Шахът е игра на стратегия, а най-добрата стратегия е онази, която ще ти позволи да спечелиш. Шампионите обикновено печелят парични суми в края на състезанията, но в този случай, наградата била още по-висока. В играта, която Осип Бернщайн играл през 1918 година, залогът бил животът му.

Осип е известен руско-френски шахматист и успешен адвокат. С множеството си успехи, той добива голяма популярност в родината си, а през 1950 година става гранд майстор. Освен наградите, които му донася, шахът успява и да спаси живота на Бернщайн, когато нещата загрубели по време на Октомврийската революция.

Осип Бернщайн е роден на 20.09.1882 година в град Житомир. През 1906 година защитава докторантурата си по право в Хайделбергския университет и започва кариерата си на адвокат. Но Октомврийската революция довежда до огромни промени в Руската империя.

Осип през 1909 година

Някои от тези промени включват изземането на частната собственост, национализирането на банките, конфискацията на частни банкови сметки и екзекуции на всички онези, които са си сътрудничили с банкерите и други високопоставени лица. Един от тези хора бил и Осип. През 1918 година след Октомврийската революция и по време на Украинската война за независимост Бернщайн работи в Одеса като юридически съветник на банкерите. Заради това, а и заради факта, че подкрепя капитализма, Бернщайн е арестуван от тайната полиция на болшевиките, създадена да отстрани всички държавни врагове. След ареста си е осъден на смърт чрез разстрел.

В деня, определен за екзекуцията му, докато стрелецът се приготвял, един висш офицер поискал да види списъка с имената на затворниците, избрани за екзекуция. Като любител на шаха, офицерът веднага разпознава името на Осип Бернщайн и го пита дали той е известният шахматист. Бернщайн потвърждава, че действително е той.

Офицерът обаче не се задоволил само с уверенията на Осип, затова иска той да го докаже, чрез игра на шах. Условията са много прости – ако Бернщайн спечели, значи доказва, че наистина е шахматен майстор и ще бъде освободен, но ако изгуби – ще бъде разстрелян. Бернщайн печели играта без никакви затруднения и веднага е пуснат.

Чувствайки се в опасност в родината си, той и семейството му бягат в Париж. Там той продължава кариерата си на адвокат и продължава да играе шах като представител на Франция. Осип остава там до 1940 година – годината, в която Франция капитулира и е завладяна от нацистите. Заради еврейския си произход, Бернщайн е осъден от властите.

През лятото на 1940 той бяга към Испания, но заедно със семейството си е задържан на границата. За щастие някои от властните му приятели от Испания му помагат и преговарят с правителството да остави Бернщайн да живее в Испания до края на войната. Той се връща в Париж през 1945 година.

Осип – 1961 година

Един от най-интересните шахматни мачове на Бернщайн се случва  през 1954 година, когато е на 72 години. На турнира в Монтевидео той стига до полуфинала и трябва да играе срещу Мигел Найдорф. Найдорф обаче е обиден, че трябва да играе срещу толкова възрастен противник и твърди, че е убеден, че ще спечели. Той успява да убеди организаторите да удвоят наградата, предназначена за победителя. Бърнщейн побеждава и кара Найдорф дълбоко да съжалява за промяната на наградата.

През живота си Бернщайн печели и губи цялото си богатство три пъти. Първо по време на болшевишката революция, след това по време на Голямата депресия. Той изгубва всичко и когато нацистка Германия нахлува във Франция. Но най-важното е, че успява да запази най-ценното си съкровище – живота си. Бернщайн умира на 30.11.1962 година в санаториум във френските Пиренеи.

Откакто свят светува престъпниците отричат вината си. Анри Шариер, познат още като Папийон (френската дума за пеперуда), заради татуировката на пеперуда на гърдите си, не правел изключение. Любопитното при Анри обаче е, че той успява да избяга от затвора на прословутия Дяволски остров и да напише книгата „Папийон“ (“Papillion”), в която подробно описва трудностите, жестокостта в затвора и опитите си за бягство. Но колко реални са неговите истории?

Папийон е роден на 16.11.1906 година в Ардеш, Франция. Майка му умира, когато той е на 10 години и двете му по-големи сестри го отглеждат. На 17-годишна възраст Папийон влиза във френската армия. След 2-годишна служба той напуска армията и става част от криминалния живот на Франция.

Анри станал крадец и разбивач на сейфове. През 1931 година, в деня на 26-тия си рожден ден, Папийон е обвинен за убийството на сводника Ролан льо Пети, който предоставял информация на полицията. До смъртта си през 1973 година Папийон отрича да е извършил това престъпление. Това обаче няма никакво значение, защото съдебният процес срещу него продължава само един ден и тъй като и преди това е бил задържан, Папийон бил признат за виновен и осъден на тежък доживотен труд зад решетките.

Дяволският остров е един от трите острова, намиращи се на границата между Атлантическия океан и Карибско море. И трите (Дяволския, Кралския остров и Ил Сен-Жозеф) са част от територията на Френска Гвиана. Островната група е предназначена за политически затворници, като най-популярният от тях е Алфред Драйфус. По-опасните били изпращани на Кралския остров, а най-опасните – на Ил Сен-Жозеф, където прекарвали живота си в самота, тишина, мълчание и допълнителни наказания, извършвани в пълна тъмнина.

Островите били известни с жестокостта и тежките условия на труд. Там нямало нужда от голяма охрана, тъй като се считало, че никой затворник не може да избяга. Ако някой се опитал да го направи, щял много бързо да бъде изяден от акулите, обитаващи океанските води. И ако все пак се разминел с акулите и достигнел до сушата по някакъв невероятен начин, там го очаквали джунгли, болести и паразити.

Островната група била наричана „Le Bagne”. В края на революцията затворниците са освободени, а затворът бил изоставен за няколко години. Всички престъпници били преместени в затвори във Франция, но през 1850 година принц Луи Наполеон решава, че 6000-те затворници, обитаващи затворите по това време, са огромна тежест за бюджета на страната, а затворите не давали нищо, освен лоша среда на задържаните, които ставали все по-неморални. Затова Наполеон сметнал, че решението е затворниците да бъдат изпратени да вършат тежък физически труд във френските колонии. На 31.03.1852 година 298 затворника са изпратени, в наскоро обновения затвор във Френска Гвиана. През годините, в които е работил, в затвора е имало 70 000 лишени от свобода, от които 530 са жени.

Лишените от свобода били водени в затвора с кораби, отплаващи от Франция. Те били държани в големи клетки на кораба, а пътуването било дълго – около 3 седмици. След това им извършвали медицински прегледи и им предоставяли униформи. Престъпниците били разделяни на няколко категории – политическите изменници били изпращани на Дяволския остров, престъпниците, които вече са излежавали присъдите си във Франция, но били считани за заплаха за обществото, оставали в Сен Лоран-дьо-Марони, а останалата част (която представлявала мнозинството от затворниците) били изпращана в някой от 20-те трудови лагера.

През 1969 година Анри Шариер пише книгата „Папийон“, за която твърди, че е негова автобиография, въпреки че сега се смята, че съдържа „около 75% истина“. Книгата се превръща в бестселър и е преведена на множество езици. В книгата Папийон (или Папи, както бил наричан от приятелите си зад решетките) описва живота си в затвора и дава на публиката детайли около опитите му за бягство. Той споделя, че е решил да опита да избяга още от момента, в който е прекрачил прага на затвора.

Първи опити за бягство

Папийон твърди, че във френския затвор среща Луи Дега, докато очакват транспортирането си към Френска Гвиана. Папийон обещава да пази Дега щом пристигнат. Те двамата и още един затворник на име Фернандес били заедно в болницата, когато планирали първия си опит за бягство. На третата седмица пристигнал още един мъж – Хуанес Клусиот, който веднага решил да се включи в плана. Тримата решили да използват крачетата на леглата, за да ударят гардовете в болницата, след това да прескочат болничните стени и да се пуснат по течението на реката. Планът се променил малко, когато още един затворник предложил да осигури лодка. Фернандес и Дега са изписани от болницата и това провалило плана им, но Папийон и Клусиот си намират друг човек, който да участва.

В крайна сметка тримата мъже прескачат оградата на болницата, а Клусиот счупва крака си. Успяват да се измъкнат, но човекът, който е трябвало да им помогне, им осигурил счупена лодка. След множество премеждия Папийон достига до индийски лагер в Гуахира. Той решава да отиде в манастир, но е заловен от колумбийската полиция. Прекарва няколко месеца в различни затвори, преди да бъде екстрадиран и изпратен обратно във Френска Гвиана. След този случай, Папийон прави още няколко опита за бягство, които също се оказват безуспешни.

Последен опит

Отчаян, но непреклонен пред решението си да избяга, Папийон се преструва на невменяем и дори фалшифицира документ, с който да удостовери това свое състояние. Целта му е да бъде изпратен на Дяволския остров, тъй като смятал, че там ще има най-голям шанс наистина да успее да се сдобие със свободата, която така силно желае. По това време той е на 35 години и вече бил направил 8 опита за бягство.

На Дяволския остров Папи прекарва много часове, седнал върху прословутия „камък на Драйфус“, за който се говорело, че бил любим на Алфред Драйфус и самия той прекарвал много време, стоейки на него. Папи прави последния си опит за бягство, изобретявайки си импровизиран сал от кокосови орехи, който хвърля в океана, а след това и той скача след него.

Пристигайки във Венецуела, Папийон е заловен за пореден път. Сега той решава да приеме съдбата си и да не прави повече опити да бяга. В крайна сметка е освободен от революцията и дори му е дадена лична карта, в която се посочва, че е жител на Венецуела. Годината е 1945.

Историята определено е вълнуваща, но дали наистина се е случило така, както Папи твърди? Много други автори и критици смятат, че в книгата има само 10% истина. Затворниците, живели с него, по-късно твърдят, че той е „сглобил“ сюжета на книгата от историите на други хора. И все пак никой не знае какво действително се е случило. Папи живее във Венецуела до смъртта си през 1973 година. Има съпруга и става собственик на два ресторанта. Той пише втора книга – „Banco”, в която описва живота си след затвора. Дали наистина е успял да избяга от Дяволския остров върху „сал“, направен от кокосови орехи? Оставяме на вас да прецените.

Хюгет Кларк е дъщеря на американския сенатор Уилям Андрюс Кларк от Монтана. Баща й не бил от заможно семейство, а спечелва богатството си сам. В края на 19 и началото на 20 век Уилям Кларк е един от двамата най-богати мъже в Америка, след като добавя още милиони към богатството си от минна индустрия в Монтана. Много негови близки по-късно твърдят, че мотивацията му да печели била провокирана от огромната му алчност.

Хюгет има няколко полусестри и полубратя от първия брак на баща й с жена на име Катрин Стауфер. Двамата сключват брак през 1869 година и остават заедно до смъртта на Катрин през 1893 година. По време на брака, Катрин и шестте й деца живеели предимно в Европа. Хюгет е родена от втория брак на баща й с Анна Юджина Ла Шапел. Двойката има само две деца – Хюгет и Андре.

Бащата Уилям бил мъж, който имал развита политическа кариера, често бил въвличан в скандали и бил разпитван за бизнес методите си, но освен това, той завещал на дъщеря си Хюгет огромно състояние. Много години след това, тези пари стават повод за многобройни конспирации и противоречия.

Хюгет Кларк умира на 24.05.2011 година на 104-годишна възраст. Преди смъртта си е настанена в нюйоркска болница, но не се записва с истинското си име, а използва псевдоним. Целият й 104-годишен живот е обвит в мистерия.

Интересното е, че Хюгет дори не била болна, когато за първи път влиза в болницата през 1990 година. Тя живеела там, защото така е избрала. Първоначално, причината да бъде настанена в болницата била някаква предстояща операция, но след това Хюгет решила, че иска да остане да живее там. Какво се е случило в живота й, за да го изживее толкова тайно?

През 1928 година, когато е на 22 години,  Хюгет се омъжва за Уилям Гауър – студент по право и служител на семейство Кларк. Бракът им е изключително кратък и двамата се развеждат през 1930 година. Тя не се омъжва повторно и няма деца.

Една от малкото фотографии на Хюгет, правени някога

Тъй като баща й Уилям бил популярен като сенатор, първоначално и Хюгет често се появявала в светлините на прожекторите заедно с него. В крайна сметка обаче, тя решава да се отдаде на пълно уединение, въпреки социалния си статус. Нейната изолация продължава цели осем десетилетия, а близките й споделят, че са комуникирали с нея през затворени врати.

През тези години Хюгет никога не е забелязвана на публични места и от този период има само няколко нейни фотографии. Тя живее в Ню Йорк с майка си Анна, но и двете водят затворен и потаен живот. Това, което е известно за Кларк е, че тя изпитвала силна любов към куклите и към изкуствата. Притежава голямо имение в Калифорния, което не посещавала до 50-те години на миналия век и друго имение в Кънектикът, в което не е прекарала и една нощ. Апартаментът й в Ню Йорк се намира на Пето авеню, състои се от етаж и половина в жилищна сграда и има общо 42 стаи. След решението й да заживее в болницата, тя освобождава апартамента си, който приличал на музей, тъй като бил изпълнен с огромна колекция от кукли.

Случаят с милионите

Ранни полицейски доклади разкриват разследването относно 500-те милиона долара, които Хюгет наследява, а нейният счетоводител и адвокатът й са основни заподозрени по случая. Разследващите спрели вниманието си на няколко продажби на лични вещи, продадени за милиони, включително цигулка „Stradivarius“ и картина на Реноар. Малко преди смъртта на Хюгет през 2011 година, всички се вълнуват от едно – кой ще наследи милионите й? На членовете на семейството й не им било позволено да присъстват на погребението й, нито имало погребална служба. Смъртта й е обградена в точно толкова мистерия, колкото и целият й живот.

Конфликтът за наследството

Докладите разкриват, че Хюгет действително е направила завещание през 2005 година. Тя оставя голяма част от имуществото си на различни институции, а части от имотите си в Калифорния и Кентъки, които през по-голямата част от живота й били пусти (въпреки че били поддържани редовно), тя завещава на фондация „Bellosguardo”. На кръщелницата и на личния си лекар Хюгет оставя голяма сума пари. Колекцията от кукли и аксесоари оставали за медицинската й сестра. Интересното обаче е, че адвокатът и счетоводителят й според наследството трябва да получат по 500 000 долара, а именно те били двамата мъже, които полицията разследвала.

Случаят в крайна сметка приключва с голям съдебен процес, в който са включени множество адвокатски кантори. В края на септември 2013 година е постигнато споразумение, за да се избегнат още разследвания. Според споразумението, голяма част от богатството на Хюгет отива в членовете на семейството й, а адвокатът и счетоводителят не са обвинени и не получават никакви наказания.

Мъжът, който помага историята на Хюгет да добие популярност – Бил Дедман, всъщност разбира за съществуването на Кларк напълно случайно. Докато търси имоти за продан в Кънектикът, той забелязва голямото луксозно имение на Хюгет, в което тя никога не е живяла. Любопитството му се засилва и той насочва вниманието си към Ню Йорк и започва да търси следи за мистериозния живот на Кларк. В крайна сметка Дедман пише книга, посветена на Хюгет (“Empty Mansions: The Mysterious Life of Huguette Clark and the Spending of a Great American Fortune”), а голяма част от информацията получава от нейна братовчедка, която твърди, че през последните 9 години е водила чести телефонни разговори с Кларк, които имала на запис. Загадката около богатството на Хюгейт е разкрита, но онова, което може би никога няма да разберем е – защо тя е избрала да води толкова потаен живот? За съжаление това е въпрос, чийто отговор Кларк отнася със себе си в гробa.