Още
    Начало Блог Страница 22

    Гангут – последната битка на галерите

    След поражението си от руснаците при Полтава през 1709 г. шведската сухопътна армия вече не представлявала онази страховита сила, с която крал Карл XII започнал Северната война (1700-1721). Но наличието на силен шведски флот пречело на бързото и победоносно прекратяване на войната в полза на Русия и нейните съюзници. През 1714 г. първоначалният план за действие предвиждал съвместни действия на руските и датските военноморски сили. Походът на руския флот от леки галери трябвало да има спомагателен характер. И без това вече почти никой не ги използвал в големи битки – тяхното време отдавна било преминало.

    Съвместните действия с датчаните обаче не се състояли, затова планът на кампанията бил променен. Петър I наредил галерният флот да се движи покрай брега на Балтийско море, да стовари десант на територията на врага и така войната да приключи. Той се състоял от 99 галери и по-малки гребни кораби – скампавеи. Общото ръководство официално се осъществявало от генерал-адмирал Ф. М. Апраксин въпреки, че ключовата роля в операцията принадлежала на царя.

    Руската победа при Гангут, картина от Морис Бакоа, 1724 г. Уикипедия

    През юли 1714 г. шведският флот под командването на адмирал Ватранг преградил пътя на руските галери при нос Гангут. Шведите не бързали да влязат в бой и чакали руското командване да направи грешен ход.

    На полуостров Гангут в района, където се намирал руският флот, имало тясна (около 2 км) сухоземна ивица, удобна за влачене на сравнително леките руски галери. Според плана на Петър I трябвало да се извлекат няколко галери и по този начин да се заблуди врага. Но шведското командване решило да хване руския галерен флот „в клещи“.

    Малък отряд от една фрегата, шест галери и два шхербота под командването на контраадмирал Нилс Ереншелд се насочил към мястото, където русите строели трасето за влачене. Отрядът на вицеадмирал Лиле трябвало да обстрелва руските галери в базата им до село Твермине, а самият Ватранг с основните сили останал при нос Гангут.

    Но тогава се намесил случаят – нямало никакъв вятър и шведският флот просто останал неподвижен.Отрядът на Лиле не успял да достигне Твермине, като се задоволил със стрелба от прекалено голямо разстояние. На свой ред руското командване предприело смел пробив при нос Гангут. Авангардът  преминал навътре в морето покрай ескадрата на Ватранг, а основните сили – покрай брега. Основните сили на руския галерен флот, които извършили пробива, междувременно блокирали отряда на контраадмирал Ереншелд. Шведите се подготвили за битка в тесния фиорд Рилакс, където русите не можели да разгърнат силите си.

    За атака на шведските позиции бил определен отряд от 23 руски галери. Единадесет от тях били насочени към шведския флагман в центъра, а по четири трябвало да атакуват двата фланга.

    Още четири галери трябвало да заобиколят шведите и да атакуват отзад. Съотношението на силите било следното: на девет шведски кораба имало 941 войници с 94 оръдия; руският авангард от 23 галери имал на борда си 3450 души и от 127 до 143 оръдия. В 14 ч. на 7 август 1714 г. от руската флагманска галера „Света Наталия“ бил подаден сигнал за атака.

    Руското командване успяло да създаде решаващо предимство и в артилерия, и в жива сила. Но освен количествено, превъзходството на русите било и качествено. Личният състав били не моряци, а войници от пехотни полкове, които можели да изпълняват най-различни функции: по време на поход гребели, по време на десант слизали на брега, а при морски бой участвали в абордажите. Нещо повече, за разлика от шведските моряци, те имали еднакво въоръжение: предимно пушки-фузеи с щикове, а за хладно оръжие – шпаги или прави саби-палаши.

    При приближаването си към противника ниските шведски кораби били обсипани с градушка от куршуми. Така например, 700 души от руския Ингерманландски полк  стреляли средно по 28 пъти – а пушечният огън от късо разстояние освен, че е убийствен, оказва и сериозно психологическо въздействие.

    И едва след продължителен обстрел на шведските кораби последвал абордажна битка, където численото превъзходство и еднаквото въоръжение се оказали решаващите фактори. Самият абордаж също се извършвал последователно. Първо били превзети шведските флангови галери, а след това последвала едновременна атака от няколко страни на най-мощния шведски кораб – флагманският „Елефант“ („Слон“).

    В резултат на тричасовата битка били пленени всичките 9 шведски кораба. Руският флот не понесъл загуби в кораби. Били убити 124 души, други 342 – ранени. Загубите на шведите били значително по-големи: 361 души убити, а всички останали – пленени. Сред пленниците бил и контраадмирал Ереншелд, който получил седем рани.

    Победата при Гангут била широко отпразнувана в Санкт-Петербург. За участниците в битката бил изсечен специален медал. По време на празничните тържества на площад „Троицкая“ издигнали триумфална арка, върху която изобразили орел, седнал върху слон. Надписът „Руският орел не лови мухи“ загатвал за руския герб, а изображението – и за името на шведския флагман.

    Медал „За победата при Гангут“ с изображение на битката. 1714 г. Уикипедия

    Шведските пленени кораби останали в Санкт-Петербург до 1743 година. Победата на руския флот позволила да бъдат превзети Аландските острови. Новината предизвикала и значителен резонанс в Европа. От тактическа гледна точка, с цената на сравнително малки загуби, на шведския флот било нанесено чувствително поражение. Командирът на шведската ескадра адмирал Ватранг не издържал позора: следващата година, позовавайки се на лошо здраве, той се отказал от командването и година по-късно починал.

    Младият руски флот получил много интересен и поучителен опит в такива абордажни сражения, които били типични само за Северната война. Но шведите не си взели поука: 6 години по-късно русите ги разгромили при Гренгам в подобни условия. А битката при Гангут останала известна в историята като последното сражение на галерите.

    Непотопяемият котарак

    В британския Национален морски музей в Гринуич, сред макетите на кораби и портретите на храбри адмирали може да видите изображение на черно-бял котарак. Как ли пухкавият сладуран се е озовал сред такова войнствено обкръжение?

    Не е известно кога е роден бъдещият морски герой. Той започва военната си служба през 1941 г. на германския линеен кораб „Бисмарк“. Котаракът бил вкаран в кубрика от един матрос и така четириногият член на екипажа за пръв път излязъл в открито море.

    „Непотопяемият Сам“

    Но на 27 май английските линейни кораби „Родни“ и „Крал Георг V“ се приближили до „Бисмарк“ на разстояние 21 морски мили (39 км) и открили огън в 08.47 ч. „Бисмарк“ на свой ред отговорил с огън, но неспособността му да се отклонява, както и кренът (наклонът на кораба) се отразили негативно върху точността на стрелбата. Ниската скорост (7 възела) също направила кораба лесна мишена за тежките крайцери „Норфолк“ и „Дорсетшир“, които също влезли в боя.

    В 09.02 ч. 203-мм снаряд от „Норфолк“ улучил главния далекомерен пост на предната мачта. Загинал офицерът Адалберт Шнайдер , който в ранните часове на същото утро бил награден с Рицарски кръст за участие в потопяването на английския линеен крайцер „Худ“. В 09.08 ч. 406-мм снаряд от „Родни“ поразил носовите кули „Антон“ и „Бруно“ – последната била извадена от строя. Едновременно с това друго попадение разрушило предния контролен пункт, убивайки повечето висши офицери. Задните кули „Цезар“ и „Дора“ продължили да стрелят отблизо, но без да улучат английските кораби. Последният залп от кулата „Дора“ повредил „Родни“, чиито торпедни апарати заклинили.

    След 44 минути битка тежките оръдия на „Бисмарк“ замлъкнали. „Родни“ се приближил до разстояние за пряк изстрел (приблизително 3 км), докато „Крал Георг V“ продължи да стреля от по-голямо разстояние. „Бисмарк“ не свалил бойното си знаме. Когато станало ясно, че врагът им няма да може да стигне до пристанище, британските линейни кораби се оттеглили, а на крайцерите било наредено да довършат „Бисмарк“ с торпеда. От 2200 германски моряци се спасили само 115. Докато ги изваждали от водата, англичаните забелязали котарак, вцепил се в дървена отломка. Откарали го на британския ескадрен миноносец „Казак“ и го кръстили Оскар. Така презавербуваният котарак продължил да служи под знамето на Негово Величество. Като част от екипажа на „Казак“, котаракът придружавал морски конвои в Северния Атлантически океан и в Средиземно море – но през октомври 1941 г. на път от Гибралтар за Ливърпул корабът бил торпилиран от германска подводница. Есминецът „Легион“ закарал оцелелите моряци и котарака в Гибралтар. Няколко дни по-късно котаракът, който станал известен и получил нов прякор: „Непотопяемият Сам“, бил зачислен в екипажа на самолетоносача „Арк Роял“, чиито самолети, между другото, участвали в потопяването на „Бисмарк“.

    Но Сам не се разхождал дълго по обширната палуба на самолетоносача. На 14 ноември 1941 „Арк Роял“ бил потопен от германска подводница. Котаракът бил изваден от водата от моряци на есминеца „Лайтнинг“. „Непотопяемият Сам“ отново бил отведен в Гибралтар, където го настанили в кабинета на генерал-губернатора. През март 1943 г. бил потопен „Лайтнинг“, а преди това – и есминецът „Легион“.

    Така не оцелял нито един кораб, на палубата на който били стъпвали лапите на Непотопяемия Сам. И понеже моряците са суеверни хора, вече никой друг не искал да вземе Сам на кораба си. Но в къщата на генерал-губернатора той бил почитан и уважаван като ветеран от бойни действия.

    След края на Втората световна война котаракът бил откаран в Белфаст, където го настанили в Дома на моряците. Там Непотопяемият Сам живял още десет години и починал на почтена възраст през 1955 г.

    „Вечният предател“ Люй Бу

    Люй Бу живял в Китай през ІІ век. Епохата била неспокойни. Властта на империята Хан се клатела, навсякъде избухвали въстания. Армията не била достатъчна и местните управители трябвало да потушават бунтовете със собствени сили. В този труден период в гарнизона на една от провинциите се записал младият воин Люй Бу.

    Оказало се, че той владее добре военното изкуство и през 189 г. бил включен в отряд, който поел към столицата Лоян, за да помогне на една от придворните групи в постоянните междуособици. В столицата младежът бил забелязан от могъщия военачалник Дун Чжо. Той поканил воина на гости и му обещал високи постове и много пари, ако премахне своя командир, който се бил намесил в придворните интриги. Люй Бу помислил и… се съгласил: убил своя военачалник, отрязал главата му и я занесъл на „поръчителя“. Той спазил думата си и дори го осиновил.

    Илюстрация към романа „Трицарствие“. Снимка: Уикипедия

     

    Скоро Дун Чжо с помощта на интриги и убийства се оказал най-близкият човек до трона. Той дори можел по свое желание да сменя императори, което и сторил няколко пъти. Накрая на китайските феодали това им втръснало и те решили да си разчистят сметките с разпасалия се велможа. Речено – сторено: съставили коалиция, която поела с голяма армия към столицата. Люй Бу водил няколко битки с враговете на своя осиновител – но му пречели другите пълководци, които завиждали на успехите на младия фаворит. Дун Чжо бил принуден да избяга заедно с верните си хора и императора. Тъй като върховният владетел все още оставал при него, столицата също била преместена – от изгорения Лоян в Чанян. Въпреки, че враговете победили, те претърпели тежки загуби и не посмели да го преследват.

    В Чанян страховете на осиновителя на Люй Бу рязко се засилили. Той винаги го държал при себе си като телохранител. А когато се ядосвал (което се случвало често), започвал да хвърля копия по него. Младият воин ловко ги избягвал, но неприятното чувство оставало. На всичко отгоре, Люй Бу имал бурна любовна връзка с една от наложниците на осиновителя си и се боял, че това може да се разкрие.

    Люй Бу убива предишния си господар Динг Юан. Снимка: Уикипедия

    Един от императорските министри, комуто също бил омръзнал властолюбивият велможа, се възползвал от ситуацията и директно му предложил да убие Дун Чжо. Люй Бу отказал да участва в заговора, защото все пак го чувствал като баща. Но министърът настоял, че Люй Бу няма никакъв синовен дълг към Дун Чжо, тъй като между тях не съществувала кръвна връзка. Воинът помислил и… се съгласил. Той лично убил своя втори баща. Благодарният министър, който успял да заеме по-висок пост в двора, го обсипал с пари и почести. Обаче военачалниците, верни на Дун Чжо, били против убиеца на своя пълководец. Те събрали армия срещу него. Когато наближили щаба на Люй Бу, той заявил, че не иска напразни жертви и предложил всичко да се реши чрез двубой. Оседлал верния си кон на име Червен заек и победил най-силния воин на враговете. Но все пак си дал сметка, че няма сили да води война и избягал с няколкостотин верни войници.

    Люй Бу започнал да скита из Китай. За негова изненада никой не искал да го наеме на служба – всички вече знаели, че е убил двама от господарите си, наричали го „вечния предател“ и нито един феодал не искал да се свързва с такъв човек. Все пак с огромни подкупи той заел поста губернатор на една от провинциите. Но искал повече, затова подготвил метежи в съседния регион, където управлявал военачалникът Цао Цао. Завладял почти половината от владенията му. Ала войната се затегнала. Никой не успявал да спечели надмощие.

    Скоро в Китай се появил нов претендент за императорския трон – Юан Шу. Той бил далечен роднина на императора. Успял да спечели Люй Бу на своя страна и дори се канел да ожени сина си за дъщерята на своя нов съюзник. Но нито сватбата, нито съюзът се състояли: Люй Бу размислил и решил, че законният император ще му плати повече. Юан Шу се вбесил и обявил война на изменника.

    Карта, показваща основните военачалници от династията Хан през 190-те години, включително териториите, контролирани от Люй Бу, след като той превзе контрола над провинция Сю от Лиу Бей. Снимка: Уикипедия

    Люй Бу нанесъл няколко сериозни поражения на войските на Юан Шу. Но бил недоволен от факта, че някои от императорските военачалници завладявали провинции и трофеи преди него и не му оставяли нищо за плячкосване. След известно време решил отново да смени съюзника си… и предложил съюз на Юан Шу.

    Това му предателство обаче се оказало фатално. След известно време той бил обсаден от своя стар познат Цао Цао. Когато Люй Бу изпратил пратеници до Юан Шу за помощ, той отказал. След три месеца пълна блокада войските на Люй Бу, заедно със своя предводител, се предали. Според легендата, преди това Люй Бу помолил войниците си да отрежат главата му и да я предадат на Цао Цао. Но никой не се съгласил.

    Завели вързания Люй Бу при Цао Цао. Там пленникът предложил на врага услугите си като наемник. Слисан от такава наглост, победителят дори не намерил веднага какво да каже – но след това заповядал да бъде обесен и да се отсече главата му, която била изпратена на императора. Така главата на известния наемник дълго време висяла пред портите на столицата за назидание на всички бъдещи предатели.

    1100 години по-късно, през ХІV век, образът на Люй Бу бил силно романтизиран благодарение на романа „Трицарствие“, където е представен като най-смелия воин в цял Китай, но не много способен пълководец. Този роман се смята за най-великото произведение на китайската литература и по негови сюжети са поставени множество театрални спектакли и заснети редица филми.

    Нейтън Щраус – човекът, който спаси живота на половин милион американски бебета

    Нейтън Щраус е един от най-известните бизнесмени в американската история. Съсобственик и основател на „Марси‘с“ и „Ейбрахам и Щраус“ и един от най-успешните бизнесмени на своето време, той използвал почти целия си личен капитал, за да помага на бедните в Ню Йорк. Той дал шанс на много деца да оцелеят с използването на пастьоризираното мляко. В края на 19-ти и началото на 20-ти век детската смъртност в Ню Йорк била много висока, една от причините била лошото мляко.

    Нейтън Щраус около 1920-те години.

    По онова време не само не помисляли за пастьоризиране на млякото, но дори го смятали за вредно за самия продукт. Смятали пастьоризирането за безполезно харчене на пари. Щраус се сблъсква с много препятствия, но до края на живота си с негови пари са построени 297 станции за пастьоризиране на млечни продукти в 36 града на САЩ.

    Причина за новата дейност била семейна трагедия. По време на пътуване до Европа, новородената дъщеря на Щраус и съпругата му Лина Гурхерс умира от некачествено мляко. По-късно във фермата на Щраус умира на пръв поглед напълно здрава крава и аутопсията показала, че животното има туберкулоза. Двойката започва да финансира изследвания и разкриване на лаборатории за пастьоризиране на мляко с лични спестявания.

    Щраус разбира, че бебетата се заразяват от заразени крави и умират. Бил категоричен, че технологията, разработена през 1860 г. от Луи Пастьор, според която е било необходимо млякото да се загрява и след това бързо да се охлажда, ще унищожи опасните микроорганизми и ще направи млякото безопасно.

    Щраус започва да строи млечни станции в по-бедните квартали на Ню Йорк и гарантирал, че всичкото мляко, което се предлага в тях, е пастьоризирано. През 1891 г. 24% от децата, родени в Ню Йорк, умират преди да навършат една година. А от 20 111 деца, които са били хранени с пастьоризираното мляко на Нейтън Щраус, само шест са починали.

    През 1892 г. той и съпругата му лично финансират Лаборатория за пастьоризирано мляко Нейтън Щраус, за да осигурят пастьоризирано мляко на децата в борба с детската смъртност и туберкулоза. В битката с болестта той отваря Превенториум за деца с туберкулоза в град Лейкууд, Ню Джърси, който по-късно се мести във Фармингдейл, Ню Джърси, през 1909 г. Книгата им „Болест в млякото: Лечебна пастьоризация: Животът на Нейтън Щраус“ описва как нечистото, непастьоризирано мляко, с което се хранят кърмачетата, е основната причина за туберкулоза, коремен тиф, скарлатина, дифтерия и други заболявания, които са основната причина за 25% от детска смъртност в САЩ през 1890 г., 15% през 1903 г.. На този фон, тя е 7% в Ню Йорк през 1900 г., където пастьоризираното мляко вече е станало норма. Щраус е признат за водещ привърженик на движението за пастьоризация, което против заразното мляко, станало причина за стотиците хиляди смъртни случаи годишно.

    Лаборатория за пастьоризиране на мляко, Вашингтон.

    През 1898 г. Щраус става президент на здравния отдел на града и незабавно дарява оборудване за пастьоризация на сиропиталището в града. В цялата страна са обособени 297 млечни станции в 36 града. Детската смъртност в цялата страна е спаднала от 125 на хиляда през 1891 г. на 15 през 1925 г. Според някои историци Щраус е спасил живота на 445 800 деца.

    По време на икономическата депресия от 1893 г. Нейтън Щраус използва млечните станции, за да продава въглища на най-ниски цени. Тези, които не можели да платят, получавали въглища безплатно. Освен това, Щраус отдава къщи с обзаведени стаи за 64 хиляди души, където закуската се сервира за пет цента, и организира 50 хиляди вечери за един цент.

    Откриване на първата млечна станция на Щраус, лятото на 1893 г.

    Щраус забелязал, че двама служители от неговата компания „Ейбрахам и Щраус“ гладуват, за да пестят пари и да изхранват семейството си, затова той отворил първата субсидирана фирмена кафетерия. През 1911 г. Нейтън Щраус е избран за делегат на САЩ на  Международния конгрес за защита на децата в Берлин, а също така е бил делегат на Конгреса за детската туберкулоза в Рим. Щраус се пенсионира през 1914 г., за да се отдаде изцяло на благотворителност.

    През зимата на 1914–15 г. той осигурява 1 135 731 пакета с храна за безработни от складовете си за мляко в Ню Йорк. През 1916 г., по време на Първата световна война, той продава яхтата си Сисилина на бреговата охрана и използва приходите за изхранване на сираци от войната. По-късно той храни завръщащите се американски военнослужещи в Бетъри Парк.

    Млечна станция, 1910 г.

    Нейтън Щраус дарява пари на Нюйоркската обществена библиотека, които са специално предназначени за младите хора. Колекцията на младите хора в библиотечния център Донъл е кръстена на него. Той също така помага на по-бедните жители на града, като строи кей за отдих, първият от многото на брега в града.

    През 1931 г. Нейтън Щраус умира на 82-годишна възраст, като е похарчил по-голямата част от капитала си за нуждите на бедните.

    Автор: Десислава Михалева

    Провадийската солница – единствена по рода си в Европа

    Още в древността е била позната цената на солта и не случайно тези, които я притежават се смятали за най-богати. Заради богатия добив на сол преди над 6500 години близо до Варненското езеро се появява най-древният намерен досега град в Европа.

    Както шеговито се изразавят учените, селището край Провадийската солница е било „монетния двор на Европа“. Тук се е добивало в огромни количества за времето си бялото злато – солта. В провадийските солници в древността са успявали да изкопаят около 10 тона сол годишно. Тя играела роля на разменна монета. Цената на солта била неизмерима. Точно заради това всеки искал да я притежава. Тя е била в основата на немалко войни.

    Разкопки в провадийската солница. Уикипедия

    През 5 – 4 хилядолетие пр. Хр. тук се е намирал най-старият център за добив на сол на стария континент. Постепенно той се превръща в най-древният град в Европа. Градът се обособява като търговско и културно средище. От 2005 г. насам край Провадия се извършват разкопки от учени от БАН и Историческия музей в града, а учени от Оксфорд се ангажират с датировката на селището.

    В експедициите участват и много експерти от Германия, Сърбия, Япония, а ръководител на тези проучавания е археологът проф. Васил Николов. Древният град е бил укрепен с невиждани за времето си каменни стени. Те били дебели 2 метра и високи 3 метра. Тези укрепления са най-ранните и най-масивни от праисторичския период, известни до момента в цяла Европа.

    Стените са били строени с жълта глина, която е запазена така добре, че е трудно да се предположи, че е правена преди толкова хилядолетия.

    Причината древното селище да е опасано с такива здрави стени е солта. Солницата, като производствен център от времето на първата европейска цивилизация, е изключително важна. Това е единственото находище в огромна територия – от Карпатите до Бяло море и от Черно море до Босна. Солта е стратегическа суровина. Добивът ѝ е изключително важен и хората е трябвало да пазят производството.

    Всичко, което било произвеждано, се скривало или се складирало зад непристъпните каменните крепостни стени. Със солта е търгувано на дълги разстояния, според проф. Васил Николов.

    От направени изследвания на обекта се предполага, че в града са живели приблизително 450 души в периода между 4700 и 4200 г. пр. н.е. Това е 1500 години преди раждането на гръцката цивилизация.

    Вече е ясно, че през V хилядолетие пр. Хр. районът се е наложил като решаващ икономически фактор в тази част на Европа. Солните „кюлчета”, използвани като парични средства, достигали на доста далечни разстояния. Така местното население си гарантирало неметни богатства и охолен живот. Според намереното при разкопките, може да се твърди, че селището по това време вече е било застроено с красиви и функционални двуетажни къщи. Градът от едната страна имал производствен център за сол, от другата – религиозен център с ямно светилище, а наскоро край него бе разкрит некропол – мястото, където са били погребвани мъртвите.

    При проучването на две къщи, едната от които е била на два етажа, с площ 400 квадратни метра е намерена малка керамична фигурка, която е уникална по рода си. Учените я оприличват на маска. Тя притежава нещо средно между антропо- и зооморфни черти, няма уста. Категорично е свързана с мъжкото начало.

    Фигурката, намерена в провадийската солница.

    Не е ясно за какво е била използвана маската. Има двете дупчици в горната част и се предполага, че е висяла на стена или е била капак на керамичен съд, който се е вдигал и спускал.

    Заради солта, която е била много по-скъпа и от златото, жителите на града са били подложени на непрекъснати набези. Това се доказва с намерените повече от 500 върха на стрели от кост.

    Честите нападения накарали местните да проявят въображение и да развият до съвършенство своята инженерна и военна мисъл. Те издигат крепостни стени, каквито няма в Европа по това време. Каменният кожух укрепвал склона на селищната могила и пречел на придвижването на врага. За допълнително затруднение, са издигнати и радиални стени, които са уникални по рода си. Ролята им била да разделят на малки групи врговете. Попадайки в тесните коридори, нападателите се лишавали от възможността за масова атака.

    Как са строени стените, на които се виждат многотонни камъни, никой не може да каже. Добре се вижда, че солницата разполага с 4 отбранителни системи, издигнати по различно време.

    Солното тяло се намира на 13 м под земята и достига дълбочина от 4 км. В дълбочина то достига до 15 км. в диаметър. Няма спор, че солницата в Провадия е най-голямата в Югоизточна Европа. За пръв път се използва и технологията за добив на сол в Европа –  посредством изваряване на разсола в керамични съдове до изпаряване на водата, за да остане само солта. В началото производството на солта ставало в куполни пещи. Така от една пещ се добивали по 25 кг суха сол при едно зареждане. Постепенно количеството добивана сол станало недостатъчно. Това довело до обособяването на производствен център. Под съдове тип паница палели огън и загрявали разсола. При едно зареждане се добивали по 200 кг. сол.   Това количесто във времето също се оказало недостатъчно.

    По-късно започнали да копаят ями с размери 10 -12 м в диаметър и 2 м дълбочина, в които нареждали съдове, около тях слагали и запалвали дървен материал. Огънят тлеел и водата бавно се изпарявала, за да се достигне до солта. Влажната сол се слагала в съдове с цилиндрична форма и различен обем до получаване на твърдо тяло. Солените кюлчета били продавани на различна цена. До 7 век пр. Хр. солта била единственото разменно средство.

    Ясно е, че Провадийската солница е свързана с Некропола във Варна. Хората, живели на морския бряг са били един вид „дистрибутори“ на солта. Вероятно те са печелели много повече от тези, които са добивали солта.

    Релефен модел на провадийската солница. Източник: Уикипедия

    Оттук тя се е продавала далеч на юг, а в укрепеното селище в замяна се връщали храни, луксозни вещи, злато. Със солта местните жители плащали, за да имат хубави къщи, а по-късно така си купували булки от Трансилвания.

    На територията на Провадийката солница са проучени общо 25 гроба. Край мъртвите с по-високо обществено и финансово положение, са открити керамични съдове и медни двуспирални игли, брадви и шила от мед,  керамични съдове.

    Интересното е, че погребаните тела са били срязани наполовина. По останките на мъж е намерена кост, забита над таза. Това вероятно е част от ритуал срещу вампирясване. Намерен е и гроб на 30-годишна жена, погребана с две деца на около 4-5 години, за които се смята, че са станали жертва на епидемия.

    При археологическите експедиции са открити хиляди фрагменти от т. нар. брикетажи – керамични съдове, в които древните хора изпарявали соления разтвор до получаването на суха субстанция.

    Учените са се натъкнали и на уникални калъпи, които са били използвани за производство на т. нар. „солени пари”. Те представлявали кубчета с различен размер от изсушена и изпечена по древна технология сол. Археолозите са на мнение, че това са първите пари в района на Източното Средиземноморие.

    Причината за края на първата европейска цивилизация вероятно е засушаването на климата в края на петото хилядолетие преди Христа.

    Автор: Десислава Михалева

    ВХУТЕМАС – люлката на Малевич и Кандински

    Историята на прославената съветска художествена школа ВХУТЕМАС започва фактически през 1917 г. – 3 години преди официалната му поява.

    Радикалните промени, предизвикани от октомврийския преврат (т. нар. „Октомврийска революция“) в Русия, нахлули не само в държавната система, но и във висшето образование по изкуствата. Основа на новата образователна реформа станали предложенията на студентите от Строгановското художествено-промишлено училище и Московското училище по живопис, скулптура и архитектура. Още преди революцията те призовавали академичната програма да бъде отхвърлена – и на нейно място да се създадат индивидуални художествени работилници, където студентите да влизат без изпити и сами да си избират наставници.

    Бивша сграда на ВХУТЕМАС. Уикипедия

    Теоретичните разсъждения придобили плът и кръв през 1918 година. Първо била закрита Императорската академия по изкуствата, след това създали нови образователни центрове – Свободни държавни художествени работилници. Постепенно те се откривали из цялата страна, а в Москва се появили две наведнъж: първата на базата на Строгановското училище, втората – на Московската школа по живопис, скулптура и архитектура.

    Вторият етап от реформата започнал две години по-късно. Студентите и преподавателите били единодушни за необходимостта да се върнат към по-традиционен формат на преподаване с научно обоснована учебна програма. През есента на 1920 г. двете московски художествени работилници се обединили и така се появил главният творчески институт на страната – Висши художествено-технически работилници, или ВХУТЕМАС (Высшие художествено-технические мастерские). Това било експериментално учебно заведение, където „високото изкуство“ загубило своята елитарност и започнало да решава практически задачи. В сградите на улиците „Рождественка“ и „Мясницкая“ лидерите на новото авангардно изкуство подготвяли художници от нов тип, готови да преобразят бита на съветския човек.

    В школата имало 8 факултета: живопис, скулптура, архитектура, печат, текстил, керамика, металообработване и дървообработване. Но основните експерименти се провеждали в Основния отдел – уводен курс, където студентите от всички специалности трябвало да овладеят общите закони на възприятието и цветопредаването, да научат основите на пространственото мислене и формообразуване, да се запознаят с ритъма и композицията.

    Например, преподавателят Александър Родченко предлагал на студентите да създават натюрморти от материали, нетипични за този жанр – тухли, ламарина, хартия, стъкло. Той ги смятал за не по-малко естетични от старинните гарафи или плодове. Отначало студентите недоумявали, но се примирили с естетиката на новото изкуство. По неговите пътеки ги водел и прославеният по-късно Казимир Малевич – който, освен, че е автор на знаменития „Черен квадрат“, е основоположник и на художественото течение „супрематизъм“.

    ВХУТЕМАС в много отношения изпреварил времето си. Идеите, техниките и подходите, които създавали преподавателите и студентите, често изненадвали не само близките им колеги, но и световната художествена общност. Сред възпитаниците на училището са художниците Александър Дейнека, Татяна Маврина, Александър Лабас, Андрей Гончаров, скулпторът и график Владимир Кудряшев, архитектите Иван Леонидов и Георги Крутиков, дизайнерите и майстори на филмови плакати братя Стенберг.

    Именно във ВХУТЕМАС се ражда школата на архитектурния конструктивизъм. От 1924 г. в Архитектурния факултет преподавал лидерът на новото направление Александър Веснин. По време на производствените практики студентите изучавали как са устроени киностудиите, хлебопекарните и заводските цехове. Тогава логиката и изчисленията на индустриалната архитектура били ценени много високо. Педагозите се стараели да подтикват студентите да създават оригинални идеи, вместо да копират стари модели.

    В Полиграфическия факултет Владимир Фаворски възпитал цяло поколение оформители на книги, а първите съветски дизайнери учат в „Дървометфак“ – факултет с това име се появил в резултат от сливането на дървообработването и металообработването през 1926 година. Студентите се стремели да реформират ежедневния бит на съветските хора, като го изпълвали със съвременни, удобни и достъпни материални обекти. Те търсели универсални дизайнерски проектни ценности, въплъщаващи лозунга на техния преподавател Владимир Татлин: „Не към новото, не към старото – а към необходимото!“.

    „Черен квадрат“. 1929 година. Държавна Третяковска галерия. Уикипеия

    В Текстилния факултет се зародил знаменития „агит-текстил“ – феномен, свързан до голяма степен с възпитаниците на ВХУТЕМАС.

    Бъдещите керамици пък работели изключително с порцелан и фаянс, проектирали сервизни комплекти и се занимавали с дребна пластика, рисували керамика.

    В Скулптурния факултет работели с глина, дърво и различни видове камък, както и с такива необичайни материали като метал, шперплат, тел, стъкло и дори хартия. От 1927-ма до 1930 г. във ВХУТЕМАС преподавала прочутата съветска скулпторка Вера Мухина, авторка на знаменитата скулптура „Работник и колхозничка“.

    Във Факултета по живопис имало 3 отдела: Стативен, Театрален и и Монументален. В Стативния отдел преподавал известният Василий Кандински.

    Най-многоброен бил Монументалният отдел. Той съчетавал архаика (изследователски пътувания до древни руски градове, изучаване на стенопис, реставрация) и съвременна живопис.

    През 1927 г. ВХУТЕМАС бил преименуван, а след 3 години го закрили. Но хората и до днес се спират пред прочутия „Черен квадрат“ на Казимир Малевич и се опитват да проникнат в неговия тайнствен и загадъчен смисъл.

    Егерите на Румянцев – първият руски „спецназ“

    След като по време на Седемгодишната война (1756-1763) се запознали с пруските егери, създадени от Фридрих Велики в началото на управлението му, някои офицери от руската армия се замислили за създаването на подобни части от „ловци“, които биха могли да изпълняват широк спектър от задачи както на бойното поле, така и по време на поход. Практиката с набиране на доброволци за изпълнение на особено трудни задачи не била нещо ново за руската армия. Освен това, и войниците били заинтересовани тя да се разпространява, защото получавали награди и отпуски при успешни операции. Сега обаче тези „ловци“ придобили специфични функции в сраженията и действали като постоянни отряди, състоящи се от най-точните и издръжливи стрелци.

    Пьотр Румянцев-Задунайский. Уикипедия

    Първите специални части в руската армия – егерите, се появяват във войските под командването на Пьотр Румянцев-Задунайский – бъдещ фелдмаршал и победител на турците. В полковете на негово подчинение били сформирани отделни военни екипи от егери, които трябвало да се бият в разпръснат строй и да прикриват батальоните от вражески стрелци и кавалеристи.

    Егерите на Румянцев получили бойното си кръщение под крепостта Колберг, чиято обсада му била поверена.

    На 18 август 1761 г. Румянцев подписва заповед с инструкции „за организацията, въоръжението, оборудването и тактиката“ на два леки батальона, които станали първите руски егери. Събрали общо 1000 такива „командоси“, чиито униформи били максимално олекотени, като шпагите били заменени с щикове. Тези, които имали обемисти гренадирски чанти, получили по-малки мускетарски, но не и някакви специални оръжия – леките, къси и далекобойни пушки „щуцер“ и тъмнозелените „маскировъчни“ униформи доста по-късно станали техни атрибути.

    Леките батальони били инструктирани да действат отделно от останалите сили, но така, че да могат да се оттеглят под прикритието на мускетарите. Това изисквало от офицерите на егерите отлични познания за терена и обстановката в театъра на военните действия, способност да се балансира и действа в синхрон с леката кавалерия – хусарите, с цел да изпълняват възложените задачи, но без да излагат хората си на прекомерна опасност.

    В инструкциите за егерските части пише: „Да лежат тихо и да пазят мълчание в амбускадите (засадите). Ако видят неприятел в горите, да го атакуват, независимо от неговата сила“. Инструкцията е написана под впечатлението от действията на пруските егери и австрийските „пандури“.

    Предупреждението да не се граби местното население за егерите било по-актуално, отколкото за останалите войски. Въпросът бил в това, че по онова време пруските „волни батальони“ вече се били прочули със зверствата си в театъра на военните действия – те се набирали от военнопленници, дезертьори и други престъпници. Това били първите „наказателни батальони“ в Европа. Тези батальони, които се сражавали в разпръснати формации, безчинствали особено в селата и градовете – дори суровите наказания, често срещани в армията на Фридрих, не помагали много срещу тази напаст.

    „Руските войски превземат крепостта Колберг 1761 г. през Седемгодишната война“, художник Александър Коцебу, 1852 г. Уикипедия

    Още през септември 1761 г. новосформираните батальони били изпратени на първата си бойна задача: егерите трябвало да заемат гората и прогонят врага от град Егерхауз, като улеснят руските войски да заемат ключови височини в непосредствена близост до самата крепост Колберг. Така тя била плътно обсадена през есента на 1761 г.

    В доклад си до Санкт-Петербург, Румянцев специално споменава създаването на волните батальони „сякаш ловци“ и техния успех по време на битката в Боденхагенската гора на изток от Колберг.

    Буквално два дни по-късно леките батальони отново имали специална мисия – по време на атаката срещу крайбрежните редути на прусаците трябвало да заобикалят позициите на противника в блатото и да го атакуват от страната на крепостта, откъдето врагът не очаквал нападение.

    Месец след тази атака егерите се споменават сред отбраните войски заедно с гренадирите – истинският елит на пехотата от онова време.

    Още десет дни по-късно те участвали във важна операция за предотвратяване на доставките на провизии до крепостта, чието положение ставало все по-трудно. На 16 декември 1761 г. Колберг капитулирал. Докладвайки за битката срещу корпуса на принц Вюртемберг, Румянцев отново споменава леките батальони, единият от които заел важна позиция и повече от 2 часа я отбранявал срещу превъзхождащите го вражески сили. Колберг паднал, за Румянцев кампанията завършила триумфално, а и Седемгодишната война скоро приключила.

    Но историята на руските части със специално предназначение – „спецназ“, чиито първи бойци били егерите на Румянцев, тепърва започвала.

    „Престъпление и наказание“ – криминалистика или философия

    Литературоведите и историците твърдят, че Фьодор Михайлович Достоевски взел за основа на своя велик роман „Престъпление и наказание“ реален случай от криминалната хроника – 27-годишният Герасим Чистов, произхождащ от търговско семейство, убил и ограбил две възрастни жени. Писателят прочел стенограмите от делото, като използвал в сюжета на романа доста реалии от извършеното престъпление.

    Разбира се, както самото престъпление, така и поведението на Чистов на съдебния процес не съвпадат пряко със събитията от романа, макар отчасти да се припокриват. По-интересни обаче са интерпретацията, осмислянето и философското натоварване, които жестокото битово убийство придобило в произведението.

    „Престъпление и наказание“

    Някои критици определят творбата като „философски роман на криминална основа“. Но дори и най-педантичните изследователи не могат да дефинират точно тази „криминална основа“. Мнозина дори се съмняват, че изобщо е възможно да се очертае границата, където реалната действителност прелива в резултата от творческата фантазия. Но литературните критици не спират да опитват.

    Специалистите по творчеството на Достоевски посочват, че докато се подготвял за работата по „Престъпление и наказание“, писателят живо се интересувал от случая с французина Пиер Ласнер.

    Неуспял литератор и несъстоял се търговец, в средата на 1830-те години Ласнер извършил няколко престъпления, включително предумишлени убийства. Въпреки това, притежавайки известен литературен талант, Ласнер опитал да представи себе си не като престъпник, а като жертва. В резултат го наричали как ли не: поет-бунтар, страдалец заради безразличието на околните, революционер с желание да подобри обществото, интелигентен престъпник.

    В една от редакционните статии на списание „Время“, издавано от брата на Достоевски Михаил Михайлович, пише следното за случая Ласнер: „Става дума за феноменална, загадъчна, ужасна и интересна човешка личност. Неуспехите и страхът от немотията го превърнали в престъпник – а той се осмелява да представя себе си като жертва на своята епоха“. (Редакционните статии не се подписвали, но най-вероятно автор на това определение е Фьодор Михайлович Достоевски).

    Самите престъпления на Ласнер обаче, ако ги разгледаме без тълкувания и дискусии, са просто убийства с цел грабеж и тяхната „реализация“ по нищо не прилича на престъплението на Расколников. Ласнер отивал „на работа“ със съучастници и убивал с нож или дълго шило. Затова по-скоро си струва да обърнем внимание на случая с Герасим Чистов – смята се, че Достоевски е могъл да заимства някои важни подробности от него.

    Илюстрация към „Престъпление и наказание“. Н. Н. Каразин. Уикипедия

    И така: през януари 1865 г. в една московска къща били открити труповете на две жени, съсечени с брадва – войнишката вдовица Анна Фомина и селянката Мария Михайлова. И двете били по на около 65 години. От раклата в стаята били изчезнали скъпоценности на обща стойност 12 000 рубли (Фомина работела като слугиня на богата господарка, която по време на убийството не била у дома си). Ситуацията в стаята показвала , че убиецът отначало седял с двете жени на масата – тоест, можело той да бъде техен познат.

    Полицията започнала да разпитва информаторите си в квартала, и портиерът съобщил, че 27-годишен продавач в местен магазин се държи странно. На втория или третия ден след убийството полицията задържала заподозрения Герасим Чистов. Откраднатите стоки също били открити. Месец след убийството всички предмети били изровени от… снежна пряспа. Чистов (или този, който убил жените) най-вероятно просто не е имал време да скрие по-добре плячката.

    Но Чистов твърдял, че за деня на убийството има алиби: уверено изброявал списъка на хората, с които се бил виждал в интервала от 19 до 21 часа. Казал, че дори успял да отиде на театър. Прокурорът обаче го опровергал, като просто пресметнал времето: Чистов уж бил на места, толкова далеч едно от друго, че показанията му изглеждали съмнително. Напълно е вероятно именно от този случай, който бил подробно отразен във вестник „Голос“, Достоевски да е взел външната канава на събитията: времето и начина на убийството, двете жертви – едната от които случайна, скитанията на героя из града.

    В края на 1865 г. делото на Герасим Чистов било разгледано от военен съд. По това време съдебните заседатели се стараели по-бързо да „отмятат“ повече дела, поради което правомощията на военните били разширени. Иначе делата затрупвали съдилищата. Освен това двойното убийство е тежко престъпление, което и без това попадало под юрисдикцията на военен съд.

    Илюстрация към „Престъпление и наказание“. Н. Н. Каразин. Уикипедия

    Прави впечатление, че в този процес както прокурорът (служител на военната юрисдикция), така и адвокатът, който представял интересите на обвиняемия в съда, обръщат голямо внимание на психологическото състояние на Чистов. По-късно Достоевски използва това в романа си – чрез великолепния образ на следователя Порфирий Петрович. Прокурорът настоявал че Чистов, според очевидци, „бил в ужасно състояние, което разкривало вътрешната му борба и терзания“. Интересното е, че адвокатът на Чистов, представяйки аргументите на защитата, също обърнал внимание на вълнението му. Но го интерпретирал по коренно различен начин: че това е нормалното състояние на човек, обвинен в нещо, което не е извършил.

    Накрая съдът решил, че събраните доказателства за вината на Чистов са недостатъчни. Присъдата била: Остава под подозрение“, тоест, изпратили делото за допълнително разследване. Но тук следите на Герасим Чистов се губят и няма никаква информация дали е бил осъден или не.

    И ако не бил великият роман на Достоевски и педантичността на литературните критици, този криминален случай най-вероятно просто щял да се изгуби сред многото подобни.

    Одоакър – рушителят на Западната Римска империя

    476 година е краят на Античността и началото на Средновековието. Историците условно са избрали тази дата като водораздел между две велики епохи. По същество обаче събитията от тази година само символично сложили край на Западната Римска империя – която се разпадала няколко десетилетия преди и доста дълго време след това. През 476 г. един варварски узурпатор заменил друг, за да управлява една обедняла страна, която дори сега си оставала мечта за варварите. В Италия се възцарил Одоакър.

    Не е известно от кое племе е той – хуни, скири, руги или готи. Знае се само, че по-късно основната му военна сила са били воините на племето герули. През 470 г. постъпил на римска служба, а в 476 г. бил приет в редовете на императорската охрана. Самите римляни в армията ставали все по-малко. А военното положение било безнадеждно и неизбежно се превръщало в катастрофа.

    Одоакър. Уикипедия

    Към средата на V век под натиска на германските племена Западната империя  загубила почти всички провинции – Великобритания, Югозападна и Югоизточна Галия, богатата Северна Африка, почти цяла Испания. Без пари наемниците не се подчинявали и римските им „работодатели“ просто се превърнали в техни заложници.

    Одоакър служил на император Юлий Непот, който дошъл на власт, като свалил Глицерий. Но и самият Непот не властвал дълго (474-475) – той бил свален от Флавий Орест, командващ варварските наемници. Узурпаторът просто се приближил с войските си към стените на Равена, фактическата столица на империята, и принудил Непот да избяга в Далмация, където по-късно го убили. Орест обаче не успял да се утвърди на трона, а само назначил сина си Ромул Августул за император и наследник – тъй като самият той по-късно бил убит от Одоакър.

    Амбицията, смелостта и инстинктът на варварския вожд му подсказвали, че няма смисъл да потушава бунтовете на войниците, които били вербувани от различни племена и представлявали единствената сериозна военна сила в Италия. Войските искали пари, които липсвали. Никой не можел да се договори с тях. Вместо монети, наемниците се съгласили да получат плодородна италианска земя, вили и имения край Равена, в ущърб на интересите на римската аристокрация и на самия владетел. А патрицият Орест, макар и узурпатор, не бил варварин, нито глупак. Той не искал да се превърне в незначителна марионетка и отхвърлил тези условия. Но зад него нямало войски. На всичко отгоре  Одоакър, чието задължение било да успокои непокорните, взел тяхната страна. Орест бил заловен и екзекутиран от варварския вожд, който убил и брат му Павел – а последният император, непълнолетният Ромул Августул бил заточен във вила в Кампания.

    Царството на Одоакър 480. Уикипедия

    Така Италия получила първия си варварски крал. Класикът на историографията, английският историк Едуард Гибън, с тъга пише: тези, които някога се озовали в Рим като роби, станали слуги, след това съюзници и накрая господари на римляните или, по-скоро, на изродените потомци на владетелите на света.

    За да укрепи позициите си, Одоакър побързал да се споразумее с владетеля на Източната империя (Византия), император Зенон, и изпратил при него посланици, както и императорските одежди и символи. Посланието му звучало простичко – Одоакър не се обявява за император, а се съгласява да стане наместник на Запада под официалната власт на Константинопол. Един владетел е достатъчен за империята, гласяло посланието на варварския лидер.

    Зенон не се съгласил пряко, но всъщност признал реалната власт на Одоакър, защото просто нямал ресурси да възстанови законността в Италия.

    А Одоакър закрепил своята власт по два основни начина. Първо: той раздал желаните земи на войниците – по-точно, една трета от италианските територии. Но очевидно е раздавал предимно държавни имоти, като избягвал да конфискува частни вили от римляните (поне се предпазвал да върши това в масов мащаб). Второ: въпреки, че се отказал от безполезната и опасна титла „император“, той запазил много от римския ред и дори съживил елементи от него, за да угоди на римското население. След 7 години възстановил консулските длъжности (но сам назначавал консулите).

    Римският Сенат продължил да функционира, макар и абсолютно подчинен нему. Именно сенаторите приели „отричането“ на Ромул Августул от властта. Римските чиновници, както и гражданските институции, продължили да работят; в сила били и имперските закони. Разделението между римляни и варвари постепенно се заличавало.

    Ромул Август се отрича от короната (от илюстрация от 19-ти век). Уикипедия

    Благодарение на политическите си умения Одоакър успял да се задържи на власт почти две десетилетия. Той контролирал Италия, Сицилия, част от Галия и областта Норик между Драва и Дунав.

    Но нищетата на завладяната империя и амбициите на други германски лидери погубили Одоакър. По време на поредните междуособици през 489 г. в Италия навлязъл кралят на остготите Теодорих. Той имал под своя власт могъща армия и планирал първо да превземе Константинопол –  но Зенон с хитра дипломация го насочил на запад. Теодорих разгромил войските на Одоакър в няколко битки и накрая го обсадил в Равена.

    Обсадата продължила дълго. Почти три години Одоакър се отбранявал в Равена, а Теодорих стоял под стените на крепостта. В крайна сметка остготският крал решил, че вече е изчакал достатъчно, и предприел коварен ход. Той поканил Одоакър да преговаря за мир и подялба на властта. По време на съвместен пир Теодорих извадил меча си и, според легендата, с един съкрушителен удар разсякъл тялото на Одоакър от шията до кръста, а след това извикал над трупа му: „Този нещастник нямаше кости в тялото си!“

    Братът, синът и съпругата на Одоакър ги постигнала подобна участ. В земите на някогашната най-велика световна империя започвала дива варварска епоха.

    Американската избирателна система – справедлива или корумпирана?

    Сред всички съвременни избирателни системи на т. нар. „демократични“ държави, американската се отличава със своята специфика. Както е известно по клишираните дефиниции, демокрацията е политическа система, в която управляваните избират управляващите. Дали това е добро или лошо, положително или негативно, е отделен въпрос, по който има различни мнения.

    Най-общо казано, характерното за избирателната система в САЩ, по-специално за изборите на президент, че е нарушено основното правило на демокрацията: един човек – един глас. Тоест, гласовете на всички са равни, както е в почти всички други страни по света. В САЩ също би било така, ако не съществуваше второто стъпало: американците гласуват всъщност не за президент, а за представител – делегат, на съответния щат, в който живеят. А делегатът след това вече гласува пряко за президент. Презумпцията е, че щом е избран с гласовете, да речем, на Демократическата партия, този делегат няма да гласува за кандидата на Републиканската партия – и обратно. Теоретично, обаче, може и това да се случи, както и се е случвало в историята – и така на практика обикновените избиратели остават измамени: гласували са за кандидата А, но техният делегат по някакви си свои причини и мотиви, взел, че гласувал за кандидата Б.

    Мнозина политолози смятат, че единственото достойнство на тази система е в това, че е традиционна; и други достойнства няма. Поради многопластовия характер и сложността на организацията на американските президентски избори, както става известно от време на време, те са силно податливи на различни манипулации и не са образцов пример за демократични механизми – меко казано. Самите американци разбират това много добре, но не искат да променят съществуващата система, защото това е традиция. Тя има за цел да гарантира, че резултатите от изборите отчитат както интересите на обикновеното мнозинство избиратели, така и на отделните щати като субекти на американската федерация. Това се постига поради факта, че броят на делегатите от един щат зависи както от броя на населението в щата, така и от броя на конгресмените и сенаторите, които се избират в него. По този начин кандидатите, които се борят за президентския пост, се насърчават да се състезават за гласове във всеки щат, а не само в най-многолюдните.

    Ако резултати от изборите се определят с просто мнозинство, ще бъде достатъчно да получите по-голямата част от, да речем, от щатите по Източното и Западното крайбрежие. В такъв случай Средна Америка ще бъде игнорирана.

    Мнозина съвременни политолози смятат, че тъй като САЩ се самообявяват за стандарт на изборната демокрация, според тях очевидно тази система е справедлива. Но също така не са малко онези, според които тази справедливост съществува само във въображението на американските граждани. Периодично това чувство изчезва дори при тях. Тоест, това е предположение, поднесено им като реалност – и всички го разбират. В тази връзка е изключително трудно отдалеч да се оцени нивото на справедливост на избирателната им система. За един външен наблюдател това ниво е по-скоро отрицателно.

    Защо възникват противоречиви ситуации при двустепенната избирателна система, когато повече хора гласуват за един от кандидатите, но той губи – както, например, изгуби Хилари Клинтън срещу Доналд Тръмп през 2016 г., макар да имаше 3 милиона повече гласове на обикновени избиратели?

    Многопластовата организация на тези избори априори провокира подобни инциденти. И тези инциденти се повтарят от кампания на кампания. Невъзможно е да се избегнат нарушения и машинации, опити за оказване на натиск върху избирателите.

    Всъщност, спорове възникват само за преброяване на гласовете в даден щат. Проблемът може да бъде повдигнат само на щатско ниво, тъй като федералният закон има много общ характер и всички процедурни подробности са посочени в него. В американската история няма прецедент някой да поставя под съмнение самата избирателна система като фалшива. Поставят се под въпрос само конкретни данни за гласуването в конкретни щати.

    Легитимността на изборите се оценява от обществените настроения. Механизмът може да бъде най-съвършеният, изборите могат да се проведат перфектно – но тяхната легитимност се оценява от общественото мнение въз основа на резултатите от тези избори. Такава система помага в по-голяма степен да се вземат предвид интересите на различните региони и тяхното население при обобщаване на крайния резултат. Американската система е разхвърляна между 50 щата. Затова и контролът се осъществява на нивото на всеки конкретен щат.

    Характерно е обаче, че никоя друга страна не копира американската избирателна система – дотолкова е ясно, че тя е формирана с отчитане на специфичните американски дадености и трудно може да бъде адаптирана на друго място в света.

    Как еврейското момче Иля Халперин стана син на СС полк и „най-младият нацист от Райха“

    През октомври 1941 г. петгодишният Иля Галперин става свидетел на екзекуцията на семейството – майка му, сестра му и брат му. Нацистите ги екзекутирали заедно със стотици други евреи в малкия белоруски град Дзержинск, Минска област. Самият той по чудо се е спасил от репресиите, криейки се в гората, но за еврейско дете, попаднало в дълбоката германска окупация, това означава само забавяне на смъртта. За щастие, съдбата решила друго и Иля трябвало да изживее дълъг и необикновен живот.

    Останал сам, Иля Галперин се скитал из студените есенни гори, ядял плодове и спял по дърветата, за да не стане жертва на вълци или диви кучета. Нощите били студени, но детето успяло да се снабди с малко топли дрехи, които свалил от труповете, намерени по пътя.

    Когато на пътя на момчето се появявала ферма или  село, той чукал на портите, понякога получавал храна и квартира, но по-често го гонели. Хората се страхували да пуснат дете в дома си, предполагайки, че може да е евреин. Помагайки на момчето, можели да загубят живота си, защото даването на подслон и храна на евреи било забранено, а наказанието за нарушителите било смърт.

    Иля не си спомнял колко продължили скитанията му – в съзнанието на изтощеното и гладно дете всички дни се сливали в едно отчаяно бягство от смъртта, в което нямало часове, дни или седмици. Може би момчето щяло да загине като хилядите други сираци, замръзнало в гората, полето или на верандата на състрадателни фермери, ако не било спасено … от врага.

    В едно от селата, един от селяните разпознал в него еврейското момче и, желаейки да се подмаже на нацистите, завел Иля в щаба на батальона, разположен в сградата на училището. По пътя негодникът нанесъл тежки удари на детето и му отнел онези няколко топли неща, които го спасили от студа. Дивизията, в чийто щаб попаднало момчето, се наричала 18-ти латвийски батальон „Курзем“. Това било полицейско звено, състоящо се от латвийци, чиято задача била наказателни операции срещу цивилни, унищожаване на евреи и борба срещу партизански отряди. Като цяло за Иля запознанството с латвийските нацисти не предвещавало нищо добро.

    Но тогава съдбата била на негова страна. Злият селянин го предал в ръцете на ефрейтор Екабс Кулис, в който все още имало нещо човешко. Латвиецът разбрал, че Иля е чужденец, затова отвел момчето настрани и строго му забранил да казва на когото и да било за еврейския си произход. За всички Иля станал Алексей – руското момче, което загубило родителите си във войната и дори не помнело фамилията си. Батальонът му дал името Алекс Курзем, в чест на Курзем, западната провинция на Латвия, където е бил нает екипът на батальона Курзем. Алекс Курзем дори получил нови документи, в които рождената му дата е 18 октомври. На този ден, през 1918 г., Латвия за първи път получава независимост и тази дата е от особено значение за латвийските националисти. В батальона Алекс не просто ядял войнишки хляб наготово, а работел, колкото му позволявали силите. Той помагал на готвачите в кухнята, чистел войнишките ботуши и катарами, палел печки и носел вода.

    След известно време те започнали да считат момчето Алекс Курзем за свое – той научил добре латвийския език и дори пеел тъжни песни за родината и морето с войниците. Направили му истинска униформа и му дали оръжие – пушка с малък приклад и миниатюрен дамски пистолет. Така еврейското момче Иля Халперин станал син на полка и жив талисман на латвийските нацисти от батальона Курзем.

    Алекс Курзем обиколил цяла Беларус с латвийците и видял много опожарени села, бесилки и екзекуции. По-късно, като възрастен човек, той оправдава непрякото си участие в тези събития по следния начин:

    „Просто трябваше да наблюдавам какво се случва. Не можех да спра войната. Взеха ме хората, извършили всички тези убийства. Не можех да направя нищо, нищо. Знаех, че е лошо. Плаках … Понякога съжалявах, че не съм бил застрелян с майка ми. “

    Разбира се, детето не участва в масови екзекуции, но въпреки това Алекс Курзем не можел да не се изцапа, докато служи в батальона. Момчето често било пращано на пероните на железопътните гари, където евреите били товарени във влакове, за да бъдат изпращани в лагерите на смъртта. Неговата задача била да раздава сладки и шоколадови бонбони на нещастниците – нацистите вярвали, че това има успокояващ ефект върху обречените хора и ги карало да се откажат от съпротивата и бягството.

    На 1 юни 1943 г. 18-и полицейски батальон „Курзем“ е награден за специални успехи в извършването на наказателни операции, като е включен в латвийския доброволчески легион на СС. Заедно с войниците от неговия батальон Алекс Курзем получава униформа на СС.

    Симпатичното момче скоро привлякло вниманието на нацистките журналисти, а германските издания били  пълни с портрети на „най-младия нацист от Райха“ и неговата история, колоритно нарисувана от пропагандистите на Гьобелс. Дамите в Берлин и Хамбург се умилявали от патриотичното хлапе и му изпращали колети на фронта, докато учениците пишели помпозни писма, пълни с идеологически глупости до Алекс. Но в СС еврейското момче Иля Галперин не служил дълго – скоро нацистите обърнали късмета си и настанали тежки времена за неговия батальон. Германците се оттегляли, замитайки следите си по фронта с батальони, вербувани от латвийски, руски и украински сътрудници. Батальонът започнал да търпи тежки загуби и младият Алекс Курзем е изпратен дълбоко в тила.

    Така Иля се озовал в Рига, където бил осиновен от семейството на Екабс Дженис, директор на сладкарска фабрика. Осиновителят симпатизирал на нацистите, следователно, когато съветските войски се приближили до Рига, Дженис отвежда семейството си в Германия. Тук Алекс Курземе среща колапса на Райха и усеща всички трудности на победените – глад, студ и унижение. През 1949 г. приемното семейство на момчето заминава за Австралия, където накрая Алекс започва спокоен живот.

    Алекс Курзем цял живот пази тайната на детството си. Дори жена му и децата му не знаели, че той е служил в СС. Той казал на всички, че е загубил семейството си и е осиновен от латвийци. През 1997 г. мъжът решил и да разкрие своята грозна тайна. Малко по-късно той написва книгата „Талисманът“, която променя нормалния му живот на австралийски пенсионер.

    Алекс загубил много приятели, а еврейската общност в Мелбърн го обвинила, че е помагал на нацистите. Повечето противници били ядосани от факта, че Курзем не изпитвал омраза към бившите си бойни другари и винаги говорел и пишел за тях като фронтови другари, които били измамени и само поради тази причина правели чудовищни ​​неща.

    „Омразата няма да ми помогне. Аз съм това, което съм … Роден съм евреин, отгледан от нацистите и латвийците и женен като католик. “

    Вече в напреднала възраст Алекс Курзем разбира, че всъщност фамилията му е Халперин. За целта той трябвало да отпътува с най-големия си син Марк и да посети родното си село, разположено недалеч от белоруския Дзержинск. Алекс Курзем-Халперин все още живее в Мелбърн и отглежда внуци и правнуци. Той говори за миналото си без срам и не разбира защо е прокълнат и наричан стар нацист.

    Автор: Десислава Михалева

    Мексиканските пирамиди

    Когато говорим за пирамиди, мислим, естествено, за прочутите древни египетски строежи. Но пирамиди има и по други места на Земята. Най-известните от тях са в Мексико.

    Ел Тахин. Град Ел Тахин (Тахин – „Град на гръмотевиците“ в превод от езика на племето тотонаки) се появил преди идването на Колумб. Намира се на брега на Мексиканския залив. В продължение на много векове местните жители издигат многоетажни пирамиди, идоли, тотеми и статуи на различни божества. Градът достига най-голямото си развитие през IX-XII в. Центърът бил украсен с дворцов и храмов комплекс, чиито сгради са издигнати в периода VІІ-Х в. Тахин бил местният бог на гръмотевиците. Нему е посветена пирамидата „Ел Тахин“ на седем етажа. Височината й е 25 метра. Изградена е на квадратни ниши, върху чиито релефи са изобразени змии. Общо нишите са 365. Има и стълбище с 364 стъпала, украсено с мозайки.

    Тула. Тула е столицата на древните толтеки – представители на една от предколумбовите култури в Централна Америка. Намира се на 65 километра от Мексико Сити. Пирамидата „Утринна звезда“ е най-популярният паметник от онази епоха. Твърде впечатляващи в нея са каменните статуи на воини. Близо до входа има скулптури на змии.

    Теотиуакан.

    Изглед отляво на пирамидата на Слънцето. Уикипедия

    На 50 километра от столицата на Мексико се намира Теотиуакан. Пирамидите в този град са най-известните забележителности на древните племена, населявали страната. Често ги определят като строежи на ацтеките – но това не е така. Ацтеките влизат в града едва през ХV век и дават името му, с което останал във вековете. Първите хора обаче се заселват в Теотиуакан още през V в. пр. Хр. Векове по-късно градът става най-големият на континента. Слънчевата и Лунната пирамиди са отлични примери за древната архитектура на тези племена. Слънчевата пирамида, висока почти 65 метра, е построена от глина и пръст, облицовани с камък. Лунната пирамида е нейно умалено копие.

    Чолула. Древни племена основали град Чолула, а днес на негово място археолозите откриха пирамида от периода на толтеките – Тлачиуалтепетъл. Това е и най-голямата пирамида на територията на Мексико. Тя има страна на основата с дължина 440 метра, височината й е 77 метра. Построена е от тухли, покрити с глина. През ХХ век археолозите успели да възстановят една от страните на пирамидата, открили и тунелите под нея, в които сега се провеждат екскурзии.

    Монте Албан. Монте Албан е голямо предколумбово селище в мексиканския щат Оахака. Градът е разположен в близост до планинска верига. Основан е през ІV в. пр. Хр. На върха на близкия хълм са разположени стъпаловидни пирамиди. Днес там може да се видят останките от древни дворци и стълбища. Стените на тези паметници на древната мексиканска архитектура били украсени с мозайки. Основната пирамида на самия връх на хълма  е посветена на бога на дъжда и гръмотевиците Косихо-питао.

    Паленке.

    Паленке. Уикипедия

    Племената на маите основават през 100 г. пр. Хр. град Лакам-ха (Паленке е име, дадено му испанците). Сега това са обширни развалини от тази цивилизация. Градът се свлякъл под земята поради прекомерни валежи. През 1746 г. испанците открили тук над хиляда архитектурни паметници на маите. Сред тях са дворецът върху 10-метрова платформа, Храмът на листовидния кръст, Храмът на Слънцето, Храмът на Кръста и Храмът на надписите.

    Комалкалко. Това е друг град на маите. Там се намира най-западният храм на тази популярна цивилизация. Построен е от печени тухли. Най-известните сгради на маите в този град са северният площад, пирамидите на „големия акропол“ и „източния акропол“.

    Калакмул. В мексиканския щат Кампече се намира величественият град на маите Калакмул. Разцветът му бил в периода III-VIII в. С течение на времето обаче цивилизацията западнала и градът загубил своята мощ, оставяйки много паметници зад себе си. През 1931 г. американските археолози откриват над 100 големи сгради на маите на мястото на Калакмул. Общо са разкопани около 5 хиляди строежа. Сред тях са две пирамиди с височина съответно 140 и 45 метра.

    Ецна. На север от Кампече се намира Ецна – паметник на културата на маите. Този град е заселен от тях през V век пр. Хр. В „златния“ му период между 600 и 900 г. местните племена изграждат големи паметници, сред които и храмове с пирамидална основа. В края на ХV век коренното население напуска Ецна. По-късно градът става част от държавата Калакмул. Бил открит от археолозите едва в началото на ХХ век.

    Ушмал. През VІІІ век маите основават град Ушмал. В началото на Х век градът бил на върха на своята мощ и това оказало положителен ефект върху архитектурата му. Пирамидата на Магьосника е най-високият паметник в Ушмал. Строена е от VІ до Х век и има височина 35 метра. Към X-XI в. земите на Ушмал попадат под влиянието на толтеките и в крайна сметка градът е изоставен.

    Чичен Ица.

    Пирамидата Кукулкан (Ел Кастило) в Чичен Ица. Уикипедия

    Това бил главният град на маите, културният и политически център на тяхната цивилизацията. Основан е около 455 г. В началото там процъфтява култура, строят се много сгради. Въпреки това, през Х век той бива завладян от враждебните толтеки и започва нов период в развитието му. Главният паметник от разцвета на Чичен Ица е пирамидата „Ел Кастило“, която има квадратна основа, девет стъпала и стълбища, украсени със змийски глави. На самия връх на пирамидата се намира храм с езически идоли.