Още
    Начало Блог Страница 42

    Франсоа Дювалие – президент на Хаити, магьосник, революционер-мечтател и водач на „зомби армия“

    Светът е пълен с опасни психопати, които можете да срещнете  по пътя си по всяко време. Но има и по-лоши ситуации, например, ако мерзавецът е на власт и се превръща в тежест за целия народ. Един от тези несимпатични герои, Франсоа Дювалие или просто Папа Док, ръководи Хаити от 1957 до 1971 година. Това време се превръща в жестока страница в историята на многострадалната държава, която съдбата не пожалила особено.

    Кариерата на Франсоа Дювалие започва достойно. Имайки медицинско образование, той отделя много енергия на здравеопазването, участва в санитарни мисии и помага на жителите на отдалечени села. Дювалие можел да остави добър спомен за себе си в много поколения хаитяни, ако не бил влязъл в политиката.

    Един от най-образованите хора в страната си, Франсоа Дювалие е назначен за помощник-министър на труда, а по-късно за министър на общественото здраве и труда в правителството на първия черен президент на Хаити, Дурмас Естима. След свалянето на военната хунта на Естима, д-р Дювалие се укрива от властите и през 1956 г., когато преследването на привърженици на бившия държавен глава утихва, той участва в президентските избори.

    Дювалие губи тези избори, но не се отчаял. През цялата 1956 г. столицата на Хаити, град Порт-о-Пренс, е разтърсена от експлозии, които убиват и осакатяват граждани. Привържениците на Дювалие, които по този начин сеели паника сред населението и проправяли пътя за завземане на властта със сила, били ангажирани с това. Случаят обаче се намесил в съдбата на Док – легитимният президент избягал, а предсрочните избори се превърнали в най-добрият час на Дювалие.

    Осъзнавайки, че може да загуби изборите отново, хитрият лекар убедил учителя Даниел Фининьол, безспорният фаворит на предизборната надпревара, да се присъедини към коалицията. Заедно Фининьол станал президент, но заемал тази позиция само 19 дни. На правителствено заседание генерал Кебро, дясната ръка на Дювалие, арестувал Фининьол. След като законният президент бил изгонен от страната със семейството си, в Порт-о-Пренс избухнали бунтове, които Кебро брутално удавил с одобрението на Док.

    Според най-консервативните оценки, поне 1000 души са били убити тогава. В същото време при разстрелите на демонстрациите нямало ранени – те просто били натоварени заедно с труповете в камиони и погребани живи в джунглата. Когато народните вълнения били потушени, Кебро обявил новите президентски избори, които се провели на 22 октомври 1957 г. Те преминали без регистрация на избиратели и никакъв контрол. Както се очаквало, Франсоа Дювалие станал президент, а парламентът бил формиран от най-пламенните му привърженици.

    Новият президент превърнал спокойния живот на хаитяните в ада на земята. Папа Док смятал, че за да се поддържа стабилността в страната, трябва да бъдат екзекутирани поне 500 души годишно, но той постоянно надхвърлял плана. Просто казано, никой не контролирал репресиите, извършени от охраната на новия президент, която веднага започнала да се нарича Тонтон-Макут.

    Първоначално тези формирования се наричали VSN – Volontaires de la Sécurité Nationale (доброволци на националната сигурност). Те трябвало да осигурят ред в градовете и селата на страната и били формирани от доброволци. Желаещите да служат на родината си и папа Док получавали оръжие и практически неограничена власт над обикновените хаитяни. Тонтон-Макут не получавали заплата и се ръководели от правилото „краката хранят вълка“.

    Името Тонтон-Макут е тясно свързано с местните креолски вярвания и култа на вуду. Думата тонтън се превежда като „чичо“, а в Хаити се използва като синоним на думата „магьосник“. Сред островитяните битували легенди, че тонтоните обикалят селата с чували (макут) и събират в тях деца, които после убиват и изяждат. Оказва се, че тонтон-макут е зловещо, враждебно образувание и това не е твърде различно от реалността.

    Гвардията на папа Док работела много просто – обвинявали човек в заговор срещу президента, след което Тoнтон-Макут отива при него. Жертвата бива хвърляна в каменен кладенец без съдебен процес или разследване или просто бивала убита, а цялото му имущество било прибирано от „магьосниците“.

    На Хаити вярата в чуждоземните сили и по-специално култа към вуду винаги е била силна. Привържениците на Дювалие активно се възползвали от това – носели тъмни очила, бели ризи и черни панталони, което ги карало да приличат на Барон Събота – едно от най-влиятелните вуду божества, олицетворяващи смъртта. Често, за да засилят ефекта на Тoнтон-Макут, върху лицето се нанасяла бяла боя, която ги карала да изглеждат като мъртви.

    Тези хора използвали най-ужасните изтезания и екзекуции – те изгаряли живи хора, убивали ги с камъни, нарязали ги на парчета с брадви и мачете. Често труповете се оставяли на показ, за да внушат страх у хората. Хаитяните вярвали, че Тoнтон-Макут може да вижда през стени, да чете мислите и е напълно неуязвим. Някои от островитяните били сигурни, че изобщо не са хора, а зомбита, които мощните вуду магьосници изкарали от гробовете, за да служат на папа Док.

    От 1957 до 1961 г. режимът на Дювалие убива повече от 30 хиляди души, но тази цифра вероятно е доста по-голяма. Страхът от Док и неговата зомби армия бил толкова голям, че когато през 1964 г. президентът обявил вечните си правомощия, никой дори не помислил да се възмути.

    За да създаде легитимност на продължаващата реформа, се провежда референдум. На бюлетините имало един въпрос – „Съгласен ли си?“ От отговорите имало само един – „Да“. След като получил доживотно председателство, Дювалие тотално се смахнал и официално се обявил за Барон Събота.

    Папа Док постоянно подчертавал връзката си с другия свят. Когато президентът Кенеди отказва финансова помощ на Хаити и се опитал да организира преврат в страната, Дювалие лично провежда вуду церемония, по време на която набожда фигурата на американския президент с игли.

    През 1961 г. Док претърпял сърдечен удар и докато бил болен, задълженията му били изпълнявани от Клеман Барбо – организаторът и вдъхновител на Тонтон-Макут. Връщайки се на работа, Дювалие първо бутнал зад решетките човека, който изпробвал властта, а след като помислил малко, наредил да бъде екзекутиран. След известно време, на една от вуду церемониите, свещеникът казал на папа Док, че духът на Барбо се е преместил в черно куче. След това всички черни кучета в страната били убити с указ на президента.

    С течение на времето се появил цял списък от заглавия и призиви, одобрени от доктора, които направили възможно да го наречем „безспорния лидер на революцията“, „покровител на обикновения народ“, „коректор на грешките“ и т.н. Терорът в страната се засилил многократно – Папа Док лично провеждал ежедневни срещи на тема „държавна сигурност“, на които били одобрявани списъци с обречени хаитяни.

    В същото време Дювалие не забравил да сложи ръка върху държавната хазна, която била напълно на негово разположение, като лична банкова сметка. Тoнтон-Макут можело да се появи във всеки завод в страната и да поиска парите „в подкрепа на революцията“ от името на собственика и никой не смеел да откаже.

    Папа Док се проявил и в литературата. Научавайки за книгата на Мао Цзедун, диктаторът написал своя –  „Мисли на Дювалие“, която всеки гражданин на страната бил длъжен да я купи за 15 долара. Малцина биха могли да си позволят такъв лукс, така че сборникът с мисли на президента се плащал на вноски, като се приспадали пари от заплатите.

    В своите изказвания, адресирани до народа, Франсоа Дювалие умело използвал идеите за борба срещу расизма. Президентът казал на своя народ, че е изпратен отгоре, за да донесе на черните хора равенство и свобода от предразсъдъци. Откровено заблуждаващите мечти на диктатора, който бил трогнат от влиянието на властта и парите, били сложно преплетени с идеите на негрите – философска доктрина, основана на протест срещу расизма.

    Столицата на страната през 60-те се превърнала в декор за заснемане на филми на ужасите – отсечени глави лежали на купчини на площади в Порт-о-Пренс, а трупове на обесени хора, набъбнали от жегата, се люлеели по балконите на къщите. Грабежите, изнасилванията, отвличанията на жени и деца станали нещо обичайно и никой не се изненадвал, че злодеите действат от името на папа Док и единствено с цел „защита на революцията и обикновения народ“.

    През годините на управлението на папа Док икономиката на Хаити, която вече била окаяна, била унищожена до основи. Повече от 200 хиляди души, живеещи в северозападната част на страната, постоянно гладували, а трафикът на хора се превърнал в редовен бизнес. Хаитяни продавали децата си в робство за няколко долара с надеждата, че поне ще бъдат нахранени.

    В страната процъфтявала търговията с кръв. През 1971 г. товари с 2500 литра кръв се изпращат два пъти месечно в САЩ. Франсоа Дювалие искал да прехвърли властта си по наследство и след смъртта на Док юздите били в ръцете на неговия син Жан-Клод Дювалие. Новият диктатор бил наречен Бейби Док и той продължил да тероризира страната.

    Синът на Франсоа Дювалие нямал хватката и интелигентността на баща си, но успял да удържи „кормилото“ от 1971 до 1986 година. Той бил отстранен от поста си и избягал във Франция, като предоставил на страната си последната услуга – откраднал няколко стотин милиона долара от хазната. През 2011 г. Бейби Док посещава родината си, но бил арестуван. По-късно наследникът на Док бил освободен под домашен арест и починал през 2014 г. в дома си в Порт-о-Пренс от сърдечен удар.

    Въпреки факта, че народът на Хаити се разделил със семейство Дювалие през 1986 г., все още се усещат последствията от „мъдрото” управление на папа Док и Бейби Док. Както и преди, Хаити остава една от най-бедните и опасни страни на планетата и е малко вероятно нещо да се промени в близко бъдеще.

    Автор: Десислава Михалева

    Как изчезнало робството в Европа?

    През първите векове сл. Хр. робство съществувало в цяла Европа. Икономиката на Римската империя функционирала главно чрез робски труд, робите били основната работна сила в латифундиите, каменоломните и т. н. Общинските, както ги наричат днес, работници в Рим също били роби – те обслужвали водопроводните и канализационните системи, ремонтирали пътища и мостове.

    В богатите къщи роби извършвали всички домакински работи, учели и отглеждали деца, били секретари и пълномощници на собственика си по бизнес-въпроси. Въпреки, че статутът на всички римски роби бил еднакъв от гледна точка на закона, положението на роба в дома на патриция и на този в селската ферма – латифундията, естествено, било просто несравнимо. Напълно отделна категория роби били гладиаторите – формално също роби, в по-късните векове на римската история те се превръщат в общественото съзнание в нещо като съвременните шампиони и естрадни звезди.

    В другите цивилизовани държави от онова време робството не се различавало много от римското. Сред варварските народи то също било налице, макар и не толкова развито. Когато в края на първото хилядолетие сл. Хр. писмени закони започнали да се появяват дори сред предишните диви уелсци, в тях вече имало разпоредби относно статута на робите. Такива алинеи имало и в германските кодекси, в законите на вестготите и т. н. По правило в тези неримски общества хората ставали роби по две основни причини – или след пленяване в битка, или поради тежки дългове. При това дългът би могъл да бъде формиран и поради невъзможността да се плати някаква глоба за нарушение на закона.

    Християнската религия, възникнала през I в. сл. Хр., активно се разпространявала и сред робите. Когато тя станала официална в Римската империя, много църковни водачи започнали да полагат усилия, за да облекчат тяхната съдба. Без да отричат ​​робството по принцип като социален институт, те насърчавали приемането на закони, ограничаващи произвола и жестокостта към робите.

    Някои влиятелни хора от Ранното Средновековие сами били роби в миналото. Например, свети Патрик, покръстителят на Ирландия, изживял плен и робство. Робиня била по едно време и кралицата на франките Батилда, съпруга на крал Хлодвиг II, управлявал държавата на Меровингите. След като станала кралица-регентка, тя забранила търговията с роби-християни. След норманското завладяване на Англия също било забранено заробването на християни. Въпреки това, ако се съди по т. нар. „Книга на Съдния ден“ – първото централизирано преброяване на населението в историята на този остров, което новите власти провели 20 години по-късно, около 10% от английските християни оставали роби.

    През последния век от съществуването на Западната Римска империя робството в нея постепенно се трансформирало в крепостничество. Робите били прехвърляни в статут на „колони“ – тоест, селяни-арендатори. Те не можели по своя воля да напускат парцела, който обработвали и върху който се намира домът им. Но в същото време не били собственост на притежателя на тази земя и това ги отличавало от робите.

    Забраната за заробване на християни и търговията с роби-християни била приета в много европейски страни. Например в града-държава Венеция подобна забрана била въведена през VIII век. Това било важно, защото венецианските търговци били най-големите търговци на роби през Средновековието. Независимо от забраната обаче, във Венеция търговията с роби-християни продължавала през цялото това време. Известно е, че когато през ХІІІ век татаро-монголите заробили огромни маси хора в Русия, Полша и Чехия, цената на един роб-християнин на венецианските пазари била по-ниска от цената на връзка кромид лук.

    През VІІІ и ІХ век кралете от династията на Каролингите издавали специални разрешения на венециански търговци да прекарват кервани със заробени девствени момичета-християнки от Андалусия към арабските владения в Северна Африка. Освен това, тъй като венецианците активно търгували с ислямските страни, търговията с мюсюлмански роби във Венеция също била забранена. Тази забрана обаче, за разлика от отношението към робите-християни, се спазвала строго. В ислямските страни също била забранена търговията с роби-мюсюлмани, затова робите в тях по правило идвали от християнските и езическите народи.

    Нашествията на викингите, а след това и на татаро-монголите, дали нов тласък на търговията с роби в Европа. Завоевателите трябвало някъде да „пласират“ робите-християни, затова ги продавали на търговците на роби, които, естествено, не били християни. Повечето от тях били купувани в „Ал-Андалус“, ислямска държава в сегашна Испания. Оттам на свой ред мнозина били изпращани по робските пазари на Северна Африка.

    В същото време собствените селяни на европейските феодали – така наречените „серви“, първоначално били близки до роби по социалното си положение. Но постепенно те станали първо крепостни, а след това и свободни наематели. Тоест, положението им станало приблизително като това на римските колони.

    Робството в Европа до края на І хилядолетие сл. Хр. се превърнало в прищявка на богатите, които искали да имат роби за домашни слуги. Но към края на Средновековието ще започне така нареченото „вторично закрепостяване” на селяните.

    С началото на Ренесанса римските папи издавали редовно були срещу търговията с роби от Африка, като заплашвали с отлъчване от Църквата – но робството и крепостното право в Стария свят изчезнали едва през ХІХ век.

     

    Какви военни тактики използвали срещу татаро-монголите?

    През ХІІІ век татаро-монголите завладели огромни територии. На изток покорили Китай, а на Запад стигнали до Германия. Европейците ги наричали „татари“ по името на един от народите в монголския племенен съюз – и тази дума всявала ужас в цяла Европа.

    Техните военни победи се дължали най-вече на действията на страховитата татаро-монголска конница. Подчинена на желязна дисциплина, с ефективна вътрешна структура и предвождана от талантливи военачалници, тя съкрушавала всичко пред себе си на бойното поле. Състояла се най-вече от стрелци с лъкове, които обсипвали врага с дъжд от стрели и прилагали различни военни хитрости, най-вече лъжливи бягства.

    Обучение на татарска конница. Снимка: Уикипедия

    Унгарците и поляците били разгромени от татаро-монголите по време на първото нашествие през 1241-1242 г. – но след това ги победили през 1285 и 1287 г. Кое обусловило този поврат?

    Европейците предпочитали да въоръжават войските си с голям брой арбалети, да залагат на тежката рицарска конница и да използват замъци като опорни пунктове. С времето това съчетание се оказало ефикасно срещу азиатските завоеватели.

    Китайците на свой ред се научили да противостоят на нашествениците по друг начин. Те търпели съкрушителни поражения през целия ХІІІ-ти век – но после не само отхвърлили монголската власт и изгонили враговете си обратно в степите, а извършвали и победни походи на север, като громели чергарите на собствената им територия. Пример за това е битката при езерото Буир-Нуур през 1388 г., където китайската армия лесно победила татаро-монголите и взела 70 хиляди пленници.

    Именно в Китай изобретили първия вариант на „вагенбург“, като създали азиатската версия на укреплението от каруци. Върху тях монтирали дървени щитове, зад които седели стрелци с арбалети. Използвайки такава тактика, станало възможно страшната монголска конница да бъде разгромявана както във фронтално сражение, така и ако нападнела по време на поход.

    Китайците също използвали крепости. По-рано татаро-монголите лесно ги превземали, но когато загубили възможност да попълват редовете си с арабски и китайски военни инженери, укрепленията отново се оказали непристъпни.

    Ала все пак, всичко зависело от терена. Борбата срещу монголските конни стрелци по нищо не се различавала от борбата срещу всякакви степни чергари – а това било описано от византийския император Маврикий в неговата книга „Стратегикон“ още през VI век. Основната тактика била вашите собствени стрелци да обстрелват вражеската кавалерия. Армията се построявала в две линии така, че всеки враг, който се опитвал да обхване в клещи първата линия, да се озове между тях.

    Първата линия трябвало да се състои от пеши стрелци с лъкове и арбалети. Те превъзхождат конните стрелци по обхват, точност, плътност и честота на стрелбата, както и по запаса си от стрели. Щом нападащите леко бронирани конни стрелци претърпят достатъчни загуби и изморят конете си, те ще бъдат нападнати от втората линия – а това е вече тежка конница, подкрепена от пехота.

    Тактиката на леката конница изисква открито пространство, за да може напълно да използва своята подвижност. Затова и чергарите в никакъв случай не трябвало да бъдат атакувани директно и челно. Вместо това, умният подход бил да ги накарате да изморят собствените си коне.

    Монголски конни стрелци. Илюстрация от Джами ат-таварих на Рашид ад-Дина. Снимка: Уикипедия

    Плътността на стрелбата на пехотинците поради по-близкото растояние между бойците е много по-висока от тази на конните стрелци. Освен това, пешите стрелци може да бъдат защитени с брони, както и с щитове, забити в земята. Когато конницата на чергарите се изтощи в опити да избегне вражеските стрели, се тръби за обща атака.

    Класически случай на използване на такава тактика е битката при Сините води през 1362 г., където литовци и руснаци се сражавали срещу войската на татаро-монголската Златна орда. Нещо повече, тогава те успели да се справят дори, като използвали само една линия.

    В крайна сметка всички врагове на татаро-монголите научили как да се бият успешно против тях. Властта им над Китай и Персия не се удържала и сто години. Постепенно с времето те губели сили и преминали от завоевателни войни към отделни нападения с цел заграбване на плячка и роби. Нещо повече, чергарите вече изоставяли плячката си и бягали, щом срещали войски на цивилизовани държави.

    Колко французи се завърнали от Русия?

    Една от най-мащабните военни кампании в цялата история на войните до ХХ век, безспорно, бил походът на Наполеон в Русия през 1812 г.

    На 24 юни 1812 г. императорът прекосил със своята Велика армия река Неман, навлязъл в руска територия и поел към Москва. Когато тази армия 5 месеца по-късно достигнала по обратния път руските граници, от нея били оцелели само жалки останки. За този страшен разгром изиграли роля студовете, партизанската война, лошата екипировка на френската армия за руските климатични условия – и, разбира се, най-вече мъжеството на руските войници и талантът на пълководците, които ги предвождали.

    Армията на Наполеон край Москва през зимата на 1812г

    Но какви, всъщност, били загубите на Наполеон? Различни историци са на различно мнение по този въпрос – от 200 до 300 хиляди убити, между 100 и 200 хиляди пленници. В края на похода само 20 хиляди души, сред тях 2500 офицери, можели да продължат службата си.

    Колко големи били загубите в действителност, наистина е много трудно да се определи. Нямало редовно поддържани  списъци на личния състав, а колкото имало, били изгубени. Освен това Великата армия получавала подкрепления, а други части били връщани обратно. Не е известно и колко войници дезертирали. Също не е ясна  и съдбата на големия брой цивилни, които придружавали армията. Затова и всички цифри се основават само върху теоретични разсъждения.

    Според едни от най-задълбочените изследвания, общият брой на войниците във всички френски и съюзнически им сили, опериращи от юни до декември 1812 г. източно от река Неман, бил между 550 и 600 хиляди души. От този брой само 120 хиляди се завърнали у дома- сред тях били 20 хиляди преминали обратно границата заедно с Наполеон, върналите се по-рано заради болести или рани, оцелелите в плен. Към това някои добавят около 50 хиляди войници, които дезертирали още в началото на кампанията или офейкали по-късно, когато все още имали възможност за това.

    Сред оцелелите броят на самите французи бил най-много 35 хиляди души. Корпусите, които Австрия и Прусия предоставили на Наполеон за войната против Русия и наброявали 30 хиляди и 20 хиляди души, пострадали сравнително малко. Прусите охранявали фланга на френската армия в Прибалтика, а австрийците – в Галисия. На 20 декември пруският главнокомандващ Лудвиг Йорк фон Вартенбург подписал конвенция с руснаците в град Тауроген, според която неговите войски започват да поддържат неутралитет. Това била първата стъпка на Прусия за присъединяване към противниците на Наполеон.

    Наполеон при Бородино, худ. Василий Верешчагин (1897 г.). Източник: Уикипедия.

    От 96 хиляди поляци в армията на Наполеон останали живи 24 хиляди, от 32 хиляди баварци – 4 хиляди, от 15 хиляди вюртембергци – едва 300 души, от 80 хиляди италианци – само 5 хиляди. Освен това, десетки хиляди умрели месеци след края на похода от коремен тиф, туберкулоза и психологическите ефекти от страшните руски условия.

    Една от точните цифри, които са известни, е броят на пленниците – 100 хиляди души, повечето от които умрели от рани, болести и студ. Сравнително точен е броят на оцелелите сред тях 20 хиляди души, които се завърнали във Франция през 1814 година.

    Това означава, че общо около 400 хиляди французи и техни съюзници загинали в Русия. От тях само 100 хиляди паднали в битка. Останалите умрели от рани, болести, глад, студ и изтощение. Към тях се прибавят десетки хиляди цивилни, които загинали по време на похода.

    Загубите от руска страна са предимно по време на сражения и отделни въоръжени сблъсъци, тъй като руснаците, естествено, били добре екипирани за собствената си студена зима. Смята се, че руските загуби са общо около 1/3 от френските.

     

    Случаи на катастрофална хиперинфлация, които ще останат в историята

    Хората казват, че парите са само хартия. Но, използвайки този образен израз, ние дори не предполагаме колко близо са до истината. Запознайте се с няколко случая на мълниеносна инфлация, възникнала по различно време в различни страни и се уверете, че парите могат да струват по-малко от суровините, използвани за отпечатването им.

    Хиперинфлацията не е съвременен икономически феномен. Първото голямо обезценяване на парите се случва в края на 18 век, по време на Френската революция. Историческите източници свидетелстват за обезценяване на парите със 143% на месец. До началото на 20 век този показател е абсолютен световен рекорд, но след това 17 случая на хиперинфлация, възникнали в различни части на света, взеха палмата на първенството от французите.

    Печатните станове на парите

    Професорът по икономика Стив Ханке от Университета на Джон Хопкинс в Америка твърди, че никога не е имало хиперинфлация там, където има отчет на стоките или където купюрите се обменят директно за продукти. Амортизацията на парите се извършва само ако паричното предлагане влиза в обращение без ограничения и се управлява само от стандарти и правила.

    Не е било трудно да се преборим с инфлацията в общество, в което господствала размяната на монети за продукти. През 1124 г., по време на управлението на крал Хенри I, сребърните монети започват да намаляват. Това се дължи на намаляване на качеството на метала, използван за коване.

    Хенри I крал на Англия. Първият успешен борец с обезценяването на парите

    За да избегнат икономическа криза, по заповед на царя на секачите на монети били отрязани десните ръце и били уволнени, като на тяхно място назначили нови. Това помогнало за стабилизирането на среброто, което е предшественик на лирата, появила се в края на XII век. Днес е много по-трудно да се борим с инфлацията, дори само защото кралският метод не може да се използва.
    Всяка валута, която не е обезпечена с материални ценности, е застрашена от инфлация, но нейното бурно развитие изисква политически и социални предпоставки. Всички описани по-долу случаи на хиперинфлация са отлично доказателство, че това твърдение е напълно вярно.

    1. Най-лошият случай на хиперинфлация е регистриран в Гърция през октомври 1944 г. Цените в страната се увеличават 2 пъти на всеки 4 дни, а инфлацията е 13 800% на месец. Икономическите проблеми били свързани с окупацията на страната от нацистите и продължили 1,5 години.
    Ако през 1938 г. гърците, средно, успявали да съхранят драхмата в продължение на 40 дни и едва след това я харчели, то през есента на 1944 г. парите се задържали около 4 часа. Ако през 1943 г. най-голямата банкнота в оборота на страната е била 25 000 драми, то в края на 1944 г. се появяват банкноти с номинална стойност 100 000 000 000 драми.

    Иззетите от оборот малки купюри в Атина през 1944 година се събират и изгарят в котелните.

    2. След края на Първата световна война хиперинфлация с безпрецедентна сила помита Германия. Обезкървената от войната индустрия, огромните дългове и задължения за изплащане на репарации напомнят за себе си. Правителството започва масово да печата марки, за да ги обменя за твърда валута и да урежда чуждестранни дългове, което води до обезценяване на парите.

    На всеки 3 дни цените се удвояват и през октомври 1923 г., вече при Ваймарската република, инфлацията достига невероятните 29 500% на месец. Като пример за увеличения на цените можем да посочим цената на хляба. През януари в Берлин били искани по 250 марки за хляб, а до ноември се искали 200 милиарда за същия продукт.

    Деца пускат хвърчило, направено от пари. Германия. 1923 година

    3. През 1992 г. от разпадащата се социалистическа Югославия остават само Сърбия и Черна гора. Икономическа и политическа криза, една след друга, принуждават правителството да включи печатарските преси и да наводни страната с необезпечени банкноти.

    Югославските динари, по-евтини и от хартия.

    През първия месец на 1994 г. хиперинфлацията, предизвикана от санкциите на ООН и невероятната корупция, възлизат на 313 милиона процента. Малкото продукти, които магазините можели да предложат, удвоявали цената си на всеки 34 часа. Жителите на бивша Югославия се разделяли с парите, които получавали не повече от 1-2 часа след това. Тъй като нямало за какво да се харчат, тълпи хора преминавали границата на Унгария, за да си вземат неща от първа необходимост от една просперираща съседна страна.

    4. В началото на 90-те години на XX век африканската страна Зимбабве става абсолютен световен рекордьор по хиперинфлация. През 1980 г. в страната е въведена нова валута – зимбабвийският долар, която арогантно оценили на 1,25 щатски долара. Известно време курса на тази валута бил що-годе стабилен, но през 1990 г. започнала поземлената реформа.

    Купувачи на пазара Хараре. Зимбабве. 2008 година

    Етническите европейци били прогонени от страната, а фермите им били дадени на местните зимбабвийци. Местните жители нямали голямо желание за работа в полето и постепенно икономиката на страната започнала да се свива. Зимбабвийският долар бил осакатен от войната в съседно Конго през 1998 г., а американските санкции, наложени през 2002 г., напълно го сринали.

    През 2007 г. всичко било толкова лошо, че собствениците на имоти избрали да взимат арендата си от наемателите във вид на царевично брашно и растително масло. Също така тоалетната хартия и захарта били по-ценни от долара. През ноември 2008 г. цените се удвоявали всеки ден и в разгара на кризата един хляб струвал 200 милиарда зимбабвийски долара.

    Зимбабвийски търговци на валута

    5. Унгария се сблъсква с най-тежката и продължителна хиперинфлация в Европа, която започва след Първата световна война и приключва едва след Втората световна война. След разпадането на Австро-Унгарската империя страната въвежда нова валута – пенгос. Правителството се надявало по този начин да укрепи икономиката и да изплати външните дългове.

    Деца си играят с обезценените унгарски пари

    Когато не се получил желаният ефект, държавната банка на страната обезценила валутата, за да покрие увеличаващите се бюджетни разходи. До началото на Втората световна война парите били печатани неконтролируемо при поискване от правителството, което довело до безпрецедентното им обезценяване. Цените в страната се повишават два пъти на всеки 15 часа, а до юли 1946 г. хиперинфлацията възлиза на 41,9 квадрилиона процента. Всички унгарски пари в обращение били оценени на 1/1000 щатски долара.

    Автор: Десислава Михалева

    Трапезата на Наполеон

    Всички исторически свидетелства сочат, че Наполеон Бонапарт не бил „гурман“, тоест, пристрастен към изящната кулинария. Разбира се, това може да се сметне за странно, като се има предвид славата на прочутата френска кухня. Но като се знаят задълженията на един пълководец, близко до ума е, че просто е нямал време за неща извън най-необходимите.

    Той обикновено се хранел бързо, рядко прекарвал повече от 20 минути на трапезата. В резултат често страдал от лошо храносмилане. Вторият му камериер Луи Етиен Сен-Дени пише в спомените си, че императорът предпочитал простите ястия. Харесвал добрата супа (обичал я много гореща) и хубаво парче варено говеждо.

    За закуска обикновено му сервирали яйца – варени, „на очи“ или във форма на омлет, малък агнешки джолан, котлети, говеждо филе, печена агнешка плешка, пилешки крилца, леща, бобена салата. Сутрин на масата нямало повече от две ястия.

    Обядът бил по-изискан. Масата сервирали богато, но Наполеон никога не изяждал всичко докрай. Предпочитал месо или зеленчуци. Приключвал трапезата си с парче сирене – пармезан или рокфор. Ако имало плодове, също ги поднасяли, но императорът ги ядял неохотно. Най-често това била четвърт круша или ябълка, малко грозде. Но много обичал пресни бадеми, можел да изяде почти цяла чиния. Харесвал вафли със сметана и бонбони. След ядене се сервирало кафе, по-голямата част от което той оставял в чашката.

    Тогава било прието след хранене да се пие ликьор, например, от типа на прочутото португалско вино „порто“, портвайн – но Наполеон не пиел никакви ликьори.

    Друг негов камериер, Луи-Жозеф Маршан, който му прислужвал от 1814 до 1821 г., добавя, че императорът обичал картофи, приготвени по всякакъв начин. Но най-много ги харесвал печени в жарава.

    Съществува популярна легенда за рецептата на „кокошка Маренго“. Създаването на това ястие се приписва на Дюнан, главен готвач на наполеоновата армия в Италия. Вечерта след битката при Маренго (14 юни 1800 г.) той трябвало набързо да приготви вечеря за победителя, генерал Бонапарт. Дюнан решил, че готвенето на цялата кокошка ще отнеме твърде много време. Затова я нарязал на парчета, смесил ги с лук, домати, чесън, коняк и запържил всичко в зехтин; украсил готовото блюдо със зеленина и яйце. Императорът харесал ястието. Историците обаче твърдят, че това е легенда и рецептата просто е създадена от ресторантьорите в чест на победата. Това споменава неговият личен секретар Луи Антоан Фовел дьо Буриен.

    Наполеон не бил голям любител на алкохола. По време на храненето той пиел вино, разредено, както в античните времена, с вода. Буриен пише, че императорът предпочитал или кларет бордо, или бургундско вино.

    След закуска и вечеря искал чаша силно кафе. Секретарят му си спомня, че когато Наполеон работел до късно, до два или три часа сутринта, той нареждал да се сервира горещ шоколад.

    Обичал особен вид бургундско вино – шамбертен. Един от придружителите на императора на остров Света Елена, граф дьо Лас Кас, отбелязва, че това вино докарвали на императора, независимо къде се намирал той – в Германия или Москва. Смятал го за много полезно.

    Впрочем, на остров Света Елена Наполеон променил предпочитанията си за напитките. Както отбелязва Сен-Дени, той пиел кларет и винаги добавял вода в съотношение 1:1. Понякога на вечеря изпивал чаша шампанско.

    На Света Елена Наполеон се наслаждавал и на златисто десертно вино „Констанция“ от Южна Африка.

    10 безценни неща, които бяха унищожени заради човешката глупост

    Имате ли приятели – каръци, в чиито ръце буквално всичко пада, къса се и се руши? Но счупването на чаша или съсипването на снежнобяла покривка не е толкова страшно, колкото унищожаването на 200-годишния стол, на който е сядал самия Наполеон, или, например, древен храм на маите.

    Подобни ситуации обаче се случват! Ето няколко от тях, които съсипаха невероятно ценни за човечеството неща.

     

    1. През 18 век преподобният Франсис Гастрел се заселил в къщата, в която е живял Шекспир. Тълпи от поклонници се събирали всеки ден под прозорците му, за да почетат паметта на великия английски драматург. И основната атракция на това място била черницата, която Шекспир лично засадил в двора си.

    Неканените гости толкова омръзнали на Гастрел, че той отсякъл злощастното дърво. Жителите на града, обаче, били възмутени от този акт и изгонили преподобния, като поискали той да продължи да плаща данък върху собствеността си. Разбира се, на монаха това въобще не му харесало. Тъй като бил много ядосан, той решил да си отмъсти на съседите и да събори бившия дом на Шекспир до основи.

    2. Уникалният паметник, наречен Бримхам Рокс в Северен Йоркшир, е създаден от природата за повече от 320 милиона години.

    И още толкова можеше да стои, радвайки туристите, които го посещават, ако не била група местни тийнейджъри. Те решили да се забавляват като избутат камък от скалата, в резултат на което тя се разрушила и се превърнала на малки парченца.
    На място дошли професионалисти, надявайки се да възстановят историческия обект, но щетите били твърде големи. В резултат на това вече няма скала, а фрагментите от нея лежат някъде в подножието й.

    3. През 2012 г. в малкото лозарско селце Иврак, близо до Бордо, случайно унищожили великолепния замък Белвю от 18 век , който бил купен малко преди това от руския бизнесмен Дмитрий Строскин. Предприемачът поръчал реконструкция на замъка на полска строителна компания, по-специално разрушаването на едно малко разширение, което нямало естетическа стойност и само съсипвало външния вид на замъка.

    Когато Строскин се върнал от командировка, по ирония на съдбата, от стария замък не било останало нищо, освен … въпросната пристройка. Полските строители се объркали. Бизнесменът обяснявал, че това не влизало в плановете му и дори обещал сам да направи реставрация на сградата. Властите, обаче, били толкова гневни, че стартирали съдебен процес срещу Строскин. В резултат на това руснакът получил условна присъда и му наложили голяма глоба.

    4. През 2014 г. във френски музей се случило нелепо недоразумение, което почти застрашило целостта на 200-годишна реликва.

    Умореният пазач решил да отдъхне и седнал на първия стол, на който се натъкнал. Оказало се, че това било походното кресло на Наполеон, което не могло да издържи натоварването и се напукало. За щастие столът бил възстановен, но можем да си представим спектъра от емоции, които бедният пазач изпитал, когато разказал на началниците си за случилото се!

    5. През 2013 г. строителна фирма в Белиз се нуждаела от варовик, за да ремонтира пътя. За да сe сдобият с материала, те унищожили … древен храм на маите.

    Може би това е станало случайно, но фактът остава: конструкцията, която се издигала повече от 2000 години, сега е разрушена. И най-възмутителното в тази история е, че размерът на глобата, която компанията трябвало да плати, била само 24 хиляди долара.

    6. Уинстън Чърчил не можел да търпи официалния си портрет, нарисуван за 80-ия му рожден ден, затова го държал във винарската изба и не го показвал на никого.

    След смъртта на британския министър-председател вдовицата му заповядала на секретаря да окачи платното в къщата, след което го пренесла в задния двор и го изгорила.

    7. Известният фотожурналист Робърт Капа, заедно с американските войници, буквално е бил в центъра на събитията, когато десантът на съюзническите сили в Нормандия започва на 6 юни 1944 г.

    Легендарният фоторепортер успял да направи повече от 100 снимки от сраженията, негативите от които той изпратил на списание Life. Трябвало да е истинска сензация!
    Въпреки това, 15-годишният асистент на лаборанта ги оставил след проявяването в сушилнята със затворени врати. Поради това емулсията се разтопила и 95 от снимките се съсипали напълно, други 11 загубили контраста си, но дори и в този си вид те станали световно известни.

    8. През 2012 г. от художествената галерия в Ротердам били откраднати седем картини на велики художници – Пабло Пикасо, Клод Моне и Анри Матис.

    Похитителите на картините не могли да намерят купувач за тях, затова лидерът на бандата ги подарил на майка си, а тя ги заровила в гробището близо до дома ѝ. Когато полицията разбрала за престъплението и всички членове на групата били арестувани, жената занесла картините в дома си и ги изгорила в печката.

    9. През 2013 г. в музея в Калкута в Индия правили ремонт, по време на който изпълнителите случайно закачили статуя на лъв, датираща от 250 г. пр . н. е.

    На този етап скулптурата все още можела да бъде спасена, ако служителите на музея, били използвали модерно оборудване, за да я сложат на място. Вместо това, обаче, те вдигнали фрагментите с вериги и блокове, които оставили много груби следи по повърхността на статуята.

    10. Акацията „Дървото на Тенер“ някога се е смятало за най-самотното дърво на земята, тъй като е израствало дълбоко в пустинята – в радиус от 400 км от него не са открити други растения.

    Дървото дори било отбелязано на военни карти в мащаб 1: 4 000 000 като една от идентификационните марки, а на местните жители било строго забранено да вредят на дървото по някакъв начин. Те обаче не мислели така, защото повече от десетилетие това дърво е било спирката за каравани, движещи се по търговските пътища на Сахара.
    За жалост, не било възможно да се спаси уникалното растение – през 1973 г. акацията била свалена от камион, който бил управляван от пиян либийски шофьор. Смешното е, че преди това друг човек също успял да се блъсне в самотното дърво насред пустинята, а това бил вторият удар, който се оказал фатален за него.

    Автор: Десислава Михалева

    Набис и последната война на Спарта

    Предпоследен цар на Спарта бил Набис (упр. 207-192 пр. Хр). Той се ползвал с лоша слава сред своите съвременници. Историкът Полибий пише: „Набис напълно изтреби оцелелите противници на неговата власт в Спарта, изгони богатите граждани и раздаде имотите и жените им на свои хора, които бяха убийци, разбойници, крадци, измамници“.

    Днешните учени обаче имат по-трезва оценка за Набис: да, той обичал властта, разорявал местните олигарси, но в същото време провеждал социални реформи – раздавал земя на бедните спартанци и освободил повече от хиляда илоти. Набис бил последният владетел, който се опитал да направи Спарта отново велика.

    През 204 г. пр. Хр. той атакувал главния град на Аркадия, Мегалополис, но неуспешно. Тогава нахлул в Месения – района, съседен на Спарта. Ала и тук спартанската армия била победена. Тези досадни неуспехи обаче не обезкуражили Набис.

    Когато през 200 г. започнала Втората македонска война, той действал хитро. Отначало се присъединил към лагера на македонския цар Филип V, за което получил от него древния град Аргос, вечният враг на Спарта. Но щом Филип започнал да губи, спартанският тиранин бързо се приспособил и по време на битката при Киноскела (197 г. пр. Хр.), вече бил верен съюзник на Рим. Затова римляните оставили Аргос в негово владение. Другите гръцки градове, включени в Ахейския съюз, обаче ги убедили да променят решението си. Така през 195 г. пр. Хр. в Пелопонес се събрала 40-хилядна армия, състояща се от римляни, техни латински съюзници и спомагателни гръцки части. Ахейците добавили още 10 хиляди бойци. Набис имал много по-малка сила (около 15 хиляди войници според Тит Ливий), но решил да се бие докрай – както и подобавало на спартанец.

    Бойните действия започнали близо до Аргос, където се концентрирала съюзническата армия. Враговете на Набис в града се опитали да вдигнат въстание, но направо на площада били посечени от спартанския гарнизон.

    Набис. Снимка: Уикипедия

    В същото време римският флот блокирал единственото спартанско пристанище Гитио, което паднало след кратка ожесточена битка.

    Набис се решил на преговори с римляните. Той ги убеждавал, че не заплашва никого, но условията били категорични: да предаде Аргос, да унищожи всичките си кораби, да върне всички хора, които прогонил, а на тях пък да върне робите и илотите, на които дал свобода. Набис може би щял да се съгласи, но спартанците решили да се бият докрай.

    Рано сутринта римските и ахейските войски нападнали Спарта от различни посоки. Градът нямал стени навсякъде и именно на празните места се развихрили най-жестоките боеве. След няколко часа ръкопашна битка римляните успели да изтласкат защитниците на Спарта и да разкъсат отбраната.

    Най-добрият военачалник на Набис се казвал Питагор (съименник на прочутия математик). Той заповядал да подпалят къщите, разположени покрай крепостните стени. Скоро римските легионери, които успели да се промъкнат в града, се озовали в огнен чувал и побягнали обратно.

    Набис изпратил отново пратеници и уверил римляните, че приема техните условия. Римският консул Тит Квинций Фламинин се съгласил. Вероятно се притеснявал от загубите, които били неизбежни по време на новото нападение. Но по-скоро той като умен политик разбирал, че ако смаже Спарта и унищожи Набис, позициите на другите гръцки градове и особено на Ахейския съюз, ще бъдат засилени. А Рим нямал нужда от нови съперници в Гърция.

    През 192 г. пр. Хр. Набис отново започнал война, но бил предателски убит по време на бойни учения. Времето на Спарта приключило.

    Интернет митове и легенди: Разкриване на популярни „исторически“ снимки и факти

    Днес много „сензационни“ снимки от миналото се скитат из мрежата, създадени да поразят въображението на потребителите. Ние знаем също, че Интернет е чудесна почва за редица измами и фалшификации, така че не трябва да се доверявате на всичко, което се публикува в мрежата. Предлагаме ви да се запознаете с най-известните „исторически“ факти, които се оказаха обикновени фалшификати.

    Съветски войник от Втората световна война, целуващ кръст

    Този образ е много популярен в мрежата и често е цитиран като пример за факта, че „няма атеисти в окопите“. Малко хора се съмняват в реалността на фотографията, но нека си признаем. Това е организирана фото работа „Войнишка молитва“, чийто автор е професионалния фотограф Ширак Карапетян-Милщайн.

    В ролята на боец ​​от Червената армия, който целува кръста, влиза млади актьор от театъра в Армавир. За първи път се заговори за тази снимка във връзка със скандала. Снимката била използвана за създаване на плакати, посветени на падането на обсадата на Ленинград, което възмути хората, знаещи за истинския произход на този кадър.

    Междувременно авторът на снимката анонсирал работата си с постскрипт, в който се казва, че снимката е направена през 2007 г. близо до Армавир и има за цел само да предаде атмосферата на Великата отечествена война. Посветил е този портрет на войниците, участвали в битката при Курската дъга.

    Харемът от персийския шах Насер ал-Дин Шах Каджар

    В продължение на много години интернет потребителите се забавляваха със снимки на странни мъжествени жени в ориенталски дрехи, със сраснати вежди и мустаци на кръглите си лица. Надписите на тези фотографии твърдят, че това са  съпругите от харема на персийския шах Насер ал Дин Шах Каджар, отговарящи на представите му за женската красота.

    Това не е вярно, тъй като снимката показва театрални актьори мъже в комедийни женски образи. Шахът имал  доста прогресивни възгледи за източен владетел в 19 век и обожавал театъра. Но в същото време бил сериозно ограничен от каноните на исляма, изтривайки жените от всяка социална и творческа дейност. Затова в неговия театър всички роли се играели само от мъже.

    Разстрел на картечарки

    Въпреки факта, че Photoshop е изобретен сравнително наскоро, самото изкуство на фотомонтажа съществува от почти два века. Снимката, на която немски войник разстрелва ридаещи съветски картечарки, е много стар фалшификат, имаща голям успех и днес. Сравнявайки дясната и лявата снимка, можете да сте сигурни, че имаме работа с умели фалшификатори.

    Влюбените Джон Кенеди и Мерилин Монро

    Тази снимка, за която се твърди, че е направена тайно, сърфира в Интернет от дълго време, подхранвайки слуховете за любовна афера между американския президент и секссимвола на Холивуд. Може би този роман наистина е съществувал, но тази снимка е фалшива. Това е постановка с двойници, реализирана от фотографа Алисън Джексън, известна с подобни произведения.

    Целувка на немски войник и момиче от Червената армия

    Още един фейк от „немската“ серия, особено любима на  интернет потребителите. На снимката това изобщо не е историческа целувка, илюстрираща победата на любовта над омразата, а снимка, направена днес в Крим на събиране на възстановчици. Тя изобразява целувката на съпруг и съпруга, облечени в униформи на врагове.

    Мартин Лутър Кинг показва неприличен жест

    Снимката, на която кореспондент уж хванал Мартин Лутър Кинг, показващ неприличен жест, веднъж беше много активно дискутирана. Но както се оказа – напразно. Активистът за права на тъмнокожите на снимката показва „V“ с два пръста, тоест „победа“, но оригиналът бил леко коригиран.

    Албърт Айнщайн се спасява с велосипед от атомна експлозия

    Този мем кадър е създаден през 2011 г. от американски фотограф, но някои не разбрали, че това е просто колаж. Вестниците препечатали снимката като истинска, разпространявайки сред читателите усещане за недоумение и дори шок. Всички се изплашили не толкова от ядрената експлозия, а от зловещата усмивка на известния учен на този фон. Разликата между двете снимки на колажа е 29 години.

    Убийството на Кенеди

    Мнозина обичат да показват тази снимка като историческа, направена миг след убийството на американския президент Джон Ф. Кенеди в Далас. Всъщност това е само кадър от игрален филм, посветен на това събитие.

    Опиум парти

    И отново, снимка, изкарана от кадър, изрязан от филм. Тези, които твърдят, че снимката показва истинско свърталище на пушачи на опиум през 1918 г. или лъжат, или се лъжат. Това е само кадър от филма „Данди-Пача“ на френския режисьор Жорж Ремонт.

    Таймер за бардаци

    Мнозина се натъкнаха онлайн на тази снимка, която според надписите, е примитивен таймер на проститутка от XIX век. Обикновено в описанието на тази снимка се казва, че такива свещи са били използвани от работещите в бардаците за измерване на времето, отредено на клиента. Това е лъжа – на снимката са обикновени джобни свещи, а историята с проститутки е измислена от човек, който в наши дни е решил да продаде „скъп уникат“.

    Автор: Десислава Михалева

    Испанската терция – най-добрата пехота на Ренесанса

    През ХVІ век едно малко каре испански войници – от 1500 до 3000 души, се смятало за непобедима бойна система.

    Ядрото на испанската армия била пехотата – а ядрото на пехотата била ударната част, наречена „терция“. Всяка такава бойна единица се състояла от копиеносци, алебардисти, мечоносци и аркебузири. Техните съгласувани действия напомняли древната фаланга на македонците и били отговор на двойната заплаха, пред която Испания била изправена в тогавашните войни на територията на Италия: швейцарската пехота „гевалтхауфен“ и френската тежка кавалерия.

    „Предаването на Бреда“ от Веласкес, показващо как Амброзио Спинола, командир на испанското терцио, получава ключовете на града от победения холандски генерал, 1625 г. Снимка: Уикипедия

    Докато търсели методи за борба срещу войнствените швейцарци и добре обучените французи, испанците открили, че определен строй войници се справя отлично с тези противници. На бойното поле можело да има няколко терции, които да се разделят на роти или пък да се слеят заедно, образувайки съгласувана и изключително умела отбранителна формация. Основното оръжие на терцията били 5-метрови пики в ръцете на тежки пехотинци, добре защитени от стоманени брони. Гора от такива копия надеждно защитавала терцията срещу пехотата на врага. Когато били подложени на кавалерийска атака, задните краища на пиките се забивали в земята и така посрещали конните врагове, като можели да разпорят всеки кон или ездач. Аркебузирите пък стреляли по противника, ако той се съпротивлявал на пиките и не позволявал на терцията да се придвижва напред. В случай, че врагът успеел да пробие строя, както често правели френските кавалеристи, тогава влизали в действие войниците с алебарди, които с един удар можели да разсекат човек на две, или испанските мечоносци с дълги мечове.

    Тази система давала големи предимства: в битката при Грансон пикинерите просто оставали недостижими за вражеските нападения, а стрелците от дълбочина притичвали напред и със залпове нанасяли големи загуби на противника.

    Войници от терцио: алебардист, знаменосец и аркебузиер. Снимка: Уикипедия

    Срещу статичен противник терцията била неуязвима. Но по време на движение строят можело да се наруши и това давало на враговете голям шанс да атакуват, преди отново да се въведе ред.

    Обичайната тактика на испанците била да строяват пикинерите в правоъгълник с пропорция 1:2, понякога с празно пространство в средата. Дългата страна била обърната към врага. На всеки ъгъл се разполагали по-малки правоъгълници от стрелци – „ръкави“, които напомняли кули на крепост.

    Ако в сражението участвали няколко терции, те образували подобие на шахматна дъска. Подреждането в правилни правоъгълници не било лесно, затова имало таблици, които помагали на офицерите да изчисляват броя на войниците в редиците и колоните.

    В големи битки участвали до 4-5 терции. В тези случаи те се подреждали в 2 линии, за да се подкрепят с огъня на аркебузите, без риск да засегнат своите. Маневреността на тези формации била минимална, но пък били неуязвими за атаките на кавалерията.

    Правоъгълните структури давали възможност за защита против атаки от няколко посоки, обаче скоростта на тяхното движение била много ниска. За построяването на армията в боен ред били необходими много часове.

    Испания никога не е имала силна конница и ако не били терциите, нейната армия би била лесна плячка за всички врагове.
    С течение на времето терцията започнала да копира римския легион, въоръжили я с мускети и шпаги – а самите испанци повярвали, че са достигнали върха на военната мъдрост.

    Разбира се, не било така, по една много проста причина: във военното изкуство не съществува такъв връх. Враговете също търсели начини за борба и открили, че терцията е много уязвима по фланговете, по принцип е бавна и ако успеете да навлезете дълбоко в нея, тя е обречена. Пиките стават безполезни, а стрелците нямат достатъчно умения за ръкопашен бой.

    Битката при Рокроа (1643 г.) бележи края на превъзходството на испанските терции – Рокроа, последното терцио, картина на Аугусто Перер-Далмау. Снимка: Уикипедия

    Така в битката при Рокроа (1643 г.) французите победили, като просто заобиколили испанските терции откъм фланговете и след това ги смазали числено. Малките френски мускетарски десетки бързо се придвижвали по бойното поле, нанасяли големи загуби на терциите и испанците просто нямали време да се защитят от всички страни наведнъж. А когато в редиците им се появили големи пробиви, френската бронирана кавалерия нанесла удар.

    След тази битка станало ясно, че дните на испанската терция са преброени – полесраженията вече се завладявали от малките съединения със стрелково оръжие.

    Марихуана, аборти и радикална реформа са наследството на най-бедния президент на света

    Хосе Мухика стана известен в целия свят със своя невероятен алтруизъм и радикални реформи. През 2013 г. влиятелното списание The Economist призна Уругвай за „страна на годината“. Нещо повече, тази латиноамериканска държава е първата, която получи такава чест, преди списанието номинираше само „хора на годината“. Редакторите обясниха избора си по елементарен начин: от консервативна католическа страна, тя бързо се превърна в истински бастион на социал-либерализма.

    Само за няколко години там бяха легализирани гей браковете, марихуаната и абортите. Водещата роля в тези трансформации изигра Жозе Мухика, президент с леви убеждения, чийто начин на живот предизвика уважението дори на десния британски вестник „Дейли мейл“, който обожава да разобличава „борците за национално щастие“, живеещи нашироко. Статията за уругвайския президент беше озаглавена „Най-накрая! Политик, който НЕ крие имуществото си!”

    Наистина няма какво да скрие Мухика. След като стана президент, той изостави великолепния дворец, в който преди това живееха многобройни уругвайски премиери, и се засели във фермата на жена си в околностите на столицата Монтевидео. Трудно е да се предположи, че президентът живее в скромната къща с една спалня: пред къщата, заобиколена от хризантеми, е паркирана колата му – Volkswagen Beetle 1987 г. Охраната е представена от двама полицаи, скучаещи на селския път, водещ към фермата, както и трикраката Мануела, любимото куче на държавния глава.

    Самият 78-годишен президент в свободното си време се занимава основно с малката си градина. Когато възрастта напомня за себе си, той ходи в обикновена селска клиника, където търпеливо чака повикването на лекаря заедно с обикновените посетители. Освен това купува храна в обикновен магазин, където след работа отива със собствената си кола. В същото време той харчи много малко пари: той дава 90% от президентската си заплата за благотворителност, а живее с около хиляда долара на месец.

    Мухика не обича да го наричат ​​„най-бедният президент на планетата“. Според него бедни са онези, които се заобикалят с невероятен лукс, зад който има пълна духовна и морална пустота. А той просто живее нормално, в пълно съответствие със собствените си потребности. Президентът обяснява, че дълги години пределът на мечтите му е бил обикновен матрак, така че сегашният му живот напълно го устройва.

    Мухика знае какво говори: той започва политическата си кариера в партизанското движение от марксистки тип Тупамарос. Неговите бойци станаха известни като вид „робинхутовци“ – ограбваха богатите и банките, след което раздаваха пари и имущество на бедните. Такива действия често са съпътствани от насилие: Мухика например е раняван шест пъти при престрелки. Когато военните дойдоха на власт, повечето от членовете на Тупамарос, включително и бъдещият президент, бяха прибрани в затвора. Зад решетките той прекарва 12 години сам на дъното на кладенец, където условията, разбира се, били ужасни: нямало матраци.

    Уругвайският президент, въпреки че призовава целия свят да се измъкне от оковите на „нескромното потребление“, не изисква аскетизъм от своите съграждани. Според него, хората винаги са се стремили и винаги ще се стремят да живеят по-добре, което по принцип е нормално.

    Следователно Мухика се отказва от марксистките възгледи на младостта си и провеждаше умерена левоцентристка икономическа политика, която осигурява на страната му стабилен три процентен растеж през последните години. Държавата инвестира много в национални и инфраструктурни проекти. Например по инициатива на президента всеки студент в страната е снабден с евтин компютър безплатно.

    Под ръководството на Мухика Уругвай се превърна в много по-малко опасна страна. След пълната легализация на марихуаната и установяването на строг държавен контрол върху нейния оборот, международните наркокартели започнаха да напускат страната. Марихуаната стана обществено достъпна, след което популярността на хероина и кокаина драстично намаля. Не беше нужна война срещу бизнеса с наркотици: Уругвай просто престана да бъде печелившо място за наркокартелите.

    Между другото, населението, първоначално прие легализацията на марихуана с доста скептицизъм (рейтингът на президента след това падна), скоро осъзна всички положителни страни на иновацията. Сега никой дори не повдига въпроса за възстановяване на наказателната отговорност за съхранението и потреблението на „тревата“. Нещо повече, в цял свят опитът на Уругвай в тази област се изучава активно и се дава за пример.

    След като вече не е президент, жителите на страната тъжат за алтруизма и готовността на президента за реформи. Много уругвайци са впечатлени от начина му на диалог: откровен и дори суров. Шест огнестрелни рани, 12 години в затвора и достолепна възраст всеки могат да направят сприхав и необуздан. Разбира се, президентският статус налага определени ограничения, но Мухика все още остава партизанин по душа. През 2013 г., след преговори с аржентинския президент Кристина Кирхнер, уругвайският лидер, вярвайки, че никой не го чува, нарече колегата си „стара вещица“. Микрофонът обаче беше включен, така че това определение не само се чу, но и моментално се разпространи в социалните мрежи. Оттогава аржентинската опозиция не нарича Кирхнер по друг начин. Извиненията на Мухика в този смисъл бяха слаба утеха за нея.

    Ето и друг любопитен епизод: Уругвайският президент, след като научи за дисквалификацията на нападателя на националния отбор Луис Суарес в средата на Световното първенство на ФИФА, обяви служителите на ФИФА за „стари кучи синове“. Той нарече решението за дисквалификация „фашистко“. На въпрос на журналистите дали може да се цитира, държавният глава отговори: „Да, моля!“ Публикувайте го. “ Излишно е да се казва, че след това неговата популярност сред съгражданите полетя до небето. Поражението на уругвайския отбор от колумбийците само засили увереността на избирателите в коректността на думите на техния президент.

    Хосе Мухика ще остане легендарният държавен глава, който, както отбеляза The Economist, „прехвърли баланса от индивида към колектива, от униние към радост“.

    Крале, царе, императори – каква е разликата?

    В далечното и не толкова далечното минало, а понякога дори в наши дни държавният глава можело да бъде наричан крал, цар, император – като понякога някои от тези титли се използвали едновременно.

    Така, например, българският цар Калоян бил провъзгласен от папата за „крал“ през 1204 г., която титла се добавя към „цар“, получена от него по право след смъртта на брат му Петър.

    Цар Калоян е провъзгласен от папата за „крал“ през 1204 г.

    Руските монарси пък носят титлата „цар“ след Иван Грозни. Петър Велики към нея добавя и „император“.

    Цар

    Въобще, титлата „цар“ се срещала само в България и Русия. Като българските царе са доста „по-стари“ от руските – пръв цар на България и въобще в света е Симеон Велики, който взема тази титла през 913 г. Иван Грозни е доста след него – през 1547 г. В Русия тази титла се използва до 1721 г., когато руският цар Петър I се обявява за „всеруски император“. Ала и след това руските монарси наред с официалната титла „император“ използват и „цар“ до революцията през 1917 г.

    Думата „цар“ идва от латинското „цезар“. Това е задължителна част от титлата на императорите от времето на Римската империя, а по-късно и на Източната Римска империя – Византия. Произхожда от името на Юлий Цезар. Названието „цезар“ отразява приемствеността на властта на императорите, за която по този начин се утвърждава, че произхожда лично от него.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Любопитни факти за Персийската империя

    Прабългарите преди основаването на собствена държава

    Изследване: Ето какъв е бил сексът в Османската империя

    В немския език пък титлата „цезар“ се появява във формата „кайзер“. Някои историци спорят дали това става чрез готската й форма „кайсар“ или директно чрез транскрипция от латински.

    Император

    Първоначално думата „император“ означавала просто „военачалник“, предводител на римските легиони. Титлата придобива монархически характер по времето на римския император Октавиан Август (упр. 27 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).

    В европейската исторически традиция титлата император се свързва именно с Рим – това показва водещото положение на съответната държава. Оттам и продължилият векове, но в края на краищата неудачен опит за ново обединяване на Европа, както по времето на Рим, в лицето на т. нар. „Свещена Римска империя“ – чиито „императори“ си останали обаче само формални носители на тази титла.

    Любопитен от историческа гледна точка, например, е начинът, по който Русия се превръща в империя. По същество, тя е първата реална и достатъчно дълго просъществувала империя след Римската, която с право носи това название: голяма територия, силна армия, много народи на нейната територия.

    Други претенденти за това звание са западноевропейските колониални империи – Британската, Испанската и Португалската. Но все пак вмъкнатата частица „колониална“ показва непълноценната форма на подобни имперски образувания с накъсана територия.

    Сближаването между Русия и Европа през ХVІІІ век повдига въпроса за мястото на държавата в европейската йерархия. Самата дума „империя“ означава, наред с други неща, политическия статус и права на страната, нейното ниво на развитие и претенциите й за ролята на световен лидер.

    Друг фактор за обявяването на Русия за империя е фактът, че титлата „император“ е била по-разбираема на Запад, отколкото титлата „цар“. Но в същото време, въпреки факта, че Русия се превръща в империя, а царят в император, титлите „цар“ и „велик княз“ се запазват от руските владетели. Например, руският император Николай I през 1829 г. бил коронясан за полски крал във Варшава, а също така носел титлата „Велик княз Финландски“ (която принадлежала на руските императори в периода 1809-1917 г.). Така, в официалния му титулен списък се срещат общо около 30 названия.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Произход на българите – теории и хипотези

    Българите са единствените, които са побеждавали Чингис Хан и монголската империя

    Кара Булгар – забравената империя на черните българи

    В Европа най-голям брой империи се появяват през ХІХ век. Така, например, през 1804 г. императорската титла е присвоена от Наполеон Бонапарт. След това имперски претенции, заради африканските си колонии, проявява и Германия. В Европа по онова време съществуват още Австро-Унгарската, Руската, Британската и Османската империя.

    Освен това, през ХІХ век, следвайки европейската традиция, владетелите на определени държави от Латинска Америка, които тогава наскоро получили независимост, се обявяват за императори. В началото на 1804 г., след отделянето на колонията от Франция, бива провъзгласена Хаитянската империя – а през есента на същата година генерал-губернаторът на Хаити Жан-Жак Десалин се провъзгласява за император Жак I. След придобиването на независимост, за империя се обявява и Бразилия.

    В началото на XX век, поради Първата световна война и последвалите революции, най-големите европейски империи – Руската, Германската и Австро-Унгарската, престават да съществуват. Британската империя просъществува малко по-дълго, но в средата на ХХ век под натиска на САЩ и тя се разпада на редица независими и полунезависими държави.

    В момента единственият монарх в света, който носи титлата „тенно“ или по-старата „микадо“ (равна на европейската „император“) е Нарухито в Япония.

    Крал

    Има няколко версии за произхода на думата „кинг“ (англоезичната й форма) или „рей“ (в романските езици). Смята се, че в английския идва от титлата на викингските племенни вождове „конунг“. В романския езиков ареал – френски, италиански, испански, португалски, титлата „рей“ или „роа“ е наследница на латинската дума „рекс“, която означава „върховен ръководител“, както и „първи жрец“.

    Според най-разпространената версия, славянската форма на западните монарси – „крал“, „король“, „крул“, идва от името на Карл Велики, основателят на династията на Каролингите, управлявал франките от 768 до 814 година.

    През ХХ век под влияние на англоезичната култура редица нововъзникващи държави започват да се наричат ​​„кралства“, в западните форми на произношение „кингдом“ – но, всъщност, в самите тях се предпочитат местните форми. Например, в Кувейт и Катар титлата на държавния глава е „емир“, а в Оман и Бруней – „султан“. Съответно, държавите са „емирати“ и „султанати“.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Пуническите войни – битките между Римската република и Картагенската империя

    Какъв щеше да е светът, ако Картаген беше победил?

    Битката при Кана

    Най-важната битка във войната между Картаген и Римската империя

    Историята на Римската Империя

    Древната история на Първото българско царство. Къде са живели прабългарите на Аспарух?

    Историята на Османската империя

    Волжка България или Страната на градовете

    Племето Авари и връзката им с българската история

    Византийската империя – възход и падение

    Синовете на Кубрат

    Цар Калоян – един от владетели, заради които българите имаме славата на велик народ

    Произходът на името „България“