Още
    Начало Блог Страница 57

    Как една книга на Агата Кристи спаси живота на истинско момиче

    Агата Кристи е една от най-известните автори на детективска проза в света, а книгите й се четат толкова много, че се смята, че тиражът им отстъпва само на Библията и Шекспир. През 1977 година, година след смъртта на писателката, нейната история в книгата „Сивият кон” помогна да се спаси живота на едно дете.

    19-месечно момиче от Катар било прието в лондонска болница в тежко състояние. Лекарите не можели да разберат какво се случва с детето, докато медицинската сестра Марша Мейтланд, любителка на детективските романи, не се намесила.

    Жената току-що била прочела историята в книгата „Сивият кон“ на Агата Кристи, която описва подробно отравянето с талий. От начало симптомите му се приписвали на черна магия. Лекарите трудно могат да диагностицират това отравяне: според основните симптоми (летаргия, изтръпване, загуба на паметта, слепота, замъглена реч, обща слабост), то прилича на други заболявания, включително енцефалит, някои видове епилепсия и неврит. Затова при отравяне с талий лекарите поставят грешни първоначални диагнози: грип или стомашно-чревна инфекция.

    Откъс от “ Сивият кон“:

    ”Веднъж прочетох статия за отравяне с талий. Масово отравяне на работници във фабрика, карало хората да умират един по един. А лекарите установявали най-различни причини: паратифоиден и апоплексичен инсулт, парализа, епилепсия, стомашни заболявания и каквото и да било. Симптомите са много различни: започва с повръщане  и болки в ставите – лекарите смятали, че е  полиневрит, ревматизъм, полиомиелит. Понякога се наблюдавала силна пигментация на кожата.

    – Да, вие сте истински терапевтичен водач.

    – Разбира се. Прочетох го. Да, но има симптом, общи за всички случаи. Косопад. Талиумът някога е бил предписван на деца против глисти, докато не разбрали, че е опасен. Понякога се предписва като лекарство, но дозата се определя внимателно, зависи от теглото на пациента. Сега тровят плъховете с него. Тази отрова няма вкус, лесно е разтворима и се продава навсякъде. Необходимо е малка доза, за да не се подозира отравяне.”

    Лекарите били объркани относно поставяне на диагноза, но когато момичето започнало да губи косата си, медицинската сестра се досетила, че симптомите на болестта й съвпадат с описаните в историята. При изследване на урината открили талий. Така момичето бело излекувано и изпратено вкъщи здраво. Случаят бил описан в медицинското списание British Journal of Hospital Medicine, и написани благодарности на покойната писателка Агата Кристи.

    Писателката познавала добре отровите: по време на Първата световна война тя работила като медицинска сестра в болница, а след това като фармацевт в аптека. Това повлияло на нейните творби, в които са описани 83 случая на отравяне. На времето Кристи била многократно обвинявана, че „популяризира“ талия, подтиквайки към този метод на убийство, истински престъпници.

    Талиевият сулфат е безцветен, безвкусен, лесно разтворим във вода и в същото време една чаена лъжичка на веществото може да бъде фатален – тоест, той е почти идеална силно токсична отрова. Размерът на атомите на талия е много подобен на калиевите йони – елемент, незаменим за човешкото тяло. Следователно талият не среща съпротива по пътя си, замества калиевите йони, от които човек се нуждае, със своите собствени и напълно деактивира нервната система.

    Талиевите соли традиционно се използват за отравяне на гризачи и насекоми, а понякога се оказват и в човешката храна. И в края на 19 век на базата на талий сулфат започват да правят кремове за депилация. Тогава отровата е използвана като средство за лечение на трихофития: допринася за загубата на коса, улеснява лечението.

     Някога се смятало, че не може да се спаси от отравяне с талиевите соли, но след това немски фармаколог открил антидот – берлински  син пигмент, получен от калиев фероцианид. Тази железиста сол свързва радиоактивните нуклиди и пречи на абсорбцията им.

    В случая на момичето от Катар лекарите установили, че родителите й се опитвали да се отарват от хлебарките в къщата. Друго известно отравяне с талий се случило 10 години по-късно. През 1987 г. в Гвиана 44 души загинали от употреба на мляко, добито от крави, които яли отровна меласа: растенията били отровени със соли на талий, за да убият плъховете в тръстиката.

    През 1977 г. в СССР имало отравяне с талий. Случаят бил разследван от следовател Ямполски, който чел почти всички публикувани книги на Агата Кристи. Той бил първият, който разбрал причината за отравянето, а виновникът Дмитрий Фарафонов впоследствие бил осъден на смърт.

    През 2006 г. англоезичното списание New Scientist съобщило, че са отровени с талий дисидентски учени в Ирак: твърди се, че това е любимата отрова на Саддам Хюсеин, която той наредил на дават на враговете му.

    „Септемврийските кланета“ на Френската революция

    Т. нар. „септемврийски кланета“ (фр. Massacres de septembre ) са трагичен епизод от Френската революция, когато били извършени масови убийства на затворници в в Париж, Лион, Версай и други градове. Те били извършени от революционните тълпи в началото на септември 1792 година.

    След свалянето на краля през 1789 г. Парижката комуна, в която решаваща роля играели крайните революционери начело с Робеспиер, останала единственият реален орган на властта. Тя била в конфликт със Законодателното събрание, което формално било върховната институция на властта в страната. В него преобладавали по-умерени водачи на революцията.

    Септемврийската разправа с враговете на революцията (гравюра от XVIII век). Снимка Уикипедия

    На 12 август Робеспиер принудил Законодателното събрание да приеме решение, че защитата на общата сигурност (с право за арест на „подозрителни лица“) в Париж ще се извършва само от Комуната. Тя обаче отишла и по-далеч. На 18 август 1792 г. издала указ, в който обявила кои лица се считат за „подозрителни“. На практика това били всички, чиито убеждения и мнения не били угодни на революционната власт. Списъци с имената на по-видните такива лица били разлепени из целия Париж. Същия ден друг виден революционен лидер – Жорж Жак Дантон, тогава министър на правосъдието, поискал незабавно арестуване на „подозрителните“.

    Масовите арести в Париж започнали през нощта на 29 срещу 30 август. Всички граждани бяха длъжни да седят у дома и да не излизат, докато не ги посетят комисарите. Били иззети около 2 хиляди пушки и арестувани 3 хиляди души. Затворите били претъпкани. Арестуваните били държани на всевъзможни места, най-често за тази цел се използвали манастири.

    Агресивните настроения на парижката тълпа се подклаждали от редица революционни фигури, най-виден от които бил Марат. Неговият план бил за една нощ да бъдат избити абсолютно всички френски аристократи без изключение – 260 хиляди души. Известният историк Едгар Кине дори смята, че „септемврийските кланета“ са идея на Марат. Според него, той сам ги предвидил, обявил и подготвил. И наистина, през август 1792 г. Марат започнал бурна кампания с призиви за разправа с „контрареволюционерите“. В своя вестник „Приятел на народа“ той пишел: „По-правилното и разумно решение е да се отиде с оръжие в ръка в затворите, да се извадят предателите, особено швейцарските офицери и техните съучастници, и всички да бъдат убити“. За убийства на „контрареволюционерите“ призовавали и други политически фигури, например Фабре д’Еглантин. Така в затворите започнали масови кланета.

    Кланетата в Шатле и Бицетр. Департамент за печат и фотография, 1792г. Снимка: Уикипедия

    Сутринта на 2 септември 1792 г. из Париж се разпространил слух, че затворниците в града ще се вдигнат на бунт. Репресиите започнали с нападение срещу арестантите в абаството „Сен Жермен“. Около 14.30 ч. на 2 септември революционните тълпи нападнали 6 карети с 30 арестувани свещеници, които били превозвани към абатството. Всички били заклани със саби. Пощадили само абат Сикар, който бил известен с грижите си за глухонемите (обучавал ги в жестомимичен език) и бил разпознат от палачите-санкюлоти. После тълпата нахлу в абатството и започнала да избива затворниците след някаква имитация на съд. Убивали ги с пистолети, саби и пики. В абатството били избити около 270 души.

    В затвора „Ла Форс“ процедурата била същата. Убийствата там започнали в нощта на 2 срещу 3 септември. В тях участвали около 60 души, които заклали за 2 дни около 160 затворници. Съдбата на 42-годишната принцеса дьо Ламбал била ужасна. За разлика от повечето френски аристократи, тя не напуснала Париж. Отначало била зверски изнасилена от тълпата, след това разпрали корема и отрязали главата й. Преди да я набучат на пика, я занесли на бръснар, когото принудили да я гримира и да й направи елегантна прическа, както приживе. Очевидци, чиито показания са надлежно записани, свидетелстват, че някои от участниците в зверската оргия омотали около себе си червата на принцесата, като разнасяли из града изтръгнатото й сърце и отрязаните крайници.

    В манастира на кармелитите били заключени 190 свещеници. Те били разстреляни в манастирската градина.

    В затвора „Шатле“ клането започнало сутринта на 3 септември. Загинали около 220 души, предимно криминални затворници. Единственият политически затворник от Шатле, който се спасил, бил д`Епременил – лидер от началният етап на революцията в 1789 г.

    Клането на кармелитите от Мари-Марк-Антоан Билкок, 1830 г. ( Музей на френската революция ). Снимка: Уикипедия

     

    В „Шатле“, както и в затвора „Консиержери“, пощадили някои криминални затворници при условие, че помагат за убийствата. В манастира на бернардинците убили затворниците, които очаквали изпращане на галерите. В затвора „Салпетриер“ били задъжани проститутки. Тълпата изнасилила всички, след което били изклани.

    В затворническата болница „Бисетр“ се държали психически болни престъпници, просяци и скитници. Тук били използвани оръдия, които разстреляли всички с картеч. В семинарията „Сен Фирмен“ били убити 92 свещеници, които отказали да се отрекат от християнството.

    Според историци, изследвали септемврийските кланета, към 2 септември в парижките затвори са били държани между 2750 и 2800 души, повечето за криминални престъпления.

    Министърът на правосъдието Дантон предпочел да не се намесва. В отговор на инспектора на затворите Гранпре, който го помолил да защити затворниците, той казал: „Не ме интересуват! Да правят с тях, каквото искат!“

    Министърът на вътрешните работи Роланд на 3 септември в писмо до Законодателното събрание заявил: „Събитията от вчера трябва да бъдат забравени. Макар и ужасни, те са справедливи“.

    По-голямата част от населението на Париж реагирало равнодушно на насилията. Никой не изразявал пряко одобрение, но не се и възмущавали. От 2 до 5 септември парижани продължавали да се занимават с ежедневните си дейности, магазините не затваряли, театрите работели.

    Като пример за реакцията на обикновените граждани може да се спомене свидетелството на съвременник, цитирал думите на своя позната: „Всичко това е твърде тъжно, но те са заклети врагове и заслужават съдбата си!“.

    Не се знае дали тя е видяла палачите, увили около себе си червата на принцеса Ламбал.

    Тайните на китайските красавици

    Аристократките от Поднебесната империя знаели как да се грижат за себе си.

    Всяка от тях живеела в условията на жестока конкуренция. Дамата трябвало да изглежда като богиня всеки ден, та вечер мъжът й да избира само нейните стаи – защото до 20-ти век богатите китайци можели да си позволят по няколко жени.

    Китайските хроники от VII век са съхранили поразителната история на възхода на обикновеното момиче У Хоу. Тя прекарала младостта си сред хиляди други наложници в харема на император Тай Цзун (599-649). Когато той умрял, красавицата, според обичая на онези години, я чакала незавидна съдба – да прекара остатъка от дните си в будистки манастир. А тя била само на 24. Но У Хоу не бързала да се отказва от живота.

    У Цзе-тян

    Тя се изхитрила да стане любовница на престолонаследника – следващия император Гао Цзун. Той постоянно я посещавал в манастира. Какво привличало там изнежения до болезненост владетел, който вече имал законна императрица и нов харем от наложници? У Хоу предлагала на госта си специален чай, чиято тайна й разкрили монасите. Тази напитка му придавала яснота на ума, жизненост и мъжка сила. Тези тайни срещи продължили 6 години, докато императорът най-накрая взел У Хоу при себе си в столицата. Жената дълго чакала своя звезден час – и го дочакала.

    След като родила на императора четирима синове и дъщеря, У Хоу успяла да стане императрица.Тогава набързо се справила с всички съперници и завистници. Под името У Цзе-тян тя царувала 40 години в Поднебесната и влязла в историята като единствената жена на китайския престол, която сама управлявала империята.

    Но каква напитка приготвяла У Хоу за себе си и император Гао Цзун? Историците са склонни да вярват, че става дума за специален вид чай – вероятно с добавки.

    Чаената култура в даоистките и будистки манастири била издигната в култ. Смята се, че китайските монаси пазели много тайни за събирането и варенето на чаените листа, а също и отглеждали специални сортове. Те смятали, че именно чаят е еликсирът за постигане на физическо безсмъртие. Проучвания на китайски учени установили, че даоистите, които търсели безсмъртие, използвали известния чай „пуер“. Колкото по-отлежал – толкова по-активни били свойствата му. Може би именно с негова помощ интригантката У Хоу пробудила скритите сексуални желания и възможности на императора.

    Красавиците на Китай и в древни времена, и днес, предпочитат не черен, а зелен чай. Отдавна се вярва, че той запазва младостта. Съвременната наука доказва, че в това има известна истина.  Зеленият чай съдържа голямо количество антиоксиданти – вещества, които предотвратяват окисляването и стареенето на клетките. Визуалният ефект се проявява предимно в състоянието на кожата и косата. Но в зеления чай има и други полезни съставки. Сред тях са танини, алкалоидите теин и кофеин, доста голям брой витамини (най-ценният е витамин Р, който е доста рядък) и ароматни вещества.

    За красива в Китай се смята гъстата, блестяща и права женска коса. За да блести, я плакнели със зелен чай. В силната запарка добавяли малко розмариново масло и я втривали всеки ден в кожата на главата. Съвременните козметици откриха, че тази древна рецепта помага благодарение на витамин В2, който прави косата еластична и отстранява пърхота.

    Императриците даже вземали цели вани със зелен чай, в които добавяли жасминови листчета, рози и етерични масла. Такава вана също лекува редица заболявания, защото чаят има силен бактерициден ефект. Той се използва и като локален антисептик, например при конюнктивит, изгаряния и рани.

    Но за най-лековит се смятал чаят от гъбата „комбуча“, особено при женски заболявания и безплодие. Днес смятат, че тази гъба е най-добрият природен антибиотик. Традицията да се отглежда и да се пие вкусната ободряваща напитка датира от хиляди години. Трудът на китайския учен Ву Син „Божествената енергия и изцелението“ е в основата на китайската традиционна медицина. В него има 3 три раздела – за гъбите, растенията и минералите. Но по своите лечебни свойства гъбите са поставени над всичко друго.

    Друга тайна на китайските жени от древността са напитките на базата на женшен. Това легендарно растение наистина е мощен стимулант, но, за съжаление, е изключително трудно да се отглежда. Женшенът има една особеност: никога не се знае дали е на мястото си или не. Някоя година може да расте много добре и дори да цъфти. А после се крие 2-3 години и не показва никакви признаци на живот.

    Съвременната наука е разкрила тайния механизъм на действие на растението. Оказва се, че коренът от женшен стимулира производството на белтъчината сиртуин в организма, която премахва натрупаните с години токсини и шлаки. Затова красавиците от Китай приготвяли на мъжете си настойки от женшен.

    Друг чудотворен корен е джинджифилът. Първите известни археологически находки, свидетелстващи за използването му, са открити в гробниците на династията Хан в Северен Китай и датират от II век пр. Хр. В погребения са намерени торбички с останки от сух джинджифилов прах, които слагали до умрелия за пътуването му към другия свят. Лечебните свойства на този лютив корен с богат вкус му отворили пътя към медицината.

    Великият китайски мислител Конфуций всеки ден ядял суров джинджифил и пише много за неговите невероятни свойства. Той особено ценял джинджифила заради факта, че тази подправка подобрява паметта, допринася за развитието на ума и интелигентността.  Джинджифилът бил смятан още и за най-доброто лекарство против чумата. Днес в традиционната медицина на Източна Азия той е едно от петте най-силни лечебни растения.

    Ужасяващи научни експерименти от миналото

    Учените винаги са се стремели да провеждат експерименти, сред тях мнозина са се насочвали към опити с живи същества – животни или хора. За да провеждат своите опити, лекарите трябва да са безпристрастни и безчувствени, но някои от експериментаторите са проявявали чист садизъм към опитните си жертви. Проявите на жестокост са надминавали научния интерес, или той по-скоро е бил оправдание за ужасните им занимания. Ако не бяха довели до някои научни открития, с които да се похвалят, сигурно никой никога не би разбрал за ужасяващи експерименти, правени в миналото.

     

    Някои учени са се задоволявали с експерименти върху животни, оправдавайки съвестта си, че не вредят на хора. За други учени това не е било достатъчно и са правили експерименти с хора, които са смятали за същества без стойност – затворници, психично болни и пропаднали хора. Най-голямо поле за изява са имали лекарите във време на тиранично управление. Затова най-много известни случаи на такива експерименти са документирани при нацистите и режима на Сталин. Нацистите провеждали със затворниците редица антихуманни експерименти, като присаждане на кости, изследване на измръзване до смърт, тежки изгаряния, радиация, издръжливост при eкcтрeмни aтмocфeрни уcлoвия при ниско нaлягaнe и рaзрeдeн въздух и много други. Техните експерименти с хора били по-скоро чисто практични. Докато руснаците сякаш проявявали повече въображение в научните си търсения.

    15 дни безсъние

    В края на 40-те години на миналия век съветски учени затворили петима човека в херметична камера и изпробвали върху тях експериментален газ,  предотвратяващ заспиването. Те искали да проучат последствията от продължителното лишаване от сън.

    Първоначалната цел на този газ била да се държат войниците будни на бойното поле за продължителен период от време по време на военни действия. Това би позволило на правителството или да използва по-малко войници, или да увеличи силата и способностите им. Невротоксичният газ бил кръстен на Феликс Николаев, за който се предполага, че е войник.

    Затворените обекти били политически затворници, обявени за врагове на народа. Било им обещано, че ако участват доброволно и не спят, ще бъдат освободени. Учените внимателно следели нивото на кислород в залата, за да не убият експерименталните си обекти, защото газът бил токсичен в големи количества. По това време все още не съществували камерите за наблюдение и се разполагало само с микрофони и малки кръгли прозорци с дебелина 15 см. В херметичната камера били осигурени книги, походни легла без завивки, течаща вода и тоалетна и храна за месец. С течение на времето затворниците започнали да обсъждат помежду си травматични инциденти, които са преживели в миналото и всеки ден тези разговори ставали все по-мрачни.

    След петия ден те започнали да протестират срещу обстоятелствата, довели ги до тук и да показват признаци на параноя. Спрели да си говорят помежду си, вместо това шепнели в микрофоните, доносничейки за останалите.

    На деветия ден единият обект започнал да крещи. Той тичал крещейки в продължение на 3 часа, накрая само скимтял. Останалите не реагирали по никакъв начин. Те продължили да шепнат в микрофоните, докато друг от тях не започнал да крещи. Други двама затворници започнали да късат страници от книгите, да ги мажат със  изпражненията си и да ги лепят по прозорчетата. Учените вече не виждали какво се случва в стаята.

    Крещенето и шепотът в микрофоните спряло. Нивата на кислорода сочели, че петимата затворници трябва да са живи. На 14-тия ден учените включили интеркома и се опитали да комуникират със затворниците. Те заповядали на затворниците да се отдръпнат от вратата и да легнат на земята или в противен случай ще бъдат застреляни. Учените обещали, че единият затворник ще си спечели незабавно освобождение. С изненада, те чули само това: „Вече не искаме да бъдем свободни.“

    Между изследователите и военните ръководители на проекта възникнал спор какво да правят.

    Затова на  15 ден прекратили изпускането на Николаевия газ в камерата и я напълнили с чист въздух. По микрофоните се чуло недоволство. Три различни гласа се молели газът отново да бъде пуснат. Войници отворили залата и нахлули вътре. Затворниците крещели. Един от мъжете лежал мъртъв на пода, в 20 см кървава вода. От тялото му били откъснати парчета плът, с които бил запушен сифона. Всички обекти на експеримента били с жестоки наранявания, които сами си причинили.

    Опитали се да им окажат медицинска помощ, но никой от обектите не оцелял.

    Човек-маймуна

    През 1927 г. д-р Иля Иванов, известен експерт по репродуктивна биология, предприел научно пътешествие до Африка, с цел да научи нещо повече за създаването на хибрид между човек и маймуна.

    Иванов отворил лаборатория в Гвинея и започнал да експериментира с шимпанзета. Местните служители в лабораторията му не искали да сътрудничат. Налагало му се да крие истинската цел на опитите . Докторът успял да проведе два опита за осеменяване на женски шимпанзета с човешка сперма, но те нямали успех.

    Разочарован, лекарят се върнал в Съветския съюз, водейки със себе си орангутан наречен Тарзан. С него Иванов се надявал да продължи опитите, дори потърсил желаещи жени, които да износят детето на Тарзан и намерил няколко доброволки. Скоро орангутанът умрял, а самият Иванов попаднал в трудов лагер.

    Изследване на реакции

    През 1924 г. Карни Лендис, докторант по психология в Университета на Минесота, започнал експеримент, целящ да изследва как емоциите предизвикват определени гримаси и лицеви изражения. Искал да разбере дали има универсална гримаса, която всеки прави при шок или друга реакция?

    Повечето от обектите на Лендис били негови състуденти. Той очертавал тънки линии по лицата им, за да наблюдава по-лесно движението на мускулите. След това им представял поредица от дразнители, които да произведат силна психологическа реакция. Той заснемал техните гримаси. Опитвал с различни дразнители неприятни аромати, порнографски снимки, потапяне на ръцете в кофа, пълна с жаби и други. Най-стимулиращият експеримент бил обезглавяването на жив плъх, което студентите трябвали да извършат. Повечето участници отказали да го направят, но в крайна сметка две трети от тях се съгласили. Отказалите, били принудени да гледат как Лендис извършва операцията.

    Експериментите на Лендис показали удивителното желание на повечето хора да участват в опити, без значение колко странни са те. Самият Лендис не осъзнал, че психологическото подчинение на състудентите му е по-важен резултат, от гримасите по лицата им. Той продължил да изследва реакциите при една и съща емоция..

    Живата глава

    Когато по времето на Френската революция стотици хора загубили главите си под гилотината, учените започнали да се чудят възможно ли е да се запази главата жива извън тялото.

    През 20-те години на миналия век се намерил човек, който опитал да провери това на практика.

    Съветският медик Сергей Брухоненко разработил примитивна машина, имитираща дейността на сърце и бели дробове, която той нарекъл „автожектор“. Устройството, възпроизвеждащо основните функции на живия организъм – биенето на сърцето и дишането – успяло да поддържа жива отрязана кучешка глава. Брухоненко демонстрирал една от живите си кучешки глави по време на Третия конгрес на физиолозите през 1928 г. За да докаже, че главата наистина е жива, докторът предизвикал различни дразнения – ударил с чук по масата и главата плахо се поклатила, светнал лъч от фенер в очите и те примигали. Той дори дал на главата парче сирене, което изпадало от отвора под гърлото й.експ

    Душко Попов – прототипът на Джеймс Бонд, който предупреди за Пърл Харбър

    Приключенията на Джеймс Бонд отдавна са се превърнали в класика на световното кино. Вече няколко десетилетия опасните приключения и любовните връзки на тайния агент 007 продължават да възхищават възторжените зрители.

    Но малцина знаят, че екранният герой има свой реален прототип, наистина служил в британското разузнаване. Това бил сърбинът Душан (Душко) Попов.

    Душко Попов, 1940 г. Снимка: Уикипедия

    Той е роден през 1912 г. в Австро-Унгария (днес територия на Сърбия), в заможно семейство. Висше образование получил в германския град Фарнбург. Именно там го завербувал в нацисткото военно разузнаване – абвера, неговият студентски приятел Джони Джебсен. Но понеже бил горещ противник на нацизма, Душан отишъл в посолството на Англия и изразил желание да работи за британското разузнаване MI6. По този начин се превърнал в двоен агент. Бил изпратен в неутрална Португалия, откъдето било най-лесно да изпраща дезинформация на нацистите.

    Душко Попов водел повече от луксозен живот. Той живеел в най-добрите апартаменти, избирал най-красивите жени за свои любовници и умело маневрирал между разузнавателните служби на двете страни. Тогава получил прякора си „Триколката“ – казват, че заради пристрастяването към секс с три жени едновременно. Именно в Португалия бъдещият писател, а по онова време също британски агент – Ян Флеминг, се срещнал с Душан Попов.

    Флеминг наблюдавал безгрижното поведение на Попов, който обичал казиното и жените, но в същото време изпълнявал невероятни шпионски задачи. Веднъж писателят видял как в едно от казината Душан направил залог с всичките пари, отпуснати му от абвера – 80 хиляди долара (днес близо 2 милиона долара). Но Попов знаел, че собственикът на казиното ще се изплаши. Така и станало – казиното отказало да приеме такъв огромен залог.

    Паспорт на Душан (Душко) Попов

    По-късно Ян Флеминг ще постави Джеймс Бонд в същите условия в романа си „Казино „Роял“ – като писателят признава, че именно харизматичният Душко Попов станал прототип на измисления агент 007.

    Самият Попов предавал дезинформация на германците през цялата война. По-конкретно, той участвал в операция „Устойчивост“ (Fortitude), в рамките на която германците били „захранени“ с информация, че през лятото на 1944 г. съюзниците планират да извършат десанта не в Нормандия, а в Кале. В резултат на тази операция по-голямата част от германските войски били прехвърлени от Нормандия в Кале, което довело и до по-малко жертви при десанта в Нормандия, когато бил открит „Вторият фронт“.

    Попов има няколко псевдонима: в документите на югославското разузнаване той бил „Душко”, в абвера го наричали „Иван”, а за Mи-6 останал псевдонимът му „Триколката”. Впрочем, разказва се, че той бил измислен от прочутите съветски агенти в британските служби – „Кембриджката петорка“ начело с Ким Филби.  В крайна сметка, заради предателство, той бил заподозрян от немците, но до разкриването му не се стигнало.

    В един момент абверът изпратил Попов в САЩ, за да създаде шпионска мрежа. Операцията се наричала „Боливар“. Сред една от целите, които трябвало да постигне, било описание на отбраната на Пърл Харбър. За кодиране на съобщенията използвал книгата на Вирджиния Уулф „Нощ и ден“. Пристигайки в Ню Йорк, Попов започнал да харчи на воля германските пари, купил си „буик“ с червени кожени седалки, наел скъп апартамент. По време на престоя си в САЩ започнал любовна история с френската актриса Симон Симон. Работата не вървяла, немците накрая едва му дали 25 хиляди долара да се върне от Ню Йорк.

    Душан (Душко) Попов в компанията на красиво момиче

    Но междувременно Попов се свързал с ФБР и обяснил защо е в САЩ. По-късно, вече след войната, в едно свое телевизионно интервю той разказа, че на 12 август 1941 е предупредил ФБР за предстоящото нападение на Пърл Харбър (което се случило на 7 декември същата година).

    Но американците не му повярвали, защото искали от него да издаде всичките германски агенти в САЩ, а той просто нямал такава информация. Те смятали, че той „нищо не разбира от контраразузнаване“, дори го заплашили с арестуване. След което се прехвърлил в Португалия. Между другото, там срещите му с британските разузнавачи ставали в казино „Ещорил“, което съществува и днес.

    След като военните действия приключили, бившият двоен агент продължил да води луксозен живот. Умира на 69-годишна възраст през 1981 г. в Опио, Франция, след продължителна болест, причинена от последиците от тютюнопушене и злоупотреба с алкохол.

    След смъртта на Попов MI6 започнала да разсекретява документите за дейността му. По този начин се потвърдило почти всичко, което той твърди в своята книга „Разузнавач/Контраразузнавач“, публикувана през 1974 г.

    През 2001 г. ФБР последвало примера на MI6 и разсекретява над 2700 документа за дейността на Попов през Втората световна война.

    Бивши негови шефове и колеги са съгласни, че, независимо от някои преувеличения, в общи линии той вярно разказва за операциите, в които е участвал.

    Морската битка при нос Тендра

    Сутринта на 28 август 1790 г. турският флот в Черно море под командването на капудан-пашата (командващ морските сили) Хасан паша и адмирал Саид бей, състоящ се от 14 линейни кораба, 8 фрегати и 23 малки плавателни съда, бил закотвен в Крим между Хаджибей (дн. Одеса) и нос Тендра.

    Неочаквано за противника откъм Севастопол се появил руският флот, вдигнал всички платна в походен ред от три колони – 10 линейни, 6 фрегати и 21 по-малки кораба под командването на адмирал Фьодор Ушаков. Съотношението на оръдията било 1360 спрямо 836 в полза на турския флот.

    Появата на руските кораби объркала турците. Въпреки превъзходството си в сила те бързо започнали да режат въжетата на котвите и безредно да се оттеглят към Дунава. Предните турски кораби вдигнали платна и се отдръпнали на значително разстояние. Но капудан-пашата забелязал опасността, надвиснала над ариергарда, започнал да се съединява с него и да построява бойна линия.

    Ушаков продължавал сближаването с противника и също дал заповед за формиране на бойна линия, паралелна на неприятелския флот.

    Той извел от линията три фрегати – „Йоан Воинственник“, „Йероним“ и „Покров Богородичен“, за да осигури маневрен резерв в случай на промени във вятъра и евентуална атака на врага от двете страни.  В 15 ч., приближавайки се до противника на разстояние оръдеен изстрел, Ушаков го принудил да приеме боя. Скоро под мощния огън на руската линия турският флот започнал да се отклонява по вятъра и да разстройва бойния си ред.

    Руските кораби се приближили и концентрирали всичката си сила върху предната част на на турската ескадра. Флагманският кораб на Ушаков „Рождество Христово“ се сражавал едновременно с три вражески кораба, принуждавайки ги да напуснат своята линия. Цялата сила на руската атака била съсредоточена върху предната част на вражеския строй, където се намирал капудан-пашата и повечето турски адмирали.

    Корабът „Рождество Христово“. Снимка: Уикипедия

    Към 17 ч. цялата турска линия била окончателно разбита. Това било постигнато с решаващата помощ на резервните фрегати, които Ушаков навреме вкарал в боя. Притиснати от предните руски кораби, турците били принудени да завиват в курс „фордевинд“ – попътен вятър, и така да се опитват да избягат. Но по време на завоя руснаците дали по тях цяла поредица мощни залпове от всички възможни оръдия, които им нанесли големи щети. Турците окончателно побягнали с всички платна към устието на Дунава. Ушаков ги преследвал, докато тъмнината и засилващият се вятър го принудили да спре и да хвърли котва. Призори на другия ден се оказало, че турските кораби са в непосредствена близост до руските. Дори фрегатата „Свети Амвросий Медиолански“ била директно насред турския флот. Но тъй като знамената още не били вдигнати, турците я сметнали за свой кораб. Находчивосттта на капитан М. Неледински го спасила в тази трудна ситуация. Като опънал платната заедно с турските кораби, той продължи да ги следва, без да вдига знаме. Постепенно изоставайки, Неледински изчакал момента, когато опасността отминала, развял Андреевския флаг и се присъединил към своя флот.

    Ушаков заповядал да се вдигне котва и да се започне преследване на врага, който използвал удобния вятър и започнал да се разпръсва в различни посоки.

    Два тежко повредени турски кораба обаче изостанали. Единият от тях, 74-оръдейният „Капудания“, бил флагмански на адмирал Саид бей. Другият – 66-оръдейният „Мелеки Бахри“ („Цар на моретата“), след като загубил капитана си Кара-Али, който бил убит от гюлле, се предал без бой.

    Но „Капудания“ упорито се съпротивлявала, докато не била напълно обхваната от пламъци. Лодка, спусната от руски кораб, успяла да прибере от нея турския адмирал Саид бей и 18 офицери, след което барутният погреб се взривил. „Капудания“ хвръкнала във въздуха заедно с останалия екипаж и хазната на турския флот.

    Тази победа на Черноморския флот оставила ярък отпечатък във военните летописи. С Федералния закон „За дните на воинската слава на Русия“ денят на победата на руската ескадра под командването на Ф. Ф. Ушаков при нос Тендра е обявен за Ден на воинската слава на Русия.

    От чисто военно-тактическа гледна точка действията на Ушаков утвърдили предимството на активните, офанзивни действия в морския бой. Ако в предишните си битки Черноморският флот отначало  провеждал отбранителни операции с преход към контраатака, при Тендра руската ескадра още в началото влязла в решително нападение с ясен тактически замисъл. Факторът на изненадата бил използван умело и ефективно, а принципите за концентриране на силите в посока на основния удар и взаимната подкрепа – умело приложени.

    Фьодор Ушаков. Снимка: Уикипедия

    Самият Ушаков участвал активно във всички епизоди на битката, намирайки се на най-отговорните и опасни места. Той показвал на подчинените си образци на смелост, насърчавайки ги към решителни действия с личен пример. В същото време предоставял на капитаните на кораби възможности да се справят „всеки според способностите си“, без да ограничава тяхната инициатива.

    По време на битката ясно проличало предимството във военноморската подготовка и артилерийската подготовка на руските моряци. Освен това, тяхната издръжливост и смелост значително допринесли за постигане на победата.

    Резултатът бил, че турците загубили 5500 ранени и убити, а руснаците – само 21 убити и 25 ранени. Тази огромна разлика се обяснява с изключителната смелост и решителност на атаките на руските кораби, което принуждавало турците да се объркват, като стрелят почти напосоки, без необходимото хладнокръвие и самообладание.

    Личности, изтрити от историята

    Историята се пише от победителите – така казват и на практика така се случва. Друг е въпроса как точно е извоювана победата – в честна и смела битка, или подмолно, с преврат или други средства. Всеки си има своя истина и се смята за прав. Като се огледаме, повечето руини по света са причинени от хора, желаещи да заличат следите на тези, преди тях. Събарят се паметници, изгарят се книги и картини, опожарява се и се руши, заличават се храмове и гробници. Но следи винаги остават, по тях тръгват любопитните, за да разкрият каква е била истината. Ето няколко истории на личности, които са били заличени от историята.

    Чан Сон Тек

    През 2014 г. бил екзекутиран Чан Сон Тек, чичо на севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Но това не било достатъчно. Държавните медии на КНДР се погрижили да го заличат напълно от историята: премахнали образа му от всички хартиени и онлайн архиви и снимки.

    Британският вестник „Гардиън” твърди, че това е най-мащабното изтриване, провеждано от държавната информационна агенция на КНДР и вестник „Родон Синмун”.

    Бо Гу

    Цин Бансян, наричан Бо Гу,  бил генерален секретар на Китайската комунистическа партия за период около 3 години. Той имал огромна власт под ръководството на Мао Дзедун. Но след като направил няколко „сериозни политически грешки”, през 1935 г бил свален от поста и заменен от Джан Уентян.  След това бившият партиен лидер бил отстранен от официалните снимки.

    Николай Ежов

    Николай Ежов ръководел съветската тайна полиция, по времето на масовите, жестоки гонения и екзекуции, инициирани от Сталин. През 1938 г. Ежов бил арестуван и обвинен в държавна измяна. По ирония на съдбата, той се превърнал в жертва на същите зверски мерки, които сам прилагал. Ежов бил екзекутиран през 1940 г. Сталин е известен с това, че елиминира всички следи от хората, които вече не са му полезни, затова не е странно, че Ежов изчезва от всички снимкови архиви.

    Лев Троцки

    Троцки бил сред организаторите на болшевишката революция и влиятелна фигура в първите дни на Съветския съюз. Бил е смятан и за най-вероятният приемник на Ленин, но след смъртта му бил изместен от Сталин.  Завзел позицията Сталин се погрижил Троцки да бъде изключен от партията, пратен в изгнание и убит. Отстранил конкуренцията Сталин наредил да заличат Троцки и други вече неудобни личности.

    Йозеф Гьобелс

    Гьобелс бил министър на пропагандата в нацистка Германия.  Хитлер го ценял заради неговия интелект, заради военния му ентусиазъм и яростен антисемитизъм. Той бил сред малкото хора във „вътрешния кръг” на Хитлер, на които той преди самоубийството си завещал да продължат нацистката политика.

    Хитлер също бил известен със „заличаването” на хората, станали неудобни за него. Гьобелс е останал верен на антихуманни идеи, затова не е ясна причината да бъде премахнат от снимката, направена през 1937 в дома на режисьорката Лени Рифенщал.

    Григорий Нелюбов 

    През 1960 г. Григорий Нелюбов бил смятан за забележителна личност и отличен пилот, бил и един от избраните кандидати за първия космически полет. Нелюбов бил третият или четвърти човек, летял в Космоса, преди да бъде изключен от съветската космическа програма, по повод дисциплинарно нарушение, след което го заличили от архивите. На снимка, направена в Сочи през 1961 г., лицето на космонавта било изтрито.  Той загинал под влак през 1966 г., като се предполага, че се е самоубил.

    Рицарите: Сид Кампеадор

    Името на най-прочутия испански рицар за цялата Реконкиста (717-1492) е Родриго Диас де Вивар, или по-кратко: Руй Диас.

    Роден е между 1041-ва и 1057 г. в Бургос. Той бил кастилски благородник, чрез своите подвизи издигнал се до национален герой на Испания. Нарекли го Ел Сид. Герой е на много испански народни легенди и предания, поеми, романси и драми, също и на прочутата трагедия на Корней.

    Статуята на Ел Сид, включена в портата „Санта Мария“ от 14-ти и 15-ти век, Бургос. Снимка: Уикипедия

    Ел Сид служел в двора на кастилския цар Санчо II (упр. 1067-1072). Помогнал му да победи срещу кралския брат Алфонсо Леонски в битката при Галпехара. Въпреки това, Санчо II скоро бил убит. След неговата смърт крал станал брат му Алфонсо VI.

    При него Ел Сид бил назначен за главнокомандващ (алферес) на кастилската армия. Но преди това Сид накарал крал Алфонсо да се закълне, че не е виновен за предателското убийство на брат си.

    Ел Сид извоювал много военни победи в живота си. Алфонсо завиждал на популярността му сред народа и отношенията им станали много обтегнати. Дори бракът на Сид с племенницата на краля – доня Химена, не ги подобрил.

    Картина на Маркос Гиралдес де Акоста (1864), изобразяваща клетвата крал Алфонсо. В средата на сцената Алфонсо VI е с дясната ръка на Библията, че не е участвал в убийството на брат си Санчо II, докато Ел Сид стои като свидетел пред него. Снимка: Уикипедия

    До известно време Сид оставал главнокомандващ на кастилската армия. Но през 1079 г. той, заедно с войската на Ал Мутамид – емира на Севиля, победил армията на владетеля на Гранада Абдула.

    За нещастие, в двора на Абдула бил граф Гарсия Ордонес, фаворит на крал Алфонсо. Графът бил пленен. Скоро след това Ел Сид нападнал Толедо. Но Алфонсо отдавна бил поставил този град под своя закрила. Затова през 1080 година кралят прогонил Сид. Той отишъл на служба при емира на Сарагоса, като успешно воювал против графа на Барселона Рамон Братоубиеца и срещу краля на Арагон Санчо Рамирес. За военния си талант Ел Сид получил прозвището Кампеадор (Победител).

    През 1086 г. войските на арабската династия на Алморавидите нахлули в Испания, разгромили кастилската армия и превзели цяла Андалусия. През 1087 г. Алфонсо, поставен в безизходност, призовал Сид на помощ.

    Теренът, където се е намирала къщата му. Паметникът е издигнат през 1784 г. Снимка, направена в Бургос, ок. 1865-1892. Снимка: Уикипедия

    Пълководецът се захванал за работа. През 1089 г. той победил емира Ал Кадир и го принудил да плаща огромен данък. През 1094 г. превзел Валенсия и станал неин управител.

    Всички опити на Алморавидите да си върнат Валенсия завършили с техните поражения в битките при Куарте (през 1094 г.) и Байрен (през 1097 г.).

    Така Сид (от арабското фолклорно „сиди“ – „господарю мой“) придобил легендарни черти. Той станал образец на смел рицар, съчетаващ смелост и човечност, защото воювал както против християнските тирани, така и срещу арабските. След смъртта си през 1099 г. Сид се превърнал в национален герой, възпяван в стихове и песни.

    Смята се, че преди последната си битка срещу арабите Родриго бил смъртно ранен с отровна стрела. Жена му облякла мъртвото тяло в доспехи и го завързала върху седлото на коня – така армията му не разбрала за смъртта на предводителя си и бойният дух на войниците се запазил до победата…

    През 1919 г. в катедралата в Бургос били препогребани останките на Ел Сид и съпругата му доня Химена. Също тук от 2007 г. се намира „Тизона“ – мечът, за който се твърди, че принадлежал на Сид.

    Гробница на Сид Кампеадор в катедралата в Бургос. Снимка Уикипедия

    Още през XII век се появила поемата на латински Gesta Roderici, която изобилства с препратки към подвизи от Античността. Подвизите на героя послужили като сюжет за „Песен за моя Сид“ (Cantar de mio Cid) – епична поема, написана на кастилски език. В нея се проследява очевидното влияние на френската „Песен за Роланд“. Историческите събития се отразяват близо до реалността и читателят ясно разбира какъв е бил животът на един странстващ рицар по границите на Испания в онази епоха. Съдбата на Сид Кампеадор послужила като основа за трагедията на френския драматург Пиер Корней „Сид“ (1636), базирана на пиесата на испанския писател Гилен де Кастро. На свой ред по пиесата на Корней е написана опера от френския композитор Жул Масне. Английският поет Робърт Саути през 1808 г. публикувал „Хроника за Сид“, в която преразказал испанските романи за Сид Кампеадор.

    Днес „Тизона“ (исп. Tizona ) – мечът на Ел Сид, е национално съкровище на Испания. Сид го отнел от арабския емир Букар, когото победил. Сега мечът е изложен в Музея на Бургос.

    Другият меч на Сид Кампеадор – „Колада“, е по-малко известен. Испанският епос разказва, че Сид го взел от граф Рамон Братоубиец, когото също победил. За съжаление, в по-късни векове мечът бил неумело преправен на шпага, като заменили ефеса му и той загубил оригиналния си вид.

    Необикновени оръжия

    В търсенето на по-голям ефект от изработваните оръжия хората нерядко стигали до неочаквани и изненадващи решения.

    Чакрам.

    Сикхи с чакрами, картина от 1844 г. Снимка: Уикипедия

    Индийска гривна за хвърляне. Изработена е от метал и заточена по външния ръб. В зависимост от размера, воините я носели на китката или шията. При необходимост я хвърляли като фризби.

    Кпинга.

    Кпинга. Снимка: Уикипедия

    Нож за хвърляне с няколко остриета, който се смятал за почетно оръжие сред воините от племето азанда в древна Нубия. Дължината му достигала около 55 см. От основата излизат в различни посоки 3 железни остриета, което трябва да увеличи максимално раните на противника. Ножът кпинга бил не само оръжие, но и вид отличие, тъй като имали право да го носят само опитни воини.

    Макуахуитъл.

    Примерна графична възстановка на Макуахуитъл. Снимка: Уикипедия

    Това е оръжие на ацтеките, наподобяващо меч. Дължината му, по правило, достигала 90-120 см. По протежение на дървен ствол били прикрепени наточени остриета от вулканично стъкло (обсидиан). Раните от използването на това оръжие били ужасяващи поради комбинацията от остър ръб (достатъчен за обезглавяване на противника) и прорези, които разкъсвали плътта. Последното споменаване на макуахутл датира от 1884 година.

    Тепустопил. По конструкция това ацтекско оръжие прилича на макуахутл, но е направено във формата на копие – върхът му е с размери на длан, прикрепен върху дръжка с човешки ръст. Тук също се използват заострени парчета от обсидиан около дървена основа. Тепустопилите имали сравнително голям радиус на поражение, лесно пробивали кожена броня – а да се извади този остър назъбен връх от тялото можело само с цената на чудовищни ​​мъки.

    Катар.

    Катар (XVII—XVIII век). Снимка: Уикипедия

    Това е може би най-необичайната разновидност на индийските кинжали. Катарът се отличава с дръжката си във формата на буквата Н от същия метал като острието. Две тънки успоредни пластини образуват опора за лявата ръка. Катарът е предназначен за намушкване и с умела употреба лесно пробива плетена ризница. Подобно на кпинга, той бил знак за високия статус на своя собственик.

    Чу-ко-ну.

    Схема на китайски многозаряден арбалет от династията Минг. Снимка: Уикипедия

    Това е  китайски многозаряден арбалет, при който натягането на тетивата, поставянето стрелата и изстрелването й се извършват с едно движение на ръката. За 15 секунди този своеобразен „карабинен“ арбалет може да изстреля до 10 стрели на разстояние около 60 метра. Пробиващата сила на неговите стрели е сравнително малка, но благодарение на скорострелността си, евентуално съчетана с отровни стрели, той е  наистина страхотно оръжие. Използвал се чак до китайско-японската война от 1894-1895 г.

    Скисор.

    Гладиатор-скисор. съвременна реконструкция. Източник: Уикипедия

    Това странно оръжие е използвано в гладиаторски битки в Римската империя. Металната кухина в основата на скисора покрива ръката на гладиатора, което дава възможност лесно както да блокира, така и да нанася удари. Скисорът се изработвал от твърда стомана и бил дълъг около 45 см. Отличава се с изненадваща лекота, което позволява бързо да се нанасят удари.

    Желязната ръка „чжуа“.

    Желязната ръка „чжуа“. Снимка: vk.com

    Това е друго китайско оръжие. Желязната ръка „чжуа“ има нокти в краищата, които лесно откъсват парчета плът от тялото. Теглото на самата „чжуа“ е достатъчно, за да убие врага, но с нокти всичко изглежда още по-страховито. Ако я използва опитен воин, може да смъква бойци от конете им. Но основната цел на „чжуа“ била да изтръгва щитовете от ръцете на противниците, като ги остави беззащитни пред смъртоносните нокти.

    Тесен.

    Желязно ветрило Тесен. Снимка Уикипедия

    Ветрилата били използвани не само от японските придворни дами и от гейшите, но и от самураите. Тесенът е бойно ветрило, направено от желязо. Според легендата японски майстор изучавал крилете на прилепа и по тяхно подобие създал предмет, който може лесно да се сгъне и скрие в ръкав или ботуш. Бойните ветрила „тесен“ тежали около 500 грама и се състояли от 8-10 метални плочки, пристегнати с няколко слоя дебела хартия. По външен вид те практически не се различавали от дамските и били украсени с различни рисунки и надписи. Самураите се научили да използват този тип оръжие както сгънато, така и разглобено. В първия случай ветрилото служело като палка, а във втория – за защита срещу вражески оръжия. Тесенът не можел да спре стрела, но умелите самураи успявали да я отклонят, както и да ударят противника с острите и тънки ръбове.

    Български манастири и църкви: Църквата „Свети Четиридесет мъченици“ – българска светиня

    В подножието на крепостта Царевец се намира църквата „Свети Четиридесет мъченици“. Тя е българска светиня и с нея са свързани редица важни исторически събития. В нея са извършени редица тържествени ритуали, свързани с българската държавност.

    Църквата „Свети Четиридесет мъченици“. Снимка: Уикипедия

    В тази църква, на 22 септември 1908 г. княз Фердинанд I е обявил Независимостта на България.

    На 10 февруари 1879 г. е отслужена тържествена света Литургия в чест на откриване на Учредителното събрание.

    На 27 юли 1879 г. е отслужена тържествена света Литургия по случай избиране на първия български княз Александър І Батемберг.

    На 1 и 3 август 1887 г. са проведени тържествени молебени, по повод клетвата на новия княз Фердинанд Кобурггота.

    Иконостасът на църквата „Свети Четиридесет мъченици“. Снимка: Уикипедия

    На 18 май 1888 г. в храма е извършено бракосъчетанието на министър-председателя на България Стефан Стамболов с Поликсени Костаки-Станчова. След като годежът е направен в Свищов, гостите пристигат с 40 файтона в търновската светиня, където е извършен църковният ритуал.

    В църквата са погребани цар Калоян, царица Анна Мария и царица Ирина, Свети Сава Сръбски и много други членове на царското семейство и българската аристокрация.

    Църквата е построена по времето на цар Иван Асен II,  в чест на победата му в Битката при Клокотница, над епирския деспот Теодор Комнин. Дадено й е това име, защото победоносната битка се е случила на 9 март 1230 г – на този ден се честват Светите 40 севастийски мъченици. На мястото, където е издигнат храма, преди е имало по-малка църква.

    Църквата „Свети Четиридесет мъченици“. Снимка: Уикипедия

    През XIII – XIV век църквата „Свети Четиридесет мъченици“ е изпълнявала функции на главна църква на манастира „Великата лавра“.

    Запазените части от църквата дават представа за първоначалния архитектурен замисъл. Тя е била 3-апсидна правоъгълна сграда  с размери 14,65 х 11,7 м.

    Храмът е бил разрушен при земетресение през 1327 г. Възстановен е в началото на XIV век, а впоследствие е са направени преустройства и дострояване.

    Днес църквата се състои от  продълговата базилика, пристройка и две галерии на юг и на север. Базиликата има 6 колони, в 2 реда, 3 полукръгли апсиди и тесен притвор от запад. Пристройката се използва за костница и мавзолей.

    Западната фасада на храма откъм брега на р. Янтра. Снимка: Уикипедия

    Запазени са стенописи на северната половина на западната страна на притвора. Над входа може да се видят изображенията на „Св. Елисавета Млекопитателница с младенеца Йоан“ и над входа от притвора в църквата „Св. Анна Млекопитателница“. Върху западната стена на притвора има отделни композиции – картинен календар, от който са останали 4 реда за месеците май, август, ноември. Стенописи вероятно са от втората половина на XIII век.

    Църквата се запазва като християнски храм до първата половина на XVIII в. След това е превърната в джамия и стенописите, иконите и иконостасът са унищожени. През 1853 г. се правят промени и в постройката. След Освобождението започват първите археологически разкопки.

    Пръстен-печат на Цар Калоян. Експонат на НИМ. Снимка: Уикипедия

    Задълбочените археологически проучвания започват през 1969 г. Голяма находка е разкриването на Калояновото погребение. Намерени са останките на висок мъж, в богати войнски одежди и масивен златен пръстен-печат, с хералдично изображение на барс и негативен надпис „Калоянов пръстен“. Проучен е и манастирския комплекс и сложната укрепителна система на средновековния град. Определена е последователността на изграждането на сградите, започващо от XI в. Открит е некропол, свързан с манастира, и строен преди Иван Асен II.

    В църквата „Свети Четиридесет мъченици“ се пазят едни от най-значителните старобългарски епиграфски паметници – Омуртаговата, Асеновата и граничната колона от крепостта Родосто, от времето на хан Крум. Колоните, с текстове за събития от Първата и Втората българска държава, са събрани, за да се подчертае приемствеността на българските държавнически традиции.

    Надписът на Асеновата колона, посветен на голямата победа при Клокотница, е изписан в 13 реда на български език:

    В лето 6738 (1230) индикт III, аз Иван Асен в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречистата тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с по-мощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска, а самият кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч, превзех, гръцка, още арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си, като бог заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава навеки. Амин.“

    Колоната на Иван Асен II, ознаменуваща победата в Битката при Клокотница. Снимка: Уикипедия

    Срещу колоната на Иван Асен II е Омуртаговата със следния надпис:

    Кан ювиги Омуртаг, направих преславен дом на Дунава и като измериш (разстоянието) между двата всеславни дома, направих на средата могила. От самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Споменатата пък могила е всеславна и като измериха земята, направих тези писмена. Човекът дори и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгледа тези (писмена), да си спомни този, който ги е направил. Името пък на владетеля е Омуртаг, кан ювиги. Дано бог да му даде да преживее сто години“.

    Колоната от крепостта Родосто е обърната, затова надписът се намира на долния й край. Надписът е следния: „ + Крепост Родосто.”

    Гробът на цар Калоян. Снимка: Уикипедия

    Църквата е най-известният средновековен български паметник във Велико Търново. Храмът „Свети Четиридесет мъченици“ е паметник на културата и е дълбоко свързан с историята на България.

    10 елементарни, но скъпи математически грешки (Част 1)

    Много ученици мразят математиката, но светът работи по нейните правила. Огромни суми пари и оборудване на стойност милиони долари са загубени, само защото някой е направил някаква мъничка математическа грешка. Компютрите също правят грешки, но затова пак са виновни хората, защото те ги програмират.

    Когато грешките са причинени при пропуски в сложни математически изчисления, вероятно е по-простимо. Но когато са елементарни грешки, които дори ученик в началното училище не допуска, то вече е нелепо.

    Представяме ви няколко математически грешки, които ще останат в историята.

    Ракетната атака в Персийския залив

    Установка на Пейтриът. Снимка: Уикипедия

    На 25 февруари 1991 г. иракска ракета „Скъд” нанесе удар върху база на армията на САЩ, в Дхаран, Саудитска Арабия, при което загинаха 28 войници и 100 бяха ранени. Атаката била изненадваща, като се има предвид, че базата е защитена от система за противоракетна отбрана Patriot. Разследванията разкриха, че системата не е успяла да прихване „Скъд”.

    Грешката е в софтуера, захранващ часовника на системата. Часовникът записва времето в десетсекунди, но съхранява тези данни като цяло число. Той преобразува времето в 24-битово число с плаваща запетая. Въпреки това, закръглянето на времената, с цел преобразуването им, води до постепенно увеличаване на неточността при функционирането на системата. Американската армия била запозната с този проблем и пуснала актуализация на 16 февруари. Актуализацията обаче стигнала до базата в Дхаран на 26 февруари, ден след нападението.

    В резултат на това след 20 часа непрекъсната употреба, системата не успяла да прехване ракетата.
    До момента на нападението комплексът „Патриот“ бил в оперативна готовност вече 100 часа. Така при изстрелване на зенитната ракета, тя се отклонила с над 600 метра от целта.

    Испанската програма за подводници S-80

    През 2003 г. Испания стартирала програмата за подводници S-80 на стойност 2,7 милиарда долара, за изграждане на четири дизелово-електрически подводници за испанския флот. Испания почти била завършила една от подводниците през 2013 г., когато се установило, че подводницата е със 70 тона по-тежка, отколкото трябвало да бъде. Испанският флот се опасявал, че подводницата никога няма да излезе на повърхността, ако се гмурне под водата.

    Подводницата се оказала тежка, защото по време на изчисленията, някой поставил десетична точка на грешно място. Никой не открил грешката, докато първата подводница не била завършена, а останалите три вече били в процес на изграждане. По-късно Испания подписала договор за 14 милиона долара с Electric Boat of Groton, Кънектикът, за да им помогне да намалят теглото на подводниците.

    Полет на Air Canada 143

    През юли 1983 г. Air Canada Boeing 767, летящ от Отава до Едмънтън с 69 пътници и екипаж, трябвало да се приземи, защото останал без гориво на 12 500 метра височина. Двигателите изведнъж загубили мощност и самолетът започна да се носи към земята. Той се снишавал 100 километра преди да кацне в Гимли, Манитоба.

    Полет 143 след кацане в Гимли, Манитоба. Снимка: Уикипедия

    За щастие нямало смъртни случаи. Двама души обаче имали леки наранявания, а носът на самолета – повреден. Това кацане на полет 143 получи прякора „Gimli Glider“

    Инцидентът бил предизвикан заради грешка в преобразуването. Air Canada използвала имперската измервателна система, но преобразувала в метричната система, която Boeing 767 използва. Наземните екипажи на Air Canada използвали имперската система, когато зареждали самолета. Те измервали горивото в паунди, вместо в килограми.

    Един паунд се равнява на 2,2 килограма. Това означава, че самолетът разполагал само с около половината от необходимото количество гориво, за да завърши полета. Пилотите не забелязали разминаването, тъй като манометърът не работел. Наземните екипажи използвали капкови пръчици за измерване на горивото, когато пълнели резервоарите.

    Интересното е, че наземните екипажи направили грешката два пъти. Първият път в Монреал, а вторият – в Отава. Самолетът направил полета от Монреал до Отава без инциденти, но с натрупване на грешката се появили проблеми в полета от Отава до Едмънтън.

    Ракетна експлозия Ariane 5

    На 4 юни 1996 г. ракетата Ariane 5 на Европейската космическа агенция избухнала 37 секунди след излитането. На борда на космическия кораб имало четири спътника. Ракетата и сателитите стрували 370 милиона долара. Произшествието било в резултат на цялостна грешка в софтуера, използван за изстрелване на ракетата.

    Експлозията на Ariane 5. Снимка: Утюб

    Целочислено натрупване е математическа грешка, която възниква, когато цифрите, генерирани от дадена система, надвишават паметта на тази система. Ariane 5 работи на 16-битов софтуер, способен да съхранява цифри до 32 767. Ракетата може да генерира цифри много над тази граница.

    Европейската космическа агенция използвала същия софтуер, който преди използвала в ракетите Ariane 4. Те имали проблеми с Ariane 5, защото тя била по-бърза от Ariane 4. По-бързо означава и по-големи цифри. Софтуерът не е могъл да се справи с големите показания, което довело до проблем с ракетата, и се налага наземният контрол да даде нареждане тя да се самоунищожи.

    Катастрофа на Mars Climate Orbiter

    Mars Climate Orbiter. Снимка: Уикипедия

    Mars Climate Orbiter бил съвместен проект на стойност 125 милиона долара между Lockheed Martin и NASA/JPL. Проектът претърпял фатален край, и апаратът най-вероятно се е разбил на Марс, поради грешка в преобразуването през 1999 г. Локхийд Мартин използвал имперската система за измерване, докато програмирал софтуера, а НАСА използвала метричната система.

    Инженерите от НАСА можели да открият грешката, ако бяха обърнали внимание. Те обаче не го направили. Никой не разбрал, че нещо не е наред и през девет месечното пътуването до Марс. Грешката станала очевидна едва когато  от НАСА загубили контакт със станцията.

    В отговор на инцидента Джон Логсдън от Института за космическа политика на Университета Джордж Вашингтон казал, че всичко това е „тъпо“. Джон Пайк от Федерацията на американските учени добавил: „Беше неудобно да загубим космически кораб заради такава проста математическа грешка”.

    10 елементарни, но скъпи математически грешки (Част 2)

    Първите метали

    Веднъж един ковач донесъл на римския император Тиберий лавров венец-корона, изкована от необичаен метал. Той изглеждал като сребро, но бил много по-лек. Случайно императорът изпуснал короната на пода и тя забележимо се огънала.

    – Откъде взе този метал? – попитал Тиберий.

    – От глината – отговорил майсторът.

    Императорът заповядал да му отсекат главата, а неговата работилница – да бъде унищожена, тъй като се страхувал, че новият метал ще обезцени среброто на съкровищницата му. Това разказва римският учен Плиний Старши, живял през I век.

    Историята на техниката знае още много тайни на древните майстори, които били загубени. Например, платината. От нейното практическо приложение се заинтересували едва през ХІХ век. За да се разтопи, трябва да се повиши температурата до висока точка – 1774°C, но дотогава не знаели как да постигнат това.

    Но ето, че древните жители на Америка – ацтеките, още преди Колумб умеели да топят платина и да изработват предмети от нея. Монтесума, последният владетел на ацтекската държава, изпратил красиви платинени огледала за подарък на испанския крал. Как древните металурзи успявали да обработват този огнеупорен метал, все още е загадка.

    Оръжие и украшения от желязната епоха. Снимка: Уикипедия

    През 1845 г. немският химик Фридрих Вьолер за пръв път получил чист алуминий с размер на… глава на топлийка. Преди сто години алуминият бил много скъп метал, струвал малко по-евтино от златото, поради трудностите при получаването му. Едва почти половин век по-късно станало  възможно да се получи алуминий по по-достъпен, но все пак труден начин.

    Обаче древногръцкият мислител Платон, описвайки Атлантида преди 2300 години, казва, че жителите на тази легендарна страна познавали, освен злато и сребро, и друг скъпоценен метал – лек, бял и мек. Напомня ли алуминий? Да. Но ако това е бил наистина алуминий, тогава как биха могли да го получат в толкова далечни времена с тогавашната технология? Или може би това е просто легенда?

    Но ето, че преди няколко години при разкопки на древна надгробна могила в Китай, археолозите открили гробницата на известния пълководец Чжау-Чжу, живял преди 1700 години. Орнаментът на гробницата бил направен от някаква неизвестна сплав. Анализът показал, че тя съдържа 10% мед, 5% магнезий и 85% алуминий. Това било невероятно. Подобна находка е важно събитие в историята на технологиите.

    Ето защо в наши дни би било изкушаващо да разгадаем тайните на древните занаятчии: как са получавали такива невероятни резултати с примитивната (както смятаме!) техника на своето време? Ами ако разгадаването на изгубените тайни доведе до развитието на процеси, многократно по-прости и икономични от тези, които използваме в момента?

    Източниците на информация за развитието на металургията са древни ръкописи, находки от инструменти, оръжие, бижута, следи от древни рудници, останки от пещи, шлаки…

    Археолозите са установили, че златото било първият метал, обработван от човека. Това е разбираемо: блясъкът на самородните златни буци и парченца злато е нормално да привлече нечие внимание. Най-старите златни предмети са открити от археолозите в Египет. Те са направени преди 8000 години. В интерес на истината, има и други страни-претенденти за званието „първи златари“, сред тях и България.

    Смята се, че находките от „Варненското злато“ е най-старото технологично обработено злато в Европа и света, причислявано към т. нар. Култура Варна (4400 – 4100 г. пр. Хр.)

    Археолозите установяват и ранно използване на сребро и мед. В първобитната епоха се използвало и метеоритно желязо. Човек обработвал всички тези метали само в студено състояние, с помощта на каменен чук. Може би парчетата метал също се смятали за камък, но просто по-мек и поддаващ се по-лесно на обработка. Нищо чудно, че ирокезите наричали медта „червен камък“.

    Но началото на металните векове настъпило, когато човек овладял процесите на топене на металната руда, горещото коване и леенето на метала. Първите метални изделия са медни тръбички за украшения и закопчалки за дрехи. Те датират от VІ хилядолетие пр. Хр. и са открити в Турция през 1962 г. Те се конкурират от златните находки при Варна.

    По-късно се появил бронзът – сплав от мед с калай или антимон. Сплавта се оказала много по-твърда от медта. Затова бронзовите изделия – оръжия, инструменти, домакински прибори, бижута, били по-съвършени от каменните.

    Човек открил желязото няколко хилядолетия след медта. Причината е, че медта се поддава добре на студено коване, а желязото може да бъде ковано само в горещо състояние.

    Въпросите – как, къде и кога е извършено първото топене на желязото, отдавна са интересни за хората. По всяка вероятност за пръв път желязото е било стопено случайно, вероятно в резултат на погрешното използване на желязна руда вместо медна. Няма съмнение, че са се опитали да обработят полученото за пръв път желязо по същия начин, както бронза и медта, т. е. чрез коване в студено състояние. Това, разбира се, било безполезно.

    Бронзово огледало с женска човешка фигура в основата, Осемнадесета египетска династия (1540–1296 г. пр.н.е.). Снимка: Уикипедия

    Подобни опити вероятно са се повтаряли, докато веднъж незнаен ковач случайно ударил полуохладения метал с чук, което се увенчало с частичен успех. Накрая хората разбрали, че за пълен успех в усвояването на новия метал е необходимо да го коват нажежен до червено.

    За най-древния железен предмет, известен на археолозите, се считат огърлици от кухи железни тръбички, намерени от английския археолог Петри при разкопки на египетски гробове от края на ІV век. пр. Хр. Тръбичките са изработени от ковано желязо, в което се намира до 7,5 % никел; това е характерно за метеоритен произход.

    За пръв път желязо от земен произход е открито в Близкия изток (Чегер-Бозер, Ирак). То е датирано 3000 години пр. Хр.

    Към най-древното желязо може да се причислят и два предмета, намерени при разкопки в Египет: един в Голямата пирамида, построена 2900 г. пр. Хр., а друг – в некропол в Абидос, издигнат 300 години по-късно.

    Така човекът усвоявал металите: първо по-меките и лесни за обработка, а сетне постепенно навлязъл и в желязната епоха.