Малцина са хората, които не са чели „Тримата мускетари“ на Александър Дюма или не са гледали поне филмите по трилогията за приключенията на храбрите приятели и майстори на шпагата Атос, Портос, Арамис и д`Артанян.

Но също така не са много онези, които знаят, че Дюма пише книгите си по „истинските мемоари“ на маршала на Франция Шарл Баац д`Артанян. Обаче доколко тези мемоари са истински, е под доста голямо съмнение. Независимо, че онзи, който ги е чел, открива в тях почти всички събития, описани от Дюма – тук са и прочутите брилянти, подарени от кралица Ана Австрийска на Бъкингамския херцог, и миледи с нейните коварни планове, и интригите на кардинал Ришельо, и тъжната любов на д`Артанян към г-жа Бонасьо… Между другото, съхранен е и доста скучноватия стил на повествование, характерен обикновено за истински мемоари. Но, така или иначе, те все пак не са написани от прочутия кралски мускетар – а от Гатиел дьо Куртил дьо Сандра (1644 – 1712), френски писател, публицист и мемоарист.

Гатиен дьо Куртил служил в ротата на кралските мускетари, където се издигнал до чин капитан. След пенсионирането си през 1688 г. той става професионален публицист и писател.

Романите на Куртил, написани в приключенски дух, както и измислените „мемоари“ на различни личности, пълни с пикантни подробности, се радвали на голям успех сред читателите – но предизвикали гнева на краля-слънце Людовик XIV, който съзрял в тях оскърбление към кралското семейство. Авторът бил хвърлен в Бастилията, откъдето успял да избяга в Холандия. Там продължил своята литературна дейност и публикувал „Мемоарите на господин д’Артанян“. През 1702 непредпазливо се завърнал в родината си – но бил заловен и отново хвърлен в Бастилията, където прекарал 9 години и бил освободен малко преди смъртта си.

Литературното наследство на Куртил е доста обемисто, но най-известната му книга си остава „Мемоарите на господин Д’Артанян, капитан-лейтенант от първа рота на кралските мускетари, съдържащи много лични и тайни неща, случили се по време на управлението на Людовик Велики“. Ала текстът, поднесен на читателите като мемоарите на д`Артанян, е в жанра „литературна мистификация“ – характерен за творчеството на Куртил. Реалният д`Артанян нищо не е писал и както показват неговите документи, бил слабо грамотен. Вероятно основен източник на информация за д’Артанян е приятелят на знаменития мускетар – дьо Бемо, който бил началник на Бастилията по време на първото затворничество на Куртил.

Дали авторът е използвал само разказите на Бемо или също и някакви записки на самия д`Артанян, остава загадка. Самият Куртил твърди, че разполагал с оригинални бележки на мускетаря, намерени след смъртта му на бойното поле при Маастрихт – но това определено е слабо вероятно, защото „Мемоарите на д`Артанян“ са 3 обемисти тома. Ако наистина кралският мускетар ги е писал, просто нямаше да му остане време да върти шпагата и да изживее зашеметяващите си приключения.

Независимо от това, дали мемоарите на д`Артанян са автентични или мистифицирани, повече от сигурно e, че милиони читатели по целия свят ще предпочетат да четат за приключенията на смелите и доблестни мускетари именно в романите на Дюма – вместо в скучноватото съчинение на Куртил. Нали именно затова съществува човешката фантазия – за да украсява реалното и понякога не особено интересно делнично битие.

Първото споменаване на името на британския вожд Артур се среща в уелската поема „Гододин“, която традиционно се приписва на барда Анейрин и е датирана около 600 г. В поемата се разказва за битката при Катрает между англосаксонците и кралете на Севера от рода на Койл Стария. В стих CII, описвайки предводителя на бритите, поетът го сравнява с Артур.

Друга ранна уелска поема, където фигурира Артур, е „Трофеите на Анун“, за която се смята, че е създадена от барда Талиесин (VI в). Поемата е посветена на пътуването на Артур в Анун – уелския отвъден свят. Точната датировка на написването на поемата е трудна, но езиковият анализ показва, че текстът е приел съвременната си форма около 900 г.

Първата историческа хроника, в която се споменава Артур, е „История на бритите“ ( лат. Historia Britonum), написана на латински около 800 г. от уелския монах Нениус. Много учени смятат, че той се е опирал на фолклорните традиции на Уелс. В труда си Нениус твърди, че Артур спечелил 12 победи над варварите-саксонците, като окончателно ги разгромил в битката на хълма Бадън. За съжаление, Нениус явно е разчитал, че Артур е достатъчно известен на съвременниците, затова и не се разпростира в подробности за неговия социално-обществен статус. Той просто пише: „По онова време Артур се сражаваше заедно с британските крале“. От тази фраза не може да се установи дали самият Артур е бил крал, но не британски; или също е бил британец, но не крал, а достатъчно влиятелен вожд, за да се сражава рамо до рамо с крале. След което Нениус преминава към описание на битките.

Първият последователен разказ за живота на крал Артур се появява в “ История на кралете на Британия“ (лат. Historia Regum Britanniae), написана през XII-ти век от Джефри Монмаутски (Geoffrey of Monmouth). Това произведение обединява историята на Нениус и елементи от уелския фолклор с вмъквания от по-късни творби. Именно тук Артур за пръв път е наречен „крал“ и се появяват прочутите сюжети: зачеването, изневярата на жена му и гибелта от ръцете на неговия племенник Мордред. Джефри пише за Артур като за безусловна историческа личност – но точността на самия негов труд поражда съмнения сред историците. Историците отдавна водят дискусии за изворите, използвани от Джефри. За един от тези източници традиционно се счита „Хрониката на Тисилио“ (уелс. Brut Tysilio). Нейното авторство се приписва на свети епископ Тисилио от Мейуд, син на краля на Поуис Брохвайл Зъбестия, живял в средата на VI-ти век.

През Средновековието за Артур пишат автори на куртоазни рицарски романи като Кретиен дьо Троа (XII в.),  Волфрам фон Ешенбах (XIIІ в.) и анонимните творци от Вулгатския цикъл (XIII в). Техните произведения обаче, са плод на художествена измислица. Повечето използват кралството на Артур, като място за подвизите на нови герои – Гауейн, Ланселот, Галахад, Пърсивал и др., а самият крал се измества на втори план.

Окончателно образът на Артур бива закрепен в литературата и масовото съзнание от сър Томас Малори (XV   в.) в неговия епос „Смъртта на Артур“ – където той обединява и оформя литературно всички най-разпространени легенди за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Именно книгата на Малори е основният източник за цялата последваща „Артуриана“.

В съвременните интерпретации на темата, най-вече във филмовите версии, все повече се наблюдава стремеж за завръщане към един по-исторически поглед. Това става, като се съчетават реално правдоподобни варианти на събитията след изтеглянето на римските легиони от Британия (409 г.) с приказно-легендарните трактовки на темата в куртоазните рицарски романи. Но това е повече плод на желанието на съвременните творци да „обосноват“ създадените от тях художествени образи, отколкото научно-исторически подход.

На 11.01.1849 година Елизабет Блакуел става първата жена, получила медицинско образование в Америка. Нейното постижение повлиява изключително силно на образованието на жените в сферата на медицината. Блакуел прекарва живота си в борба за социални и морални реформи както в родината си, така и по целия свят.

Елизабет Блакуел

Елизабет Блакуел е една от най-популярните жени борци за времето си – време, в което правата на жените били ограничени до извършване единствено на домакинската работа. Но тя не е единствената жена, която променя историята.

Представяме ви още пет жени, които въпреки че не са толкова популярни, са революционизирали начина, по който жените са гледали на себе си и на възможностите си. Склонни да жертват собствената си репутация и идентичност, а понякога дори и живота си, те помагат за премахването на стереотипите и променят разбиранията за това какъв живот трябва да води жената на 19 век.

Катай Уилямс – първата афроамериканка, която се включва в армията на САЩ

Родена в робство, Катай Уилямс работи в плантацията на Джеферсън Сити в Мисури. След смъртта на господаря й, започва Гражданската война, а военните превземат Джеферсън Сити много бързо. Уилямс, която тогава е на 17 години, била принудена да започне работа като готвачка. Когато войната приключва през 1865 година, имало много ограничени възможности за работа, затова Катай решава, че най-доброто, което може да направи, е да се включи в армията, като по този начин може да си осигури добро заплащане, подслон, образование, медицински грижи и пенсия.

По онова време на жените не им било позволено да бъдат войници, затова Уилямс се дегизира като мъж, променяйки името си на Уилям Катай. „Исках сама да изкарвам парите си и да бъда независима от близки и приятели“ – споделя тя по-късно. Катай е назначена в армията през ноември 1866 година и е изпратена да служи в Ню Мексико. Единствените хора, които знаели за тайната й, са неин приятел и един неин братовчед, които служели в същия полк. Заради няколко наранявания, тя била хоспитализирана неведнъж, но на доктора му отнело 2 години, за да открие, че тя всъщност е жена. Катай била уволнена през октомври 1868 година и започнала да се мести в различни градове, където работела като готвачка или перачка, след което се установила в Тринидад, Колорадо.

Уилямс така и не се възстановява от болестта си и дори се наложило кракът й да бъде ампутиран. Тя кандидатства за пенсия по болест, но такава й била отказана. Съществува твърде малко информация за живота и работата й в армията, но се смята, че е починала през около 1892 година. Историците твърдят, че много жени са постъпвали като нея и са се включвали в армията по време на Гражданската война, но тя е единствената афроамериканка, която го прави.

Елизабет Ятес – първата кметица на Британската империя

Елизабет е родена в Шотландия с имената Елизабет Онан. Тя, заедно с родителите и по-малката си сестра, се преместват в Нова Зеландия през 1853 година. Там Елизабет среща съпруга си Уилям Ятес.

Ятес бил кмет на Онехунга от 1888 до 1892 година. Елизабет била изключително активна в работата на съпруга си, подкрепяйки женското избирателно движение и участвайки в парламентарните дебати. През 1893 година Нова Зеландия става първата страна в света, която признава правото на жените да гласуват, а Елизабет е първата жена, която дава гласа си. След смъртта на съпруга си, Елизабет приема номинацията за кмет и побеждава противника си с 13 гласа. Новините за първата жена кмет в Британската империя се прочули из целия свят, а Елизабет е поздравена лично от кралица Виктория.

Въпреки всичко, победата на Елизабет не продължила дълго. Тя е кмет само една година като през това време получава много негативи. Няколко съветника веднага подават оставка, след нейното назначаване за кмет, но дори и след това продължават да бъдат в нейна опозиция и отхвърлят всяко решение, взето от нея. Въпреки краткото си управление, Ятес прави забележителни промени в града – подобрява санитарните условия, пътищата, пожарните служби и намалява данъците.

Кю Джин – борец за правата на жените

Родена на 8.11.1875 година Кю Джин отраства в богато семейство. Тя получава добро образование, а по-късно пише поезия. Чувството й на радост и увереност обаче бързо било прекратено, след като на 19 години е принудена от баща си да се омъжи за богат търговец. „Поведението на този човек е по-лошо от поведение на животно…“ – пише тя в дневника си. „Той ме третира като нищожество“.

Потисничеството от брака скоро разбива мечтите на Джин да стане известна поетеса и тя започва да прекарва времето си в четене на политически новини. Съвсем скоро тя става загрижена за бъдещето на страната си и за правата на жените. Джин се идентифицира като наследница на династията Хан и скоро се присъединява към националистическата революционна група, която се опитва да свали настоящата династия Цин.

През 1903 година Джин напуска двете си деца и заминава за Япония, за да учи. Тя продължава да се противопоставя на управлението на династия Цин и написва манифест, с който осъжда традицията за деформирането на краката на китайките, както и нездравите бракове. Джин пише, че ще е най-добре ако жените на Китай се развиват под управление в западен стил. През 1906 годна тя се връща в Китай задно с 2000 революционери и с намерението да свали сегашното правителство.

В Китай Джин се бори за правото на образование на жените и основава радикално феминистко списание, заедно с друга поетеса. Издаването на списанието обаче бързо е прекратено от властите. През 1907 година един братовчед на Джин е пленен и екзекутиран. Седмица по-късно Джин е арестувана и изтезавана, за да проговори, но тя отказва да го стори. Скоро властите откриват уличаващи я доказателства и я обвиняват в заговор. Джин е обезглавена в центъра на градчето. Тя е първата жена, опитала се да води въстание срещу династията Цин, а ранната й смърт (тя е само на 31 години, когато е екзекутирана) се смята за мъченичество.

Едмония Луис – първата афроамериканка, получила известност като скулптор

Родена през 1844 година Едмония Луис работи усилено през целия си живот, за да стане известен скулптор. Завършва колеж и заживява в Бостън, където развива хобито си. Тя е вдъхновена от героите на Гражданската война и е прочута с бюста си на полковник Робърт Гулд Шоу, на който направила копия и продавала за по 15 долара.

През 1865 година Едмония се премества в Рим, където става част от група художници и усъвършенства уменията си в неокласически стил.

Едмония често прави скулптури на жени с европейски черти, за да угоди на желанията на аудиторията и защото не иска да бъде пренебрегвана заради това, че е афроамериканка. Тя постига световна слава със статуята си „Смъртта на Клеопатра“, която е представена на изложение във Филаделфия през 1876 година.

Хенриета Дугдал – първата австралийка, бореща се за правата на жените

Родена в Лондон през 1827 година Хенриета заживява в Австралия през 1852 година. Там тя сключва брак с капитан Уилям Дугдал. Хенриета живее 15 години със съпруга си и заедно имат 3 деца, но тя решава да го напусне и да се премести в Камбъруел, където прекарва живота си в борба за правата на жените.

През 1880-те години Дугдал публикува утопичния си роман „A Few Hours in a Far-Off Age”, в който разисква идеите си за брака, образованието на жените и дори християнството. „Ако имате капка здрав разум, ще видите, че атакувам принципи, а не хора“ – пише тя.

През 1884 година Дугдал, заедно с нейната близка Ани Лоу, създават „Викторианското общество на жените“ – първата по рода си организация в Австралия и Нова Зеландия. За една година се включват над 200 души – жени и мъже.

Освен за правата на жените да гласуват, Дугдал се бори за образованието на работническата класа, осемчасов работен ден и по-справедливо разпределение на богатството.

Годините на усърдна работа се отплащат на Дугдал, когато на 75-годишна възраст тя става свидетел как австралийските жени гласуват за първи път (през 1902 година). Хенриета продължава да се бори за равенството на жените до смъртта си – на 91-годишна възраст.

„Който няма кураж да поема рискове, няма да постигне нищо в живота си.“ – Мохамед Али

Една от първите публични фигури на Америка, която преминава към исляма, е боксьорът Мохамед Али – трикратният световен шампион в тежка категория, който получава толкова медийно внимание, колкото никой друг атлет в света. Той се появява на кориците на „Sports Illustrated” повече от 30 пъти, а лицето и името му са познати по цял свят.

Али е роден с имената Касиус Клей през 1942 година в Луисвил, Кентъки в семейство на християни. Започва да се боксира в много ранна възраст, за да събере пари, с които да купи на родителите си автомобил. Когато е в 20-те си години, той е считан за най-великия боксьор на всички времена.

След като побеждава на Олимпийските игри в Рим през 1960 година, той се превръща в любимеца на американската публика – освен най-добрия боец, той е й красив, чаровен и удивително успешен.

През 1963 година Али произнася реч, в която изтъква собствените си достойнства “I am the greatest” („Аз съм най-великият“). Това му носи още по-голяма публичност, но и някои негативи.

Али споделя, че за първи път чува за „Нацията на исляма“ през 1959 година, а през 1961 година за пръв път посещава една от техните срещи. Али продължава да присъства на срещите, но крие това от публиката. През 1962 година се запознава с Малкълм Екс, който съвсем скоро става негов духовен и политически ментор.

18 дни преди да победи Сони Листън и да се превърне в световен шампион по бокс, Клей се обръща към исляма, вдъхновен от Малкълм Екс. Клей оценява духовните учения, които получава, както от Екс, така и от Елиджа Мухаммад – лидерът на „Нацията на исляма“. Те са силно против войната във Виетнам и не смятат, че Америка има проблем, който трябва да решава по този начин. Клей смята, че като публична личност, трябва да отстоява до край решенията си, затова сменя религията си и категорично отказва да стане част от американската армия, както и да участва във войната. В това си действие, Али по-скоро търси духовната си свобода. Той вярва, че името, с което е роден, е „робско име, а аз не съм вече роб“.

След промяната на религията си, Али също се променя – започва по-малко да изтъква постиженията си и вместо това обръща вниманието на публиката към важността на исляма като духовната сила на живота му.

Касиус променя името си на Мохамед Али и не престава да твърди, че това е била една от най-важните промени в живота му. „Аз съм Мохамед Али, свободно име – означава „обичан от Бог“ и настоявам хората да се обръщат към мен с това име, когато разговарят с мен“ – заявява Али.

Той обаче прави това в период, в който „Нацията на исляма“ не е толкова популярна в САЩ. Представителите на Боксовата федерация се разгневяват от действията му и от герой Али се превръща в обект на множество подозрения.

Междувременно, когато възникват неразбирателствата между Елиджа Мухаммад  и Малкълм Екс, Али силно разочарова приятеля си Малкълм, след като застава на страната на Елиджа, когото смята на пратеник на Бог.

През 1967 година, тъй като не одобрява войната във Виетнам, Али отказва да стане част от въоръжените сили на Америка. Той изтъква религиозните си вярвания като причина за отказа си и заявява, че „войната не е част от ученията на Корана“.  В отговор на това Нюйоркската държавна комисия отнема боксовия лиценз на Али и не го признава за световен шампион.

Мохамед Али над победения Сони Листън

Въпреки това, по-късната кариера на Али е доста популярна, а той се боксира дълго, след като физическото му състояние не позволява. В крайна сметка е диагностициран с болестта на Паркинсон.

Междувременно Али произнася няколко речи, в които говори за живота си и за исляма, а правителството продължава да го поставя под ежедневно наблюдение. Той никога не е бил защитник на расовата дискриминация, а напротив – проповядва расова гордост и се превръща в герой на афроамериканците в САЩ.

Мохамед Али умира на 3.06.2016 година във Финикс, Аризона – на 74-годишна възраст.

Роден в Мичиган през 1862 година, Холи Крипен добива популярност през 1910 година, когато бяга в Англия със своята любовница, след като убива съпругата си Кора.

Холи Крипен расте в заможно семейство и когато развива интерес към медицината, е подкрепен от родителите си и завършва Университета на Мичиган, след което започва стаж в хомеопатичната болница в Кливланд. По-късно заживява в Ню Йорк, където се среща с медицинската сестра от ирландски произход Шарлът Бел. Двойката има син, когото наричат Ото, но Шарлът умира през 1892 година, оставяйки Крипен вдовец и с малко дете.

Д-р Холи Крипен

Тъй като не можел да се справи със ситуацията, той оставя сина си Ото на родителите си и остава в Ню Йорк, където се среща с Кора Търнър, която става негова съпруга през септември 1892 година. Кора имала мечта да стане актриса, но икономическата депресия затворила много театри и мечтата й за слава умряла.

През 1901 година д-р Крипен се запознава с 18-годишната Етел ле Нев, която била назначена за секретарка в същата болница, в която работел и той. Етел била абсолютна противоположност на Кора и Крипен веднага се влюбва в нея, защото била слаба и интелигентна. Етел от своя страна е привлечена от трудолюбието на лекаря и обноските му и в началото на 1903 година двамата стават неразделни.

Бракът на Крипен и Кора не вървял добре, въпреки че заживяват на друго място, за да може тя да се чувства по-добре и да има повече възможности за професионално развитие. Крипен и Етел междувременно продължават страстната си връзка под носа на Кора. Съпругата на доктора знае за връзката му, но няма представа, коя точно е жената, докато Крипен не напуска хомеопатичната клиника, насочвайки се към стоматологията. Тогава той взема със себе си секретарката Етел.

Кора Крипен

Кора не казва нищо, когато приятелките й споделят, че са видели съпруга й с любовницата му, но се шокира, когато открива, че Етел е бременна. Тя прави спонтанен аборт, но това не спира Кора да започне да заплашва Крипен, че ще разруши кариерата му.

През пролетта на 1909 година Крипен решава да вземе ситуацията в свои ръце. Той споделя на колегата си д-р Джон Бъроуз, че се притеснява за здравословното състояние на съпругата си. На 17.01.1910 година Крипен поръчва пет дози от отровния хиосцин хидробромид от химическа лаборатория, която доставяла лекарства на него и други стоматолози. Хиосцинът е лекарство, известно със своите седативни свойства и по това време е използвано от лекарите в изключително малки дози.

Понеже Крипен така и не признава за убийството на съпругата си, точната доза, която й е дал, не е известна, но е ясно, че вместо да се успокои, Кора става хиперактивна и започва да крещи и да вдига прекалено много шум. В отчаянието си, Крипен прострелва Кора с револвер.

След убийството, д-р Крипен решава да скрие тялото на мъртвата в мазето на къщата им. На следващия ден той приема пациенти в кабинета си и се държи така, сякаш нищо не е станало. Той казва на Етел, че Кора го е напуснала, след което подарява на секретарката бижутата на мъртвата си съпруга.

Етел ле Нев

По-късно смъртоносният доктор пише писмо до приятелките от женския клуб на Кора от нейно име, в което им съобщав, че е заминала за Америка, за да посети болен роднина. Жените обаче се усъмнили в тази история, тъй като Кора никога не им е споделяла такава информация. Чашата прелива, когато на 20.02.1910г. Крипен се появява на публично събитие, придружен от Етел, която носела бижутата на мъртвата.

Няколко дни след това, докторът съобщава на жените от клуба, че съпругата му е преместена на лечение в Калифорния. По-късно д-р Крипен променя историята и казва на приятелките на жена си, че на 24.03.1910 година Кора е починала. След това и самият той изчезва, заминавайки за Франция с Етел. Жените от клуба притискат доктора и искат от него подробности около погребението и смъртта на приятелката си. Те не повярвали на нито една негова дума и обезпокоени от случващото се, се свързват с инспектор Уолтър Дю от Scotland Yard, който обаче им казва, че няма никакви доказателства или улики, по които да работи.

Решени да открият истината на всяка цена, приятелките на Кора започват свое собствено разследване и откриват, че в деня, в който Крипен твърди, че съпругата му е отпътувала към Америка, всъщност не е отплавал никакъв кораб. Освен това, те разбират, че няма данни някой с име Крипен да е починал в Калифорния в деня, в който докторът твърди, че Кора е починала.

На 8.07.1910 година инспекторът отива в дома на лекаря за разпит. Крипен откровено заявява, че е измислил историята, защото не искал да признае пред всички, че Кора всъщност го е напуснала заради друг мъж. Той просто искал да избегне публичен скандал. Инспектор Дю решава, че мъжът говори истината и напуска дома му.

Крипен, неподозиращ за доброто впечатление, което оставил у инспектора, се паникьосал и казал на Етел, че трябва веднага да напуснат страната за около година. На следващия ден те заминават за Антверп, от където искали да отплават към Квебек, Канада.

Два дни след разпита на инспектор Дю, той решава да посети кабинета на Крипен и открива, че докторът и любовницата му са изчезнали. Той разбира, че прислугата на семейството била освободена, като преди това й било наредено да опакова всички притежания на Крипен в сакове. Дю издействал заповед за обиск и екипите веднага пристигат в дома на доктора.

Те с ужас откриват разчлененото тяло на Кора, скрито в мазето, както и наличието на хиосцин. На 16.07 инспекторът получава заповед за арест на Холи Крипен и Етел Ле Нев. Двамата престъпници се опитват да се скрият, след като от новините разбират, че са издирвани. Въпреки, че сменят самоличностите си и двамата са заловени.

През октомври 1910 година двамата разбират, че ще бъдат съдени поотделно. В началото изглеждало, че единствената цел на Крипен била да защити Етел и да я разграничи от престъплението. Той смята, че ако не признае за убийството няма да бъде осъден, но това му изиграва лоша шега. На 22.10.1910 година съдебните заседатели намират Крипен за виновен – само след 27-минутно обмисляне на доказателствата и уликите. Докторът е осъден на смърт чрез обесване.

Д-р Крипен и Етел ле Нев на подсъдимата скамейка

На 26.10.1910 година започва делото срещу Етел. Тя е обвинена в съучастничество и укриване от правосъдието. Защитата представя подсъдимата, като невинна млада жена, която просто е вършела това, което любовникът й е искал от нея. След 12 минути размисъл, съдебните заседателите намират Етел за невинна.

Крипен е екзекутиран в затвора Pentonville в Лондон на 23.11.1910 година. В деня на смъртта му Етел напуска страната, отправяйки се към Ню Йорк. Там тя работи като секретарка в продължение на 5 години, след което се връща обратно в Англия. Омъжва се и се установява в Кройдън. Умира през 1967 година на 84-годишна възраст.

Чарлс Доджсън, по-известен с псевдонима си Луис Карол, умира на 14.01.1898 година. Той публикува над 15 книги преди смъртта си, но никоя от тях не достига славата и популярността на „Алиса в страната на чудесата“.

Чарлс бил приятел на семейство Лидъл от доста време, тъй като бащата на Алиса – Хенри, работел в Християнската църква на Оксфорд. Чарлс се сприятелява със семейство Лидъл през 1855 година като първо става близък с най-голямото от децата  – Хари. Доджсън често водел децата на пикник, където им разказвал фантастични истории и им правел изключителни снимки, тъй като хобито му било фотографията.

Луис Карол и Алиса

Той прекарвал времето си с всички деца, но любимката му била Алиса Лидъл. Тяхното приятелство приключва внезапно през юни 1863 година по незнайни причини. Някои биографи с тревога споделят, че смятат, че причината за тази раздяла е фактът, че Чарлс имал увлечения към Алиса и дори искал да се ожени за момичето, което по онова време било само на 11 години. Други твърдят, че по-голямата сестра на Алиса – Лорина, била влюбена в Чарлс, затова той прекратил отношенията си със семейството. Истината обаче, вероятно никога няма да излезе наяве, тъй като страниците от дневника на Луис Карол, описващи живота му през този период, са изгубени, а снимките изгорени.

Алиса е четвъртото дете в семейство Лидъл. Тя е родена на 4.05.1852 година. На 10 години тя се превръща във вдъхновението на Луис Карол за написването на прословутата книга. Алиса има 9 братя и сестри и често прекарва времето си с две от тях – Едит и Лорина. Трите пътуват до Европа, когато Алиса е още младо момиче.

Алиса Лидъл

Алиса сключва брак с Реджиналд Харгрийвс – английски играч на крикет, когато е на 28 години. Двойката има три деца – Алън, Леополд и Карил. Първите две момчета умират като войници през Първата световна война, а Карил оцелява и създава семейство след войната. Съпругът на Алиса умира през 1926 година, оставяйки я сама в дома им. Поддръжката на имота струва прекалено много за самотна вдовица и тя е принудена да продаде ръкописа на книгата, който й е подарък от самия Луис Карол.

Книгата достига до цена от 15 400 паунда – 4 пъти повече от цената, предложена от аукционната къща „Sotheby”. По-късно книгата е поръчана от американския бизнесмен Елридж Джонсън. „Алиса в страната на чудесата“ е показана в Колумбийския университет, а Алиса е поканена на представянето, където се случва друго интересно нещо.

80-годишната Алиса среща Питър, който заедно с братята си е вдъхновил написването на друга популярна книга „Питър Пан“, написана от Джеймс Бари. В крайна сметка книгата на Алиса е закупена от американски библиографи и върната на народа на Англия, като награда за тяхната смелост през Втората световна война. Днес ръкописът се намира във втората по големина библиотека в света – Британската библиотека в Лондон.

Алиса умира на 16.11.1934 година на 82-годишна възраст. Погребана е в църквата „St. Michael and All Angels“ в Хемпшир.

Друга интересна история от живота на Алиса е, че (вероятно) синът на кралица Виктория – принц Леополд, се влюбил в нея по време на престоя си в Оксфорд. Въпреки, че това не е потвърдено, друго нещо се е случило със сигурност – Леополд кръщава дъщеря си Алиса, а Алиса нарича втория си син Леополд. Някои твърдят, че името на третия син на Алиса – Карил, е вдъхновено от псевдонима Луис Карол, но самата Алиса отрича тези слухове.

По книгата на Луис Карол са направени няколко филма, а Китай забранява всеки от тях през 1931 година заради вярването, че „животните не бива да използват човешки език“. От излизането си до сега, от „Алиса в страната на чудесата“ са продадени над 100 милиона копия.