Търсене
Още
    Начало Блог Страница 179

    Нашествието на Батий в Европа

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Нашествието на Батий в Европа

    След като през 1240г. татаро-монголските пълчища (татарите били само едно от племената на монголите) начело с хан Батий разгромили и подчинили руските княжества, се озовали на границите на Полша и Унгария. Пред тях лежали Централна и Западна Европа.

    Хан Батий

    Батий изпратил в Полша един тумен (10 хил. бойци) начело с внука на Чингис хан – Байдар. През януари 1241г. монголите достигнали Люблин и изпратили посланици. Но поляците ги убили. Според монголите нямало нищо по-позорно и престъпно от това, да бъдат убити пратеници – докато в Европа се случвало нерядко и никой не виждал нещо особено в такава постъпка. Тази разлика в манталитета се оказвала фатална при сблъсъка между европейците и монголите. След убийство на монголски пратеници градът, където било сторено това, бил обречен само на едно: превземане, изколване и заробване на цялото население. Люблин бил превзет с щурм. След това нашествениците продължили към Краков и разгромили полските войски, които се опитали да ги спрат. Краков паднал на 22 март 1241г.

    На 9 април 1241г. се състояла голямата битка при Легница в Силезия, където срещу нашествието се изправила основната полска армия. Към поляците се присъединили френски рицари-тамплиери и немски – от Тевтонския орден. На помощ идвала и чешката армия на крал Вацлав І. Практически, почти цяла Централна и част от Западна Европа била представена в християнската армия. Монголите започнали битката, като пуснали димна завеса – това попречило на християнските стрелци. Леката монголска конница атакувала по фланговете, ала била отблъсната. Но тогава нападнали тежковъоръжените монголски части, които ударили десния фланг на християните. Монголите крещели на полски: „Спасявай се!“ Сред съюзническата армия настъпила суматоха, която прераснала в бягство. Поражението било пълно. Самият предводител на съюзниците – полският княз Хенрих Благочестиви, паднал в битката. Монголите набили главата му на кол и я оставили пред портите на Легница. След това завзели рад Майсен – но там получили заповед от Батий да завият на юг и да се съединят с главните сили в Унгария.

    Докато Байдар разгромявал поляците и немците на север, на юг Батий и Субедей превзели град Галич и нахлули в Унгария. Изпратили посланици – но унгарците ги убили, което вбесило монголите и изострило отношенията до крайна степен. Нашествениците превземали градовете един след друг, като масово избивали и заробвали населението. Именно тогава, както разказват хрониките, на робските пазари във Венеция един роб струвал колкото връзка лук – а думата „славянин“ останала в западноевропейските езици като синоним на „роб“.

    Решителната битка между унгарските рицари и татаро-монголските войски се състояла при река Шайо на 11 април 1241г. Срещу Батий и Субедей застанала армията на крал Бела IV (1206-1270г.). На помощ на унгарците дошла и хърватска войска начело с херцог Коломан, брат на унгарския крал (1208-1241г.). Унгарските войски по численост превъзхождали двойно монголите – в тях имало не по-малко от 40 хиляди войници. За тогавашната слабо населена Европа това била огромна военна сила. Съюзниците не се съмнявали в победата – но те не познавали монголската военна тактика. Субедей изпратил напред авангард от 2000 конници. Те се появили пред унгарците, които веднага се спуснали да ги преследват. Преследването продължило почти цяла седмица – докато не стигнали до река Шайо. Там унгарците и хърватите отседнали на бивак – а през нощта основните сили на монголите тайно пресекли реката и се озовали в тила на съюзническата армия. На сутринта от отсрещния бряг на реката монголите започнали да обстрелват лагера с каменометни машини. Огромни гранитни камъни полетели към лагера на унгаро-хърватската армия. Настъпила паника, която се засилила поради действията на стрелците на Субедей: те започнали да обстрелват с лъкове лагера от околните хълмове. След като окончателно всяли паника сред християнската армия, монголите нападнали лагера и започнали клане. Унгарската войска успяла да пробие обкръжението – но това не я спасило. Монголската кавалерия преследвала и унищожавала бягащите унгарски дружини. Това продължило 6 дни и накрая войската на Батий нахлула в град Пеща.

    Хан Батий

    В битката при река Шайо бил смъртоносно ранен хърватският херцог Коломан. Той починал няколко дни по-късно, а крал Бела IV избягал при австрийците за помощ. При това той предал на австрийския херцог Фридрих II почти цялата си съкровищница. Унгарските земи били завладени от нашествениците. Батий изчакал тумена от Полша начело с Байдар – след което насочил вниманието си към земите на Свещената Римска империя. През лятото и есента на 1241г. монголите завладявали териториите на юг от десния бряг на река Дунав и излезли на Адриатическо море.

    Европа стояла почти беззащитна пред нашествието. Но тогава се случило нещо, което рязко променило хода на историята. На 11 декември 1241г. в столицата Каракорум починал великият хан Угедей. Според закона, установен от Чингиз хан, всички предводители трябвало да се съберат там за избирането на нов хан. Така, през март 1242г. монголите обърнали конете си, поели обратно на изток – и никога повече не се завърнали. Нашествието им в Европа приключило.

    8 литературни класики, които са били забранени за четене

    Ива Великова
    -
    0
    8 литературни класики, които са били забранени за четене

    От Седмицата на забранените книги през 1982 година до сега повече от 11 300 литературни произведения са били заплашвани с цензура в училища, книжарници и библиотеки. Ето няколко световни класики, които са били забранени за четене и защо.

    1. „Приключенията на Хъкълбери Фин“, Марк Твен

    Не всички американци смятат, че произведението на Марк Твен е толкова великолепно. Седмици след като е публикувано през 1885 година, библиотекари от Масачузетс го отхвърлят, смятайки, че то е „грубо, недодялано и безвкусно“ и че е „по-подходящо за хората от гетата, отколкото за интелигентните и уважавани хора“. Две десетилетия по-късно книгата е премахната от рафтовете на обществената библиотека в Бруклин заради „неподходящия език на Хъкълбери Фин“.

    2. „Дивото зове“, Джек Лондон

    Суровите нюанси на „Дивото зове“ предизвикват призиви за цензура още от публикуването на произведението през 1903 година. Някои обаче смятат, че причината за отхвърлянето на книгата са по-скоро левите убеждения на автора й, отколкото самата история.

    3. „Да убиеш присмехулник“, Харпър Ли

    Книгата на Харпър Ли е многократно забранявана в училищата заради „безразсъдството на героите“, „расовите епитети“ и „описанията на изнасилване“. Училищният съвет на Вирджиния забранява „Да убиеш присмехулник“ през 1966 година, определяйки я като „неморална литература“. Книгата е забранена и в Тексас през 1996, защото е в „конфликт с ценностите на общността“, както и в Онтарио през 2009 година заради „расовия език“. От друга страна, училищният съвет в Луизиана оттегля решението си през 2013 година – след 12-годишна забрана върху произведението.

    4. „Гроздовете на гнева“ – Джон Стайнбек

    Може би е предполагаемо, че жителите на окръг Кърн, Калифорния никак не са развълнувани да прочетат описанието на района, в който живеят и на обичаите им в романа на Джон Стайнбек „Гроздовете на гнева“ от 1939 година, затова забраняват книгата. По-малко предвидима обаче е реакцията на съвета на библиотеките на Илинойс, който нарежда трите копия, с които градът разполага, да бъдат изгорени заради „противния език“, който „не е подходящ за ничия дъщеря“.

    5. „Одисей“, Джеймс Джойс

    Радикалната история на Джеймс Джойс буквално поражда огнена реакция от двете страни на Атлантическия океан още от публикуването й през 1922 година. Според автора на „Най-опасната книга: Битката на Одисей на Джеймс Джойс“ Кевин Бирмингам, САЩ и Англия „не само забраняват това, което се счита за шедьовър, но конфискуват и изгарят над 1000 копия“. Преди федералният съд да постанови през 1933 година, че „Одисей“ не е неприлична книга, американците са принудени да търсят нелегални копия на романа, за да го прочетат.

    6. „Сбогом на оръжията“, Ърнест Хемингуей

    Романът на Ърнест Хемингуей от 1929 година „Сбогом на оръжията“, в който описва живота си в периода, през който работи като шофьор на линейка по време на Първата световна война, е забранен в Италия заради изобразяването на ужасното поражение на страната в битката при Капорето.

    7. „Кланица 5 или Кръстоносният поход на децата“, Кърт Вонегът

    Романът на Кърт Вонегът, базиран на опита му като военнопленник през Втората световна война е бил забраняван множество пъти в различни училища още от публикуването му през 1969 година. Ню Йорк, Охайо и Флорида забраняват „Кланица 5“ заради „сексуалните сцени, насилието и неприличния език“. През 2011 година в Мисури училищният съвет единодушно гласува за премахване на книгата от рафтовете, защото е „несъвместима с библейските принципи“.

    8. Книгите за Хари Потър

    Съвременните книги също не са имунизирани от подобно отношение. Веднага след като книгите на Джоан Роулинг се превръщат в бестселъри, те веднага влизат с списъка на най-забраняваните книги за периода 2000-2009 година. Родителите се оплаквали, че в книгите има „окултни, сатанински теми, насилие“, засягала се темата за религията и героите били против семейството и семейните отношения.

    Няколко популярни „факта“, които са чиста пропаганда

    Ивайло Иванов
    -
    0
    Няколко популярни „факта“, които са чиста пропаганда

    Когато говорим за пропаганда, почти винаги си представяме плакатите, правени по време на война, на които расистки карикатури извършват кошмарни неща. Но пропагандата се използва от всеки и по всяко време, а ние редовно й се връзваме.

    Вероятно мислите, че морковите са полезни за очите. Това обаче е британска пропаганда от Втората световна война. По време на Битката за Британия, англичаните искат да опазят в тайна своя радар от германците. Затова започват кампания, с която се опитват да убедят всичко, че морковите дават на пилотите им отлично нощно зрение.

    Да не миришеш на пот е нещо нормално в цивилизованото общество. Но преди 1912г на никого не му е пукало. Тогава Една Мърфи открива, че пудрата за изсушаване на ръцете, която ползва баща й хирург, действа също и на подмишниците. Дори тогава е нужна агресивна маркетингова кампания, за да бъдат убедени хората да започне да им пука как миришат.

    Кафе паузата е американска традиция, навлязла в работния ден. Всъщност е резултат от печатна реклама. През 1952г Pan American Coffee Bureau пуска реклама, на която работници си вземат по няколко минути почивка за кафе на всяка смяна. Само след година 80% от бизнеса започва да предлага кафе почивки.

    Ако искате да сте здрави, пиете мултивитамини. Десетилетия наред обаче изследвания показват, че мултивитамините са безполезни и дори могат да са вредни. Но благодарение на две лобистки групи, оспорващи всяко научно изследване по темата, хората продължават да ги пият.

    Беконът и яйцата са класическа американска закуска. За това обаче може да благодарите на един човек. Beech-Nut Packing наема „пи ар“ гуруто Едуард Бърнейс, за да накара хората да купуват повече бекон. Бърнейс се допитва до лекари дали обилна закуска би била по-здравословна от препечените филийки с кафе, с които повечето хора закусват. Те потвърждават и останалото е история.

    Истинските жени са с гладко избръснати крака и подмишници. Точка. Само че не са били преди Първата световна война. През 1915г Gillette пуска Milady Decollete, а с нея и рекламна кампания, информираща жените, че трябва да се отърват от космите по подмишниците и краката. Рекламите не обясняват защо жените трябва да се бръснат – просто им казва да го правят.

    Смятате, че изкуствените подсладители в диетичните безалкохолни са отрова? Благодарете за това на спама. В средата на 90-те години един имейл обикаля света, разказвайки за някоя си Нанси Маркъл, която е открила връзка между аспартама и множествената склероза, алцхаймера, рака, диабета и дори синдрома на войната в залива. Това разбира се са измислици, а Маркъл дори не съществува.

    Вярвате, че матракът ви удвоява теглото си на всеки 10 години? Една репортерка си го измисля. За радост на индустрията с матраци, журналистка от Wall Street Journal си измисля статистика, че мъртвите кожни клетки и акарите се натрупват в матрака с килограми. Според нея, това направило историята й „по-интересна“.

     

    Жените на Мао Цзедун

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Жените на Мао Цзедун

    Мао Цзедун (1893-1976г.) е една от най-значимите политически фигури на ХХ-ти век. От 1 октомври 1949г. до смъртта си той е държавен глава на Китай и притежава цялата власт в най-голямата по население страна в света.

    Що се отнася до личния му живот, китайският лидер не бил кой знае какъв моралист. Дори напротив. Имал връзки с много жени, с които далеч не разглеждал въпросите на партийната просвета. Разбира се, освен многобройните дами за „еднократна употреба“, имал и официални жени.

    Официалните съпруги на Мао Цзедун били 4. Първата е Ло Уигу (била женена за Мао от 1907г. до 1910 г.). За нея се знае много малко. Младоженецът бил на 14 години, а булката – на 18. Двамата били далечни роднини, а бракът – организиран от бащите им. Младият мъж отказал да живее със съпругата си и скоро избягал от дома. По този начин опозорил момичето. Тя се премества при родителите си и умира на 20-годишна възраст от дизентерия. Всичко това разказал самият Мао през 1936г. в интервю пред американския журналист Едгар Сноу.

    Ян Кайхуей (1920-1930г.) е втората съпруга на Мао. Двамата се оженили през 1920г. Съвременниците я описват като момиче с малък ръст, кръгло лице и големи хлътнали очи. Баща й преподавал в училище в Пекин, където Мао бил негов ученик. От този брак се родили 3 деца: Анин, Анцин и Анлун. Но семейната идилия продължила едва 10 години. През 1927г. Мао организирал селско въстание, което било потушено. През 1928г. създава социалистическа република в провинция Цзянси. Цялата тази политическа дейност му създала много врагове. Главен противник била Китайската национална народна партия (Гоминдан). През октомври 1930г. гоминданите отвлекли Ян Кайхуей заедно със сина й Анин. Поискали от нея публично да се откаже от своя съпруг и от комунистическата идеология. Но Ян категорично отказала. Измъчвали я жестоко, но не я сломили. На 14 ноември 1930г. 29-годишната втора съпруга на Мао Цзедун била екзекутирана пред очите на 8-годишния й син. Съдбата на децата също била трагична. Анлун починал от дизентерия скоро след смъртта на майка си. Анин загинал през 1950г. в Корейската война. Анцин през целия си живот страдал от психическо разстройство и умира на 23 март 2007г., на 83 години.

    Мао Цзедун и Ян Кайхуей

    Третата съпруга била Хе Цзичжен (1930-1937г.). Мао се оженил за нея през май 1930г., когато тя била на 20 години – при това все още не се бил развел с втората си жена. Но формалностите отпаднали от само себе си след екзекуцията на смелата Ян Кайхуей. Новата съпруга на Мао вземала активно участие в партизанската война и била опитен боец. Тя му родила 3 дъщери и 3 синове. Някои починали още като деца, други били отделени от семейството. Хе Цзичжен била изпратена през 1937г. на лечение в Москва – но най-вероятно била омръзнала на съпруга си и той решил да се отърве от нея по този начин. Жената останала в СССР и работила в университет като специалистка по Изтока. Починала в Шанхай през 1984г., на 73-годишна възраст.

    Мао Цзедун и Хе Цзичжен

    Четвъртата съпруга – Цзян Цин, била типична авантюристка. Сключила брак с Мао през ноември 1938г., когато била на 24 години. Тя е родена в семейството на дърводелец. На 16-годишна възраст напуснала дома си с трупа странстващи актьори. През 1933г. се присъединила към комунистическата партия. Изявявала се в театри в Шанхай под сценичното име Лан Пинг и станала известна актриса. През март 1936г. се омъжила и родила две деца. Семейният й живот уж вървял добре – но веднъж съпругът й я заварил с любовник, с когото била заедно и преди женитбата. Семейството се разпаднало. Съпругът й опитал да се самоубие, което не впечатлило особено Цзян Цин. Тя го зарязала и избягала с любовника си при комунистите в провинция Янан. Цялата тази грозна история била широко отразена в пресата. Емоционалната и разкрепостена жена обаче бързо намерила ново любовно увлечение – Мао Цзедун. Запознали се в марксистко-ленински институт, където бъдещият лидер на Китай четял лекции. Оженили се на 28 ноември 1938г.

    Мао Цзедун и Цзян Цин

    През 1949 г. на картата на света се появила Китайската народна република. Мао станал неин държавен глава, а съпругата му се оказала „първа дама“. Двамата имали дъщеря – Лий, родена през 1940г. Съпрузите често се карали.

    След сериозни политически трусове през 1958-1961г., обозначени с названието „Големият скок“, Мао Цзедун бил подложен на рязка критика в собствената си партия. Мнозина нейни членове му обърнали гръб. В тази ситуация той имал нужда от верни хора. А кой може да е по-верен от собствената жена, която има интерес от успехите на мъжа си? Мао назначил Цзян за заместник-директор на Централната революционна група по културата.

    През 1966г. в Китай започнало масово движение, което получило название „Културна революция“. Огромни маси младежи, наричани „хунвейбини“, унищожили многобройни исторически и културни ценности, разгромили музеи, библиотеки, университети – всичко това под предлог, че трябва да се премахне „старата“ и да се създаде „нова революционна“ култура. Цзян Цин била сред главните организатори и вдъхновители на „културната революция“. Тя вече била и член на Политбюро – върховният орган на властта в комунистическата страна.

    Нещата се променили на 9 септември 1976г., когато починал Мао Цзедун. Цзян Цин била арестувана и обвинена в политически заговор – това било т. нар. „дело на Бандата на четиримата“. Именно върху нея стоварили отговорността за разрушенията по време на „културната революция“. През 1982г. я осъдили на смърт, но заменили присъдата с доживотен затвор. През 1991г. открили, че има рак на гърлото, освободили я по здравословни причини и я настанили в болница. На 14 май същата година Цзян Цин се самоубила, като се обесила в болничната баня. Така приключила жизнения си път последната жена на Мао Цзедун.

    Чърчил за извънземните

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Чърчил за извънземните

    На 16 феруари 2017г. медиите съобщиха, че е открита статия на Уинстън Чърчил, написана през 1939г. В нея британският политик утвърждава, че вярва във възможността за извънземен живот. Черновата на статията с обем 11 страници и заглавие „Сами ли сме във Вселената?“ била допълвана и през 50-те години на миналия век. Според учените, Чърчил в ръкописа си още преди Втората световна война разсъждавал за неща, към чието изследване щяло да се пристъпи едва няколко десетилетия по-късно. Например, днес астрономите допускат, че в нашата галактика – Млечния път, може да съществуват около 1 милиард планети с размерите на Земята, сред които и приспособени за живот – т. нар. „екзопланети“. А Чърчил още преди 80 години пише, че би трябвало да има планети, чиито характеристики допускат появата на живот. Също така, политикът в това свое есе обръща внимание на необходимостта от вода за съществуването на живи организми.

    Според историците, статията на Чърчил вероятно е била предназначена за публикуване в рубрииката „Популярна наука“ на някое издание – но така и не се появила в печата. Ръкописът бил открит в Музея на Чърчил във Фултън и предаден за експертна оценка на астрофизика Марио Ливио. Според него Чърчил се отличава с ясно мислене и разсъждения на ниво професионален учен. „Днес, когато политиците са резервирани към науката, аз с уважение си спомням за такъв лидер, който се e отнасял толкова сериозно към нея“, – казва Ливио.

    В есето си Чърчил определя способността да се размножават като основно свойство на всички живи същества. Също описва понятието, което сега е известно като „обитаема зона“ на звездите. Опирайки се на принципа на Коперник, той стига до заключението, че Вселената е прекалено голяма, за да може Земята да бъде уникална. Според него, сред милиардите планети със сигурност трябва да съществуват такива, където има всички необходими условия за появата на живот.

    Още на 22-годишна възраст, когато служи в Индия, Чърчил чете „Произход на видовете“ на Дарвин (независимо от всички резерви, които може да се има спрямо това произведение) и наръчници по физика. През 20-те и 30-те години на ХХ-ти век той пише статии за еволюцията и клетките в различни списания и вестници. Още през 1931 г. в статия, публикувана в списание Strand Magazine, бъдещият британски премиер описва термоядрения синтез: „Ако водородни атоми, които се съдържат в малък обем вода, се съединят, за да образуват хелий, отделената енергия ще бъде достатъчна, за да движи цяла година двигател с мощност 1000 конски сили“. Отбелязва още, че животът може да съществува при температура „само в рамките от няколко градуса под нулата – и до точката на кипене на водата.“

    Той също така посочва, че едно от условията за живот на друга планета е способността й да запази атмосферата.  Имайки предвид това, Чърчил стига до заключението, че Марс и Венера са единствените планети в Слънчевата система, където си струва да се търси живот. В следващата част на статията авторът обсъжда възможността за наличие на планети около други звезди: „Слънцето е само една звезда в нашата галактика, която съдържа няколко милиона други звезди“ (последните изследвания сочат, че в Млечния път има около 100 милиарда звезди). Чърчил предполага, че планетите се формират от материята на звездата, когато покрай нея преминава друга звезда – идея, изказана от астрофизика Джеймс Джинс през 1917г. Въпреки това, по-нататък със скептицизъм, присъщ на истински учен, добавя: „Това предположение се основава на хипотезата, че планетите се образуват по този начин – което може и да не е така. Просто ние знаем, че има милиони двойни звезди и щом планетните системи съществуват, възможно е да се образували и така“.

    „Аз не съм сигурен, че нашето Слънце е единствената звезда със семейство планети“ – обобщава Чърчил. Според него, именно поради това би трябвало голяма част от планетите около други звезди да имат подходящ размер, за да задържат водата и атмосферата – а някои от тях да се намират на нужното разстояние от звездата, за да се поддържат необходимата температура. Ливио с респект посочва, че тези точни разсъждения Чърчил е направил половин век преди откриването на първите екзопланети, както и 20 години преди Франк Дрейк да изведе своето прочуто уравнение за броя на извънземните  цивилизации в галактиката.

    Майкъл Мало „Железният“ – мъжът, когото се опитват безуспешно да убият няколко пъти

    Ива Великова
    -
    0
    Майкъл Мало „Железният“ – мъжът, когото се опитват безуспешно да убият няколко пъти

    В една зимна нощ на януари 1933 година Майк Мало сяда в квартално заведение в Бронкс, за да пие уиски. И да се напие. Но това не било необичайно за него. Мало бил 40-годишен ирландец, който бил в труден период. Той бил ниско платен работник на индустриални машини в Ню Йорк, а Голямата депресия ограничавала възможностите за високи заплати и нормална работа.

    Подобно на много хора в същото положение, Мало използвал алкохола, за да лекува мъките си. Дали, когато сяда в заведението, Мало е подозирал, че приятелите му Тони Марино, Червения Мърфи – барманът, Франк Паска – гробарят, Даниел Крайсберг – продавачът и Херши Грийн искат да го убият? Едва ли. Но това, което групата не знаела било, че Майк Мало бил почти неразрушим.

    В нощта на януари 1933 година петимата мъже започнали да говорят за пари и по точно за начин, по който да спечелят много от тях. Те решават, че могат чрез измама да направят застрахователна полица на името на някого и да напишат един от тях за бенифициент. В периода 1928 и 1932 година в Ню Йорк са регистрирани около 780 смъртни случая от алкохолно натравяне годишно. Те се спрели върху Майк Мало, тъй като той често пиел, така че никой нямало да заподозре, ако Майк умре от собствената си слабост – алкохола.

    Мъжете започнали да се отнасят с Майк като с почетен гост в бара. Непрестанно го черпели, като целта им била да го напият до смърт. Въпреки опитите им обаче, Майк отказвал да умре и се появявал отново на следващия ден. Разгневени от упоритостта на Мало, групата започва да действа грубо. Наистина грубо.

    Мъжете започнали да наливат на Майк метанол и денатуриран алкохол, но това (за всеобщо учудване) не оказало никакво влияние на ирландеца. Групата започнала да се отчайва, затова решили, че ако алкохолът не може да убие Мало, то тогава вероятно храната би помогнала.

    Барманът намира стара консерва сардини и решава, че са достатъчно развалени, за да ги даде на Мало. Той приготвя сандвич за Майк, но за да се увери, че ще има желания ефект, той добавя малки парчета стъкло, парчета от килима и дори калай. Резултатът? Майк изял сандвича и поискал още един.

    Разгневените бъдещи убийци променят плана за пореден път. Барманът Мърфи открива в склада буркан скариди и денатуриран алкохол. Преди години Мърфи бил химик и знаел, че комбинацията от развалени скариди и твърд алкохол може да причини сериозно, дори смъртоносно натравяне. Майк обаче изяжда и изпива всичко и остава непокътнат.

    След този случай, групата решава да действа както знае най-добре. Мъжете напиват Майк до безсъзнание и тъй като било зима, го изкарват на студа и го поливат с вода, за да замръзне по-бързо. По някакво чудо Майк отново се появил на следващата сутрин в бара.

    Бъдещите убийци не искали да се отказват от намерението си. По-късно те прегазват Мало с автомобил, движещ се със 70 км/ч. Два пъти. Ирландецът бил хоспитализиран за няколко седмици, но това отново не го убило.

    След всички безплатни питиета, които му дават, безплатната храна и всички планове за действие, групата си прави сметка, че е похарчила 1875 долара, опитвайки се да убие Мало. При последния опит обаче, в който използват тръба, изпомпваща въглероден оксид в тялото му, Майк нямал шанс да оцелее. Той бил мъртъв след 20 минути.

    Мястото, на което Майк Мало умира. Тръбата, с която го убиват, се вижда в дясно

    Подкупен лекар констатирал, че смъртта е причинена от пневмония и Мало бил погребан набързо. В крайна сметка полицията дочува слухове за „здравия Майк“, които се носели от уста на уста в баровете из целия град. Те разбрали и за смъртта на Мало, след което извадили тялото му и му направили аутопсия. Петимата убийци били обвинени в убийство като четирима от тях са осъдени на смърт чрез електрически стол.

    Двама от обвинените – Тони Морино (ляво) и Франк Паска при ареста им

    Необичайният случай на двамата Уест и въвеждането на отпечатъците

    Ива Великова
    -
    0
    Необичайният случай на двамата Уест и въвеждането на отпечатъците

    Алфонс Бертийон създава метод за идентифициране на хората, базиран на техните индивидуални физически мерки. Според него всеки човек е напълно индивидуален и следователно никой не може да има точно същите мерки като нечии други. Системата е приета и използвана от много агенции по света. Бертийон избира следните части на тялото, които да бъдат измервани:

    – височина на тялото
    – разстоянието между раменете
    – дължина на торса
    – ширина на главата
    – дължина на главата
    – дължина и ширина на дясното ухо
    – дължина на левия крак
    – дължина на средния пръст на лявата ръка
    – дължина на кутрето на лявата ръка
    – дължина на лявата ръка

    Въпреки че този метод е възприет от много държави, той не работи винаги и на 100%. Ако измерваният човек е изморен или този, който извършва измерването, е невнимателен, резултатите могат да бъдат сгрешени и то доста сериозно. Освен това, още по-трудно ставало, когато заподозрените са пияни, дрогирани или не оказват нужното съдействие.

    През 1903 година затворник на име Уил Уест е изпратен в затвора в Лийвънуърт, Канзас. Когато пристигнал на мястото, се налагало да му бъдат извършени нужните мерки и да му бъде направена полицейска снимка. Служителят на затвора направил всичко, което се изискало от него, но през цялото време усещал, че вече е виждал, снимал и измервал този човек. Уил Уест обаче твърдял, че никога не е бил в затвора в Канзас.

    Служителят се усъмнил в думите на престъпника и решил да се разрови в системата, за да докаже съмненията си. Доволен, той се връща при обвинения и му показва карта с мерките на затворник на име Уилям Уест. Уил продължавал да настоява, че никога не е бил на това място и отрича картата да е негова.

    Мерките и снимките на двамата Уест

    По-късните изследвания по случая показват, че Уилям Уест е задържан в затвора в Канзас на 9.09.1901 – две години преди Уил Уест. Когато разгледали по-подробно снимките, служителите на затвора и полицаите видели с очите си, че методът на Бертийон невинаги работи.

    Този случай налага по-обстойното изучаване на отпечатъците и въвеждането им в полицейските и затворническите системи. Скоро те се превръщат в един от най-добрите начини за идентифициране не само на заподозрени в престъпления, но и на обикновени хора.

    8 умопомрачителни факта за човешката раса

    Ивайло Иванов
    -
    0
    8 умопомрачителни факта за човешката раса

    Модерният човек. Разумният човек. Homo sapien. Както и да ни наричате, хората сме странни. Открояваме се от останалите животни като вдигнат противоположен палец с нашето изправено ходене, (предимно) неокосмени тела и склонността за живот в бетонни кутии, седнали пред телевизора. Въпросът е, как сме стигнали до тук?

    Въпреки голямото разнообразие сред човешкото население, всички имаме (до голяма степен) един общ африкански произход. Въпреки бумът в популацията, имало е времена, когато сме били на ръба на изчезването.

    Въпреки относително краткото време, през което се шляем безцелно по планетата, присъствието ни вече се усеща на звезди и планети на много светлинни години от тук.

    Както казахме, хората сме странни. Като такива, ние не се примиряваме просто с ядене, спане и секс като останалото животинско царство (макар много хора да смятат това за доста готин живот), а сме уникални сред живота на Земята с това, че сме изградили цивилизация. Какво ни е направило такива?

    Само няколко семейства са напуснали Африка

    Когато антрополозите казват, че всички хора са произлезли от древните африканци, те имат предвид, че всички хора (извън Африка) са произлезли от много ограничен брой древни африканци.

    Макар в самата Африка да се смята, че е имало 14 отделни древни родословия, само едно от тях е оцеляло извън континента и дори това е било чист късмет.

    Прекосяването от африканския континент до останалия свят си е било смъртоносно приключение. Някои доказателства показват, че една група ранни хора е успяла да го направи, но е загинала по-късно поради климатични промени. Тогава, преди около 70 000 години, друга малка група хора, вероятно не повече от 200 души, прекосява Червено море, на място наречено Баб ел-Мандеб, и стига до Арабия, Азия и Европа.

    Генетичните изследвания показват, че всеки един неафриканец на планетата може да проследи своето родословие до тази шепа пионери.

    Някога сме били застрашен вид

    Трябва да благодарим на първите изследователи, че изобщо сме се измъкнали от Африка, но най-лошото е било след това.

    Учените са открили, че по времето, когато предците ни са се заселвали в Африка, Европа и Азия, е имало около 18 500 човека, годни за размножаване (и не повече от 26 000). Това е достатъчно малко, за да се каже, че сме били застрашен вид. Човечеството се е крепило на косъм.

    Хората притежават по-малко генетично разнообразие от повечето останали примати и това се дължи на необяснимото почти изчезване по онова време. Някои смятат, че вероятно е било заради климата или пък е имало катастрофално вулканично изригване.

    Има теория, че китайците са различен вид

    Вече казахме, че всеки неафриканец по света е произлязъл от шепа африканци, но някои не са съгласни с тази хипотеза.

    Има нарастващо движение в китайската антропология, според което китайците са произлезли от различно разклонение на homo erectus, което е напуснало Африка много преди да се появи homo sapiens. Това отчасти обяснява защо китайците притежават толкова драматично различни черти от типичния черен африканец. Някои също така смятат, че теорията се подкрепя от факта, че много древни инструменти, намерени от археолози в Китай, са изключително примитивни в сравнение с находките от homo sapiens, което подсказва, че не са били дело на напреднали майстори.

    Макар мнозина да са уверени в тази теория, всеки генетичен експеримент досега дава резултати, показващи че китайците са със същия произход като нас, а според някои, липсата на каменни инструменти може да се дължи на това, че първите китайци са правели инструментите си от бамбук.

    Европейците са бели заради витамин D

    Като говорим за големи физически вариации сред хората, има доста очевиден въпрос, който трябва да засегнем: Ако всички произлизаме от чернокожите африканци, защо тогава има и бели хора?

    Също както азиатските белези са еволюирали в отговор на по-студения климат, светлата кожа, според някои експерти, се е появила в отговор на по-слабата слънчева светлина в северните части на Европа.

    Всичко е заради витамин D. Произвеждаме този важен витамин в кожата си, когато се излагаме на слънце и макар тъмната кожа да предпазва от вредните УВ лъчи, тя пречи на производството на витамин D при слабото европейско слънце. Недостигът на витамин D води до, наред с други неща, рахит, причиняващ деформации и дори смърт.

    Това означава, че светлата кожа може да е избрана от еволюцията, тъй като онези с по-тъмна кожа са имали по-малък шанс за оцеляване при слабото слънце.

    Мозъците ни са се свили

    През по-голямата част от човешката еволюция, мозъците ни малко по малко са ставали по-големи. Това е един от показателите, с който определяме колко напреднал вид сме. През последните 10 000 – 20 000 години обаче, природата е дала на заден ход и мозъците ни са започнали да се смаляват.

    Едно възможно обяснение за това е, че големият мозък изисква много енергия, затова сме започнали да развиваме системи за съхраняване на информация извън мозъка (рисуване, писане, хард дискове и т.н.).

    Друга, малко по-тревожна вероятност е, че това се дължи на факта, че сме се опитомили в нашия модерен свят. Знаем, че когато опитомим животните, мозъците и телата им също стават по-малки, понеже вече нямат нужда да се справят сами в дивата природата. Понеже на практика сме се изолирали от хищническия животински свят, ние също се нуждаем от по-малко енергия, за да останем живи.

    Или е това, или просто затъпяваме.

    Всъщност не сме физически слаби

    Като говорим за мозъци, изглежда много хора смятат, че големите ни стари мозъци са единствената ни линия на защита в бруталното животинско царство. Нямаме големи нокти, нито остри като бръсначи зъби, така че как сме се изкачили до върха на хранителната верига? Определено не можеш просто да надхитриш всичко живо.

    Оказва се, че имаме много по-голяма физическа мощ, отколкото си мислим. Като бозайници, и особено примати, също така сме отлични плувци, което ни дава потенциала да прекосяваме трудни терени и да ловим риба в дълбоки води.

    Също така сме отлични бегачи. Да, вероятно няма да надбягаме пума, но на дълги разстояния хората са изключително издръжливи. Можем да продължаваме и да продължаваме, способни многократно да си вдъхваме сили и просто да изтощим плячката до смърт.

    Радио сигналите ни са достигнали далечни звезди

    За краткото време, през което сме съществували, сме упражнили влиянието си не само върху тази планета, но също и в космоса.

    Откакто сме започнали да предаваме радио сигнали преди повече от век, те се разпространяват със скоростта на светлината в нещо като мехур около Земята.

    Макар в мащаба на вселената 100 светлинни години да е капка в океана, този мехур всъщност вече обхваща много звездни системи. На 74 светлинни години сигналите включват и телевизионните ни предавания.

    Може ли далечни цивилизации около далечни звезди да гледат старите ни сериали и да слушат старите ни радио програми?

    Човешката експлозия

    Човешката раса е стигнала от шепа племена на ръба на изчезването до доминиращ вид на планетата.

    Отнело ни е доста време. Милиони години сме живели диво. Огънят ни е дал известен тласък и сме живели хиляди години като групи ловци.

    Нещата наистина потръгват със земеделието, което ни е позволило да произвеждаме много храна, а свободното си време да инвестираме в граденето на селища, градове и евентуално мегаполиси. След това сме имали време да седнем и да мислим за наука, изкуство, инженерство и религия. Изградили сме империи, популацията е нараснала многократно.

    Сега, само за последните 50 години, популацията се е удвоила. През следващите 2 дни човечеството ще генерира повече информация, отколкото сме създали от зората на цивилизацията до 2003 година.

    Човечеството продължава по тази траектория, като предстои да направи първите си крачки към превръщането си в междупланетен вид. Имайки предвид темпото ни, кой знае къде ще бъдем след милион години?

    11 фитнес мита, които повече ви вредят, отколкото помагат

    Ивайло Иванов
    -
    0
    11 фитнес мита, които повече ви вредят, отколкото помагат

    Дали искате да се постегнете, да отслабнете или да заякнете, вероятно сте се насочили към фитнеса за целта. За съжаление има много съвети, които няма да ви помогнат да постигнете целите си и всъщност могат да ви навредят.

    Мит: За да сте във форма, трябва да тренирате веднъж или два пъти седмично.

    Истината: Веднъж или два пъти седмично не е достатъчно за поддържане на формата.

    Експерти казват, че е необходимо да тренирате поне три пъти в седмицата. Технически, трябва да правите нещо всеки ден, като имаме предвид физическа активност – просто се движете. Седенето противодейства на всичките ви усилия.

    Мит: Най-подходящото време за трениране е сутрин.

    Истината: Най-подходящото време за трениране е тогава, когато имате възможност да бъдете постоянни. В идеалния случай бихте искали тренировките да се превърнат в ежедневен навик, така че ако късните посещения на фитнеса са по вкуса ви, няма нищо лошо. Ако предпочитате да го правите сутрин, давайте.

    Мит: Вдигането на тежести превръща мазнините в мускули.

    Истината: Това няма как да стане. Физиологически говорейки, това са две различни неща. Мастната тъкан се открива под кожата, между мускулите и около вътрешни органи като сърцето. Мускулната тъкан – която допълнително се разделя на още три основни вида – е из цялото тяло.

    Това, което прави вдигането на тежести, е да изгражда мускулна тъкан в и около мастната. Най-добрият начин да намалите мазнините е чрез здравословна диета, включваща зеленчуци, пълнозърнести храни, чисти протеини и полезни мазнини (зехтин и риба).

    Мит: Пъзелите и игрите са най-добрата тренировка за мозъка.

    Истината: Обикновената физическа тренировка е по-добра от всеки пъзел. Това се потвърждава от множество изследвания, включително две нови, публикувани тази пролет. Всяка активност, която ускорява пулса и ви кара да се раздвижите и изпотите за продължителен период от време, оказва значителен положителен ефект върху мозъка.

    Мит: Упражненията са най-добрият начин за отслабване.

    Истината: Ако искате да свалите килограми, не бива да приемате, че може просто да тренирате и да си ядете каквото искате. Експертите са съгласни, че отслабването почти винаги започва със значителна промяна в навиците на хранене.

    Мит: Коремните преси са най-добрият начин за постигане на коремни плочки.

    Истината: За разлика коремните преси, които ангажират само коремните ви мускули, планк упражненията включват групите мускули отстрани, отпред и отзад. Ако искате да имате силна преса – особено такава с ясно изразени плочки – трябва да тренирате всички тези мускули.

    Мит: Силовите тренировки са само за мъже.

    Истината: Вдигането на тежести е чудесен начин за заякване и няма нищо общо с пола. От друга страна, жените произвеждат по-малко тестостерон от мъжете и изследвания подсказват, че хормонът играе роля в това как изграждаме мускули.

    Мит: Нужни са поне две седмици, за да „изгубите форма“.

    Истината: При повечето хора, мускулната тъкан може да започне да деградира само седмица след спиране на редовни тренировки.

    Мит: Маратонът е идеален начин да влезете във форма.

    Истината: Не сте готови за маратон? Няма проблем. Можете да получите много от ползите на дългото бягане, без да изминавате десетки километри.

    Бързото и усилено бягане за 5 до 10 минути на ден може да ви даде някои от същите ползи, които ви дава и тичането в продължение на часове.

    Мит: Воденето на дневник е надежден начин да следите и контролирате храненето си.

    Истината: Дори когато полагаме усилия да внимаваме какво ядем и колко сме активни, често се залъгваме. Хората надценяват колко физически активни са и подценяват колко храна изяждат. Често смятат, че са тренирали повече и подсъзнателно вярват, че са яли по-малко.

    Мит: Спортните напитки са чудесен начин за рехидратиране след тренировка.

    Истината: Повечето спортни напитки са просто захар и вода. Експертите препоръчват да се презареждате с чиста вода и високопротеинова храна, тъй като протеините помагат за възстановяването на мускулите след тренировка.

    Леонарда Чанчули: серийна убийца или грижовна майка?

    iskamdaznam
    -
    0
    Леонарда Чанчули: серийна убийца или грижовна майка?

    Една майка, която измерва любовта към децата си в трупове. А после ги превръща в сапун или пък в сладкиши. Тя е Леонарда Чанчули, а това е нейната история.

    Родена е през 1893 година. Като малка прави два опита за самоубийство, а през 1914 година се омъжва за държавния служител Рафаеле Пансарди, когото родителите ѝ не одобряват, защото са ѝ намерили друг жених. Получава най-тежката клетва, а именно майчината.

    През 1930 година тя губи дома и цялото си имущество по време на земетресението във Вултуре. Със съпруга ѝ решават да започнат отначало и се преместват в Кореджо, където отварят малко магазинче, а Леонарда става известна сред местното население като сватовница, гадателка и поетеса.

    Преминава през 17 бременности, 3 от които приключват с аборт, а 10 от децата ѝ умират съвсем малки. Веднъж гледачка ѝ казва, че всичките ѝ деца ще загинат, а друга ѝ разкрива, че на едната ѝ ръка вижда затвор, а на другата – лудница за престъпници. Затова нищо чудно, че четирите деца, които оцеляват, попадат под изключителната ѝ закрила.

    През 1939 година синът ѝ Джузепе вече е достатъчно голям, за да бъде повикан на фронта по време на Втората световна война. За да го спаси, тя търси знак в магията и по-късно твърди, че е получила прозрение от самата Дева Мария. Според него, ако друг отиде на мястото на сина ѝ в света на мъртвите, това ще внесе баланс и Джузепе ще остане при нея.

    Жертва №1: Фаустина Сети

    Фаустина била съседка на Леонарда, която мечтаела да си намери съпруг. Тогава грижовната майка ѝ казала, че ѝ е намерила мъж, който обаче живее в отдалечен град. Заръчала ѝ да не казва на никого за заминаването си, а за близките си да подготви картички и писма, за да са спокойни за нея. След това сложила приспивателно във виното ѝ и я убила с брадва. Нарязала тялото на парчета, а кръвта събрала в леген. Зачудила се обаче дали не може да вкара всичко това в употреба и така, с помощта на малко сода каустик, Фаустина се превърнала в сапун. Изсушената кръв пък прибавила към сместа от захар, мляко, яйца и шоколад, с която правила своите специални чаени кексове, а новата съставка ги направила още по-хрупкави.

    Жертва №2: Франческа Соави

    Още една съседка на Леонарда попаднала под нейната брадва. Това се случило, когато запасите от сапун и кексчета на предприемчивата италианка свършили и тя решила, че е време да се сдобие с нови. А и не била сигурна дали съдбата е отразила жертвата, която принесла, затова преценила, че за всяко от децата си трябва да пожертва по един човешки живот.

    Франческа Соави поискала помощ от Леонарда в намирането на работа. И тук тя процедирала по същия начин, както с Фаустина, казвайки ѝ, че ѝ е намерила къде да работи като учителка, само че в друга част на Италия. Посъветвала я да пази новината в тайна от близките си, за да ги изненада, а за услугата ѝ взела 3000 лири. Историята отново се повторила и след успокоително във виното, съседката също се оказала в казана със сода каустик.

    Жертва №3: Вирджиния Качиоло

    Вирджиния била оперна певица, която искала да възобнови кариерата си. Тя потърсила помощта на Леонарда, която не след дълго ѝ казала, че ѝ е намерила работа във Флоренция като секретарка на известен импресарио. Разбира се, на нея също било заръчано да не казва на никого къде отива. Бившата певица оставила 50 000 лири и всички свои бижута на Леонарда, а след това последвала съдбата на другите две жени.

    Този път обаче, близките на жертвата имали следа към нея. Снаха ѝ я видяла да влиза в дома на Леонарда и след това никой не чул нищо повече за нея. Те съобщили на полицията, а добрата готвачка веднага си признала всичко, най-вече защото се страхувала, че ако отрече и излъже, жертвоприношенията ѝ ще бъдат напразни.

    Предсказанието се сбъдва и Леонарда е осъдена на 30 години зад решетките и 3 години в болница за психично болни. След като оцелява в затвора и се озовава в лудницата, тя получава кръвоизлив, от който никога повече не се възстановява. Умира през 1970 година, а някои от вещите ѝ, сред които тенджерата, в която е приготвяла жертвите си, са изложени в Музея по криминология в Рим.

    Вълшебникът Мерлин

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Вълшебникът Мерлин

    Всеки народ има своите легенди. Персонажите в тях обикновено са воини, магьосници, благородни рицари или пък коварни предатели. Такива легенди съществували и сред келтите – войнствени племена, обитавали в древността Западна и Централна Европа.

    Една от най-емблематичните фигури в тези легенди е магьосникът Мерлин. Официално, името му се споменава за първи път през 1136г. от уелския монах Джефри Монмаутски, автор на „История на британските крале“. Той свързва Мерлин с изграждането на Стоунхендж и с крал Артур – легендарният вожд на бритите, предвождал ги срещу нашествието на варварите-сакси в края на V в. и началото на VІ в. Въз основа на труда на Джефри, френският поет от XII в.- Робер дьо Борон, в поетична форма разказва за Мерлин. От самата негова поема до нас са достигнали само няколко реда – но има много нейни преразказани варианти. В тях акцентът пада върху отношенията между Мерлин и крал Артур, както и върху митологията за Светия Граал. Сред цялото това литературно разнообразие се очертава образът на магьосника Мерлин такъв, какъвто го знаем днес.

    По начало обаче, произходът на Мерлин е обвит в митове. Според версията на английския писател Томас Малори (1405-1471г.), Мерлин е бил наставник на британския крал Утер Пендрагон, а след това и на сина му – легендарния Артур. Именно Мерлин помогнал на Артур да завладее меча Екскалибур. Този легендарен меч имал магически сили и бил забит в камък. Който можел да го извади, щял да стане крал на цяла Британия. Мерлин уговорил Господарката на езерото, на която принадлежал мечът, да го даде на възпитаника му. Накрая тя се съгласила и Артур извадил меча от камъка. Върнал го на феята едва малко преди смъртта си.

    Според легендата, Мерлин се влюбил в лейди Вивиан – една от помощничките на злата фея Моргана. Тя узнала тайните на неговите магически способности и с измама го зазидала дълбоко под скалите. В други варианти това е каменна стая, пещера, хралупа на дърво и дори голям камък. Преди да стане жертва на предателството, Мерлин проклел варварите-сакси, които завладели Британия след смъртта на крал Артур. Това проклятие се сбъднало, когато на британска земя нахлули норманите начело с Вилхелм Завоевателя. В битката при Хастингс през 1066г. бил убит последния саксонски крал Харолд ІІ. А през 1485г. на власт в Англия дошла династияата на Тюдорите, които били брити (келти). Така властта в Британия се върнала при сънародниците на крал Артур – към което винаги се стремял Мерлин.

    В някои стари ръкописи се твърди, че през 573г. някой си Мерлин паднал в сражение по време на войните в Британия между новите кралства, които се формирали след нахлуването на саксите. Така можем да допуснем, че вълшебникът от легендите има свой исторически прототип, който е загинал в посочената година. С други думи – напълно е възможно Мерлин да е бил просто мъдър човек и  участник в политическите борби – може би велможа или съветник на някой от кралете, които тогава владеели различни земи върху територията на британските острови. А уменията и интелектът му го превърнали във „вълшебник“ в съзнанието на следващите поколения.

    Древните народи не са виждали синия цвят

    Ива Великова
    -
    0
    Древните народи не са виждали синия цвят

    Учените смятат, че когато хората не могат да опишат дадено нещо, е възможно да не успяват да го видят. В миналото например, не са имали дума за синия цвят и изследователите смятат, че именно това е причината древните цивилизации да не са забелязвали, че той съществува.

    В своята „Одисея“ например, Омир описва морето като „винено-тъмно“. Въпреки, че пише стотици страници, в които има подробно описание на облекло, лица, брони, въоръжение и животни, авторът използва изключително интригуващи обяснения за цветовете им. Желязото според Омир имало виолетов цвят, а зеленото било описвано с думата „мед“.

    През 1858 година Уилям Гладстоун, който по-късно става британски министър-председател, изследва обстойно произведението на Омир и открива, че синьото изобщо не е споменато. За сметка на това черният цвят е посочен почти 200 пъти, белият около 100, червеният по-малко от 15 пъти, а жълтият и зеленият по-малко от 10. Тогава Гладстоун разбира, че такава дума просто не е имало. Тя не е съществувала.

    В началото Гладстоун решил, че само гръцкият народ не е познавал синьото. Изглежда те живеели в свят, различен от нашия. Свят, който бил напълно лишен от синия цвят и изграден основно от черно, метално, бяло и в много редки случаи червено или жълто.

    Но скоро филологът Лазарус Гайгер открива, че това не се случва само при гърците. Синьото липсвало и в Корана, в древните китайски документи, в исландските саги и дори в еврейската версия на Библията. Гладстоун не се отказва и решава да продължи проучването си. Той изследва хиндуистките ведически химни и пише: „Тези химни, които са създадени от над 10 000 реда, са изпълнени с описания на небесата. Всичко е описано абсолютно детайлно. Слънцето и зората, денят и нощта, облаците, гръмотевиците, въздухът – всичко оживява пред нас отново и отново. Но има нещо, което никога не ще узнаем от древните цивилизации и това е, че небето е синьо“.

    В света на древните цивилизации синьото не било познато по начина, по който ние гледаме на него. Затова Гайгер решава да открие кога точно се появява синьото в древните текстове. Във всеки език имало думи за черно и бяло, тъмно и светло. Следващата дума, която се появявала във всички езици, била „червено“ – цветът на кръвта и виното.

    След него било жълтото и после зеленото, макар и някои култури да използвали зеленото преди жълтото. Последният цвят, който се появил, бил синият. Египтяните, които били първият народ, който произвеждал синя боя, били първите, които имали дума за синия цвят. Когато боята се разпространила и сред останалите цивилизации, те също започнали да разпознават цвета, който рядко се появява в природата.

    Всичко това е разбираемо – в природата синьото не се среща толкова често. Сини животни почти няма, сините очи са рядко срещани, а сините цветя или дървета най-често се срещат в детските рисунки. Разбира се, древните народи са можели да описват като синьо небето, но дали то наистина е такова? Според Гайгер хората не са го виждали по същия начин.

    Авторът на „През езиковото стъкло: Защо светът изглежда различно в различните езици“ – Гай Дойчър провежда един домашен експеримент. Той никога не казва на дъщеря си какъв цвят е небето. Когато след години я питал, момиченцето погледнало нагоре и отвърнало, че не знае какъв цвят е небето. Според нея то било безцветно.

    Нека се опитаме да докажем думите на учените. Можете ли да посочите в следващото изображение кое квадратче е с различен от останалите цвят? За нас е трудно да го открием, но племето Химба от Намибия например, има множество думи, отнасящи се за различните нюанси на зеленото и забелязват различното квадратче веднага.

    Преди няколко години учените тестват няколко души от племето Химба. На тях им е показано почти същото изображение с квадрати, но този път имало 11 зелени и 1 синьо квадратче. Проучването показва, че голяма част от хората не можели да посочат кой е различният от останалите квадрат, а на останалата част им отнело прекалено много време, докато го открият.

    Така че, преди синьото да навлезе в живота ни, древните цивилизации със сигурност са виждали сини предмети, но не са знаели как да ги опишат или вероятно просто не са ги различавали от останалите цветове. Ако виждаме нещо и същевременно не знаем, че то се различава по някакъв начин, дали то действително съществува? Цветовете ли са възниквали с течение на времето или нашата способност да ги забелязваме и описваме?

    1...178179180...319Страница 179 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto