Още
    Начало Блог Страница 74

    Любопитни факти от историята на „Нотр Дам” – символът на Франция

    Сърцето на Париж изгоря. Парижани страдат както никога. Пожарът, в който Нотр Дам изгоря е започнал на 15 април 2019 г. в 18:50 местно време – все още не се знае каква е била причината, но предположенията са за нещастен случай. Тъй като случаят с катедралата се превърна в една от най-обсъжданите теми през дните на пожара, ние решихме, че би ви било интересно да се запознаете с някои любопитни факти от историята на този толкова знаменит исторически обект – не само за французи, но и за целия свят.

    Нотр Дам в пламъци

    Нека започнем от началото – „Нотр Дам дьо Пари“ (Notre Dame de Paris) била построена в периода между ХІІ и ХІV век. Позната и като Парижката Света Богородица, католическата катедрала се намира на остров Сите на река Сена, в центъра на града – тя е един от най-ярките символи на духовността в Европа. Името и се свързва с редица крале и дори с коронясването на Наполеон Бонапарт за император.

    Всяка година хиляди туристи посещават това изумително място, но знаят ли по-важните моменти в историята на „Нотр Дам”? Надали – затова и ние сме решили да ви запознаем с най-интересните сред тях, като примерно: знаете ли, че по време на френската революция катедралата е използвана за казарма?

    Катедралата е построена върху древен римски храм.

    Археологическата крипта на Notre-Dame de Paris

    „Нотр Дам“ е издигната върху хълма Ил дьо ла Сите – любопитното е, че в миналото той бил галско-римски град познат като Лутеция. Тоест е напълно възможно сегашната катедрала да е построена върху останките на езически храм – хипотезата се подкрепя от намерените през 1710 г. по време на разкопки обекти – олтар със скулптури в чест на римския бог Юпитер и още няколко древни божества.

    По време на Френската революция катедралата е станала свидетел на обезглавяването на 28 „крале“.

    Времето на Великата френска революция станало повод за едно доста интересно събитие. Годината била 1793 – ядосаната тълпа нахлула в катедралата и с помощта на въжета съборила 28 статуи на библейски крале, които по-късно обезглавили.  За момент ще ви върнем в часовете по история в училище – малко преди това събитие крал Луи ХVІ бил обезглавен на гилотината – това е причината за действията на тълпата, нападайки монархическите символи, те нападали и самата монархия. Все пак има няколко оцелели статуи, които днес могат да бъдат видени в музея „Клюни“.

    „Гората“ на  Парижката Света Богородица.

    Въпреки че вече са унищожени благодарение на пожара все пак е нужно да се отбележи, че до скоро в „Нотр Дам” се намираха някои от най-старите запазени дървесни рамки. Някои от тях били направени от дървета, които били част от повече от 200-декарова гора, изсечена през ХІІ век. Използвано е по едно дърво за всяка греда – различно, разбира се. Така тази конструкция е получила името, с което е позната и днес – „Гората“.

    Идентични ли са кулите на „Нотр Дам“?

    Поглеждайки двете кули, повечето хора си мислят, че те са близнаци – това обаче не е така. След по-внимателен оглед и повторно оглеждане ще забележите, че южната кула е малко по-малка от северната. Все пак катедралата е известна с многобройните архитектурни течения, които са използвани за направата и.

    „Парижката Света Богородица“.

    Наполеон Бонапарт бил провъзгласен за император през 1804 г. в „Нотр Дам“. За жалост сградата била меко казано в лошо състояние – все пак годините на революцията нанесли много  щети и почти я довели до ръба на разрухата. Точно Наполеон върнал статута й на църква и поставил ново начало на „Нотр Дам“.

    Провъзгласяването на Наполеон Бонапарт за император

    Когато говорим за катедралата, просто няма как да не споменем и обичаният френски писател Виктор Юго. Чели ли сте „Парижката Света Богородица“ (1831 г.)? Именно там Юго използва сградата, за да персонифицира цяла Франция. Книгата разбунила духовете през ХІХ век и довела до организирането на множество акции за възстановяването на храма. Наставници били  известните по онова време архитекти Жан-Баптист-Антоан Ласю и Южен Виоле-ле-Дюк.

    Някога камбаните й били използвани за направата на оръдия.

    Френската революция била повратен момент в историята на катедралата. „Новото време“ определено не я пощадило – по нареждане на дейците на Френската революция тогавашният християнски храм станал символ на Култа към Разума. Така почти всичките й камбани били претопени и от тях били направени оръдия за революционерите. Камбаните били възстановени чак в съвремието, през 2013 година.

    Готика и съвремие се преплитат.

    Гаргойлите на Нотр Дам

    Химерите и гаргойлите по ъглите на храма са дело на по-съвременната архитектура –  датират от средата на ХІХ век. Причина за поставянето им там станал романът „Парижката Света Богородица“, който вдъхновил архитекта Виоле-ле-Дюк за идеята.

    Химерите на Нотр Дам

    Кулата и петелът.

    Кулата с белия петел

    Върхът на най-високата кула на храма е познат като „Стрелата“. Въпреки че пожарът унищожи кулата, петелът, намиращ се там е оцелял.  Стойността на петела е много важна – през 1935 г. в металното телце на птицата били вкарани три свещени реликви – това били предполагаемо парче от короната от тръни на Христос, както и миниатюрни останки на двамата светци-закрилници на града – Св. Женевиев и Св. Дени. Най-вероятно целта на всичко това била да се направи нещо като „свещен“ гръмоотвод, за да бъдат защитени всички богомолци в храма.

    Истина ли е, че органът в храма е най-големият във Франция?

    Пожарът унищожи дори органът в „Нотр Дам“. Счита се, че това е най-големият орган във Франция – с повече от 8000 тръби е напълно възможно. Ясно е, че вече няма как да разберем.

     „Нотр Дам“ – всички пътища водят до катедралата.

    Край катедралата се намира надпис със звезда с осем лъча, които са вписани в камък. Надписът гласи „Нулева точка на пътищата във Франция“ – говори ли ви нещо? Нека поясним – тази точка е там от 1924 г. насам и се използва за измерването на разстоянията между Париж и останалите населени места във Франция.

    Снимки: Уикипедия

    Автор: Божидара Иванова

    Пиратът Джон Дейвис и нападението на Гранада

    Когато си представяме действията на „карибските пирати“, обикновено в съзнанието ни изниква абордажна битка: морските разбойници доближават своя плавателен съд до кораба-жертва, след което с помощта на абордажни куки се прехвърлят на неговата палуба и там закипява схватка. Следва разграбване на товара и, в зависимост от състоянието на превзетия кораб, неговото присвояване или потопяване.

    Но едни от най-големите си „удари“ пиратите все пак извършвали не срещу беззащитните търговски кораби – а по бреговете, където нападали цели градове.

    Така постъпил пиратът от Ямайка Джон Дейвис през 1670 г., като нападнал Гранада. Историците на пиратството наричат това начинание „безумен по дързостта си замисъл“. За него подробно разказва прочутият летописец на пиратите от Карибско море Алекандър Оливие Ексквемелин (1645-1707) в своята известна книга „Пиратите на Америка“:

    „Доста време Дейвис кръстосвал залива Покатауро, надявайки се да пресрещне кораб, който плава от Картахена за Никарагуа. Но това не му се удало. Тогава той решил да се отправи с целия си екипаж към река Никарагуа, да оставят кораба близо до устието й и да плават с канута нагоре по течението.

    Те възнамерявали привечер да влязат в град Гранада и да ограбят домовете на най-богатите търговци. На неговия кораб имало 90 души и 3 канута. Пиратите оставили 10 души на кораба, а всички останали се качили в канутата. След като изчакали нощта, те навлезли в реката. През деня се криели сред дърветата; по същия начин скрили и кораба си, за да не го забележат индианците, които ловят риба в устието на реката.

    На третото денонощие, някъде около полунощ, стигнали до града. Стражът ги сметнал за рибари, хвърлящи мрежи в лагуната, защото някои от пиратите говорели добре испански. Освен това, сред тях имало индианец, който бил родом от тези места. Преди време той избягал, защото испанците искали да го заробят. Индианецът скочил на брега и убил часовоя.

    След това пиратите се промъкнали в домовете на неколцина видни граждани и взели всички пари, които намерили там. После разграбили църквата. Но тогава един от църковните служители се изтръгнал от ръцете им, побягнал и вдигнал тревога в града.

    Гражданите и войниците веднага се събудили, но пиратите успели да избягатс лодките, вземайки със себе си цялата плячка, която можели да носят. Освен това, им се удало да заловят пленниици, които се надявали да използват като заложници в случай на преследване. Скоро те се добрали до брега, бързо се качили на кораба и излезли в открито море. Когато пиратите били все още в устието на реката, около петстотин испанци, въоръжени с мускети, аркебузи и пистолети, притичали на брега. Пиратите изстреляли по тях залп от оръдията си.

    Така на испанците им оставало само безсилно да скърбят, като гледали как тяхното богатство отплава, и проклинали онзи миг, когато пиратите слезли на брега. За тях било много чудно как разбойниците имали смелостта да се доближат до града с гарнизон от осемстотин души, разположен на четиридесет мили от брега; а и успели да го ограбят за толкова кратко време! Пиратите отнесли злато, сребърни съдове и украшения за повече от 40 хиляди реала“.

    Любопитното обаче в това описание е, че никой друг летописец и съвременник от епохата не споменава никакъв пират Джон Дейвис, който би могъл да нападне Гранада през 1670 г.

    Морски разбойник на име Джон Дейвис наистина съществувал, на всичко отгоре се подвизавал в същите води – но доста по-рано, тъй като живял от 1550 до 1605 г. Между другото, той по неволя открил Малвинските (Фолклендските) острови, криейки се зад тях, докато го преследвали 3 испански военни кораба.

    Ето защо, повечето историци смятат, че Ексквемелин е сгрешил и под името Джон Дейвис всъщност се крие холандският пират Йохан Давид Мартеен (1651-1672), един от сподвижниците на прочутия разбойнически главатар Хенри Морган.

    Загадката на Мичиганския триъгълник – ще ги открият ли някога?

    Чували ли сте за Мичиганския триъгълник?

    Нашата планета е известна с огромния си брой от места, придобили зловеща слава с необичайните неща, които се случват в тях. Мичиганският триъгълник е само едно от хилядите такива места. Триъгълникът заема територия от Лудингтън до Бентър Харбър, щата Мичиган и Маниток, щата Уисконсин. Той е един от най-интересните места, свързвани с безброй изчезвания на летателни и плавателни съдове – след Бермудският триъгълник.

    Дългото около 500 километра езеро Мичиган непрекъснато е разтърсвано от силни ветрове със скорост, достигаща порядъка на 120 км/час. Точно тук са се случили, а и продължават да се случват необичайни изчезвания – на територията на водата, както и на земята.

    Мичиганският триъгълник

    Според редица учени именно силните ветрове са повод да се случват всички изчезвания – все пак това е нормално обяснение за аномалията. От друга страна колко мощни трябва да са ветровете, че да обяснят изчезването на толкова огромни предмети и то без следа? Това е въпрос, който озадачава доста хора и до днес.

    Има данни за редица истории, както и за събития свързани с това, че времето сякаш е спряло или се е забързало, а дори и за проявлението на необичайни същества в областта.

    Има един конкретен случай, може би сте чували за него – това е необикновеният случай с капитан Джордж Донър. Всичко се случило на 28 април 1937 година. Според историята, капитанът на товарния кораб бил толкова уморен, че решил да си почине в капитанската каюта. Минали три часа и негов приятел, който имал нареждане да го събуди при наближаването на Вашингтонското пристанище, почукал на вратата – мистерията около събитието се крие в това, че когато при липсата на отговор, екипажът разбил затворената отвътре каюта, капитан Донър липсвал.

    След този ден никой никога не го видял. И до днес изчезването му си остава загадка – как капитанът е изчезнал безследно от каютата си?

    Намерените обекти в Мичиганският триъгълник

    Друга интересна случка свързана с Мичиганския триъгълник е случилото се на 23 юни 1950 година, изчезване на  пътнически самолет с 58 души, 55 пътници и трима души екипаж – самолетът летял от Ню Йорк с направление Минеаполис. Пилот бил Робърт Линд. Лошото време принудило самолета да прелети през знаменития Мичигански триъгълник – всъщност пилотът помолил за разрешение да се снижи от 1066 на 762 метра, но внезапно изчезнал от радарите след като диспечерите не позволили той да се снижава над езерото преди това. Това се счита за най-голямата катастрофа на търговски самолет в американската история. Последвало търсене с помощта на хидролокатори в района на инцидента, но всички опити били безсмислени – следа от самолета почти нямало. Единствените останки били миниатюрни парчета, които плували по водната повърхност, както и фрагменти от човешки тела. Нямало никакви доказателства – и до днес не се знае какво е довело до това ужасно събитие. Хипотезите са, че самолетът е бил поразен от мълния или силният вятър е довел до неизправност на приборите.

    Съществува хипотеза, в която се смята, че мистерията на триъгълника се дължи на откритата през 2007 г. древна подводна скална формация. Тя представлява 40-футов пръстен от скали, разположен под езерото Мичиган – любопитното е, че е доста сходен с този на Стоунхендж.

    Смята се, че на мястото се е появило и НЛО – за езерото Мичиган отдавна се твърди, че е най-посещаваната от неидентифицирани летящи обекти област и тези данни само потвърждават това. Други пък твърдят, че триъгълникът е времеви портал и че може да огъне времето.

    заснета от жената

    Подобно на феномена при езерото Мичиган, една  жена е заснела огромна вълна по южния бряг на езерото Супериор на 30 юни, 2018. Това, което вероятно може да го свърже с езерото е, че на заден план жената е забелязала тъмна ивица в небето. След разсейването на облака обикновено топлата вода била толкова студена, че можела да се сравни с лед.

    Но да се върнем на Мичиганския триъгълник – теориите са много – отговори липсват. И до днес няма подкрепен с доказателства отговор за това, какво се случва в Мичиганския триъгълник и къде са изчезнали всички изгубени обекти.

    Автор: Божидара Иванова

    Това скучно, скучно разузнаване

    Когато чуят думите „разузнавачи“ и „шпиони“, повечето хора си представят веднага супер-активният Джеймс Бонд, около когото гилзите падат с килограми, а красиви помощнички и противнички не го оставят на мира.

    Или Щирлиц в моменти на напрегнато интелектуално мълчание, разгадавайки поредните ходове на гестапо (актьорът Вячеслав Тихонов разказва в свое интервю, че в такива случаи просто броял от едно до двадесет и обратно, за да изобрази героя си в моменти на размисъл).

    И наистина: ако някой каже, че работата на разузнавача е неособено напрегната и в повечето случаи се състои в скучно канцеларско писане на отчети и доклади, обикновеният човек едва ли ще му повярва.

    Разбира се, има и такива герои на „тихия фронт“, чиято дейност наистина е свързана с напрежение, избягване на капани на противниковото контраразузнаване; дори понякога се прибягва и до пистолети. Но пистолетите са рядкост и ако се наложи да влязат в действие, това обикновено означава, че съответният разузнавач е провален и залавянето му е почти сигурно.

    Неслучайно пенсионирани вече разузнавачи са споделяли, че 80% от информацията, която се е налагало да съобщават, са вземали от вестниците. Герои като Ким Филби, Зорге, Клаус Фукс и други наистина са съществували и навярно и сега съществуват – но все пак те са единици, върхът на айсберга.

    А голямата маса на айсберга се състои от хиляди безименни служители, седнали зад бюрата в съответните офиси, които някога прехвърляли папка след папка, а днес се взират в екраните на компютрите – и се занимават главно с пресяване и подбиране на разузнавателната информация.

    Но, ако се съди по изявления на държавници в най-различни страни, може да се заключи, че те очевидно подценяват работата на разузнавателните служби; във всеки случай недооценяват значението на техните информационни и изследователски услуги.

    Някои политици, например, твърдят, че четенето на разузнавателно-информационни сводки е чиста загуба на време. Те се оплакват от големия им обем, както и, че са прекалено много и съдържат излишна информация.

    Общите разузнавателни обзори се дават на сравнително малко държавници в една страна, но тези прегледи имат свои собствени защитници. Те ги смятат за твърде ценен и полезен документи, защото обобщават множество разпръснати сведения и помагат в ежедневната работа.

    Най-непопулярни са специалните изследвания, посветени на проблемите на бъдещето. Общото мнение е, че тези „академични трудове“ са много дистанцирани от актуалните съвременни проблеми.

    Общопризнатите функции на разузнаването са оценките за възможностите на проучваните страни и намеренията на техните правителства, както и предупреждения за най-вероятното развитие на събитията в тях.  Но, независимо, че признават необходимостта от тази дейност, мнозина държавни дейци отбелязват, че оценките на разузнаването са така предпазливи, придружени от толкова много различни уговорки, резервираност и условия, че изобщо не спомагат за по-доброто разбиране на повдигнатите въпроси. В правителствените среди дори нерядко се шегуват, че ако служителите на разузнаването работят в метеорологията, техните прогнози ще започват по следния начин: „Утре времето ще бъде хубаво, ако не завали под формата на дъжд или сняг…“

    Но има и признания за добрата ефективност в работата на разузнаването. Известен е, например, следният случай. Представител на правителството на чужда държава обвинил държавници от САЩ, че не са изпълнили редица обещания, направени в публични изказвания през следвоенния период. Държавният департамент на САЩ трябвало да реши дали да опровергае тези твърдения. Преди това обаче било необходимо да се установи дали американските лидери наистина са заявили онова, което им приписвали. Проблемът бил, че в следвоенния период  различни американски лидери направили много изказвания и не било възможно да се припомни всичко, което са изрекли. Ситуацията била спасена от разузнавателната служба. Тя представила справка, в която се посочвало всичко, което американските лидери били казали за политиката към тази страна. За подготовката на тази информация на разузнаването му потрябвал само един ден!

    Друг пример се отнася за островите Коронадос край бреговете на Калифорния. Тяхната собственост била неясна. Държавният департамент решил, че по политически съображения САЩ трябва да се откажат от всички права върху тези острови. Но за да се препоръча такова решение, били необходими някакви основания. След проучване на стари документи, карти, дневници и други материали, служителите от разузнаването установили, че през цялата си история американските лидери никога не са разглеждали островите Коронадос като собственост на Щатите. Въз основа на събраните разузнавателни материали, Държавния департамент вече можел спокойно да препоръча на правителството на САЩ официално да се откаже от правата си върху тези острови.

    Друг пример касае договора между САЩ и Мексико относно миграцията на работници. Задачата на разузнаването в този случай била да осигури необходимите документи за проучване на проблема и разработване на аргументирани политически предложения. Макар много от събраните документи да били познати, сред тях имало и доста неизвестни, които се оказали много полезни.

    Друг спорен въпрос бил свързан с ООН. Американските представители там трябвало в един случай да действат като арбитри, а материалите, представени от разузнаването, помогнали да бъде изяснен въпросът, по който да изразят своето мнение.

    Политиците и държавните отговорни служители нямат време за старателно проучване на проблемите. Те се занимават с общи въпроси и са специалисти в международните отношения като цяло – а не за отделни страни или региони. Затова винаги се нуждаят от подробна информация за историята на проблема и за общата обстановка, което да им помогне да вземат политически решения. Задачата на разузнаването е да им даде такава информация и сведения за реални факти, без да ги интерпретира.

    А тази дейност е свързана с дълго и скучно седене зад бюрото пред компютъра – където, за добро или за лошо, пистолетите само пречат.

    Мистерията Белинташ – обикновена скала или източник на окултизъм?

    Белинташ, познат и като Белънташ и „Бели таши“ е намираща се в Родопите скала с формата на малко плато – скалата носи следи от човешка дейност. Скалната площадка е дълга около 300 метра и се намира на 1225 метра надморска височина. Разполага се на 30 километра югоизточно от гр. Асеновград и представлява второто най-голямо скално-изсечено светилище след Перперек в България. Заема площ от близо 5 декара, върху издължена (в посока север-юг) скална плоскост, която има среден наклон на изток от около 18º. Смята се, че някога, по-точно през Енеолита там са се извършвали ритуали от племената, населяващи района – самото предназначение и същност на обекта все още са неясни. Смятало се е, че в по-късните епохи, по времето на траките мястото е било обект на култ в чест на бог Сабазий. Друга хипотеза твърди, че издълбаните улеи, кръгли отвори, ниши и стъпала на горната площадка на скалата всъщност образуват карта на звездното небе.

    „Сфинксът-пазител“ на Белинташ. Снимка: Уикипедия

    Проф. Ана Радунчева, която е един от най-изтъкнатите български специалисти по праистория твърди, че енеолитният храмов комплекс до село Долнослав и светилището Белинташ са неделимо свързани. Храмовият комплекс представлява най-ниско разположеното звено на високопланинска система от скални светилища – заедно с Белинташ са функционирали като единен комплекс.

    Белинташ и храмовият комплекс край Долнослав са част от обширна и силно проявена магнитна аномалия. Според археоастрономическите изследвания олтарите са издигнати на мястото, където са разположени всички аномални точки в храмовия център. Самото светилище се намира върху просторно каменно плато, имащо формата на фуния – най-ниската му част завършва в тясно каменно дере.

    Село Врата, поглед от платото Белинташ. Снимка: Уикипедия

    Произходът на името на скалата е доста интересен. Означава „Белият камък“, идващо от тройното членуване на прилагателното „бял“ в родопския диалект – произнася се като „белиън, белън“. Втората част от името –„таш“ е турцизъм и означава камък.

    Самото име е свързано с няколко хипотези. Едната от тях е на краеведа Никола Боев, който твърди, че топонимът Белинташ може да означава „камъкът на войната“ и е свързан със свещената война за главното светилище на Сабазий/Дионис в Родопите. Тук трябва да отбележим, че тази теория не се подкрепя от българските археолози и историци, а през 2015 г.  окончателно оборена от д-р Борислав Бориславов. Все пак Боев е автор на няколко краеведски изследвания, свързани със светилището – това са „Белинташ – светилището на бесите. Загадката на Родопа“, „Блясъкът на Белинташ“, „Свещеният лес на бесите“ и „Белинташ разкрива хилядолетни тайни“.

    Улеите, водещи към голямата щерна. Снимка: Уикипедия

    Народните предания пък твърдят, че мястото е кръстено на Бельо (Белю) войвода – един от сподвижниците на Караджа войвода.

    Тук още от халколита се е наблюдавало изумителното природно явление наречено „бели нощи“ – цялата хълмиста равнина бива обгърната от искрящо бяло сияние, над което върху мастилено-синия фон на небето може да се види „лежащата мъжка фигура“, наподобяваща платото-олтар гледано от низината. Според Радунчева това е свързано с наименованието на свещеното място.

    Втората голяма щерна. Снимка: Уикипедия

    Съществува легенда за българска мома, която се хвърлила от високите скали за да опази честта си от турците. Усещате ли леката препратка с Калиакра? Легендата разказва, че един от острите зъбери закачил дългата ѝ бяла риза – може би, за да я спаси. За жалост платното се скъсало и девойката полетяла надолу, а след нея останали само късовете от белите дрехи. Така мястото било наречено Бела Снáга (с ударение на първото „а“). По-късно турците го превеждат като „белинташ“ – „белин“ (снага, тяло) и „таш“ (камък).

    По пътя към централната част на светилището, могат да бъдат видени гигантски скално-изсечени антропоморфни и зооморфни скали. На самото плато се наблюдават и разнообразни геометрични очертания – виждат се и два скални басейни (назовавани често щерни), които остават пълни през цялата година. Около тях, в леглото на скалата могат да бъдат забелязани  своеобразни каменни седалки. Тъй като се смята, че Белинташ има неразривна връзка с енеолитния култов комплекс край село Долнослав, то мястото се определя като светилище на 7000 години – това го издига до едно от най-старите на територията на Европа.

    Скалният графит.Снимка: Уикипедия

    Етапът до който са стигнали проучванията навежда учените на мисълта, че платото се използва за култови дейности от древното родопско население още от V хил. пр. Хр. Датираните от каменно-медната епоха вертикални изсичания в скалите, само подкрепят тази теория. Археолога д-р Борислав Бориславов и екипът му дори стигат до там, че да твърдят, че светилището Белинташ е по-старо от Перперек (Перперикон).

    Прочетете статията с много снимки за Мегалитният комплекс Перперикон.

    Проф. Ана Радунчева е на мнение, че платото-олтар датира от Енеолитната епоха – теорията и лежи върху откритата в една от скалните пукнатини на Белинташ глинена енеолитна антропоморфна статуетка. Освен това цялата централна част на светилището е пълна с късноенеолитна керамика – да не говорим за намерената керамика под отвесните скали на платото и намиращите се отдолу пещери.

    Сребърната плочка с изображение на Сабазий открита на Белинташ. Снимка: Уикипедия

    През 1975 година са проведени първите археологически проучвания на Белинташ от българските археолози Георги Велев и Росица Морева – Арабова.

    По-късно, през 1980 г. екип археоастрономи също проучват мястото – именно техните публикации го правят толкова популярно в българската археологическа наука. Те са на мнение, че платото всъщност е голямо древно тракийско скално светилище (древна слънчева обсерватория), използвано с цел конкретни земеделски и религиозни дейности.

    Една от скалните площадки, позната като „наблюдателна“ чрез изкуствен и естествен визир фиксират две важни слънчеви направления – изгрев при равноденствие и изгрев при лятно слънцестоене. Тази теория на Ал. Стоев е отхвърлена от Николай Дерменджиев – той казва, че поради голямата дължина на обекта (ок. 300 m), няма как еднозначно да се идентифицира центърът на конкретните наблюдения. Дерменджиев смята, че със сигурност на платото-олтар са разполагат повече от една  „наблюдателни площадки“, следователно е напълно възможна появата на един значителен хоризонтален паралакс на реперите на хоризонта. Това пък води до извода, че няма как да сме сигурни в каквото и да било и е по-добре да се подходи по-резервирано към установените посоки (направления).

    Автор: Божидара Иванова

    Акве Калиде – лечебният извор на владетелите

    Ще ви разкажа една приказка за чудно място. Само дето то наистина съществува…

    Казват, където е текло-пак ще тече. Това с пълна сила се отнася за лековитите води на Акве Калиде. Имената на селищата край целебния извор са се променяли, но винаги са значели едно и също – Aquae Calidae на латински означава горещи води. Изворът неотменно бликал векове наред, дарявайки здраве и заслужено почитан и възхваляван в легенди.

    Можем да проследим историята му хиляди години назад до древността.  През неолита край извора е имало три селища. Като дар от боговете, термалната вода е изцерявала хората още по времето на траките. Древните траки открили  лечебните свойства на водата от мистичния извор и го превърнали в „Светилище на Трите нимфи“. Създавайки светилище с магично име, мястото придобило още по-голямо очарование и магнетично започнало да привлича поклонници.

    Акве Калиде. Снимка: Община Бургас

    Нимфите са вълшебни същества от древногръцката митология. Те са пазителки на водите с лечебни свойства. В почти всяка фолклористика присъства темата за живата вода. Извори като Акве Калиде само потвърждават, че в този приказен мотив се крие капка истина.

    Както в приказките, царете са искали за себе си живата вода, тук в Акве Калиде, те на крака са идвали да лекуват тялото и душата си във вълшебната топла вода.

    Историята пази сведения за посещение на лековития извор от известни личности – Филип II Македонски,  императорите Юстиниан I и Константин IV Погонат и българския кан Тервел.

    Султан Сюлейман Великолепни не само се е лекувал в целебните води, но е построил впечатляваща баня.

    Но да се върнем към хронологията, за важните събития в историята на селището. През I век римляните завладели територията, на която се намирал извора. Първата баня била изградена  от император Траян. По време на ранната  римска империя банята все още се свързвала с митичните водни грации и се наричала  Анхиалските нимфи. В последствие селището край извора получило името Термопол. Хрониките разказват за болната съпругата на император Тиберий II, която била излекувана от чудодейните води и в знак на благодарност дарила мантията си на местната църква. Няколко години по-късно, през 583 г.  аварите нападнали и опустошили района. Но дори и те били очаровани от чудодейните бани и ги пожалили от разрушение. Предводителят им Баян присвоил дарената на църквата императорска мантия. Намятайки я той се провъзгласил за император на ромеите.

    Акве Калиде. Снимка: Община Бургас

    През 708 г. близко до Терма кан Тервел нанася съкрушително поражение на ромейския император Юстиниан II и селището преминало  в пределите на България.

    През 1205 г. цар Калоян е пленил латинския император Балдуин Фландърски и го затваря в крепостта Царевец, в българската столица Търново. След смъртта му, неговият брат Анри Фландърски предприел наказателен военен поход и  през 1206 г. Анри достигнал и завзел Термопол.  За разлика от аварите, той не пожалил града  и го изпепелил.

    350 години след опожаряването османският султан Сюлейман I възстановил баните и построил невероятен султански хамам. Той лекувал подаграта си в целебните води. Селището до баните било наречено Лъджа – горещ минерален извор. Лъджа се разпростирало върху три хълма, за които се носела легенда.

    Според нея тук живеели три красиви сестри. За тяхно нещастие, един паша ги пожелал за харема си. Бягайки от него, те отправили молби към Бог да ги скрие. В отговор на молитвите им той ги вкаменил и превърнал в три сходни  хълма. Тук може да се направи аналогия с преданието за трите тракийски нимфи.

    Трите нимфи от Акве Калиде. Снимка: Уикипедия

    След Освобождението баните са били наречени Айтоски бани, защото попадали в територията на Айтоската околия. През 1934 г. Лъджа се преименувало на Баня, а през 1950 г. Банево. През 1900 г. баните преминали към град Бургас, а през1980-те започнали да се наричат Бургаски минерални бани. От  2009 г. Банево станало квартал на града.

    Днес хилядолетната история на Акве Калиде е представена по впечатляващ начин в едноименния музеен комплекс. Той е наистина интересно място, представящо запазени и реставрирани исторически находки и съвременни атракции. Вероятно  ви е любопитно да научите повече за артефактите от Акве Калиде и невероятната реставрация на банята на Сюлейман Великолепни. Това ще научите в следващата статия за вълшебните извори в статията „Банята на Сюлейман Великолепни”.

    Ежедневието в Древния Рим

    Един типичен ден в Древния Рим започвал с лека закуска. След това римляните поемали към своите задължения: сенаторите в Сената, земеделците на нивите, занаятчиите в работилниците. Градският плебс тръгвал да се шляе по улиците в търсене на възможност за припечелване на някой страничен доход, както и да погледа многобройните улични фокусници и артисти или гладиаторските битки на стадиона.

    Работата приключвала в следобедните часове, а след нея много римляни отивали в обществените бани – но не само по хигиенни причини, а и заради общуването с други хора. Около 15.00 ч. те обядвали, което също било възможност за общуване.

    Римските сенатори

    Древният Рим представлявал сложно устроено общество, чието функциониране изисквало хора с различни професии. По-голямата част от черната работа била извършвана от роби, но те можели да бъдат също учители и лечители.

    Самият римски гражданин можел да бъде, например, земеделец – каквито били повечето от жителите на провинцията. Също и воин; военната служба била възможност за хората от по-бедните класи да получават редовна заплата, а след уволнение от армията (службата продължавала 20 години) да получат добър парцел или определена парична сума. За бедняците това било добър начин да издигнат своя социален статус.

    Римски учител с двама ученика, като трети пристига със своя локулус: писмена кутия, която съдържа химикалки, мастилница и гъба за коригиране на грешки. Снимка: Уикипедия

    Мнозина римляни се занимавали с търговия. Римските търговци продавали и купували всякакви стоки в различни части на империята. До голяма степен именно те развивали икономиката и направили Рим богат.

    Занаятчиите били важни за империята, защото произвеждали всичко, от което римляните се нуждаели – от кухненски съдове до изящни украшения, както и оръжия за армията. Някои майстори предавали уменията си по наследство, като занаятът бил семеен. Робите също можели да бъдат занаятчии и да работят в големи работилници, където произвеждали многобройни домакински стоки.

    В Древния Рим хората обичали да се забавляват, така че винаги имало много артисти, музиканти, танцьори, състезатели с колесници и гладиатори.

    Юристи, учители и инженери обикновено ставали предимно римски граждани; но ако един роб бил образован, той също можел да получи, например, място за учител.

    Административният апарат на древния Рим бил огромен и се състоял от много чиновници. Имало всякакви държавни длъжности: от събирачи на данъци и писари до най-високите постове – сенаторските. Сенаторите били най-богатите и най-влиятелни хора и оставали на поста си пожизнено; затова и понякога в Сената имало до 600 души.

    Семейството било много важно за римляните. Негов глава били бащата. От юридическо-правна гледна точка той бил негов пълен господар. Въпреки това, обикновено жената оказвала силно влияние върху случващото се в дома, тъй като тя се занимавала с финансите и управлява домакинството.

    Римските момчета ходели в държавно училище след навършване на 7 години. На децата на заможните хора преподавали индивидуални учители. Изучавали се четене, писане, математика, литература и реторика. Някои богати родители наемали домашни учители и за момичетата. Бедните хора не можели да ходят на училище.

    Хранене. До следобеда повечето римляни ядяли малко. Но обядът бил важно събитие, като започвал около 15.00 ч. и често преминавал във вечеря. Обядвали полулегнали върху дивани. Богатите граждани били обслужвани от роби. Хранели се направо с ръце, като често ги изплаквали. Типичното меню се състояло от хляб, бобови растения (самият фасул бил все още непознат, докарали го след доста векове от Америка), риба, зеленчуци, сирене и сушени плодове. Имало и месо, но в малки количества. Храната на богатите римляни била разнообразна и гарнирана с причудливи сосове. Външният вид на ястието бил също толкова важен, колкото и вкусът му. В интерес на истината, някои ястия днес ще ни се сторят доста странни – например, мишки или паунови езици.

    Банкет, изобразен върху стенопис от Помпей (1 век). Снимка: Уикипедия

    Облекло. Най-разпространената дреха била тогата – дълга дреха от няколко метра плат. Богатите носели бели тоги от вълна или лен. Някои цветове и орнаменти върху тогите можели да се носят само от определени групи хора и в определени случаи. Например, високопоставените сенатори и консули ходели в тоги с лилава ивица, а черна тога се обличала само по време на траур.

    С тогата било неудобно да се ходи, затова тя по правило била предназначена за излизане пред публика. Постепенно излязла от мода и след нея повечето хора носели туника, допълвайки я с наметало, когато било студено. Туниката напомняла дълга риза, препасвали я с колан. Богатите я носели като домашна дреха и я обличали под тогата. По принцип туниката била обичайната дреха на бедните римляни.

    Борбата на жените за равноправие

    В миналото почти във всички страни по света се наблюдавало значително неравноправие между мъжете и жените. Например, за пръв път жените получили право да гласуват едва през 1893 г. Това се случило в Нова Зеландия. В Европа получили избирателни права най-напред в Русия през 1906 г. – във Великото княжество Финландия, тогава част от Руската империя.

    Но преди социалните преобразувания в Европа в началото на ХХ век, дълго време даже не отчитали жените по време на преброяванията на населението. Когато се раждали момичета, независимо от броя на членовете в семейството, това не предизвиквало промени в границите на парцелите, предназначени за наследяване. При изборите за парламенти или градски съвети се вземали предвид само мъжките гласове. На дамите се разрешавало да присъстват по изключение, и то само като зрителки.

    Най-трудна била съдбата на работещите жени. Женската прислуга, на чиито рамене лежала тежестта на домакинската работа в заможните домове, често наблюдавала как слугите-мъже лентяйствали: конярите спели в сламата, лакеите играели комар, а огнярите пушели. В същото време заплатата на прислужничките била по-ниска от тази на мъжете.

    Шествието на жени на 9 февруари 1907 г. в Ню Йорк, искащи да участват в изборите наравно с мъжете. Снимка: Уикипедия

    Работничките във фабриките за същата работа, която вършели мъжете, получавали три пъти по-малко пари. Именно жените в кибритените фабрики първи започнали да защитават трудовите си права, като се борели  срещу ниските заплати и ужасните условия на труд.

    Друга категория жени-труженички, които изкарвали горчив хляб, били гувернантките. Дъщерите на бедни аристократи, за да изхранват себе си и близки, понякога се наемали като гувернантки в богатите домове. Богатите предприемачи и лихвари ги вземали охотно на работа, за да научат децата им на добро възпитение и светски маниери. Другите слуги обаче гледали да ги унижават по всякакъв начин, защото подозирали, че гледат на тях „отвисоко“; затова отбелязвали всичките им грешки и пропуски. Ситуации, подобни на описаната в прочутия роман „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте, когато трудът на бедната гувернантка бил оценяван по достойнство, а богатият работодател виждал златното й сърце под скромната рокля и се женел за нея, се случвали много рядко.

    Жените искали да бъдат допуснати до най-различни професионални сфери, като например науката, правото, литературата и т. н. Това било много важно за тях, защото, например, за да отпечатат книгите си, били принудени да се представят под мъжки псевдоними.

    В края на ХІХ век се основало феминисткото движение и било положено началото на борбата на жените за техните права. Тогава феминизмът все още можело да бъде оценен като положително явление – за разлика от днес, когато има различни, често противоположни мнения по този въпрос.

    По онова време често по улиците на големите градове можели да се видят демонстрации на решително маршируващи дами, носещи големи плакати „Равенство!“, „Парламентарни места – за жени!“, „Избори – за жени!“; там между дамските шапчици в различни цветове и стилове вече се мяркали и първите късо подстригани женски коси.

    Френската революция през 1848 г. оказала голямо влияние върху женското движение – след нея дамите вече се възприемали от революционерите като другарки по оръжие.

    Първата световна война, когато се налагало жените да заменят мъжете не само в къщата, но и във всички сфери на живота и производството, показала тяхната способност да решават много проблеми не по-лошо от мъжете – а понякога и доста по-добре. Така с времето те постигнали много в политическия живот, но в семейството все още често им се налагало да търпят мъжкия диктат. Подобно отношение продължило чак до 1960-те години. В много домове, преди да запали камината, съпругата първо поглеждала съпруга си за разрешение от него.

    Обаче там, където мъжът вземал властта със сила, жената подхождала по-хитро: с ласки. Така постъпвали и постъпват умните съпруги във всички времена и епохи: те показват външно, че главните решения в дома се вземат от главата на семейството, но в същото време прокарват и постигат своите цели. И това е нормално – истинският мъж не може да бъде победен със сила. Но жената винаги може да стори това просто с нежност и като му показва своята слабост. И с малко хитрост, разбира се.

    Парижката улица на веселието

    През ХІХ в. парижкият квартал Монпарнас бил сравнително спокоен район, обитаван от учители, рентиери, занаятчии, монахини, кочияши и селяни. Но там имало и кътче на несериозен, дори разпуснат живот – една „гореща улица“, която почтените граждани споменавали само с намеци, сякаш ставало дума за срамна болест: улица дьо ла Гетe (Rue de la Gaîté), което название може да се преведе като улица „Веселие“.

    По онова време върху вината и другите алкохолни напитки, внасяни в Париж, се дължали огромни данъци. Но тази част на Монпарнас се намирала извън данъчната зона и затова била освободена от плащането им. Ето защо през ХІХ век множество театри и дансинги се премествали близо до тукашните евтини кръчми, които привличали много посетители. Така към 1914 г. се оформил най-привлекателният център на Монпарнас. Около тази малка територия се появили кафенета, барове, павилиони за сладолед, ресторанти, народни танцови площадки, лавки с купища стриди, пържени картофи и печени кестени.

    Улица дьо ла Гетe (Rue de la Gaîté) (улица „Веселие“). Снимка: Уикипедия

    Днес вече не съществува бирария „Ганглофф“ – която представлявала буквално конвейер за пиво, за чиито посетители се пускала музика от латерна с мотиви от популярни оперети на Офенбах. В квартала и до днес се предлагат морски дарове. Но сладкарницата „Белият заек“, която представлявала истински дворец с разнообразни сладкиши и кремове, била затворена през 1958 година.

    В миналато цялата улица била истински образец на „бедняшко изобилие“ – с магазини за обувки и шапки, бижутерия, салони за фризура и козметика. Даже до днес в сравнение с 1914 г. населението тук не се е променило: домакини бързат за покупки, лениви безделници, случайни минувачи, търговци, улични художници, клошари, скитници…

    Театър „Бобино“ около 1845 г. ( музей Карнавал ). Снимка: Уикипедия

    Билетите за многобройните театри били евтини – от 9 до 15 су. В театър „Бобино“ спектаклите се състояли от смесица между скечове и песни, представяни от различни куплетисти, по подобие на големите кафе-шантани в по-реноомирания квартал Монмартър. Сцената се предоставяла и на всевъзможни улични певци, разказвачи, различни екзотични типове, чудаци, млади ура-патриоти и анархисти, които се подигравали над добродетелните буржоа.

    Вход на Бобино (април 2016). Снимка: Уикипедия

    Звездата на казино „Монпарнас“ бил комикът Монтегю, от когото се възхищавал дори Ленин. В своите простички, но пламенни сценки и песнички той страстно протестирал срещу буржоазното общество на Третата република. Освен това, бил невероятен мим, който можел да пресъздаде всевъзможни образи: дебел буржоа,  работник, адютант, полицай, кръгъл глупак, непохватен селянин. През август 1914 г. след дълъг престой в полицейската префектура Монтегю едва отървал затвора. Забранили му да пее. Но когато видял, че започващата Първа световна война се превръща в огромна касапница, станал патриот и учудил всички с думите си: „Аз защитавах бедните и нещастните, но сега ще защитя Франция, защото тя цялата е нещастна!“ – след което се върнал на подиума.

    Театър Монпарнас. Снимка: Уикипедия

    Театър „Монпарнас“ през 1930–1942 г. под ръководството на Гастон Бати станал един от първите авангардни театри – но през 1914 г. репертоарът му все още не се различавал от този на другите театри. Основан в 1819 г., той бил най-старият театър за улични спектакли, както и най-големият със своите 1200 места. Архитектурният му дизайн от 1886 година е съхранен до наши дни.

    До днес е оцелял също театър „Бобино“, който и сега е истински храм на песента! Тук вече повече от 100 години най-големите майстори на песента демонстрират своя талант. Някога вместо него имало панаирен театър, чиято звезда бил клоун на име Бобино. Тогава на сцената му се изявявали жонгльори, акробати и мимове. Първоначално се наричал „Люксембургски“ по названието на парка, в който се намирал. Но това звучало прекалено надуто и зрителите бързо го преименували на „Бобино“. През 1867 г. се преместил на улица „Веселие“.

    Местната публика била безмилостна към актьорите и певците. При най-малък фалш в звуците или жестовете тя започвала да крещи, да освирква и хвърля портокалови кори. Затова тук начинаещите певци издържали доста трудно първия си изпит.

    От началото на ХХ век до днес няма парижка естрадна знаменитост, която да не е изпълнявала песни в „Бобино“. Сред другите били прочутият Морис Шевалие и кралицата на парижките улици – Едит Пиаф.

    Улица „Веселие“ и сега продължава да е един от притегателните центрове на Париж.

    Ноевият ковчег: истина или библейски мит – успяха ли да намерят кораба на Ной след хилядолетия?

    Сигурно сте чували за Ноевия ковчег? Ако все пак не знаете достатъчно, ще ви въведем набързо в темата – Ноевият ковчег се споменава в стария завет на Библията. Представлявал е голям кораб („ковчег“), построен от  Ной по поръчение на самия Бог – целта била той, семейството и избрани двойки от различните видове животни на Земята да бъдат спасени от Потопа. В Библията е написано, че световният потоп продължил една година – всички на Земята загинали, но Ной и спасените от него  оцелели.  Теорията, която повечето хора познават е, че ковчегът на Ной е заседнал при върховете на планината Арарат. Така ли е наистина?

    Преди известно време в Източна Турция или по-конкретно в планината Арарат, Digital Globe (американска спътникова компания) откриха аномалия. Техният спътник QuickBird е засякъл замразен обект в ледник, намиращ се на височина от 4,5 км. под дебел снежен слой. Професор Порчер Тейлър от Университета в Ричмънд е изказал хипотезата, че това най-вероятно е част от прочутия ковчег, който според Библията е заседнал в една от горите на връх Арарат.

    Сателитната снимка на обекта в Арарат, направена от QuickBird на DigitalGlobe на 1 февруари 2003 г. (Изображение: © 2014 DigitalGlobe, Inc.)

    Направен въглероден анализ сочи, че възрастта на намерените останки е 4800 години.

    Един от учените Ман Фай Юън, твърди, че няма как да се каже със сигурност дали това наистина са останките от Ноевия ковчег – вероятността обаче е цели 99,9%.

    Той смята, че откритите парчета дърво много приличат на описаните в историческите източници такива. Панда Ли – друг  изследовател от екипа казва, че откритите останки досущ приличат на сглобяващи се една за друга дъски.  Широчината им е 20 см, а сглобките – праисторически.

    Някои хора гледат на новината изключително скептично – според тях това няма как да е Ноевият ковчег, поради простата причина, че той въобще не е съществувал, а е поредният праисторически огромен кораб.

    Противно на скептиците, учените защитават мнението си, че точно това е знаменития кораб – дори има специални отделения, където са се намирали различните животни.

    Някои археолози пък твърдят, че доказателствата за подобен потоп не са достатъчни, тъй като при подобно явление станало преди  4800 г.  и вдигнало кораб на подобна височина, то отзвукът би трябвало  да бъде разпространен навсякъде по света, а не само в планината Арарат.

    Вниманието около този кораб е голямо. Организирани са многобройни експедиции в Араратския регион, които имат за цел да открият кораба – доказателства обаче липсват. Догадките са стотици. Ако трябва да влезем в подробности, в Библията пише, че корабът на Ной представлявал огромен шлеп, изработен от дърво и запечатан с асфалт. Дължината му била 450 фута, това са около 137 метра, ширината била 75 фута ширина (около 23 метра), а височината достигала 45 фута (около 14 метра). Изградени били три вътрешни палуби и “прозорец” (Битие 6:14-16). До 20-ти век, това е най-големият познат плавателен съд.

    Според Библията корабът на Ной е заседнал на “Араратските планините” (Битие 8:4). Хипотези сочат, че “Арарат” представлява регион (старинното царство Урарту), а не конкретизиран планински връх. С оставянето на кораба от Ной и семейството му , той не се споменава повече в Библията. Никъде не е написано, че корабът може да бъде намерен някъде.

    Ноевият ковчег. Снимка: pixabay.com

    Планината представлява заснежен конус на затихнал вулкан. Любопитният момент тук е, че векове наред на това място се смята, че е имало огромна лодка. Най-ранните сведения датиращи от 3 век пр.н.е. навеждат на мисълта, че лодката е можела да бъде намерена в планината Арарат.

    През миналия век са проведени многобройни репортажи включващи въздушни снимки, посещения на кораба, както и негова дървена възстановка. Дълго време снега и леда пречели корпусът да бъде видян. Това било възможно само в някои от по-топлите лета – има хора, които твърдят, че са се изкачвали на покрива или са влизали вътре в лодката. Съществува теория, която между другото много хора подкрепят, която гласи, че голяма част от кораба е заседнала някъде на ниво над 10 000 фута (над 3 000 метра), а не в гореспоменатата планина.

    През 80-те години на миналия век “корабологията на Ноевия ковчег” доби популярност с участието на Джеймс Ъруин – бивш астронавт на НАСА в експедиции в планината. С разпадането на Съветски Съюз работата по откриването на кораба се засилила поради факта, че планината Арарат се намира на Турско-Съветската граница, а в миналото се е считала за заплаха на държавната сигурност от Съветското правителство.

    При последвалото посещение на обектите не са открити други доказателства, местата на фотографиите не са ясни, дори не е сигурно дали мястото е същото.

    Днес усилията са подновени. Няма как да сме сигурни дали намерените следи наистина са от Ноевия ковчег или това са поредните грешни хипотези, но в тон със съвременните технологии се предполага, че ако той е някъде там, скоро ще бъде открит. Проучването на древни сведения и нови свидетелства на очевидци продължават и може би съвсем скоро ще се разбере точното местонахождение на ковчега.

    Автор: Божидара Иванова

    Изкуството на войната в Древен Китай

    Историята на Древен Китай представлявала поредица от постоянни войни – както срещу нашествията на варварски племена от север, така и между различни китайски кланове, династии и царства. Защитавайки се от външни врагове, строителите издигнали Великата китайска стена – уникално инженерно съоръжение; макар някои изследователи да изказват съмнения, че е съществувала точно в днешния си вид. Също в Древен Китай изобретили барута, който първоначално бил използван за фойерверки, а след това се превърнал в страшно оръжие.

    В атмосферата на непрекъснати военни конфликти от само себе си възникнала необходимостта да се осмисли теоретично самата практика на воюване.

    Статуя на Сун Дзъ в Юрихама, Япония. Снимка: Уикипедия

    Първият известен военен писател в историята е китаецът Сун Цзъ (544 пр. Хр. – 496 пр. Хр). Неговият труд „Изкуството на войната“, който се появил в началото на VІ в. пр. Хр., станал за векове наред ценен източник по теория на военното изкуство на Изтока. Това произведение грижливо изучавал и Мао Цзе-дун.

    Преди 2500 години Сун Цзъ формулирал принципите на военните действия, които сега се наричат ​​“непряка стратегия“:

    „Не смей да атакуваш пръв – изчаквай. Не се осмелявай да настъпваш срещу хълм или планински връх, по-добре отстъпи малко назад. Непобедимостта е отбрана, възможност за победа е настъплението. Трябва да можеш да действаш, като бездействаш; да поразяваш без усилия. В битката побеждава този, който преди нея е бил предпазлив. Победата е за пълководеца, който умее да покорява чуждата армия, без да се сражава, да превзема чужди градове, без да ги обсажда, да съкрушава чуждата държава, без да държи армията си дълго в напрежение”.

    На въпроса как да бъде спечелена една война, Сун Цзъ отговорял с кратка формула: „Познавай своя враг, познавай себе си – и победата ще стане неизбежна. Ако познаваш врага и познаваш себе си, за тебе няма опасност, дори да се сражаваш сто пъти. Ако познаваш себе си, но не познаваш врага си – веднъж ще победиш, друг път ще загубиш. Ако не познаваш нито себе си, нито противника – ще бъдеш победен всеки път“.

    Веднъж един военачалник попитал Сун Цзъ какво да прави, ако армията е заобиколена от няколко вражески редици на чужда територия? Отговорът бил: „Издай заповед по армията, че няма никакъв изход. Заколи всички волове и нахрани воините! Изгори обоза, затрупай кладенците, острижи косите на всички! Нека воините наточат мечовете си, силата им да се събере в едно и да се втурнат към врага с надежда за спасение!“

    Сун Цзъ бил един от първите, които издигнали военната хитрост до принцип на военното изкуство: „Войната е път на измамата. Затова, ако си близо до врага, покажи му, че си далеч; ако можеш да направиш нещо, покажи му, че не можеш“.

    Копие на „Изкуството на войната“, написано на бамбук. Снимка: Уикипедия

    Китайският пълководец и военен теоретик У Цзъ (ІV в. пр. Хр.) обаче се опитвал да оспори предпазливата военна стратегия на Сун Цзъ. Той смятал за висша задача на военачалника победата над врага в генерално сражение и пише: „Този, който победи 5 пъти, го чака нещастие. Който победи 3 пъти, отслабва. Който победи веднъж, става върховен владетел. Малцина са онези, които са спечелвали война с малки победи, но мнозина са загивали заради такива победи“.

    У Цзъ давал точна оценка на способността на държавата и армията да воюват: „Когато в държавата няма съгласие, не бива да се събира армия. Когато в армията няма съгласие, не бива да се устройва лагер. Когато в лагера няма съгласие, не бива да се влиза в сражение. Когато в сражението няма съгласие, не можеш да победиш“.

    Когато подчинените му подарили меч, У Цзъ казал: „Пълководецът воюва със заповеди и сигнали – и с нищо повече. Той заповядва накъде да бъдат насочени мечовете. Това е неговата работа“.

    Според древните китайски военни правила, ниските войници се въоръжавали с копия и вили, високите – с лъкове и арбалети, силните носели знамена, на храбрите се връчвали барабани. Слабите служели при конете и в кухнята, а съобразителните се вземали в щабовете. Управлението на войските в битка се провеждало по следния начин: „Барабаните, гонговете и камбаните въздействат на слуха. Знамената и гербовете въздействат на зрението. Забраните, заповедите, наградите и наказанията въздействат на сърцето“.

    Според древния китайски трактат „Законите на Сима Цян“, на воините било забранено да обиждат боговете на чуждите народи, да пленяват мирни хора, да горят гори и сгради, да отнемат от населението зърно и съдове: „Ако срещнеш стари хора и деца, изпрати ги с уважение до дома им. Победителят издига мъдрите и поставя просветен владетел в завладяната страна“.

    Великата китайска стена служела за защита на империята от Цин от нападенията на северните номади. Най-силни от тях било племето хунну. (Някои историци смятат, че то било предшественик на по-късните хуни, познати в Европа, други не са съгласни с тази теза). Но хунну често преодолявали стената. Тогава срещу тях китайските владетели започнали да използват стратегията „Изкуство на Петте подаръка“:

    – давали на номадите скъпи дрехи и колесници, за да пленят очите им;

    – давали им вкусна храна, за да затворят устата им;

    – радвали вождовете на хунну с приятна музика, за да запушат ушите им;

    – построили им сгради, складове за зърно и им подарили роби-земеделци, за да успокоят гладните стомаси на номадите;

    – специални подаръци имало за онези племена, които приемали китайското покровителство.

    Използвало се и шесто изкушение – алкохол. Например, в средата на ІІ в. пр. Хр. китайците доставяли на хунну всяка година около 1 милион литра вино.

    Така в края на І в. пр. Хр. владетелите на Китай успели да прекратят завинаги нападенията на северните варвари.

    Факт или измислица – имало ли е потоп в Черно море?

    Въпреки че повечето учени са приели, че потоп наистина е имало, фактите около него остават неизвестни. Геологическата и историческата реалност продължават да довеждат до многобройни научни дискусии свързани с мащабите, темповете и различни детайли около събитието. Всеобщо познатата теория е, че в късни геологически времена (от порядъка на преди около 10 000 – 20 000 години) там, където днес се намира Черно море е имало сладководно езеро. За жалост при покачването на водите в Световния океан и Средиземно море, солената вода преляла през Босфора – това води и до няколко теории, свързани с библейския мит за потопа, дори и с разселването на индоевропейските народи.

    Вероятна карта на източното Средиземноморие преди 12 000 години. Снимка: Уикипедия

    Нека ви разкажем малко по-подробно за случилото се. Приключването на последният ледников максимум съвпаднал с покачването на водите в Световния океан. Съвременните изследвания сочат, че в периода 18000 – 8000 пр.н.е. нивото на водата се покачило с около 120 м. – този темп на повишаване съответства на темп от 1.2 м. на 100 г., казано по друг начин – 1.2 см. годишно. Имайки предвид, че средната продължителност на живота през неолита е била 30 – 35 г., този процес, който по принцип би се характеризирал като изключително бърз в геологически мащаби, тук е много трудно да бъде доловен. Нужно е да отбележим факта, че макар в глобални параметри (време, ниво, темп) не е правилно събитието да бъде класифицирано като ‘потоп’, в случая на Черно море съществуват обстоятелства, които предразполагат към подобно наименуване.

    Една от най-важните предпоставки довели до събитието е историческата геоморфология Дарданелите, и в по-висока степен Босфорът. Хипотезата е, че в кулминационният момент на разликата в нивото на водите от юг и север, които значително се различавали, съществувалата там преграда изведнъж изчезнала.

    Декември 1996 г. – това е датата, на която в. Ню Йорк Таймс представил пред читателите си хипотезата за ‘потоп’ в Черно море. Това било аванс на научната работа на Уолтър Питман и Уилиям Райън, която излязла в тираж, след няколко месеца. След тази година, историята придобила по-голяма популярност, за която могат да се намерят предшественици и последващи опровержения.

    Черно море в днешния му вид. Ясно е видима границата в морето (по-тъмната част), когато Черно море е било сладководно езеро. Илюстрация на Черно море чрез World Wind програма на НАСА. Снимка: Уикипедия

    През 1979 г., българският океанолог Петко С. Димитров защитил дисертация с близка до тази идея. 3 години по-късно е излязла негова статия наречена „Радиовъглеродни датировки на дънни утайки от българския черноморски шелф“ (Океанология, 9, С., 45 – 53). През 2000 г., гореспоменатите лица (Райън и Питман) публикували книга, в която с далеч повече подробности коментират материала – обстойно внимание било обърнато и на работите на Димитров. През същата година излязла и тяхната книга с български превод и послеслов на Димитров. От своя страна, 2004 г. той също публикувал собствена книга,  която е издадена и на руски и английски език. Разбира се, съществуват и възражения срещу някои аспекти, които по-късно били изяснени с факта, че на руски език също са съществували релевантни научни публикации, които били игнорирани заради затруднен достъп до тяхното съдържание: по-подробни и актуални данни можете да намерите в излезлия през 2007 г. сборник със заглавието „Въпросът за Потопа в Черно море”.

    През 2016 г. Райън, Димитров и др. публикували крайния си труд, където защитили мнението си – в него те привеждат и аргументи свързани с първоначалния катастрофичен сценарий: оценката за повишение от около 90 м., което настъпило за по-малко от 40 г. в епохата около 7300 г. пр.н.е. Според проф. Райън, водата, която се е изливала в Черно море е била със силата на 200 ниагарски водопада, а шумът е бил толкова силен, че се е чувал на стотици, хиляди километри.

    Смята се, че през последните 500 000 години, Черно море на няколко пъти е било изолирано и свързвано със средиземноморския басейн или поне така твърдят геологически данни.

    Поредица от изследователски експедиции в Черно море били проведени след 2001 г. Следва периодът през 2005 – 2009 г., когато под егидата на ЮНЕСКО и Международния съюз на геолозите, е проведено интердисциплинарно проучване, включващо Черноморския ареал и неговата история.

    По-късно Фонд „Научни изследвания“ финансирал проект наречен „Древни брегови линии на Черно море и условия за човешко присъствие“ (ДО 02-337) с ръководител проф. Петко Димитров. Намерени са артефакти, които навеждат на мисълта, че на мястото някога е съществувала древна цивилизация. Проф. Димитров разказва, че: „По време на експедициите в дънните седименти на древните брегови линии намерихме коренче от дърво. По радиовъглеродната датировка се оказа, че на това място на дълбочина около 100 метра в района на старите брегови линии всъщност е имало суша преди 12 400 години. Именно коренчето и неговата възраст потвърждават тезата, че старите брегови линии на Черно море са били залети по време на потопа. От всички доказателства, които успяхме да намерим, това е последното. След направените анализи вече сме сигурни, че всичко е било точно така – т.е. в този район е имало суша с растения, която е станала дъно на море“.

    Българският бряг на черно море. Снимка: Ралица Люцканова

    Като при всяка теория и срещу тази има възражения. Едно от първите е, теорията, че морската вода е можела да прониква в ранното езеро поради съществувалия отток. Защитата, която може да бъде изказана в полза на теорията, че е имало потоп е аналогична – как се е появил сероводорода в Черно море и са се образували сапропелните седименти?

    Съществуват и други възгледи – те придобиха тежест благодарение на най-новите и прецизирани измервания свързани с постепенното издигане на черноморските води – то започнало по-рано и при по-малка разлика по отношение нивото на Средиземно море.

    Счита се, че превръщането на Черноморския басейн в море е стартирало преди около 9000 г. Ясно е, че винаги ще съществуват различни мнения свързани с нивата на водата и темповете на покачване остават, но засега нищо не е изяснено със сигурност.

    Автор: Божидара Иванова