„Учи се да чакаш!“ – това е първият и главен принцип на прочутите невидими воини: японските нинджи. Да се чака – независимо от болка, гняв, страх, умора. Да се чака, докато бъде прекрачено собственото „аз“. Този принцип е най-точно изразен от известния японски майстор на двубоя с мечове Минамото Мусаши, чиито напътствия били високо ценени в клановете на нинджите. Той учи, че един воин трябва да си представи, че вече е мъртъв. Тогава ще се избави от страха пред смъртта и от желанието за живот. Умът му ще стане като чисто огледало, което веднага отразява промените във външния свят. Гледайки в огледалото, човек вижда само своето отражение и не забелязва самата полирана повърхност. Затова способността да останат неоткрити, нинджите свързвали с безстрастността и вътрешното спокойствие – които са резултат от абсолютно самообладание.

Смятало се, че всеки пръст на ръцете е свързан с определено космологично начало – например, с някой от 5-те елемента на традиционната китайска философия (метал, огън, вода, дърво и земя) или нещо друго. Подобни знания развивали ума и тялото. Нинджата чувал звуци, недостъпни за обикновения човек, умеел да се движи незабелязано и стремително, като полъх на вятъра.

Най-опитните нинджи преминавали курс по каруми-дзюцу – изкуството да намаляваш теглото на тялото си. Майсторите на китайския ци-гун и до ден-днешен демонстрират тези умения. Благодарение на тях бойците правят високи скокове, нанасят удари с крака, ловко се придвижват по дърветата, опирайки се на малки клончета.

Нинджите не спазвали „кодекс на честта“. Тяхната задача била да се появят неочаквано пред по-многоброен враг, да нанесат внезапен удар с кинжал или меч, да сипят отрова и да изчезнат така изненадващо, както са се появили. Благодарение на тренировки, още от детските години, те можели без вреда за себе си да изкълчват раменните, лакътните и тазобедрените си стави. Това им помагало, извивайки се като змия, да се освободят от стегнати въжета или да се преструват на мъртви, легнали в немислими пози. Нинджите се стараели да избягват пряк сблъсък и не разчитали да бъдат по-силни от самураите. Тяхната задача била да „дойдат от нищото“, да нанесат решаващ удар и отново да изчезнат в нищото.

В действителност нинджата постигал „невидимост“, като действал под прикритието на нощта, освен това използвал и хипноза. В базовите умения на един нинджа влизали не само наблюдение и подслушване, но и анализ, записване, рисуване и шифроване  на получената информация. Той трябвало да знае китайски език (най-малко), фортификация и картографиране, да разбира от стратегия и тактика. Нинджите изучавали внимателно 7-те човешки типа според представите на древните китайци.

Освен това, всяка от школите по нинджюцу формирала свои оригинални бойни изкуства. Така например, Гекху-рю обучавала в умението врагът да бъде изваден от строя, като с върховете на пръстите се ударят болевите точки по тялото му. Кото-рю практикува изкуството на хипнозата и се специализирала в счупвания и изкълчвания на крайници. Юосин-рю изисквала особено майсторство във владеенето на мечове, дротици и копия.

Правилата изисквали в никакъв случай да не се разкрива пред противника принадлежността към дадена школа. При опасност от залавяне нинджата предпочитал да обезобрази лицето си и да унищожи всички признаци, които могат да го идентифицират като член на даден клан.

Всеки предмет се превръщал в оръжие в ръцете на опитния воин.  Характерни оръжия на воина-нинджа били:

– кусаригама – селски сърп с дръжка, прикрепена към него с дълга верига;

– нунчаку – две палки със синджир за вършеене на зърното;

– тонфа – дръжката на ръчна мелница за зърно (тонфата вече се използва от полицията по цял свят – това е палката с къса напречна дръжка, която често виждаме върху коланите на полицаите).

Нинджато или както още се нарича – Шинобикатана, е мечът, използван от нинджа

Специална категория подръчни седства били „тонки“ – малки предмети. По време на секс жената-нинджа – „куноичи“, неусетно забивала в определена точка върху тялото на жертвата обикновена игла. Понякога смъртта идвала веднага – а друг път чак след 2-3 дни човекът умирал в страшни мъки. Понеже видими причини нямало, се пораждали слухове за духове-убийци, което само увеличавало легендите за нинджите.

Към „тонки“-те спадали и прочутите шурикени: пластини за мятане във формата на звезда с различен брой лъчи. От тях нямало спасение, ако били хвърлени от разстояние 20-25 метра ветрилообразно с умела ръка и в количество десетина броя. Особено, ако били намазани с отрова. Огнестрелни оръжия нинджите използвали крайно рядко, защото разкриват стрелеца. Предпочитали сарбаканите – тръби за издухване на отровни стрели.

Въобще, в средновековна Япония не съществувала единна „система нинджюцу“ като универсален стил. Нинджите използвали доста широко психотренинга, но в това нямало нищо свръхестествено. Днес вече начините за тяхното обучение са напълно достъпни системи за физическа и психологическа подготовка – и по цял свят съществуват много школи, където се преподава „изкуството на търпението“ като начин за хармонично развитие на човека.

Американските войници, които се връщат от войната в Европа, заварват една различна Америка от тази, която са оставили. По време на тяхното отсъствие са направени две поправки на Конституцията . 18-тата поправка, ратифицирана през 1919 година, въвежда ерата на забрана за производство, продажба или транспортиране на алкохол. 19-тата поправка от 1920 година дава право на жените да гласуват. Очаквало се, че комбинацията от тези два законодателни акта ще трансформира Америка за по-добро – на първо място чрез премахване на вредните последици от употребата на алкохол и на второ място чрез използване на успокояващото влияние на жените върху националната политика.

Алкохолът представлява източник на безпокойство още от колониалната епоха. Баровете и салоните, в които се предлагал алкохол, били разглеждани като източник на много от социалните проблеми на нацията. Престъпността, бедността, насилието и ниската производителност на работниците можели да бъдат прекратени по един начин – като се елиминира източника им, а именно консумацията на алкохол. 18-тата поправка в Конституцията трябвало да представлява „Благороден експеримент“, който да промени Америка завинаги.

Последно питие, преди забраната да е влязла в сила

Великите надежди, които вдъхновяват експеримента скоро се превръщат в падение. Изпълнението се оказало невъзможно. Конгресът отделя 5 милиарда долара за целта, но това също не помага. Границите на страната се превръщат във филтър, през който изтича алкохолното съдържание на всяка чуждестранна чаша. Производството, разпространението и продажбата на алкохол се превръща в доходоносна индустрия на престъпните банди от по-големите американски градове. До края на десетилетието всеки вече усеща, че от експеримента му е дошло до гуша. Това раздразнение, съчетано с осъзнаването, че данъците върху законния алкохол биха осигурили много от необходимите приходи за държавните и национални правителства, довеждат до ратифицирането на 21-та поправка на Конституцията от 1933 година, чрез която се отменя 18-тата поправка. „Благородният експеримент“ умира.

Феликс фон Люкнер е немски офицер от военноморската флота, който през 1927 година заедно със съпругата си посещава Америка. Неговото описание на сухия режим е едно от най-точните:

„Научих, че не всичко в Америка е такова, каквото изглежда…От къде вземат всичкия този алкохол ли? Много просто. Сухият режим създава една нова, универсално уважавана, добре възлюбена и много печеливша професия – тази на човека, който се грижи за вноса на забранения алкохол. Всеки знае това, дори правителството. Но тази професия е обичана, защото е от съществено значение и е уважавана, защото самото й съществуване е облечено с елементи на опасност и риск. Понякога залавят някого, който трябва да прекара известно време в затвора, а ако е достатъчно богат, то той си плаща на някой друг, който да прекара времето зад решетките вместо него.

„We want beer“ – „Искаме бира“

И все пак е безспорно, че сухият режим в някои отношения е бил успешен. Мръсните салони и барове с джин, които някога са процъфтявали на всеки ъгъл и в които работниците изпиват цялата си заплата наведнъж, са изчезнали. Сега същият този работник може да си купи собствен автомобил и да отиде на море със семейството си. Но от друга страна, прекалено много отрови и боклуци заместиха доброто старо уиски. Броят на престъпленията, възникнали вследствие на употреба на алкохол, са намалели. Но за разлика от това, голяма част от населението е свикнала да пренебрегва закона и да го нарушава, без да се замисли. Най-лошото е, че точно като последица от закона, вкусът на алкохола се разпространява все по-широко сред младежите. Привличането на забраненото и опасното води до нарушения. Моите наблюдения ме убедиха, че много по-малко хора ще пият, ако алкохолът не е незаконен.“

За повечето хора Древен Египет, това са величествените пирамиди, мумиите и загадъчната фигура на Сфинкса. Но предмети и документи, открити по време на разкопки, показват, че жителите на страната на фараоните отдавна са измислили и създали голяма част от някои обичайни и на пръв поглед дребни предмети, които използваме в днешния живот: писалките и мастилото, високите токчета и плъзгащите се врати.

Така например, древните египтяни често страдали от зъбобол. За това бил виновен пясъкът, който заедно с храната постоянно попадал в устната кухина и изтривал зъбния емайл. Именно в древен Египет създали първите зъбни пломби. Те били изработени на базата на смола, която смесвали с прах от малахит – камък, който притежава антисептични свойства.

Също така, древноегипетските зъболекари измислили пастата за зъби. Първоначално тя се състояла от пемза, пепел и оцет – тази смес почиствала зъбите, но повреждала емайла. Според съхранените до днес препоръки, почистването на зъбите трябвало да се извършва сутрин и вечер. Първоначално пастата се нанасяла върху зъбите с пръстите на ръцете, като малко по-късно, древните египтяни изобретили и четката за зъби. Тя представлявала пръчка, единият край на която бил заострен и се използвал като клечка за зъби – а на другия, както и при днешните, била закрепена твърда четчица.

С времето съставът на пастата за зъби се променял и ставал по-полезен. В Музея на изкуството във Виена има древен египетски папирус, върху който са записани съставките, които почиствали зъбите и ги правели бели. Пастата се състояла от сол, мента, пипер и изсушени цветове на ириси. Когато се сливал със слюнката, този прах се превръщал в паста. Най-любопитното е, че съвременните лекари едва наскоро откриха лечебните свойства на ириса за укрепване на венците. Виенските зъболекари приготвили древноегипетската смес, като спазвали посочените в папируса пропорции, и я изпитали върху доброволци. Оказало се, че пастата има приятен вкус, почиства зъбите и трайно запазва приятни усещания в устната кухина.

Също така, за пръв път в историята на човечеството, древните жители в долината на Нил използвали дражета за освежаване на дъха – малки дъвчащи топчета, съставени от дървесна смола, канела и мед. В онези времена лошият дъх от устата бил негативен социален признак, и не само защото е неприятен за околните. Той бил смятан за знак на бедност – показвал, че съответният човек няма достатъчно средства, за да се грижи за себе си.

Древните египтяни не са първите хора, които започнали да се бръснат. Археолозите са открили, че още преди 100 хиляди години неандерталците отстранявали косми по лицето и тялото си със заострени камъни. Но древните египтяни са първите, които се бръснели редовно – както мъжете, така и жените. Върху лицето и главата често се премахвали всички косми. Това се дължало на много причини. Липсата на коса помагала в защитата срещу въшки и кожни заболявания. Воините не се притеснявали, че враговете ще ги хванат за косата. Важна роля играели и религиозните съображения – древните египтяни вярвали, че когато се бръснат, стават по-чисти пред боговете. Освен това, право да носят брада (като знак на властта) имали само фараонът и най-прилижените му – като тези бради били изкуствени. Любопитното е, че известната жена-фараон Хатшепсут, която управлявала през XV век пр.н.е., по време на официалните церемонии също носела изкуствена брада.

Докато другите народи използвали каменни стъргалки за обезкосмяване, древните египтяни изобретили бръсначите – правели ги от мед или бронз, като те имали формата на полумесец. Но в областта на обезкосмяването (епилацията) най-интересното изобретение на египтяните била женската епилация.  Още от IV-то хилядолетие преди Христа египетските жени започнали да премахват космите по краката си. В началото просто ги бръснели – но след тази простичка процедура те пораствали отново. Затова започнали да топят краката в гореща вода и да изваждат космите със специални пинсети. Процедурата, разбира се била много болезнена. В крайна сметка, една от цариците на Древен Египет (едни източници посочват Нефертити, други – Клеопатра) изобретила метод за епилация, подобен на съвременните. Гъста маса от мед, восък и растителен сок се нанася върху краката и след като се втвърди, се отлепва заедно с космите.

Действително, доста напомня на съвременните средства в тази област.