Когато си представяме действията на „карибските пирати“, обикновено в съзнанието ни изниква абордажна битка: морските разбойници доближават своя плавателен съд до кораба-жертва, след което с помощта на абордажни куки се прехвърлят на неговата палуба и там закипява схватка. Следва разграбване на товара и, в зависимост от състоянието на превзетия кораб, неговото присвояване или потопяване.

Но едни от най-големите си „удари“ пиратите все пак извършвали не срещу беззащитните търговски кораби – а по бреговете, където нападали цели градове.

Така постъпил пиратът от Ямайка Джон Дейвис през 1670 г., като нападнал Гранада. Историците на пиратството наричат това начинание „безумен по дързостта си замисъл“. За него подробно разказва прочутият летописец на пиратите от Карибско море Алекандър Оливие Ексквемелин (1645-1707) в своята известна книга „Пиратите на Америка“:

„Доста време Дейвис кръстосвал залива Покатауро, надявайки се да пресрещне кораб, който плава от Картахена за Никарагуа. Но това не му се удало. Тогава той решил да се отправи с целия си екипаж към река Никарагуа, да оставят кораба близо до устието й и да плават с канута нагоре по течението.

Те възнамерявали привечер да влязат в град Гранада и да ограбят домовете на най-богатите търговци. На неговия кораб имало 90 души и 3 канута. Пиратите оставили 10 души на кораба, а всички останали се качили в канутата. След като изчакали нощта, те навлезли в реката. През деня се криели сред дърветата; по същия начин скрили и кораба си, за да не го забележат индианците, които ловят риба в устието на реката.

На третото денонощие, някъде около полунощ, стигнали до града. Стражът ги сметнал за рибари, хвърлящи мрежи в лагуната, защото някои от пиратите говорели добре испански. Освен това, сред тях имало индианец, който бил родом от тези места. Преди време той избягал, защото испанците искали да го заробят. Индианецът скочил на брега и убил часовоя.

След това пиратите се промъкнали в домовете на неколцина видни граждани и взели всички пари, които намерили там. После разграбили църквата. Но тогава един от църковните служители се изтръгнал от ръцете им, побягнал и вдигнал тревога в града.

Гражданите и войниците веднага се събудили, но пиратите успели да избягатс лодките, вземайки със себе си цялата плячка, която можели да носят. Освен това, им се удало да заловят пленниици, които се надявали да използват като заложници в случай на преследване. Скоро те се добрали до брега, бързо се качили на кораба и излезли в открито море. Когато пиратите били все още в устието на реката, около петстотин испанци, въоръжени с мускети, аркебузи и пистолети, притичали на брега. Пиратите изстреляли по тях залп от оръдията си.

Така на испанците им оставало само безсилно да скърбят, като гледали как тяхното богатство отплава, и проклинали онзи миг, когато пиратите слезли на брега. За тях било много чудно как разбойниците имали смелостта да се доближат до града с гарнизон от осемстотин души, разположен на четиридесет мили от брега; а и успели да го ограбят за толкова кратко време! Пиратите отнесли злато, сребърни съдове и украшения за повече от 40 хиляди реала“.

Любопитното обаче в това описание е, че никой друг летописец и съвременник от епохата не споменава никакъв пират Джон Дейвис, който би могъл да нападне Гранада през 1670 г.

Морски разбойник на име Джон Дейвис наистина съществувал, на всичко отгоре се подвизавал в същите води – но доста по-рано, тъй като живял от 1550 до 1605 г. Между другото, той по неволя открил Малвинските (Фолклендските) острови, криейки се зад тях, докато го преследвали 3 испански военни кораба.

Ето защо, повечето историци смятат, че Ексквемелин е сгрешил и под името Джон Дейвис всъщност се крие холандският пират Йохан Давид Мартеен (1651-1672), един от сподвижниците на прочутия разбойнически главатар Хенри Морган.

Когато чуят думите „разузнавачи“ и „шпиони“, повечето хора си представят веднага супер-активният Джеймс Бонд, около когото гилзите падат с килограми, а красиви помощнички и противнички не го оставят на мира.

Или Щирлиц в моменти на напрегнато интелектуално мълчание, разгадавайки поредните ходове на гестапо (актьорът Вячеслав Тихонов разказва в свое интервю, че в такива случаи просто броял от едно до двадесет и обратно, за да изобрази героя си в моменти на размисъл).

И наистина: ако някой каже, че работата на разузнавача е неособено напрегната и в повечето случаи се състои в скучно канцеларско писане на отчети и доклади, обикновеният човек едва ли ще му повярва.

Разбира се, има и такива герои на „тихия фронт“, чиято дейност наистина е свързана с напрежение, избягване на капани на противниковото контраразузнаване; дори понякога се прибягва и до пистолети. Но пистолетите са рядкост и ако се наложи да влязат в действие, това обикновено означава, че съответният разузнавач е провален и залавянето му е почти сигурно.

Неслучайно пенсионирани вече разузнавачи са споделяли, че 80% от информацията, която се е налагало да съобщават, са вземали от вестниците. Герои като Ким Филби, Зорге, Клаус Фукс и други наистина са съществували и навярно и сега съществуват – но все пак те са единици, върхът на айсберга.

А голямата маса на айсберга се състои от хиляди безименни служители, седнали зад бюрата в съответните офиси, които някога прехвърляли папка след папка, а днес се взират в екраните на компютрите – и се занимават главно с пресяване и подбиране на разузнавателната информация.

Но, ако се съди по изявления на държавници в най-различни страни, може да се заключи, че те очевидно подценяват работата на разузнавателните служби; във всеки случай недооценяват значението на техните информационни и изследователски услуги.

Някои политици, например, твърдят, че четенето на разузнавателно-информационни сводки е чиста загуба на време. Те се оплакват от големия им обем, както и, че са прекалено много и съдържат излишна информация.

Общите разузнавателни обзори се дават на сравнително малко държавници в една страна, но тези прегледи имат свои собствени защитници. Те ги смятат за твърде ценен и полезен документи, защото обобщават множество разпръснати сведения и помагат в ежедневната работа.

Най-непопулярни са специалните изследвания, посветени на проблемите на бъдещето. Общото мнение е, че тези „академични трудове“ са много дистанцирани от актуалните съвременни проблеми.

Общопризнатите функции на разузнаването са оценките за възможностите на проучваните страни и намеренията на техните правителства, както и предупреждения за най-вероятното развитие на събитията в тях.  Но, независимо, че признават необходимостта от тази дейност, мнозина държавни дейци отбелязват, че оценките на разузнаването са така предпазливи, придружени от толкова много различни уговорки, резервираност и условия, че изобщо не спомагат за по-доброто разбиране на повдигнатите въпроси. В правителствените среди дори нерядко се шегуват, че ако служителите на разузнаването работят в метеорологията, техните прогнози ще започват по следния начин: „Утре времето ще бъде хубаво, ако не завали под формата на дъжд или сняг…“

Но има и признания за добрата ефективност в работата на разузнаването. Известен е, например, следният случай. Представител на правителството на чужда държава обвинил държавници от САЩ, че не са изпълнили редица обещания, направени в публични изказвания през следвоенния период. Държавният департамент на САЩ трябвало да реши дали да опровергае тези твърдения. Преди това обаче било необходимо да се установи дали американските лидери наистина са заявили онова, което им приписвали. Проблемът бил, че в следвоенния период  различни американски лидери направили много изказвания и не било възможно да се припомни всичко, което са изрекли. Ситуацията била спасена от разузнавателната служба. Тя представила справка, в която се посочвало всичко, което американските лидери били казали за политиката към тази страна. За подготовката на тази информация на разузнаването му потрябвал само един ден!

Друг пример се отнася за островите Коронадос край бреговете на Калифорния. Тяхната собственост била неясна. Държавният департамент решил, че по политически съображения САЩ трябва да се откажат от всички права върху тези острови. Но за да се препоръча такова решение, били необходими някакви основания. След проучване на стари документи, карти, дневници и други материали, служителите от разузнаването установили, че през цялата си история американските лидери никога не са разглеждали островите Коронадос като собственост на Щатите. Въз основа на събраните разузнавателни материали, Държавния департамент вече можел спокойно да препоръча на правителството на САЩ официално да се откаже от правата си върху тези острови.

Друг пример касае договора между САЩ и Мексико относно миграцията на работници. Задачата на разузнаването в този случай била да осигури необходимите документи за проучване на проблема и разработване на аргументирани политически предложения. Макар много от събраните документи да били познати, сред тях имало и доста неизвестни, които се оказали много полезни.

Друг спорен въпрос бил свързан с ООН. Американските представители там трябвало в един случай да действат като арбитри, а материалите, представени от разузнаването, помогнали да бъде изяснен въпросът, по който да изразят своето мнение.

Политиците и държавните отговорни служители нямат време за старателно проучване на проблемите. Те се занимават с общи въпроси и са специалисти в международните отношения като цяло – а не за отделни страни или региони. Затова винаги се нуждаят от подробна информация за историята на проблема и за общата обстановка, което да им помогне да вземат политически решения. Задачата на разузнаването е да им даде такава информация и сведения за реални факти, без да ги интерпретира.

А тази дейност е свързана с дълго и скучно седене зад бюрото пред компютъра – където, за добро или за лошо, пистолетите само пречат.