В средата на 19-и век един охлюв прекарва години като музеен експонат, преди учените да осъзнаят, че е все още жив. През 1846г пустинен охлюв е пренесен от Египет в Англия. В Британския музей той е залепен за парче шперплат, описан е и датиран. Свикнал с продължителни суши и дълги дрямки, охлювът просто заспал за неограничено време. И така до 7 март 1850г, когато е забелязано, че плочицата е леко обезцветена и това откритие поражда съмнения, че вероятно животното е живо. От музея изпращат малкия приятел на топла баня и той се събужда, подавайки главата си от черупката.
Охлюв прекарва години като музеен експонат, а се оказва, че все още е жив
15 изумителни факта за мастурбирането
Да си поговорим за мастурбирането. Докато някои не се интересуват особено от него, за други е единствен вариант. И все пак, всеки го прави. Но има някои факти, които вероятно не знаете.
92% от зрелите мъже и почти 62% от жените мастурбират. Дори възрастните го правят по-често, отколкото си мислите.
80% от мъжете са мастурбирали преди да навършват 17, а при жените процентът е 58 – а онези, които са го правили, е по-вероятно да са правили и безопасен секс.
Редовното мастурбиране при мъжете намалява риска от рак на простатата.
Проучвания и статистики показват, че дори асексуалните хора мастурбират. Макар често да го правят по-различно (без еротични фантазии), все пак го правят.
ПРОЧЕТИ ОЩЕ:
Секс скандалите, които затриха цели империи
Тайните на древните интимни отношения
Мастурбирането облекчава менструалните болки.
През Викторианската епоха се смятало, че мастурбирането е болест. За да се предпазят от тази „болест“, мъжете използвали специални метални пръстени с остри зъбци, които се прикачали за пениса.
Повечето жени намират клиторната стимулация за по-ефективна от вагиналната.
70% от женените признават, че мастурбират.
Според института Кинси, 38% от хората казват ,че гледат порно за развлечение, а 43% „защото така фантазират за неща, които иначе не биха искали в истинския живот“.
ПРОЧЕТИ ОЩЕ:
20 секс факта, с които изумително много хора не са запознати
53% от жените използват секс играчки, когато мастурбират.
Само 46% от жените казват, че при мастурбиране достигат до оргазъм за по-малко от 3 минути. 99% от мъжете вероятно биха получили оргазъм само четейки това изречение.
„Ел Сарторио“ е вероятно най-старият порнографски филм, заснет в Аржентина през 1907г. В него три жени се къпят в реката, когато нещата стават по-сериозни и накрая правят секс с дявола.
Вибраторът е на повече от 100 години. Изобретен е през 1880-те от британски лекар.
ПРОЧЕТИ ОЩЕ:
Изследване: Ето какъв е бил сексът в Османската империя
Най-ранните записки за мастурбирането идват от Шумер, една от древните месопотамски цивилизации. Шумерите подкрепяли мастурбирането и смятали, че стимулира потентността.
„Кама сутра“ не е само за страхотен секс. Древните текстове предлагат интересни съвети за мастурбиране.
ПРОЧЕТИ ОЩЕ:
Сексът след 40 г. е най-страхотен
Как и какво се случвало в султанския харем
Сексуалните отношения в епохата на Каролингите
Секс скандалите, шокирали средновековна Европа
Редовният секс прави жените по-красиви
Д-р Сатана: Серийният убиец, вършеел из Франция през ВСВ
Под обвивката на човек на медицината се оказва безмилостен убиец, който е примамил десетки жертви към смъртта им.
Наричан е Доктор Сатана, Парижкият върколак и Парижкият касапин. Но случаят с Марсел Петио – човек, обезглавен за убийствата на 26 души и заподозрян за смъртта на още десетки – остава забулен в мистерия.
Роден през 1897г в Оксер, Франция, повечето записки поддържат теорията, че като малък Петио често е загазвал за дребни престъпления. Първата му диагноза за психично заболяване е от 1914г, когато е само на 17.
През 1916г младият французин постъпва доброволец във френската армия през Първата световна война. След като е ранен в битка, Петио е изпратен обратно вкъщи, където е арестуван и осъден за кражбата на военни провизии и морфин. Тогава получава втора диагноза, но въпреки това се връща на фронта през 1918г. Малко след това Петио се самонаранява с граната. Следва трета диагноза за психическа нестабилност, която води до освобождаването му от армията с инвалидна пенсия.
След войната Петио започва интензивна програма за обучение на лекари. Той завършва школото за осем месеца, постъпва на стаж в Евре и получава дипломата си през 1921г. Новият му статус изглежда само подклажда престъпния огън в душата му. Петио присвоява пристрастяващи лекарства за собствена консумация и ги продава на пациентите си. Извършва нелегални аборти и краде всичко за пари, включително каменен кръст от градската хазна.
През 1926г Петио започва афера с Луис Делаво, дъщеря на един от пациентите му. Не след дълго Делаво изчезва безследно. Макар Петио никога да не е официално уличен в изчезването й, предполага се, че Делаво е била първата му жертва. Съседи разказват, че са видели Петио да товари нещо в багажника на колата си по същото време.
През същата година Петио насочва вниманието си към политиката и прави успешна кампания за кмет на Вилньов Сюр Йонна. Отново обаче използва влиянието си за лични облаги – този път присвоява от градския бюджет.
Петио се жени за дъщерята на богат касапин през 1927г. На следващата година им се ражда син. Далаверите му обаче скоро са разкрити. След множество жалби за злоупотреби, Петио е отстранен и напуска от поста си на кмет през 1931г. Все пак обаче успява да си подсигури място в градския съвет на Йонна през 1932г – позиция, която губи само няколко месеца по-късно заради кражбата на електричество от града.
След края на политическата му кариера, Петио се мести в Париж. Там фалшифицира документи и се представя за успешен лекар. Измамата проработва и репутацията му привлича пациенти, като през 1936г получава разрешение да издава смъртни актове.
Появяват се обаче слухове за старите му дела – незаконни аборти и рецепти. Но възходът на нацистите и германската окупация на Франция през 1940г са това, което водят до смъртоносното беснеене на Петио и неговите прякори.
Според собствените му разкази, по време на окупацията Петио работи във Френската съпротива. Той залага капани, разработва оръжия, които убиват без да оставят улики, и се среща с високопоставени съюзнически командири. Макар тези твърдения да остават неподкрепени от доказателства, Петио е цитиран като източник много години по-късно от полковник Джон Громбах, бившият ръководител на независимата шпионска агенция „Блатото“.
Сигурно е обаче, че Петио е оперирал таен път за бягство по време на окупацията. Под псевдонима „д-р Юджийн“, Петио казва на френски бойци от съпротивата, еврейски бегълци и други търсени от германското правителство, че може да им помогне да избягат от Европа в Аржентина. За тези услуги взема от всеки по 25 000 франка.
Предложението разбира се е капан. Петио убеждава жертвите си, че се нуждаят от ваксинация, преди да отидат в Аржентина и използва възможността да им инжектира цианид. След това краде вещите им и се отървава от телата, като ги изхвърля в Сена, погребва ги в негасена вар или ги изгаря в камината си.
През март 1944г, съседи се оплакват от воня, идваща от дома на Петио и неприятен пушек, излизащ от комина му. Извикана е полиция. Когато претърсват къщата, откриват останките на много хора – включително все още пушещите останки на овъглен човек в камината.
Петио успява да се измъкне на властите за известно време, като се представя с чуждо име и си пуска брада. При освобождението на Париж през 1944г, Петио приема името Хенри Валери и се включва във Френските вътрешни сили и въстанието. Става капитан в отдела за контрашпионаж и разпити на затворници.
Когато вестник публикува статия за Петио, неговият адвокат от 1942г получава писмо, в което беглецът твърди, че написаното е лъжа. Това подсказва на полицията, че Петио все още е Париж. Започва ново преследване, а Хенри Валери е сред онези, на които е възложено да го открият.
Най-накрая, Петио е заловен през октомври 1940г, след като е разпознат на метро станция и е обвинен в убийство. Процесът започва през март 1946г, когато случаят вече се е превърнал в медиен цирк. Петио не се признава за виновен до края, твърдейки че е убивал само „врагове на Франция“, германски войници и двойни агенти, като част от работата му за съпротивата.
Властите обаче не откриват никаква връзка между Петио и Френската съпротива. Много от групите, за които Петио твърди, че е бил част от тях, не съществуват.
В крайна сметка Петио е намерен за виновен за 26 убийства. Смята се, че е взел над 200 милиона франка от своите жертви и е убил над 60 души. На 25 май 1946г е обезглавен на гилотината.
7 ужасяващи оръжия, забранени във войната
Макар често да е романтизирана, действителността на войната винаги е ужасяваща. Без значение до колко се смята, че една война е необходима или не, не може да се отрече, че изходът винаги включва значителни човешки загуби.
Всъщност човекът е измислил някои шокиращо брутални начини да нанесе максимално голямо унищожение. Толкова, че се е наложило историята да бъде преразгледана и да бъдат забранени много оръжия.
Иприт
Известен още като горчичен газ, той е химично съединение, което кара дробовете да се изпълват с течност и жертвите на практика умират от удавяне. Газът е използван в двете световни войни, но е забранен през 1993г на Конвенцията за химически оръжия.
Нервнопаралитичен газ
Това са цял клас химически вещества, които увреждат нервната система и убиват жертвите си чрез спазми, повръщане, вътрешни кръвоизливи и други ужасяващи ефекти върху тялото. Също като с иприта, това оръжие е официално забранено през 1993г.
Фосген
Известен като хлорен газ, това брутално химично съединение е превърнато в оръжие през Първата световна война и действа като задушава жертвите си. Не е напълно забранено в никоя страна, тъй като има някои приложения в промишлеността, но употребата му във война е забранено от Женевския протокол през 1925г.
Лютив спрей
Изненадващо за мнозина от страни, където полицията използва такъв спрей върху арестанти и протестиращи, но през 1993г е приета забраната лютив спрей да се използва във война. В някои страни има изключения към тази забрана.
Пластмасови мини
През 1980г Женевската конвенция забранява пластмасовите и керамичните мини, защото те са почти невъзможни за откриване след края на сраженията и това води до ужасяващи трагедии с цивилни.
Капани с шипове
Тези капани са използвани доста във Виетнамската война, като шиповете често са покривани с отрова или фекалии, за да се увеличи шанса от смърт, в случай, че войникът не умре веднага. Забранени са официално през 1980г, заедно с пластмасовите мини.
Прилепи бомбардировачи
Макар технически никога да не са забранявани, тестовете на такива прилепи, които да пускат запалителни бомби над Япония през Втората световна война, минават толкова зле в САЩ (цяло военно летище е изпепелено при един от случаите), че военните зарязват цялата идея и пренасочват ресурсите си към проекта за атомна бомба.
Канада обяви интернетът за фундаментално човешко право
Историческо решение бе взето в Канада, след като влезе в сила ново правило, обявяващо високоскоростния интернет за основен ресурс, „необходим за качеството на живот“ на всички канадци.
„Бъдещето на нашата икономика, просперитета и обществото ни – всъщност бъдещето на всеки гражданин – зависи от нас да си поставяме амбициозни цели и да въведем всички канадци в 21-и век.“ – казва председателя на Канадската комисия по радио, телевизия и телекомуникации.
„Тези цели са амбициозни. Няма да е лесно да ги постигнем и ще струват пари. Но нямаме друг избор.“
С новата стратегия, комисията иска да предостави на 100% от канадците достъп до надежден, бърз, неограничен интернет. Поставената цел е скорост от 50Mbps за сваляне и 10Mbps за качване. Към 2015г 82% от канадците имат достъп до такъв интернет.
Допълнително, комисията е открила фонд за подкрепа на проекти в региони, които не покриват тези изисквания и ще отпусне допълнителни $750 милиона към сегашния бюджет през следващите 5 години.
„Канадците поискаха вседостъпен интернет, поддръжка в отдалечените общности, висока скорост, неограничени планове и гаранции за минимално качество на интернета. Ще направим всичко и няма причина други страни по света да не последват нашия пример. Много държави са изправени пред същите предизвикателства като Канада, особено що се отнася до доставянето на надежден, високоскоростен интернет до отдалечените населени региони. Тези предизвикателства могат да бъдат преодолени, но за целта са нужни истински политици.
Най-добрите нови курорти на частни острови в света
Да, знаем. Чуете ли думите „частен остров“ и веднага ви светва лампичката: „не е за мен“. Очевидно тези бели плажове са рай, достъпен само за невъобразимо богатите и техните съпруги. Но нови курорти никнат от Африка до Азия (като само в Малдивите вече има пет) и ваканцията на частен остров вече не е само мечта за простосмъртните, които искат малко повече от голям басейн.
Six Senses Zil Pasyon, Сейшелите
Щом отворят врати тази година, тези вили с три и четири спални във Фелисите ще бъдат идеалното място за семейството ви. Докато възрастните отпочиват в басейна и се люлеят на хамаци над океана, децата могат да си играят на пирати в двуетажна къща на дърветата и да преследват съкровища. Ако искате нещо по-специално, за вас може да уредят да плувате с морски костенурки. Цените започват от $1340.
Остров Кокомо, Фиджи
Примамливото тук не са само 21-те вили (всяка със собствен басейн), които ще отворят за посетители в средата на 2017г в рифа Астролаб – четвъртият по големина в света. Гостите могат да изследват археологическата страна на острова, а ако имате късмет, ще попаднете на малко кава – лека опияняваща напитка, която местните пият. Цените започват от $2600.
Остров Бава, Индонезия
Част от предимно неизследвания архипелаг Анамбас, Бава изглежда ще е дестинацията, с която ще се хвалят доста хора през 2017г. 13 пусти плажа и епични места за гмуркане, намиращи се на един ферибот и едночасов полет от Сингапур, което означава, че сутрин може да си правите бизнес срещи, а през уикенда да разпускате в някоя от 24-те вили в сафари стил. Цените започват от $2500.
Остров Танда, Източна Африка
На около 30км от танзанийския бряг, това е дом за една вила с пет стаи и дюгони, китови акули и морски костенурки. Гостите могат да съчетаят удоволствията (сапунени бани на плажа) с екологични проекти като описване на костенурки. Цените започват от $10 000.
Остров Воава, Малдивите
Новият хотел Четири сезона е най-лежерното изживяване в Малдивите. Има център за гмуркане, спа и 20-метрова яхта, която може да ви отведе до места за каране на сърф. Искате най-добрата храна? За вас ще повикат Томас Келър. Искате някоя знаменитост да вечеря с вас? Ще ви доведат такава. Наистина. За $38 000.
Как младеж открива най-старото живо дърво на планетата и го убива в името на науката
През 1964г, геолог в пустошта на Невада открива най-старото живо нещо на света… след като го убива. Младежът е Доналд Ръск Къри, дипломиран студент, изучаващ ледниковата история на източна Невда; дървото, което той отсича, е мъхестошишарен бор. Работещ за Американското горско стопанство и Националната научна фондация, Къри събира информация за възрастта на древни борове, за да проучи ледниковата история на региона.
Броейки кръговете на това дърво, Къри преминава от днешно време назад до основаването на САЩ, кръстоносните походи и дори създаването на Гръцката и Римската империи, чак до времето на древните египтяни. Растящ на незабележително място на връх Уилър, борът се оказва на близо 5000 години, хванал корени едва няколко века след първите исторически записки от човешката история. Как може полумъртъв, 6-метров бор да надмине високите стотици метри секвои, за които се смята, че са най-старите живи дървета?
Дълголетието на боровете в Големия басейн е забелязано за първи път през 50-те години от д-р Едуард Шулман, който шокира научното общество, което вярва във връзката между дълголетието и размера. Шулман систематично изследва борове в Калифорния и Невада и публикува откритията си в статия за National Geographic през 1958г, в която разкрива няколко дървета на възраст над 4000 години. Анализите му подкрепят идеята, че „злополучието стимулира дълголетието“, или че тежките условия, в които са еволюирали дъбовете, всъщност са допринесли за издръжливостта им.
Боровите дървета виреят в сурова среда на висока надморска височина, където има малка конкуренция за ресурси от другите растения. Дървесината на бора е по-плътна, което я прави по-устойчива на разлагане и микроби. Заради трудните условия на живот, боровете растат на по-голямо разстояние един от друг, затова пожарите и други бедствия не опустошават тези региони толкова често. Една светкавица може да порази някое дърво, но рядко би засегнала и останалите.
Дори голяма част от бора да е увреден от ерозия или пожар, малки части жива кора, която учените наричат „линия на живота“, може да продължи да функционира и да поддържа дървото живо.
Боровете стигат до около 1000 години и след това кората им от едната страна започва да умира. Тогава дървото не може да поддържа клоните точно над тази зона и те умират. Скоро остава само малко парче кора, което поддържа цялата зеленина на дървото. Тя може да е едва 5см широка, но борът все още се счита за растящо, здраво дърво.
Тези борове дори не започват да произвеждат семена, докато не станат на около 50 години и може да им отнеме стотици години да достигнат няколко метра височина. Те се фокусират върху оцеляването, а не върху способността си да се конкурират. Растат бавно и сигурно.
Вероятно за щастие на боровете, нашата културна мания към всички големи неща ни е накарала да ги оставим намира. През 19-и век, западните щати обещават обширни земи, огромни планини и гигантски дървета. Извисяващи се много над пейзажа, секвоите се превръщат в туристическа забележителност.
Но екологията изостава от капитализма и преди значимостта на тези дървета да бъде разбрана, хората вече ги отсичат, за да строят къщи или шантави крайпътни забележителности. През 1881г дупка, достатъчно голяма да мине през нея каруца с кон, е изрязана в дървото Вавона в Йосемити. Вавона остава една от основните атракции на парка до падането му през 1969г.
Въпреки грубата си красота, боровете не издават своята възраст за нетренираното око, което означава, че видовете са предимно игнорирани от търсачите на най-високите дървета. Това е било нещо нормално за времето. Търсите старо дърво? Намерете най-високото.
Но боровете имат и други врагове, като смъртоносна, придошла гъбичка, чието влияние е много по-пагубно заради промените в регионалния климат. Колкото Горското стопанство го е грижа за защитата на най-старите дървета, то се занимава и с дълголетието на видовете като цяло. Опитва се да поддържа адаптивния капацитет и оцеляване на видовете, а това не е лесно, когато околната среда непрекъснато се променя. Освен, че предпазва живите дървета от хората, Горското стопанство се грижи за репродуктивните способности на дърветата, като събира семена и изучава естествената им устойчивост на гъбичката.
Днес вече знаем, че боровете в Големия басейн са най-старите видове неклонални организми в света. Технически, най-старите дървета са клоналните растения или онези, които непрекъснато се репликират чрез отводи (когато пуснат нови корени) и вегетативно клониране (когато коренната система се разшири под земята и от нея избият нови стебла). Макар някои клонални организми да са на поне 80 000 години, никоя индивидуална част от тях не е била жива повече от няколко века.
За сравнение, неклоналните дървета като секвоите и боровете разчитат на структура, родена от първоначалното семе, през целия си живот. Всяка година по време на сезона на растежа, неклоналното дърво трупа клетки в стеблото си, които функционират като изпращат вода към листата и захари към корените. В края на есента борът произвежда много по-малко клетки от онези през активния летен растеж, което води до образуването на концентрични кръгове, видими след отрязване на дървото.
Дендрохронологията все още е сравнително млада методика, установена през 1890-те от астронома А.Е. Дъглас. Опитвайки се да открие връзка между слънчевите петна и моделите в метеорологичните системи на Земята, Дъглас твърди, че дървесните кръгове отразяват тези големи климатични промени. Макар учените отдавана да разбират връзката между възрастта и броят на дървесните кръгове, Дъглас първи прави детайлен анализ на моделите пръстени у различните дървета.
Дъглас изучава хиляди паднали дървета в югозападните щати и използва метод за датиране, като налага моделите от падналите дървета по време на различни ери, за да проследи големи климатични промени отпреди хиляди години. Когато става известно за метода му, Дъглас изведнъж става много търсен от археолозите, изучаващи известни индиански места като Чако и Меса Верде, чиято възраст преди това е била изчислявана по интуиция. Дъглас сравнява пръстените на дървените греди, открити в руините, за да каталогизира местата в хорнологичен ред.
Десетилетия по-късно, Дъглас основава научна лаборатория към университета в Аризона, която се превръща в световен лидер при анализа на дървесни кръгове. Учени като Едуард Шулман в последствие провеждат най-подробните проучвания на боровете от Големия басейн.
Няколко години преди Доналд Къри да започне своята работа в Големия басейн, няколко от най-впечатляващите дървета там са кръстени от активисти, работещи за учредяването на национален парк. Борът, който Къри убива, е кръстен Прометей, на персонажа от гръцката митология, който краде огъня от боговете и го дава на хората. Къри избира точно това дърво за своята работа, защото изглежда по-старо от обкръжаващата го гора.
По времето на Къри, дърветата са датирани предимно чрез проби, вземани чрез кухо свредло, забивано в ствола на дървото. Не по-големи от сламка за безалкохолно, тези проби се обработват в лаборатория, за да бъдат по-лесно четими под микроскоп. Докато взема проба от Прометей, което Къри кръщава WPN-114, свредлото му се чупи в плътната дървесина. След като иска помощ от Горското стопанство, екип е изпратен, за да бъде срязано дървото с триони. Само дни по-късно Къри лично преброява всеки от пръстените на дървото и осъзнава какво е сторил.
Къри споменава откритието в есе за списание „Екология“ през 1965г, в което споменава, че WPN-114 може да е на 4900 години. Макар точната възраст на дървото все още да е спорна, Прометей определено е било най-старото дърво, на което са попадали учените.
Унищожаването на Прометей крие двойна символика, както митът улавя човешкия глад за познание и негативните последици, произлизащи от това желание. Макар научното общество и пресата да са шокирани, че дървото е убито, грешката на Къри дава основание за създаването на национален парк за защита на боровете.
И до днес Прометей държи рекорда за най-много дървесни пръстени – 4862. През 50-те години Едуард Шулман идентифицира Матусал, второто най-древно дърво, което е живо и до днес. Макар първоначално местоположението на Матусал да е обявено публично, днес тези данни са заличени за негова безопасност. Всъщност известността е голяма заплаха за всяка туристическа дестинация – през януари 2011г жена неволно изгаря Сенаторът, петото най-възрастно дърво на планетата в натоварен район на централна Флорида.
На Свинския остров прасетата бродят на свобода
Мразите кланиците? Тогава Свинският плаж е за вас. На този бахамов остров, прасетата бродят свободно. Тропическият рай е дом на около 20 прасета, но може да откриете също котки, кокошки и кози.
Както с повечето инвазивни видове в Карибските острови, европейските изследователи стоят и зад този нашественик. Когато са правели своите трансатлантически пътувания, тези европейци са оставяли добитък на различни острови, за да са леки корабите им, а по-късно са се връщали и са си устройвали барбекю.
Всъщност оттам идва терминът „буканиер“. Французите наричали дървената скара, на която ловците готвели свинското „букан“.
Но дори тези буканиери да не се завръщали, прасетата оцелявали благодарение на храна, изхвърляна от преминаващи кораби.
От друга страна, различна теория разказва, че отговорни са не изследователите, а предприемачи, които са решили да внесат прасетата, за да привлекат туристи. Поддръжниците на тази теория посочват вида на прасетата, при които липсват бивни и прави опашки – тоест не са диви прасета – което означава, че това са домашни прасета и са били такива още от самото начало.
Въпреки всичко, днес туристите хранят прасетата, а те от своя страна привличат още туристи, така че е вероятно местните нарочно да увеличават популацията на животните.
Тусен Лувертюр – робът, разгромил Наполеон
Сърцераздирателната, героична история на един мъж, който извоюва свободата на своя народ от робство.
В типичната плантация през 18-и век работят стотици роби, по 18 часа на ден, във всякакво време. Порционите са минимални, а наказанията – брутални. Най-голямата, най-доходна европейска робска колония е контролираната от французите Сан-Доминго – западната част на днешно Хаити.
Известният икономист Адам Смит описва Сан-Доминго като „най-важната захарна колония в Карибите“ и благодарение предимно на търговията с новите независими Американски щати, производството в колонията почти се удвоява между 1783 и 1789г.
Френските колониални власти правят всичко по силите си, за да запазят контрола над повече от половин милион чернокожи роби – за целта прибягват до ужасяващо насилие.
В своята книга „Изписано с кръв: Историята на хаитянския народ, 1492-1971г“, Робърт и Нанси Хеинл цитират Васти, роб описващ престъпленията срещу робите в Сан-Доминго:
„Провесваха хора с главата надолу, давеха ги в корито, разпнаха ги на дъски, погребваха ги живи… одираха ги с камшици… бичуваха ги върху кръстове в блатото, за да бъдат изядени от комарите…. хвърляха ги във врящи котели със захарен сироп… вкарваха мъже и жени във варели с шипове и ги пускаха по стръмното към бездната… хвърляха тези нещастни черни мъже на човекоядни кучета, а осакатените жертви довършваха с байонет или нож.“
Въпреки – или вероятно заради – това насилие, Сан-Доминго става сцена на поредица робски въстания от 1679г нататък. Те продължават и през 18-и век, когато в последните години преди Френската революция (1785-1789г) французите внасят 150 000 роби в Сан-Доминго, за да отговорят на експлозивния икономически растеж на региона.
Този увеличаващ се брой роби все повече се противи на условията, в които живее и колониалните власти го забелязват. Както пише Маркиз дьо Рувре през 1783г: „Играем си с пълни в барут бурета.“
В нощта на 21 август 1791г буретата експлодират. Робското въстание се разгръща бързо и се активизират множество въоръжени банди. Първоначално африканските бунтовници не се борят за пълна еманципация; всъщност, повечето генерали търсят свобода единствено за себе си и своите последователи, и по-добри условия за другите роби.
Тогава обаче, два фактора превръщат конфликта в нещо много по-голямо и мащабно: отчаяната нужда на французите от съюзници и водачеството на един роб на име Тусен Лувертюр.
Великата френска революция и контрареволюция
През 1793г Френската революция е в ръцете на якобинците, от всички най-радикални революционерски групировки. Френските роялисти, британците и испанците се противопоставят на якобинците и в крайна сметка революцията е прехвърлена на по-умерени ръководители, а след това е поета от Наполеон Бонапарт.
Въпреки максимата „Свобода, равенство, братство“, едва в предсмъртните моменти на якобинското правителство робството е забранено. И това се случва единствено, защото трима души от Сан-Доминго – бял колонизатор, мулат и чернокож освободен роб – успяват да стигнат до Париж и да го изискват. В родилните мъки на революцията и в нужда от подкрепа, свирепите якобинци одобряват премахването на робството без никакъв дебат.
Тяхното съгласие се оказва добър ход: подкрепата на 500 000 роби и икономическата база, която представляват в Сан-Доминго позволяват на якобинците да продължат борбата със своите врагове в революцията. А най-важният лидер сред робите скоро се оказва не кой да е, а Тусен Лувертюр.
Тусен Лувертюр
Роден в робство на 20 май 1743 в Сан-Доминго, Тусен Бреда (кръстен на плантацията, в която е роден) е най-големият син на Гау Гину, африкански принц, заловен от търговци на роби.
Лувертюр научава за Африка от баща си, а кръстникът му, свещеник на име Симон Баптист, го учи да чете и пише. Впечатлен от Лувертюр, управителят на плантацията Бреда, Байон де Либертад, му позволява достъп до личната му библиотека.
Вече навършил 20 години, начетеният и владеещ три езика Лувертюр има репутацията на опитен ездач и начинаещ лекар. Лувертюр дори урежда свободата си от Де Либертад, макар да продължава да се грижи за дома на бившия си собственик.
Но „Нощта на огньовете“ на 22 август 1791г – в която робите на Сан-Доминго въстават като подпалват именията и плантациите, убивайки белите – убеждава свободният 48-годишен мъж да се включи в бунта. Тогава той приема името Лувертюр (онзи, който открива пролука).
Лувертюр не намира своята пролука веднага. Два години след „Нощта на огньовете“ – и под атака от френски роялисти, испанците и британците – якобинският губернатор на Сан-Доминго издава декрет, който отменя робството в опит да получи подкрепата на робите. Лувертюр и неговите приятели обаче знаят, че губернатора надхвърля възможностите си и френското правителство всъщност не е отхвърлило робството. Затова ръководството на робското въстание първоначално избира да подкрепи испанците срещу Франция.
След това, след решението на якобинците във Франция да отменят робството във френските територии, Лувертюр променя позицията си и се обединява с Франция срещу Испания. През май 1794г той се присъединява към френските революционери и си спечелва огромно влияние.
От 1794 до 1802г, Лувертюр се издига до доминиращ водач в Сан-Доминго и се доказва като политически и военен гений. За десет години война, той превръща групи от роби в дисциплинирана армия, която изумява европейските командири и побеждава най-добрите войски, които европейските правителства успяват да изпратят.
Революцията се разпространява
Събитията в Сан-Доминго всяват страх у сърцата на властимащите в региона и зад граница, които са инвестирали сериозно в поддържането на статуквото. САЩ например бързат да изпратят въоръжени сили, които да потушат въстанието. Дори Джордж Вашингтон пише „колко е жалко да се види такъв дух на въстание сред негрите“.
Воплите на Вашингтон не пречат на робското въстание в Сан-Доминго да вдъхнови робите в САЩ. Както казва Фредерик Дъглас, един от лидерите на аболиционизма:
„Когато се прицелиха в свободата, те градиха по-добре, отколкото предполагаха. Мечовете им не бяха извадени само заради тях самите. Те се обединиха и преплетоха със своята раса и борейки се за свободата си, се бореха за свободата на всеки чернокож по света.“
Но следата на Лувертюр в историята не се ограничава само до робското въстание и премахването на робството. Действащ като главнокомандващ на армията, Лувертюр води французите към победа срещу британците и завоюва контролираната от испанците половина на острова.
Междувременно, обратно във Франция, преврат сваля якобинците и Директорията идва на власт. Директорията официално одобрява лидерството на Лувертюр в Сан-Доминго, като го прави лейтенант губернатор на колонията през април 1796 и главнокомандващ на френските сили през 1797г.
През 1801г, макар Сан-Доминго да остава френска колония, Лувертюр я управлява като независима държава. Дори чертае конституция, в която повтаря премахването на робството от 1794г и се самоназначава за губернатор.
Свободата обаче е кратка. Когато Наполеон идва на власт, той отговаря на молбите на собствениците на плантации като връща робството във френските колонии, въвличайки отново Сан-Доминго във война.
Разгромът на Наполеон
Наполеон изпраща 35 000 души армия в Сан-Доминго през 1802г. Бившите роби се бият и спечелват независимостта си за втори път, скоро давайки началото на република Хаити. Това прави Хаити първата независима нация в Карибите и единствената нация в западното полукълбо, разгромила три европейски суперсили, както и единствената нация в света, родила се в резултат от успешно робско въстание.
Преди да дойде истинската независимост обаче, Лувертюр и Наполеон сключват сделка: вторият се съгласява да признае независимостта на острова, а първият се оттегля от обществения живот.
Скоро нещата тръгват на зле за Лувертюр. Няколко месеца по-късно французите го канят на преговори, като обещават сигурността му. Но когато той пристига, армията (по заповеди на Наполеон) го арестува и го качва на кораб за Франция.
Когато Лувертюр пристига, Наполеон нарежда да го хвърлят в тъмница в Алпите, където умира на 7 април 1803г.
По жестоко стечение на обстоятелствата, шест месеца по-късно Наполеон решава да се откаже от придобивките си в Новия свят и да фокусира усилията си върху европейската империя. Хаити получава обратно своята независимост.
Това обаче също си има цена. В годините след независимостта на Хаити, европейските сили не признават републиката и Франция успява да наложи жесток данък върху Хаити.
Оттогава западните сили постоянно се месят в политическите дела на Хаити, често с унищожителни последици: днес, островната нация е една от най-бедните страни в света, като 80% от жителите й живеят под прага на бедността.
Истинската история на Кървавата Мери
Историята на жената зад детската игра е повече тъжна, отколкото страшна.
Стоите в тъмна баня, осветена само от една свещ, поглеждате в огледалото и изричате името й три пъти: Кървавата Мери. Тогава, казват, появява се нейният призрак, понякога държащ мъртво бебе, а друг път обещаващ да вземе вашето.
Макар тази легенда да е измислена, жената зад огледалото е била истинска и то с кралско потекло.
По-късно станала известна като кралица Мария I Тюдор, първата кралица регент на Англия, легендарната владетелка, която знаем като Кървавата Мери, е родена на 18 февруари 1516г. в Гринуич.
Като единствено дете на крал Хенри VIII и Катерина Арагонска, терзанията на Мери заради собствената й женственост започват на 17 години, когато баща й анулира брака си с майка й, раздразнен от факта, че не му се ражда мъжки наследник. Така младата Мери е напълно отделена от майка си и й е забранено повече да я посещава.
Кралят се жени за Ан Болейн, придворна дама на бившата му съпруга, която го разочарова с още една дъщеря, Елизабет. Разтревожена, че Мери може да попречи на възкачването на трона на Елизабет, Болейн притиска парламента да обяви Мери за незаконна дъщеря.
Разбира се, Болейн по-късно е обезглавена от съпруга си заради измяна, но до тогава името и репутацията на Мери са пострадали и тя е на последно място на опашката за трона.
Още от младежките си години, Мери е измъчвана от ужасни менструални болки и нередовен цикъл, които са приписани на физическия и психологическия стрес, на който е подложена.
Известно е също, че е изпадала в дълбоки и дълги периоди на меланхолия и депресия през целия си живот.
Противно на всички шансове, Мери все пак успява да седне на трона през 1553г, на 37 години. Омъжва се за испанския принц Филип с надеждата да им се роди наследник.
Отчаяна за любов и вечно търсеща одобрението на баща си, Мери повтаря същите несгоди с новия си съпруг, за когото е готова да даде всичко.
Десет години по-млад от нея и съвсем не толкова развълнуван от чувствата й, Филип изпълнява договорените задължения, които се очакват от него и два месеца по-късно най-голямото желание на Мери се сбъдва: тя забременява.
Макар да показва обичайните симптоми на бременността, включително подуване на гърдите и нарастване на корема, обществото е подозрително към късмета на кралицата и бързо плъзват слухове за фалшива бременност.
Във време, когато няма тестове за бременност, а лекарите нямат право да преглеждат монарх, само времето може да покаже дали тези слухове са верни. До тогава обаче, народите на Англия и Испания следят Мери изкъсо и зачакват.
Както е по обичай, Мери е приета в отделна стая, където лежи 6 седмици преди очаквания термин на 9 май. Големият ден идва, но не и бебето. Тя и прислужничките й предполагат, че вероятно датата не е сметната правилно и новият термин е насрочен за юни, месец по-късно.
Веднага обаче тръгва невярна информация, че кралицата е родила момче, а други твърдят, че е умряла при раждането или че подутия й корем е симптом за тумор, а не за бременност.
Въпреки всички слухове около нея, едно може да се потвърди: в края на май, коремът на Мери започва да спада.
Неспособна да разбере или обясни случващото се с тялото й, тя продължава да чака, докато онези около нея бавно губят надежда.
Юни и юли идват и си отиват, а лекарите й отлагат датата още повече. През август Мери най-после напуска покоите си, без дете и по-самотна от всякога.
Тя вярва, че Бог я е наказал заради провала й в мисия, която си е поставила само месеци по-рано.
По времето на бременността на Мери, английският народ е разделен на протестанти и католици. Мери, решена да обедини хората под „истинската религия“, поема нещата в свои ръце като подписва преди Коледата на 1554г декрет, който превръща преследването на протестанти в държавна политика. 240 мъже и 60 жени са осъдени като протестанти и изгорени на клада, заради което тя си спечелва прозвището Кървавата Мери.
И до днес, историята на Кървавата Мери, кралица на Англия, остава един от най-известните случаи на мнима бременност.
Рядко и загадъчно състояние, то се получава, когато жената има толкова голямо желание да забременее, че всъщност заблуждава собственото си тяло и то започва да проявява симптоми на бременност и дори спира менструалния цикъл.
Години по-късно Мери обявява, че отново е бременна, като този път и самият й съпруг е скептичен. Сигурна заради всички признаци на бременност, по-късно тя навлиза в менопауза и отново не ражда. На следващата година умира на 42, вероятно от рак на яйчниците или матката.
Африканска суперколония мравки е на път да превземе света
Отегчена от живота сред дърветата, една суперколония африкански мравки е започнала да разширява границите си – и човечеството по-добре да внимава.
Видът мравки, за който става въпрос, Lepisiota canescens, произлиза от защитените гори около християнските ортодоксални църкви в Етиопия, но скоро може да превземе света и да се превърне в глобален проблем.
Учените казват, че способността на вида да образува суперколонии, обединяващи множество мравуняци, позволява на мравките да обхващат огромни територии и така се превръщат в инвазивен вид.
Специалисти от различни американски и етиопски институции публикуват своите открития преди месец, след като са изучавали проблема в течение на месеци.
„Видовете, които открихме в Етиопия, имат голям потенциал да се превърнат в глобални вредители.“ – обяснява Магдалена Соргер, ръководител на екипа от Природонаучният музей в Северна Каролина.
„Инвазивните видове често пътуват с хората, а с развиването на туризма и глобалната търговия в този регион на Етиопия, се увеличава и вероятност мравките да се окажат в нечий багаж. Нужна е само една бременна кралица. Така са започнали и огнените мравки.“
Засега тези гигантски мравки живеят в някои от последните гори на Етиопия, които са нетипично богати на биоразнообразие. Причината е, че етиопските християни обграждат църквите си с дървета и така предпазват някои гори вече хиляда години.
Именно на това място учените наблюдават най-голямата суперколония на мравки в естествения им хабитат, простираща се на почти 40км дължина.
Най-лошото е какво би се случило, ако мравките от вида Lepisiota canescens мигрират на място, където нямат естествени врагове. Подобни мравки от същия род вече са нахлули в националния парк Крюгер в Южна Африка, а след като австралийските власти откриват тези мравки сред товар, пристанище Дарвин е временно затворено.
Една суперколония мравки не е шега работа. Възходът на аржентинската мравка например, която е успяла да създаде суперколония в Калифорния с дължина повече от 800км, след като заличава местни видове мравки, е довел до масовото измиране на хищници, зависещи от местните мравки за храна.
Как американската евгеника вдъхновява нацистите
„Днес има една страна, в която се забелязва началото в стремежа към нещо по-добро. Това разбира се не е нашата германска република, а американския съюз.“ – Адолф Хитлер
През 1942г, социален работник от Северна Каролина задържа 14-годишната Вирджиния Брукс. Тя няма представа какво й готви правителството.
Временно настанена в жилищен комплекс, служещ и за щатска болница, властите казват на Брукс, че трябва да изрежат апендикса й. Вместо това обаче, лекарите й правят радикална хистеректомия и й казват, че няма да може да има деца.
С това осакатяване, което законът в Северна Дакота тогава позволява, Брукс става една от повече от 7600 младежи в щата й – и повече от 60 000 в страната – стерилизирани като част от програмата за евгеника на САЩ.
Тази програма съществува десетки години, дори след разглеждания от Върховния съд. Между Първата световна война и началото на 70-те, 32 щата приемат закони, ограничаващи правата на гражданите да имат деца, като на прицел са най-вече расовите и етническите малцинства и бедните.
Теория на евгениката
В края на 19-и век научаваме много повече за наследствеността и изкуствения подбор и много умове започват да се чудят дали същите принципи, които фермерите прилагат за отглеждането на по-добри култури, не могат да се използват и при хората.
Поддръжниците на новите евгенични общества бързо наричат това наука и поемат на мисия за създаването на подобрени човеци.
Разбира се, тези „подобрени“ човеци често отразяват външността на онези, които подкрепят евгениката. Говорим за бели и почти винаги финансово успешни личности.
Стари богати фамилии от Европа и Северна Америка се смятат за върха на човешката раса, затова наливат милиони долари в международни усилия за изкуствен подбор и намаляване на „множенето на негодните“.
Плановете за постигането на това вървят по границата на законовите рамки в различни нации. Някои се фокусират върху „позитивна евгеника“, която стимулира определени родилите да имат деца. Други залагат на „негативна евгеника“ – термин, обхващащ всичко от доброволно въздържание до стерилизация, принудително депортиране и масови убийства.
Иронията е, че всичко започва с добри намерения.
Ранните дни на евгениката
Идеята, че някои хора просто заемат излишно място на света не е нова. Все пак, казва се, че дори древните гърци изоставяли слабите бебета да умрат, за да не бъдат в тежест на държавата. В по-модерни времена, още през 1798г, английския свещеник Томас Малтус пише „Есе за законите на населението“, в което призовава за скандално известните хлебни закони на Ирландия. Това са закони за глад, чиято цел е да се елиминира излишното население.
Без тези закони, твърди той, ирландците щели да се множат без контрол и това щяло да доведе до по-голяма катастрофа. Влиятелни фигури в Британската империя вземат тази идея на сериозно в продължение на половин век и не премахват законите, които забраняват вноса на храна в Ирландия години след началото на смъртоносния глад през 1840-те. Макар тогава терминът „евгеника“ все още да не е въведен, принципите очевидно са същите в отношението към Ирландия: Отказ на храна, за да убие гладът стотици хиляди, след което случаите да се препишат на естествени последствия от прекомерно голяма популация негодни хора.
„Научната“ ера на евгениката започва малко след публикуването на „Произход на видовете“ от Дарвин през 1859г. Важно е да се посочи, че Дарвин никога не се е свързвал с „добрата евгеника“, нито е имал какво добро да каже за прилагането на принципа „оцеляване на по-силния“ върху хората. Неговият задълбочен поглед към смъртта и мизерията на естествения подбор в природата всъщност го е накарал да отхвърли подобни идеи за хората.
Дарвин умира през 1882г. Година по-късно, братовчед му Френсис Галтън въвежда термина „евгеника“ и започва да разпространява новата вяра. През 1910г професори вече преподават евгеника като академична дисциплина в много университети, а добре финансирани политически групи оказват натиск за прокарването на закони в подкрепа на евгениката. До голяма степен, те успяват.
„Три поколения малоумници“
Британското евгенично общество е основано през 1907г и започва да организира международни симпозиуми на тема подобряване на човека. Обществото има за цел изкореняването на физическите и психологическите недъзи, ограничаване на престъпността и стимлурането на „подобрени“ човешки популации. Белезите, считани за по-добри, са неконкретни – отговарящи предимно на това, което притежава богатата британска класа.
Навсякъде, където действат евгенични общества, те успяват в спечелването на подкрепа от институциите. В Англия, обществото е подкрепено от духовни и индустриални лидери; в Америка, най-продуктивният подход е чрез политика и расизъм. През 1921г се появява Американското евгенично общество и бързо успява да уреди прокарването на закони против смесването на расите в няколко щата.
Има обаче известна съпротива. След Първата световна война, администрацията на Уилсън работи усилено върху отделянето на изпълнителния клон на правителството и то доста успешно. Главният прокурор, Мичъл Палмър, прекарва 1919 и 1920г в преследване на профсъюзни водачи, като Юджийн Дебс. В отговор на това, няколко групи за защита на гражданските права се обединяват и образуват Американския съюз за защита на гражданските свободи (ACLU) със специфичната цел да използват правосъдната система, за да спрат погазването на човешките права.
Един от първите им случаи е Бък срещу Бел. Делото се разглежда от Върховния съд през 1927г.
Подробностите по делото са прости. Кери Бък, чиято неомъжена майка е приета в лудница, докато Бък е още тийнейджър, е под опеката на приемно семейство в родния й щат Вирджиния. Още непълнолетна, тя забременява и не може да каже дали бащата на бебето е приемния й баща или неговия син, но признава на социалната работничка, че е била насилвана.
Вместо да повдигне обвинения срещу приемното семейство, щатът изпраща момичето в болница. Докато е там, директорът й дава избор: Може да напусне болницата, ако се съгласи на стерилизация, или може да даде бебето и да остане затворена завинаги. Бук се свързва с ACLU и съди щата.
Когато делото стига до Върховния съд, проблемът на дневен ред е дали щатът е имал право да иска регулиране на възпроизвеждането, което надхвърля правата на „слабоумни“ граждани да се размножават. След като изслушва двете страни, съдия Оливър Холмс прочита решението на съда, че правата на Кери Бък са под правото на щата Вирджиния да ограничава размножаването сред негодните и следователно стерилизацията не е в разрез с Четиринадесетата поправка.
Холмс заключава с мнението, че „Три поколения малоумници стигат“
И до днес Върховният съд не е отменил това решение и то остава важен прецедент, макар евгеничните закони във Вирджиния да са премахнати през 1974г. Освен това, не са представени доказателства, показващи, че майката на Кери Бък наистина е била луда, нито че Бък някога е демонстрирала ненормално поведение.
Мащабът на американския проект
Нещастието на Кери Бък е само капка в океана. До средата на 30-те, 32 щата прокарват закони, регулиращи правата на гражданите да се възпроизвеждат. Някои залагат на по-леки санкции и забраняват смесването на расите, докато други дават на граждани властта да отвличат деца и да им прилагат сериозни хирургически процедури без тяхното съгласие.
Някои, като Вирджиния Брукс, са заблудени относно процедурата. Друга са отнети от семействата им и им е казано, че няма да се приберат, докато не се „съгласят“ на стерилизация. Само Калифорния между 1909 и 1960г прави около 20 000 принудителни стерилизации.
През 1942г, същата година когато правителството на Северна Каролина стерилизира Брукс, Върховният съд преразглежда проблема. В един случай от Оклахома, съдът отсъжда против стерилизирането на затворници на основанието за равни права. Според решението, Оклахома не може да стерилизира опасни престъпници, освен ако не стерилизира също и онези на лек режим.
Други щати си вземат бележка и разширяват програмите си. В Северна Каролина, социални работници трябва само да изправят човек пред комисия и да демонстрират, че коефициентът му на интелигентност е под 70. Комисията почти никога не отхвърля предложение за стерилизация.
Германия
През 20-те и 30-те години, европейските евгенисти завиждат на успеха на американците.
Европейските страни, с доста стари култури и тежки културни норми, се противопоставят на евгениката. Дори Католическата църква застава срещу предложените закони. Не защото нарушават правата на човека, а защото хирургическата намеса не ограничава безразборността и други грехове. При тези условия, нужно е драматично желание за промяна, за да бъде одобрен контрола върху възпроизвеждането.
Точно това се случва през 1933г, когато Нацистката партия идва на власт в Германия. През следващите 12 години, Третият Райх налага толкова брутален режим на евгеника, че дори най-свирепите застъпници на идеята прекратяват своите операции.
Флиртът на нацистка Германия с евгениката започва със закони от 1933г, които изключват евреите от секторите на търговията, професиите и гражданското дело. Тези политики дават резултат през 1935г, когато Нюрнбергските закони превръщат в престъпление германците да се женят за евреи или да имат деца от тях. Желаещите да се женят, трябва да имат валиден документ за самоличност и да се закълнат под клетва, че са чисти арийци.
Райхът забранява промяната на имената, макар да изискват всички еврейски мъже да приемат презимето „Израел“, а жените – „Сара“. Освен това депортират хиляди полски емигранти, много от които евреи.
През 1938г, регионален нацистки организатор изпраща писмо до офиса на Хитлер. В писмото ,той се оплаква, че физически увреденият му син е тежест за семейството и изисква момчето да бъде „приспано“. Хитлер прехвърля молбата към своя лекар (който години по-късно е екзекутиран за военни престъпления) и детето е убито със смъртоносна инжекция.
Това ражда нова индустрия в Германия за часове. По волята на Фюрера, партията отваря офис на улица Тиргартенщрасе 4 в Берлин, откъдето програмата T-4 получава името си.
В последствие, става задължително при всяко раждане да присъства лекар или акушерка, които да попълват формуляр с евентуалните физически или умствени увреждания на детето. Ако такива са открити, ъгълът на формуляра се отбелязва с кръстче. Втори лекар след това преглежда документите и одобрява изпращането на детето в един от половин дузината специални центрове за убиване.
По-големи деца, инвалиди и възрастни хора също са погубени от проекта. Нацистите водят субектите в комплекси, където им дават хартиени нощници и ги пращат да се къпят. След това затварят баните и пускат въглероден моноксид вътре.
След време се разчува за програмата и опозиция от Църквата води до спиране на убийствата през 1941г, след като вече 60 000 души са били екзекутирани.
Нацистката евгеника не е само масови убийства. Ако едно момиче се окаже от добро потекло, нацистите го вкарват в програмата Лебенсборн, за която водачът на СС Хайнрих Химлер признава, че му е любима. Момичетата от Лебенсборн имат една единствена цел – да раждат.
Администраторите на програмата организират големи събития за хиляди германски момичета, на които се срещат с войници и преспиват, за да забременеят. Химлер прави всичко по силите си да потуши слуховете, че проектът е на практика бардак, като дори забранява на мъжете от СС да посещават момичетата в големите имения.
По време на войната, независимо колко тежки са условията за цивилните, момичетата от Лебенсборн винаги получават свежа храна и удобства. Младите майки решават сами дали да отглеждат бебетата или да ги дадат в държавни сиропиталища.
Смята се, че програмата Лебенсборн е произвела 25 000 деца. След войната, тези деца и техните майки са подложени на брутално отношение и мнозина бягат в Швеция.
Лоша слава и край
Отмъщението на хората към децата от Лебенсборн води до обща ненавист на света към евгениката след Втората световна война.
Изведнъж, със снимки на концлагери като Дахау, отпечатали се в съзнанието на хората, става изключително опасно да се говори за контрол на размножаването или социално инженерство. Влиятелни личности, които през 30-те говорят само за стерилизация, сега са изправени пред истории на ужасите от славяни и евреи, чиито органи са били изкормени и мъже, чиито тестиси са опечени с рентгенови лъчи.
За една нощ, без никакви фанфари, различните евгенични общества си събират багажа и изчезват. Щатите постепенно отменят законите за стерилизация, а Върховният съд премахва всички точки против расовото смесване през 1967г.
Днес обаче евгениката възкръсва.
Учени идентифицират отделни гени, стоящи зад някои заболявания, от глухота до болест на Хънтингтън и предразположение към определени видове рак. Директното манипулиране на тези гени става все по-евтино, а идеята за „дизайнерски бебета“ се лансира от години.
Ако евгениката се завърне, вероятно ще е контролирана по-строго от всякога.
