За прочутата битка на Каталаунските полета между хуните, предвождани от Атила, и римската армия начело с родения в Силистра „последен римлянин“ Флавий Аеций, е писано много. Общо взето, мненията се свеждат до това, че са се сблъскали „цивилизацията“ и „варварството“ – като мимоходом се подминава фактът, че самата римска армия в по-голямата си част също се състояла от варварски наемници („федерати“) и е била подкрепена от съюзници-варвари, които били доста по-многобройни от самата нея. От това клише следва и другото: хуните и техните съюзници (сред които, между другото, били и прабългарите) се биели единствено за плячка и грабежи, без никакви понятия за чест и достойнство на бойното поле.

Но подобни шаблонни възгледи най-добре се опровергават от самите думи на хунския вожд, които той произнася преди или по време на великото сражение на Каталаунските полета – и където няма дори споменаване на възможности за плячкосване и опустошения, а всичките негови аргументи, с които опитва да вдъхнови бойците си, са от областта на високата военна етика и морал.

Ето какво казва той на воините си (все пак по-логично е да е произнесъл кратката си реч преди сражението, отколкото във вихъра на боя); думите му са стигнали до нас благодарение на историка на готите Йордан (?-551):

„След победи над толкова много племена и народи, след като целият свят – ако вие устоите днес!, е вече покорен, считам за безполезно да ви подтиквам със слова, сякаш сте хора, които не знаят за какво става дума. Нека тогава си търсите нов вожд или аз да си търся неопитна армия. На мен не ми подобава да говоря за неща, известни на всички – а вие нямате нужда да ги слушате.

С какво друго сте свикнали, освен с войната? Кое е по-сладко за смелия човек от желанието да отмъсти на врага със собствената си ръка? Да наситим духа си с отмъщение – това е велик дар на природата!

И така, нека ние, бързи и леки, да нападнем врага, защото този, който нанася удар, винаги е смел. Презирайте тези многоезични племена, събрани тук: признак на страх е човек да се защитава със съюзнически сили. Гледайте! Още преди вашето нападение враговете са поразени от ужас: те търсят височини, заемат могили и в късното си разкаяние се молят за укрепления в степта. Знаете колко са леки оръжията на римляните: за тях е болезнена не само първата рана, но и самият прах, когато вървят в бойните си редици и затварят своя строй под „костенурката“ от щитове. А вие се борите, въодушевени от упоритост, както сте свикнали! Не обръщайте внимание на техния строй, нападайте аланите, връхлитайте вестготите! Трябва да търсим бърза победа там, където битката е най-съсредоточена. Когато жилите са прерязани, крайниците скоро отпадат. Тялото не може да устои, ако костите се извадят от него. Нека духът ви се извиси, нека кипне яростта, с която сте закърмени! Сега, хуни, използвайте вашия разум и насочете оръжието си! Ако някой е ранен – ​​нека се стреми да убие враг, ако е невредим – нека се насити с кръвта на враговете. Никакви стрели не достигат онези, които вървят към победата – а вървящите към смъртта самата съдба ги убива и по време на мир.

И накрая, защо съдбата дари на хуните победи над толкова племена, ако не, за да ги подготви за радост след тази битка? Кой отвори пътя на нашите предци към Меотийските блата, които толкова векове бяха затворени и тайни? Кой тогава принуди въоръжените да отстъпят пред невъоръжените? Цялото онова множество не могло да понесе гледката на лицата на хуните. Аз не се съмнявам в изхода от днешната битка – това е бойното поле, към което ни водеха всички наши успехи! И аз пръв ще пусна стрела към врага.

Онзи, който може да си почива спокойно, когато Атила се бие – той вече е погребан!“

–

Ако в Средновековна Европа съществували класации на най-опасните професии, морските търговци несъмнено щели да бъдат на почетно място в тях. Та нима е шега да опазиш стоката (а нерядко и живота си), когато на хоризонта всеки момент може да се появи флаг с череп и кръстосаните кости?

Затова хората отдавна се опитвали да изнамерят начини, които да въведат ред в морската търговия. Представители на застрахователните гилдии се опитвали да укротят предприемчивите мошеници, които на свой ред измисляли все нови начини за измами.

През ХVІІ век британецът Едуард Лойд става пионер в застрахователния бизнес такъв, какъвто го познаваме днес. Служители на неговата фирма оценявали рисковете: опитът на корабния екипаж, маршрутът, стоката, продължителността на пътуването и репутацията на търговеца. В съответствие с изводите им се определяла цената, която Лойд трябвало да плати на търговеца при злополука – както и цената, която трябвало предварително да получи за тази услуга. Пример: ако стоката струвала 10 000 холандски гулдена, търговецът плащал предварително, да речем, 800 гулдена – а при злополука Лойд му плащал 10 000 гулдена. А ако нямало злополука? Тогава 800 гулдена си оставали за Лойд. Почти същата е схемата на застраховането до ден-днешен.

Някои мошеници успявали да измамят системата. Така, например, трагичната съдба на кораба „Мария Селесте“ може би е свързана със застрахователна измама.

На 4 декември 1872 г. американският капитан Дейвид Рийд Морхаус, след като отплавал от Гибралтар, видял самотната бригантина „Мария Селесте“ – върху палубата на която не се виждал жив човек. Трюмът бил частично наводнен. Морхаус не установил сериозни повреди . Членовете на екипажа на бригантината били изчезнали безследно, като оставили на кораба пари и бижута. Имало версия за умишленото повреждане на кораба с цел получаване на застраховка, но тя не била доказана. А собственикът на кораба си го получил обратно заедно със застраховката. През 1885 г. новият капитан на кораба, Гилмън Паркър, се насочил към брега на Хаити и, както се предполага, умишлено не предотвратил сблъсък с коралов риф. Прави впечатление, че бригантината и товарът били застраховани за над 30 000 долара. По онова време това била значителна сума. За сравнение, луксозна къща в центъра на Ню Йорк струвала около 2500 долара. Размерът на застрахователната сума накарал експертите да се усъмнят в намеренията на капитана – като се има предвид, че корабът не бил натоварен със злато или бижута, а с евтини стоки и храна за животни. Както и преди, „Мария Селесте“ отново била върната на собственика й, който пак получил застраховката. Капитанът все пак бил изправен пред съда по обвинение в измама, но го оправдали. Ала застрахователни измами, и то с доста зловещ характер, се вършели не само в морето…

В един хубав мартенски ден през 1909 г. Уилям Коул, работник от Йоханесбург, направил фаталната грешка да се ожени за Дейзи де Мелкер. Съпругата му работела като медицинска сестра. Семейството живеело скромно – но Дейзи мечтаела за богатство. Уви, тя нямала предвид законни начини за постигане на тази цел. Предвид спецификата на професията си, Дейзи се замислила с какво вещество да отрови любимата си половинка. Избрала стрихнин (маскиран като „английска сол“, която се състои от сяра, магнезий, кислород и вода).

Уилям се почувствал зле и състоянието му бързо се влошило. За лекаря, който пристигна в дома им, симптомите на отравяне били ясни, затова отказал да подпише смъртния акт. Тогава скърбящата съпруга намерила друг лекар, който посочи мозъчен кръвоизлив и хронично бъбречно заболяване като причина за смъртта. Вдовицата получила застраховката от 1795 лири.

Дейзи се омъжила отново, и пак за работник.  Нейният следващ съпруг, Робърт Спрат, бил необичайно силен и здрав човек. Но през октомври 1927 г. мъжът получил припадък – точно като покойния Уилям Коул. Все пак се съвзел. Няколко седмици по-късно отново се почувствал зле, след като изпил няколко бири със съпругата и приятелите си. Починал на 6 ноември 1927 г. Лекарят заключи, че мъжът е починал от вътрешен мозъчен кръвоизлив. Аутопсия не била извършена. Дейзи получила 4000 лири застрахователно обезщетение.

Медицинската сестра отровила и следващия си съпруг. Но тук ударила на камък. Братът на покойника заподозрял, че нещо не е наред и принудил лекарите да направят проверка. Експертите открили следи от отрова. „Черната вдовица“ била арестувана и екзекутирана през декември 1932 година…

Британецът Джон Дарвин сменил няколко професии – бил учител по математика, даже пазач в затвор. Мъжът харчел много, съпругата му Ана също живеела разточително. Но с доходите на учител човек можел само да мечтае за разкошен живот. Джон решил да фалшифицира собствената си смърт, като преди това се застрахова. На 21 март 2002 г. той излязъл в морето с кану и изчезнал. Били претърсени 160 кв. км територия – но тялото така и не било намерено. Ана получила смъртен акт за съпруга си и голяма сума. Междувременно Дарвин се премести в съседна къща – мъжът явно обичал да рискува. Той си направил фалшив паспорт, сменил прическата си, отслабнал. Спокойният живот обаче се оказал твърде скучен и през 2007 г. съпрузите заминали за Панама, където купили жилище за 200 хиляди лири. В плановете им влизало и строителство на хотел. Ала след време мошеничеството било разкрито. Двойката била обвинена в измама и осъдена на 6 години затвор.

–

Кога се появили лозята в Западна Европа? Дълго време се смяташе, че самият Гай Юлий Цезар донесъл новата култура в Галия (дн. Франция). Но все пак съвременните научни данни показват, че това растение е било известно тук и по-рано – защото гръцката колонизация достигнала и до Испания, и до южните части на сегашната територия на Франция. Римските земеделци са ни оставили много описания за отглеждането на грозде и на условията за оптималното му поддържане.

Средновековното общество познавало и ценяло това растение. Лозя се срещали навсякъде, но най-вече близо до речни долини. Открити са в Скандинавия, Шотландия и дори във Винланд – известната колония на викингите на остров Нюфаундленд в Северна Америка. Но защо лозята получили толкова широко разпространение в Западна Европа точно през Средновековието?

И досега мнозина сериозно си мислят, че това се дължи на използването на вино в църковните ритуали. Разбира се, свещенодействията на Църквата повлияли за сакрализирането на статуса на виното. Но дори преди християнството тази напитка символизирала живота, забавлението, радостта и общуването. Античността подарява на Средновековието отношението към виното като необходим хранителен продукт. Ритуални танци, огромни пиршества, срещи с гости и изпращането им и дори подписването на правни актове не можели да минат без консумация на вино. Даже го използвали в медицината: например, през ХVІ век в Италия пиели вино за лечение на треска.

Разбира се, вредното въздействие при прекомерна употреба на вино също било отдавна известно. През Средновековието срещаме много разкази-фаблио за пияници от простолюдието. Рицарските романи също разказват подобни истории, а в живописта на Питер Брьогел-младши виждаме знаменитите селски сватби с огромен брой пияни хора. Известните личности също не изоставали – Филип II Август (1165-1223) бил познавач на вината и често се напивал до козирката (по-точно, до короната), а херцогът на Бургундия Карл Смели (1433-1477) едва не умрял от цироза, но все пак срещнал по-достойна смърт в битката при Нанси. А противникът на херцога – крал Луи XI, от малък пиел вино в големи количества, което силно се отразило на психическото му състояние – той развил епилепсия.

В онази епоха се смятало за нормално човек да пие по 1.5-2 литра вино на ден. По време на празник това количество се удвоявало. Но трябва да се знае, че средновековното вино имало малък процент алкохолно съдържание – от 7 до 10 градуса. За разлика от Античността, когато го разреждали с вода, през Средновековието го пиели чисто.

Човекът от Средновековието, който притежавал собствени лозя и пиел вино собствено производство, имал висок статус в обществото. Трудът на лозаря с всички нюанси и тънкости се откроявал като по-високопоставен сред общия кръг земеделски занимания. Собственикът на няколко лозя гледал отвисоко на орачите и овчарите. Градският патрициат и местният елит охотно купували лозя, стига да имали такава възможност.

По отношение на характеристиките на средновековното лозарство трябва да се каже, че това „изкуство“ изисквало грижи на голямо семейство през цялата година. Докато се чакала новата реколта, трябвало да се окопаят лозите, да се наторят, режат и облагородяват по всякакъв възможен начин. Добавете към тази обработка и плевенето на междуредията, а също така и премахването на излишните издънки. Колко до брането на реколтата от грозде, тя би могла да се сравни със спешна мобилизация: цялото население, което можело да работи, се втурвало към лозето на господаря.

Но ново вино се правело едва, когато всички предишни запаси били изпити или продадени. Защото в средновековна Европа никой не съхранявал виното дълго време. Понятието „отлежаване“ се появило едва през ХVІ век, тоест, вече след края на Средновековието и с началото на Ренесанса.

Доста е трудно да се говори за самите методи на винопроизводство, но, така или иначе, те в много отношения отстъпвали на съвременните. След като напитката била готова, трябвало да се продаде възможно най-скоро. Това били най-вече вина от бели сортове грозде; розовите вина се смятали за крайно редки, а червеното вино се сервирало главно на трапезата на благородниците. Ликьорните вина (от типа на прочутото „порто) придобиват известност през XIV-XV век. Получават се, като към виното се добавя спиртосъдържащи продукти, обикновено етилов дестилат.

Стараели се да продадат дори първия сок, още преди края на традиционното изцеждане чрез мачкане с крака. Появата на лозя в речните долини е съвсем логично: така било възможно виното  да се налее в бъчви и да се изпрати възможно най-скоро към пазарите на други градове. Бъчвите не били особено здрави и се стараели да ги превозват именно с кораби, а не с друсащите каруци.

Целият процес от началото до края изисквал огромни човешки ресурси и висококачествени материали (в рамките на възможното, разбира се). Подпори, решетки, бъчви, тераси по склоновете, огради и пазачи – това е само малка част от реквизита, който изисквал сериозни разходи. Затова цените неизбежно се повишавали и виното много бързо заело позиция наравно със зърното в икономическия живот на Средновековието.

–

В британския Национален морски музей в Гринуич, сред макетите на кораби и портретите на храбри адмирали може да видите изображение на черно-бял котарак. Как ли пухкавият сладуран се е озовал сред такова войнствено обкръжение?

Не е известно кога е роден бъдещият морски герой. Той започва военната си служба през 1941 г. на германския линеен кораб „Бисмарк“. Котаракът бил вкаран в кубрика от един матрос и така четириногият член на екипажа за пръв път излязъл в открито море.

Но на 27 май английските линейни кораби „Родни“ и „Крал Георг V“ се приближили до „Бисмарк“ на разстояние 21 морски мили (39 км) и открили огън в 08.47 ч. „Бисмарк“ на свой ред отговорил с огън, но неспособността му да се отклонява, както и кренът (наклонът на кораба) се отразили негативно върху точността на стрелбата. Ниската скорост (7 възела) също направила кораба лесна мишена за тежките крайцери „Норфолк“ и „Дорсетшир“, които също влезли в боя.

В 09.02 ч. 203-мм снаряд от „Норфолк“ улучил главния далекомерен пост на предната мачта. Загинал офицерът Адалберт Шнайдер , който в ранните часове на същото утро бил награден с Рицарски кръст за участие в потопяването на английския линеен крайцер „Худ“. В 09.08 ч. 406-мм снаряд от „Родни“ поразил носовите кули „Антон“ и „Бруно“ – последната била извадена от строя. Едновременно с това друго попадение разрушило предния контролен пункт, убивайки повечето висши офицери. Задните кули „Цезар“ и „Дора“ продължили да стрелят отблизо, но без да улучат английските кораби. Последният залп от кулата „Дора“ повредил „Родни“, чиито торпедни апарати заклинили.

След 44 минути битка тежките оръдия на „Бисмарк“ замлъкнали. „Родни“ се приближил до разстояние за пряк изстрел (приблизително 3 км), докато „Крал Георг V“ продължи да стреля от по-голямо разстояние. „Бисмарк“ не свалил бойното си знаме. Когато станало ясно, че врагът им няма да може да стигне до пристанище, британските линейни кораби се оттеглили, а на крайцерите било наредено да довършат „Бисмарк“ с торпеда. От 2200 германски моряци се спасили само 115. Докато ги изваждали от водата, англичаните забелязали котарак, вцепил се в дървена отломка. Откарали го на британския ескадрен миноносец „Казак“ и го кръстили Оскар. Така презавербуваният котарак продължил да служи под знамето на Негово Величество. Като част от екипажа на „Казак“, котаракът придружавал морски конвои в Северния Атлантически океан и в Средиземно море – но през октомври 1941 г. на път от Гибралтар за Ливърпул корабът бил торпилиран от германска подводница. Есминецът „Легион“ закарал оцелелите моряци и котарака в Гибралтар. Няколко дни по-късно котаракът, който станал известен и получил нов прякор: „Непотопяемият Сам“, бил зачислен в екипажа на самолетоносача „Арк Роял“, чиито самолети, между другото, участвали в потопяването на „Бисмарк“.

Но Сам не се разхождал дълго по обширната палуба на самолетоносача. На 14 ноември 1941 „Арк Роял“ бил потопен от германска подводница. Котаракът бил изваден от водата от моряци на есминеца „Лайтнинг“. „Непотопяемият Сам“ отново бил отведен в Гибралтар, където го настанили в кабинета на генерал-губернатора. През март 1943 г. бил потопен „Лайтнинг“, а преди това – и есминецът „Легион“.

Така не оцелял нито един кораб, на палубата на който били стъпвали лапите на Непотопяемия Сам. И понеже моряците са суеверни хора, вече никой друг не искал да вземе Сам на кораба си. Но в къщата на генерал-губернатора той бил почитан и уважаван като ветеран от бойни действия.

След края на Втората световна война котаракът бил откаран в Белфаст, където го настанили в Дома на моряците. Там Непотопяемият Сам живял още десет години и починал на почтена възраст през 1955 г.

–