По време на Студената война, американското правителство е препоръчвало на учениците да се “наведат и скрият” в случай на ядрена атака. Тези дни, разбира се, отдавна отминаха, но все още заплахата от ядрена война има потенциал да се превърне в реалност.

През 2014, учен, специалист в областта на атмосферните и климатични науки, публикува изследване, което сочи, че жертвите на ядрена атака би следвало да направят нещо неочаквано: вместо да се крият вкъщи, те трябва да излязат навън и да потърсят по-добро убежище. Неговите препоръки обаче имат своите критици.

Скрий се или бягай

Ученият от национална лаборатория „Лорънс Ливърмор“ – Майкъл Дилън е публикувал анализ, в който е изчислил кой е най-добрият ход на действие при ядрена атака, подобна на тези в Хирошима и Нагасаки, за които експертите смятат, че са със същия размер като бомбите, които терористите могат да взривят в днешно време. Ако такава бомба експлодира, то тя първо ще причини гигантска радиоактивна огнена топка, последвана от светкавица, която може да ослепява и да изгаря кожа, а най-накрая ще се наблюдава взрив от горещ въздух, който има потенциала да събаря сгради и да разпръсква отломки в много голям радиус от епицентъра си. Анализът на Диълн обаче се фокусира върху последствията: смъртоносният радиоактивен остатък. Кой е най-добрият начин да го избегнем?

Насоките обикновено препоръчват да се скрием в най-близката и най-сигурна конструкция, която е на разположение: мазе, гараж или тунел. Това може да намали дозата радиация с коефициент поне 10. Но какво да правим ако къщата ни няма мазе? Дилън има отговор и на този проблем: ако къщата ни не е подходяща за убежище и знаем, че можем да намерим по-добър подслон за по-малко от пет минути, трябва много бързо да стигнем  до това място. Ако то се намира на 15 или повече минути път, то трябва да изчакаме най-много 30 минути и тогава да се опитаме да се доберем до него.

Това е така, защото дозата радиация е равносметката от това какво количество от нея ще поемем в неподходящо убежище и какво количество докато бягаме на открито, опитвайки се да достигнем до по-сигурно място. Според изчисленията на Дилън, бягането в рамките на пет минути си заслужава усилията, за да се скрием в по-добро убежище. Ако то отстои на по-голямо разстояние обаче, то тогава си заслужава да изчакаме, тъй като интензитетът на радиацията в околната среда намалява с течение на времето. Изследователят смята, че тези препоръки са можели да спасят от 10,000 до 100,000 живота.

Политическо падение

Естествено, не всеки е съгласен с тези съвети. Противниците на тази теория твърдят, че препоръчването на всеки да излезе навън би могло да доведе до прекалено много хора по улиците, където те ще бъдат забавени от задръствания и ще бъдат изложени на радиация за по-дълго време отколкото първоначално са смятали. Това и е една от причините, поради които американското правителство препоръчва на хората да стоят скрити за поне 12 часа след взрива. Дори и да избегне тълпата от хора, бягащи в опит да спасят живота си, човек не може да предположи точно колко ще му отнеме да стигне до по-добър подслон след взрива, имайки предвид колко би му отнело в един нормален ден и в едни обичайни условия. Най-вероятно по пътя ще има и отломки, които също значително биха забавили придвижването.

Но все пак – хубаво е да се направят тези изчисления, за да се помогне на правителствените агенции да съставят по-добри и ефикасни препоръки, и евакуационни планове. Това да знаем какво е количеството радиацията, която поемаме, стоейки в неподходящо убежище и количеството, което поемаме докато бягаме към по-добро укритие е полезно и определено би могло да спаси живота ни. Но ако някой ден, някой действително взриви атомна бомба, най-добрият вариант е да се опитате да се скриете в мазето си (или поне в хладилника, в стил Индиана Джоунс).

На мнозина от нас се е налагало да преминат през ужаса да бъдат оперирани. Това никога не е приятна емоция, даже напротив – за твърде много хора е усещане, което може да се сравни с максимална уплаха и страх. Самата идея, че някой прави разрези по теб с остър скалпел е достатъчна, за да ни побият тръпки.

Оказва се, че има случаи, когато пациентите са се събуждали от упойката по време на оперативна намеса. Да – това се случва рядко, но все пак се случва. И можем да предполагаме, че е кошмарно.

Предлагаме ви няколко такива случаи. Със сигурност ще изтръпнете!

Карол Вейрер

Карол Вейрер с години страда от болка в окото, свързана с надраскана роговица. Тя преживява 17 операции, но без успех. Лекарите ѝ казват, че ще трябва окото ѝ да бъде извадено. Тя обаче приема новината с утеха, тъй като мъките ѝ най-накрая ще свършат.

Когато Карол се събужда, тя е щастлива. Смята, че с болките ѝ е свършено и тя ще може да продължи живота си. Тогава изведнъж се чува – “срежи по-надълбоко, дърпай по-силно”.

Тя с ужас осъзнава, че операцията в момента тече. Карол обаче не може нито да помръдне, нито да извика, заради упойката. Може единствено да слуша как лекарите премахват окото ѝ. “Не се страхувай да дърпаш силно“, чува отново тя.

Тя не чувства болка от случилото се, но психическият тормоз, който преживява, не може да бъде сравнен с друго.

Дона Пенър

Дона Пенър се подлага на операция на корема. Тя получава упойка и заспива. След като се събужда, вижда как медицинската сестра мие корема ѝ. Тя решава, че операцията е приключила.

След това обаче чува как хирургът иска скалпел.

Дона усеща цялата операция. Усеща как коремът ѝ е разрязан, как хирургът го отваря, а след това и мести органите ѝ. Тя се опитва да привлече вниманието на лекарите, но не успява да направи дори най-малкото движение. Тя успява да помръдне крака си три пъти, но лекарите решават, че това е просто тик и отново го нагласят обратно.

През цялото време тя усеща болка, а освен това и за малко не се задушава. Тя е поставена на машина, която ѝ предоставя по едва седем глътки въздух на минута. В един момент Дона чувства, че сякаш дробовете ѝ започват да горят.

Диана Тод

Диана Тод се подлага на хистеректомия, която не протича добре за нея. В един момент тя се събужда и чува какво говорят лекарите около нея. След това тя усеща и първия разрез със скалпела. А след това – и останалите. Диана чувства постоянна болка по време на интервенцията, но не може да помръдне и да даде сигнал за това. Упойката я е парализирала.

След операцията Диана Тод казва какво се е случило на лекарите, но те ѝ отговарят, че не е било възможно тя да е будна. И че всичко това е било единствено в главата ѝ. Последствията за нея не са добри. Тя започва да страда от клаустрофобия и не може да спи, без да е запалена лампата. В един момент, Диана Тод дори обмисля да се самоубие.

Александра Байтел

Александра Байтел се подлага на рутинна операция за премахване на апендикс, но всичко далеч не протича толкова рутинно.

Тя се събужда по време на операцията и започва да се паникьосва. Очите ѝ са затворени, а в гърлото ѝ има тръба, с която да диша. Тя обаче не успява да си поеме дори един дъх и решава, че ще умре. В един момент лекарите ѝ слагат допълнително морфин, което ѝ позволява отново да заспи.

След операцията тя търси отговорност на болницата, но те отричат. Казват, че вероятно това са били халюцинации. Байтел обаче не се отказва, а от болницата все пак признават, че вероятно лекарският екип е допуснал грешка с упойката.

Операцията уврежда психическото здраве на Александра, която често има кошмари след операцията, панически атаки и други ментални проблеми. Диагностицирана е с пост-травматичен стрес.