През изминалите месеци коронавирусът се превърна в най-обсъжданата и водеща тема в социалните мрежи и в медиите. Тази тема засенчи дори толкова обсъжданото екстрадиране на Божков от Обединените Арабски Емирства.
Сякаш вчера беше, когато се спомена за вируса като на шега. След това дойде и новината за Ли Уънлян – китайският лекар, който пръв сигнализира за коварния вирус. Той предупредил колегите си да използват защитни средства, за да не станат жертва на инфекцията още на 30 декември, след като се натъкнал на няколко случая на заразени. Няколко дена след това го привикали в Бюрото за обществена сигурност, където бил принуден да подпише документ, че е излъгал в твърденията си. През януари месец Ли Уънлян вече е заразен с вируса и в края на януари се съобщава за смъртта му.
Факт е, че всичко това звучи като една абсурдна конспирация, което кара хората да споделят мненията си в социалната мрежа за мистериозната инфекция и да излагат свои собствени теории откъде може да е дошла.
Тук сме събрали най-странните и дори налудничави версии и искаме да ги споделим с вас.
Коронавирусът е създаден от китайски учени
Една от най-популярните версии гласи, че китайските учени са създали вируса COVID-19 и той съвсем случайно е напуснал лабораторията. Като „доказателство“ потребителите на мрежата посочват факта, че в Ухан, който е източникът на епидемията, има лаборатория, специализирана в работата с опасни инфекции.
Коронавирусът е изобретен от масони
Дори би било странно, ако не бяха замесени масоните, защото обикновено са те обвинени в почти всички смъртни грехове на планенатата. В интернет се смята, че този път членове на тайното общество са разработили и разпространили вируса COVID-19 и дори се намери обяснение за това.
Ако обърнете думата coronavirus, получавате surivanoroc, която може да бъде разделена на три части: „surivan” „или” „oc”. В превод от хинди това означава „изгрев и око“ и, както си спомняме, всевиждащото око е един от основните символи на масоните.
Коронавирусът се разпространява заради 5G
Може би най-лудата теория е, че коронавирусът се е появил заради старта на 5G мрежата – най-бързата мобилна комуникация в света. Петото поколение на мрежата е реализирано в седем града в Китай само няколко месеца преди откриването на първата инфекция. А най-големият брой антени са инсталирани в Ухан. Съвпадение? Разбира се! Но някои не мислят така.
Предположенията, че именно мобилната комуникация е причина за разпространението на коронавируса, се появиха в групата на естонските „анти-ваксъри“. Ето какво пише един от тях:
„Абсолютно е възможно със задължителна ваксинация да се вкарат в човек специални частици, които се активират от 5G Интернет и след това човекът да може да се контролира.“
Американците са измислили коронавируса
Потребителите на интернет от Китай са сигурни, че американските учени са разработили коронавируса, за да съсипят икономиката на успешно развиващата се страна. Global Times дори публикува петиция, в която призовава Белия дом да пусне информация за американските военни лаборатории. Дипломатът Джао Лицзян също смята, че американците са донесли вируса в Китай през октомври 2019 г. Тогава в Ухан се проведоха Всемирните военни игри с участието на 280 спортисти от Пентагона.
Коронавирусът е създаден от фармацевтични компании
Някои хора смятат, че коронавирусът изобщо не съществува. Според тях обикновеният грип се представя като опасно заболяване с цел увеличаване на продажбите на медицински маски, антисептици и антивирусни средства.
Е, ако следвате тази логика, можем да предположим, че коронавирусът е създаден и от производители на тоалетна хартия и дистрибутори на елда.
Монголите остават един от най-загадъчните народи на азиатския континент. Бидейки неграмотни номадски племена с изключително разнородна култура, имот и етнически състав, те успели да се обединят в мощна империя, чиито войски в продължение на няколко десетилетия завладели огромни пространства – включително цял Китай и половината Европа. Естествено е днес да се наблюдава интерес както към техните военни успехи и постижения, така и към битовата им култура и най-вече към начина на живот на управляващия слой – монголската аристокрация.
Дълго време историците не можеха да дадат точна дефиниция на явлението „монголска аристокрация“. Разпръснатите племена не притежавали голямо богатство, тъй като нямало икономическа основа за обогатяване под формата на уседнала селскостопанска култура. Бидейки чергари (номади), монголите дълго време се подчинявали на йерархията на родово-общинната система. Но постепенно в рамките на всеки улус (тази дума означава племе и в същото време територията, която заема) постепенно започнала да се оформя елит – нойони (старейшините на знатните родове) и багатури (известни и уважавани воини).
Хан Батий
Постепенно те съсредоточили в своите ръце властта и богатството, което зависело от количеството добитък (коне и овце), принадлежащ на знатния монгол – това била основната ценност за чергаря. За да спечели подкрепа „от народа“, елитът подарявал като благодарност за вярност част от стадата си на „харача“ (членове на различните родове).
По време на обединението и завоевателните походи на Чингис хан и неговите потомци, образът на воина-владетел бил на голяма почит – постоянно на кон, вечно в битки и сражения, който живеел трудния и суров живот на своите войници.
Но все пак въпреки, общо взето, своята непретенциозност към несгодите на войната, монголската аристокрация проявявала жив интерес към обогатяване, като трупала ценности и плячка, награбени в походите. Казано по-простичко: била доста алчна. В това отношение, общо взето, не се различавала кой знае колко от елитите на което и да било общество, в която и да било епоха – включително, както можем да забележим, и в нашата собствена.
Монголският благородник прекарвал по-голямата част от живота си в големи и малки завоевателни походи. Това се отнасяло както за военачалниците от всякакъв ранг, така и за самите Чингизиди – потомците на великия хан. Като дете и юноша младежът се научавал великолепно да язди и да владее оръжието – но дори не ставало дума за някаква културна и писмена грамотност. Жените играели подчинена роля и от ранна възраст майките ги подготвяли за семеен живот – за разлика от мъжете, те оставали в улусите на родината си.
След поредицата завоевания започнали закономерни от историческа гледна точка промени: монголите се заселвали в завладените от тях страни и проявявали интерес към луксозния живот. Така в своето ежедневие елитът започнал да се обгражда с разкош. Въпреки, че благородните монголи продължили да живеят в шатри, украсата им станала по-богата. Те се обградили с голям брой слуги, които приготвяли храната, грижели се за господарите си, а също така ги забавлявали и осигурявали развлечения в свободното време. Любимото забавление на монголския елит за целия период на Средновековието бил конен лов – най-подходящото занимание в безкрайните степи. В персийската хроника „Джами ат-таварих“, който е съставен под ръководството на известния летописец от еврейски произход Рашид ад-Дин (1247-1319), могат да се намерят редица илюстрации, където са изобразени монголски аристократи. Вижда се, че в началото на XIV век дрехите на елита стават по-богати и луксозни.
До постепенния натиск на исляма през ХІV век сред монголската аристокрация царяла пълна религиозна толерантност: някои от князете в двора на хановете били тенгрианци-шаманисти, други мюсюлмани, трети християни-несторианци. Далеч неслучайно през ХІІІ век руският княз Александър Невски предпочел сътрудничеството с монголите, отколкото подчинението през западния католически натиск – той знаел много добре, че където стъпят католиците, всички трябва да станат католици или да умрат; докато монголите искали само да се плаща данък (при това съвсем поносим) и не се интересували от религиозните въпроси сред подчинените им народи. Нещо повече, известни са случаи, когато монголски князе давали дарения за ремонт и строеж на православни църкви.
Ханските наместници в завладените райони постепенно се асимилирали в местното население. Например Газан-хан, внук на внука на Чингис хан, приел исляма и стана наместник на Персия. Може би именно тази асимилация, която се наблюдавала доста често сред аристокрацията, довела и до разпадането на Монголската империя.
Руският ХVІІІ век е крайно любопитен с един исторически феномен: той е векът на жените императрици. Това явно е странно. Наследяването на трона винаги се предавало по мъжка линия. Така било открай време. Но внезапно идва ХVІІІ век – и почти през цялото това столетие Руската империя е управлявана от жени.
По принцип историята на Русия трябва да се разглежда „преди Петър Велики“ и „след Петър Велики“ – толкова силна и кардинална била промяната, която извършил той. Една от новостите, които преди Петър не съществували, била гвардията.
Какво представлявала през ХVІІІ век руската гвардия? Казано с две думи, това била личната армия на императора. В младостта си Петър създал „забавни полкове“ (потешные полки), с които играел „на войници“. Но когато пораснал и застанал начело на държавата, двата „забавни“ полка станали съвсем истински военни, при това гвардейски, части – прославените по-късно Преображенски и Семьоновски полк.
Императрица Ана Йоановна в Петродворец стреля по елени (1900). Снимка: Уикипедия
Оттогава гвардията като мощна сила, близка до императорския престол, фактически решавала кой да заеме трона. Подобни феномени са познати отдавна в историята – по същия начин преторианците в Древния Рим имали решаващата дума при определянето на новия император. Който спечели гвардията на своята страна – негова е и държавата.
Петър Велики се оженил за бедна прислужничка. През 1722 г. с пряк указ той обявил, че премахва предишния ред за наследяване на престола чрез директни потомци по мъжка линия – и го заменил с личното назначаване на следващия владетел. Тоест, самият император назначавал кой ще бъде император след него. И Петър обявил за бъдещ владетел на империята своята съпруга, която била бивша слугиня.
Именно затова известната на всички Екатерина Велика е Екатерина Втора. А Екатерина Първа е жената на Петър Велики, която през 1724 г. била коронясана и официално станала императрица.
Разбира се, мнозина искали да видят мъж на трона. Още повече, че Екатерина І не била рускиня – а произхождала от селско латвийско (по други версии – литовско, полско или естонско) семейство. Но гвардията вече имала огромна тежест в страната. И като охрана на императора, гвардейците от само себе си застанали на страната на съпругата на Петър Велики.
Тя обаче царувала само няколко години – до 1727 г., което е незначително в сравнение с обичайното пожизнено царуване на монарсите в Русия. Да, тя била първата жена-императрица – но не от благородно семейство. Случайна жена на трона.
Следващият монарх, Петър Алексеевич – внук на Петър Велики, починал много млад през 1730 г. Мъжката линия на Петър Велики била прекъсната.
Започнали разпри сред дворяните – всички искали да видят „свой“ човек на трона. И тогава си спомнили, че Петър Велики имал брат Иван – а той пък имал дъщеря Анна. Гвардията се оказала единствената сила, която успяла да възстанови реда.
Екатерина II Велика. Снимка: Уикипедия
Така през 1730 г. Анна Йоановна става господарка на цяла Русия. От този момент започва епохата на жените-императрици, като на трона се после възкачили дъщерята на Петър Велики Елизавета Петровна (упр. 1741-1761) и Екатерина ІІ Велика (упр. 1762-1796). И това винаги ставало с решаващата намеса на Руската императорска гвардия.
Анна Йоановна сформирала нови гвардейски полкове, като по този начин укрепила позициите си. Тя управлявала Руската империя 10 години до смъртта си през 1740 г.
Дали управлението й е било полезно за Русия? По въпроса сред историците има различни мнения. Само едно може да се каже със сигурност: тя била като всички жени – не понасяла скуката. Затова се пръскали огромни разходи за балове и всевъзможни забавления: шутове, клоуни, ледени дворци, лов, клюки и други развлечения. А с държавните дела се занимавали многобройните чиновници по камари и канцеларии.
Също подобно на всички жени, Анна Йоановна обръщала голямо внимание на отношението към собствената си личност: издигала онези, които я ласкаели. Не прощавала обидите. Ужасно се страхувала от заговори и основала Канцеларията за тайни издирвателни дела, превърнала се в символ на нейното управление. За пръв път именно при Анна Йоановна започнали да изпращат заточеници на Камчатка. Общо по време на нейното управление около 20 хиляди души били заточени в Сибир.
Испанският посланик в Санкт-Петербург, херцог Лерия, пише: „Тя строго наблюдава дали й се отдава дължимото подчинение и иска да знае всичко, което става в нейната държава. Не забравя оказаните й услуги, но също така добре помни и нанасените й оскърбления. С една дума, мога да кажа, че тя е съвършена господарка, достойна за дълголетно царуване“.
В Индия на съпруга е позволено да изнасилва жена си. Съдия от Делхи постановява, че законите срещу принудителния секс не се прилагат при брака. Случай, в който съдията гледал, бил на 21-годишна жена, която твърдяла, че е подписала документи за брак, след като била дрогирана. След това, докато била в нетрезво състояние, тя била принудена да прави секс със своя „съпруг“. Било установено, че случаят е нереален и има „липса на доказателства“, но съдията постановил, че въпреки употребата на насилие, сексът не представлява изнасилване и нейният „съпруг“ не е виновен за никакво престъпление. Брачното изнасилване е законно и в Афганистан, Китай, Пакистан, Саудитска Арабия и на други места. През 2016 г. индийското законодателство предложило да се уточни, че „бракът не трябва да се счита за неотменимо съгласие за сексуален акт“, но промяната в законите за сексуално насилие на нацията е отхвърлена.
Кастрация
В някои ситуации Калифорния, Флорида, Джорджия, Луизиана, Монтана, Орегон, Тексас и Уисконсин позволяват наказанието на сексуалните престъпници чрез химическа или хирургическа кастрация. При химическа кастрация нарушителите получават изкуствен женски хормон, който намалява тестостерона до нива „преди пубертета“. В Калифорния такова третиране се прилага за рецидивисти, а в Луизиана това е условие за намалена или условна присъда. В Калифорния, Джорджия, Луизиана, Монтана и Уисконсин законите за кастрация се прилагат само в случай на сексуални престъпления срещу непълнолетни. В Тексас рецидивистите могат да изберат хирургична кастрация, а в Калифорния и Луизиана нарушителите могат да предпочетат хирургическа кастрация, а не химическа обработка. Към 2013 г. Естония, Молдова, Полша, Русия и Южна Корея бяха сред държавите, които позволяват химическа или хирургическа кастрация на сексуални престъпници.
Телесно наказание
Телесно наказание се постановява от съда и се прилага публично с помощта на бастуни, бич от 9 ленти, каиши, тамариндски пръчки или камшици. Ударите на тези инструменти обикновено се нанасят по голия гръб или дупето. Обикновено наказанието е тежко, често причинява дълбоко натъртване на плътта и множество разкъсвания на мускулите, възстановяването на които отнема дни, седмици или месеци.
Телесните наказания са законни в Бахамските острови, Ботсвана, Бруней, Доминика, някои общности в Еквадор, Гвиана, провинция Ачех, Индонезия, Иран, Малайзия, Нигерия, Пакистан, Катар, Сейнт Винсент и Гренадини, Саудитска Арабия, Сиера Леоне , Сингапур, Судан, Свазиленд, Танзания, Тонга, Тринидад и Тобаго, Тувалу, Обединените арабски емирства, Йемен и Зимбабве.
Известен случай на съдебно наказание, свързан с американски гражданин, се случи, когато Майкъл П. Фей, тогава 19-годишен, бил налаган с пръчки в Сингапур заради вандализъм. Според Фей, който получил четири удара от ратанов бастун с дебелина 1,3 сантиметра (0,5 инча) на 5 май 1994 г, инструментът „оставил три тъмнокафяви белега на дясното му седалище и четири линии, всяка около половин инч широка, на лявото. Служителите на затвора го чули да вика: „Умирам!“ след първия удар, въпреки че не си спомня да е казвал подобно нещо. Първоначално Фей е осъден на четири месеца затвор и шест удара с бастун, но броят на ударите е намален на два. Фей каза, че наказанието му е продължило около минута, след което е бил в състояние да ходи. Той не можел да седне удобно няколко дни, а от раните си изпитвал болка пет дни, след което започнали да отшумяват.
Убийство с камъни
Ислямският наказателен кодекс предвижда начина на наказание убийство с камъни или умилостивяване. Мъжете се заравят в пясъка до кръста, жените – малко над гърдите. След това група палачи убива жертвата с камъни. Онези от осъдените, които успяват да се измъкнат от дупките, в които са заровени, могат да бъдат освободени, но за жените е много по-трудно да извършат такъв подвиг, защото са заровени по-дълбоко от мъжете. За да се гарантира, че изпълнението не е нито твърде кратко, нито твърде дълго, законът също така определя размера на камъните, които ще бъдат използвани. Днес камъните като средство за съдебно наказание продължават да се използват в Иран, части от Нигерия, Пакистан, Судан и Обединените арабски емирства.
Робство
Въпреки 13-ата поправка на конституцията на САЩ, която премахва робството в страната, то все още се практикува в САЩ, благодарение на така наречената наказателна клауза на поправката. Въз основа на Северозападната наредба от 1787 г., клаузата позволява на всеки, който е „надлежно осъден“ за престъпление, да бъде подложен на принудителна работа като „роб на държавата“. Изключението от премахването на робството отразява вярата, че упоритата работа е от съществено значение за моралната реабилитация. Година след Гражданската война клаузата за наказание била използвана като оправдание за продажбата на чернокож в робство, след като бил признат за виновен за кражба в Мериленд. Скитничеството също може да доведе до същото „наказание“.
И до днес робството остава законно в САЩ, „стига да е в съответствие с наказателна присъда и ако е ограничено до принудителен некомпенсиран труд“. Когато щатите осъзнават потенциала, наказателната клауза трябвало да превърне затворническите системи в предприятия за производство на пари, използвайки принудителен труд за производство на „затворнически продукти“, много от тях започнали да прилагат наказателната клауза. Въпреки тестовете в съдилищата, клаузата е приета като конституционна и поне 37 щата са направили законно корпорациите да налагат трудов затвор в държавните затвори.
Човечеството познава до ден-днешен около 14 500 войни. Всяка война се състои от битки – малки, големи, авангардни, ариергардни, генерални сражения, победоносни или разгромни. Естествено, нормално е да се появи въпросът: а коя е най-голямата битка в историята?
Според мнозина историци това е битката за Москва през 1941 г. В нея, като се има предвид общото настъпление на нацистите към съветската столица, участвали 7 милиона и 170 хил. души от двете страни.
Германия напада СССР на 22 юни 1941 г. За около 3 месеца по-голямата част от съветската кадрова предвоенна армия е унищожена – тя дала 3 милиона убити, ранени и пленени. СССР загубил най-богатите си и развити в икономическо отношение територии.
Автор на стратегическия план за цялостната отбрана на Москва бил началникът на Генералния щаб Борис Михайлович Шапошников – автор на книгата „Мозъкът на армията“, настолната книга на Сталин през войната.
В царската армия Шапошников, за разлика от тогавашните унтер-фицери Жуков и Рокосовски бил не обикновен подофицер – а командвал Донската казашка дивизия. Удивително е, че той бил дълбоко религиозен човек. В Русия израз на уважение е да се обръщаш към човек на име и презиме – и Шапошников бил единственият, към когото Сталин се обръщал по този начин: „Борис Михайлович“. Към всички други се обръщал със строго официалното „другарю…“.
В Московското направление нацистите създали ударна групировка, два пъти и половина по-многобройна от съветската. Всички пътища оцелели и всички те водели до Москва. Германците напредвали на широк фронт от 800 километра, умишлено разпръсквайки силите си – това била тяхна многократно изпробвана тактика.
В този момент маршал Тимошенко назначава генерал Константин Рокосовски за командир на 16-та армия. Проблемът е само един: тази армия не съществува – нито един офицер, нито един войник. Заповедта е: „Съберете и командвайте онези, които излизат от обкръжение“. Рокосовски се справя блестящо със задачата – 16-та армия се появява на бял свят. От нищото.
През октомври артилерийската канонада се чува в Москва, което означава, че врагът вече е на 70 километра. Московската военна прокуратура тогава докладва: „Тези дни около 780 ръководни служители избягаха от работата си, като присвоиха почти един и половина милиарда рубли. Установени са 1551 случая, когато комунисти унищожават своите партийни документи поради страхливост във връзка с приближаването на фронта“.
И тогава, след първата паника, излиза указ на Сталин от 19 октомври: „С настоящето се обявява, че отбраната на столицата в границите на 100-120 километра западно от Москва е поверена на армейски генерал Жуков. В град Москва се въвежда обсадно положение. Провокатори, шпиони и други вражески агенти, призоваващи към безредие – да се разстрелват на място“.
След парада войските отиват на фронта – Уикипедия
Въпросът тук е, че изразът „С настоящето се обявява…“ е типична фраза от времето на Руската империя; която формула дотогава в СССР никога не се използвала (също както премахнали офицерските пагони, а вместо тях поставяли отличителни знаци върху петлиците). Така възникнал мълчалив съюз между един от унищожителите на Руската империя – и нейните бивши достойни офицери.
В тези дни германците вече били много близо до столицата. Понякога те съвсе нагло настъпвали по шосетата в открити колони, така било по-бързо. Близостта на Москва ги замаяла – съветската столица вече можела да се види с бинокъл.
В самия край на ноември и началото на декември 1941 г. дошъл момент, когато и руснаци, и германци били смъртно уморени. Възникнало мимолетно равновесие на силите. Вече след войната немски генерали ще пишат: „Трябваше ни само още един батальон, за да преодолеем съпротивата“.
В това време от далечна Япония Рихард Зорге докладвал, че японците нямат намерение да нападат СССР. Това освободило около 17 дивизии (приблизително 200 хиляди войници), които били спешно прехвърлени от Далечния Изток към столицата.
Интересен факт е, че при отбраната на Солнечногорск, където се сражавала 16-та армия на бъдещия маршал Константин Рокосовски, решаваща роля изиграли руски музейни оръдия, участвали в Руско-турската освободителна война от 1877-78 г. В най-трудния момент пред лицето на масираните немски танкови атаки Рокосовски отчаяно се помолил: „Дайте противотанкова артилерия!“ Молбата стигнала до самия Сталин и той се обърнал към Артилерийската академия: „Помагайте!“
Така в арсеналите били намерени и разконсервирани стари обсадни оръдия с калибър 6 дюйма (прибл. 152 мм) от 1877 г., които взели участие в освобождението на България от турско робство, а по-късно и в Руско-японската война от 1904 г. С тях в района на Дедовск на две танкоопасни направления направили засади. Оръдията нямали оптически прицели, затова прицелването се извършвало „през цевта“. В първия бой една от засадите успяла да унищожи цяла рота немски средни танкове. Тогавашните съветски 45-мм противотанкови снаряди тежали 1.43 кг и били достатъчно ефективни срещу немските танкове. Но когато старият снаряд от ХІХ век с калибър 152 мм и тегло 45 кг избухвал близо до танка, просто го преобръщал с веригите нагоре. Ако пък улучвал купола, той отлитал на десетки метра встрани.
Смята се, че руският студ изиграл решаваща роля – но през декември 1941 г. температурите били двойно по-високи, отколкото през 1940 година.
Немците били отблъснати. Загубите на Червената армия в битката за Москва били 1 284 600 войници, а немските – 615 000. Но много по-важен бил самият факт, че немците били отблъснати на отделни участъци до 100-200 километра. Това имало голямо морално значение – дотогава Вермахтът не бил губил сражение. Сега станало ясно, че това е напълно възможно. Най-голямата битка в историята на войните вдъхнала нови надежди на целия свят.
В световната и в европейската история имало много мащабни преселвания на различни народи. Но само едно от тях, което започнало през IV век, получило името „Велико“. То станало най-известното и сравнително добре описано в историческите извори. Причината за това е, че именно това Преселение съвпаднало с падането на Западната Римска империя – като едновременно било и главната причина. Как започнало всичко?
Около половин хилядолетие по-рано, през II век пр. Хр., скандинавското племе вандали се заселило на територията на днешна Германия.
Вандалите живели дълго време в района между реките Висла и Долна Елба, след което поели на юг. Към III век вече заплашвали даките и грабели земите на най-западната римска дунавска провинция – Реция, както и Панония (днешна Унгария). До един момент те мирно съжителствали с римляните и към IV век вандалските селища в Панония дори изпращали войници за римската армия. Всичко се променило, когато пристигнали хуните.
Поради хунската заплаха племената на вандали, алани, свеви, готи и много други народи поели към земите на римските провинции. Рим бил нападан няколко пъти – накрая именно вандалите го разграбили и опустошили. Западната половина на Римската империя била разкъсана на парчета, които по-късно се превърнали във варварски кралства.
Аспарух с дружината си на път към Дунава, автор: Н. Павлович. Снимка: Уикипедия
Каква била причината за това безпрецедентно нашествие на много различни племена и народи, които помели непобедимите легиони на най-голямата империя по онова време? Учените са създали много теории, които посочват най-различни причини за Великото Преселение на народите.
Например, глобалното застудяване. Неговата кулминация настъпила в средата на 530-те години – именно тогава Преселението било особено активно. Честите лоши реколти, студът и бурите принуждавали хората да се стремят към топлото крайбрежие на Средиземно море. Това обаче не ги спасявало от метеорологичните аномалии. В самата Италия и други крайбрежни земи по това време били регистрирани огромно количество наводнения, дъждовни бури, студове. Желанието да се намери земя, най-подходяща за живот и земеделие, напълно можело да бъде основен мотив за Великото преселение.
Друга причина било нашествието на хуните. Този народ живеел в степите на север от Китай. Китайците ги наричали „хун-ну“, откъдето е и европейското название „хуни“. По време на редица войни в края на II век. пр. Хр. хуните претърпели смазващи поражения от китайските армии. Китайците се стремели да премахнат напълно заплахата от степите – така хуните били принудени да се отдалечават все повече и повече. В същото време те изтласквали други племена от земите им. Натискът на хуните породил „ефект на доминото“, когато натискането на една плочка води до последователно падане на всички следващи.
Своята роля изиграли и положителните промени сред племената, цивилизовани от самите римляни. Тези племена векове живели наблизо или в самите римски провинции, като с времето усвоили много по-продуктивно земеделие. Тяхната племенна структура също се променила, племената започнали да се обединяват във все по-големи съюзи. Числеността на полу-варварското население също нараснала значително, войниците на тези племена често служели с римляните в т. нар. съюзнически сили и натрупвали военен опит. Например, германският вожд Арминий, който през септември 9 г. разгромил римските легиони в Тевтобургската гора (същите, за които Октавиан Август до края на живота си стенел нощем: „Вар, Вар, върни ми легионите!“), извършил това чрез подло предателство – дотогава служел като римски офицер, но използвал положението си, за да избие своите бивши „колеги“. Между другото, отрязал и главата на приятеля си, консула Квинтилий Вар, с когото неведнъж били пирували заедно.
В резултат, към началото на Великото Преселение всички племена в покрайнините на Римската империя станали много по-силни, отколкото по времето, когато Рим ги подчинил.
Също толкова важно било отслабването на римската държава. Рим през първите векове от своята история преживял много варварски нашествия – и в крайна сметка винаги побеждавал. Но към IV век Римската империя вече била в дълбока криза: икономическа, политическа и най-страшната – демографска. Няколко пъти империята била на прага на разпадането. Накрая била разделена на две части: Западна със столица в Рим, и Източна (Византия) – чийто център станал Константинопол. Римската армия се намирала в дълбок упадък, значителна част от нея била съставена от наемници сред варварите. Именно затова, за разлика от предишните времена, тя не можела да спре нашествието на вандали, готи и други народи, които се стремели да завладеят римските земи.
Най-вероятно, своята роля изиграли всички горепосочени фактори. Всеки от тях поотделно не би довел до разпадането на Западната Римска империя – но взети заедно, те направили катастрофата неизбежна. В резултат на Великото Преселение политическата и етническа карта на цяла Европа била напълно прекроена.
Античността приключила и започнали т. нар. „Тъмни векове“ – първият период на европейското Средновековие.
Понякога е по-добре да сте късметлия, отколкото умник, и никой не дава по-добър пример за това от бизнесмена от Масачузетс от 18 век Тимъти Декстър. Роден в семейство на работници, Декстър бил до голяма степен необразован, но през целия си живот имал желание да се интегрира в горните ешелони на обществото. Той направил първата си стъпка в правилната посока, когато се оженил за заможна вдовица.
На 21 годишна възраст Декстър приключва с чиракуването и заминава за Чарлстън, кожарски център на Бостън. Именно тук, Тимъти среща и очарова Елизабет Фротингъм, заможната вдовица на един от бившите му колеги кожари. Тя била работлива, пестелива жена, която реализирала „незначителна печалба“ като дребна търговка, пласирайки стоки от врата до врата. Влюбен не толкова в нея, колкото в парите ѝ, Декстър поискал ръката ѝ.
„Лорд“ Тимъти Декстър и имението му в Нюбърпорт, Масачузетс
Истинският съдбовен удар на Тимъти се случва в края на Войната за независимост. По онова време континенталната валута се е обезценила толкова много, че с 40 долара се купували стоки за 1 долар, оттам и израза „не струва и континентал“. Заможните американци започнали да купуват континентални долари от бедните войници. Подражавайки на богаташите, Декстър похарчил цялото си състояние за континентална валута. След това влязъл в сила финансовия план на Александър Хамилтърн и Декстър изтъргувал континенталната си валута за съкровищни облигации като направил цяло състояние. Така съвсем случайно се превръща в един от най-богатите мъже в Бостън.
Декстър бил убеден, че това богатство ще му спечели доверие сред елита. Разбира се, не станало точно така. Нееднократните му усилия да пробие в елитните кръгове на висшата класа всеки път били осуетявани от неговата „груба” реторика, неприятен характер и неспособност да си затвори устата в неподходящи моменти.
В крайна сметка Декстър стигнал до заключението, че неговото отхвърляне е резултат от природата на жителите на Бостън, а не от собствената му ексцентричност. Набързо той взима жена си и децата си и се заселва на север в крайбрежния меркантилен град Нюбърипорт, Масачузетс.
Нюбърипорт в края на 1700 г. бил на пръв поглед идилично градче – място, където „богати и бедни се смесвали“ и където „населението не било толкова много, че да скрие някого, колкото и да е странен или смирен“. Макар да притежава само една от тези черти, Тимоти Декстър не губил време да се възползва от пристигането си.
С новото си богатство, Декстър закупил стабилна флота от кораби за корабоплаване, конюшня с блестящи кремави коне и разкошна карета, украсена с инициалите му. Тогава, по впечатляващ начин, той издигнал „княжески замък” с изглед към морето – замъкът, трябва да се отбележи, включвал най-пищното обзавеждане, което можело да се намери на пазара.
Както разказва историк от 19 век , след това Декстър наел „най-интелигентните и изискани” творци от европейската архитектура да създадат и монтират колекция от над 40 гигантски дървени статуи в неговия имот, всяка от които изобразявала герой от американската история.
С 2000 долара за една, 40-те статуи струват на новобогаташа два пъти повече, отколкото е платил за цялото си имение, но с тях той постигнал своята крайна цел: да привлече вниманието на обществеността.
Имението му станало толкова безвкусно, че съпругата му скоро се изнесла, за да живее другаде в квартала. При нейно отсъствие синът на Декстър – мрачен момък, който подобно на баща си не бил фен на ученето – се премества в него. Накратко, домът е превърнат в бардак.
Когато Декстър купил няколко големи кораба и обявил намеренията си да стартира бизнес в международната търговия, неговите презадоволени съседи се възползвали от възможността да му предложат някои глупави идеи за инвестиционни начинания с надеждата, че той ще фалира и ще бъде принуден да се премести.
Един от тези съседи препоръчал на Декстър да продава грейки за легла (широки, плоски месингови тигани с дълги дръжки, използвани за затопляне на леглата през 18 век) в Западна Индия, европейска колониална територия, известна с целогодишното си горещо време. Доверчивият Тимъти купил приблизително 42 000 грейки, разпределил ги в девет кораба и тръгнал да ги продава. Неговите действия през цялото време предизвиквали бурен смях у опитните търговци. Но именно Декстър се смял накрая. Когато пристигнал и установил, че там нямат нужда от грейки за леглата, той ги презентирал като черпаци и ги продал на собствениците на захарни плантации. Търсенето било толкова голямо, че всеки собственик поискал да купи поне три или четири бройки. Декстър продал тиганите със 79% печалба и се върнал с още по-голямо състояние.
В друг случай търговец злонамерено убедил Тимъти, че в Нюкасъл има голямо търсене на антрацитни въглища. Декстър не знаел, че там вече имало голяма въглищна мина, което прави всеки опит за търговия с въглища там неуспешен. Когато търговецът пристигнал, работниците от мината по чудо стачкували, а въглищата били изкупени със значителна надценка. За пореден път Декстър се завърнал победоносно.
В края на 18 век Тимъти Декстър се утвърдил като непоправим ексцентрик не само в Нюбърипорт, Масачузетс, но и във всички източни щати.
Той копнеел повече от всякога да бъде приет сред благородниците. Бил богат джентълмен, но действията му изградили каменна стена между него и онези, на които подражавал. Според благородниците, Декстър се откроявал с лошия си вкус и липса на образование.
Подражавайки на богатите си съседи, той купил разкошна библиотека с книги, но никога не се отдавал на четене повече от десет минути. След като научил за страстта на английските благородници към картините, той заповядал на слугата си да събере блестяща колекция и „не си давал покой, докато не създал галерия“.
Стремейки се да се внедри в редиците на висшата класа, Декстър се обградил с най-ексцентричните, нестандартни хора, които успял да намери, вероятно единствените, желаещи да се сприятелят с него.
Тези хора били Джон П. – мъж от уважавано семейство, който, след като бил съкратен като учител в училище, станал изгнаник и отворил собствено училище. Той бил човек с „вечни противоречия“, който стоически предава „научна“ мъдрост на учениците си, без да знае или да се обучава по този въпрос. Той бързо станал най-добрият приятел и мотиватор на Декстър.
Декстър се сприятелил с мадам Хупър, богата, местна вдовица, превърнала се в гадателка, която, наред с други неща, давала астрологични съвети на Декстър в замяна на чай.
Най-известното е, че подражавайки на краля на Англия, Декстър наел свой собствен поет лауреат – нещастен 20-годишен младеж, когото намерил на пазара. След като научил, че великите италиански поети са увенчани с имел, Тимъти приготвил на новия си текстописец една корона от магданоз (единственото, което имал в градината си в момента), и го принудил да пише и рецитира ласкателни стихотворения, които повдигали самочувствието му.
Все пак стиховете не удовлетворявали нуждата на Декстър от ласкателства. Често той излизал по улиците на съседните градове, спирайки непознати, за да ги попита дали знаят за „най-великия човек на Изтока“. Независимо от реакцията на жертвата си, Декстър драматично разказвал собствената си фантастична, самодоволна история.
Скоро той се обявил за „лорд“ и настоявал неговите пазачи, слуги и членове на екипажа да се отнасят към него като към такъв. Към този момент, свикнали с неговите измислици, те не задавали никакви въпроси, появил се лорд Тимоти Декстър.
Но лордът не бил глупак: въпреки всички странности, той все пак можел да осъзнае, че благородниците не го уважават и това силно го притеснявало. И така, Декстър решил да фалшифицира собствената си смърт. По този начин се надявал да разбере какво мислят хората за него.
Лорд Тимоти Декстър знаел, че за да постигне своята крайна цел – безсмъртието – той ще трябва да върви по стъпките на всеки велик човек и да публикува своите мемоари.
Въпреки пълната липса на познания и умения за писане, той се заел да напише произведение, което да надмине Шекспир. Работното му заглавие (което, разбира се, нямало абсолютно никакъв смисъл): „Туршия за знаещите или обикновената истина в домашен халат“. В нея нямало препинателни знаци, главни букви и текстът изобилствал с правописни грешки. Препинателните знаци публикувал в следващо издание на книгата с послание всеки читател да си ги постави, където прецени.
Въпреки, че е вероятно грешките му в граматиката да са резултат от липсата на образование, той вероятно преувеличил, за да се подиграе на онези, които го игнорирали. „Той имаше недоверие към всеки с образование от колеж и обичаше да се подиграва с него“, твърди историкът на литературата Пол Колинс. „Той би казал:„ Имам пари и за издаване на книги и мога да правя каквото си поискам“.
Розалия Землячка станала първата жена в Съветска Русия, наградена с орден „Червено знаме“.
Но нейният подвиг не се състоял в спасяването на нечий живот, а напротив – в масовите убийства на хиляди хора. В съветските вестници от онова време така писали за Розалия Самойловна: „Землячка е невероятна личност. Тя не се уморява да се грижи за хората. Тя работи, без да щади силата си.
Розалия Землячка. Снимка: Уикипедия
Обаче писателят Иван Шмельов, който бил пряк очевидец на червения терор на Землячка в действие, я определя така: „Звяр в човешки облик!“
Розалия е родена в заможно еврейско семейство, неин баща е богатият търговец Самуил Залкинд. Още от дете момичето се различавало от връстниците си: не го привличали нито тоалети, нито забавления. През цялото време тя предпочитала да прекарва времето си в четене, и то не на любовни романи – а на сериозна литература. Особено харесвала историята и социологията, а „Капиталът“ на Маркс бил едва ли не настолната й книга.
След като завършила гимназия, Розалия заминала за Франция, където учила медицина в Лионския университет. Именно тогава в ръцете й попаднала брошурата на Улянов-Ленин „Какво представляват „приятелите на народа“. Розалия била толкова вдъхновена от идеите на Владимир Илич, че станала член на социал-демократическото движение и професионален революционер. Срещнала се с Ленин, който оценил предаността й към революционните идеи – и тя станала негова връзка с организациите в Русия. Така се появил нейният псевдоним, който впоследствие се превърнал във фамилно име – Землячка.
Първият си опит за убийство на „бели“, а тогава все още просто офицери, Землячка набрала по време на революцията от 1905 година. Според историците, Розалия участвала в боевете на барикадите и понякога лично заставала зад картечница. През този период тя предпочитала да бъде наричана с едно от партийните й имена – Демон.
Бела Кун. Снимка: Уикипедия
Но цялата й демонична същност се изявила през 1920-1921 г., когато бил назначена за изпълнителен секретар на Кримския регионален комитет на болшевишката партия. Заедно с унгареца Бела Кун, който бил нейният непосредствен началник, тя организирала „чистки“ на полуострова – в резултат на което хиляди „белогвардейци“, техни „съучастници“, симпатизанти и просто мирни жители на Крим били избити. Според някои очевидци, били разстрелвани дори жени с децата им. Цифрите на екзекутираните варират от 13 до 120 хиляди, но повечето историци споделят мнението, че били някъде около 50 хиляди.
Въпросът бил в това, че в един момент вестник „Правда“ публикувал апел към войниците и офицерите от армията на Врангел: „Преминете на наша страна и никой няма да ви преследва!“. Мнозина от тях повярвали на болшевишкия официоз и останали в Русия – пък и нямало достатъчно кораби, с които да напуснат Крим.
Допускат, че Ленин лично е наредил „прочистването“ на полуострова от контрареволюционерите, но се смята, че непосредствената заповед е дошла от Дзержински: „Вземете всички мерки нито един белогвардеец да не стигне до континенталната част от Крим… Ще бъде най-голямо нещастие за републиката, ако успеят да се промъкнат“. Имало и други, по-конкретни инструкции от висшето ръководство.
Така започнал червеният терор в Крим. Отначало, както свидетелстват очевидци, картечниците изобщо не замлъквали. Но в един момент Землячка решила да икономисва боеприпасите. Именно на нея приписват фразата: „Жалко е да хабим патрони за тях. Да се давят! Всички!“
Заповедта била изпълнена. Белогвардейците били натоварвани на шлепове, връзвали им камъни за краката и ги бутали в морето. Понеже шлеповете не навлизали навътре, а спирали недалеч от брега, през прозрачната вода се виждали хиляди изправени удавници, които се полюшвали под вълните – камъните на краката им ги държали прави.
А за някои не хабели дори камъни – завързвали по няколко души с тел и ги хвърляли във водата. Като се има предвид увлечението на болшевиките по история на Френската революция от 1789 г., може да се предположи, че тук болшевиките използвали опита на френските революционери при потушаване на селското въстание във Вандея – където по същия начин били удавяни селяните във водите на Лоара.
Революционното усърдие на Землячка ужасявало дори нейните съратници. Някои членове на болшевишката партия даже писали до Москва, та оттам да я озаптят. Но явно „по-горе“ били доволни от зверствата на „Демона“ на революцията. Така Землячка станала първата жена в Страната на Съветите, удостоена с най-високата тогава съветска награда – ордена „Червено знаме“.
Може би тази страница от историята така и щяла да си остане затворена, ако всичко това не било наблюдавано от писателя Иван Сергеевич Шмельов, който по това време живеел в кримския град Алуща. Неговията син Сергей, офицер в царската армия, бил арестуван и разстрелян. Шмельов дълго обикалял, опитвайки се да разбере поне къде е погребан синът му – но така и не узнал. Цялата болка от собствената си мъка и трагедията на целия народ той излял в романа си „Слънцето на мъртвите“:
„Нови творци на живота, откъде сте вие?! С безогледна лекота безразсъдно разпиляхте всичко, събрано от руския народ! Осквернихте гробницата на светиите и чуждият за вас прах на свети Александър, бореца за Русия, разтревожихте в неговия вечен сън. Разкъсвате самата памет на Русия, изтривате имената-лица. Самото нейно име взехте и я пръснахте по света безименна, без да помни своя род. О, Русия! С какви магии те омагьосаха, с какво вино те упоиха?“.
А Розалия Землячка спокойно живяла 70 години. Тя заемала добри позиции във властта и умряла през 1947 г. на 24 януари – датата на смърта на своя идол Ленин.
За срам на Русия урната с нейната пепел до ден-днешен лежи погребана при едно от свещените места на страната – стената на Кремъл.
След като през 1440 г. вождът на ацтеките Ицкоатъл умрял, знамето на този победоносен владетел билo подето от наследника му Монтесума I, който продължил делото на своя предшественик. Той завършил обединението на всички земи в Мексиканската долина и образувал своеобразна ацтекска конфедерация. Монтесума продължил и нататък, като разширил ацтекската държава до бреговете на Атлантическия и Тихия океан. Следващите владетели не спирали завоевателните походи и скоро ацтекската империя значително увеличила своята територия.
Създаването на голяма империя е невъзможно без голяма и силна армия. Войната с испанците след пристигането на Фернандо Кортес показала, че ацтеките могат лесно да съберат войска от 100 000 – 150 000 воини. Това било възможно само чрез обща мобилизация на населението. В армията служели всички мъже без старците и децата. Нито аристократ, нито жрец или търговец можели да се отклонят от военна служба. По призив на императора всички ацтекски мъже ставали бойци и тръгвали на война – а после се завръщали към обичайните си занимания.
Ядрото на ацтекската армия било съставено от професионални воини, които в мирно време се занимавали със защита на границите на империята, с вътрешната сигурност, потушаване на безредици и т. н. Тази редовна войска била гвардията на императора и се намирала в привилегировано положение. Освен това, мнозина от тези гвардейци ставали офицери за наборните войници при общата мобилизация по време на война. Делели се на „орли“ и „ягуари“ – едните носели шапки с орлови пера, другите намятали кожи на ягуари. Висшите командири имали плащове, върху които била изобразена златна пеперуда със зелени криле; в съзнанието на ацтеките тя била богинята на войната.
Войната за ацтеките (и не само за тях, но и за всички индианци от Мексиканската долина) била свещен акт. Както всяко друго действие в ежедневието им, тя представлявала служба на боговете. Затова, като акт на богослужение, придобила черти на церемониален ритуал, което довело до появата на определени „правила за поведение“. Всичко започвало с безкрайни дипломатически церемонии, включително екзотични „танци на посланиците“ и т. н. Накрая, ако дипломатическите опити не довеждали до желания резултат, страните започвали военни операции. Тук в действие влизали жреците, които изпадали в екстаз от пушенето на наркотици и така определяли удачен ден за началото на военните действия.
След като денят бил насрочен, в действие влизали воините. Тяхната задача била да превземат главния храм на врага. Която от страните успеела да стори това, се смятала за победител. Другата се признавала за победена по волята на боговете. Вярно, това не спасявало армията на губещата страна – тя била жертвана в чест на боговете. Цялата, без изключение. Хрониките разказват как веднъж ацтеките принесли в жертва накуп 80 хиляди (!) военнопленници чрез страшния си ритуал – изтръгване на сърцата на все още живите хора.
Тази традиция се запазила и в мирно време, когато ацтеките завладели всички територии наоколо си до много далечни земи. Империята достигнала върха на своето могъщество и по целия периметър на нейните граници нямало врагове, способни да се мерят с нея. Тогава императорите започнали да организират „ритуални войни“ между различни области на държавата. В тези военни игри, които можели да продължат повече от една година, пленниците от победената област загубвали живота си под обсидиановите ножове на жреците.
Монтесума II. Снимка: Уикипедия
Между другото, вулканичното стъкло обсидиан било масово използвано в империята, най-вече за оръжия – върхове на копия и стрели, за направа на мечове и ножове. Испанските конквистадори неслучайно се страхували от ацтекските оръжия, изработени от вулканично стъкло – раната, причинена от обсидианово острие, заздравявала изключително бавно, а в мексиканския климат това често водело до смърт. Войниците на Кортес твърдели, че е по-добре да получат тежка рана от куршум от огнестрелно оръжие, отколкото лека рана от вулканично стъкло (в първия случай имало поне някакви шансове да оцелеят).
Ацтекската империя достигнала върха на своето могъщество при Монтесума II (1502-1520), който имал абсолютна власт над своите поданици. Неговият огромен дворец нощем сияел в светлини – там непрекъснато се устройвали развлечения и пиршества. Всичко в тази част на света било подвластно на Монтесума. Той имал всичко, което може да пожелае човек. Оставало му само едно – да го признаят за жив бог!
Ала вече по това време войнствените испански конквистадори на своите каравели и караки бавно, но сигурно се приближавали към бреговете на голямата ацтекска империя. Монтесума така и нямало да доживее да стане жив бог…
В този материал ще ви разкажем за едни от най-известните банкови обирджийки в САЩ, които поставят “на нокти” органите на реда и банките.
Мама Баркър
Кейт Кларк Баркър „Мама“ била майка на четирима сина, които оглавявали известната банда Баркър. Все още обаче не е известно каква роля е играла мама Баркър в бандата и дали изобщо е била в нея. Групата се ръководила от Алвин Карпис и Фреди Баркър. По-късно Карпис написал, че „мама“ не е член на бандата.
Това напълно противоречи на образа на „Кървавата майка“, разпространен от агентите на ФБР, уверени, че именно тя е мозъкът на бандата и държала всички в ръцете си. До 1923 г. и четиримата от семейство Баркър са били или в затвор, или в поправителни заведения, а мама действала неуморно, за да ги освободи.
Мама – банкова обирджийка.
Ерика Ф. Андерсън се опитала да направи прекалено много неща в един септемврийски ден през 2010 г., когато била арестувана за ограбване на клон на Umpqua Bank в Грант Пас, Орегон.
Не е ясно дали е тръгнала да ограбва банката и след това си спомнила за децата или е взела децата от училище и решила, че може да ограби банката по пътя.
Във всеки случай най-добре щяло да бъде да не прави нищо в този ден. Свидетел на грабежа успял да опише Андерсън и колата й. Тя и нейният 19-годишен съучастник Джошуа Дитер Цу били арестувани по обвинение в грабеж в къщата на Андерсън.
„Обирджийката с телефона“
Студентката Кандис Мартинес била само на 20 години, когато през март 2006 г. била осъдена на 12 години затвор за ограбване на клон на банка Wachovia в предградие на Вашингтон. Седем години отгоре получава за заплаха с револвер по време на един от грабежите.
Момичето било наречено „Обирджийката с телефона“, защото по време на грабежа, при който присвоява 48 620 долара, тя разговаря по телефона с приятеля си. При обявяването на присъдата Кандис, която преди това работела в една от банките на американската финансова мрежа Wachovia, се извинила на банковите касиери. „Сега животът ми е разрушен“, казала тя.
Гаджето на Мартинес също получил 12 години затвор за това, че подпомагал планирането на грабежа.
Обирджийката от салона за красота
Собственичката на салон за красота Норма Балдерас- Дехернандез започнала да обира банки в Ню Джърси през януари 2009 г. До май същата година майката на три деца вече била ограбила три клона, като събрала малко повече от 8 000 долара. При всеки обир тя предавала бележка с искане за пари, написана на испански на касиерка, владееща испански.
Грабежите й приключили през август, когато в една от банките й казали, че нямат никой, който знае испански. Една от касиерките я разпознала по описанието от доклад на ФБР и се обадила в полицията. Обирджийката е намерена в най-близката банка с две бележки на испански, с едната иска 10 000 долара, а с другата 5000 долара. Тя била осъдена на 30 месеца във федералния затвор.
Пати Хърст
Патриша Кембъл Хърст Шоу, внучка на издателския магнат Уилям Рандолф Хърст, попада в заглавията през 1974 г., когато терористичната организация „Симбионистка освободителна армия“ я отвлича от апартамента ѝ в Бъркли, Калифорния. Два месеца по-късно Патриша, очевидно преминавайки на страната на своите похитители и размахвайки пушка, е забелязана от охранителни камери, докато се опитвала да ограби банка в Сан Франциско.
На процеса адвокатът й се опитал да докаже, че мозъка на момичето бил промит, но не му се получило и през март 1976 г. Пати била осъдена. Тя излежава почти 2 години преди президентът Джими Картър да смекчи присъдата ѝ, а в последния ден от своето президентство президентът Бил Клинтън й предоставил свободата.
„Сабя, водка, кон хусарски – с вас се чувствам царски! Аз обичам кървавата битка!“ – с тези стихове Денис Давидов прославя навеки начина на живот на руските хусари.
Денис Давидов – известен поет-партизанин, герой от Отечествената война през 1812 г., е една от най-култовите фигури в руската история и култура.
Първоначално той служи в частите на тежката кавалерия – кавалергардите, но след това се преместил при „леките“ им колеги, хусарите. Всъщност, именно той прославил със своите стихове хусарските полкове, дързостта и безумната смелост на техните бойци. Разбира се, и любовта им към силните напитки, гуляите, веселбите и развлеченията.
Руски хусари. Снимка: Максим Блинов/Sputnik
Хусарите се прославили във войната против Наполеон като майстори на неочаквани, устремни атаки, често срещу превъзхождащ враг. Именно това било и главното предимство на леката кавалерия, от която те били част.
Основното оръжие на хусаря била сабя и чифт пистолети. Освен това, по 16 бойци във всеки ескадрон били въоръжени с мускетони, които изстрелвали картеч. Самата хусарска униформа била твърде живописна, отличавала се от облеклото на другите военни части и по мъжете в наперена стойка, облечени в нея, въздишала не една девойка.
Но в душата на хусара най-високото място било запазено за неговата сабя.
Руските хусари от епохата на Денис Давидов и войната срещу Наполеон били въоръжени с т.нар. лека кавалерийска сабя образец 1809 година. Също с нея през 1812 г. въоръжили и уланите (кавалерията, чието главно оръжие били дългите пики).
Също така, по време на Наполеоновите войни, тази сабя е била на въоръжение сред казаците от лейб-гвардейските полкове (които охранявали императора) и на драгуните на Кавказката инспекция (другите драгунски части били въоръжени с прави саби с широки остриета – „палаши“). Какво представлява тази сабя, която толкова била легнала в сърцата на хусарите?
Стандартната хусарска сабя образец 1809 г. има едноостро острие със средна степен на извивка. Общата й дължина е 1030 мм, дължина на острието – 880 мм, ширината му при ефеса е 36 мм. Теглото й е около 1400 г, като голяма част от него се пада на тежкия ефес (частта с дръжката).
Денис Давидов. Художник: Карл Хампелн. Снимка: Уикипедия
Самият ефес на леката кавалерийска сабя образец 1809 г. е стоманен (за разлика от месинговите ефеси при „палашите“ – широки прави саби, използвани в пехотата и в тежката кавалерия – кирасирите). „Гардата“, т. е. предпазителят, е разположена асиметрично спрямо острието. Тя се формира от прав кръст, а две странични дъги осигуряват допълнителна защита за ръката. Горната част на ръкохватката е прикрита със стоманена планка, която преминава плавно към острието. Самата ръкохватка е дървена, обвита в кожа. По специални каналчета, както било обичайно за онова време, я обвивала още и стоманена тел.
Ножницата на тази сабя била стоманена, с два пръстена за хоризонтално окачване по традиционния начин – с острието надолу. Но понякога използвали и други ножници – дървени, покрити с черна кожа, с месингови фигурни украшения.
Тази сабя служила вярно на хусарите и уланите до 1819 г., когато била заменена с оръжие от нов тип – с по-тясно и по-право острие, което било подходящо предимно за пробождане. По време на Наполеоновите войни сабите служели най-вече за сеч – това било и главното им предназначение. Едва в края на първата четвърт на ХІХ век в Европа се засилила тенденцията да се дава предимство на пробождащите удари със сабята, вместо на посичащите.
Руските кавалерийски остриета се развивали в унисон с тази европейска насока въпреки, че никога не станали чисто пробождащи, за разлика от западните модели.
Хауърд Блекбърн започва като като рибар, който се опитва да си изкарва прехраната първо в Нова Скотия, а след това в Масачузетс. 24-годишен Блекбърн се превръща в местна легенда през 1883 г., когато зимна буря отклонява неговата шхуна от курса. Капитанът трябвало да гребе при минусови температури, за да се върне, без да използва ръкавици. Знаейки какво ще се случи, Блекбърн държал ръцете си свити, за да може да продължи да гребе, дори когато замръзнат. Той се върнал след плаване в продължение на пет дни без храна, вода или сън. Неговият колега рибар умрял още на втория ден от хипотермия, а Блекбърн загубил всички пръсти на ръцете си и един пръст на крака.
Хауърд Блекбърн, снимка: capeannmuseum.org
Жителите на Глостър, където Хауърд се установил след възстановяването си, го посрещнали като герой. За да помогнат на моряка, организирали набиране на средства. Те му дали около 500 долара, много пари за онези времена. С тези пари Блекбърн отваря малък магазин за морски стоки. Скоро получава патент за продажба на алкохолни напитки. Риболовната кариера на Блекбърн приключила, но неговата героична, нова репутация му помогнала да отвори механа, която стои и до днес.
Въпреки успешния брак и процъфтяващата търговия, Хауърд не можел да стои на сушата дълго. Когато Златната треска започнала в Аляска през 1897 г., отишъл там, за да опита късмета си. Не намерил злато и бил принуден да се върне у дома.
Плакат за Хауърд Блекбърн
През 1899 г. животът на Хауърд се променил драстично. Казват, че причината била книгата на Джошуа Слокъм, в която описал пътуването си около света с платноходка. Впечатлен от прочетеното, Блекбърн решил да повтори пътуването на Алфред Йенсен, като направи самостоятелен преход от Глостър в САЩ до Глостър на британския бряг.
Изненадващо бързо направил подготовката за пътуването. Още на 18 юни 1899 г. яхтата му „Грейт уестърн“ тръгнала от кея на яхт клуба в Глостър. За опасното пътуване Хауърд избрал лодка с водоизместимост 4,7 тона, дължина 9,14 метра и ширина 2,6 метра. Някои неща по нея трябвало да бъдат преработени предварително, за да може човек без пръсти да я управлява. Вместо мотоблок е монтиран удобен волан, направени са специални устройства за управление на платната. Блекбърн си осигурил прясна вода и храна за три месеца, както и необходимите инструменти и оборудване за морето.
Яхтата на Хауърд Блекбърн „Грейт уестърн“
Плаването започнало с неприятности. Очевидно е, че последствията от замръзването и морския климат, са дали своето отражение. Хауърд изпитвал остри болки на местата с измръзване, имал и треска. Морякът дори мислел да се върне. Но времето било благоприятно, яхтата с неподвижно кормило поддържала курса си добре и Хауърд решил да изтрае няколко дни. Постепенно болката преминала и пътуването продължило без особени затруднения.
През деня Хауърд обикновено спял 5-6 часа, поставяйки кораба на дрейф, а през нощта стоял буден, опасявайки се от сблъсък с кораби, които може би просто няма да забележат малката му яхта.
На сутринта на 16 август морякът видял сушата, а на 19 август, на 62-ия ден от плаването, лодката влязла в пристанището на Глостър, където в Блекбърн бил посрещнат възторжено. До американския Глостър била изпратена телеграма: „Пресякох Атлантика. На шестдесет и втория ден пристигнах безопасно в Англия.“
Връщайки се в Америка, Хауърд не почивал на лаврите си, а замислил следващото пътуване. За него купил нова, по-бърза яхта, която нарекъл „Грейт рипъблик“. Тя била по-малка от предишната – с дължина 7,6, ширина 2,1 метра, но можела да поеме около 30 квадратни метра платна.
Яхтата на Хауърд Блекбърн „Грейт рипъблик“.
Морякът, който тогава бил на 42 години, призовал всички да се състезават с него плавайки от Америка до Европа. „Ако няма такива смелчаци“, казал той, „ще отида сам и ще измина целия път за четиридесет и пет дни.“ Не се намерили смели мъже, готови да се състезават с прославения завоевател на Атлантика.
Без да чака съперници, на 9 юни 1900 г. Хауърд тръгнал с яхтата си на изток. Този път плаването се провело в по-трудни условия. В продължение на две седмици яхтата била блъскана от жестоки бури. Няколко дни морякът трябвало да изкара без сън, като поддържа яхтата в правилния курс.
Още на 17 юли, след като прекарал 38 дни в морето, Блекбърн достигнал крайбрежието на Португалия. В Америка, където се завърнал с параход, смелият моряк бил посрещнат като национален герой.
Хауърд Блекбърн
Почивката и този път била кратка. Хауърд планирал пътуване до езерата и реките на Северна Америка. През 1902 г. с яхтата „Грейт рипъблик“ преминава през езерата Онтарио, Ери, Хурон и Мичиган. След това отново плава в морето, обикаляйки Флорида, където започва да търси пиратски съкровища. Въпреки че не намира съкровища, той бил доволен от пътуването.
Фатален бил поредният опит за завладяване на Атлантика. 7 юни 1903 г. Блекбърн отново тръгва към бреговете на Европа на борда на малката яхта „Америка“. Но този път морето се оказало по-силно от човека. Силните бури нанесли значителни щети на яхтата, принуждавайки Блекбърн да се обърне обратно.
Хауърд Блекбърн повече не предприема морски пътувания на дълги разстояния. Но в историята на самостоятелните морски пътешествия остава „първи и единствен“.
