Едва ли ви е оставало време да се заседявате дълго на пейка в градската градина или парка. В забързаното ежедневие често пропускаме да забележим малките неща, спирайки в парка. В последно време пък и да искаме, няма как да се разходим там заради строгите мерки, свързани с пандемията от COVID-19.
Събирайки всичко това под един знаменател, още по-трудно ще бъде да забележите все по-рядко появяващите се врабчета. Да, врабчетата! Те почти не се виждат. Сега се опитайте да си спомните последната си разходка и да прецените кои птици най-често срещахте. Факт е, че гълъбите стават все повече, а малките врабчета са истинска рядкост вече.
Снимка: pixabay.com
Тази тенденция е валидна не само за нашата страна. Оказва се, че врабчета липсват в много от европейските градове. Учените твърдят, че популацията им е намаляла с над 50 % през изминалите 10 години. Те са на мнение, че основната причина за тази печална статистика е замърсената околна среда. Това е валидно с пълна сила за големите градове. А може настоящата световна карантина да съдейства за прочистване на въздуха и околната среда и природата да започне да се възстановява малко по малко.
Според характеристиките на врабчетата, тяхната основна храна е от животински произход. Те търсят насекоми, дребни безгръбначни, както и семена. Трудно е за тях да намерят това в съвременната градска среда. Всичко е само цимент и метал. Дърветата и градинките бързо изчезват. Изчезват и техните обитатели – насекомите, безгръбначните. Врабчетата няма с какво да се хранят и също малко по малко изчезват.
Врабчетата правят гнезда в клоните на дървета или в удобни дупки. Обикновено са със странична дупка. Женските врабчета снасят до 6 яйца. Мътенето продължава 14 дни. Бебетата напускат гнездото 17 дена след излюпването. Всичко това няма как да се случи на места, където няма дървета и е пълно с хора и автомобили.
Според статистиката, лондончани не са виждали врабчета вече 25 години. Твърди се, че причината за изчезването им от британската столица е масовото въвеждане в експлоатация на автомобили с дизелово гориво в началото на 80-те години на миналия век. Същото може да се каже и за мегаполиса Париж. Там също от години не са виждали представители на врабчетата.
Определено, градската среда не е подходяща за живот за тези птички. Освен липсата на основната им храна – насекоми, семена, безгръбначни – врабчетата не мога да свикнат и с шума и пренаселеността на градовете. Не са редки случаите, когато птиците умират след сблъсък със стъклените фасади на модерните сгради. Това е тъжно, но и алармиращо за опасност в живота и на хората.
Според експертите, всичко, което оказва пагубно въздействие върху живота на врабчетата, вреди и на живота на хората. Точно тези фактори намаляват качеството на човешкия живот.
Обезпокоени от новините в европейските градове, българските орнитолози отчетоха тенденция на значително намаляване броя на малките птички в нашите градове, а в столицата са истинска рядкост.
Администрацията в София активно работи върху проблема със замърсения въздух и околна среда. Правят огромни усилия да направят столицата един зелен град, в който човек и природа съжителстват нормално. Непрекъснато се засаждат нови дървета. Зелените площи се разширяват, а строежите се ограничават. Кога всички тези стъпки ще дадат резултат, времето ще покаже. Дано и врабчетата се върнат отново.
Ако се оплаквате от тесните джинси или стягащите обувки, не е зле да се запознаете с едни истински „инструменти за изтезания“, които навремето били задължителни за всяка жена, която уважавала модата. Впрочем, такива реквизити има и в мъжкия гардероб. Ето някои доста опасни за здравето модни аксесоари в миналото.
Корсет. Идеята за коригиране на определени зони на тялото с помощта на бельото била реализирана много отдавна – когато тънката талия се считала за задължителен атрибут на женската красота. От този момент нататък крехките женски души и тела попаднали под властта на корсетите – които нямат нищо общо с удобното бельо, използвано от съвременните жени.
Корсет. Снимка: Уикипедия
Върхът на популярността на корсетите настъпил през ХІХ-ти век – когато този детайл се превърнал в неразделен атрибут в гардероба на всяка уважаваща себе си заможна европейка. Последиците от използването на корсет са наистина ужасяващи – лошо храносмилане, запек, чести припадъци, причинени от задух, и дори вътрешно кървене… Корсетът предизвиква физиологичен дисбаланс: повишеният натиск върху белите дробове (причинен от стягането на гръдния кош в горната част) не позволява нормалното дишане, а вътрешните органи заемат неестествено положение, което причинява нарушение на тяхната дейност и значителни увреждания.
През 1874 г. бил публикуван за пръв път списък, включващ 97 (!) болести, причинени от употребата на корсет (освен всичко друго са посочени също истерично състояние и меланхолия). Но най-яркото доказателство в полза на забраната за тази част от женския гардероб била смъртта на 42-годишната Мери Холидей, майка на шест деца – аутопсията разкрила, че жената е умряла поради проникването на две стоманени пръчки от рамката на корсета с обща дължина 9 инча.
Кринолин. Първата пола с обръчи е използвана за пръв път за оформяне на привлекателен женски силует през първата половина на ХІХ век. Но в самия връх на популярността на този детайл репутацията му била доста развалена от злополуки, които получили широка гласност – няколко жени загинали поради… подпалени кринолини! През юли 1861 г. това се случило със съпругата на американския поет Хенри Уодсуърт Лонгфелоу – върху кринолина й попаднало парче тлееща хартия и той мигом пламнал. Съпругата на Лонгфелоу починала на другия ден.
Двете доведени сестри на Оскар Уайлд починали от изгаряния, след като се приближили твърде близо до камина, облечени в бални рокли.
През 1858 г. в New York Times се появила статия, в която се казвало: „Средно три смъртни случая седмично – струва ли си да се плаща такава цена за красота и привлекателност?“ Така здравият разум все пак победил и този опасен елемент от дамския гардероб завинаги влязъл в категорията на музейните експонати.
Колосани яки. Навлезли в модата през ХІХ век, за колосаните яки на мъжките ризи първоначално се смятало, че ще спасят силния пол от необходимостта да сменят ризите си всеки ден.
Но както посочил опитът, на някои господа по-късно изобщо не се наложило да сменят ризите си – привидно невинната яка се оказала практически оръдие за самоубийство! Станало ясно, че такава яка може лесно да блокира достъпа на кръв до сънната артерия. Също така, мъжете много често просто се задушавали – този моден аксесоар при най-малък наклон на главата напред блокирал дишането. В един от некролозите на „Ню Йорк Таймс“ за 1888 г. причината за смъртта е определена като „задушаване чрез яката“: мъж на име Джон Крюеци бил намерен мъртъв в парк. Впоследствие криминалистите възстановили всички подробности за случилото се – мъжът, доста пиян, заспал седнал на пейка с наведена напред глава и се задушил поради блокиране на достъпа на кислород до притиснатите кръвоносни съдове.
„Лудият шапкар“. Този израз навлязъл в речника много преди появата на едноименния герой в „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол.
Алиса, Шапкаря и Мартенския заек – илюсрация на Чарлз Робинсън от 1907 г. Снимка: Уикипедия
Отравянето с живак било професионално заболяване за производителите на шапки от ХVІІ до ХІХ век: химикалът бил използван при производството на филц и продължителният контакт с него причинявал така наречената „болест на лудия шапкар“ – симптомите на която включват нервен срив и повишена раздразнителност. В случая точността, с която Карол описва един от най-харизматичните свои герои, не е изненадваща – за литературните критици остава само да намерят истинския прототип на художествения образ.
Известната в българската история фраза „Човек дори добре да живее – умира и друг се ражда“ може да бъде перифразирана по един не толкова възвишен и определено по-прагматичен (или по-циничен, зависи от гледната точка) начин, примерно: „Човек дори богато да живее – рано или късно ще умре, и все някому ще остави богатството си“.
Има такива благородни филантропи, които завещават състоянията си на болници и медицински институти, други на музеи, картинни галерии или за учебни заведения за образование. А парите за прочутата Нобелова награда дори идват от едно смъртоносно изобретение на Алфред Нобел – динамита.
Обаче някои богати и известни хора изразяват последната си воля по много особен начин. В отделни случаи тази им воля се превръща в истинска сензация и шок за обществото. Без значение каква е основната цел, която са преследвали, едно нещо те постигат със сигурност – дори и след дълги години името им се помни и за тях говорят и пишат. В света са известни доста списъци на хора със странни и екзотични завещания. Предлагаме ви още един такъв списък.
Самуел Брет.
Понеже бил страстен пушач, богатият господин Брет на умиране решил да отмъсти на жена си, която цял живот опитвала да се пребори с вредния му навик чрез строги забрани. Според условията на завещанието тя можела да упражнява правото на наследство само, ако започне да пуши по пет пури дневно – при това от най-силните кубински марки. Богатството на господин Брет по това време възлизало на 330 хиляди лири стерлинги.
Леона Хемсли. Последната воля на ексцентричната милионерша Леона била след нейната смърт внуците й да получат 5 милиона долара, но любимото й куче – два пъти повече. Когато и животното приключело жизнения си път, трябвало да бъде погребано до нея в специален мавзолей за милион и половина долара.
Хенри Форд.
Хенри Форд. Снимка: Уикипедия
Известният магнат след смъртта си оставил половин милиард долара за благотворителност. Той пожелал парите да отидат в повече от 4 хиляди образователни и благотворителни институции. До ден-днешен това е най-голямото дарение в историята.
Юджийн Роденбъри.
Юджийн Роденбъри. Снимка: Уикипедия
Създателят на прочутия тв-сериал „Звезден път“ („Стар Трек“) си организирал „научно-фантастично“ погребение. Приживе пожелал тялото му да бъде кремирано, а пепелта да се разпръсне в Космоса. Волята му била изпълнена и така той бил увековечен из безкрайните простори на Вселената.
Анжело Пантоя. Този пуерториканец умрял от насилствена смърт. Все още не се знае кой е убиецът му. Братът на жертвата прочел завещанието на покойника да остане в родната си къща и твърдо да стои на крака. Роднините изпълнили волята му по съвсем буквален начин – поставили балсамираното тяло на Пантоя в къщата на майка му в изправено положение.
Хайнрих Хайне.
През целия си живот прочутият поет съжалявал, че се е оженил за глупава, свадлива и лоша жена – продавачката на обувки Евгения Мират. След смъртта си той й оставил своето богатство при условие, че тя официално се омъжи втори път. По този начин, смятал поетът, поне един човек, нейния втори съпруг, ще го разбере и най-важното – отчаяно и съвсем искрено ще скърби за смъртта му.
Завещанието е един от начините да оставим следа подир смъртта си. Хората използват тази възможност по различни начини: някой за отмъщение, други – за добри дела. Каква ще бъде последната ни воля, е личен избор на всеки. Но това решение ще определи какъв живот е живял човек и какво ще си спомнят за него потомците.
Стотици години Хабсбургите били една от най-мощните фамилии в цяла Европа. Родът започва съществуването си през тринадесети век и управлява Австрия, Испания и Свещената Римска империя чак до 1900-те години. Мария Антоанета, последната кралица на Франция, е от хабсбургския род.
Обаче, кралският род бил буквално осакатен от нескончаемия инбридинг – сключване на бракове между близки роднини. Всъщност, инбридингът може би е бил основната причина, която е довела до разпад на династията. Една от Хабсбургите, Джоана Кастилска, се появява в родословното дърво поне 14 пъти! Отличителна черта на рода била т.нар. хабсбургска челюст, огромна брадичка и голям език, което затруднявало основни дейности като хранене и говорене.
Карлос II. Снимка: Уикипедия
Последният крал на Хабсбург в Испания бил Карлос II и той бил толкова силно засегнат от кръвосмешението, че процентът на дефектите му, следствие на кръвосмешение бил по-висок, отколкото ако родителите му са били брат и сестра. Той имал толкова голяма и силно издадена брадичка, че едва можел да яде или да говори. Той бил известен с това, че много се лигавел. Освен това той не можел да ходи до осем годишна възраст и дори тогава го правел с големи затруднения. Не бил никак по вкуса на дамите.
Въпреки че е бил женен два пъти, кралят не можел да има деца, което вероятно било ефект от неговия инбридинг. Той умира през 1700 г. на 39-годишна възраст, като не оставя след себе си наследник на трона и така по естествен начин приключва управлението на Хабсбургите в Испания.
Карлос II е последният владетел на Хабсбургите в Испания и за щастие. Той бил трагично грозен по вина на рода му и желанието на семейството му да поддържа кръвната им линия.
Но да се върнем към самото начало. Той е роден на 6 ноември 1661 г. и става крал през 1665 г. на четиригодишна възраст. Майка му управлява като регент 10 години, когато той става тийнейджър.
Карлос е роден в Европа, разделена от политически раздори, докато Хабсбургите се опитвали да контролират целия континент.
Хабсбургите идват от Австрия и са имали планове за френския трон. Те управлявали Нидерландия, Белгия и части от Германия, но за съжаление, кралят бил твърде грозен, твърде деформиран и твърде интелектуално обременен, за да управлява правилно Испания и нейните съседи. Това се случва след 16 поколения кръвосмешения.
Хабсбургите били толкова решени да запазят властта, която упражнявали в продължение на няколкостотин години, че често сключвали бракове със собствените си кръвни роднини. Майката на Карлос II е била и племенница на баща му. Бабата на царя му била леля.
Най-характерната негова черта била неговата челюст, известна като Хабсбургска челюст, която го идентифицирала като част от кралското семейство. Двата му реда зъби не можели да се срещнат.
Кралят едва дъвчела храната си. Езикът му бил толкова огромен, че едва можел да говори. Кралят бил неграмотен и напълно зависим от хората около него.
Браковете на испанския крал Карлос II
Бракът с първата му съпруга, Мария-Луиза Орлеанска (втора племенница на Карлос II) е уреден. Френският посланик пише на испанския съд през 1679 г., че Мария не иска да има абсолютно нищо общо с грозния крал. Той пише: „Католическият крал е толкова грозен, че предизвиква страх и изглежда болнав.“ Посланикът бил 100% прав.
Кралят едва можел да ходи, защото краката му не можели да издържат теглото му. Падал по няколко пъти. Мария умира през 1689 г., без да даде наследник на Карл II. Испанският монарх бил депресиран след смъртта на първата си съпруга.
Депресията била често срещана черта сред Хабсбургите. Такива черти били подаграта, лигавенето и епилепсията. Долната челюст била силно издадена като карала Карлос II да изглежда като ненормален. Неговите министри и съветници му предложили да се ожени отново.
Вторият му брак бил с Мари-Ан от Нойбург и това става само седмици след смъртта на първата му съпруга. Родителите на Мари-Ан имали 23 деца, така че със сигурност се смятало, че той трябва да има поне едно дете от нея.
Обаче той бил импотентен и не можел да има деца. Вероятно е страдал от две генетични разстройства.
Първо, имал комбиниран дефицит на хормони на хипофизата, разстройство, което го правело нисък, импотентен, безплоден, слаб и с множество храносмилателни проблеми.
Другото разстройство било дистална бъбречна тубуларна ацидоза, състояние, характеризиращо се с кръв в урината, слаби мускули и с необичайно голяма глава в сравнение с останалата част на тялото.
Грозотата и здравословните проблеми на Карлос II не зависели от него. Виновни били кръвосмешенията в поколенията на семейството.
Иронията в случая е, че Хабсбургите смятали, че родът им ще оцелее, само ако се женят само за хора, които са с кралска кръв. Същата тази мисъл довела до поне два века инбридинг, който накрая води до неспособност за осигуряване на наследник за трона.
Карлос II умира през 1700 г. на 39-годишна възраст. Тъй като той няма деца, смъртта му предизвиква 12-годишна война в Европа, известна като Войната за испанското наследство. Царството на Хабсбургите приключва.
Женската красота е много абстрактно понятие, имайки предвид различните пристрастия и канони, съществували в различни епохи сред различни народи. Поради тази причина онова, което се смятало за красиво според някои, според други спокойно можело да се възприеме като грозота – и обратно. Интересно, какви ли са били красавиците в един или друг исторически момент сред представителките на различните народи?
Древен Египет. Стройните жени с изящни черти се смятали за еталон на красотата в Древен Египет. На мода там били пухкавите устни и зелените очи с форма на бадем. За да изглеждат зениците големи (което също се смятало за атрибут на женската красота), египтянките капели в очите си специален растителен сок. Използва се и зелена боя за оформяне на очите и оцветяване на ноктите.
Съвременният обичай за червене на женските устни също води началото си от Древен Египет. Тогавашните проститутки червели устните си, за да покажат на клиентите си, че извършват и „такава услуга“.
Древен Китай. Главният еталон за женската красота сред китайците били малките ходила. За тази цел още от детски години жените стегнато бинтовали краката си, за да прекратят растежа на ходилата. Жените с големи или средни размери на краката нямали никакъв шанс да се омъжат за заможен човек.
Между другото, дългата гъста коса в Древен Китай се смятала за еталон на мъжка красота.
Древна Гърция. Гърците развивали култ към спортното тяло, затова към жените имало много строги изисквания по точно определени стандарти. Ясен пример за древногръцките канони за красота може да се счита статуята на Афродита. На мода били големите очи и правия нос, които оформяли прочутият „гръцки профил“.
Възстановка на „Афродита Книдска“ в Националния музей в Рим. Снимка: Уикипедия
Що се отнася до размерите, те били следните: обиколка на гърдите – 86 см, на бедрата – 93 см, на талията – 69 см, и височина 164 см.
Древен Рим. Древните римляни особено почитали русата коса и бялата кожа. За да съответстват на тези канони, римлянките старателно изсветлявали косата си на слънце, като предварително я мажели с козе мляко и пепел от букова дървесина.
Ренесансът в Европа. Епохата на Възраждането диктувала на жените свои условия по отношение на външния вид. Тогава модни били бледия тен, дългата шия и високото чело. Понеже било доста трудно да се изпълнят тези физически критерии, дамите се изхитрявали да използват всевъзможни трикове: бръснели вратовете си и косата от челото, а също и скубели веждите си.
Сега е трудно да се каже със сигурност кой тип женска красота е най-емблематичен днес – но специалистите по история на модата вече прогнозират, че нашият век след време ще стане известен с времето на супер-късите прически и аномално слабото тяло, граничеща с анорексия. Впрочем, има и други тенденции, запазени от далечното минало, както е видно в следващия пример.
Северна Африка. Сред някои арабо-бедуински племена в съвременна Северна Африка и по-навътре в Сахара на почит са, деликатно казано, по-масивните жени. Там девойка на 18-19 години, ако не тежи поне 120 кг (!), просто е невъзможно да се омъжи. За целта след достигане на тази възраст я прехвърлят на специална диета, включваща главно животинска мас. С нея буквално тъпчат момичетата, без значение дали са гладни или не – докато стигнат „базовото тегло“ и станат подходящи за женене.
Да, никой не е казал, че красотата е лесно постижима.
През изминалите месеци коронавирусът се превърна в най-обсъжданата и водеща тема в социалните мрежи и в медиите. Тази тема засенчи дори толкова обсъжданото екстрадиране на Божков от Обединените Арабски Емирства.
Сякаш вчера беше, когато се спомена за вируса като на шега. След това дойде и новината за Ли Уънлян – китайският лекар, който пръв сигнализира за коварния вирус. Той предупредил колегите си да използват защитни средства, за да не станат жертва на инфекцията още на 30 декември, след като се натъкнал на няколко случая на заразени. Няколко дена след това го привикали в Бюрото за обществена сигурност, където бил принуден да подпише документ, че е излъгал в твърденията си. През януари месец Ли Уънлян вече е заразен с вируса и в края на януари се съобщава за смъртта му.
Факт е, че всичко това звучи като една абсурдна конспирация, което кара хората да споделят мненията си в социалната мрежа за мистериозната инфекция и да излагат свои собствени теории откъде може да е дошла.
Тук сме събрали най-странните и дори налудничави версии и искаме да ги споделим с вас.
Коронавирусът е създаден от китайски учени
Една от най-популярните версии гласи, че китайските учени са създали вируса COVID-19 и той съвсем случайно е напуснал лабораторията. Като „доказателство“ потребителите на мрежата посочват факта, че в Ухан, който е източникът на епидемията, има лаборатория, специализирана в работата с опасни инфекции.
Коронавирусът е изобретен от масони
Дори би било странно, ако не бяха замесени масоните, защото обикновено са те обвинени в почти всички смъртни грехове на планенатата. В интернет се смята, че този път членове на тайното общество са разработили и разпространили вируса COVID-19 и дори се намери обяснение за това.
Ако обърнете думата coronavirus, получавате surivanoroc, която може да бъде разделена на три части: „surivan” „или” „oc”. В превод от хинди това означава „изгрев и око“ и, както си спомняме, всевиждащото око е един от основните символи на масоните.
Коронавирусът се разпространява заради 5G
Може би най-лудата теория е, че коронавирусът се е появил заради старта на 5G мрежата – най-бързата мобилна комуникация в света. Петото поколение на мрежата е реализирано в седем града в Китай само няколко месеца преди откриването на първата инфекция. А най-големият брой антени са инсталирани в Ухан. Съвпадение? Разбира се! Но някои не мислят така.
Предположенията, че именно мобилната комуникация е причина за разпространението на коронавируса, се появиха в групата на естонските „анти-ваксъри“. Ето какво пише един от тях:
„Абсолютно е възможно със задължителна ваксинация да се вкарат в човек специални частици, които се активират от 5G Интернет и след това човекът да може да се контролира.“
Американците са измислили коронавируса
Потребителите на интернет от Китай са сигурни, че американските учени са разработили коронавируса, за да съсипят икономиката на успешно развиващата се страна. Global Times дори публикува петиция, в която призовава Белия дом да пусне информация за американските военни лаборатории. Дипломатът Джао Лицзян също смята, че американците са донесли вируса в Китай през октомври 2019 г. Тогава в Ухан се проведоха Всемирните военни игри с участието на 280 спортисти от Пентагона.
Коронавирусът е създаден от фармацевтични компании
Някои хора смятат, че коронавирусът изобщо не съществува. Според тях обикновеният грип се представя като опасно заболяване с цел увеличаване на продажбите на медицински маски, антисептици и антивирусни средства.
Е, ако следвате тази логика, можем да предположим, че коронавирусът е създаден и от производители на тоалетна хартия и дистрибутори на елда.
Монголите остават един от най-загадъчните народи на азиатския континент. Бидейки неграмотни номадски племена с изключително разнородна култура, имот и етнически състав, те успели да се обединят в мощна империя, чиито войски в продължение на няколко десетилетия завладели огромни пространства – включително цял Китай и половината Европа. Естествено е днес да се наблюдава интерес както към техните военни успехи и постижения, така и към битовата им култура и най-вече към начина на живот на управляващия слой – монголската аристокрация.
Дълго време историците не можеха да дадат точна дефиниция на явлението „монголска аристокрация“. Разпръснатите племена не притежавали голямо богатство, тъй като нямало икономическа основа за обогатяване под формата на уседнала селскостопанска култура. Бидейки чергари (номади), монголите дълго време се подчинявали на йерархията на родово-общинната система. Но постепенно в рамките на всеки улус (тази дума означава племе и в същото време територията, която заема) постепенно започнала да се оформя елит – нойони (старейшините на знатните родове) и багатури (известни и уважавани воини).
Хан Батий
Постепенно те съсредоточили в своите ръце властта и богатството, което зависело от количеството добитък (коне и овце), принадлежащ на знатния монгол – това била основната ценност за чергаря. За да спечели подкрепа „от народа“, елитът подарявал като благодарност за вярност част от стадата си на „харача“ (членове на различните родове).
По време на обединението и завоевателните походи на Чингис хан и неговите потомци, образът на воина-владетел бил на голяма почит – постоянно на кон, вечно в битки и сражения, който живеел трудния и суров живот на своите войници.
Но все пак въпреки, общо взето, своята непретенциозност към несгодите на войната, монголската аристокрация проявявала жив интерес към обогатяване, като трупала ценности и плячка, награбени в походите. Казано по-простичко: била доста алчна. В това отношение, общо взето, не се различавала кой знае колко от елитите на което и да било общество, в която и да било епоха – включително, както можем да забележим, и в нашата собствена.
Монголският благородник прекарвал по-голямата част от живота си в големи и малки завоевателни походи. Това се отнасяло както за военачалниците от всякакъв ранг, така и за самите Чингизиди – потомците на великия хан. Като дете и юноша младежът се научавал великолепно да язди и да владее оръжието – но дори не ставало дума за някаква културна и писмена грамотност. Жените играели подчинена роля и от ранна възраст майките ги подготвяли за семеен живот – за разлика от мъжете, те оставали в улусите на родината си.
След поредицата завоевания започнали закономерни от историческа гледна точка промени: монголите се заселвали в завладените от тях страни и проявявали интерес към луксозния живот. Така в своето ежедневие елитът започнал да се обгражда с разкош. Въпреки, че благородните монголи продължили да живеят в шатри, украсата им станала по-богата. Те се обградили с голям брой слуги, които приготвяли храната, грижели се за господарите си, а също така ги забавлявали и осигурявали развлечения в свободното време. Любимото забавление на монголския елит за целия период на Средновековието бил конен лов – най-подходящото занимание в безкрайните степи. В персийската хроника „Джами ат-таварих“, който е съставен под ръководството на известния летописец от еврейски произход Рашид ад-Дин (1247-1319), могат да се намерят редица илюстрации, където са изобразени монголски аристократи. Вижда се, че в началото на XIV век дрехите на елита стават по-богати и луксозни.
До постепенния натиск на исляма през ХІV век сред монголската аристокрация царяла пълна религиозна толерантност: някои от князете в двора на хановете били тенгрианци-шаманисти, други мюсюлмани, трети християни-несторианци. Далеч неслучайно през ХІІІ век руският княз Александър Невски предпочел сътрудничеството с монголите, отколкото подчинението през западния католически натиск – той знаел много добре, че където стъпят католиците, всички трябва да станат католици или да умрат; докато монголите искали само да се плаща данък (при това съвсем поносим) и не се интересували от религиозните въпроси сред подчинените им народи. Нещо повече, известни са случаи, когато монголски князе давали дарения за ремонт и строеж на православни църкви.
Ханските наместници в завладените райони постепенно се асимилирали в местното население. Например Газан-хан, внук на внука на Чингис хан, приел исляма и стана наместник на Персия. Може би именно тази асимилация, която се наблюдавала доста често сред аристокрацията, довела и до разпадането на Монголската империя.
Руският ХVІІІ век е крайно любопитен с един исторически феномен: той е векът на жените императрици. Това явно е странно. Наследяването на трона винаги се предавало по мъжка линия. Така било открай време. Но внезапно идва ХVІІІ век – и почти през цялото това столетие Руската империя е управлявана от жени.
По принцип историята на Русия трябва да се разглежда „преди Петър Велики“ и „след Петър Велики“ – толкова силна и кардинална била промяната, която извършил той. Една от новостите, които преди Петър не съществували, била гвардията.
Какво представлявала през ХVІІІ век руската гвардия? Казано с две думи, това била личната армия на императора. В младостта си Петър създал „забавни полкове“ (потешные полки), с които играел „на войници“. Но когато пораснал и застанал начело на държавата, двата „забавни“ полка станали съвсем истински военни, при това гвардейски, части – прославените по-късно Преображенски и Семьоновски полк.
Императрица Ана Йоановна в Петродворец стреля по елени (1900). Снимка: Уикипедия
Оттогава гвардията като мощна сила, близка до императорския престол, фактически решавала кой да заеме трона. Подобни феномени са познати отдавна в историята – по същия начин преторианците в Древния Рим имали решаващата дума при определянето на новия император. Който спечели гвардията на своята страна – негова е и държавата.
Петър Велики се оженил за бедна прислужничка. През 1722 г. с пряк указ той обявил, че премахва предишния ред за наследяване на престола чрез директни потомци по мъжка линия – и го заменил с личното назначаване на следващия владетел. Тоест, самият император назначавал кой ще бъде император след него. И Петър обявил за бъдещ владетел на империята своята съпруга, която била бивша слугиня.
Именно затова известната на всички Екатерина Велика е Екатерина Втора. А Екатерина Първа е жената на Петър Велики, която през 1724 г. била коронясана и официално станала императрица.
Разбира се, мнозина искали да видят мъж на трона. Още повече, че Екатерина І не била рускиня – а произхождала от селско латвийско (по други версии – литовско, полско или естонско) семейство. Но гвардията вече имала огромна тежест в страната. И като охрана на императора, гвардейците от само себе си застанали на страната на съпругата на Петър Велики.
Тя обаче царувала само няколко години – до 1727 г., което е незначително в сравнение с обичайното пожизнено царуване на монарсите в Русия. Да, тя била първата жена-императрица – но не от благородно семейство. Случайна жена на трона.
Следващият монарх, Петър Алексеевич – внук на Петър Велики, починал много млад през 1730 г. Мъжката линия на Петър Велики била прекъсната.
Започнали разпри сред дворяните – всички искали да видят „свой“ човек на трона. И тогава си спомнили, че Петър Велики имал брат Иван – а той пък имал дъщеря Анна. Гвардията се оказала единствената сила, която успяла да възстанови реда.
Екатерина II Велика. Снимка: Уикипедия
Така през 1730 г. Анна Йоановна става господарка на цяла Русия. От този момент започва епохата на жените-императрици, като на трона се после възкачили дъщерята на Петър Велики Елизавета Петровна (упр. 1741-1761) и Екатерина ІІ Велика (упр. 1762-1796). И това винаги ставало с решаващата намеса на Руската императорска гвардия.
Анна Йоановна сформирала нови гвардейски полкове, като по този начин укрепила позициите си. Тя управлявала Руската империя 10 години до смъртта си през 1740 г.
Дали управлението й е било полезно за Русия? По въпроса сред историците има различни мнения. Само едно може да се каже със сигурност: тя била като всички жени – не понасяла скуката. Затова се пръскали огромни разходи за балове и всевъзможни забавления: шутове, клоуни, ледени дворци, лов, клюки и други развлечения. А с държавните дела се занимавали многобройните чиновници по камари и канцеларии.
Също подобно на всички жени, Анна Йоановна обръщала голямо внимание на отношението към собствената си личност: издигала онези, които я ласкаели. Не прощавала обидите. Ужасно се страхувала от заговори и основала Канцеларията за тайни издирвателни дела, превърнала се в символ на нейното управление. За пръв път именно при Анна Йоановна започнали да изпращат заточеници на Камчатка. Общо по време на нейното управление около 20 хиляди души били заточени в Сибир.
Испанският посланик в Санкт-Петербург, херцог Лерия, пише: „Тя строго наблюдава дали й се отдава дължимото подчинение и иска да знае всичко, което става в нейната държава. Не забравя оказаните й услуги, но също така добре помни и нанасените й оскърбления. С една дума, мога да кажа, че тя е съвършена господарка, достойна за дълголетно царуване“.
В Индия на съпруга е позволено да изнасилва жена си. Съдия от Делхи постановява, че законите срещу принудителния секс не се прилагат при брака. Случай, в който съдията гледал, бил на 21-годишна жена, която твърдяла, че е подписала документи за брак, след като била дрогирана. След това, докато била в нетрезво състояние, тя била принудена да прави секс със своя „съпруг“. Било установено, че случаят е нереален и има „липса на доказателства“, но съдията постановил, че въпреки употребата на насилие, сексът не представлява изнасилване и нейният „съпруг“ не е виновен за никакво престъпление. Брачното изнасилване е законно и в Афганистан, Китай, Пакистан, Саудитска Арабия и на други места. През 2016 г. индийското законодателство предложило да се уточни, че „бракът не трябва да се счита за неотменимо съгласие за сексуален акт“, но промяната в законите за сексуално насилие на нацията е отхвърлена.
Кастрация
В някои ситуации Калифорния, Флорида, Джорджия, Луизиана, Монтана, Орегон, Тексас и Уисконсин позволяват наказанието на сексуалните престъпници чрез химическа или хирургическа кастрация. При химическа кастрация нарушителите получават изкуствен женски хормон, който намалява тестостерона до нива „преди пубертета“. В Калифорния такова третиране се прилага за рецидивисти, а в Луизиана това е условие за намалена или условна присъда. В Калифорния, Джорджия, Луизиана, Монтана и Уисконсин законите за кастрация се прилагат само в случай на сексуални престъпления срещу непълнолетни. В Тексас рецидивистите могат да изберат хирургична кастрация, а в Калифорния и Луизиана нарушителите могат да предпочетат хирургическа кастрация, а не химическа обработка. Към 2013 г. Естония, Молдова, Полша, Русия и Южна Корея бяха сред държавите, които позволяват химическа или хирургическа кастрация на сексуални престъпници.
Телесно наказание
Телесно наказание се постановява от съда и се прилага публично с помощта на бастуни, бич от 9 ленти, каиши, тамариндски пръчки или камшици. Ударите на тези инструменти обикновено се нанасят по голия гръб или дупето. Обикновено наказанието е тежко, често причинява дълбоко натъртване на плътта и множество разкъсвания на мускулите, възстановяването на които отнема дни, седмици или месеци.
Телесните наказания са законни в Бахамските острови, Ботсвана, Бруней, Доминика, някои общности в Еквадор, Гвиана, провинция Ачех, Индонезия, Иран, Малайзия, Нигерия, Пакистан, Катар, Сейнт Винсент и Гренадини, Саудитска Арабия, Сиера Леоне , Сингапур, Судан, Свазиленд, Танзания, Тонга, Тринидад и Тобаго, Тувалу, Обединените арабски емирства, Йемен и Зимбабве.
Известен случай на съдебно наказание, свързан с американски гражданин, се случи, когато Майкъл П. Фей, тогава 19-годишен, бил налаган с пръчки в Сингапур заради вандализъм. Според Фей, който получил четири удара от ратанов бастун с дебелина 1,3 сантиметра (0,5 инча) на 5 май 1994 г, инструментът „оставил три тъмнокафяви белега на дясното му седалище и четири линии, всяка около половин инч широка, на лявото. Служителите на затвора го чули да вика: „Умирам!“ след първия удар, въпреки че не си спомня да е казвал подобно нещо. Първоначално Фей е осъден на четири месеца затвор и шест удара с бастун, но броят на ударите е намален на два. Фей каза, че наказанието му е продължило около минута, след което е бил в състояние да ходи. Той не можел да седне удобно няколко дни, а от раните си изпитвал болка пет дни, след което започнали да отшумяват.
Убийство с камъни
Ислямският наказателен кодекс предвижда начина на наказание убийство с камъни или умилостивяване. Мъжете се заравят в пясъка до кръста, жените – малко над гърдите. След това група палачи убива жертвата с камъни. Онези от осъдените, които успяват да се измъкнат от дупките, в които са заровени, могат да бъдат освободени, но за жените е много по-трудно да извършат такъв подвиг, защото са заровени по-дълбоко от мъжете. За да се гарантира, че изпълнението не е нито твърде кратко, нито твърде дълго, законът също така определя размера на камъните, които ще бъдат използвани. Днес камъните като средство за съдебно наказание продължават да се използват в Иран, части от Нигерия, Пакистан, Судан и Обединените арабски емирства.
Робство
Въпреки 13-ата поправка на конституцията на САЩ, която премахва робството в страната, то все още се практикува в САЩ, благодарение на така наречената наказателна клауза на поправката. Въз основа на Северозападната наредба от 1787 г., клаузата позволява на всеки, който е „надлежно осъден“ за престъпление, да бъде подложен на принудителна работа като „роб на държавата“. Изключението от премахването на робството отразява вярата, че упоритата работа е от съществено значение за моралната реабилитация. Година след Гражданската война клаузата за наказание била използвана като оправдание за продажбата на чернокож в робство, след като бил признат за виновен за кражба в Мериленд. Скитничеството също може да доведе до същото „наказание“.
И до днес робството остава законно в САЩ, „стига да е в съответствие с наказателна присъда и ако е ограничено до принудителен некомпенсиран труд“. Когато щатите осъзнават потенциала, наказателната клауза трябвало да превърне затворническите системи в предприятия за производство на пари, използвайки принудителен труд за производство на „затворнически продукти“, много от тях започнали да прилагат наказателната клауза. Въпреки тестовете в съдилищата, клаузата е приета като конституционна и поне 37 щата са направили законно корпорациите да налагат трудов затвор в държавните затвори.
Човечеството познава до ден-днешен около 14 500 войни. Всяка война се състои от битки – малки, големи, авангардни, ариергардни, генерални сражения, победоносни или разгромни. Естествено, нормално е да се появи въпросът: а коя е най-голямата битка в историята?
Според мнозина историци това е битката за Москва през 1941 г. В нея, като се има предвид общото настъпление на нацистите към съветската столица, участвали 7 милиона и 170 хил. души от двете страни.
Германия напада СССР на 22 юни 1941 г. За около 3 месеца по-голямата част от съветската кадрова предвоенна армия е унищожена – тя дала 3 милиона убити, ранени и пленени. СССР загубил най-богатите си и развити в икономическо отношение територии.
Автор на стратегическия план за цялостната отбрана на Москва бил началникът на Генералния щаб Борис Михайлович Шапошников – автор на книгата „Мозъкът на армията“, настолната книга на Сталин през войната.
В царската армия Шапошников, за разлика от тогавашните унтер-фицери Жуков и Рокосовски бил не обикновен подофицер – а командвал Донската казашка дивизия. Удивително е, че той бил дълбоко религиозен човек. В Русия израз на уважение е да се обръщаш към човек на име и презиме – и Шапошников бил единственият, към когото Сталин се обръщал по този начин: „Борис Михайлович“. Към всички други се обръщал със строго официалното „другарю…“.
В Московското направление нацистите създали ударна групировка, два пъти и половина по-многобройна от съветската. Всички пътища оцелели и всички те водели до Москва. Германците напредвали на широк фронт от 800 километра, умишлено разпръсквайки силите си – това била тяхна многократно изпробвана тактика.
В този момент маршал Тимошенко назначава генерал Константин Рокосовски за командир на 16-та армия. Проблемът е само един: тази армия не съществува – нито един офицер, нито един войник. Заповедта е: „Съберете и командвайте онези, които излизат от обкръжение“. Рокосовски се справя блестящо със задачата – 16-та армия се появява на бял свят. От нищото.
През октомври артилерийската канонада се чува в Москва, което означава, че врагът вече е на 70 километра. Московската военна прокуратура тогава докладва: „Тези дни около 780 ръководни служители избягаха от работата си, като присвоиха почти един и половина милиарда рубли. Установени са 1551 случая, когато комунисти унищожават своите партийни документи поради страхливост във връзка с приближаването на фронта“.
И тогава, след първата паника, излиза указ на Сталин от 19 октомври: „С настоящето се обявява, че отбраната на столицата в границите на 100-120 километра западно от Москва е поверена на армейски генерал Жуков. В град Москва се въвежда обсадно положение. Провокатори, шпиони и други вражески агенти, призоваващи към безредие – да се разстрелват на място“.
След парада войските отиват на фронта – Уикипедия
Въпросът тук е, че изразът „С настоящето се обявява…“ е типична фраза от времето на Руската империя; която формула дотогава в СССР никога не се използвала (също както премахнали офицерските пагони, а вместо тях поставяли отличителни знаци върху петлиците). Така възникнал мълчалив съюз между един от унищожителите на Руската империя – и нейните бивши достойни офицери.
В тези дни германците вече били много близо до столицата. Понякога те съвсе нагло настъпвали по шосетата в открити колони, така било по-бързо. Близостта на Москва ги замаяла – съветската столица вече можела да се види с бинокъл.
В самия край на ноември и началото на декември 1941 г. дошъл момент, когато и руснаци, и германци били смъртно уморени. Възникнало мимолетно равновесие на силите. Вече след войната немски генерали ще пишат: „Трябваше ни само още един батальон, за да преодолеем съпротивата“.
В това време от далечна Япония Рихард Зорге докладвал, че японците нямат намерение да нападат СССР. Това освободило около 17 дивизии (приблизително 200 хиляди войници), които били спешно прехвърлени от Далечния Изток към столицата.
Интересен факт е, че при отбраната на Солнечногорск, където се сражавала 16-та армия на бъдещия маршал Константин Рокосовски, решаваща роля изиграли руски музейни оръдия, участвали в Руско-турската освободителна война от 1877-78 г. В най-трудния момент пред лицето на масираните немски танкови атаки Рокосовски отчаяно се помолил: „Дайте противотанкова артилерия!“ Молбата стигнала до самия Сталин и той се обърнал към Артилерийската академия: „Помагайте!“
Така в арсеналите били намерени и разконсервирани стари обсадни оръдия с калибър 6 дюйма (прибл. 152 мм) от 1877 г., които взели участие в освобождението на България от турско робство, а по-късно и в Руско-японската война от 1904 г. С тях в района на Дедовск на две танкоопасни направления направили засади. Оръдията нямали оптически прицели, затова прицелването се извършвало „през цевта“. В първия бой една от засадите успяла да унищожи цяла рота немски средни танкове. Тогавашните съветски 45-мм противотанкови снаряди тежали 1.43 кг и били достатъчно ефективни срещу немските танкове. Но когато старият снаряд от ХІХ век с калибър 152 мм и тегло 45 кг избухвал близо до танка, просто го преобръщал с веригите нагоре. Ако пък улучвал купола, той отлитал на десетки метра встрани.
Смята се, че руският студ изиграл решаваща роля – но през декември 1941 г. температурите били двойно по-високи, отколкото през 1940 година.
Немците били отблъснати. Загубите на Червената армия в битката за Москва били 1 284 600 войници, а немските – 615 000. Но много по-важен бил самият факт, че немците били отблъснати на отделни участъци до 100-200 километра. Това имало голямо морално значение – дотогава Вермахтът не бил губил сражение. Сега станало ясно, че това е напълно възможно. Най-голямата битка в историята на войните вдъхнала нови надежди на целия свят.
В световната и в европейската история имало много мащабни преселвания на различни народи. Но само едно от тях, което започнало през IV век, получило името „Велико“. То станало най-известното и сравнително добре описано в историческите извори. Причината за това е, че именно това Преселение съвпаднало с падането на Западната Римска империя – като едновременно било и главната причина. Как започнало всичко?
Около половин хилядолетие по-рано, през II век пр. Хр., скандинавското племе вандали се заселило на територията на днешна Германия.
Вандалите живели дълго време в района между реките Висла и Долна Елба, след което поели на юг. Към III век вече заплашвали даките и грабели земите на най-западната римска дунавска провинция – Реция, както и Панония (днешна Унгария). До един момент те мирно съжителствали с римляните и към IV век вандалските селища в Панония дори изпращали войници за римската армия. Всичко се променило, когато пристигнали хуните.
Поради хунската заплаха племената на вандали, алани, свеви, готи и много други народи поели към земите на римските провинции. Рим бил нападан няколко пъти – накрая именно вандалите го разграбили и опустошили. Западната половина на Римската империя била разкъсана на парчета, които по-късно се превърнали във варварски кралства.
Аспарух с дружината си на път към Дунава, автор: Н. Павлович. Снимка: Уикипедия
Каква била причината за това безпрецедентно нашествие на много различни племена и народи, които помели непобедимите легиони на най-голямата империя по онова време? Учените са създали много теории, които посочват най-различни причини за Великото Преселение на народите.
Например, глобалното застудяване. Неговата кулминация настъпила в средата на 530-те години – именно тогава Преселението било особено активно. Честите лоши реколти, студът и бурите принуждавали хората да се стремят към топлото крайбрежие на Средиземно море. Това обаче не ги спасявало от метеорологичните аномалии. В самата Италия и други крайбрежни земи по това време били регистрирани огромно количество наводнения, дъждовни бури, студове. Желанието да се намери земя, най-подходяща за живот и земеделие, напълно можело да бъде основен мотив за Великото преселение.
Друга причина било нашествието на хуните. Този народ живеел в степите на север от Китай. Китайците ги наричали „хун-ну“, откъдето е и европейското название „хуни“. По време на редица войни в края на II век. пр. Хр. хуните претърпели смазващи поражения от китайските армии. Китайците се стремели да премахнат напълно заплахата от степите – така хуните били принудени да се отдалечават все повече и повече. В същото време те изтласквали други племена от земите им. Натискът на хуните породил „ефект на доминото“, когато натискането на една плочка води до последователно падане на всички следващи.
Своята роля изиграли и положителните промени сред племената, цивилизовани от самите римляни. Тези племена векове живели наблизо или в самите римски провинции, като с времето усвоили много по-продуктивно земеделие. Тяхната племенна структура също се променила, племената започнали да се обединяват във все по-големи съюзи. Числеността на полу-варварското население също нараснала значително, войниците на тези племена често служели с римляните в т. нар. съюзнически сили и натрупвали военен опит. Например, германският вожд Арминий, който през септември 9 г. разгромил римските легиони в Тевтобургската гора (същите, за които Октавиан Август до края на живота си стенел нощем: „Вар, Вар, върни ми легионите!“), извършил това чрез подло предателство – дотогава служел като римски офицер, но използвал положението си, за да избие своите бивши „колеги“. Между другото, отрязал и главата на приятеля си, консула Квинтилий Вар, с когото неведнъж били пирували заедно.
В резултат, към началото на Великото Преселение всички племена в покрайнините на Римската империя станали много по-силни, отколкото по времето, когато Рим ги подчинил.
Също толкова важно било отслабването на римската държава. Рим през първите векове от своята история преживял много варварски нашествия – и в крайна сметка винаги побеждавал. Но към IV век Римската империя вече била в дълбока криза: икономическа, политическа и най-страшната – демографска. Няколко пъти империята била на прага на разпадането. Накрая била разделена на две части: Западна със столица в Рим, и Източна (Византия) – чийто център станал Константинопол. Римската армия се намирала в дълбок упадък, значителна част от нея била съставена от наемници сред варварите. Именно затова, за разлика от предишните времена, тя не можела да спре нашествието на вандали, готи и други народи, които се стремели да завладеят римските земи.
Най-вероятно, своята роля изиграли всички горепосочени фактори. Всеки от тях поотделно не би довел до разпадането на Западната Римска империя – но взети заедно, те направили катастрофата неизбежна. В резултат на Великото Преселение политическата и етническа карта на цяла Европа била напълно прекроена.
Античността приключила и започнали т. нар. „Тъмни векове“ – първият период на европейското Средновековие.
Понякога е по-добре да сте късметлия, отколкото умник, и никой не дава по-добър пример за това от бизнесмена от Масачузетс от 18 век Тимъти Декстър. Роден в семейство на работници, Декстър бил до голяма степен необразован, но през целия си живот имал желание да се интегрира в горните ешелони на обществото. Той направил първата си стъпка в правилната посока, когато се оженил за заможна вдовица.
На 21 годишна възраст Декстър приключва с чиракуването и заминава за Чарлстън, кожарски център на Бостън. Именно тук, Тимъти среща и очарова Елизабет Фротингъм, заможната вдовица на един от бившите му колеги кожари. Тя била работлива, пестелива жена, която реализирала „незначителна печалба“ като дребна търговка, пласирайки стоки от врата до врата. Влюбен не толкова в нея, колкото в парите ѝ, Декстър поискал ръката ѝ.
„Лорд“ Тимъти Декстър и имението му в Нюбърпорт, Масачузетс
Истинският съдбовен удар на Тимъти се случва в края на Войната за независимост. По онова време континенталната валута се е обезценила толкова много, че с 40 долара се купували стоки за 1 долар, оттам и израза „не струва и континентал“. Заможните американци започнали да купуват континентални долари от бедните войници. Подражавайки на богаташите, Декстър похарчил цялото си състояние за континентална валута. След това влязъл в сила финансовия план на Александър Хамилтърн и Декстър изтъргувал континенталната си валута за съкровищни облигации като направил цяло състояние. Така съвсем случайно се превръща в един от най-богатите мъже в Бостън.
Декстър бил убеден, че това богатство ще му спечели доверие сред елита. Разбира се, не станало точно така. Нееднократните му усилия да пробие в елитните кръгове на висшата класа всеки път били осуетявани от неговата „груба” реторика, неприятен характер и неспособност да си затвори устата в неподходящи моменти.
В крайна сметка Декстър стигнал до заключението, че неговото отхвърляне е резултат от природата на жителите на Бостън, а не от собствената му ексцентричност. Набързо той взима жена си и децата си и се заселва на север в крайбрежния меркантилен град Нюбърипорт, Масачузетс.
Нюбърипорт в края на 1700 г. бил на пръв поглед идилично градче – място, където „богати и бедни се смесвали“ и където „населението не било толкова много, че да скрие някого, колкото и да е странен или смирен“. Макар да притежава само една от тези черти, Тимоти Декстър не губил време да се възползва от пристигането си.
С новото си богатство, Декстър закупил стабилна флота от кораби за корабоплаване, конюшня с блестящи кремави коне и разкошна карета, украсена с инициалите му. Тогава, по впечатляващ начин, той издигнал „княжески замък” с изглед към морето – замъкът, трябва да се отбележи, включвал най-пищното обзавеждане, което можело да се намери на пазара.
Както разказва историк от 19 век , след това Декстър наел „най-интелигентните и изискани” творци от европейската архитектура да създадат и монтират колекция от над 40 гигантски дървени статуи в неговия имот, всяка от които изобразявала герой от американската история.
С 2000 долара за една, 40-те статуи струват на новобогаташа два пъти повече, отколкото е платил за цялото си имение, но с тях той постигнал своята крайна цел: да привлече вниманието на обществеността.
Имението му станало толкова безвкусно, че съпругата му скоро се изнесла, за да живее другаде в квартала. При нейно отсъствие синът на Декстър – мрачен момък, който подобно на баща си не бил фен на ученето – се премества в него. Накратко, домът е превърнат в бардак.
Когато Декстър купил няколко големи кораба и обявил намеренията си да стартира бизнес в международната търговия, неговите презадоволени съседи се възползвали от възможността да му предложат някои глупави идеи за инвестиционни начинания с надеждата, че той ще фалира и ще бъде принуден да се премести.
Един от тези съседи препоръчал на Декстър да продава грейки за легла (широки, плоски месингови тигани с дълги дръжки, използвани за затопляне на леглата през 18 век) в Западна Индия, европейска колониална територия, известна с целогодишното си горещо време. Доверчивият Тимъти купил приблизително 42 000 грейки, разпределил ги в девет кораба и тръгнал да ги продава. Неговите действия през цялото време предизвиквали бурен смях у опитните търговци. Но именно Декстър се смял накрая. Когато пристигнал и установил, че там нямат нужда от грейки за леглата, той ги презентирал като черпаци и ги продал на собствениците на захарни плантации. Търсенето било толкова голямо, че всеки собственик поискал да купи поне три или четири бройки. Декстър продал тиганите със 79% печалба и се върнал с още по-голямо състояние.
В друг случай търговец злонамерено убедил Тимъти, че в Нюкасъл има голямо търсене на антрацитни въглища. Декстър не знаел, че там вече имало голяма въглищна мина, което прави всеки опит за търговия с въглища там неуспешен. Когато търговецът пристигнал, работниците от мината по чудо стачкували, а въглищата били изкупени със значителна надценка. За пореден път Декстър се завърнал победоносно.
В края на 18 век Тимъти Декстър се утвърдил като непоправим ексцентрик не само в Нюбърипорт, Масачузетс, но и във всички източни щати.
Той копнеел повече от всякога да бъде приет сред благородниците. Бил богат джентълмен, но действията му изградили каменна стена между него и онези, на които подражавал. Според благородниците, Декстър се откроявал с лошия си вкус и липса на образование.
Подражавайки на богатите си съседи, той купил разкошна библиотека с книги, но никога не се отдавал на четене повече от десет минути. След като научил за страстта на английските благородници към картините, той заповядал на слугата си да събере блестяща колекция и „не си давал покой, докато не създал галерия“.
Стремейки се да се внедри в редиците на висшата класа, Декстър се обградил с най-ексцентричните, нестандартни хора, които успял да намери, вероятно единствените, желаещи да се сприятелят с него.
Тези хора били Джон П. – мъж от уважавано семейство, който, след като бил съкратен като учител в училище, станал изгнаник и отворил собствено училище. Той бил човек с „вечни противоречия“, който стоически предава „научна“ мъдрост на учениците си, без да знае или да се обучава по този въпрос. Той бързо станал най-добрият приятел и мотиватор на Декстър.
Декстър се сприятелил с мадам Хупър, богата, местна вдовица, превърнала се в гадателка, която, наред с други неща, давала астрологични съвети на Декстър в замяна на чай.
Най-известното е, че подражавайки на краля на Англия, Декстър наел свой собствен поет лауреат – нещастен 20-годишен младеж, когото намерил на пазара. След като научил, че великите италиански поети са увенчани с имел, Тимъти приготвил на новия си текстописец една корона от магданоз (единственото, което имал в градината си в момента), и го принудил да пише и рецитира ласкателни стихотворения, които повдигали самочувствието му.
Все пак стиховете не удовлетворявали нуждата на Декстър от ласкателства. Често той излизал по улиците на съседните градове, спирайки непознати, за да ги попита дали знаят за „най-великия човек на Изтока“. Независимо от реакцията на жертвата си, Декстър драматично разказвал собствената си фантастична, самодоволна история.
Скоро той се обявил за „лорд“ и настоявал неговите пазачи, слуги и членове на екипажа да се отнасят към него като към такъв. Към този момент, свикнали с неговите измислици, те не задавали никакви въпроси, появил се лорд Тимоти Декстър.
Но лордът не бил глупак: въпреки всички странности, той все пак можел да осъзнае, че благородниците не го уважават и това силно го притеснявало. И така, Декстър решил да фалшифицира собствената си смърт. По този начин се надявал да разбере какво мислят хората за него.
Лорд Тимоти Декстър знаел, че за да постигне своята крайна цел – безсмъртието – той ще трябва да върви по стъпките на всеки велик човек и да публикува своите мемоари.
Въпреки пълната липса на познания и умения за писане, той се заел да напише произведение, което да надмине Шекспир. Работното му заглавие (което, разбира се, нямало абсолютно никакъв смисъл): „Туршия за знаещите или обикновената истина в домашен халат“. В нея нямало препинателни знаци, главни букви и текстът изобилствал с правописни грешки. Препинателните знаци публикувал в следващо издание на книгата с послание всеки читател да си ги постави, където прецени.
Въпреки, че е вероятно грешките му в граматиката да са резултат от липсата на образование, той вероятно преувеличил, за да се подиграе на онези, които го игнорирали. „Той имаше недоверие към всеки с образование от колеж и обичаше да се подиграва с него“, твърди историкът на литературата Пол Колинс. „Той би казал:„ Имам пари и за издаване на книги и мога да правя каквото си поискам“.
