Първите кораби, превозващи самолети, всъщност могат да се нарекат балононосачи – те се появили в края на ХІХ и началото на ХХ век. Поради ограничените възможности на балоните те били използвани главно за разузнавателни цели (отделните опити за използване на балони с цел бомбардировки трудно могат да се нарекат успешни). По-късно много от балононосачите, построени в началото на ХХ век, били преустроени за носене на самолети.

Развитието на авиацията в началото на ХХ век принудило различни страни да обърнат внимание на използването на самолети във военноморското дело. Първоначално самолетите се считали само за разузнавачи, но след като самолетостроенето се развило, станал ясен потенциалът на бомбардировъчната и торпедоносната авиация.

Първото излитане от корабна палуба извършил на 14 ноември 1910 г. американецът Юджийн Б. Ели от лекия крайцер „Бирмингам“ (USS Birmingham). Това станало възможно благодарение на платформа за излитане, инсталирана на носа на кораба. Два месеца по-късно, на 18 януари 1911 г., същият пилот кацнал на борда на броненосния крайцер „Пенсилвания“ (инж. USS Pennsylvania ). Специално за това била монтирана дървена палуба, от която пилотът отново излетял малко след успешното кацане.

Първият истински самолетоносач (макар и само с хидросамолети) бил британският самолетоносач HMS Ark Royal, приет на въоръжение през 1915 година. Корабът участвал в Първата световна война и бомбардирал турски позиции.

Много екстравагантен проект бил британският HMS Furious – голям лек крайцер, който по проект трябвало да бъде оборудван с две кули с оръдия калибър 457 мм. Но едната кула била премахната и вместо нея монтирали полетна палуба. Полученият хибрид бил неуспешен, тъй като палубата, макар да била достатъчна за излитане, се оказала твърде малка за успешно кацане на самолет. Корабът бил преустроен и оборудван с допълнителна 100-метрова „кацаща“ палуба, разположена зад надстройките. Тогава се изяснило, че кацането на самолет върху движещ се самолетоносач е възпрепятствано от… въздушните вихри, създавани около палубната надстройка и комина. Затова при строителството на британския HMS Argus, преустроен от италианския пътнически лайнер Conte Rosso, напълно изоставили всякакви надстройки и го оборудвали с голяма плоска палуба – това генерално решило проблема с кацането на самолет върху самолетоносач.

Но станало ясно, че е необходима поне някакъв вид надстройка, която да побере командния мостик, наблюдателни пунктове и средствата за свръзка. Затова след Първата световна война, по време на строежа на самолетоносачите HMS Eagle и HMS Hermes, било решено вдясно да се монтира специална надстройка от островен тип. Въпреки това, поради съмненията в Адмиралтейството по време на поредното преструктуриране на HMS Furious, след премахването на всички надстройки не добавили „остров“. И едва след 15 години „островът“ на HMS Furious бил поставен. Такава надстройка нямали също и  американският USS Langley, японският „Хосьо“ и редица ескортни самолетоносачи.

Особен тип самолетоносачи били плаващите бази за хидроплани. Те осигурявали превоз и излитане на хидросамолетите – но не осигурявали кацането им, поради което самолетите кацали върху водата и впоследствие ги вдигали на кораба с кранове.

Постепенно решавали и такива проблеми като прибирането на самолетите в хангари, ремонтите и зареждането с гориво и боеприпаси, собствената зенитна отбрана на самолетоносача и т. н.

Установили, че излитането на самолети от самолетоносач може да се извърши както с използване на стартови ускорители и катапулти за изстрелване, така и без тях – като се извие нагоре цялата предна палуба на кораба; по-късно обаче се отказали от този вариант.

Ъгловата палуба на съвременните самолетоносачи е разположена под ъгъл спрямо централната линия на корпуса, за да се осигури възможност за едновременно излитане и кацане на самолети.  Станало ясно, че при излитане и кацане на самолетите всеки самолетоносач трябва да се движи с максимална скорост срещу вятъра.

Установило се още, че полети на самолети от самолетоносач, в зависимост от размера на кораба и конструктивните характеристики, са възможни при морско вълнение не повече от 3-7 бала. Намаляването на пробега на самолета по време на кацане било постигнато сравнително лесно чрез използването на аерофинишери – стоманени въжета върху палубата, за които кацащият самолет се закачал чрез пускане на специална кука.

Постепенно за собствена защита на самолетоносачите поставили средно- и малокалибрена зенитна артилерия; а по-късно и противовъздушни ракети от клас „кораб-въздух“.

През 1930-те години самолетоносачите придобили познатият ни силует и получили сериозни бойни възможности. Най-зрелищно и нагледно тези възможности демонстрирали японците на 7 декември 1941 г. при нападението срещу Пърл Харбър.

Така светът постепенно навлизал в епохата на самолетоносачите.

Един от видимите признаци за навлизането на християнството като главна религия в Римската империя било приемането на християнската символика в армията. Това бил доста бавен процес.

Според историка Евсевий, император Константин Велики в края на октомври 312 г. решил, че кръстът трябва да се превърне в отличителен белег на неговите легиони. Причината била, че в навечерието на битката при Милвийския мост Константин видял огнен кръст в небето с гръцки надпис: „С това ще победиш“.

На следващата сутрин той чул глас, който му заповядал да нарисува върху щитовете на войниците така наречената „хризма“ – символа на Христос, образуван от кръстосаните букви Х и Р. Константин спечелил битката при Милвийския мост, след което наредил хризмата да бъде поставена върху шлема му. Много легионери последвали примера на императора.

Ако обаче се отнесем по-критично към информацията, можем да допълним и уточним картината на навлизането на христианската символика в римската армия.

„Хризмата“ се появява върху монети на Константин през 315 г. След това тя бързо преминава в обща употреба и се появява върху множество предмети. На редица монети, изсечени през 315 г., могат да се видят монограмите на Христос, поставени върху челната част или надлъжния гребен на шлемовете. В долината на река Маас (Холандия) е намерено късно римско съкровище, съдържащо останките от шлем с такава символика.

Друг християнски символ, чийто образ се появява върху шлемове, е котвата – символ на християнската надежда за бъдещото Възкресение, както казва апостол Павел в Послание към Евреите (Евр. 6: 18-20).

Интересно е, че върху щитовете на армейските части от Западната и Източна Римска империя от ІV век няма изображения на Христовия монограм. Той наистина запълва цялата повърхност на щитовете, но се появява по-късно като специална емблема на телохранителите на императора.

Всяко подразделение продължавало да използва свое специфично изображение върху щитовете си, за да се различава от другите.

Според описанията на Евсевий, военното знаме „лабарум“, което той лично видял, имало следния вид. Върху дълго позлатено копие се намирала напречна рея, образуваща с копието кръст, а върху него две букви показват буквата „Х“, от средата на която излиза буквата „ро“. Така върху лабарума е изобразена същата „хризма“ във формата, в която по-късно получава името „монограмът на Константин”.

Но, за разлика от апологетите на християнството, един от най-информативните автори за тази епоха – Амиан Марцелин, който сам е служил в армията, никъде не споменава нито символите на християнските воини, нито лабарума. Освен това, от неговите хроники следва, че орли и дракони продължават да се използват като бойни символи. Очевидно дори и след появата на константиновия лабарум, не само воините, но и самият император продължили да използват орли и дракони като бойни символи.

От това следва, че християнската символика се появява постепенно в римската армия. Може дори да се каже, че тя била само узаконена от Константин, тъй като християните от армията му вече започвали да я използват без официална санкция.

Както се вижда от археологически находки, християнските войници, по примера на Константин започнали да слагат монограма на Христос върху шлемовете и може би върху щитовете – но изминали още няколко десетилетия, преди тази тенденция да стане масова.

Това се отнася предимно за паметниците на Източната Римска империя. В края на IV век щитове на императорската гвардия и знамена с изображението на Христовата монограма се появяват върху колоните на Теодосий Велики и Аркадий.

Така процесът на въвеждане на християнски символи вече навлязъл в последния си етап. Постепенно кръстът се превърнал в символ, обгърнат с религиозна почит – и вече войниците на Източната империя не можели да си представят, че е възможно да влязат в сражение без него.

Френският крал Филип IV Хубави седнал на трона през 1285 г. Той се надявал да си върне контрола над полунезависимото графство Фландрия, което само номинално било част от френското кралство.

В 1290 г. кралят си осигурил подкрепата на редица местни феодали. Много градове в графството симпатизирали на Франция. През юни 1297 г. французите нахлули във Фландрия и постигнали известен успех. Англия, заета във война с Шотландия, не можела да помогне на фламандците, затова те подписали примирие.

През януари 1300 г. след края на договора французите отново навлезли в графството и до май вече напълно го контролирали. Крал Филип лично посетил Фландрия, за да извърши административни промени. След заминаването на краля на 18 май 1302 г. гражданите на Брюж се разбунтували срещу френския губернатор Жак де Шатилон. Въстаниците завладели графството с изключение на градовете Гент, Куртре и Касел, които подкрепяли краля. По-голямата част от благородниците взели страната на френския крал, защото се опасявали от бунта на тълпата.

Френската армия, командвана от граф Робер Артоа, имала в състава си 1000 арбалетчици, 2000 копиеносци, 3000 пехотинци и 2700 рицари.

Фламандската армия се състояла главно от 9000 души добре обучено и екипирано градско опълчение, организирано в гилдии. В него имало и 320 арбалетчиици от Брюге. Опълченците били въоръжени със стоманени каски, ризници, копия, лъкове, арбалети и „годендаги“ – къси прътове със стоманена кука.

Фламандските сили се съединили на 26 юни при Куртре, след което обсадили замъка с френския гарнизон. Те не успели да го превземат преди пристигането на основната вражеска армия. Така на 11 юли двете войски се сблъскали в открито поле в близост до град Куртре, близо до потока Гронинг.

Полето било пресечено от множество канавки, изкопани от фламандските опълченци, които ги покрили с клони и кал. При такива условия ефективността на тежката рицарска конница била сведена до минимум.

Фламандската позиция представлявала каре, прикрито отзад от река Лис, обърнато с предната си част срещу френската армия и разположено зад големи реки.

Френската пехота започнала да настъпва. Тя успяла да пресече реките и да постигне известен успех въпреки, че не успяла да изтласка фламандците. Робер Артоа нетърпеливо заповядал на пехотинците да отстъпят място на конницата. Нейното настъпление било обаче силно затруднено от сложния ландшафт.

Тогава фламандската пехота започнала атака и обкръжила конницата. Много рицари били смъкнати от конете с годендагите и доубити на земята, докато се опитвали да разкъсат редиците на фламандските копиеносци. Онези, които успели да се измъкнат от обкръжението, били избити по фланговете.

За да обърне хода на битката, Артоа заповядал на конния резерв да атакува, но ползата от това била малка. Поради липсата на нови подкрепления френските рицари в крайна сметка били изтласкани към канавките и потоците, където станали лесна плячка за опълченците.

Гарнизонът на замъка опитал да направи вилазка (внезапно излизане с атака), но тя била провалена от специално подготвен отряд на фламандците.

Опълченците преследвали французите още 10 км. Почти не вземали пленници, сред убитите бил и граф Робер Артоа.

Фламандците победили и събрали 700 чифта златни шпори от труповете на рицарите, които, като предупреждение към бъдещите поколения, били окачени в една от градските църкви.

Така битката при Куртре влязла в историята като „Битката на златните шпори“.

Поражението на френското рицарство под Куртре направило голямо впечатление на съвременниците. По-специално флорентинският историк Джовани Вилани в своята „Нова хроника“ съобщава:

„Общо французите загубиха повече от шест хиляди конници и безброй пехотинци. След това поражение честта и славата на старото френско благородничество били значително уязвени, защото цветът на световното рицарство бил победен и унижен от самите му поданици, от простолюдие – тъкачи, месари и  занаятчии. А те били толкова чужди на военните дела, че от презрение към тяхната страхливост другите народи по света наричали фламандците „дебели зайци“. Но след тази победа уважението към тях станало толкова високо, че един фламандски пехотинец с годендаг в ръка струвал колкото двама френски рицари“.

През 1382 г. след битката при Розебек французите си върнали шпорите, а Куртре бил разграбен и опожарен за отмъщение.