѝ. След фурора, в който се превръща бягството ѝ, на принцесата ѝ е позволено да се омъжи за избран от нея мъж – Леополд I. Бракът им е щастлив, но тя не успява да осигури наследник на трона, защото детето им е мъртвородено, а тя умира малко след това – само на 21-годишна възраст.

    Смъртта на Шарлота предизвиква изблик на обществена скръб. За разлика от баща си и дядо си, тя е обичана от британския народ и на нея се гледало като на възможност за възобновяване на монархията.

    Констанс Маркивик – ирландска графиня, известна с ролята си във Великденското въстание от 1916 година

    Констанс Маркивик (1868 – 1927) е родена в богато семейство. През 1901 се омъжва за полски граф и започва кариера, свързана с изкуството. 7 години по-късно обаче, тя изоставя изкуството и се насочва към политиката  и по-специално към ирландския национализъм, но това е прекалено опасна игра. През 1911 е арестувана заради участието си в анти-роялистка демонстрация, но е запомнена най-вече заради участието си във Великденското въстание от 1916.

    След като става ясно, че въстанието е обречено на провал, Констанс целува револвера си, преди да го предаде на англичаните. Тя е единствената жена, срещу която са повдигнати обвинения заради въстанието и е призната за виновна. Осъдена е на смърт чрез разстрел. По-късно присъдата ѝ е заменена с „наказателен труд“ . Това обаче не я отказва от политиката. През 1918 Констанс става първата жена, избрана в Камарата на общините.

    Матяш Корвин – крал, запомнен с дейностите си за подсилване на страната

    Малко хора са чували името на Матяш Корвин (1443 – 1490) днес, но той заема 19-то място в класацията “History Hot 100” – изпреварвайки личности като Оливър Кромуел, Кралица Виктория и Юлий Цезар.

    През 1458 година Матяш е избран за крал на Унгария. Избирането му обаче е спорно – той е първият благородник без династичен произход, който става унгарски крал. Поради тази причина той има силна опозиция и много врагове, които желаят да го свалят от трона. Матяш е запомнен като крал, който отстоява силата и независимостта на страната на световната сцена и създава силни връзки с някои чужди държави.

    Матяш подобрява администрацията в страната, съдебната система и армията. Той е патрон на науката и изкуствата и основава Bibliotheca Corviniana, която за времето си има една от най-големите колекции от книги в Европа. След смъртта му фразата „Матяш е мъртъв – справедливостта е изгубена“ става изключително популярна.

    Сеймор Флеминг – дама, запомнена с участието си в един от най-големите секс скандали на века

    През 1775 богатата наследница Сеймор Флеминг (1758 – 1818) е омъжена за Сър Ричард Уорсли чрез уреден брак. Бракът им обаче не е щастлив и през 1781 след поредица от връзки с различни любовници лейди Флеминг започва връзка с приятеля на съпруга ѝ – капитан Джордж Бисет. Разгневен, Сър Уорсли завежда дело срещу приятеля си, искайки компенсация заради това, че е съблазнил съпругата му, в размер на 20 000 паунда.

    Започва горчив за всички страни съдебен процес. Тъй като няма какво да губи, лейди Флеминг изважда на показ всички тайни около нейния сексуален живот и този на съпруга си. Направени са скандални открития, доказващи че Джордж Бисет съвсем не е бил единствения любовник на Сеймор. Тя дори твърди, че съпругът ѝ е насърчавал извънбрачните ѝ отношения с други мъже. Лорд Уорсли бил толкова сериозно изложен, че са му присъдени само няколко шилинга като компенсация.

    След този скандал репутацията на Сеймор също била разрушена. Бисет я изоставя и тя е принудена да работи като професионална любовница, разчитайки на благоговението на богати мъже.

    Томас Броун – авторът от 17 век, който искал да знае всичко

    Томас Броун (1605 – 1682) е забележителен човек, чието любопитство не се ограничава само в една насока. Той изследва различни области от науката, медицината, религията, историята и философията и публикува няколко творби, включително „Religio Medici” и “Pseudodoxia Epidemica”.

    Освен това, Броун бил колекционер, антиквар и „zodiographer” – дума, която той създава и която се отнася за човек, изследващ и описващ животни. Броун въвежда огромно количество нови думи в английския език – повече от 780 (според Oxford English Dictionary), включително думи като „приблизително“, „електричество“, „медицински“ и „компютър“.

    Катрин Суинфорд – дама, въвлечена в една от най-запомнящите се връзки на 14 век

    Най-интересната част от живота на Катрин Суинфорд (1350 – 1403) започва, когато тя влиза в дома на Джон Гонт – първия херцог на Ланкастър. Катрин била френска благородничка, омъжена за един от наемателите на Гонт – Хю Суинфорд, от когото имала 3 деца. Тя започнала работа като гувернантка на дъщерите на Джон Гонт, но след смъртта на първата му жена Бланш, Гонт и Катрин започват романтична връзка. Въпреки че през 1371 Джон сключва брак с друга жена, двамата не прекратяват своя романс и имат 4 извънбрачни деца.

    През 1396 година – 2 години след смъртта на втората съпруга на Джон, той и Катрин най-накрая се омъжват – повече от 20 години след раждането на първото им дете. Катрин става известна като херцогинята на Ланкастър, а децата им – известни като династията Бофор, са признати за законни, но по-късно техният полубрат Хенри IV ги лишава от правото да претендират за трона. Въпреки това, наследниците на Бофор успяват да се възкачат на английския престол – най-големият син на Катрин и Джон е предшественик на Хенри VII.

    Живот без секс: кои са асексуалните

    Елица Мартинова
    -
    0
    Живот без секс: кои са асексуалните

    Как живеят, как изграждат отношения и как получават удоволствие хората, които не изпитват сексуално влечение?.

    Асексуалността официално се признава за четвърта сексуална ориентация напоследък. Изследванията на Американския университет в Сан Диего през 2016г. показват, че 15% от американците, родени между 1980г. и 1990г., не правят секс. В Япония, през същия период на 2016 г., според официалната статистика, 47% от двойките, включени в проучването, не са имали сексуални отношения. Общият брой на асексуалните на планетата е около 13 милиона души.

    Понастоящем, в Европа и САЩ броят на общностите и центровете за социално подпомагане на асексуалните е почти равен на този за гейовете и лесбийките, въпреки че асексуалните лица са изправени пред по-малко дискриминация и почти не са осъдени от обществото. Тъй като почти цялата масова култура се основава на пола, това означава, че хората, които не изпитват сексуално влечение, просто не съществуват. Задачата на асексуалните асоциации е не само да информира останалия свят, че такива хора съществуват и имат права, но също и да дадат възможност на асексуалните да се опознаят и да поддържат отношения.

    Асексуалността започнала да се разпознава активно по целия свят – в Обединеното кралство има специални клубове за тези, които искат да намерят себеподобен асексуален партньор, във Франция – тематични кафенета, в Япония – дизайнерска компания, която проектира апартаменти за такива хора, докато в Китай има дори специална агенция за бракове. Появиха се тематични общества на асексуалните и групи за психологическа подкрепа. Следователно, вече е невъзможно тези хора да бъдат пренебрегвани.

    Всъщност, ассексуалните са здрави хора, които не искат (но могат) да правят секс и не страдат от това, а намират и други форми на интимност и удоволствие. Те, както и всички останали, също са разделени на подкултурни групи и се обединяват по интереси.

    Какви са асексуалните направления?

    Всички направления се обединяват около едно – отказ от физически контакт в отношенията.

    Асексуалистите могат да правят секс с цел възпроизвеждане, но не е важен за връзката им. Демисексуалистите могат да правят секс, само след силна емоционална привързаност, но сексът не е необходим и може да отсъства от живота им години. Ресексуалистите отричат възможността да се прави секс изобщо.

    Има още аромантики и литромантики. За първите връзка между мъж и жена е невъзможна, под каквато и да е форма. Емоционалната интимност или какъвто и да е интимен контакт предизвиква отхвърляне у  тези хора. Литромантистите (наричани още „лицексуалисти“) са привлечени само от едностранчиви взаимоотношения, т.е. хората, които изпитват взаимност, не ги интересуват. За тях любовта е недостъпната. Тази посока е напълно безсмислена поради простата причина, че е невъзможно да се приближи до обекта на обожание, но няма и желание за това. Те просто се интересуват от връзката с образа на човека, а не със самия човек. Те се радват на живот без задължения и на способността да превъзмогват острите емоционални преживявания в реалност под формата на творчество, работа и всякаква друга дейност.

    Асексуалните фетиши: какво е това и какви са те?

    Дакрифилия

    Да се наслаждаваш на сълзите на други хора. Хората, които обичат да гледат как някой плаче са считани за воайори със склонност към садизъм. Но сега тези хора се самоопределят като асексуални и твърдят, че това е само една от областите на безконтактна емоционална връзка. Сълзите се възприемат в максимална степен като емоция, а не като изразяване на болка или страдание.

    Наслада от различни звуци

    Едно от най-новит направления в списъка на получаващи удоволствия по безконтактния начин, се дефинира като автономна сензорна меридианска реакция. Това е тънко възприемане на звуци и шепот, които генерират реакция на тялото под формата на вълна от страховити и приятни релаксиращи усещания в гърба.

    Тази общност принадлежи към термина „изтичане на мозъци“ – удоволствие, постигнато без помощта на тялото, единствено чрез стимулиране на нервната система. Млади хора, ангажирани в браузъри, нашепват разнообразни текстове, играят сценки, използват звуците от различни материали и предмети, които причиняват правилната неврореакция.

    Гастрономическо воайорство

    Получаване на удоволствие от планиране на процеса на усвояване на храна от друг човек.  Това е съвсем нова тенденция във видео блогването и друг фетиш на асексуалната общност, която дойде при нас от Азия наскоро. В Корея вече има около 3500 видеоматериали от този жанр. Такива хора имат голямо количество храна пред екрана и го поглъщат на живо с приятна музика, говорят за усещането за вкус и споделят впечатленията си от определено ястие.

    Японските блогъри ядат 10 бургера за 20 минути. Няма връзка и с гастрономическата критика. Ястията са вторични, фотоапаратът следва движенията на блогъра, лицето, реакциите и изражението на лицето. Фетишът се основава на интимността на процеса на консумиране на храна. Уморени от изобилието от сексуални сцени, които ни заобикалят навсякъде, привържениците на аскетизма се наслаждават на съзерцаването на друг тип интимно действие.

    Арнолд Зомерфелд – малко известният учен

    Елица Мартинова
    -
    0
    Арнолд Зомерфелд – малко известният учен

    В началото на 20-ти век много области на науката се задвижили бързо напред. Това с особена сила важи за физиката, където редица развити теории накарали човечеството да погледне света по различен начин. В много отношения това било заслуга на изключителна плеяда от учени, между които, разбира се, ще споменем Айнщайн, Минковски, Планк, Шрьодингер. Но не всеки знае за Арнолд Зомерфелд – немски физик, който е положил основите на много бъдещи научни открития.

    Арнолд Зомерфелд

    Арнолд Зомерфелд е роден на 5 декември 1868г. в Кьонигсберг. Още в детството си той се интересувал от наука и дори създал своя собствена колекция от насекоми. След гимназията постъпил в колеж и показал значителен интерес към математиката и физиката, но също така се занимавал и с философия. Вероятно тези две противоположни страни на науката довели до факта, че Зомерфелд е бил в състояние да постигне значителен напредък в своите изследователски дейности. Интересното е, че най-известните физици от онова време са имали титлата доктор по философия. Изглежда, че Айнщайн е бил прав, когато е започнал да твърди, че „въображението е по-важно от знанието“.

    След защитата на докторската си дисертация, Арнолд е работил в продължение на няколко години като асистент на видни учени, преди най-накрая да се заеме с разрешаването на съществуващите физически и математически задачи. Обхватът на научните интереси на Зомерфелд включвал топлопроводимостта, дифракцията и разпространението на електромагнитни вълни, движението на електрона, новопоявилата се Теория на относителността и разбира се, квантовата механика, която занимавала умовете на учените от цял свят. Неговият опит в тази област помогнал да се създаде съвременна теория на квантовата механика. Зомерфелд бил научен сътрудник  и преподавател в Катедрата по теоретична физика в Университета в Мюнхен, където работил в продължение на 30 години.

    През 1900г., според волята на Алфред Нобел, била създадена Нобелова фондация, от която било взето решение да се плаща годишно възнаграждение на изключителен учен в пет различни направления. По това време между учените нямало самоцел да получат награда на всяка цена, но разбира се честта била много висока. По време на живота си Арнолд Зомерфелд създава един вид рекорд (или антирекорд): 84 пъти е номиниран за Нобелова награда, но никога не я е получил. Имало няколко причини за това. Първо, Зомерфелд често е помагал да се развие теорията, оставайки в сянката на нейния последен създател, което според мнозина не било достатъчно, за да получи наградата. На второ място, както се оказало по-късно, основната причина за неуспеха на Зомерфелд да получи наградата е критиката на неговата методология за научните изследвания от един от членовете на Нобеловия комитет – Карл Озеен.

    Заради Карл Озеен, Зомерфелд не е получил заслужена награда. Но в същото време, благодарение на него Алберт Айнщайн става носител на Нобелова награда. Факт е, че Айнщайн, известен главно със създаването на Теорията на относителността, получил почетната награда не за нея. Теорията на относителността била свежа идея, но все още само на теория. Затова Карл Озеен решил да номинира Айнщайн за обяснението на фотоелектричния ефект, което довело до триумфа на младия учен.

    Но приносът на Арнолд Зомерфелд за неговите ученици е безценен: ученият успял да възпита много известни физици, които впоследствие многократно признавали, че методите на преподаване на Зомерфелд са предизвикали интерес към науката. Много от тях получили Нобелови награди, като по този начин сякаш възстановили несправедливостта спрямо своя учител.

    7 малко известни факта за жените от Рим

    Ива Великова
    -
    0
    7 малко известни факта за жените от Рим

    Кърмене

    Богатите римлянки обикновено не кърмели децата си. Вместо това, те възлагали тази задача на детегледачки или дойки – най-често робини или наети специално за целта жени. Древният лекар Соран от Ефес твърдял, че млякото на дойките било подходящо за първите дни след раждането, когато майката е прекалено изтощена, за да кърми, но не одобрявал факта, че дойките заменяли цялостната функция на майката.

    Римските лекари били на същото мнение – те смятали, че майчиното мляко е най-доброто – както за здравето, така и за изграждането на характера на детето. Те смятали, че жените, които не кърмели децата си, били мързеливи, суетни и неестествени майки, които се интересували единствено от опасността да навредят на фигурата си.

    Детство

    Детството минавало изключително бързо за римските девойки. Според закона те трябвало да се омъжат на около 12-годишна възраст, като по този начин голяма част от детството им бивала отнета. В навечерието преди сватбата от момичето се очаквало да изостави (да хвърли настрана) всички детски предмети, включително играчките си.

    Същите тези играчки били погребвани заедно с девойката, ако по нещастие тя загинела преди достигане на подходящата за брак възраст.

    Попечителство

    Разводите били бързи, лесни и често срещани в древен Рим. Бракът бил лепилото, свързващо обществото и бил използван за закрепване н политическите и личните връзки между семействата. Въпреки това, браковете лесно можели да бъдат прекратени, когато вече не били полезни за едната или другата страна.

    За разлика от днес, в древен Рим нямало правна процедура, чрез която двама души да се разведат. Бракът приключвал, когато съпругът (или по-рядко жената) поискала това да се случи. Бащите също можели да поискат развод от името на дъщерите си, благодарение на факта, че те запазват попечителството над дъщерите си дори след техния брак. Това позволявало на семейството на съпругата да си възвърне всякаква зестра, запазвайки семейното богатство непокътнато. И все пак – съпрузите можели да се възползват от зестрата и да не я върнат, ако (според тях) съпругите им били неверни.

    Понякога жените били разубеждавани да не напускат съпруга си, поради факта, че римската правна система работела в полза на бащата, а не на майката в случаите на развод. Всъщност римските жени изобщо нямали законни права над собствените си деца. Майките получавали попечителство над децата само в случаите, в които това било по-удобно за бащата.

    Външен вид

    Римските жени били под огромен натиск да изглеждат добре. Отчасти това се дължи на факта, че римляните вярвали, че външният вид на жената служел като отражение на съпруга ѝ. Заради непрестанните опити да изглеждат красиви, козметичната индустрия в Рим процъфтявала. Били създадени необикновени методи и рецепти, включително пилешка мазнина и лук за лечение на петна, стридите се използвали като ексфолиант, а крокодилската тор се използвала като вид руж.

    Образование

    Образованието на жените било спорен въпрос в древен Рим. Повечето момичета изучавали четене и писане в училищата, докато някои семейства отивали по-далеч и наемали частни учители, които да преподават по-напреднала граматика или гръцки език на дъщерите им.

    Всичко това имало за цел да улесни бъдещата роля на жената в управлението на домакинството и да я направи по-грамотна, за да бъде достатъчно добър спътник в живота на съпруга ѝ. И все пак, много римляни смятали, че прекалено много образование може да превърне жената в претенциозен родител.

    EA5EB3 The death of Valeria Messalina ( wife of the Roman Emperor Claudius ) Victor Francois Eloi Biennoury French

    Ролята на жената в политиката

    Римските жени не получавали правото да се кандидатират за политическа служба, но можели да повлияят върху резултатите от изборите. Съществуват множество изображения, които показват, че жените са можели да настояват пред обществото за подкрепа на определени кандидати.

    Съпругите на политиците от друга страна играели роли, които почти не се различават от тези на съвременните президентски съпруги. Много римски императори изграждат своя идеален имидж, благодарение на своите съпруги, сестри, дъщери или майки. Различни монети и изображения били създавани, за да представят семейството на императора като хармонично, а членовете му тясно свързани помежду си, независимо как било в действителност.

    Съпругите на императорите

    В литературата и киното съпругите на римските императори са представяни като жени, които не се спирали пред нищо, докато не отстранят онези, които заставали на пътя им (най-често убивайки ги с отрова).

    Ливия Друзила, съпругата на Октавиан Август, го убива след 52-годишен брак, отравяйки храната му. Агрипина прави същото – убива съпруга си Клавдий, изсипвайки отрова в храната му. Валерия Месалина – третата съпруга на император Клавдий пък е запомнена с това, че често заповядвала смъртта на всеки, който сметнела, че е неин враг.

    Независимо от това дали съпругите на императорите действително са ги отравяли или не, тези истории всъщност повдигат въпроса – колко близки са били римските жени до властта? И както Нанси Рейгън казва веднъж: „В продължение на 8 години спях до президента и ако това не е специален достъп, не знам как по друг начин може да бъде наречено“.

    „Войните за кости“

    Ива Великова
    -
    0
    „Войните за кости“

    Когато повечето хора си представят Дивия Запад, те си спомнят за Бъфало Бил и Джеси Джеймс. Но за палеонтолозите мисълта за американския див запад в края на 19 век поражда само една мисъл – продължителното съперничество между двамата най-големи „ловци на фосили“ – Отнийл Чарлз Марш и Едуард Дринкър Коуп. „Войните за кости“, както спорът им става известен по-късно, започват през 1870-те години и завършват 20 години по-късно – през 1890-те. Те довеждат до стотици нови находки и изкарват наяве истории за подкупи, трикове и кражби.

    В началото Марш и Коуп били добронамерени един към друг колеги, които се срещат в Германия през 1864 година. Техните проблеми обаче, произтичат от различния им произход – Коуп е роден в богато семейство от Пенсилвания, а семейството на Марш, който е от Ню Йорк, е сравнително бедно (макар и да съществувал един много богат чичо, който влиза в историята по-късно). По онова време Марш гледал на Коуп като на дилетант, който не бил съвсем сериозен към палеонтологията, докато Коуп намирал Марш за прекалено груб и твърде недодялан, за да бъде истински учен.

    Отнийл Чарлз Марш

    Повечето историци проследяват началото на „Войните за кости“ до 1868 година, когато Коуп възстановява вкаменелост, изпратена му от един военен лекар. Давайки на екземпляра името „еласмозавър“, Коуп поставя черепа му в края на опашката, а не в края на дългия врат. Когато Марш открива тази грешка (към тази дата никой още не бил виждал водни влечуги с такива форми), той унижава Коуп публично, при което Коуп се опитва да купи (и унищожи) всяко копие на научното списание, в което са публикували коментари за неправилната му реконструкция.

    Въпреки това, „Войните за кости“ започват поради друга, много по-сериозна причина. Коуп открива обект с вкаменелости в близост до Ню Джърси, където има вкаменелости от хадрозаври. Когато вижда колко много работа ще има по този обект, Марш плаща на работниците, за да изпращат само на него интересните находки, а не на Коуп. Коуп скоро разбира за подкупа и „Войните за кости“ започват с пълна сила.

    Едуард Дринкър Коуп

    През 1877 Марш получава писмо от учителя от Колорадо Артър Лейкс, който му изпраща кости, които открил случайно. Тъй като не знаел дали Марш ще се поинтересува, учителят изпраща писмо и на Коуп със същото съдържание. Марш веднага проявява интерес и изпраща 100 долара на Лейкс, искайки от него да запази откритието си в тайна. Когато разбира, че Коуп също знае, Марш веднага изпраща агенти на мястото. Междувременно Коуп бил заинтригуван от друг обект с вкаменелости в Колорадо.

    По това време вече всички знаели за борбата между двамата палеонтолози, което обяснява и породилата се интрига на обект в Уайоминг. Използвайки псевдоними, двама работници разказали за откритията си на вкаменелости и намекнали на Марш, че ако не им плати достатъчно, те ще сключат сделка с Коуп. Верен на същността си, Марш веднага изпраща агентите си на мястото и урежда финансовите въпроси, ограничавайки Коуп от обекта. Там са открити множество фосили, включително първите екземпляри на диплодоци, алозаври и стегозаври.

    Скоро Коуп също изпраща агенти на запад и когато преговорите се оказват неуспешни (вероятно защото не искал да даде достатъчно пари), ги инструктира да откраднат костите от Уайоминг – точно под носа на Марш.

    Малко след това, Марш изпитва затруднения с плащането на работниците и един от тях започва да работи за Коуп, превръщайки Уайоминг в епицентър на „Войните за кости“. През следващите няколко години Марш и Коуп се шпионират взаимно, подкупват работници и  крадат кости един от друг.

    През 1880-те станало ясно, че Марш „печели“ „Войните за кости“. Благодарение на подкрепата на богатия си чичо, той успял да наеме повече хора и да отвори още обекти за вкаменелости, докато Коуп започнал да изостава. Скоро обаче, той имал възможност да си отмъсти. През 1884 е проведено геоложко проучване, на което Марш е назначен за ръководител. Коуп подкупва няколко негови служители, които да свидетелстват срещу началника си, но случаят не достига до местните медии. Тогава Коуп разпечатва дневника си, в който подробно е описвал многобройните престъпления и научни грешки, които Марш е допуснал и го предоставя на журналист от Ню Йорк, който от своя страна пише сензационни статии за „Войните за кости“.

    Коуп умира през 1897, но продължава да води войните дори след смъртта си. В завещанието си той пише, че държи учените да направят дисекция на главата му, за да определят големината на мозъка му, който със сигурност бил по-голям от този на Марш. Марш отхвърля предизвикателството и главата на Коуп, все още неизследвана, се пази в Университета в Пенсилвания.

    „Войните за кости“ обаче имат своя положителен ефект върху палеонтологията в Америка. Докато спорят, подкупват и крадат, Марш и Коуп откриват толкова много кости на динозаври, колкото едва ли биха открили, дори ако работеха в екип. В крайна сметка Марш открива 80 нови вида динозаври, а Коуп 56. Техните открития пораждат огромен интерес към палеонтологията сред обществото.

    Разбира се, „Войните за кости“ оказват също и негативно влияние. На първо място  – европейските палеонтолози за ужасени от жестоките действия на своите американски колеги. И второ – в бързината и надпреварата помежду си Коуп и Марш описват и събират толкова много вкаменелости, че твърде често били изключително невнимателни. Грешните представи за апатозаврите и бронтозаврите например (които продължават стотици години) са по вина на Марш, който поставил един череп на погрешното тяло – точно както Коуп направил с еласмозавъра – същият инцидент, с който „Войните за кости“ започват!

    Легендата за Минамото но Таметомо – самураят, който веднъж потопил кораб с една стрела

    Ива Великова
    -
    0
    Легендата за Минамото но Таметомо – самураят, който веднъж потопил кораб с една стрела

    Минамото но Таметомо ( 1139 – 1170) е легендарен самурай от японската история, който е популярен с две неща – огромните си размери (говори се, че бил „голям като мечка“) и с това, че веднъж успял да потопи кораб, използвайки само една стрела, защото отказвал да плаща данъци.

    Точно колко е бил голям Минамото не е ясно, но в повечето исторически документи е описано, че бил по-висок от всички други самураи (поне с една глава) и имал големи ръце, толкова силни, че можел да „повдигне жираф“. Той бил толкова голям, че трябвало да използва специално конструиран за него лък, който бил изработен от подсилена дървесина и стрелял с гигантски стрели. Минамото не можел да използва обикновен лък, защото винаги го чупел на две.

    Според легендите били необходими 5 мъже, за да опънат лъка на Минамото и дори тогава, те не можели да стрелят или поне да го използват ефективно. Пак според легендите, едната ръка на Минамото била с 10 сантиметра по-дълга от другата, което обяснявало способността му да използва лъка толкова сполучливо.

    Смята се, че в един момент Минамото се отегчил от това да живее с други хора и решава да избяга от тях, заселвайки се на малък остров, разположен в близост до о. Изу Ошима (според някои източници той бил прогонен там, а не е отишъл по собствено желание). Тъй като той бил единственият жител на острова, Минамото се обявява за собственик на земята и заявява, че островът е негова частна собственост. Японското правителство не се съгласява с неговите твърдения и изпраща на стрелеца съобщение, в което настоява той да започне да плаща данъците си. В отговор Минамото пише, че правителството трябва да дойде до острова и само да ги вземе. Точно това се и случва.

    Няколко дни по-късно Минамото се събужда и вижда няколко приближаващи се кораба. Той вдига лъка и стреля към един от първите кораби, използвайки цялата си сила. Минамото искал по този начин да предупреди посланиците на правителството, но вместо това стрелата се забива в корпуса на кораба и той потъва за няколко минути. Останалите кораби били принудени да спрат, защото не вярвали на очите си – Минамото потопил кораб с помощта на една-единствена стрела.

    След всичко видяно, посланиците решават да не рискуват животите си и че целта им не оправдава подобна жертва. Те се обръщат назад и се оттеглят от острова на самурая без да съберат данъците, за които са дошли.

    Освен всичко споменато досега, Минамото е запомнен и като единствения човек в историята на Япония, който се е измъкнал от плащането на данъци.

    Кратка история на някои популярни жестове

    Ива Великова
    -
    0
    Кратка история на някои популярни жестове

    Жестовете – понякога извършвани с ръка, в някои случаи с други части на тялото или с цялото тяло – формират символичен, невербален език, който е лесен начин за изпращане на някакво послание, без необходимостта от употребата на думи. Много жестове, които използваме днес, имат дълга история, а за някои от тях се предполага, че са свързани с конкретни исторически събития.

    Ръкостискане

    Ръкостискането започва още от Древна Гърция. В Пергамския музей в Берлин е изложен надгробен камък, датиращ от 5 век пр.н.е, на който са изобразени двама войници, които се поздравяват с ръкостискане. Основната колона в Музея на Акропола в Атина пък изобразява как Хера (съпругата на Зевс) и Атина (богинята на мъдростта, смелостта и вдъхновението) се ръкуват. Чрез този жест двете страни показват, че са равни помежду си и се чувстват достатъчно комфортно в присъствието на другия, за да не носят със себе си оръжия.

    На картината „Мирът в Мюнстер“ на живописеца Бартоломеус ван дер Хелст (от 1648) е изобразено как капитан се ръкува със свой приятел лейтенант. В същото време, ръкуването между мъж и жена е изобразено на множество портрети от 17 век. На самата сватбена церемония този жест показвал свещеното обвързване между влюбените.

    Палец нагоре

    Вярва се, че този жестът е употребяван за първи път в Колизея, когато гладиаторите са се сражавали един срещу друг пред очите на императора и хиляди хора от публиката. Ако гладиаторът направи добро шоу, тълпата показвала своята благодарност с вдигнат нагоре палец. След това, ако жестът е направен и от императорa, той можел да пощади живота на гладиатора. Палец надолу означавал екзекуция.

    Съществува обаче и друга теория за този жест. Онези, които искали гладиаторът на бъде пощаден, просто прикривали палеца си и го скривали от поглед (“police compresso”). Те го показвали само в случаите, в които искали гладиаторът да бъде убит. Така на императора не му се налагало да оглежда целия Колизей, за да разбере колко хора са с вдигнат нагоре палец и колко не.

    Знакът V

    Според популярното вярване преди повече от 600 години в битката при Аженкур (25.10.1415) французите отрязвали показалците и средните пръсти на дясната ръка на английските стрелци, за да се защитят от стрелите им. Онези от тях, които успявали да се измъкнат от тази участ, вдигали двата си пръста под формата на „V”, показвайки че техните пръсти не са отрязани и те все още могат да стрелят.

    За съжаление всички други доказателства, установяващи истинския произход на знака “V” изглежда са изгубени, но жестът е употребяван и до днес.

    Отдаване на чест

    Според една от теориите поздравът произлиза от средновековието, когато войниците носели „sallet” – или метален шлем с козирка. По време на проверка те повдигали козирката нагоре, за да може проверяващият да установи самоличността на войника.

    Каквато и да е истината, изглежда отдаването на чест – такова, каквото го познаваме ние днес, се е развило много по-късно – едва през 18 век, когато плоските шапки, носени от войниците, били заменени с други – по-обемни. Новите шапки се повдигали по-трудно, а и нямали толкова големи козирки, така че войниците само повдигали ръка и докосвали линията на косата – като че възнамеряват да повдигнат козирката си.

    Докосване на целите ръце („дай пет“/ „хай-файв“ и др.)

    Днес този жест се използва по цял свят като радостен поздрав. Съществуват дебати обаче, относно кой американски бейзболен отбор е измислил жеста – „The Los Angeles Dodgers” през 1977 или “Louisville Cardinals” през 1978.

    Независимо кой от двата отбора е бил (а вероятно нито един от тях, защото има данни, че брокерите на фондовата борса използвали този поздрав в продължение на години) – не е тайна, че жестът е изключително популярен днес.

    6 събития и хора, забравени от историята

    Ива Великова
    -
    0
    6 събития и хора, забравени от историята

    Кахокия – забравеният Рим в Америка

    Историческата местност Кахокия е област, разположена в близост до Колинсвил, Илинойс. Това е най-големият археологически обект, свързан с културата на Мисисипи, където са живели напреднали общества. Макар че първоначално е била дом на само 1000 души, след 1050 година населението започва да нараства главоломно. Според историците в разцвета на селището, то е било обитавано от около 40 000 души. През 1250 година населението в областта е по-голямо от това на Лондон.

    „Султана“ – забравеният инцидент

    Параходът „Султана“ е унищожен при експлозия на 27.04.1865 година. Разрушаването му се превръща в едно от най-големите морски бедствия в историята на САЩ. Между 1800 и 2400 пътници загиват, след като един от четирите котела на кораба експлодира и „Султана“ потъва недалеч от бреговете на Мемфис, Тенеси. Причината, поради която инцидентът е забравен в историята е, че той се случва скоро след убийството на президента Ейбрахам Линкълн и през последните седмици на Гражданската война.

    Зиряб – робът, който променя обществото

    Зиряб (789 – 857) е персийски полимат (от гръцки: „който е научил много“). Той бил поет, музикант, козметолог, певец, моден дизайнер, стратег, астроном, ботанист, географ и… бивш роб. Повечето хора дори не са чували неговото име, а най-малко две от неговите нововъведения са запазени и до днес – идеята за три ястия (супа, основно ястие и десерт), както и употребата на стъкло (или кристал) за производство на чаши за пиене (преди това са се използвали главно метални чаши). Зиряб запознава обществото с аспержи и някои други зеленчуци. Той има много деца, всяко от които става музикант и по-късно разпространява наследството му в цяла Европа. Списъкът с промени, които Зиряб прави в обществото, е огромен – той популяризира носенето на къса коса и бръсненето сред мъжете, носел различни дрехи в зависимост от сезоните, създал паста за миене на зъби и дезодорант против изпотяване. Освен това, Зиряб поощрявал къпането два пъти дневно.

    Пещиго – огън в горите

    Много хора са запознати с Големия пожар в Чикаго от 1871 година, при който загиват стотици хора и са унищожени 4 квадратни мили от града. Въпреки това, мнозина не знаят, че в деня на Големия пожар в Чикаго се случва много по-опасен и жесток пожар – този в Пещиго, Уисконсин. Огънят в Пещиго убива толкова много хора, че остава най-смъртоносния пожар в историята на Америка. В същия ден – на 8.10.1871, освен в Чикаго и Пещиго, пожари възникват и в Холланд и Порт Хюрън, Мичиган. Когато всичко свършва, се оказва, че 1875 квадратни мили гори са били „погълнати“ от огъня, а живота си изгубват между 1200 и 2500 души.

    Жорж дьо Ла Тур – забравеният живописец

    Жорж дьо Ла Тур ( 1593 – 1652) е френски живописец, който рисувал най-често под светлина от запалена свещ.  Едва през 20 век той е признат за един от най-видните френски художници. Докато бил жив, Жорж дьо Ла Тур бил известен като „Художника на краля“. Много малко от творчеството му е оцеляло именно заради неговата неизвестност, но благодарение на усилията на немския историк Херман Фос през 1915 година произведенията на Жорж дьо Ла Тур са преоткрити.

    „Домът на мъдростта“ – изгубен във времето

    „Домът на мъдростта“ е библиотека и преводачески институт в Багдад, Ирак. Смятана е за главен интелектуален център на ислямската златна епоха. В нея са се изучавали математика, астрономия, медицина, алхимия, химия, зоология и география. Въз основа на персийски, индийски и гръцки текстове, включително тези на Питагор, Платон, Аристотел, Хипократ, Евклид, Гален, Чарака, Арябхата и Брахмагупта, учениците са придобивали огромни знания. Заедно с много други библиотеки в Багдад, „Домът на мъдростта“ е унищожен по време на монголската инвазия през 1258 година. Легендите разказват, че река Тигър била оцветена в черно в продължение на 6 месеца заради мастилото от книгите, които били изхвърлени във водите ѝ.

    „Салатният“ шлем

    Любомир Чолаков
    -
    0
    „Салатният“ шлем

    Когато отива на бойното поле, всеки воин иска не само да нанесе колкото се може повече вреди на врага – но и да се върне, по  възможност, невредим.

    Затова, на качеството и технологията за изработване на бойните доспехи винаги било обръщано не по-малко внимание, отколкото на оръжията за нападение. А понеже най-уязвимата част от тялото на човека е главата му, най-напред се вглеждали в шлема. Един от най-странните рицарски шлемове е „салад“, който обаче станал твърде популярен поради своята сигурност и удобство.

    Към края на XIV в. в Европа процесът на модернизиране на рицарската броня бил в разгара си. Защитната екипировка постепенно станала все по-тежка, а  ризниците били заменени от плътните метални брони. Най-напредничави в онази епоха били оръжейните майстори на Италия. Именно там се появил съвсем нов тип шлем, който се харесал на всички европейски воини – „салад“ („салед“, „селата“ и т. н.).

    Първото споменаване на шлема, наречен отначало „селата“, се намира в описанието на арсенала на рода Гонзага, който управлявал град Мантуа. Бележката датира от 1407 г., затова е явно, че по онова време този тип шлемове вече се използвали активно. Първоначално, това били доста малки каски, които се отличавали с плавната извивка отзад, предпазваща врата на боеца. В същото време, лицето оставало открито. Затова и първите „салади“ били предназначени за обикновени пехотинци от плебейски произход или пък за най-бедните представители на рицарското съсловие. Впрочем, названието си получили именно от сходството със съдовете за салати – салатиерите.

    Саладът бил логичното развитие на предишния популярен вид шлем – бацинет. Но на мястото на високия заострен шлем с почти вертикална задна стена се появил заоблен силует с ясно изразено надлъжно ребро за по-голямо съпротивление при удар и удължена задна част. Комбинацията от тези параметри осигурява много добра защита на главата.

    Немски “Салад”

    Саладът притежавал сериозни защитни качества, дори и да не бил изработен от метал. През първата четвърт на ХV-ти век италианската новост се разпространява в цяла Европа, достигайки северните страни. Тя се харесала на англичаните, които търсели как да намалят разходите за екипировка на армиите си, за да продължат Стогодишната война срещу Франция. Затова и през 1415 г. в легендарната битка при Айзенкур, мнозина от прочутите английски стрелци с лък носели салади, изработени от щавена и варена кожа. Те били достатъчно леки, за да не натоварват войниците по време на бързите походи, но в същото време надеждни в битка. Неслучайно, английските стрелци, освен с точната си стрелба, се славели и като великолепна лека пехота, която не се страхува от ръкопашен бой.

    Постепенно рицарите също обърнали внимание на салада. Отначало използвали леките италиански каски, поставяйки ги под големите шлемове. Разбира се, два шлема на главата доста натежавали, но рицарят, който изпълнявал функциите на средновековен танк на бойното поле, бил изложен на особен риск.

    Ала се оказало, че добрият салад защитава отлично и като основен, а не просто допълнителен шлем. Неговите качества били очевидни – покривайки добре главата, той не ограничава движенията, позволява непрекъснато да се оглеждаш и да контролираш ситуацията наоколо. Разбира се, кавалерийската версия на салада имала нужда от забрало. Но формата на шлема позволява забралото просто да се вдигне, за да се освободи напълно възможността за оглед наоколо.

    Забралата на саладите били различни. При някои това била пластина с прорез за гледане. При други е прикрепено с два свободни нита и може да бъде повдигнато. Понякога забралото е с V-образна форма с цел ударите, попадащи в лицето, да се плъзват покрай шлема.

    Видове шлемове тип “Салад”.

    Пехотинците също често носели салади със забрала – но, все пак, те по-често влизали в битка с открито лице. За по-голяма  безопасност пехотните каски тип „салад“ били снабдявани с широки странични полета, които отклонявали удара. По-късно, това се  развило във версия на салад, наподобяващ малка камбана. Такива били особено популярни във Франция и Италия.

    Развивал се и задтилникът, който все повече се удължавал. Отначало оръжейниците просто изтегляли назад задната част на шлема, а по-късно започнали да я правят от отделни сглобяеми звена, което я направило гъвкава и удобна. Тази форма на „опашката“ била особено популярна сред немските рицари.

    Специално внимание заслужава защитата на шията и долната част на лицето. В сравнение с добре познатия тогава „бацинет“, предната част на салада била доста къса – френската версия често достигала само до горната челюст на воина. Затова важен атрибут на салада бил бувигерът – тоест, металически или кожен нашийник. Саладите със занитени бувигери станали предтеча на закрития изцяло шлем, който пред ХVІ-ти век започнали да носят всички рицари.

    По принцип, не съществувал общоприет стандарт за салада. Вариантите и разновидностите на шлема са безброй. Но има важно обстоятелство: саладът оставал винаги боен, а не турнирен шлем. Все пак, някои рицари си поръчвали специални шлемове с открита предна част за паради или военни прегледи. Такива салади обикновено били силно декорирани с хералдични фигури и позлата, обвивали ги в плат. В украшение превръщали и надлъжното ребро, оформяйки го като висок гребен с пера.

    Характерна късна реминисценция от шлема „салад“ са немските бойни каски от Първата и Втората световна война – типичният за тях задтилник е заимстван именно от средновековните салади. Ако се вгледаме и в най-модерните каски на съвременните войници, особено от специалните части, също ще открием специфичният задтилник, заимстван от средновековния „салад“.

    Да не говорим пък за Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“ – дори без да се взираме особено, в неговия толкова набиващ се на очи шлем виждаме типичния рицарски „салад“ от великото европейско Средновековие.

    Източният провал на Марк Антоний

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Източният провал на Марк Антоний

    През втората половина на І-ви век пр. Хр. Рим имал сериозен съперник на изток – държавата на партите.

    След като Гай Юлий Цезар победил в гражданската война с Помпей, имал намерение да осъществи различни планове, включително военен поход срещу Партия. Походът преследвал две цели. Първата била отмъщение за разгрома на римската армия в битката при Кара през 53 г. пр. Хр., където бил убит и пълководецът Марк Лициний Крас. Втората: ограничаване на влиянието на партската държава, която ставала все по-силна и конкурирала Рим. А Рим, както всички големи държави във всички времена, не обичал конкурентите. Ала през 44 г. пр. Хр. Цезар бил убит и кампанията не се състояла.

    След смъртта на Цезар, управител на Източните провинции на Рим станал Марк Антоний. Но, завладян от прословутата си любовна история с египетската царица Клеопатра, той останал да се наслаждава на нейната компания в Александрия през зимата на 37-36 г. пр. Хр. Партският принц Пакор се възползвал от това и от междуособните борби в Рим, като се съюзил с римския пратеник Квинт Лабиен, изпратен при него от заговорниците Брут и Касий с цел общи действия против Марк Антоний и Октавиан Август. След разгрома на заговорниците, Лабиен останал в Партия, защото ясно разбирал, че в Рим го очакват сериозни неприятности.

    Марк Антоний, авт.: Кристиан Вилхелм Алерс

    Източник: Уикипедия

    Докато Антоний се радвал на компанията на Клеопатра в Александрия, Пакор и Лабиен разгромили войската на римския управител в Сирия Луций Сакс. След тази битка, практически цяла Мала Азия се подчинила на партите.

    Марк Антоний тръгнал на поход към Партия през 36 г. пр. Хр. По време на подготовката били изучени причините за провала на Крас и плановете на Цезар, който искал да нахлуе в Партия през Армения. Армията на Марк Антоний наброявала 100 хиляди души, от които 30 хиляди стрелци с лък. Владетелят на Армения Артавазд II предоставил на римляните част от своите войски – но след първите неуспехи те се завърнали в родината си.

    Римските беди започнали, когато Антоний решил да раздели армията си, като остави назад обсадните машини, които бавели придвижването. Поверил ги на военачалника Опий Стациян, а самият той се придвижил към крепостта Фрааспа. Партите веднага се възползвали от това, кавалерията им атакувала отряда на Стациян и унищожила обсадните машини.

    Антоний разбрал, че без тях Фрааспа не може да бъде превзета. Той се оказал в изключително трудна ситуация: намирал се на вражеска територия, обкръжен от партите и без никаква надежда за успешен изход на кампанията. Въпреки, че в отделни схватки римляните победили, загубите били големи.

    Антоний реши да се оттегли и изпратил посланици до Фраат, владетеля на Партия. Той обещал, че няма да пречи на римската армия да напусне земите му, но отказал да върне щандартите, които били пленени по време на похода на Крас, както и тогавашните пленници.

    Вместо да тръгне през равнинната Асирия, където партската конница можела да разгърне цялата си мощ, Антоний тръгнал през Армения. Фраат нарушил думата си и по пътя се състояли 18 схватки между римляните и партите. Антоний загубил общо 35 000 души по време на кампанията. Освен в сраженията, много римляни загинали от студ и отчаяние.

    Скоро в Партия избухнала гражданска война. Царят на мидийците помолил римляните за помощ в борбата срещу партите. Антоний се съгласил, но напуснал Александрия едва през 34 г. пр. Хр. Пленил владетеля на Армения Артавазд II за отмъщение, че го изоставил сам срещу партите. Той бил заведен в Египет и 3 години по-късно обезглавен. След това, Антоний отишъл в Мидия, но не успял да окаже сериозно въздействие върху събитията, поради малобройната си армия. Но успял да сватоса един от синовете си за дъщерята на мидийския цар, с цел укрепяване на съюза. Той не знаел, че му остава малко време и през 30 г. пр. Хр. ще загине в последната си схватка за властта с енергичния и безмилостен Октавиан, който щял да стане първият римски император.

    Походите на Антоний на изток срещу партите били обречени на провал, защото римляните подценили врага. Може би ако той бил победил в Партия, щял да укрепи авторитета си. Тогава Октавиан не би могъл да удържи лесна победа и да превърне републиката в империя. Или пък просто първият римски император щял да се казва Марк Антоний.

    1...134135136...319Страница 135 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto