Търсене
Още
    Начало Блог Страница 170

    Древните находки в Мичиган

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Древните находки в Мичиган

    В света има много археологически находки, признаването на чиято автентичност значително ще подкопае основите на утвърдената историческа наука. Сред тях са и т. нар. „мичигански антики“ – предмети с ясно изразен средиземноморски произход, открити в  американския щат Мичиган в района на Големите езера.

    Първите находки били намерени в средата на ХІХ век. През 1874г. голям интерес предизвикало откриването на полирана каменна плоча с надписи на странен непознат език. През октомри 1890г., по време на строителни работи, художникът Джеймс Скотфорд открил близо до град Едмор останки от древно погребение, сред които имало и необикновена керамична кутийка.

    Околността била буквално осеяна с малки могили и хълмове, които, както се оказало по-късно, били древни гробници. Нов тласък историята получила през 1907г., когато от тези артефакти се заинтересували двама жители на Детройт – пасторът Джеймс Саваж и Даниел Сопър. Те били уважавани и авторитетни хора. Отначало Сопър се присъединил към Скотфорд и двамата разкопали стотици погребения в 16 окръга на щата Мичиган. Намерили хиляди артефакти.  Някои от тях продали на частни колекционери, сред които бил и Джеймс Саваж. Той се присъединил към Даниел Сопър. Пасторът бил убеден в автентичността на „мичиганските антики“ и не се отказал от това свое мнение до смъртта си през 1926г.

    Даниел Сопър (в дясно)

    Какво представляват „мичиганските антики“? Повечето са битови вещи: инструменти, оръжия, съдове, накити и други ежедневни предмети. Инструментите са много разнообразни: брадви, чукове, сърпове, лопати, триони. Те са изработени от самородна мед, чрез коване и леене. Има и предмети, при които към медта са добавени други примеси – резултатът е подобие на бронз. Техните форми не приличат на предметите с индиански произход, а по-скоро са като европейските изделия от бронзовата и ранната желязна епоха. Като цяло, нивото на металургичната технология на „мичиганските антики“ е значително по-високо от това на древните индианци. Намерени са и каменни брадви, които не са характерни за древните индиански култури.

    Впечатляващи са различните оръжия. Има голямо разнообразие от кинжали, мечове, брадви. Местните народи не познават такива. Някои образци на оръжия най-вероятно са били парадни и имат богата украса. Намерени са чифт метални венци, които учените наричат „кралските корони“. Има много керамични изделия, сред тях и чаши, но орнаментите им не са индиански.

    Също така, не са присъщи на индианската култура керамичните маслени лампи – но това са типични битови предмети във всички древни средиземноморски култури.  Необичайни за Америка са и керамичните урни за пепелта на починалия. Освен това, в колекциите „мичигански антики“ има фрагменти от глинени фигурки, изобразяващи хора и украшения под формата на нагръдни висулки с традиционния символ от Близкия Изток – крилат диск. Надписите върху плочки са със странни букви, клинописи и йероглифи и остават неразчетени до ден-днешен. Изображенията често напомнят библейски истории – за потопа и Ноевия ковчег, Вавилонската кула, получаването от Мойсей на плочите с Божиите заповеди.

    Находка от Мичиган, разказваща за всемирния потоп

    Находка от Мичиган с Вавилонската кула

    Още отначало американската преса дискутирала оживено автентичността на „мичиганските антики“.  Преобладавала версията, че това са съвременни фалшификати. През юни 1911г. доведената дъщеря на Скотфорд – Ела Рилей, написала декларация, че всички „антики“ са изготвени от опекуна й в собствената му къща. Но е доста съмнително Джеймс Скотфорд и синовете му в градското си жилище да разгърнат производство, в което да режат, шлифоват и гравират изделия от камък, да пекат керамика, да леят, коват, секат и гравират мед и бронз. И така да направят между 3 хиляди и 10 хиляди предмета, след което да ги закопаят по територията на целия щат Мичиган.

    Тогава какво представляват „мичиганските антики“? Въпросът си остава.

    8 красиви града, които се стараят да намалят трафика до минимум

    Ния Узунова
    -
    0
    8 красиви града, които се стараят да намалят трафика до минимум

    В продължение на вече сто години хората карат автомобили. Колата се счита и за основен начин, за да стигнете от точка А до точка B, особено когато става дума за по-големи разстояния. Но, за съжаление, вече не е най-удобният начин за придвижване, особено в градска среда.

    Например, в Лондон ще стигнете много по-бързо там, където отивате, ако карате колело, а не колата. Във всяка страна вече има поне по един град, където трафикът е изключително натоварен. Вследствие на това, в момента все повече градове започват да създават повече и повече пешеходни зони, в които движението на автомобили е абсолютно забранено.

    Ние от ИскамДаЗнам бихме били особено щастливи ако можехме да се поразходим в центъра на някой прекрасен град, където няма да има никакъв автомобилен трафик. Някои градове вече са започнали да работят по осъществяването на тази наша мечта!

    Копенхаген, Дания

    От всички градове в Европа, в Копенхаген има най-малък брой автомобили. През 60-те години на XX век градските власти започнали да разширяват пешеходните зони и да намаляват броя на улиците, по които могат да се движат коли в централната част на града. Днес в Копенхаген дължината на велоалеите е повече от 320 километра, също така, управляващите планират да построят нови магистрали, по които ще се движат единствено велосипеди, като по тези „велосипедни“ магистрали ще може да се стига от центъра до всички предградия на Копенхаген.

    Хамбург, Германия

    Въпреки, че достъпа до центъра на града с автомобил не е изрично забранен, градските власти се стараят да насърчат жителите на Хамбург да изберат алтернативни начини за придвижване – като ходят пеша, карат колелета или като използват градския транспорт. Един проект за т.нар. „зелена мрежа“ също е иницииран – той включва изграждането на множество велоалеи и алеи за пешеходци, които ще бъдат напълно изолирани от пътищата, по които се движат автомобили. Планира се в следващите 20 години да се изградят и много паркове, още повече велоалеи и тротоари за пешеходците в Хамбург. Крайната цел е тази мрежа да обхване повече от 40% от общата площ на града.

    Мадрид, Испания

    Много от главните улици в Мадрид са зони, освободени от автомобилен трафик и всеки, който си позволи да влезе в тях с колата си ще трябва да заплати глоба в размер на приблизително 85 евро. Изключение се прави единствено за тези, които живеят в района. И още – хората, за чиито автомобили е изчислено, че замърсяват в по-голяма степен околната среда, трябват да плащат по-високи такси за паркиране. Градската управа планира и да направи централната част на града изцяло пешеходна зона, като в същото време смята в следващите 5 години да преустрои централните улици по такъв начин, че те да бъдат пригодени само и единствено за пешеходци.

    Париж, Франция

    Преди две години, нивата на замърсяване на въздуха във френската столица се повишиха драстично, което от своя страна принуди правителството да забрани за един ден на коли с четни номера на регистрационните табели да се движат в централната част, а на следващия ден забрани движението на автомобилите с нечетни номера. Само това еднократно действие намали замърсяването с 30%.

    Градската управа планира да увеличи броя на велоалеите и да позволява само на електромобили да влизат в централната част на града. Крайният срок за изпълнението на този план е 2020 година. Понастоящем в центъра на Париж има няколко на брой пешеходни зони, а на жителите на кварталите там не е разрешено да шофират в централната част през уикендите.

    Хелзинки, Финландия

    Очаква се населението на Финландия да се увеличи в следващите 10 години. И обратното – предвижда се, че броя на автомобилите ще намалее драстично. В новосъздаден проект се предвижда трафика на автомобили да бъде пренасочен изцяло към предградията, а в центъра да се движат единствено превозните средства, принадлежащи към градския транспорт. Разработени са и множество мобилни приложения, които да помагат на жителите и гостите на града да откриват най-близката точка, в която се предлагат велосипеди под наем, както и най-близката спирка на трамваите. Вследствие на тези усилия, автомобилите стават все по-ненужно и по-нежелано средство за придвижване във финландската столица.

    Ченгду, Китай

    Първоначалният дизайн на улиците на това китайско предградие е имал за цел да позволи на жителите му да достигнат пеш до всяка една точка в рамките на само 15 минути. Автомобилният трафик е разрешен само в половината от пътните артерии, а другата половина е предназначена за велосипедисти и пешеходци.

    Богота, Колумбия

    В Богота велоалеите и пешеходните зони са били създадени през 50-те години на XX век. Днес, общата дължина на велоалеите възлиза на над 300 километра. По повечето от улиците в центъра движението на автомобили е абсолютно забранено, като единствено превозните средства на градския транспорт могат да се движат по тях.

    Милано, Италия

    Градската управа в Милано раздава безплатни карти за градския транспорт на всички жители на града, които умишлено оставят автомобилите си у дома и ги карат възможно най-малко. Всички автомобили се регистрират в специална система. Когато автомобилът е паркиран, по картата на собственика му се превеждат пари за билет за автобус или влак.

     

     

    6 невероятни случая, в които хората са дали своята прошка

    Ива Великова
    -
    0
    6 невероятни случая, в които хората са дали своята прошка

    1. Убиецът от Грийн Ривър

    Гари Ридгуай е известният убиец от Грийн Ривър. През 2003 година той е обвинен в убийството на Ребека Мареро като с това, убийствата му стават общо 49. На процеса през същата година присъстват семействата на жертвите, на които им била дадена възможността да говорят с Ридгуай.

    Разбираемо, много от роднините били бесни и с ярост описали тъгата, през която Гари ги е накарал да преминат. Докато убиецът слушал, напред излязъл един от опечалените. Това било Робърт Рул – бащата на убитата Джейн Рул. Думите на Рул били: „Господин Ридгуай, много хора в тази зала ви мразят. Аз не съм един от тях. Било ви е трудно да вярвате в това, в което и аз вярвам – а то е да живеем според това, което Бог ни казва, но вашата грешка трябва да се прости. Прощавам ви, сър“. Тези думи разплакват Ридгуай.

    2. Патриша Мейчин

    През 2011 година съпругът на Патриша Мейчин излиза, за да купи сутрешния вестник. Жерард Мейчин прави това, което върши всяка сутрин, но този път не се върнал у дома. Патриша усетила, че се е случило нещо и когато поглежда през прозореца вижда приближаващата линейка и кръвта по улицата. Съпругът й бил блъснат от автомобил.

    Шофьорът Браян Уилямсън бил изключително стресиран от случилото се. Патриша обаче не изпитвала гняв към него. Тя вярвала, че инцидентът не е станал умишлено. Откровеността на прошката й се усеща в писмото, което тя пише към Уилямсън: „Колкото и трудно да е било за мен, осъзнах, че за вас е било 1000 пъти по-трудно“.

    3. Чарлс Робъртс

    На 2.10.2006 година Чарлс Робъртс влиза в една гимназия, въоръжен с три пистолета. В стаята има 26 ученици. Той позволява на всички момчета, на едно бременно момиче и на още 3 момичета с малки деца да напуснат, но забранява на останалите 15 момичета да напускат и връзва краката им.

    Полицията е извикана и малко след като пристига, Робъртс започва да стреля, убивайки 3 ученици, а след това и себе си. Две деца умират по-късно от раните си. След такава трагедия е неописуема болката и яростта, която близките на загиналите са изпитвали. Въпреки това, гражданите на градчето, включително семействата на жертвите отиват на погребението на Робъртс и дори успокояват съпругата му. След това те предлагат финансова помощ на вдовицата. Оказало се, че действията на Робъртс били провокирани от болката, която изпитал преди девет години, когато новородената му дъщеря загинала.

    4. Рейчъл Чапман

    През 2010 година Рейчъл Чапман и някои от приятелките й се събрали да отпразнуват моминското й парти. Докато се забавлявали край басейна, една от приятелките на Рейчъл я бута във водата. За съжаление това, което трябвало да бъде забавна закачка се превърнало в трагедия. Рейчъл се удря в края на басейна, разбивайки два от гръбначните си прешлена. Тя обаче не се отдава на депресията и година след инцидента се жени за годеника си.

    Дали Рейчъл е простила на приятелката си? Отговорът е не. Както тя самата казва: „Знам, че е трудно за вярване, но не се е налагало да й прощавам, защото никога не съм я обвинявала. Докато лежах на дъното на басейна се тревожех за нея.“

    5. Стивън Макдоналд

    През 1986 година Макдоналд бил млад полицейски служител. Докато патрулирали из Сентръл Парк той и двамата му колеги спрели, за да разпитат трима младежи, които подозирали в кражба на велосипеди. По време на разговора 15-годишният Шавод Джоунс извадил пистолет и прострелял Макдоналд три пъти. Докторите спасяват живота му, но инцидентът го оставя парализиран. По време на ужасната случка Макдоналд и съпругата му Пати очаквали дете.

    Въпреки всичко, през което минал, Макдоналд решил, че отмъщението не е решение. Той прощава на момчето и дори общува с него, докато то излежава присъдата си. Двамата искат да работят заедно в борба срещу насилието и в подкрепа на прошката, но за съжаление само три дни след като Джоунс е освободен, е убит при катастрофа. Въпреки това, Макдоналд продължава мисията си сам.

    6. Марион Хеджес

    В един нюйоркски мол две момчета решават да се позабавляват като хвърлят количка за пазаруване от четвъртия етаж на паркинга. За съжаление, количката пада върху Марион. След инцидента тя изпада в кома и ослепява с едното си око. Въпреки всичко, след като се възстановява, Марион споделя, че не храни лоши чувства към момчетата, които променят живота й: „Не съм се чувала с тях, но им желая всичко добро. Правя го, защото изпитвам огромно съжаление към тях.“

    С какво всъщност са се хранили хората от средновековието?

    Ива Великова
    -
    0
    С какво всъщност са се хранили хората от средновековието?

    Във времето преди лицензираните диетолози и известните фитнес гуру-та от социалните мрежи, е съществувал Regimen Sanitatis Salernitanum – книга, която докторите създали за английските благородници.

    Regimen Sanitatis Salernitanum е една от най-популярните европейски книги в продължение на близо 6 века. Тя включвала и лечебните рецепти, които ние днес наричаме „бабини илачи“ – като например използване на праз за подсилване на плодовитостта или как да спрем кръвотечението от носа в зависимост от това, с което сте се занимавали в момента.

    Учените смятат, че храната от средновековието е била много по-полезна от днешната, благодарение на отсъствието на изкуствените вещества в нея. Дори дневната храна на средновековните селяни е била по-богата на полезни вещества в сравнение със съвременните хранителни стандарти, поради чистите източници на протеини.

    Разбира се не можем да сме категорични, че хората от средновековието винаги са се хранили по този начин. Неконтролируемите обстоятелства като климатичните условия например, често са намалявали реколтата и качеството на храната. Но как е изглеждала средновековната храна на един обикновен човек?

    Хлябът например служел като ефективен и достъпен източник на калории, особено за хората, които не били от кралско потекло, тъй като те прекарвали по около 12 часа на крак. Всъщност той бил толкова важен, че производителите на хляб сформирали саморегулиращи се кооперации, наречени гилдии, които изисквали заплащане на такси в замяна на различни форми на защита, включително застраховки и гарантирани ниски цени на суровините.

    Разчитайки главно на ръж, ечемик и овес като основни култури, един обикновен селянин можел да изяде до три килограма зърно на ден, често под форма на овесена каша, хляб или просто добре сварен. След широкото разпространение на отглеждането на бобови култури през 10 век, добавянето на боб към ежедневното хранене дало възможност дори на най-бедните работници да добавят жизненоважни храни към режимите си.

    Въпреки широкото разпространение на фасула сред средновековното общество, месото все пак било най-предпочитан източник на протеини, макар че не било лесно достъпно, особено за най-бедните. Дори за богатите то невинаги било изобилно, макар че те често се съгласявали да се хранят с каквото и да е месо, което биха могли да получат – обикновено птици, най-често лебеди, пауни, през някои дни риби и дори китове и тюлени.

    Свинското се считало за деликатес на средновековната трапеза, а на празниците най-често се ядяло еленско. Независимо от вида месо, всяко ястие се подобрявало с щедро количество подправки като карамфил, канела и индийско орехче.

    В допълнение към тези основни източници, средновековната храна е приличала на нашата по много аспекти. Използването на растителни източници заедно с млякото е сравнително ново събитие в западната култура, но бадемовото мляко например не било непознато за хората от средновековието. Създадено първоначално като заместител на животинското мляко, заради дългите църковни пости, бадемово мляко, както и ореховото масло представлявали по-евтин и практичен вариант.

    А кой е бил най-изненадващия аспект от средновековния живот? По улиците е имало места за бързо хранене. Макар и да не са предлагали хамбургери, пържени картофи и газирани напитки, тогава също е имало подобни места, на които се предлагали храни като палачинки или вафли, тъй като са малки и лесно се ядат в движение. За разлика от модерните ресторанти за бързо хранене обаче, тези от средновековието се зародили от необходимост, тъй като домовете на бедните занаятчии например, не били оборудвани с удобствата за готвене, с които ние сме свикнали да живеем.

    Най-въздействащите и силни речи, изнесени от жени

    Ива Великова
    -
    0
    Най-въздействащите и силни речи, изнесени от жени

    Ако потърсим в интернет кои са най-силните речи, ще открием много, дадени от мъже. В интерес на истината, това е логично. Все пак, през по-голяма част от историята жените са били гледани, но не и чути. Когато обаче започват да говорят, става ясно, че думите на жените могат да променят света. Тези жени наистина са го направили:

    1. Соуджърнър Трут

    Соуджърнър е спасила се робиня, феминист и активист. Тя изнася въздействащата си реч в Охайо през 1851 година на Конвенцията за правата на жените. Думите й са отговор към министрите мъже, които твърдели, че жените са по-нерешителни и слаби интелектуално в равнение с мъжете. Те споменали, че първата жена, Ева, е съгрешила като по този начин е поставила началото на мъжкото доминиране в света. Трут е християнка и използва нейната интерпретация на Библията, за да постави тези твърдения на мястото им.

    Най-запомнящата се нейна реплика:

    „Ако първата жена, която Господ създава, е била достатъчно силна, за да преобърне света наопаки, днес всички тези жени заедно трябва да са способни да обърнат света в правилната посока отново! Сега жените искат да го направят, а мъжете е по-добре да им го позволят!“

    2. Малала Юсафзаи

    Малала е на 11 години, когато за първи път започва да разказва за живота под управлението на талибаните. На 15 години е простреляна в главата от техен стрелец. След възстановяването си тя продължава да се бори за правата на жените и за достъпа им до образование. Когато е на 17 години се превръща в най-младия човек, който е получавал Нобелова награда за мир.

    Юсафзаи изнася силната си реч на среща на ООН на 12.06.2013 година – на 16-тия си рожден ден.

    Най-запомнящата се нейна реплика:

    „Те смятат, че Бог е слабо, малко и консервативно същество, което би насочило оръжие към главите на хората само заради това, че искат да посещават училище. Тези терористи злоупотребяват с името на исляма за своя лична изгода. Пакистан е миролюбива, демократична страна. Пакистанците искат образование за своите дъщери и синове. Ислямът е религия на мира, човечеството и братството. Задължение и отговорност е всяко дете да получи образование, това е, което казва ислямът.“

    3. Хилари Клинтън

    Преди Хилари Клинтън да се превърне в политическата сила, която е днес, тя изнася реч в Пекин на 5.09.1995 година. Посланието на речта й отеква по целия свят и се превръща в основен елемент на демократичната политика – „Правата на жените са права на човека“.

    Най-запомнящата се нейна реплика:

    „Докато дискриминацията и неравенството остават толкова често срещани навсякъде по света, докато момичетата и жените са ценени по-малко, хранени по-малко, претоварени от работа, недостатъчно платени, необразовани, подложени на насилие в и извън домовете си – потенциалът на човешкото семейство да създаде мирен, проспериращ свят, няма да бъде реализиран.“

    4. Аун Сан Су Чи

    Аун Сан Су Чи е мианмарски политик. Тя организира мирни протести, борейки се за граждански права. Поставена е под домашен арест през 1988 година, който продължава цели 15 години. През 1991 година е наградена с Нобелова награда за мир, но заради домашния арест няма възможност да произнесе речта си до 2012 година.

    Най-добрата нейна реплика:

    „Всяка доброта, която получих, малка или голяма, ме убеди, че в нашия свят никога няма да има достатъчно от нея. Да бъдеш мил означава да реагираш с чувствителност към човешката топлота, към надеждите и нуждите на другия. Дори най-краткото докосване до добротата може да облекчи тежкото сърце. Добротата може да промени живота на хората.“

    5. Мари Колвин

    Мари Колвин е военен кореспондент, която отдава целия си живот на това да показва на хората кръвопролитието и безнадеждността, които идват с насилието, спонсорирано от държавата. Самата тя губи зрението на едното си око по време на атака в Шри Ланка през 2001 година.

    През 2010 година Колвин изнася реч в памет на журналистите, които са жертвали животите си. Две години по-късно е убита, докато прави репортаж за войната в Сирия.

    Най-добрата нейна реплика:

    „Въпреки всички видеа, които виждате от Министерството на отбраната или от Пентагона, както и целият „дезинфекциран“ език, описващ бомбите и атаките, сцената на войната остава една и съща от стотици години. Кратери. Изгорени къщи. Осакатени тела. Жени, плачещи за децата и съпрузите си. Мъже, плачещи за своите съпруги, майки и деца.“

    6. Чимаманда Нгози Адики

    Писателката Чимаманда Нгози Адики иска да напомни, че борбата за равенство е глобална – за всеки пол, страна и раса.

    Най-добрата нейна реплика:

    „Ние учим момичетата на срам. „Затвори крака!“, „Покрий се!“. Караме ги да чувстват, че с факта, че са се родили момичета, вече са виновни за нещо. Така те се превръщат в жени, които не могат да кажат, че имат желания. Превръщат се в жени, които сами се принуждават да мълчат. Превръщат се в жени, които не могат да кажат какво действително искат. Превръщат се – и това е най-лошото нещо, което можем да причиним на момичетата – превръщат се в жени, за които преструвките са станали изкуство.“

    Експериментът „Малкият Алберт“

    Ива Великова
    -
    0
    Експериментът „Малкият Алберт“

    Джон Бродъс Уотсън е психолог и основоположник на школата на бихевиоризма (бихейвиоризма). Известен е както с твърдението си, че може да превърне 12 здрави бебета, независимо кои, в каквито поиска личности, така и с експеримента „Малкият Алберт“.

    Джон Уотсън провежда експеримента заедно със студентката си Роузали Райнер в университета „Джон Хопкингс“. Резултатите са публикувани за първи през във февруарското издание от 1920 година на „Experimental Psychology”.

    Целта на Уотсън и Рейнър била да предизвикат фобия в емоционално здраво дете. За експеримента те избират от болницата 9-месечно дете на име Албърт. Уотсън следвал процедурите, които Павлов използвал за експериментите си с кучета. Преди експеримента, на малкия Албърт за първи път са му показани за кратко: бяла мишка, заек, куче, маймуна, маски (с и без косми по тях), памук, вълна, горящи вестници и други. Момчето не дало признаци на страх към нито един от показаните му предмети.

    Джон Уотсън и Роузали Райнер

    И така, за да бъде експериментът точен, Албърт бил поставен в центъра на стаята върху един матрак. Пред него Уотсън сложил бялата мишка, а на момчето му било позволено да си играе с нея. В този момент Уотсън издава силен звук зад гърба на детето, удряйки парче стомана с чук всеки път, в който Албърт докоснел мишката. Детето реагирало на шума и започвало да плаче и да показва, че се страхува. След известно време, когато отново поставяли мишката пред него, момчето веднага се стресирало, започвало да плаче и да се опитва да избяга от нея. Албърт започнал да асоциира бялата мишка с шума.

    С развитието на експеримента, Албърт започнал да дава признаци на страх не само при вида на бялата мишка, но и когато пред него били поставени пухени предмети – като например заек, куче, яке и дори маска на Дядо Мраз.

    Албърт бил на около годинка, когато експериментът бил приключен. Счита се, че е напуснал болницата малко след това. Въпреки, че Уотсън споделя какво би могло да бъде направено, за да бъдат премахнати развитите у детето страхове, той в крайна сметка „нямал време“ да се занимае с Албърт и поради тази причина е възможно страховете у детето да са продължили дълго след проведения експеримент. Не става ясно дали е така в действителност, тъй като истинската самоличност на Албърт не е разкрита до сега.

    Уотсън е критикуван множество пъти за експеримента си още тогава, а днешните закони не биха позволили подобно изследване да се осъществи. Интересното е, че както споменахме в началото, самият Уотсън казва, че би могъл да превърне чрез бихевиористки техники няколко бебета в каквито той поиска личности. За съжаление обаче, той не успява да повлияе на своите собствени деца, родени от брака му с Роузали. Няколко години след нейната смърт през 1935 година, двамата им сина развиват депресия. И двамата правят опити за самоубийство, а единият от тях – Уилям, успява да сложи край на живота си. По-късно другият брат Джеймс твърди, че принципите на бихевиоризъм в стриктното възпитание на баща им, попречили на него и на брат му да се справят ефективно с човешките емоции. Той добавя, че именно бащините техники са им пречили да имат необходимото самочувствие, за да се справят с живота.

    Нзинга – кралицата, която застава срещу търговците на роби

    Ива Великова
    -
    0
    Нзинга – кралицата, която застава срещу търговците на роби

    През 17 век югозападния район на Африка, познат днес като Ангола, е разделен на две части. Отнело много години и влиянието на една забележителна жена, за да дойде всичко на мястото си.

    Някъде през 1583 година се ражда момиче на име Нзинга Мбанде. Тя не се появила лесно на този свят. Легендите разказват, че се родила с пъпната връв, увита около шията й. Много хора от селото вярвали, че децата, които се раждали по този начин, се превръщали в горди и могъщи хора. Според историята една мъдра жена от селото казала на майката на Нзинга, че дъщеря й ще стане кралица.

    Това предсказание обаче не било случайно. Бащата на Нзинга бил крал на Ндонго – едната половина от Ангола. Докато растяла, Нзинга се интересувала от начина, по който баща й управлява и била силно съпричастна към страданията на народа от Ндонго.

    Всичко това се случило в момент, когато португалските мисионери решили, че Ангола ще бъде основната им цел за търговията с роби. В началото кралят работил с португалците, за да организира такава търговия, но само при условие, че неговите хора ще бъдат пощадени. След смъртта на владетеля обаче, търговците не виждат причина да продължават да спазват споразумението. Те пращат сина на краля в затвора и поемат контрола над царството.

    Нзинга осъзнала, че не може просто да стои безмълвно и да остави португалците да управляват. Според историята тя отива директно при португалския губернатор с намерение да изиска от него не само безопасното връщане на брат й, но и освобождаването на Ангола от робството.

    Губернаторът отказал да предложи стол за Нзинга, затова тя поискала от един от служителите си да клекне, седнала на гърба му и продължила с преговорите. Когато дискусията приключила, Нзинга казала на слугата си да стане, след това го пробожда в гърлото пред очите на португалския губернатор. Тогава нашествениците осъзнават, че са се заели с жена, която е много по-могъща отколкото са предполагали и се съгласяват да върнат брат й.

    Нзинга при преговорите й с португалците, седнала върху слугата си

    Скоро след това, както брат й, така и братовчед й загиват, а много историци смятат, че именно Нзинга ги е убила, за да може да седне на трона. Други обаче твърдят, че братът на Нзинга се е самоубил, след като е видял положението, в което се намира родината му и е осъзнал, че няма сила да промени каквото и да било. Какъвто и да е случаят, едно е сигурно – Нзинга става кралица на Ндонго през 1624 година, въпреки че и това не е било лесно за нея.

    Кралица Нзинга имала много политически съперници, които не харесвали идеята за жена монарх и се опитали да я изгонят. Тя била принудена да напусне страната, а през това време сестра й започнала тайно да съдейства на португалците. Те обаче не знаели, че сестрата играела ролята на шпионин за кралица Нзинга и я държала в течение на всички събития, случващи се в Ндонго.

    До 1629 година Нзинга създала колония в Матамба, откъдето се надявала или да успее да убеди португалците да сключат мирен договор с нея или да ги победи. С помощта на впечатляващата си войска от холандски войници Нзинга се опитала да прекъсне търговските пътища за роби – най-често чрез насилие.

    В крайна сметка през 1656 година португалците се отказват от намеренията си. За последното десетилетие от живота на кралицата, народът й успява да избегне европейския колониализъм – успех, който дори я надживява. Ангола постига независимост едва през 1975 година, но силното желание за борба е вкоренено в наследниците на кралица Нзинга. Тя умира през 1663 година – на 80-годишна възраст и е запомнена като силен и упорит лидер, почитан от цяла Африка.

    Първата операция за премахване на тумор на яйчниците била извършена без упойка

    Ива Великова
    -
    0
    Първата операция за премахване на тумор на яйчниците била извършена без упойка

    Ефраим Мкдоуел е американски лекар. Той е първият човек, който успешно премахва тумор на яйчниците и е наричан „бащата на овариектомията“, както и един от основоположниците на коремната хирургия.

    На 13.12.1809 година Мкдоуел е повикан да прегледа Джейн Тод Кроуфорд в Кентъки – на 97 километра от Данвил, където той живеел. Лекарят на г-жа Кроуфорд смятал, че тя е бременна и има проблеми, свързани с бременността. Мкдоуел обаче диагностицирал жената с тумор на яйчниците. Кроуфорд помолила доктор Мкдоуел да я предпази от бавна и мъчителна смърт. Той обяснил на госпожата ситуацията и я уверил, че досега подобна операция не е била правена никога. Освен това добавил, че най-добрите хирурзи в света смятат, че извършването на такава процедура е невъзможно. Кроуфорд отговорила, че разбира думите на лекаря, но желае въпреки всичко да й бъде извършена операция. Тогава д-р Мкдоуел отвърнал, че ще премахне тумора, но тя трябва да отиде до дома му в Данвил, защото това било единственото място, на което той би извършил операцията. Кроуфорд се съгласила и пропътувала 97-те километра до там на кон.

    Д-р Ефраим Мкдоуел

    На 25.12.1809 година всичко започва. Операцията е извършена без анестезия и антисептика – тъй като нито едно от тези понятия не е било познато на медиците тогава. Единственото, което било дадено на Кроуфорд, е малко опиум. Туморът, който Мкдоуел премахнал, тежал 10.2 килограма. Цялата процедура продължила 25 минути. През цялото време Кроуфорд пеела църковни песни и повтаряла псалми.

    В крайна сметка Кроуфорд се възстановява напълно и без никакви проблеми. Тя се прибира в дома си 25 дни след процедурата и живее още 32 години. Това е първата успешна операция по премахване на тумор на яйчниците в света.

    Джейн Кроуфорд

    По-късно д-р Мкдоуел споделя за случая в една от биографиите си:

    „Как стана така, че имах толкова късмет с пациентите си? Не знам, тъй като от цялата информация, която имам, не съм чувал за човек, който да е оцелял след подобна операция. Мога само да вярвам, че Божията благословия е помогнала.“

    Д-р Мкдоуел не публикува описание на процедурата до 1817 година, след като вече е извършил още 2 такива операции. То се превръща в сензация в медицинския свят, но и бива силно критикувано от много хора. В последствие Мкдоуел извършва още 8 операции по премахване на тумор на яйчниците.

    За съжаление, д-р Мкдоуел умира през 1830 година след възпаление на апендикса. Тогава той е на 58 години.

    6 владетели, които са били прекалено сбъркани, за да бъдат включени в учебниците по история

    Ива Великова
    -
    0
    6 владетели, които са били прекалено сбъркани, за да бъдат включени в учебниците по история

    1. Елагабал ( според някои източници Хелиогабал)

    Хора като Нерон или Калигула са първите, които ни идват на ума, когато си представяме деспотични или направо казано луди римски императори. Елагабал обаче вероятно надминава всеки от тях. Сядайки на трона той е едно 14-годишно момче, което не е наясно със сексуалните си предпочитания. Елагабал бързо разбира, че титлата му ще му позволи да се въвлича във всякакви перверзии, за които се сети.

    Той често спял с различни непознати, както жени, така и мъже, които откривал, след като се преобличал като проститутка и обикалял по публичните домове. Счита се, че се женил и развеждал за 5 различни жени, както и за двама мъже. Някои историци вярват, че Елагабал е бил транссексуален.

    2. Комод

    Благодарение на филма „Гладиатор“, името на Комод и репутацията му на вечния римски злодей са се запазили през годините. Въпреки това, спокойно можем да кажем, че истинският Комод е бил доста по-сбъркан от онзи във филма. Както Елагабал, Комод не се притеснявал да се отдаде на най-съкровените си желания, които обаче били много по-кървави.

    Комод вярва, че е като Херкулес и обича да демонстрира бойните си способности. Той често се бори с екзотични животни, но… от сигурността на високата си кула, разбира се. Освен това, той нападал ранени войници, които имали недъзи или ампутирани крайници. Както се очаква, Комод винаги побеждавал и дори започнал да взема такса за онези, които искат да имат „удоволствието“ да го гледат в действие.

    3. Ибрахим I

    В интерес на истината ранните години на Ибрахим са много травмиращи за него. Той е държан като затворник, докато по-големият му брат Мурад IV управлява Османската империя. Вярвайки, че роднините му са прокълнати да бъдат луди, Мурад убива останалите си братя. По настояване на майка си обаче, пощадява живота на Ибрахим.

    Когато Мурад умира, а Ибрахим наследява трона през 1640 година, неговото желание да вкуси от насладите на живота е неописуемо силно. Той си взема стотици компаньонки и оставя съветника си да се грижи за скучните неща като управлението на империята, която едва не банкрутира заради необичайния му начин на живот. В крайна сметка Ибрахим обявява война на Венеция без да разполага с финансовата възможност да я осъществи. Наречен е дели (луд) и по-късно е свален от трона и екзекутиран.

    4. Шарл VI

    В началото Шарл VI бил компетентен и харесван владетел, заради което си спечелил прозвището Шарл Обичаният. В края на управлението си обаче, прозвището му се променя на Шарл Лудият.

    Неговите особености започват да се проявяват, когато е на 20-тина години, но се влошават с времето. Той страда от психическо заболяване и има пристъпи на амнезия, често забравял съпругата, децата си и дори собствената си идентичност. Шарл станал параноичен и отказвал да се къпе и да сменя дрехите си с месеци. Въпреки всичко обаче, дори в най-тежкия си период и въпреки не толкова приятния си прякор, той запазва любовта на народа към себе си.

    5. Хуана Кастилска

    Хуана Кастилска е кралица на Кастилия и съпруга на Филип I. Въпреки че бракът им е уреден, Хуана се влюбва много силно във Филип (все пак прозвището му било Филип Красивия) и приема тежко внезапната му смърт. Някои историци вярват, че тя често отивала в гробницата му, за да може да прекара известно време с него, галейки и целувайки трупа му.

    След като Филип й съобщава, че желае да се върне във Фландрия, Хуана обезумява и нищо не можело да спре гнева и отчаянието й. Тя била ревнива, не спирала да плаче и отказвала да се храни, а една нощ избягала от двореца и прекарала в студа 36 часа, плачейки пред портите на замъка. След тези нейни действия хората я наричат Хуана Лудата. В крайна сметка синът й взема властта и я изпраща в манастир до края на живота й. Там Хуана Кастилска е убедена, че монахините се опитват да я убият.

    6. Ерик XIV

    Ерик XIV – кралят на Швеция, бил считан за опитен и интелигентен владетел. Но всичко това се променило, след като започнал да страда от силна параноя. Първоначално той заповядал ареста на брат си, когото осъдил за измяна. По-късно той започнал да подозира цялата фамилия Стър за измяна и то напълно безпричинно. Ерик осъжда всеки от членовете на фамилията на смърт и убива един от тях лично.

    След всичко това Ерик избягал в гората и бил открит след няколко дни в едно село, облечен не като благородник, а като селянин. С убийствата на фамилията Стър чашата прелива. Ерик прекарва последните си години в затвора преди да бъде отровен.

    Античният телеграф

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Античният телеграф

    Формулата „Който владее информацията – той владее света“ била известна още в най-дълбока древност. Пълководците се нуждаели от тайно и бързо получаване на сведения за придвижването на противника, за оперативна комуникация с  подразделенията си, с началниците на обсадени крепости. Затова древните инженери и изобретатели създали множество хитроумни прибори и устройства, които с право може да се нарекат предшественици на съвременните средства за шифрована връзка.

    Първите преносители на информация били куриерите. Но един куриер винаги можел да попадне в засада, да загине или просто да бъде подкупен. Затова било крайно важно, дори и в случай на залавяне на пратеник или на предателство от негова страна, враговете да не могат да прочетат заловеното съобщение. За тази цел, още през VII век пр. Хр., в много гръцки градове-държави широко се използвали скиталите.

    Скиталите представляват две съвършено еднакви кръгли тояжки с диаметър няколко сантиметра. Едната от тях се намира при подателя – а другата при получателя. Подателят вземал ивица бяла кожа и я намотавал диагонално върху своята скитала. След това написвал съобщението паралелно на надлъжната ос на тояжката. Щом лентата се развиела, текстът се разпадал на отделни фрагменти и букви, които нищо не говорели на непосветения. Той можело да бъде прочетен само от получателя, който притежавал съвършено еднаква скитала и знаел как да намотае кожата върху нея.

    Описани са общо 16 древни начина за изпращане на тайни съобщения. Един от тях бил пунктираният способ. В най-банално писмо отбелязвали необходимите букви с миниатюрни точици. Ако текстът бъде прочетен немного внимателно, знаците просто няма да бъдат забелязани.

    Но това е най-простият начин. Имало и доста по-сложни. Например: взема се неголям диск с 24 дупки на равни разстояния по периферията му. Всеки отвор съответствал на една от буквите в гръцката азбука, които също са 24. Няколко дупки има в централната част на диска. Подателят „пишел“ съобщението просто, като последователно прекарвал връв през съответните букви. Краят на всяка дума се обознавачала с прекарване на връвта през един от централните отвори. За да прочете текста, получателят на диска просто трябвало да знае кой отвор на коя буква отговоря. Без това съобщението нямало как да бъде прочетено.

    В античния телеграф се използвали активно светлините на факли и огньове, които нощем (а често и денем) се виждали от пост на пост. Така например, когато македонският цар Филип (бащата на Александър Македонски) нападнал Елатея през 339г., гърците използвали сплетените от върбови клони пазарни сергии, за да запалят сигнален огън и да предупредят жителите на Атика. Херодот споменава, че гърците в северната част на остров Евбея получавали от отсрещния остров Скиатос съобщения с огньове, че два гръцки кораба са превзети от персите. А персийският пълководец Мардоний, след битката при Саламин, предавал чрез сигнални огньове по островите чак до Мала Азия съобщения на цар Ксеркс.

    Александрийските инженери Клеоксен и Демокпет изобретили сигнален телеграф, който се състоял от 2 стени, служещи за предавател, и 2 стени за приемник. Върху всяка стена имало по 6 зъбера и съответно – по 5 интервала между тях. Всички 24 букви от гръцката азбука се разделяли на 5 номерирани групи. Лявата стена служела за посочване на номера на буквената група, дясната – за посочване на номера на буквата в тази група. Например, ако между зъберите на лявата стена се появят два факела, това означавало, че трябва да се използва втората група букви. Ако пък между зъберите на дясната стена имало пет факела (по един във всеки интервал) – значи трябвало да се използва 5-та буква от вече посочената 2-ра група. Въпреки, че методът е тромав, в рамките на половин час можело да се предаде важно съобщение, например: „Персите получиха подкрепление 2000“ – т.е., при врага е дошъл на помощ отряд от 2 хиляди души. Недостатъкът на системата се състоял в това, че минималното разстояние между двете станции трябвало да е около 1 километър. Иначе факлите ставали неразличими с просто око – далекогледът все още не бил изобретен.

    Но през 1792г. френският инженер Клод Шап представил проект за оптичен (семафорен) телеграф, заимствайки древната идея. През 1794г. била построена първата действаща линия от Париж до Лил. На нея били издигнати 20 междинни станции. Всяка буква изисквала 6 минути, за да бъде предадена. Наблюдението се водело с далекоглед. През 1832г. била открита оптична телеграфна линия Берлин – Кьолн – Трир.

    Но вече наближавала епохата на електричеството. Електрическият телеграф заел от античността идеята буквите да бъдат заменени със символи – а вместо светлината на факли използвал пропускане на ток в различни интервали от време, чрез които се обозначавали буквите.

    Третият райх в търсене на Светия Граал

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Третият райх в търсене на Светия Граал

    Мемоарите на оцелелите сподвижници на Хитлер сочат, че той искрено вярвал в мистични висши сили. Нещо повече – бил уверен, че тези сили просто били длъжни да му помогнат в изграждането на новия световен ред. Един от артефактите, на които разчитал за такава „помощ“, бил Светият Граал.

    Разбира се, преди него тази задача се опитвали да решат десетки, ако не и стотици хиляди други хора – умни, грамотни, материално обезпечени и несвързани с морални ограничения. И никой не успял. Нито един музей в света не е обявил, че е собственик на този артефакт. Средновековните легенди разказват за Граала доста неясно и смътно, очевидно с цел окончателно да объркат търсачите на съкровища. И най-важното – никой никога не е виждал Граала, затова и описанията на чашата са само приблизителни.

    Учените твърдят, че този потир от оникс в златен обков, намиращ се в базиликата “Свети Исидор” в град Леон, Северна Испания е Светият Граал

    Но, щом фюрерът е наредил – трябва да се изпълнява. И мощната машина на цялата германска държава се завъртяла да търси, както се казва в старата приказка: „не знам какво, не знам къде“. Отговорността за намирането на Граала била възложена на райхсминистъра на  вътрешните работи Хайнрих Химлер. Той вече имал „специализация“ в изпълнението на редица задачи от особен характер: опитвал се да създаде раса от свръх-хора, търсил загадъчните страни Шамбала и Атлантида. Сега на ред бил Светият Граал.

    Химлер възложил тази задача на подчинените си, по-специално на създадения специално за практикуване на подобни „изследвания“ институт „Аненербе“. Във финансирането на операцията нямало ограничения. Служителите в „Аненербе“ начело с професор Ото Клюзе изучили всички достъпни архиви и стигнали до следния извод: ако Граалът е бил намерен от европейските рицари, той най-вероятно е скрит на територията на Европа.

    Предположението, че Граалът може да се съхранява някъде в Германия, веднага било отхвърлено – Германия била проучена надлъж и нашир. Англия също била изключена – ако британците притежавали този артефакт, щели да разтръбят това по цял свят. В случай, че Граалът се намирал във Франция, то след антихристиянската „велика френска революция“, непременно щял да изплува на повърхността, за да бъде осквернен от революционерите.

    Затова основната зона за търсене на реликвата в Европа станали Италия и Испания – по-точно, трудно достъпните райони на Алпите и Пиренеите. Специални екипи на СС, замаскирани като туристи, ден и нощ претърсвали скалите, внимателно проучвали действащите и изоставени храмове и манастири, както и всяко място, където някога преминавали кръстоносци или живеели християнски общности.

    В интерес на истината, трябва да се отбележи, че нацистките търсачи не копаели дупки в манастирите и не разрушавали стените на храмовете – а само внимателно ги изследвали за наличие на скривалища. За това спомогнало авторитетното изявление на професор Клюзе, че понеже Граалът е светиня, не може да бъде закопан в земята като обикновено съкровище – а трябва да се съхранява, както се полага на реликва, на почетно място.

    Освен християнските общности, германците още по-внимателно проучвали местата, където, според легендите, се криели представители на една от най-големите еретични секти – катарите.

    Катарите се появили през XII век. Те категорично отричали всички християнски символи: кръстове, икони, както и съществуването на рая, ада и Страшния съд. Били си разработили свои собствени ритуали и символи, в центъра на които бил именно Светия Граал. Защо ли? Причината била, че църквата официално не признава Граала за свещена реликва. Именно затова Граалът се превърнал в символ на организираните еретици сред западното християнство.

    Условна столица на катарите бил замъкът Монсегюр, който се намира в дебрите на Пиренеите. Замъкът (по-точно онова, което е останало от него след обсадата му през XIII век), както и околните планини, били изследвани с истинска германска педантичност. Търсачите намерили много интересни неща, по-специално затрупани с камъни пещери, където все още има запазени следи от неандерталци. По стените им се намират тайни знаци, направени от унищожените катари, дори и символи на ордена на темплиерите. Изглеждало, че търсенето всеки момент ще успее. Но Граалът останал в неизвестност. Е, затова пък германската армия вече имала най-подробните карти на Алпите и Пиренеите…

    Един от най-активните търсачи на Светия Граал бил Ото Ран – фанатичен изследовател, истински немски „Индиана Джоунс“, който пламенно вярвал в съществуването на Светия Граал и си бил поставил за задача да го намери на всяка цена.

    Ото Ран дори влязъл в СС само, за да може спокойно да се занимава с издирването на реликвата. Той лично обходил надлъж и шир развалините на замъка Монсегюр и още десетки различни места. Когато търсенето не се увенчало с успех, Ран опитал да напусне СС – но това не била организация, от която можело лесно да се излезе. Той не само не бил уволнен, но настойчиво му препоръчали да поработи като надзирател в концлагер. Ото Ран разбрал, че е попаднал в капан, от който няма измъкване и се самоубил.

    А после започнала Втората световна война, което сериозно разширило зоната на търсене. Сега специалните екипи, без вече никой да ги притеснява, ровели на воля в архивите и манастирите на завладените държави. Полша и балканските страни били буквално преровени. Фюрерът се готвел за големия поход на Изток срещу Русия и затова имал трескава нужда от такава могъща реликва като Светия Граал – ако наистина съществувал…

    Така или иначе, чашата останала неоткрита – но едва ли точно заради нейната липса нацистите загубили Втората световна война.

    Как съчиниха „Марсилезата“

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как съчиниха „Марсилезата“

    Смята се, че автор на текста и музиката на френския национален химн – „Марсилезата“, е капитанът от френската революционна армия Клод-Жозеф Роже, по-известен като Роже дьо Лил (1760-1836г.).

    Известно време след завършване на военното училище той служил в гарнизона в Гренобъл. Занимавал се с поезия и дори написал операта в три действия „Aлманзор и Фелина“.

    Роже дьо Лил посрещнал френската революция от 1789г. с ентусиазъм и постъпил доброволец в републиканската армия, където получил чин капитан и бил изпратен да служи в Страсбург. Там, на 25 април 1792г. бил поканен на бал при кмета барон Фредерик Дитрих, с когото се познавали добре от членството си в масонската ложа в града. По време на бала, куриер донесъл новината, че кралят Людовик XVI, под натиска на Националната асамблея, е обявил война на Австрия. В салона посрещнали вестта с възторг, като не се съмнявали в бъдещата победа и светлото бъдеще след нея. Барон Дитрих предложил на Роже дьо Лил да напише песен, която да вдъхновява републиканските войници да се сражават смело за въпросното светло бъдеще. Отначало капитанът категорично отказал, но настойчивите молби на присъстващите, особено на младичката баронеса Дитрих го вдъхновили по въпроса.

    Той веднага тръгнал към квартирата си, като по пътя откъснал от една ограда революционен афиш, защото му липсвала хартия. Афишът призовавал доброволци да постъпват в армията и на него пишело: „На оръжие, съграждани!“ Злите езици твърдят, че Роже дьо Лил просто римувал надписа върху афиша. Както и да е, капитанът се върнал сутринта в салона заедно с новата си песен, където я изпълнил пред гуляйджиите, които впрочем, вече били забравили революционния си ентусиазъм. Умореният след вечеринката барон изобщо не бил въодушевен – но пък баронесата много харесала песента. Естествено, при това положение, на барон Дитрих нищо не му оставало, освен да издаде заповед за публикуването на тази песен под заглавието „Военна песен на Рейнската армия“.

    Песента била отпечатана на листовки в местната типография. Армията добросъвестно изпълнила поръчката и войниците старателно изпълнявали песента при излизането си от града. Обаче гражданите на Страсбург не се показали особено съзнателни – и голям брой листовки с песента останали неразпространени. Нямало какво да ги правят – и просто ги изхвърлили, както били в пакетите от печатницата, на сметището близо до градския пазар.

    Това изиграло решаваща роля в съдбата на бъдещия химн. На пазара новичката хартия, опакована в пачки, била забелязана от търговците на зеленчуци от Марсилия – които използвали част от листовките за опаковане на продукцията си. Друга част отнесли в Марсилия. Там удачно ги продали като текст на най-новата столична революционна песен. Марсилците, които открай време страдат от провинциален комплекс за малоценност, веднага подхванали песента, за да покажат колко са напред в „революцията“. Така, марсилските доброволци на минаване през Париж по време на войната с Австрия, навсякъде, с повод и без повод, крещели куплети от нея. Затова и я запомнили като „Марсилезата“ – марсилската песен.

    Новите революционни управляващи решили, че народът неслучайно пее тази песен, решили да подкрепят революционния ентусиазъм на масите и с декрет от 26 месидор на година ІІІ от великата ера (или, по простичко, на 14 юли 1795г.) „Марсилезата“ станала национален химн. Самият Роже дьо Лил узнал това от затвора в Страсбург, където чакал реда си за гилотината след поредния революционен преврат. Щом научил, че е автор на националния химн, той изпаднал в умопомрачение и започнал постоянно да пее песента си. Заради това бил нееднократно бит от съкилийниците си, които решили, че им се подиграва. Но пък това спасило живота му – началникът на затвора потърсил указания от Париж, защото не се решавал да го екзекутира. Докато чакали отговор, била обявена всеобща амнистия…

    Любопитното е, че след падането на Наполеон и влизането на руските войски в Париж през 1815г., Роже дьо Лил написал поема в чест на император Александър І, озаглавена „Герой на века и гордост на Историята“, и раболепно му я поднесъл заедно с още десетина стихотворения в негова чест. Но руският император не обърнал внимание на творението му.

    Тогава Роже дьо Лил написал нова песен, която предложил на новия крал Людовик ХVІІІ за национален химн под заглавие „Да живее кралят!“. Но вече никой не му обръщал внимание и той умрял в нищета през 1836г. в село Шоази льо Роа в планината Юра.

    През 1840г. Хектор Берлиоз създава ново музикално оформление на „Марсилезата“, под което я познаваме сега. Днешният й текст представлява 5 куплета на Роже дьо Лил и един на учителя Антоан Песоно от Изер, който го добавил по време на преминаването на марсилските доброволци през градчето му. Но самата музикална основа не е оригинална. В паметната нощ на 25 април 1792г. Роже дьо Лил не бил сам. С него бил приятелят му Игнас Плейел, който напявал марша на Асириус от ораторията „Естер“ на Люсиел Гризон, настоятел на катедралата „Сент Омер“ в Па дьо Кале. Именно тази музика останала в основата на „Марсилезата“.

    За съжаление, самият инициатор за написването на националния химн на Франция – барон Фредерик Дитрих от Страсбург, не дочакал амнистията, докато се намирали в затвора заедно с Роже дьо Лил. На 29 декември 1793г. главата му била отсечена на гилотината, тъй като имал неблагонадежден „аристократичен произход“.

    Барон Фредерик Дитрих

    1...169170171...319Страница 170 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto