Предпоследен цар на Спарта бил Набис (упр. 207-192 пр. Хр). Той се ползвал с лоша слава сред своите съвременници. Историкът Полибий пише: „Набис напълно изтреби оцелелите противници на неговата власт в Спарта, изгони богатите граждани и раздаде имотите и жените им на свои хора, които бяха убийци, разбойници, крадци, измамници“.
Днешните учени обаче имат по-трезва оценка за Набис: да, той обичал властта, разорявал местните олигарси, но в същото време провеждал социални реформи – раздавал земя на бедните спартанци и освободил повече от хиляда илоти. Набис бил последният владетел, който се опитал да направи Спарта отново велика.
През 204 г. пр. Хр. той атакувал главния град на Аркадия, Мегалополис, но неуспешно. Тогава нахлул в Месения – района, съседен на Спарта. Ала и тук спартанската армия била победена. Тези досадни неуспехи обаче не обезкуражили Набис.
Когато през 200 г. започнала Втората македонска война, той действал хитро. Отначало се присъединил към лагера на македонския цар Филип V, за което получил от него древния град Аргос, вечният враг на Спарта. Но щом Филип започнал да губи, спартанският тиранин бързо се приспособил и по време на битката при Киноскела (197 г. пр. Хр.), вече бил верен съюзник на Рим. Затова римляните оставили Аргос в негово владение. Другите гръцки градове, включени в Ахейския съюз, обаче ги убедили да променят решението си. Така през 195 г. пр. Хр. в Пелопонес се събрала 40-хилядна армия, състояща се от римляни, техни латински съюзници и спомагателни гръцки части. Ахейците добавили още 10 хиляди бойци. Набис имал много по-малка сила (около 15 хиляди войници според Тит Ливий), но решил да се бие докрай – както и подобавало на спартанец.
Бойните действия започнали близо до Аргос, където се концентрирала съюзническата армия. Враговете на Набис в града се опитали да вдигнат въстание, но направо на площада били посечени от спартанския гарнизон.
Набис. Снимка: Уикипедия
В същото време римският флот блокирал единственото спартанско пристанище Гитио, което паднало след кратка ожесточена битка.
Набис се решил на преговори с римляните. Той ги убеждавал, че не заплашва никого, но условията били категорични: да предаде Аргос, да унищожи всичките си кораби, да върне всички хора, които прогонил, а на тях пък да върне робите и илотите, на които дал свобода. Набис може би щял да се съгласи, но спартанците решили да се бият докрай.
Рано сутринта римските и ахейските войски нападнали Спарта от различни посоки. Градът нямал стени навсякъде и именно на празните места се развихрили най-жестоките боеве. След няколко часа ръкопашна битка римляните успели да изтласкат защитниците на Спарта и да разкъсат отбраната.
Най-добрият военачалник на Набис се казвал Питагор (съименник на прочутия математик). Той заповядал да подпалят къщите, разположени покрай крепостните стени. Скоро римските легионери, които успели да се промъкнат в града, се озовали в огнен чувал и побягнали обратно.
Набис изпратил отново пратеници и уверил римляните, че приема техните условия. Римският консул Тит Квинций Фламинин се съгласил. Вероятно се притеснявал от загубите, които били неизбежни по време на новото нападение. Но по-скоро той като умен политик разбирал, че ако смаже Спарта и унищожи Набис, позициите на другите гръцки градове и особено на Ахейския съюз, ще бъдат засилени. А Рим нямал нужда от нови съперници в Гърция.
През 192 г. пр. Хр. Набис отново започнал война, но бил предателски убит по време на бойни учения. Времето на Спарта приключило.
Днес много „сензационни“ снимки от миналото се скитат из мрежата, създадени да поразят въображението на потребителите. Ние знаем също, че Интернет е чудесна почва за редица измами и фалшификации, така че не трябва да се доверявате на всичко, което се публикува в мрежата. Предлагаме ви да се запознаете с най-известните „исторически“ факти, които се оказаха обикновени фалшификати.
Съветски войник от Втората световна война, целуващ кръст
Този образ е много популярен в мрежата и често е цитиран като пример за факта, че „няма атеисти в окопите“. Малко хора се съмняват в реалността на фотографията, но нека си признаем. Това е организирана фото работа „Войнишка молитва“, чийто автор е професионалния фотограф Ширак Карапетян-Милщайн.
В ролята на боец от Червената армия, който целува кръста, влиза млади актьор от театъра в Армавир. За първи път се заговори за тази снимка във връзка със скандала. Снимката била използвана за създаване на плакати, посветени на падането на обсадата на Ленинград, което възмути хората, знаещи за истинския произход на този кадър.
Междувременно авторът на снимката анонсирал работата си с постскрипт, в който се казва, че снимката е направена през 2007 г. близо до Армавир и има за цел само да предаде атмосферата на Великата отечествена война. Посветил е този портрет на войниците, участвали в битката при Курската дъга.
Харемът от персийския шах Насер ал-Дин Шах Каджар
В продължение на много години интернет потребителите се забавляваха със снимки на странни мъжествени жени в ориенталски дрехи, със сраснати вежди и мустаци на кръглите си лица. Надписите на тези фотографии твърдят, че това са съпругите от харема на персийския шах Насер ал Дин Шах Каджар, отговарящи на представите му за женската красота.
Това не е вярно, тъй като снимката показва театрални актьори мъже в комедийни женски образи. Шахът имал доста прогресивни възгледи за източен владетел в 19 век и обожавал театъра. Но в същото време бил сериозно ограничен от каноните на исляма, изтривайки жените от всяка социална и творческа дейност. Затова в неговия театър всички роли се играели само от мъже.
Разстрел на картечарки
Въпреки факта, че Photoshop е изобретен сравнително наскоро, самото изкуство на фотомонтажа съществува от почти два века. Снимката, на която немски войник разстрелва ридаещи съветски картечарки, е много стар фалшификат, имаща голям успех и днес. Сравнявайки дясната и лявата снимка, можете да сте сигурни, че имаме работа с умели фалшификатори.
Влюбените Джон Кенеди и Мерилин Монро
Тази снимка, за която се твърди, че е направена тайно, сърфира в Интернет от дълго време, подхранвайки слуховете за любовна афера между американския президент и секссимвола на Холивуд. Може би този роман наистина е съществувал, но тази снимка е фалшива. Това е постановка с двойници, реализирана от фотографа Алисън Джексън, известна с подобни произведения.
Целувка на немски войник и момиче от Червената армия
Още един фейк от „немската“ серия, особено любима на интернет потребителите. На снимката това изобщо не е историческа целувка, илюстрираща победата на любовта над омразата, а снимка, направена днес в Крим на събиране на възстановчици. Тя изобразява целувката на съпруг и съпруга, облечени в униформи на врагове.
Мартин Лутър Кинг показва неприличен жест
Снимката, на която кореспондент уж хванал Мартин Лутър Кинг, показващ неприличен жест, веднъж беше много активно дискутирана. Но както се оказа – напразно. Активистът за права на тъмнокожите на снимката показва „V“ с два пръста, тоест „победа“, но оригиналът бил леко коригиран.
Албърт Айнщайн се спасява с велосипед от атомна експлозия
Този мем кадър е създаден през 2011 г. от американски фотограф, но някои не разбрали, че това е просто колаж. Вестниците препечатали снимката като истинска, разпространявайки сред читателите усещане за недоумение и дори шок. Всички се изплашили не толкова от ядрената експлозия, а от зловещата усмивка на известния учен на този фон. Разликата между двете снимки на колажа е 29 години.
Убийството на Кенеди
Мнозина обичат да показват тази снимка като историческа, направена миг след убийството на американския президент Джон Ф. Кенеди в Далас. Всъщност това е само кадър от игрален филм, посветен на това събитие.
Опиум парти
И отново, снимка, изкарана от кадър, изрязан от филм. Тези, които твърдят, че снимката показва истинско свърталище на пушачи на опиум през 1918 г. или лъжат, или се лъжат. Това е само кадър от филма „Данди-Пача“ на френския режисьор Жорж Ремонт.
Таймер за бардаци
Мнозина се натъкнаха онлайн на тази снимка, която според надписите, е примитивен таймер на проститутка от XIX век. Обикновено в описанието на тази снимка се казва, че такива свещи са били използвани от работещите в бардаците за измерване на времето, отредено на клиента. Това е лъжа – на снимката са обикновени джобни свещи, а историята с проститутки е измислена от човек, който в наши дни е решил да продаде „скъп уникат“.
През ХVІ век едно малко каре испански войници – от 1500 до 3000 души, се смятало за непобедима бойна система.
Ядрото на испанската армия била пехотата – а ядрото на пехотата била ударната част, наречена „терция“. Всяка такава бойна единица се състояла от копиеносци, алебардисти, мечоносци и аркебузири. Техните съгласувани действия напомняли древната фаланга на македонците и били отговор на двойната заплаха, пред която Испания била изправена в тогавашните войни на територията на Италия: швейцарската пехота „гевалтхауфен“ и френската тежка кавалерия.
„Предаването на Бреда“ от Веласкес, показващо как Амброзио Спинола, командир на испанското терцио, получава ключовете на града от победения холандски генерал, 1625 г. Снимка: Уикипедия
Докато търсели методи за борба срещу войнствените швейцарци и добре обучените французи, испанците открили, че определен строй войници се справя отлично с тези противници. На бойното поле можело да има няколко терции, които да се разделят на роти или пък да се слеят заедно, образувайки съгласувана и изключително умела отбранителна формация. Основното оръжие на терцията били 5-метрови пики в ръцете на тежки пехотинци, добре защитени от стоманени брони. Гора от такива копия надеждно защитавала терцията срещу пехотата на врага. Когато били подложени на кавалерийска атака, задните краища на пиките се забивали в земята и така посрещали конните врагове, като можели да разпорят всеки кон или ездач. Аркебузирите пък стреляли по противника, ако той се съпротивлявал на пиките и не позволявал на терцията да се придвижва напред. В случай, че врагът успеел да пробие строя, както често правели френските кавалеристи, тогава влизали в действие войниците с алебарди, които с един удар можели да разсекат човек на две, или испанските мечоносци с дълги мечове.
Тази система давала големи предимства: в битката при Грансон пикинерите просто оставали недостижими за вражеските нападения, а стрелците от дълбочина притичвали напред и със залпове нанасяли големи загуби на противника.
Войници от терцио: алебардист, знаменосец и аркебузиер. Снимка: Уикипедия
Срещу статичен противник терцията била неуязвима. Но по време на движение строят можело да се наруши и това давало на враговете голям шанс да атакуват, преди отново да се въведе ред.
Обичайната тактика на испанците била да строяват пикинерите в правоъгълник с пропорция 1:2, понякога с празно пространство в средата. Дългата страна била обърната към врага. На всеки ъгъл се разполагали по-малки правоъгълници от стрелци – „ръкави“, които напомняли кули на крепост.
Ако в сражението участвали няколко терции, те образували подобие на шахматна дъска. Подреждането в правилни правоъгълници не било лесно, затова имало таблици, които помагали на офицерите да изчисляват броя на войниците в редиците и колоните.
В големи битки участвали до 4-5 терции. В тези случаи те се подреждали в 2 линии, за да се подкрепят с огъня на аркебузите, без риск да засегнат своите. Маневреността на тези формации била минимална, но пък били неуязвими за атаките на кавалерията.
Правоъгълните структури давали възможност за защита против атаки от няколко посоки, обаче скоростта на тяхното движение била много ниска. За построяването на армията в боен ред били необходими много часове.
Испания никога не е имала силна конница и ако не били терциите, нейната армия би била лесна плячка за всички врагове.
С течение на времето терцията започнала да копира римския легион, въоръжили я с мускети и шпаги – а самите испанци повярвали, че са достигнали върха на военната мъдрост.
Разбира се, не било така, по една много проста причина: във военното изкуство не съществува такъв връх. Враговете също търсели начини за борба и открили, че терцията е много уязвима по фланговете, по принцип е бавна и ако успеете да навлезете дълбоко в нея, тя е обречена. Пиките стават безполезни, а стрелците нямат достатъчно умения за ръкопашен бой.
Битката при Рокроа (1643 г.) бележи края на превъзходството на испанските терции – Рокроа, последното терцио, картина на Аугусто Перер-Далмау. Снимка: Уикипедия
Така в битката при Рокроа (1643 г.) французите победили, като просто заобиколили испанските терции откъм фланговете и след това ги смазали числено. Малките френски мускетарски десетки бързо се придвижвали по бойното поле, нанасяли големи загуби на терциите и испанците просто нямали време да се защитят от всички страни наведнъж. А когато в редиците им се появили големи пробиви, френската бронирана кавалерия нанесла удар.
След тази битка станало ясно, че дните на испанската терция са преброени – полесраженията вече се завладявали от малките съединения със стрелково оръжие.
Хосе Мухика стана известен в целия свят със своя невероятен алтруизъм и радикални реформи. През 2013 г. влиятелното списание The Economist призна Уругвай за „страна на годината“. Нещо повече, тази латиноамериканска държава е първата, която получи такава чест, преди списанието номинираше само „хора на годината“. Редакторите обясниха избора си по елементарен начин: от консервативна католическа страна, тя бързо се превърна в истински бастион на социал-либерализма.
Само за няколко години там бяха легализирани гей браковете, марихуаната и абортите. Водещата роля в тези трансформации изигра Жозе Мухика, президент с леви убеждения, чийто начин на живот предизвика уважението дори на десния британски вестник „Дейли мейл“, който обожава да разобличава „борците за национално щастие“, живеещи нашироко. Статията за уругвайския президент беше озаглавена „Най-накрая! Политик, който НЕ крие имуществото си!”
Наистина няма какво да скрие Мухика. След като стана президент, той изостави великолепния дворец, в който преди това живееха многобройни уругвайски премиери, и се засели във фермата на жена си в околностите на столицата Монтевидео. Трудно е да се предположи, че президентът живее в скромната къща с една спалня: пред къщата, заобиколена от хризантеми, е паркирана колата му – Volkswagen Beetle 1987 г. Охраната е представена от двама полицаи, скучаещи на селския път, водещ към фермата, както и трикраката Мануела, любимото куче на държавния глава.
Самият 78-годишен президент в свободното си време се занимава основно с малката си градина. Когато възрастта напомня за себе си, той ходи в обикновена селска клиника, където търпеливо чака повикването на лекаря заедно с обикновените посетители. Освен това купува храна в обикновен магазин, където след работа отива със собствената си кола. В същото време той харчи много малко пари: той дава 90% от президентската си заплата за благотворителност, а живее с около хиляда долара на месец.
Мухика не обича да го наричат „най-бедният президент на планетата“. Според него бедни са онези, които се заобикалят с невероятен лукс, зад който има пълна духовна и морална пустота. А той просто живее нормално, в пълно съответствие със собствените си потребности. Президентът обяснява, че дълги години пределът на мечтите му е бил обикновен матрак, така че сегашният му живот напълно го устройва.
Мухика знае какво говори: той започва политическата си кариера в партизанското движение от марксистки тип Тупамарос. Неговите бойци станаха известни като вид „робинхутовци“ – ограбваха богатите и банките, след което раздаваха пари и имущество на бедните. Такива действия често са съпътствани от насилие: Мухика например е раняван шест пъти при престрелки. Когато военните дойдоха на власт, повечето от членовете на Тупамарос, включително и бъдещият президент, бяха прибрани в затвора. Зад решетките той прекарва 12 години сам на дъното на кладенец, където условията, разбира се, били ужасни: нямало матраци.
Уругвайският президент, въпреки че призовава целия свят да се измъкне от оковите на „нескромното потребление“, не изисква аскетизъм от своите съграждани. Според него, хората винаги са се стремили и винаги ще се стремят да живеят по-добре, което по принцип е нормално.
Следователно Мухика се отказва от марксистките възгледи на младостта си и провеждаше умерена левоцентристка икономическа политика, която осигурява на страната му стабилен три процентен растеж през последните години. Държавата инвестира много в национални и инфраструктурни проекти. Например по инициатива на президента всеки студент в страната е снабден с евтин компютър безплатно.
Под ръководството на Мухика Уругвай се превърна в много по-малко опасна страна. След пълната легализация на марихуаната и установяването на строг държавен контрол върху нейния оборот, международните наркокартели започнаха да напускат страната. Марихуаната стана обществено достъпна, след което популярността на хероина и кокаина драстично намаля. Не беше нужна война срещу бизнеса с наркотици: Уругвай просто престана да бъде печелившо място за наркокартелите.
Между другото, населението, първоначално прие легализацията на марихуана с доста скептицизъм (рейтингът на президента след това падна), скоро осъзна всички положителни страни на иновацията. Сега никой дори не повдига въпроса за възстановяване на наказателната отговорност за съхранението и потреблението на „тревата“. Нещо повече, в цял свят опитът на Уругвай в тази област се изучава активно и се дава за пример.
След като вече не е президент, жителите на страната тъжат за алтруизма и готовността на президента за реформи. Много уругвайци са впечатлени от начина му на диалог: откровен и дори суров. Шест огнестрелни рани, 12 години в затвора и достолепна възраст всеки могат да направят сприхав и необуздан. Разбира се, президентският статус налага определени ограничения, но Мухика все още остава партизанин по душа. През 2013 г., след преговори с аржентинския президент Кристина Кирхнер, уругвайският лидер, вярвайки, че никой не го чува, нарече колегата си „стара вещица“. Микрофонът обаче беше включен, така че това определение не само се чу, но и моментално се разпространи в социалните мрежи. Оттогава аржентинската опозиция не нарича Кирхнер по друг начин. Извиненията на Мухика в този смисъл бяха слаба утеха за нея.
Ето и друг любопитен епизод: Уругвайският президент, след като научи за дисквалификацията на нападателя на националния отбор Луис Суарес в средата на Световното първенство на ФИФА, обяви служителите на ФИФА за „стари кучи синове“. Той нарече решението за дисквалификация „фашистко“. На въпрос на журналистите дали може да се цитира, държавният глава отговори: „Да, моля!“ Публикувайте го. “ Излишно е да се казва, че след това неговата популярност сред съгражданите полетя до небето. Поражението на уругвайския отбор от колумбийците само засили увереността на избирателите в коректността на думите на техния президент.
Хосе Мухика ще остане легендарният държавен глава, който, както отбеляза The Economist, „прехвърли баланса от индивида към колектива, от униние към радост“.
В далечното и не толкова далечното минало, а понякога дори в наши дни държавният глава можело да бъде наричан крал, цар, император – като понякога някои от тези титли се използвали едновременно.
Така, например, българският цар Калоян бил провъзгласен от папата за „крал“ през 1204 г., която титла се добавя към „цар“, получена от него по право след смъртта на брат му Петър.
Цар Калоян е провъзгласен от папата за „крал“ през 1204 г.
Руските монарси пък носят титлата „цар“ след Иван Грозни. Петър Велики към нея добавя и „император“.
Цар
Въобще, титлата „цар“ се срещала само в България и Русия. Като българските царе са доста „по-стари“ от руските – пръв цар на България и въобще в света е Симеон Велики, който взема тази титла през 913 г. Иван Грозни е доста след него – през 1547 г. В Русия тази титла се използва до 1721 г., когато руският цар Петър I се обявява за „всеруски император“. Ала и след това руските монарси наред с официалната титла „император“ използват и „цар“ до революцията през 1917 г.
Думата „цар“ идва от латинското „цезар“. Това е задължителна част от титлата на императорите от времето на Римската империя, а по-късно и на Източната Римска империя – Византия. Произхожда от името на Юлий Цезар. Названието „цезар“ отразява приемствеността на властта на императорите, за която по този начин се утвърждава, че произхожда лично от него.
В немския език пък титлата „цезар“ се появява във формата „кайзер“. Някои историци спорят дали това става чрез готската й форма „кайсар“ или директно чрез транскрипция от латински.
Император
Първоначално думата „император“ означавала просто „военачалник“, предводител на римските легиони. Титлата придобива монархически характер по времето на римския император Октавиан Август (упр. 27 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).
В европейската исторически традиция титлата император се свързва именно с Рим – това показва водещото положение на съответната държава. Оттам и продължилият векове, но в края на краищата неудачен опит за ново обединяване на Европа, както по времето на Рим, в лицето на т. нар. „Свещена Римска империя“ – чиито „императори“ си останали обаче само формални носители на тази титла.
Любопитен от историческа гледна точка, например, е начинът, по който Русия се превръща в империя. По същество, тя е първата реална и достатъчно дълго просъществувала империя след Римската, която с право носи това название: голяма територия, силна армия, много народи на нейната територия.
Други претенденти за това звание са западноевропейските колониални империи – Британската, Испанската и Португалската. Но все пак вмъкнатата частица „колониална“ показва непълноценната форма на подобни имперски образувания с накъсана територия.
Сближаването между Русия и Европа през ХVІІІ век повдига въпроса за мястото на държавата в европейската йерархия. Самата дума „империя“ означава, наред с други неща, политическия статус и права на страната, нейното ниво на развитие и претенциите й за ролята на световен лидер.
Друг фактор за обявяването на Русия за империя е фактът, че титлата „император“ е била по-разбираема на Запад, отколкото титлата „цар“. Но в същото време, въпреки факта, че Русия се превръща в империя, а царят в император, титлите „цар“ и „велик княз“ се запазват от руските владетели. Например, руският император Николай I през 1829 г. бил коронясан за полски крал във Варшава, а също така носел титлата „Велик княз Финландски“ (която принадлежала на руските императори в периода 1809-1917 г.). Така, в официалния му титулен списък се срещат общо около 30 названия.
В Европа най-голям брой империи се появяват през ХІХ век. Така, например, през 1804 г. императорската титла е присвоена от Наполеон Бонапарт. След това имперски претенции, заради африканските си колонии, проявява и Германия. В Европа по онова време съществуват още Австро-Унгарската, Руската, Британската и Османската империя.
Освен това, през ХІХ век, следвайки европейската традиция, владетелите на определени държави от Латинска Америка, които тогава наскоро получили независимост, се обявяват за императори. В началото на 1804 г., след отделянето на колонията от Франция, бива провъзгласена Хаитянската империя – а през есента на същата година генерал-губернаторът на Хаити Жан-Жак Десалин се провъзгласява за император Жак I. След придобиването на независимост, за империя се обявява и Бразилия.
В началото на XX век, поради Първата световна война и последвалите революции, най-големите европейски империи – Руската, Германската и Австро-Унгарската, престават да съществуват. Британската империя просъществува малко по-дълго, но в средата на ХХ век под натиска на САЩ и тя се разпада на редица независими и полунезависими държави.
В момента единственият монарх в света, който носи титлата „тенно“ или по-старата „микадо“ (равна на европейската „император“) е Нарухито в Япония.
Крал
Има няколко версии за произхода на думата „кинг“ (англоезичната й форма) или „рей“ (в романските езици). Смята се, че в английския идва от титлата на викингските племенни вождове „конунг“. В романския езиков ареал – френски, италиански, испански, португалски, титлата „рей“ или „роа“ е наследница на латинската дума „рекс“, която означава „върховен ръководител“, както и „първи жрец“.
Според най-разпространената версия, славянската форма на западните монарси – „крал“, „король“, „крул“, идва от името на Карл Велики, основателят на династията на Каролингите, управлявал франките от 768 до 814 година.
През ХХ век под влияние на англоезичната култура редица нововъзникващи държави започват да се наричат „кралства“, в западните форми на произношение „кингдом“ – но, всъщност, в самите тях се предпочитат местните форми. Например, в Кувейт и Катар титлата на държавния глава е „емир“, а в Оман и Бруней – „султан“. Съответно, държавите са „емирати“ и „султанати“.
За популация мишки, като част от социален експеримент, били създадени райски условия: неограничени запаси от храна и вода, отсъствие на хищници и болести, достатъчно място за разплод. В резултат на това цялата колония от мишки измряла. Защо се случило това? И какви уроци трябва да извлече човечеството от това?
Американският етолог Джон Калхун провежда серия от невероятни експерименти през 60-70-те години на ХХ век. Като експериментатор Д. Калхун непрекъснато избирал гризачи, въпреки че крайната цел на изследванията винаги е била прогнозирането на бъдещето на човешкото общество.
В резултат на многобройни експерименти върху колонии от гризачи, Калхун формулира нов термин – „поведенческа мивка“, което обозначава прехода към деструктивно и девиантно поведение в условия на пренаселеност и струпване.
С изследванията си Джон Калхун придобива определена известност през 60-те години, тъй като много хора в западните страни, които преживяват следвоенния бейби бум, започнали да се замислят за това как пренаселеността ще се отрази на обществените институции и на всеки човек в частност.
Най-известният му експеримент, който накарал цяло поколение да се замисли за бъдещето, той провежда през 1972 г., заедно с Националния институт за психично здраве (NIMH).
Целта на експеримента „Вселена-25“ била да се анализира влиянието на плътността на популацията върху моделите на поведение на гризачите. Калхун построил истински рай за мишки в лабораторни условия.
Създаден е резервоар с размери два на два метра и височина един и половина метра, откъдето експерименталните субекти не можели да излязат. Вътре в резервоара се поддържала постоянна температура, подходяща за мишки (+20 ° C), храната и водата били в изобилие и били създадени множество гнезда за женски.
Всяка седмица резервоарът се почиствал и поддържал в идеална чистота, взимат се всички необходими мерки за безопасност: появата на хищници в резервоара или появата на масови инфекции са изключени. Експерименталните мишки постоянно са наблюдавани от ветеринарни лекари, тяхното здравословно състояние постоянно се следяло.
Системата за снабдяване с храна и вода била така измислена, че 9500 мишки можели да се хранят едновременно без никакъв дискомфорт, а 6144 мишки можели да консумират вода, без да изпитват никакви проблеми.
Имало предостатъчно място за мишки, първите проблеми с липсата на подслон можели да възникнат едва, когато популацията достигне повече от 3840 индивида. Въпреки това, такъв брой мишки никога не е бил достигнат в резервоара, максималната популация е наблюдавана при 2200 мишки.
Експериментът започнал от момента на поставянето на четири двойки здрави мишки вътре в резервоара, което отнело доста време, за да свикнат, да осъзнаят в каква миша приказка са попаднали и да започнат да се размножават бързо.
Калхун нарекъл периода на развитие фаза А, но от момента на раждането на първите мишлета започва вторият етап В. Това е етап на експоненциален растеж на популацията в резервоара при идеални условия, броят на мишките се удвоява на всеки 55 дни.
Започвайки от 315-ия ден на експеримента, темпът на нарастване на популацията се забавя значително, сега броят им се удвоявал на всеки 145 дни, което бележи навлизането в третата фаза С. Към този момент в резервоара живеят около 600 мишки, с определена йерархия и определен социален живот. Имало физически по-малко пространство от преди.
Появява се категория „изгонени“, които били изгонени в центъра на резервоара и често ставали жертва на агресия. Човек би могъл да различи групата на „изгонените“ по нахапаните им опашки, разкъсана козина и следи от кръв по тялото. Изгонените били предимно млади индивиди, които не намерили за себе си социална роля в мишата йерархия.
Проблемът с липсата на подходящи социални роли е причинен от факта, че в идеални условия в резервоара мишката живее дълго време, стареещите мишки не дават място на младите гризачи. Затова често агресията е била насочена към новите поколения индивиди, родени в резервоара.
След изгонването мъжките рухвали психологически, проявявали по-малко агресия, не искали да защитят бременните си жени и да изпълняват социални роли. Въпреки че от време на време те нападали или други индивиди от обществото на „изгонените“, или други мишки.
Женските, които се подготвяли за раждането на малките, стават все по-нервни, тъй като в резултат на растежа на пасивността сред мъжките те стават по-малко защитени от случайни атаки. В резултат на това женските започват да проявяват агресия, често се бият, защитавайки потомството.
Парадоксално обаче агресията не била насочена само към другите, не по-малко агресивност се проявявала и по отношение на техните деца. Често женските убивали малките си и се премествали в горните гнезда, ставали агресивни отшелници и отказвали да се размножават. В резултат на това раждаемостта е спаднала значително, а смъртността на младите животни е достигнала значителни нива.
Скоро започнал последният етап от съществуването на мишия рай – фаза D, или фаза на смъртта, както го нарича Джон Калхун. Символът на този етап била появата на нова категория мишки, наречена „красиви“. Те включват мъже, които показали поведение, нехарактерно за вида, отказвали да се бият и да се борят за женски и територии, не проявявали никакво желание да се чифтосат и били склонни към пасивен начин на живот.
„Красивите“ само ядели, пиели, спели и почиствали козината си, избягвайки конфликти и изпълнение на нормалните социални функции. Те получили името си, защото за разлика от повечето други обитатели на резервоара, по тялото им нямало следи от ожесточени битки, белези и разкъсани косми, нарцисизма и егоизма им станали легендарни.
Изследователят бил поразен и от липсата на желание на „красивите“ да се чифтосват и размножават, като сред последната вълна от раждания в резервоара „красивите“ и самотните женски, които отказват да се размножават, се наместват в горните гнезда на резервоара и стават мнозинство.
Средната възраст на мишката в последния етап от съществуването на миши рай била 776 дни, което е с 200 дни по-висока от горната граница на репродуктивната възраст. Смъртността на младите животни е била 100%, броят на бременностите е пренебрежимо малък и скоро е 0.
Застрашените мишки практикували хомосексуалност, девиантно и необяснимо агресивно поведение при излишък от жизненоважни ресурси. Канибализмът процъфтявал едновременно с изобилието от храна, женските отказвали да отглеждат малките и ги убивали. Мишките бързо умирали, на 1780-ия ден след началото на експеримента умира последният обитател на „мишия рай”.
Джон Калхун, „Вселена-25“
Предвиждайки подобна катастрофа, Д. Калхун с помощта на своя колега д-р Х. Марден провел серия от експерименти в третия етап на смъртната фаза. Няколко малки групи мишки били извадени от резервоара и преместени в еднакво идеални условия, но също и в условия на минимална популация и неограничено свободно пространство.
Без струпване и интраспецифична агресия. Всъщност за „красивите“ и единичните женски бяха пресъздадени условия, при които първите 4 двойки мишки в резервоара се размножили експоненциално и създали социална структура.
Но, за изненада на учените, „красивите“ и самотни женски не променили поведението си, отказали да се чифтосват, размножават и изпълняват социални функции, свързани с репродукцията. В резултат на това нямало нова бременност и мишките умрели от старост.
Подобни резултати били констатирани във всички преселени групи. Всички експериментални мишки са умрели при идеални условия.
Джон Калхун създал от експеримента теорията за двата вида смърт. „Първа смърт“ е смъртта на духа. Когато в социалната йерархия на „мишия рай“ нямало място за новородени, липсвали социални роли в идеални условия с неограничени ресурси, възниква открита конфронтация между възрастни и млади гризачи и нивото на немотивирана агресия се увеличило.
Нарастващото население, увеличената тълпа, увеличените нива на физически контакт – всичко това, според Калхун, води до появата на хора, способни само на елементарно поведение.
В идеалния свят, в безопасност, с изобилие от храна и вода, отсъствие на хищници, повечето индивиди само са яли, пили, спали, се грижели за себе си. Мишката е елементарно животно, за нея най-сложните поведенчески модели са процесът на ухажване на женската, възпроизвеждане и грижа за потомството, защита на територията и малките, участие в йерархични социални групи. Психологически провалените мишки отказали всичко по-горе.
Калхун нарича това отхвърляне на сложните поведенчески модели „първа смърт“ или „смърт на духа“. След настъпването на „първата смърт“ физическата смърт („втората смърт“ в терминологията на Калхун) е неизбежна и е въпрос на кратко време. В резултат на „първата смърт“ на значителна част от населението цялата колония е обречена на изчезване, дори и при условията на „рая“.
Веднъж Калхун бил попитан за причините за появата на групата на „красивите“ гризачи. Калхун направил пряка аналогия с човек, като обяснил, че ключова черта на човека, неговата естествена съдба, е да живее в условия на натиск, напрежение и стрес.
Мишките, изоставяйки борбата, избирайки непоносимата лекота на битието, се превърнали в аутистични „красиви“, способни само на най-примитивни функции – усвояване на храна и сън. „Красавецът“ отказва всяко сложно и взискателно напрежение и по принцип става неспособен на такова силно и сложно поведение.
Калхун прави паралели с много съвременни мъже, способни само на най-рутинни, ежедневни действия за поддържане на физиологичен живот, но с вече мъртъв дух. Какво се изразява в загуба на креативност, способност за преодоляване и най-важното – съществуване под напрежение. Отказът да приемем многобройни предизвикателства, бягството от напрежението, от живота, пълен с борба и преодоляване – това е „първата смърт“ в терминологията на Джон Калхун, или смъртта на духа, която неизбежно води до втора смърт, този път – тялото.
Може би все още ви мъчи въпросът: защо експериментът на Д. Калхун беше наречен „Вселена-25“? Това бил двадесет и петият опит на учения да създаде рай за мишки и всички предишни приключили със смъртта на всички експериментални гризачи
Много често работата на стюардесата не се показва в много романтична светлина: далечни страни, срещи с хора, добро настроение, перфектна униформа. Но не всеки се сеща, че тази професия също е опасна. Работата не е в това, че трябва да летиш над облаците. Най-често опасността идва от пътниците.
А ето и разказите за героичните стюардеси, които успяха да не сгрешат в трудна ситуация и да изпълнят задължението си докрай, дори с цената на собствения си живот.
23-годишната стюардеса от Индия Ниря (Нирджа) Бганот пожертва живота си, спасявайки 360 пътници. Това се случва в пакистанския град Карачи. PAN AM 73 е превзет от радикални ислямисти. Стюардесата не се паникьосала и успяла веднага да предупреди пилотите. Те били евакуирани през аварийния люк, така че самолетът да не може да бъде вдигнат във въздуха.
Самата Ниря остава в салона на самолета. Терористите поискали да донесат паспортите на всички пътници, за да екзекутират американците. Смелата стюардеса скрила документите на хората, които са имали американско гражданство, в улея за боклук и под седалките. Благодарение на това те останали живи.
Когато пакистанската полиция започнала да атакува и терористите започнали да стрелят, Ниря успява самостоятелно да евакуира пътниците от самолета. Тъкмо щяла и тя да се спаси, но в последния момент видяла още три деца в салона, които се криели под седалките. Докато стюардесата извеждала децата навън, ислямистите ги забелязали и започнали да стрелят. Момичето покрило децата със себе си и било тежко ранено. С последни сили тя извела децата от самолета и след това загинала.
Надежда Курченко
Надежда Курченко е съветска стюардеса, която загина в сблъсък с терористи.
На 15 октомври 1970 г. 19-годишната стюардеса Надежда Курченко плаща с живота си, опитвайки се да попречи на терористите да отвлекат самолет. Самолетът Ан-24, в който се намирала Надежда, летял по линията Батуми – Сухуми. Целият полет трябвало да отнеме само половин час. На 5-тата минута след излитането един от пътниците повикал стюардесата при себе си, сложил плик в ръката й и поискал той да бъде предаден на командира. Или Надя го гледала враждебно, или мъжът не бил достатъчно издръжлив, но след няколко секунди той се втурнал след нея. Момичето разбрало, че нещо не е наред, и след това затръшнала вратата на пилотската кабина, блокирайки пътеката.
Терористът не очаквал подобен отпор и се опитал да избута младата стюардеса, но тя започнала отчаяно да се съпротивлява. В същото време командирът разбрал, че се води бой пред вратата, и започнал рязко да обръща самолета наляво, надясно, нагоре, надявайки се да събори нарушителя на земята (пътниците все още били закопчани). Терористът се овладял и застрелял Надежда в бедрото, но крехкото момиче продължило да се съпротивлява. Тогава той стрелял от упор.
Когато изстрелите се чули, още двама терористи скочили от местата си. Без да се бавят те преминали през тялото на убитата стюардеса и влезли в пилотската кабина като поискали да се отправят към Турция и заплашвайки да взривят самолета. Повечето от екипажа били ранени. Командирът успял да приземи самолета на летище Трабзон в Турция, след като успял да предаде SOS сигнала. Терористите трябвало да се откажат. За храброст и героизъм Надежда Курченко била посмъртно наградена с ордена на Червеното знаме.
Виктория Зилберщайн
Виктория Зилберщайн спасява пътниците по време на самолетна катастрофа
Виктория Зилберщайн, като много момичета, мечтаела да работи като стюардеса. Привличали я далечните страни, красивата униформа. Желанието й се сбъднало. Когато се случила катастрофата, момичето имало вече две години стаж като стюардеса. В онзи ден Виктория била в самолета, който пътувал за Иркутск. Преди да се качи на борда, всичко вървяло както обикновено, прозвучали стандартните фрази: „Скъпи пътници, моля, закопчайте предпазните колани и заемете изправено положение.“
Когато започнало рулирането (маневриране на самолет, движещ се по летището за набиране мощност на двигателя), Виктория забелязала, че самолетът не спира. Изведнъж тя почувствала потрепване, светлините в салона угаснали и се появил дим. В този момент стюардесата била обзета само от една мисъл: трябва да се спасяват пътниците. Виктория веднага си припомнила думите на инструктора: „Момичета, при инцидент основното е да направите отвор в самолета.“ Стюардесата дръпнала лоста за аварийния изход и отворила люка. Хората излизали, търкаляйки се по крилото, Виктория ги бутала напред, задъхана от острия дим. Скоро тя все пак излязла сама.
Стюардесата била в шоково състояние. Едва по-късно в болница казали на Виктория, че е получила сътресение на мозъка, самолетът се е взривил и само благодарение на стюардесата, повечето от пътниците успели да избягат.
Шейла Фредерик
Шейла Фредерик успяла да спаси момиче от сексуално робство
Този полет започва както обикновено: пътниците били седнали на местата си, а стюардесите изпълнявали своите задължения. Но една двойка отново и отново привличала вниманието на Шейла. Изглеждало, че мъжът лети с дъщеря си, само че той изглеждал много добре, а дрехите на момичето приличали на парцали. Да, и този уплашен вид.
Шейла предложила на момичето да я заведе до тоалетната. Там тя оставила бележка с въпрос дали пътничката има нужда от помощ. Тя отговори утвърдително. Когато самолетът кацнал, полицията чакала на рампата. Оказа се, че момичето наистина е отвлечено, за да бъде направена сексуална робиня.
Мор Леви и Нитзан Рабинович
Мор Леви и Нитзан Рабинович
Стюардесите могат да се притекат на помощ, дори когато са на земята, а не във въздуха. Израелските стюардеси Нитзан Рабинович и Мор Леви спасиха 80-годишен мъж от смърт. В този ден момичетата били на летище в Пекин. Те вече се насочвали към самолета си, когато Нитзан изведнъж забелязала, че е загубила телефона си. Тя помолила приятел да се върне в метростанцията и да го потърси.
Когато стюардесите се върнали на метростанцията, те видели жена, която крещи над мъж, изпаднал в безсъзнание. Нитзан и Мор се опитали да усетят пулс, но не го намерили. Веднага стюардесите започнали да правят изкуствено дишане на лежащия, както били обучавани на курсовете за оказване на първа помощ. Мор наредила на хората да изтичат до летището и да донесат дефибрилатор, а тя извикала линейка. Момичетата успели навреме. Те върнали към живот сърцето на китаеца и до пристигането на лекарите мъжът дори отворил очи.
Спасяването на китаеца отнело 30 минути на стюардесите. Те успели да хванат полета си и сякаш нищо не се било случило, усмихнати настанили пътниците на местата им. Едва след излитането момичетата си позволили да поплачат. Между другото, телефонът също бил намерен.
Цената на най-разпознаваемите лога на всички времена варира в най-широк диапазон: докато някои световни марки плащат милиони долари за създаването им, други струват само 15 долара. А някои изобщо не са похарчили нито цент. Логото е ключов фактор за стратегическото развитие на компанията. Ще се изненадате да разберете кои компании са похарчили милиони за емблематичните си лога и кои са похарчили сума, която не надвишава цената на билет за кино.
Google
Похарчени: $ 0
Въпреки че известното многоцветно лого на Google е претърпяло много трансформации през годините, оригиналният му дизайн е създаден през 1998 г. от съоснователя на компанията Сергей Брин в безплатната графична програма GIPM. Последващото разработване на останалите прототипи на емблемите на Google е извършено от Рут Кедар, обща приятелка на Брин и Лари Пейдж от Станфордския университет.
Кока-кола
Похарчени: $ 0
Известното лого на Coca-Cola е създадено от партньора на основателя на компанията, счетоводителя Франк М. Робинсън през 1886 година. Според официалния уебсайт на компанията, Робинсън „предложил името Coca-Cola, предполагайки, че„ двете букви „C“ в рекламата ще изглеждат добре “. Той искал да разработи уникално лого, затова експериментира много, докато не разработил специален шрифт Spencerian, написан на ръка, демонстриращ характерния за онова време почерк.
Twitter
Похарчени: 15 долара
Компанията се сдобила със световно известното си лого с птица за 15 долара от банката със снимки. Авторът на рисунката Саймън Оксли, британски художник, живеещ в Япония, е получил, най-вероятно, около 6 паунда за работата си. Оттогава обаче птицата претърпяла някои промени и придобива по-модерен вид.
Nike
Похарчени: 35 долара
Съоснователят на компанията Фил Найт придобил известното лого през 1971 г. от Каролин Дейвидсън, студентка, която изучавала графичен дизайн. Найт, който изнасял лекции в университета в Портланд, случайно чул разговора на момиче, което казало, че не може да понася картини в галериите, рисувани с маслени бои. Затова той й предложи странична работа: за 2 долара на час, да рисува графики, диаграми и в крайна сметка лого.
„Не го харесвам, но може би ще ми хареса с времето“, каза Найт, с неохота давайки 35 долара за отметката на логото на Найк.
NeXT
Похарчени: 100 000 долара
Логото на компанията на Стив Джобс, която той основал през 1985 г. след напускането на Apple, е създадено от известния дизайнер на лога Пол Ранд, който разработва фирмени емблеми за IBM, UPS услуги, ABC и други.
Олимпийски игри в Лондон 2012 г.
Похарчени: 400 000 паунда (около 625 000 долара)
Логото, създадено от агенцията Wolff Olins, която го разработва през 2007 г., беше критикувано заради доста небрежния си имидж, както и заради факта, че в него могат да се видят две фигури, ангажирани с орален секс.
Пепси
Похарчени: 1 000 000 долара
Логото беше актуализирано от Arnell Group през 2008 г.
BBC
Похарчени: 1.800.000 долара
Каналът на BBC префасонира логото си през 1997 г., преминавайки от наклонен шрифт и контрастни цветове към прости букви с шрифт Gill Sans в квадратчета.
BP (British Petroleum)
Похарчени: 211 000 000 долара
През 2008 г. BP плати 211 милиона долара за логото си. Рекламната агенция Ogilvy & Mather работи върху промяната на логото, лозунга и имиджа, „за да изобрази компания, на която може да се вярва и на която можеш да се довериш“.
Но след разлива на нефт през 2010-та година в Мексиканския залив, BP имаше други проблеми с имиджа.
От древни времена човечеството се опитвало да създаде механизми, които биха могли да работят непрекъснато без външни източници на гориво или енергия. Наричали ги, с известна доза самочувствие и още по-голяма доза надежда, „вечни двигатели“ – „перпетуум мобиле“.
Мнозина изобретатели неведнъж заявявали, че са успели да построят perpetuum mobile – вечният двигател. В по-голямата си част това били или шарлатански трикове, или пък механизмите, които изобретателите искрено обявявали за „вечни двигатели“, след известно време все пак спирали своето функциониране. Но има и такива устройства, които ни карат да се замислим.
Батерията на Карпен
Николае Василеску-Карпен. Снимка: yaplakal.com
През 1950-те години румънският инженер Николае Василеску-Карпен изобретил особена батерия. Сега тя се намира в Националния технически музей на Румъния и все още работи, макар учените да не са стигнали до единно мнение как и защо продължава да функционира – вече 60 години.
След като успешно защитил докторска степен по темата: „Магнитни ефекти в движещите се тела“ през 1904 г., Карпен като специалист вероятно наистина би могъл да създаде нещо необикновено. Към 1909 г. той започнал изследване на високочестотните токове и предаването на телефонни сигнали на дълги разстояния. Строял телеграфни станции, изследвал топлината на околната среда и напредничавите технологии в топливни елементи.
Батерията на Карпен. Снимка: yaplakal.com
Днешните учени правят много предположения относно превръщането на топлинната енергия в механична в неговия процес – термодинамичният принцип на който все още не е разгадан. Макар принципът на действие да си остава неясен, батерията на Карпен така и продължава да работи непрекъснато в продължение на 60 години.
„Вечният двигател“ на Нюман
През 1984 г. американецът Джо Нюман попаднал в новините на CMS с Дан Разер и показал нещо невероятно. Хората, които тогава живеели в условията на нефтена криза, били възхитени от идеята на изобретателя: той представил вечен двигател, който произвеждал повече енергия, отколкото изразходвал.
Схема на „вечният двигател“ на Нюман. Снимка: Уикипедия
Понеже не му вярвали, изобретателят тръгнал на турне със своя perpetuum mobile. Твърдял, че той произвежда 10 пъти повече енергия, отколкото поглъща, тоест работи с ефективност около 1000 %.
Когато неговите заявки за патент били отхвърлени, мъката му не знаела граници. Нюман останал с твърдото убеждение, че големите нефтени концерни и подкупени от тях държавни чиновници съзнателно са провалили патента за неговия двигател в името на собствените си печалби.
Часовникът на Кокс
Когато известният лондонски часовникар Джеймс Кокс построил своя „вечен часовник“ през 1774 г., механизмът работел точно както било описано в придружаващата документация, без да е необходимо да се навива. Документът от 6 страници обяснява как часовникът е създаден на базата на „механични и философски принципи“.
Затворен в стъкло, което защитавало вътрешните работни компоненти от прах, часовникът действал чрез промените в атмосферното налягане. Ако живачният стълб нараства или спада вътре в барометъра на часовника, движението на живака завърта вътрешните колела в същата посока, като частично навива часовника. Ако механизмът се навива постоянно, зъбните колела излизат от жлебовете, веригата се отпуска до определена точка – след което всичко застава отново на мястото си и часовникът сам се навива.
За съжаление, „вечният часовник“ се е запазил само в изображения. Затова пък друг часовник на Джеймс Кокс работи до ден-днешен. Това е и единственият крупен автоматичен механизъм от ХVІІІ век, който е стигнал до наши времена без изменения. Намира се в Ермитажа на Санкт-Петербург.
Както е известно, Израел е една от най-малките държави в Близкия Изток – но в същото време израелската армия е общопризната от военните специалисти като една от най-боеспособните в цял свят. Освен чисто военните технологии, таланта на израелските военачалници и уменията на техните войници, определено принос за това има и строгата дисциплина, която е въведена в ЦАХАЛ – въоръжените сили на Израел.
Преди всичко, трябва да се знае, че всички граждани в тази държава след 18-годишна възраст подлежат на военна служба – мъжете по 32 месеца, а жените по 24. Освободени са само арабите и бедуините, които могат да служат в армията като доброволци. Също така, учащите в религиозни училища (йешиви) може да бъдат освободени от военна служба по време на учението си, което понякога продължава, впрочем, цял живот. Девойките по религиозни съобръжения също може да бъдат освободени от служба или да я изкарат чрез алтернативни форми – в болници, образователни учреждения, доброволчески организации. По този начин повечето ултрарелигиозни граждани са фактически освободени от военна служба – а това, естествено, е източник на социално недоволство и напрежение в израелското общество.
Армия на Израел. Снимка: pikabu.ru
В тази ситуация строгата дисциплина в армията, както и спазването на някои категорични ограничения, са сериозни условия за поддържане на висока боеспособност в израелската армия. Ето осем от най-разпространените забрани, касаещи военослужащите.
Снимките
Една от най-разбираемите забрани касае снимките. Всеки войник има право да фотографира всяко място по време на службата си – но е категорично забранено снимките да се публикуват в социалните мрежи или в интернет-сайтове с открит достъп. Причините са съвсем понятни – по най-различни косвени детайли враговете на израелската държава (а, както е известно, те са доста по цял свят) може да получат ценна информация от военен характер.
Кипите
Религиозната шапчица на мъжете „кипа“ може да се носи в армията, защото евреите са много религиозни. Но кипите са най-различни. Близко до ума е, че в армията едва ли са най-подходящи кипи с ярки цветове – те може да демаскират войника в неподходящ момент. Неуместни биха били също и прекалено скъпи, които пък акцентират върху социалните различия. Разрешено е да се носят само обикновени кипи с монохромни цветове, без логотипове, надписи и знаци.
Аполитичност
Армията не е политическа структура. Дори по правило всяка армия трябва да бъде аполитична. На войниците и офицерите в ЦАХАЛ е забранено открито да изразяват и демонстрират своите политически възгледи. Включително в социалните мрежи – военослужащите не може да харесват и да оставят коментари в политически интернет-общности.
Автостоп
Забранено е да се използва автостоп. До някои отдалечени места е трудно да се стигне с обществен транспорт, но пътуването на автостоп под какъвто и да било предлог е строго забранено. Това е за доброто на самите войници – враг може да изникне отвсякъде и боецът да попадне в ръцете на терористи.
Хазартни игри
Също така, в армията е забранено да се играят карти и други хазартни игри (например, зарове). Но шах, табла, шашки, играта „го“ не се считат за хазартни – те са разрешени.
Горното копче
Най-горното копче на куртката трябва винаги да се оставя разкопчано. Първо, това вероятно е известен род военно суеверие, каквито съществуват в армиите по цял свят. Тук то е породено от факта, че всички копчета се закопчават само в униформата на загинали войници. Друга, по-прагматична причина е, че по този начин е възможно в опасни и рискови моменти да изпратите без думи сигнал до колегите, че нещо се е случило – ако копчето е закопчано, това означава, че боецът се намира в ситуация на риск, може да е взет в момента за заложник и пр.
Цивилни дрехи
Забранено е войниците от ЦАХАЛ да носят цивилни дрехи, дори отделни такива елементи в облеклото. Освен това, не е позволено дори да ги държат или носят в ръце – само в чанта или раница.
Само една слушалка
Забранено е войникът да слуша музика или радио с две слушалки едновременно. Причината е проста – бдителност. Всеки боец е длъжен да държи поне едното си ухо свободно за случай на аларма или екстрени ситуации, за да не бъде изненадан от непредвиден развой на събитията.
Известните гангстери винаги са били заобиколени от жени: вятърничави красиви любовници, невзрачни верни съпруги, известни по онова време актриси и криминални съучастнички, които шпионирали и стреляли с пистолети в двете ръце.
Неведнъж сме виждали във филмите приятелките на престъпниците, тъй като огромният интерес към културата на мафията не угасва от много десетилетия. Но как изглеждат жените от гангстерския свят в действителност? Каква е била съдбата на тези необикновени млади дами, които били съпруги или любовници на бандити и често сами извършвали престъпления?
Смити Уайт е арестувана, след като приятелят й Ралф Приско е застрелян от полицията по време на неуспешен грабеж през 1942 година. Жените, които решили да свържат живота си с гангстери, били наричани mob moll или gun moll. Този термин влиза употреба в началото на 20-ти век, при което „Mall“ е производно на „Molly“, именно така наричали момичетата с леко поведение в Англия през 17 век.
Мей Капоне, съпруга на известния гангстер Ал Капоне, се увива в кожи, опитвайки се да се скрие от камерите на журналистите, докато посещава съпруга си в затвора Алкатраз през 1929 година. Мей, момиче от уважавано ирландско семейство, се жени през 1918 г. и в същото време ражда на съпруга си единствения им син Сони. Съпругът заразил нея и детето със сифилис, но въпреки всичко тя останала вярна и грижовна съпруга до смъртта му. Мей е живяла дълго, напускайки този свят през 1986 г., на 89-годишна възраст.
Любов и кръв: по актрисата Алис Гранвил стреля собствения ѝ съпруг Пит Донахю, гангстер от групата на холандеца Шулц, през 1931 година.
Скандалната красавица Вирджиния Хил е една от най-известните жени в гангстерския свят. Тя била куриер при превоза на „черните пари“ и любовница на известния Бъгси Сийгъл. На снимка от 1951 г. Вирджиния в края на престъпната си кариера е в съдебната зала, където се явява пред комисията Кефавър по обвинения в укриване на данъци. През същата 1951 г. тя бяга от американското правосъдие в Европа и след 15 години се самоубива в Австрия, където живее в бедност и забрава.
Джанис Дрейк има специално място в списъка на жените, свързани с организираната престъпност. Кралица на красотата, бившата мис Ню Джърси, прекарва безброй часове в клубове и ресторанти в компанията на най-известните мафиоти, въпреки факта, че е омъжена за комика Алън Дрейк, от когото ражда син.
Два пъти Дрейк вечеряла с мъже, които били открити мъртви ден след съдбовната среща с красавицата. На тази снимка, направена през 1952 г., Дрейк е заснета от полицията, където е извикана за разпит, след като известният плейбой Нат Нелсън е убит. Момичето било видяно с него няколко часа преди смъртта му.
Краят на Дженис Дрейк били тъжен: през 1959 г. тя била застреляна заедно с мафиота Малкият Оджи Писано. Окървавеното тяло на бившата кралица на красотата е намерено на предната седалка на кадилака на мафиота. Момичето и гангстерът били убити с изстрели в тила.
19-годишната Вирджиния Орнмарк и 24-годишният Фред Шмид са обвинени в убийство на продавач на сутиени, 1944г.
15-годишната Кармен Мартинес е отведена в съдебната зала. В името на гаджето си – мафиот – тя убила 17-годишния Раул Банучи през 1959 година.
Марго Донахю е задържана при опит да предаде пистолета на съучастника си Уилям Матеа, 1961г.
Съкрушената Лоти Кол, съпруга на ирландския гангстер Уинстент Кол Дивото куче в съдебната зала, 1933г.
Вариететната танцьорка Марион Кики Робъртс също била свързана с мафията, тъй като била любовница на гангстера от времето на „сухия режим“ Джак Легс Даймъндс. Джак бил застрелян от неизвестни, а на снимката момичето е със снимка на друг от любовниците си – актьора Джак Ла Ру, 1937 г.
А ето как е изглеждал гангстерът Джак Легс Даймъндс, чиято приятелка видяхте на снимката по-горе. Тук той позира за снимка с многострадалната си съпруга Алиса. Алиса била дълбоко религиозна жена, отдадена на съпруга си, въпреки многото му престъпления и изневери. Две години след смъртта на Джак, вдовицата му, дотогава отдавна забравена от обществеността и пресата, е намерена застреляна в скромния й апартамент в Бруклин. Убиецът на Алиса така и не бил намерен.
Рита Рио е любовница на гангстера Луис Амберг, дясната ръка на известния холандец Шулц. Красавица твърдяла, че няма представа за дейността и източника на доходи на любовника си. Мафиотът, както обикновено, завършил зле: той бил изгорен жив в една кола.
Арестуваните любовници Маргарет Кели и Франк Паламбо. Тази двойка е арестувана за обир на танцов клуб и убийство през 1932г.
Палма Витал, любовницата на гангстера Салваторе Дамбросио, показва чудесата на самообладанието. Лицето й е напълно безизразно, докато я съдят за лъжесвидетелство през 1961 г..
17-годишната Нанси Сервил е арестувана, защото шпионирала по време на нападение на гангстерска банда в нюйоркския квартал Куинс, 1936 година.
Флорънс Герити е задържана от полицията през 1948 г., заедно с петима съучастници. По време на разпита момичето казало за лидера на бандата Джордж Фоули: „Преди да го срещна животът беше скучен“.
„Мислех, че е запалка“, 23-годишната Лилиан Станг „се превръща в глупачка“ по време на разпит през 1947 г. Тя била арестувана за незаконно носене на оръжие.
Въпреки че гангстерите се опитваха да не изкарват на светло „работата“, която техните бойни приятели вършели вместо тях, правосъдието все пак настигнало много жени. 1933 г. Мери Бейкър, известна като Момичето с двата пистолета, плаче в полицейското управление в Бронкс след като е арестувана.
Това момиче изглежда толкова невинно, но всъщност не е: Жана Хънтър, любовница на Джон Зелър, е арестувана след поредния грабеж в Бруклин, 1935г.
Лоти Коул, вдовицата на Винсент Коул, заедно с двама сътрудници на мафията, е обвинена в убийството на минувач по време на грабеж, 1933 година.
Тя изобщо не се разкайва! Маргарет Кейн се усмихва, докато я извеждат от съдебната палата, където тази приятелка на гангстера е призната за виновна, 1932г.
Може да си мислите, че това е мъж, но това е момиче, свързано с мафията, Мери Дюк. Тя е снимана в полицейското управление с превързана ръка, след като е ранена при гангстерски двубой, 1943 година.
Старлет Луиз Ролф и нейният съпруг, скандално известният гангстер Джак Макгърн, малко след сватбата им през 1931г. Дълги десетилетия Луиз била приятелка на членовете на мафията, за двама от които била омъжена. Документален филм е заснет за тази жена през 80-те години. За разлика от много други нейни приятели, тя е живяла дълго и е починала през 1995 г. на 89 години.
Хоплити се наричали древногръцките тежко въоръжени пехотинци, чието предпазно въоръжение се състояло от броня, наглезенници, шлем и голям кръгъл изпъкнал щит „хоплон“. Впрочем, заслужава да се отбележи, че исторически правилното име на щита е „аспис“.
В боя основното нападателно оръжие на всеки хоплит било копие, а спомагателното – мечът „ксифос“, който се използвал след счупването на копието или след нарушаване на строя на фалангата, когато битката се превръщала в поредица от двубои.
Възстановка на спартански хоплит от ранната класическа епоха 6 – 5 век пр.н.е. Снимка: Уикипедия
Мечът „ксифос“
Мечът „ксифос“ е къс, до 60 см, двуостър меч с лавролистна форма, разширяващ се към върха. Смята се, че тази форма на острието идва от бронзовите мечове от Микенската епоха. Самият ксифос най-вероятно се е появил през VII век. пр. Хр. Това се свързва с напредъка в обработката на желязото, което позволило на ковачите да коват железни остриета.
Този меч бил широко разпространен в гръцките полиси (градове-държави) през VII-II век. пр. Хр. Едва след победите на римляните в битката при Киноскефали през 197 г. пр. Хр., Пидна през 168 г. пр. Хр. и последвалото завладяване на Македония, се разпространил новият меч – римският „гладиус“.
Ксифос с ножница (съвременна реконструкция). Снимка: Уикипедия
Интересен факт за ксифоса е, че мечовете на спартанците били по-къси от тези на останалите гърци. Известен е дори случай, когато атинянин се присмял на спартанците, като казал, че мечовете им са подходящи за гълтане от цирковите фокусници. На което спартанецът отговорил: „Затова пък ние по-добре достигаме враговете си с тях“.
Ксифосът се използвал предимно като прободно оръжие по много прозаична причина. Поради несъвършенството на металургията древните майстори прекалено закалявали острието, което го правело чупливо при силен удар отстрани.
Ножницата на меча била от дърво и покрита с кожа. Начинът за носене на ксифоса бил доста необичаен. Ножницата не се закачала на колана, а била прикрепвана към презрамен ремък и се носела високо под лявата мишница.
Щитът „аспис“
Около VIII век пр. Хр. в Древна Гърция се появил голям кръгъл щит, който се превърнал в основна защита на воините-хоплити. Наричали го още „хоплон“, което означавало „оръжие“. Но исторически правилното му название е „аспис“ или „аспида“.
Щитът „аспис“. Снимка: wikiwarriors.org/wiki
Това бил кръгъл изпъкнал щит с диаметър от 80 см до 1 м, който прикривал войника от брадичката до коленете. Теглото му, според различни исторически извори, било от 6 до 15 кг. Общо взето, се смята, че тежал средно 10 кг.
Асписът се правел от твърдо дърво. Вътрешната му повърхност била покрита с кожа, а външната – с бронзов лист. Понякога външната страна също била покривана с бича кожа, а от метал се правел само ръбът. Бронзовата дръжка „порпакс“, под която се пъхала ръката при лакътя, била разположена в средата от вътрешната страна, а втората дръжка, за дланта (антилабе) – в края на щита. Често по периметъра му имало халки, в които се пъхал кожен ремък – той помагал да се носи щита през рамо, например, по време на поход.
Асписът бил толкова изпъкнал, че горният ръб лягал върху рамото на воина. Тази конструкция улеснявала държането на щита.
Два вида на атакуваща позиция при хоплит. Снимка: Уикипедия
Поради значителното му тегло, при бягство воинът най-напред захвърлял именно асписа. Но загубата му се смятала за позор и се наказвала сурово. Заслужава да се отбележи, че загубата на бронята или шлема не била наказвана, тъй като те били лични предпазни средства. А от щитовете зависел успехът на целия отряд. Причината била, че поради особеностите на конструкцията си асписът прикривал не само своя носител, но и неговия съсед в бойния строй. Освен това, загиналите воини били изнасяни върху щитовете им от бойното поле. Произходът на фразата: „Върни се с щит или върху щит!“, приписвана на спартанските жени, с която те изпращали мъжете си на война, се свързва именно с този обичай.
Интересен факт е, че към края на V в. върху щитовете на хоплитите се появяват характерни изображения, които дават възможност да се определи принадлежността на воина към конкретен полис. Например буквата „М“ се изписвала върху щитовете на хоплитите от Месена, буквата „ламбда“ – върху лакедемонските (спартанските) щитове, а на атинските рисували совата на богината Атина. Тризъбецът като емблема пък бил характерен за воините на Мантинея.
