Любителите на приключенската литература несъмнено си спомнят „благородния пират“ Питър Блъд от романа „Капитан Блъд“ на Рафаел Сабатини. Доколко пиратите са били благородни, е доста съмнително. Но това, което е сигурно е, че капитан Блъд има своите няколко прототипа, използвани от Сабатини, за да бъде изграден образът на един симпатичен герой. Сред тези прототипи, главен е Хенри Морган. За разлика от измисления капитан Блъд, Морган бил пират, както всички други – жесток и кръвожаден. Той имал свой летописец – Александър Оливие Ексквемелин, който описал много от неговите приключения.

Един от най-увлекателните епизоди в „Капитан Блъд“ е пиратското нападение срещу град Маракайбо. Сабатини е заел почти буквално от книгата на Ексквемелин „Пиратите в Америка“ описанието на тези събития, които се случили през пролетта на 1669 г. Тогава, след дълги скитания в търсене на плячка, пиратите на Хенри Морган се озовават в залива Маракайбо (в дн. Венецуела). Там обаче попадат в капан. Ето какво пише Ексквемелин:

„При Морган доведоха един стар бедняк, който  съобщи, че в залива са влезли три испански бойни кораба, а в крепостта испанците имат тежки оръдия.  Най-големият испански кораб бил въоръжен с четиридесет оръдия, средният – с тридесет, а най-малкият – с двадесет и четири. Испанските сили далеч надвишаваха тези на Морган – най-големият негов кораб имаше само четиринадесет оръдия. Никой не знаеше какво да прави. Не можехме да се измъкнем от залива, защото на изхода му стояха испанските кораби. На сушата ни чакаха оръдията от крепостта. Испанците ни изпратиха писмо, в което предлагаха пиратите да върнат награбената плячка и да освободят пленниците – в замяна обещаваха безпрепятствено да ги пуснат да си отидат. Морган нареди да се съберат всички. Той прочете писмото първо на английски език, после на френски – а след това попита, дали искат да върнат плячката срещу правото да се оттеглят или са готови да се бият? Всички отговориха, че е по-добре да се бият до последна капка кръв, отколкото да върнат плячката, за която са рискували живота си. Един стар пират предложи корабът, пленен наскоро, да бъде превърнат в запалителен брандер, натоварен с барут и целият насмолен. Когато брандерът беше готов, Морган заповяда той да вземе на абордаж най-големия испански кораб“.

Когато всичко било решено, на 1 май 1669 г. брандерът се насочил към вражеския флагман, пиратите го закачили с абордажните куки, след което се хвърлили във водата и заплували обратно. Щом испанският адмирал осъзнал какво представлява пиратският кораб, заповядал на хората си да скочат на палубата и да отсекат мачтите му, за да го отнесе течението. Но нямало време – брандерът експлодирал, разхвърчалите се насмолени платна облепили мачтите и такелажа на испанския кораб, който пламнал и се обвил в гъст дим.

Когато от средния кораб видели, че флагманът им гори, неговият капитан веднага избягал под прикритието на крепостта и заседнал в плитчини. Третият кораб искал да направи същото, но пиратите го подгонили и превзели. Те веднага прехвърлили при себе си всичко, което можело да им бъде полезно и запалили кораба. След като разбойниците видели, че извоювали победа в морето само за два-три часа, слезли на брега и атакували крепостта. Но били отблъснати с огъня на тежките оръдия, а испанците започнали да хвърлят бъчви с барут, които били взривявани с горящи фитили. Тридесет пирати били убити, а мнозина – ранени. Това ги принудило да се върнат обратно на корабите. Така проблемът си оставал: как да се измъкнат от залива? За целта трябвало да се приближат на опасно разстояние до крепостта, която пазела входа му. Но нейните тежки оръдия за броени минути щели да направят пиратските кораби на трески.

Тогава Морган решил да прибегне до хитрост. Пред очите на испанците пиратите пуснали лодки, качили се в тях и се приближили да брега – където всички слезли. След това лодките се върнали празни до корабите. Това се повторило няколко пъти. За испанците всичко станало ясно – крепостта щяла да бъде нападната по суша. Те започнали да преместват оръдията, тежащи по няколко тона.  Накрая успели, топовете били насочени към сушата и гарнизонът зачакал нападението в пълна готовност.

Но испанците нямало откъде да знаят, че на брега, всъщност, нямало нито един пират – когато лодките се връщали към корабите, разбойниците просто лягали на дъното и те изглеждали празни. Щом се стъмнило, Морган заповядал да вдигнат котва. Пиратите използвали вятъра откъм сушата и корабите им били отнесени почти под самата крепост. Испанците побързали да обърнат част от леките оръдия, но пиратите вече завършвали маневрата си и техните кораби почти не пострадали, а спокойно излезли в открито море.

На раздяла, Морган дал залп от седем оръдия към крепостта, което прозвучало като подигравка, но испанците били толкова разгневени и посрамени, че дори не сметнали за нужно да стрелят в отговор.

„Песен за Роланд“ е част от средновековния френски национален епос – също както исландските саги, „Песен за нибелунгите“ в Германия, „Калевала“ във Финландия, „Слово за похода на Игор“ в Русия или песните за Крали Марко в България. Но какво всъщност се случва с граф Роланд, когото легендата въздига до образ на идеалния рицар, пример за европейското средновековно рицарство?

Император Карл Велики воювал на практика постоянно и без прекъсване. Главната опасност била на изток, отвъд Рейн – откъм земите на многобройните и агресивни племена на саксите (саксонците). Те постоянно нападали земите на франките, разрушавали църкви и манастири, отвличали хората в робство. През 772 г. Карл Велики започнал систематично да отстранява тази опасност. До 777 г. Саксония била покорена след много битки с променлив успех, въстания и упорит натиск от страна на франките.  През следващата 778 г. Карл предприел поход срещу арабите в Испания.

Самата „Песен за Роланд“ е създадена 400 години по-късно, приблизително в периода 1170-1180 година, като представлява единственият запис на устна традиция, развивана през вековете. Сюжетът накратко е следният: кралят на Сарагоса – Mарсилий (представен като езичник, а не мюсюлманин), решава да положи клетва за вярност към Карл Велики. Бретонският граф Роланд отхвърля споразумението – но неговият съперник граф Ганелон настоява то да бъде прието и решава да извърши предателство, за да убие Роланд. Ганелон убеждава Марсилий да нападне командвания от Роланд ариергард на Карл Велики по време на завръщането от похода до Сарагоса. Дружината попада в засада, устроена от езичниците в прохода Ронсевал. Роланд и спътниците му загиват геройски, преди да дойде помощта от краля.

А какво, всъщност, ни съобщават летописите за Испанския поход на Карл Велики?

По онова време Иберийския полуостров е почти изцяло завлдян от мюсюлманите – само на север областта Астурия оказвала упорита съпротива, като по-късно се разраснала до кралството Леон. То се превърнало в основен плацдарм за Реконкистата, която продължила до 1492г., когато арабите били прогонени обратно в Африка.

През 777 г., точно в разгара на войната със саксите, в двора на Карл Велики пристигат пратеници на арабския владетел на Сарагоса Сюлейман ал-Араби. Тогава мюсюлманските феодали в Испания били много недоволни от управлението на емира на Кордоба Абд ар-Рахман от династията на Омеядите, чиито представители управлявали целия Арабски халифат. Сюлейман ал-Aраби решил да потърси помощ от християните, тъй като знаел, че Карл Велики има могъща армия. Карл се съгласил, въпреки продължаващите размирици и бунтове в Саксония.

Но Сюлейман вдигнал бунта прекалено рано, докато франките все още били отвъд Пиренеите.  Въстанието било потушено, а Сюлейман – изгонен от Сарагоса, чиито жители отказали да отворят вратите на „християнския халиф“. Франките обсадили града – но в този момент пратеници донесли съобщение за поредното въстание в Саксония. Било решено да се връщат.

Пътят минавал през херцогството Васкония, формално васал на Карл, но в действителност – независимо. Това била страната на войнствените и упорити баски, чийто национален характер, впрочем не се е променил и до днес. Защо се развалили отношенията между християните-баски и християните-франки, не е известно. Но фактът си остава факт: баските решили да нападнат ариергарда на кралската армия. Той бил командван от графа на Бретан – Хроундланд.

За него е известно само, че по време на битката, която се състояла на 15 август 778 г. бил на 42-годишна възраст и роднина, вероятно племенник, на Карл Велики. По всяка вероятност, засадата била устроена от баските на стария римски път от Астурия през Памплона към Бордо – на участъка през прохода Ронсевал, в северната част на Пиренеите.

Съвременните изследователи смятат, че под командването на Хроундлан били 10-15 хиляди бойци. Почти всички били избити по време на стремителното и внезапно нападение, което обяснява шока сред франките, които смятали баските за примитивни диваци. В битката в Ронсевалския проход паднали и други франкски велможи – първият столник (отговарящ за кралската трапеза) граф Егхард и пфалцграфът (управител на двореца) Анселм. Самият предател -граф Ганелон, фактически се родил и живял 50 години след битката при Ронсевал, така че нямал възможност да бъде в зловещата роля, която му отрежда поемата. Независимо от това, Данте Алигиери следва песенната традиция и в своята „Божествена комедия“ го помества в последния кръг на Ада (песен ХХХІІ). Карл Велики не успял да отмъсти на баските – събитията в Саксония налагали бързото му завръщане.

Смъртта на Роланд в битката в Ронсево, от средновековен ръкопис (ок. 1455-1460)

Битката в прохода Ронсевал останала също и в епоса на пиренейските народи, включително в този на баските – сега там съществуват местности Па-де-Роланд, Салто-де-Роланд, Бреча Роландо и др.

Чрез силата на поезията, Роланд се превърнал в образец за всички рицари от романтичната, красива и блестяща епоха на европейското Средновековие.

В средата на VІ-ти век Византия и източните готи (остготите) водели ожесточена борба за господство над Италия. Решителното сражение се състояло в края на юни – началото на юли 552 г. в местността Буста Галорум (Гробището на галите) при град Тагина.

Византийският пълководец Нарзес разполагал с около 20 хиляди бойци. Повечето били от варварски племена: хуни – изкусни стрелци с лък, арменска конница, пехотинци-герули, гепиди, но имало сущо и  редовни византийски части, съставени от траки и илири. Нарзес построил армията си във формата на полумесец, използвайки опита на Ханибал в битката при Кана. По фланговете били разположени стрелците с лък.

Армията на краля на готите – Тотила, се състояла от 16 хиляди души, главно конници.

Преди началото на битката и двамата военачалници произнесли речи. Ако се вслушаме внимателно в словата им през пелената на вековете, несъмнено ще доловим и доста актуални мисли, които дори днес остават валидни. Прокопий Кесарийски в своята книга „Войната с готите“ се е погрижил да знаем какво точно са казали двамата пълководци и да размишляваме над техните думи.

Ето думите на Нарзес пред неговите бойци:

– Вие сте воини, които ще се бият с хора, много по-слаби и различни от вас и по доблест, и по численост. Затова нямате нужда от друго, освен от Божията закрила. След като постигнахте с много молитви Божията помощ, вие сте побеждавали вече тези разбойници. Те отдавна са роби на великия ни господар – а сега са просто избягали роби. Избрали си за вожд от тази купчина боклук един най-обикновен тиранин, те си позволяват да тревожат със своите набези Римската империя. С налудничавата си дързост се осъдиха на смърт и сами, по своя воля, вървят към нея. Вие влизате в това сражение и се излагате на опасност заради една добре организирана държава – а те искат да отхвърлят законите. Те не мислят какво ще оставят за своите наследници – а понеже знаят, че всичко тяхно ще загине заедно с тях, живеят само заради сегашния ден. Затова са достойни за пълно презрение. Хора, които не са свързани с някакъв закон или добро държавно управление, са лишени от всякаква доблест. Затова и победата над тях е предварително сигурна – защото тя винаги се извоюва чрез доблест.

Нарзес

Тотила, сред другите думи за окуражаване, казал и следното:

– Не щадете оръжията и конете си, защото занапред няма да ви трябват. Съдбата унищожи всичко друго, но ни остави най-висшата надежда. Бъдете храбри и неустрашими! Когато надеждата на човек виси на косъм, както е днес с нас, той не се колебае. Ако пропуснем благоприятния случай, всички наши следващи усилия ще бъдат безсмислени. Закъснялата смелост не ни е необходима, защото вече ще бъде безполезна. Помнете, че най-пагубно е бягството. Хората бягат, за да спасят живота си. Но ако резултатът от бягството е сигурна смърт, храбреците са в много по-голяма безопасност от бегълците. Ние трябва да презираме тази тълпа врагове от най-различни народи. Те са събрани от алчност за заплатата си – затова не се отличават нито с вярност, нито със спокойна сила. Понеже са от различни племена, те имат и различни мисли. Не мислете, че тези хуни, лангобарди, герули, наети с много пари, ще се бият до последен дъх. Те ценят живота си повече от парите, които ще получат. Те са страхливци, които само се преструват, че се сражават. Защото хората винаги се отнасят с отвращение към онова, което правят не доброволно, но насила или за пари. Като знаем това, нека тръгнем срещу врага в решителен бой!

Тотила

Умелото построяване на византийската армия се оказало решаващо в сражението. Пехотата на готите се втурнала срещу византийците – и се озовала в средата на полумесеца, по фланговете на който били разположени стрелците с лъкове. Именно те решили изхода от битката. Обсипана отвсякъде със стрели, готската пехота дори не успяла да достигне първите византийски редици, за да влезе в ръкопашен бой. Тя понесла тежки загуби и побягнала. Върху нея връхлетяла конницата на Тотила, която вече се носела на свой ред в атака. Така цялата готска армия се превърнала в огромна тълпа, обзета от ужас, която гинела под стрелите на византийците.

Общо загинали 6 хиляди готи. Самият Тотила паднал в боя. Според някои, бил улучен от стрела, а според други – прободен от копието на Асбад, предводителя на гепидите във византийската войска.  Оцелелите готи отнесли своя смъртно ранен крал в Капри (дн. Капрара ди Гуалдо Тадино), където му устроили погребение. Византийците разкопали гроба, за да се уверят, че там наистина лежи Тотила – след което отново го погребали.

В края на 30-те години Сталин се готвел за предстоящата война срещу Хитлер. Един от основните му козове бил международното комунистическо движение, обединено в ІІІ-ия Комунистически интернационал – Коминтерна. Но имало сериозна опасност от разцепване на организацията, поради действията на Лев Троцки, който в Мексико се готвел да създаде ІV-ти Интернационал и имал немалко последователи. Това означавало междуособици, разпокъсване на усилията и в крайна сметка – провал на цялата бъдеща нелегална и партизанска дейност в тила на нацистите. Изходът от трудната ситуация бил ясен – трябвало да се отстрани Троцки…

В 4 ч. сутринта на 23 май 1940 г. двадесетина мъже, въоръжени с автомати, нахлули в двора на добре охранявана сграда на улица „Виена“ в град Мексико, за да убият нейния обитател – Лев Троцки. Те изстрелват над 300 куршуми. Охраната на Троцки открила ответен огън. Автоматчиците се оттеглили. На Троцки му провървяло – нито един куршум не го засегнал.

Лев Троцки

Групата била ръководена от забележителния художник Давид Алфаро Сикейрос. Убеден комунист и участник в  Гражданската война в Испания, той действал под ръководството на служителя на НКВД Наум Исаакиевич Ейтингтон. След операцията Сикейрос бил заловен, но мексиканският президент Мануел Авила Камачо го освободил при условие, че напусне Мексико. След този инцидент вилата на Троцки била превърната в истинска крепост: охраната била увеличена, дори пристроили специална наблюдателна кула.

Но това, което не знаел Троцки, било че опитният Ейтингтон е подготвил убийството му в три различни варианта. Цялата операция била наречена „Патица“ (рус. – „Утка“), като се състояла от самостоятелните и независими една от друга схеми „Кон“ (действията на групата на Сикейрос), „Майка“ (с главен изпълнител испанският комунист Рамон Меркадер) и резервна, която се ръководела от агента на НКВД Григулевич (Юозас Григулявичус).

След провала на варианта „Кон“, ръководителят на НКВД Лаврентий Берия изпаднал в ярост. Ейтингтон признал провала си, като изявил готовност да се върне в СССР и да понесе наказание. Но Сталин наредил да остане в Мексико и да изпълни операция „Майка“. Тя трябвало да се реализира от 26-годишния Рамон Меркадер.

Той бил син на испанска комунистка, преминал в Барселона първоначално обучение в специална школа на Коминтерна, като се специализирал в партизански действия, саботаж, нелегална работа и специални операции. Довършил обучението си в Париж под ръководството на Ейтингтон. Там, представяйки се за млад белгийски бизнесмен под името Жак Морнар, се оженил за американката Силвия Агелоф, която била потомка на руски емигранти и куриерка на Троцки. Двамата отпътували за Ню Йорк, където Меркадер сменил името си на Франк Джексън. След това младото семейство заминало за Мексико. Там Троцки взел Силвия за секретарка и така Франк Джексън получил достъп до вилата-крепост. Отначало се отнасяли към него с подозрение, но той започнал усилено да изучава идеите на Троцки. След месец-два подозренията отпаднали и дори започнали да го смятат за „младото бъдеще на троцкизма“.

На 20 август 1940 г., въпреки жаркото слънце, Рамон дошъл в къщата на Троцки в плътно закопчан шлифер и с шапка. Охраната вече била свикнала с енергичния американец и не обърнала внимание, че „другарят Джексън“ е облечен не според сезона. Под шлифера си обаче гостът имал алпинистки пикел, чук и голямокалибрен автоматичен пистолет. Домакините предложили да остане за обяд, но той отказал и предложил Троцки да прочете статията му, която току-що бил завършил. Троцки го поканил в кабинета си. В момента, когато се навел да чете, Джексън-Меркадер нанесъл силен удар с пикела в тила му. Но Троцки отново извадил късмет, макар този път половинчат – в момента на удара обърнал леко глава и ударът попаднал странично. Рамон не успял да удари отново, защото Троцки скочил и силно закрещял. Охраната нахлула в офиса и повалила Меркадер, който тъкмо изваждал пистолета си.

Лев Троцки

Докато откарвали смъртоносно ранения Троцки към болницата, във вилата пазачите биели и изтезавали нападателя. Но въпреки десетките угасени по тялото му цигари и счупените ребра, Рамон не казал и дума. Не го пречупили и по време на следствието, макар че в продължение на 6 години го пребивали по два пъти всеки ден и го държали в килия без прозорци. Бил осъден на 20 години затвор – максималното наказание в Мексико по онова време. Макар истинското му име да било разкрито, той така и не признал, че е действал по нареждане на Москва.

Освободили го през май 1960 г. Меркадер бил поканен в СССР и го наградили със Златна звезда на Герой на Съветския съюз. През 1973 г. отишъл да живее в Куба, където починал на възраст 64 години. До края на своя живот останал верен на комунистическите си убеждения и казвал: „Ако трябваше отново да живея през 40-те години, пак щях да сторя същото“.

… Лекарите се борили за живота на Троцки цяло денонощие, но раната се оказала твърда опасна – парче кост било навлязло в мозъка. По време на изваждането му пациентът починал.

Когато археологът Хайнрих Шлиман пътувал до Итака, Гърция през 1868 година, той имал една цел, която превземала ума му – да открие Троя, водейки се от Омировата „Илиада“. Епическата поема се считала за мит, но Шлиман мислел по друг начин. За него „Илиада“ представлявала карта за скритите локации на древните градове.

През следващите няколко години, немецът, който печелел от продажба на материал за амуниции, бродел сред Средиземно море. Шлиман приемал всичко, написано от Омир, за истина – от местните традиции до съветите за лечение на физически заболявания. Завършилият Сорбоната Шлиман, носел в себе си книгата на Омир, за да открие истинските локации на древните градове. „Една от особеностите му била, че имал огромен интерес към историята. Това, което искал, било да разкрие истината за света на Омир и да разбере дали Троянската война действително се е случила“ – пише ученият Дъглас Ийстън. „Но Шлиман имал и своите слабости. Той не бил добър в разграничаването на фактите и интерпретациите“ – допълва Ийстън.

Хайнрих Шлиман

През 1871 година Шлиман осъществил мечтата си. Откритието му веднага го издигнало и той получил невъобразима слава. Това, че станал популярен не го спряло и интересът му се разпалил още повече. Освен света на Омир, Шлиман открил и още нещо – свастиката.

Шлиман открил своя епичен град, а с него и свастиката – на егейския бряг на Турция. Той продължил разкопките, започнати от британския археолог Франк Калвърт на място, познато като Хисарлъка. Методите на Шлиман били брутални – той използвал железни лостове и стеноломи, за да копае – но и успешни. Той бързо открил, че мястото има 7 различни нива, някои от които били на хиляди години. Шлиман открил Троя – както и останките от цивилизациите, живели преди и след нея. Но освен всичко това, Шлиман открил поне 1800 вариации на един и същи символ – свастиката.

Троя

Той виждал свастиката навсякъде – от Тибет и Парагвай до Гоулд Коуст в Африка. Колкото по-популярен ставал Шлиман, толкова по-известна ставала и свастиката. Знакът се превърнал в символ на късмет, появявала се на етикетите на продуктите на „Кока-Кола“, момчетата бойскаути го изобразявали на униформите си, дори американските военни го използвали. Но с нарастването на славата на свастиката, тя започнала да се използва за много по-груби действия и породила вълна от национализъм сред Германия.

„Античните предмети, открити от д-р Шлиман в Троя пораждат двоен интерес в нас. Те ни връщат към по-късните епохи на арийската раса“ – пише британският лингвист Арчибалд Сайс през 1896 година.

Думата „арийски“ се използва, за да се обособи индоевропейската езикова култура, а не за расова класификация. Лингвистите забелязват прилики между немския, романските езици и санскрит. С нарастването на интереса към евгениката и расовите особености обаче, се появили и хора, които спекулирали със значението на термина „арийски“. Те считали, че „арийската цивилизация“ е „перфектната и чиста“ цивилизация, която стои над всички останали.

Няколко години преди началото на Втората световна война, „Washington Post“ пише: „Въпросът за арийската раса е нещо като интелектуален диспут между учените, които дискутират възможността някога в историята на Земята да е съществувала чиста и непорочна раса като арийската“. През 19 век френският аристократ Жозеф Артюр дьо Гобино, заедно с още няколко човека, прави връзка между митичните арийци и днешните немци, които били най-добрите потомци на древните народи, предназначени от съдбата да завладеят света.

Сега откритията на Шлиман изведнъж придобили много по-дълбоко, идеологическо значение. За националистите „арийският символ“, който Шлиман открил, вече не бил археологическа мистерия – той бил техният символ на превъзходство. Немски националистически групи като Reichshammerbund използвали свастиката като символ за тяхната идентичност. Вече нямало значение, че първоначално свастиката била използвана като знак за късмет, нито че била открита навсякъде – от паметниците на гръцката богиня Артемида до тези на Буда, нито че все още никой действително не знаел какво е значението й.

“Когато Хайнрих Шлиман открива свастиките във всички нива на Троя, хората го приемат като доказателство за расовото продължение и за това, че населението на Троя по начало е било от арийски произход. Веднъж направена, връзката между свастиката и индоевропейските народи, не можела да се оспори. Тя се превръща в универсален символ, служещ за разграничаване на арийци и такива, които нямали арийски произход“ – пише антроположката Гуендолин Лайк.

Свастиката от Троя

Свастиката добивала все по-голяма популярност, а междувременно влиянието на Хитлер също нараствало. Той присвоява свастиката и я превръща в нацистки символ през 1920 година. Хитлер е привлечен от нея, тъй като тя вече е използвана от други националистически и расистки групи. Освен това, той разбира необходимостта нацистите да имат мощен символ, който да е равен на този на СССР – сърп и чук.

За да разпространи силата на свастиката като символ на нацистката мощ, Йозеф Гьобелс издава указ на 19.05.1933 година, с който забранява употребата на свастиката за други цели.

Йозеф Гьобелс

„Когато Хитлер липсвал, на мястото му застава свастиката, която – точно както образа на фюрера – се превръща в символ на национална принадлежност“ – пише историкът Малкълм Куин. Свастиката започва да се изобразява върху униформи и флагове.

Немската свастика

Усилията за забрана на употребата на свастиката в следвоенните години, включително и текущите немски наказателни закони, които забраняват публичното използване на свастиката, както и нацисткия поздрав, изглежда не са толкова успешни и продължават да напомнят за ужасния режим. Днес, символът продължава да се използва като знак на превъзходство от групи по цял свят. През последните няколко месеца свастиката се разпространява все повече и в Америка – тя се появява в Ню Орлиънс, Портланд, Пенсилвания, Калифорния. Много учени твърдят, че хората никога няма да спрат да употребяват знака, нито някога ще забравят него и значението, което носи със себе си.