Още
    Начало Блог Страница 76

    Кой бил Спартак?

    Спартак е една от най-романтичните и трагични фигура в цялата Античност.

    Когато римският историк Фронтон искал да похвали император Траян (упр. 98-117), го сравнявал със Спартак. А Плутарх пише за него: „Отличавал се не само с голяма смелост и физическа сила, но още с ум и човечност“.

    Но освен своята слава, вождът на бунтовниците ни е оставил и някои загадки. Например: откъде идва това странно име – Спартак? Защо, след като ужасило високомерните римляни, то вече не се среща никога и никъде в други хроники – никой не го носи в Рим, Гърция, Тракия, Испания, Галия, Британия, Азия. Нито преди, нито след водача на бунтовните роби.

    Според най-разпространената версия Спартак бил тракиец. Плутарх пише: „Спартак, тракиецът, който произлизал от номадско племе“. В тази кратка фраза обаче се хвърля в очите една неистина, която подкопава доверието в този извор: траките никога не са били номади, тоест, скитници-чергари. Някои изследователи предположили, че тук има грешка на преписвачите и тази фраза трябва да се чете: „ … Спартак, от племето на медите“. Тракийското племе меди наистина съществувало и обитавало средното течение на река Стримон (Струма). Смята се, че столицата му се намирала недалеч от днешния град Сандански.

    Статуята на Спартак в Сандански, България). Снимка: Уикипедия

    Римският историк Флор смята Спартак за тракийски наемник, който дезертирал от римската армия, понеже не искал да се бие против сънародниците си. Но бил хванат и едва след това продаден в робство.

    В Рим имало много военнопленници и роби, така че версиите на Плутарх и Флор са доста правдоподобни. Единствената слабост на тези хипотези е, че никой от познатите ни траки не носи това красиво и звучно име.  Дори  след безпрецедентните победи на Спартак, които станали известни в целия тогавашен свят, жителите на Тракия не наричали момчетата си с него, което е доста странно: нали е съвсем естествено да назовават синовете си с името на своя сънародник-герой?

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Легендата за Орфей и Евредика

    Доказано! Траките са с най-древната писменост

    Някои смятат, че Спартак бил римски гражданин, продаден в робство за гладиатор. Но с какво може да е заслужил толкова тежко наказание?

    Годините преди въстанието (73-71 г. пр. Хр.) на Спартак, били много трудни за Рим. Неотдавна била завършила Първата гражданска война (83-82 г. пр. Хр.), в която на страната на пълководеца Марий срещу диктатора Сула застанали много градове в Италия. Историкът Салустий казва за армията на Спартак, че в нея се включили „хора, свободни по дух и прославени, бивши бойци и командири от армията на Марий, незаконно репресирани от диктатора Сула“.

    Историкът Варон категорично твърди, че „Спартак бил несправедливо превърнат в гладиатор“.

    Факт е, че когато в школата на Лентул Батиат се озовал „несправедливо хвърленият“ (според Варон) Спартак, който приличал на елин (Плутарх), гладиаторите внезапно въстанали и не само се освободили, но нанесли няколко страхотни поражения на римските легиони.

    Спартак, разбира се, несъмнено бил умел и силен воин, но сред неговите другари имало много такива. Друго нещо е изненадващо: като военачалник той се оказал много по-добър от своите съперници. Трудно е да се повярва, че великолепниите маневри на армията му били предвождани от обикновен бивш роб, или наемник, или редови тракийски воин. Не е ясно и как така чужденец, заключен в четирите стени на гладиаторското училище, толкова добре познавал пътищата и терена на Италия както на север, така и на юг. Планини, бурни реки, гори и блата – за Спартак това били лесно преодолими препятствия. Той винаги се намирал там, където искал, и винаги изпреварвал врага.

    Но версията за римския произход на Спартак е в явно противоречие с многобройни свидетелства на мнозина уважавани историци, които почти единодушно твърдят, че той е тракиец.

    Освен това някои римски историци наричат тракиеца Спартак „гал“: „Родените в Галия Крикс и Спартак, презрени гладиатори“.

    Летописецът Орозий обаче не е съгласен с това, като уточнява: „Под командването на галите Крикс и Еномай, и на тракиеца Спартак, гладиаторите заели планината Везувий“. Откъде идва това различно тълкуване?

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Историята на древна Спарта

    Кавалерията на партите – предшественик на европейските рицари

    Много изследователи основателно предполагат, че гладиаторите-гали и гладиаторите-траки не били непременно истински гали или траки. В случая може би става въпрос не за националност, а за въоръжението на бойците. Известно е, че гладиаторите, които се сражавали с галско оръжие, били наричани „гали”, а с тракийско – „траки”. Плутарх пише: „Някой си Лентул Батиат имал гладиаторска школа в Капуа, в която повечето били гали и траки”.

    Смъртта на Спартак, от Херман Фогел (1882)

    Но наистина ли става дума за гали и траки по рождение? Или – за представителите на условните „отбори“ на Галия и Тракия? Освен това, сред гладиаторските корпорации имало още и „самнити“.

    Римският историк от ІІ век Флор твърди, че Спартак принадлежал на гладиаторската корпорация на мирмилоните (наричани така по сребърната риба „мормир“ на шлемовете им). По времето на Спартак имало гладиатори с подобно въоръжение, но все още не ги наричали „мирмилони“, а… гали!

    Така Спартак наистина може да се е сражавал на арената „в отбора на галите“, а след това, наричайки нашия герой „тракиец“, Атений, Апиан, Плутарх, Орозий и Флор все пак имали предвид неговата национална идентичност, а не гладиаторската специалност.

    Между другото, в конния портрет на Спартак, открит в Помпей през 1927 г., той държи в ръката си странен и широк меч, подобен на галски – но не боен, а гладиаторски (бойният галски меч бил по-дълъг и тесен).

    Плутарх пише, че бунтовниците-гладиатори с удоволствие заменяли оръжието си с истинско бойно въоръжение. След редица победи Спартак, разбира се, можел да избере най-скъпия или красив трофеен меч – но в последната битка тръгнал с оръжието, което владеел най-добре още от гладиаторската арена.

    Засега историците все още спорят за личността на прославения вожд на римските роби.

    За още любопитни новини харесайте страницата ни във Facebook ТУК: ИскамДаЗнам

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Забравената история: Потулената истина за Спартак – синът на Родопите

    Децимация – най-бруталното наказание в римските легиони

    Първите римски нахлувания по Дунава

    Един от най-великите римски пълководци в историята – Помпей

    Най-прочутите гладиатори в Древен Рим

     

    На територията на България е открита най-древната цивилизация в света

    Най-древната цивилизация в света съществувала от 6200 г. до 4500 г пр.н.е., се е намирала на територията на България и част от Балканския полуостров. Това призна американската наука.

    Изследването е на професор Дейвид Антони.

    Преди време едно събитие в Ню Йорк предизвика неочакван фурор – това беше изложбата “Изгубеният свят на Стара Европа”. Много хора смятат цивилизации като Рим и Гърция, Месопотaмия и Египет за най-старите на света. Оказва се обаче, че много преди да се зародят техните цивилизации, преди построяването на първите им градове, на територията на юг от Дунава и Предбалкана е съществувал народ, уникален за периода си – развит не само в търговията, но и в изкуството и техниката. Много американски ежедневници и специализирани издания обявиха в края на 2009 г, че цивилизацията „Стара Европа“ е била едно от най-напредналите места на света по време на своя зенит. Наблегнато беше и на факта, че през 1972 г. в близост до морската столица на България – Варна е бил намерен Варненският некропол с неговото халколитно съкровище, което е смятано за най-старото в света. Близо до Варненското пристанище по време на копаенето на канал на площ от около 7500 m² са били изкопани 294 гроба от халколита (енеолита) – някои от тях имат невероятно значение за историята на България. 15 години – толкова време е отнело на археолога Иван Иванов да разкопае некропола. Открити са многобройни гробове, но някои от тях се открояват с изобилие от златни предмети, които говорят, че дори в онази епоха на Балканите вече е имало наченки на държавно образувание и царската институция.

    Експозиция на откритите предмети в гроб №43 от Варненски халколитен некропол.

    В гробовете са забелязани два вида погребения – в едните гробове има човешки останки (скелети), а в други те отсъстват. В гробовете, където отсъстват човешки останки има само златни предмети – затова се смята, че в тези случаи погребението е било символично. Намерени са златни предмети като: диадема, огърлица, обеци, гривни, колан, златен чук-скиптър, нагръдник, златен модел „бумеранг“ или „сърп“, две златни пластинки с формата на животни, тридесет стилизирани глави на рогато животно, златен астрагал (ашик). Погребенията са най-вече мъжки, но скелетите са изпънати или свити на една страна, а коленете са опрени в лактите. Има още едни, трети вид – без тленни останки познати в археологията като  „кенотафи“ или „символични погребения“. Ако трябва да класифицираме гробовете по количество на разкопаните предмети и украшения, то те ще са три вида: от изключително богати, до няколко дребни предмета нахвърляни около скелета.

    Златен чук-скиптър, намерен във варненския некропол.

    Най-мащабното праисторическо съкровище в Югоизточна Европа също е открито в комплексът Дуранкулак – основно неолитно селище с неговите прилежащи 1 200 гроба, в които са намерени великолепни съкровища от древността.  Смята се, че древните траки заедно с древногръцката цивилизация най-старата, от които е Микенската цивилизация датирана около 2700-1120 пр. Хр. са приели много от традициите на тукашните обитатели на северозападното Черноморие. Факт е, че наистина са имали какво да научат от тази толкова напреднала общност. В каталога на изложбата “Изгубеният свят на Стара Европа“ е написано следното: “Способността да създават, използват и разбират символичните предмети като статуетки, определя хората като такива. Тази способност обединява нас съвременните хора с хората от неолита и художниците от палеолита”.

    Това са думи на Дъглас Бейли от Университета в Сан Франциско.

    Глиненият печат, открит край село Караново

    Нека вземем за пример експонатите – образци като статуетки, гривни и съдове изработени от злато, мед и керамика. По мнение на един от антрополозите от Националния център за научни изследвания във Франция – Мишел Луи Сефериад, всички тези артефакти са пълни с древни мистерии, свързани с различни култове и митове. Отново на наша територия са намерени най-старите писмени знаци в света. Дали е съвпадение? Край село Караново, в селищната могила е открит глинен печат, с произход от около 3000 – 3500 г. пр.н.е. През същия период са разкрити и находките от Трансилвания /Румъния/ и край Винча /Сърбия/. Край село Градешница /Врачанско/ пък е намерено малко глинено съдче със знаци по него, които са на възраст от 3500 – 4000 г. пр.н.е.! Просто сравнение може да бъде направено с шумерската писменост, която доскоро беше смятана за най-старата в света – тя е възникнала към 3100 г. пр.н.е. Египетската писменост пък е проследена до около 3000 г. пр.н.е.

    Все по-често тези факти започват да се коментират – цяла  Европа се вълнува от настъпилите събития. Как е възможно Балканите да са люлката на цивилизацията? Това е нещо изключително сензационно – по тези земи са се разхождали хора от една прекомерно, дори може да се каже изпреварила времето си култура, много по-древна от месопотамските цивилизации. В „Загадките на Дунавската цивилизация”, книга на Харалд Харман, той пише, че първата писменост се е развила  от цивилизация населявала Балканските земи. Харман използва общ знаменател за тази култура, която е обитавала земите на днешна Сърбия, България, Македония, Гърция, Румъния, както и части от Украйна и Унгария – „староевропейска”.

    Снимка: Уикипедия

    7 хил. пр. Хр. – това е времето, в което се е зародила цивилизацията. Според Харман до скоро считани за старогръцки думи, могат да бъдат съотнесени като „староевропейски“ – освен това те се използват и днес, това са думи като маслина, метал, камина, керамика, химн и други. Писмеността на древните шумери се е появила 2000 години по-късно от тази на Дунавската цивилизация. Харман е съгласен с откритието на учените, че именно варненското злато е най-старото на планетата. Съвременните методи и технологии за датиране са изяснили, че изработката му е някъде през 4 500 г. пр. Хр. – това го прави с 2000 години по-старо от златото, открито в Египет.

    По този въпрос всичко е ясно – не само американците, но и европейците, както и целия останал свят трябва да се съгласят, че именно на територията на България е живяла най-древната цивилизация в света.

    Автор: Божидара Иванова

    Гибелта на „Скорпион“

    На 15 февруари 1968 г. американската подводница „Скорпион“ приключила ремонт във военно-морската база в Норфолк, щата Виржиния, и се отправила към Средиземно море. Неин капитан бил командор Франсис Слетърн.

    До месец май 1968 г. подводницата действала в Средиземно море като част от Шести флот на американските Военно-морски сили, след което поела обратно към САЩ и базата на постоянното си стациониране в Норфолк.

    Постепенно потапяне на Скорпиън (SSN-589). Снимка: Уикипедия

    Но по време на обратния път капитан Слетърн получил тайна радиограма от командването. „Скорпион“ трябвало да промени своя курс и да се насочи към Азорските острови. Целта била да наблюдава действията на съединение съветски кораби в Атлантическия океан. „Скорпион“ изпълнила задачата, след което продължила по маршрута си към Норфолк.

    На 20 май 1968 г. радистите на подводницата опитали да се свържат с военно-морската база „Рота“ в Испания. Но тези опити се оказали неуспешни. Оттогава връзката била прекъсната.

    Пристигането на „Скорпион“ във военно-морската база в Норфолк било насрочено за 27 май 1968 г. в 13.00 ч. По стара морска традиция още от сутринта на кея се събрали роднини на моряците.

    Базата не била получила никакви съобщения от подводницата в продължение на 6 дни. Но никой от командването не придал особено значение на този факт. Това поведение било типично за подводниците по време на Студената война – по-редките радиовръзки означавали и по-малък риск да бъде разкрито местоположението им от вероятния противник, в случая съветските кораби в Атлантика.

    Въпреки това, когато „Скорпион“ не пристигнала в Норфолк в определеното време, командването се разтревожило. В 19.00 ч. било обявено, че подводницата е закъсняла. Подобно изявление направили единствено, за да се успокоят роднините на моряците. Всъщност, 6-часовото закъснение на подводница, която дълго време не била излизала на радиовръзка, внушавало много сериозни опасения за нейната съдба.

    Районът на нейния предполагаем курс изследвали 35 кораба и 35 самолета – те използвали хидролокатори, като патрулирали две полоси с ширина по 50 мили от двете страни на възможния маршрут. Командването на ВМС на САЩ се надявало, че „Скорпион“ е потънала поне в район с плитки води. Екипажът имал резерви от храна, вода и кислород за 70 дни.

    Скорпион (SSN-589) на вода. Снимка: Уикипедия

    Самата подводница „Скорпион“ била наречена в памет на едноименната подводница USS „Scorpion“ (SS-278), която мистериозно изчезнала през 1944 г. по време на Втората световна война, като вероятно се натъкнала на мина. Някои видели в това зловещ знак на съдбата – сегашната подводница изчезнала по същия необясним начин.

    През 1966 г. „Скорпион“ била участвала в свръхсекретна операция – трябвало да влезе в Черно море и да снима ракетни пускове на Черноморския флот на ВМФ на СССР. По време на изпълнението на тази мисия била открита от съветските военни кораби. Трябвало да се спасява с бягство, което се оказало успешно, и тя се завърнала благополучно в базата си.

    През май 1967 г. подводницата, тогава вече на 8 години, била изпратена на основен ремонт. Причината били многобройни недостатъци, заради които екипажът я наричал „метален скрап“.

    По-късно, след като „Скорпион“ изчезнала, американската преса писала, че в навечерието на ремонта тя била в много лошо състояние. Например, в района на гребния вал се просмуквала морска вода, а баластната система позволявала потапяне само на 91 метра, вместо на планираните 213.

    По време на последния си курс нейният екипаж се състоял от 99 моряци. Операцията по издирването и спасяването им не довела до желаните резултати. Подводницата никога не се завърнала в базата си. Станало ясно, че „Скорпион“ е потънала някъде в обширните пространства на Атлантика.

    На 30 октомври 1968 г. пристигнала радиограма от военния кораб „Мизар“. Капитанът му съобщил, че на 740 километра югозападно от Азорските острови, на дълбочина повече от 3 хиляди метра са открити предмети, идентифицирани от специалисти като части от корпуса на USS „Scorpion“. Те се намирали на 278 км от координатите, посочени в последната радиограма от подводницата.

    Задната част на подводницата (1986). Снимка: Уикипедия

    В хода на разследването успели не само да намерят, но да снимат нейните останки. Интересното било, че командната рубка, която нямала никакви щети, лежала на 30 метра от носа.

    Възможността за поразяване на „Скорпион“ от торпедо на вражеска подводница била изключена от разследващата комисия. Но тя не стигнала до категоричен извод за причините за катастрофата. Командването на американския Военно-морски флот заявило, че трагедията на „Скорпион“ е истинска мистерия, която комисията не успяла да разреши.

    През 2007 г., в навечерието на 40-годишнината от катастрофата, американският журналист Ед Офли публикувал книгата „Краят на „Скорпион“. Той издигнал версията, че „Скорпион“ била атакувана от съветска подводница. Според него, ръководството на СССР смятало, че САЩ са замесени в гибелта на съветския подводен кръстосвач К-129 през март 1968 г., и в отговор решило да бъде унищожена американската подводница „Скорпион“. Но и американските, и руските ветерани-подводничари единодушно заявили, че подобна версия е само измислица на автора на книгата.

    Гибелта на „Скорпион“ продължава да бъде загадка до ден-днешен.

    Иван Рилски – първият български светец

    В една от предишните статии ви запознахме с най-големият български манастир – Рилският. Негов основател и патрон е първият български светец – Иван Рилски. Сега предстои да се запознаете от близо с живота и делата му.

    Кой е Иван Рилски? Защо е наречен светец? На всички тези въпроси, ще ви бъде отговорено в следващата статия.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Манастири и църкви в България: Рилски манастир

    Свети Иван Рилски е български монах, духовник. Преподобният Иван Рилски е смятан за най-прочутия български светец и отшелник. Той е не само небесен закрилник, но и български покровител. Благодарение на него днес съществува най-големия български манастир – ставропигиалния Рилски манастир, чийто основател и патрон е самия той. Още приживе светецът бил наричан „небесен жител“ и „земен ангел“.

    Стенопис на свети Йоан Рилски в Рилския манастир. Снимка: Уикипедия

    Нека ви разкажем за неговия живот. Житиеписците твърдят, че бил роден в бобошевското село Скрино. Те смятат, че годината на раждането му е 876 г. Ходът на живота на светеца се развива по времето на трима български владетели – княз Борис I, цар Симеон Велики и цар Петър I. Най-активните му години били при управлението на легендарния втори син на Симеон Велики – цар Петър I (927 – 969), на който дължим автокефална българска църква. На Иван Рилски е посветен празник в православния календар – на 19 октомври. Интересното е, че при всички 15 жития, написани в различни векове, без значение дали на старобългарски или на църковнославянски език, а и в службите в негова памет е използвано единствено името Йоан – това било монашеското му име.

    . Снимка: Уикипедия

    В житията му е написано, че до 25-годишна възраст Иван Рилски бил пастир. В сърцето му обаче винаги горяла любовта към Бога и желанието да се посвети на Отеца напълно и завинаги. След смъртта на родителите си той раздал на бедни и болни хора наследството си и станал послушник в намиращия се под връх Руен във Влахина планина манастир „Св. Димитър“, където се научил на тънкостите на богословското образование. Освен това изучавал богослужебни книги, а след време получил духовнически сан. Първоначално, след като станал монах се отдал на пост и молитва, установявайки се във Витоша, но след време се преместил в Рила – именно там основал едноименния Рилски манастир. Смята се, че можел да прави чудеса, да лекува от тежки заболявания.

    Славата на светеца се разнасяла надлъж и шир – достигнала пределите и на Европа. Достигнала и до цар Петър I, който бил толкова възхитен, че изминал 450 km от столицата си Велики Преслав до Рила, за да се срещне с него, но монахът отказал да се запознае с владетеля като причината, която изтъкнал била смирение. Макар и отдалеч двамата се срещнали – по-късно царят изпратил дарове на Йоан Рилски, които се състояли от плодове и злато. Йоан не приел златото и го върнал с думите: „за какво му е злато на този, който ограничава себе си даже в хляба и водата…“. По тази аналогия приел плодовете, а царят му се поклонил отдалеч – това само засилило влиянието му и накарало ученици от цяла България да започнат да идват при него.

    Гробът на св. Иван Рилски край Рилския манастир. Снимка: Уикипедия

    Преди да си отиде от този свят Иван Рилски се отдал на уединение и съставил своето „завещание“. Този свой Завет той предал на учениците си на 25 март, Благовещение, 941 г. Преписите на текста от XVIII и XIX век са изпълнени с многобройни библейски цитати от Стария и Новия завет.

    Смята се, че умира на 18 август 946 г., когато е на около 70 години. Останките му са положени в каменна гробница в притвора на църквицата. На същата дата, на която умира църквата отбелязва неговото успение.

    Въпреки че, първоначално е погребан до Рилската обител, не минава много време преди цар Петър да изиска мощите на светеца да бъдат пренесени в град Средец, днешна София. Смята се, че точно тогава той е канонизиран като светец – първия при това. Години по-късно, около 989 – 992 г. мощите му са пренесени от цар Самуил и българския патриарх Герман-Гаврил в Средец. Затова и на 19 октомври се чества неговата памет. В началото мощите на светеца са положени в църквата „Св. великомъченик Георги Победоносец“, но по-късно са пренесени в църквата „Св. апостол и евангелист Лука“. През XII век в чест на светеца е построена църквата „Свети Лука“. С мощите на светеца се свързва интересна история – според византийския писател Георги Скилица, неговите мощи изцерили  византийския император Мануил I Комнин (1143 – 1180) в Средец.

    . Снимка: Уикипедия

    Останките на светеца са преживели доста – през 1183 г., докато  поредната унгарско-византийска война била в своя ход, унгарският крал Бела III завладял Средец и отнесъл мощите на свети Йоан Рилски в Гран (Естергом) – неговата столица. Легендата разказва, че местният римокатолически архиепископ отрекъл за съществуването на подобен светец и свети Йоан Рилски го наказал с онемяване, което било прекъснато след като архиепископа се поклонил пред мощехранителницата и поискал прошка. Всички останали изумени, но и много притеснени от чудото затова през 1187 г. унгарците върнали мощите на светеца в България.

    1 юли – датата, когато мощите на светеца са върнати от Търново в Рилската обител – разбира се, празнува се от църквата. През 1195 г. цар Иван Асен I ги пренася в столицата Търново с най-голяма почит. След няколко века, през 1469 г. монасите от Рилската обител получават султанско разрешение да върнат мощите на светеца в Рилския манастир – тоест у дома. В специално пригодена ракла пред иконостаса в главната манастирска църква се намират нетленните останки на свети Иван Рилски – всеки, който иска може да му целуне ръка.

    На заседание на Светия Синод проведено на 29 и 30 юли 2009 г., Великотърновският митрополит Григорий успял да измоли част от мощите на Иван Рилски да бъдат пренесени в старопрестолния град Велико Търново, предадени от самия патриарх Максим и игумена на Рилски манастир – епископ Евлогий и посрещнати с истинска почит от християни.

    Шокиращият и автентичен Пиеро Манцони

    В наши дни е твърде модерно т. нар. „концептуално изкуство“. То привлича много хора, които желаят да създадат свои творчески изяви, без да са учили в художествена академия или по друг начин да са усвоявали трудната азбука на живописта и скулптурата.

    И наистина, човек трябва само да има богато въображение, чрез което да създаде „концептуална“ творба или инсталация от най-неочаквани материали и с изненадващи форми. Доколко това е наистина „изкуство“, е отделен въпрос. Но изненадата за публиката почти винаги е гарантирана.

    Един от най-известните творци в областта на концептуалното изкуство е италианецът Пиеро Манцони (1933-1963), който винаги успявал да учуди и шокира обществеността с оригиналните си творби.

    Пиеро Манцони. Снимка: Уикипедия

    Манцони е роден на 13 юли 1933 г. в градчето Сончино, Италия. Първоначално създава произведеията си под влиянието на французина Ив Клайн (1928-1962), един от основателите на концептуалното изкуство. Първата му изложба се състояла в Милано, когато бил само на 23 години. През следващите 7 години Манцони създава такива произведения, за които все още се говори.

    Всичко започнало чрез експерименти с доста обикновени материали и текстури. Например, навити заешки кожи в ръцете на художника се превърнали в топка и получили съвсем логично название – „Заешки кожи“.

    През 1958 г. той решил да затвори своя дъх в мембрани и от тях създал „пневматична скулптура – а две години по-късно представил проекта „Диханието на художника“: тогава Манцони надул балони и заявил, че това е произведение на изкуството.

    През 1960 г. на една от изложбите художникът публично сварил яйца, оставил отпечатъци от пръстите си върху тях и предложил на желаещите да ги изядат. Казват, че няколко от тях са все още цели и невредими.

    Човек може да си представи много неща, когато чуе следното название на скулптура: „Основата на света“. Манцони обаче не се увлякъл в сложни философски образи, а само направил куб от стомана и бронз с надпис „Основата на света”. Понеже надписът бил обърнат наопаки, с горната част надолу, идеята е, че кубът поддържа като фундамент цялата планета Земя.

    През 1959 г. художникът започнал голям проект, наречен „Линии“. Творбата представлявала черни тръби с дата и името на художника, вътре в които имало листове хартия. На всеки лист била начертана черна линия с определена дължина и дебелина. Тръбите били 68. Една от тях той отворил и показал пред публиката на изложба в Милано.

    Но през 1960 г., на друга изложба, Манцони заявил, че някои от неговите творби по никакъв начин не трябва да се разкриват, а да останат вечна загадка.

    Следващият проект – „Линия с изключителна дължина”, представлявал ролка техническа вестникарска хартия с дължина 7200 метра. Другите „линии“ били навити по-късно и имали дължина 1000 и 1140 м. Манцони планирал да навие много такива линии и да ги постави в различни галерии на света така, че дължината на една в разгънат вид да „достигне” следващата „линия“ в друг град и по този начин да опаше целия свят. Но ранната смърт на художника не му позволила осъществи този оригинален проект.

    Но най-спорното и необичайно творение на Пиеро Манцони е неговият проект „Лайното на художника“ (тук може да се използват и по-завоалирани изрази като, например, „изпражнения“ или „фекалии“; но, уви, точно така се превежда оригиналното му название – „Merda d’artista“).

    През 1961 г. Манцони поставил свои изпражнения в 90 консервни кутии и ги запечатал, номерирал и подписал, като добавил надпис на четири езика: „Лайното на художника“.

    „Лайното на художника“. Автор: Пиеро Манцони

    Звучи странно и невероятно – но Манцони много бързо разпродал всички „консерви“ по цената на теглото им в злато, а сега някои струват и много по-скъпо!

    Днес тези „произведения“ се намират в различни галерии и частни колекции. Например, на 23 май 2007 г. консерва номер 18 от „Лайното на художника“ била продадена за 124 хиляди евро.

    На 16 октомври 2015 г., на аукцион на „Кристис“ консерва №54 била продадена за 182 500 лири-стерлинги.

    Рекордът засега е поставен на 5 декември 2016 г. в Милано, когато консерва №69 била продадена за 220 хиляди евро.

    Говори се, че няколко от тези консерви са „бомбирали“ – тоест, избухнали поради налягането на газовете вътре и ръждясването на метала. Но собствениците на тези експонати пазят в тайна както инцидентите, така и съдържанието на кутиите. Някои скептици твърдят, че вътре има обикновен гипс. Но никой не мисли да ги отваря, защото тогава вече няма да се смятат за произведение на изкуството.

    Какво искал да каже Пиеро Манцони с тези си „творби“? Той обяснил, че желанието му било да покаже лековерността на снобите, които купуват произведения на изкуството:

    „Всички тези буржоазни прасета харесват само лайна. Нали искат да имат нещо съвсем автентично от художника? Ето, в тези консерви запечатах възможно най-автентичното нещо, създадено някога от художник!“.

    Средновековни български крепости: Мезешка крепост

    Мезешката крепост (Неузетикон или Неутзикон) известна сред местните като „Калето“ е разположена на запад от Мезек, община Свиленград. Намира се върху издължена тераса, която се простира в подножието на североизточните Родопи – на стръмно разклонение, познато като Гората или Св. Марина. Надморската височина на Мезешката крепост е около 210 метра – до нея може да стигнете минавайки от западния край на селото, който отвежда до връх Шейновец. В случай, че ви интересува можете да се разровите за повече информация, тъй като под връх Шейновец (704 м н.в.) е открита тракийска куполна гробница. Но да се върнем към крепостта – изграденото през 11 – 12 век византийско укрепление е било използвано като гранична стражева крепост, която е трябвало да защитава намиращите се между реките Марица и Арда територии. През Студената война на мястото, където се намира най-източната кула е изградено военно съоръжение.

    Мезешката крепост от юг. Снимка: Уикипедия

    Площта, която заема Мезешката крепост е малка – около 7 декара, имащи формата на неправилен четириъгълник с размери 110/60 m. Стените на крепостта Мезек са дебели от 1,90 до 2,50 m. За изработването им са използвани ломени камъни, които били споени с бял хоросан, а от външната им страна имало три тухлени пояса. След 1900г. зъберите на крепостната стена, както и част от самата нея били разрушени, а частите им били използвани за построяването на турски казарми в Свиленград. Най-засегната била северната крепостна стена, която е оцеляла до нивото на терена от вътрешната страна, докато западната, южната и източната стени са се съхранили до височината на платформата, над която са се издигали зъберите им. В северния край на западната стена се намира входът на крепостта, който изглежда като дълбока чупка на стената с кула, която да го защитава. Девет заоблени кули се грижат за защитата на крепостта. Кулите са направени така, че да се издават над 10 метра височина. Разпределението им е следното: пет на южната стена, две от които са ъглови, а останалите три са по фронта, две на западната страна – разположени по средата и на главния вход, и по една кула на източната и на северната стена.

    Кулите по западната стена на Мезешката крепост. Снимка: Уикипедия

     

    В някои писмени източници се споменава за крепост, намираща се на границата между Одринската и Пловдивската средновековни области – това е  крепостта Неутзикон (гр. Νεούτζικον), която Константин Иречек уподобява с руините при с. Мезек. Историкът Никита Хониат също споменава крепостта във връзка със събития от 1193 г. или по-точно, когато Исак II Ангел сломява бунта на братовчед си Константин Ангел Дука. Историята е следната – през 1192 г., младият Константин бил назначен за управител на Филипопол и се радвал на големи успехи във войната срещу въстаналите българи начело с братята Асен и Петър. Когато през 1193 г. се обявил за император, много хора сред византийската армия го подкрепили и заедно с тях тръгнал към Адрианопол, при великия доместик на Западните армии на империята Василий Ватаци, който случайно бил негов зет. Дори не били стигнали до Адрианопол и поддръжниците му  извършили измяна и го пленили на място, познато като Неутзикон, намиращо се на границата между Адрианополсакта  и Филипополската епархии. Интересен обрат, нали?

    Портата и част от възстановени зъбери на крепостната стена на Мезешката крепост. Снимка: Уикипедия

    Арх. д-р Александър Рашенов за пръв път извършва археологически проучвания на крепостта през 1930 година по време, на които са документирани укрепителната система и малки проучвания във вътрешността. През 1963 и 1973 г. от РИМ-Хасково са извършени консервационно-възстановителни работи по стените, а през 1983 година се провеждат по-обширни археологически разкопки. Най-ранните доказателства за съществуването на крепостта са датирани от 11 век. Освен това е уточнен планът на крепостта, както и периодът на построяване на отбранителната система. Въпреки че, крепостта е датирана от края на 11 и началото на 12 век, най-голямо количество керамиката е открито от периода на 13 – 14 век. Най-разпространените хипотези са, че крепостта е построена по времето на император Алексий I Комнин и е използвана до идването на Османската империя, която завладяла твърдината. В района са намерени огромни количества фрагменти на каменни мелници, керамични съдове и други предмети използвани в бита. Интересното е, че са разкрити и две зърнохранилища с овъглено жито в тях. Съгласно архитектурния проект от 2007 г, през периода 2012 – 2013 г. консервацията и ограничената реставрация на крепостта са завършени.

    Обявена за защитена територия с код № 273 в регистъра на защитените територии в България, крепостта попада в рамките на природна забележителност „Калето“ за защита на скални образувания. През 1927 година Мезешката крепост е обявена за Народна старина. Освен това от 1968 г. е считана за архитектурно-строителен паметник от Античността и Средновековието. Днес съгласно действащия закон за културното наследство, мезешките руини са със статут на археологически паметник на културата от национално значение.

    Човечеството ще се раздели на два вида – свръхчовеци и безполезни

    Израелският политически консултант и експерт по социална психология Давид Ейделман предположи, че след буквално две поколения ще има разделение на хората на две много отдалечени групи, които могат да се считат за два различни биологични вида. В разсъжденията си той споменава мислите на философа Ювал Ной Харари, който каза, че до 2100 г. хората ще получат ново разделение на две касти – „свръхчовеци“ и „безполезни“. В основата на това разделение стои икономическото неравенство. По-богатите ще имат свободен достъп до всички видове биотехнологии, които ще им помогнат да подобрят здравето си и ще им позволят да живеят по-дълго. Освен това те ще бъдат свободни да се възползват от всички предимства на технологичния прогрес. Останалата част от населението няма да може да си го позволи.

    Ще окаже влияние и роботизацията на икономиката. Поради факта, че голяма част от професиите в света, където изкуственият интелект става робот, много хора ще бъдат изхвърлени в периферията на икономиката. Всички тези фактори ще доведат до факта, че икономическото неравенство ще се превърне в биологично. Има два сценария за такова бъдеще: оптимистичен и не толкова. Според първия, елитът ще помогне на останалите, ще се погрижи за тяхното образование. Може да се случи и това, че полукиборгите ще бъдат по-силно отделени от останалата част от „биомасата“, което ще доведе до пълно разделение на човечеството.

    Игор Федорович Кефели, доктор на философията, заместник-председател на Академията за геополитически проблеми, професор, ръководител на катедра „Глобални изследвания и геополитика“, твърди, че такова разделение, разбира се, може да се приеме:

    „Нещо повече, такива прогнози вече бяха формулирани от друг изследовател през изминалата година. Всъщност не трябва да се изключва, че силните технически промени, свързани с новите информационни технологии, могат да доведат до такова разделение в социалната структура на обществото. Но когато това се случи: в две поколения или в едно (всъщност вече сме влезли в този етап на индустриалната революция) – все още е трудно да се разбере. Необходимо е, разбира се, да се разсъждава не само върху изследванията на техническата страна на въпроса, но главно на социалната, на промените в социалната структура на обществото.

    В този смисъл мисля, че този политически технолог изразява такава идея като вид предсказание. Но тази прогноза трябва да бъде подкрепена от конкретни социологически данни: по региони на света, където такива процеси могат да се появят и чрез глобални изследвания. Необходима е връзка между техническата и социалната научна работа. Например, такива изследвания се провеждат от руски социолози и чуждестранни колеги. Очевидно процесът на такова разделение на човечеството вече е необратим. Основната задача, която виждам, е да се намали ролята на негативните фактори и след това да се изработи определен механизъм. Но това ще бъде ефективно само след изучаване на подробните механизми за диференциация на обществото.”

    Сънищата, които се сбъдват

    Много хора вярват, че това, което видят насън, непременно ще се сбъдне. Това се потвърждава от известни личности, които заслужават пълно доверие.

    Например, световно известният английски писател Ръдиард Киплинг. Той неведнъж разказвал на познатите си един свой поразителен сън, за който не можел да намери обяснение.

    Киплинг сънувал, че е поканен на някакъв официален прием. Залата била обширна, подът – облицован с големи плочи от добре обработен камък. Наоколо имало много хора, облечени във фракове. Провеждала се тържествена церемония, но Киплинг не видял каква конкретно, защото пред него дебел господин заслонявал цялата гледка. След церемонията тълпата се преместила в друга част на залата. Тогава към него се приближил един мъж, хванал го за лакътя и рекъл: „Позволете да ви кажа няколко думи!“

    Ръдиард Киплинг. Снимка: Уикипедия

    След съня изминали два месеца – и ето, че писателят бил поканен на официален прием. Мястото, където се състояло събитието, се оказало точно същото, както в неговия сън. Голяма тълпа мъже във фракове, каменен под с плочи, дебел мъж отпред, който му пречел да гледа. Всичко било едно към едно.

    Киплинг стоял и размишлявал колко далеч ще стигне тази поразителна прилика. Но церемонията приключила и поканените тръгнали към другия край на залата. Изведнъж от тълпата излязъл някакъв напълно непознат господин и го хванал за лакътя с думите: „Позволете да ви кажа няколко думи!“

    Неочакваната среща нямала никакви последици за Киплинг. Интересен е самият факт на случката. Той първо я сънувал – а след това тя се повторила с най-големи подробности. Именно това шокирало писателя, който до края на живота си запомнил този странен сън и го разказвал на своите приятели.

    Но не само сънищата на забележителни личности се сбъдват. Това се случва и със съвсем обикновени хора. Такъв бил Робърт Бересфорд. Той сънувал удивителен сън, когато бил на възраст 4 години. Било краят на 1918 година. Първата световна война приключвала. Последните артилерийски залпове разтърсвали изранения свят, но хората чувствали, че наближава дългоочакваният мирен живот.

    Следобяд на 15 ноември, докато спял, Боби внезапно започнал да бълнува. По-рано това никога не се било случвало. Бащата тревожно се навел над сина си. Детето продължавало да повтаря: „Горката госпожа Тима! Непременно й кажете цялата истина!“

    Родителите и роднините на Боби не познавали никаква госпожа Тима. Майката се привела над спящото дете и попитала какво точно трябва да се каже на тази дама. В продължение на няколко секунди настъпила тишина, после Боби, дишайки тежко, промърморил: „За Едуин. Нещастният човек. Той умря направо в калта. Горката, горката госпожа Тима!“

    Когато Боби се събудил, изглеждал като напълно здраво и отпочинало дете. Не си спомнял никакъв сън, не знаел и името Тима. Но един от роднините ги подсетил, че в съседно село, на 20 мили оттук, живеела такава жена.

    Пет дни след странния сън госпожа Тима получила съобщение, че синът й е загинал в сражение. Трагичната случка станала на другия ден след съня на Боби.

    Така, по някаква странна причина детето говорило в съня си за хора, които никога не познавало в реалния живот. То видяло събитие, което се случило един ден по-късно в чужда страна, на 300 мили от него.

    Ето и още един пример за сбъднат сън. Това се случило през 1940 г. по време на известния разгром на британските войски при Дюнкерк, където те били разбити напълно от немците. Сред изчезналите безследно бил ефрейтор Теди Уотсън. Майка му, почтената госпожа Хелън Уотсън, живеела в Елербек (Англия). Тя чувствала, че синът й е убит, но властите не можели да й дадат никакъв документ, потвърждаващ смъртта му. При паническото бягство цялата документация била изгубена.

    През 1955 година, вече в края на живота си, госпожа Уотсън започнала да мисли как да намери гроба на своя син. Желанието й било много силно и веднъж тя сънувала, че се намира на военно гробище. В него имало стотици бели кръстове. Госпожа Уотсън бавно вървяла между тях, докато се озовала в далечен ъгъл. Там стоял самотен кръст. Изведнъж край него се появил нейният усмихнат син – и бързо изчезнал.

    Жената обърнала внимание на километричния камък, по който можело да се открие това гробище. Тя заминала за Дюнкерк и бързо намерила мястото. Открила и кръста, където се явил синът й. Посочила го на офицера, който я придружавал. Той отбелязал върху карта местоположението на гроба. Когато госпожа Уотсън се завърнала в Англия, там вече я чакало известие от военния комисариат.

    Съобщавали й, че гробът бил отворен. Върху трупа намерили гравирана табакера и медальон с добре запазена снимка. Те принадлежали на ефрейтор Теди Уотсън.

    Разграбването на Рим през 1527 г.

    В първата половина на XVI в. върху политическата арена на Западна Европа с най-голям авторитет се ползвал Карл V Хабсбург (1500–1558). Той мечтаел да създаде обединена европейска империя.

    Благодарение на династичната практика, през 1516 г. Карл V станал крал на Испания, а през 1519 г. – император на Свещената Римска империя. Така подчинил огромни територии.

    През 1521 г. започнала открита конфронтация между Испания и Франция заради спорни земи. Те се намирали главно в Италия. Затова и този военен конфликт бил наречен Италианската война (1521-1526).

    Разграбването на Рим през 1527 г. Картина на Йохан Лингелбах от XVII век. Снимка: Уикипедия

    По това време Италия се състояла от няколко малки княжества заедно с републиките Венеция и Генуа. По военната си мощ те отстъпвали както на Испания, така и на Франция – затова тези две държави воювали за господство на Апенинския полуостров. Италианската война от 1521-1526 г. била четвърта поред. Победил Карл V, а френският крал Франциск I се отказал от всякакви претенции към Италия.

    Но укрепването на Хабсбургската империя не се нравело на папа Климент VII, който седял на папския престол в периода 1523-1534 гг. Ето защо той подтикнал Франциск I да основе Конякската лига (по името на град Коняк). Освен Франция, в нея се включили Англия, републиките Венеция и Флоренция, както и херцогство Милано. Генуа се задължавала да помогне с флотата си.

    Войната започнала зле за Лигата. Имперската армия на Карл V окупирала Ломбардия, заела Милано и решила да нанесе съкрушителен удар по врага, като влезе в Рим. Немските наемници „ландскнехти“ тръгнали към Вечния град под командването на Георг фон Фрундсберг. Другата част от армията на Карл се състояла от испанци. Предвождал ги бившият конетабъл (главнокомандващ) на Франция херцог Карл III дьо Бурбон. Той бил изпаднал в немилост пред Франциск І и затова преминал на страната на Карл V.

    Атаката на Рим. 6 май 1527 г. От Martin van Heemskerck (1527). Снимка: Уикипедия

    В същото време във Флоренция започнал бунт срещу рода Медичи. Папата бил принуден лично да потуши конфликта, тъй като сам бил от този род. Ето защо дълго отсъствал от Рим. Това имало крайно отрицателно въздействие върху отбранителната способност на града. Градските власти се занимавали небрежно с укрепването на защитата, не били повикани допълнителни войски. А гражданите смятали, че императорската армия не ще се осмели да влезе в града – нали това била резиденцията на самия папа?

    Самият Карл V никога не би заповядал да се разграби Рим. Едно е градът да бъде обсаден, дори превзет с щурм – а съвсем друго да бъде плячкосан.

    Но в имперската хазна нямало пари за наемниците и затова те скоро се превърнали в група от различни озлобени банди. Дисциплината рухнала напълно, към войските се присъединили много скитници и разбойници. Цялата тази сбирщина, която вече трудно можела да се нарече „армия“, на 6 май пристигнала при Рим и започнала обсада.

    Вечният град разполагал само с 200 швейцарски гвардейци (гвардията на папата) и 5 хиляди въоръжени граждани-опълченци. Начело на тази малка войска застанал кондотиерът (предводител на наемници) Ренцо де Чери. Срещу тях настъпвала 35-хилядна армия от испанци, немци и италианци.

    Разграбването на Рим през 1527 г. от Франсиско Хавиер Америго Апарисио, 1884. Библиотека Музей „Виктор Балагер“. Снимка: Уикипедия

     

    Папата помагал на защитниците на града с молитва, като през цялото време се намирал в катедралата „Свети Петър“.

    Щурмът започнал. Испанският командващ, херцог Карл III дьо Бурбон, бил сред първите загинали. След смъртта му се пръснал слух, че бил убит от известния италиански скулптор и художник Бенвенуто Челини; той бил сред защитниците на града и нанесъл фатален удар на херцога, когато се изкачил на градската стена.

    След смъртта на командира им вече нямало кой да удържи испанците и другите наемници, като ги призове към дисциплина. Огромната и добре въоръжена тълпа нахлула в града. Започнали разграбване на къщи и убийства на местните жители.

    Швейцарските гвардейци застанали като стена пред катедралата „Свети Петър“, където папата продължавал да се моли. Те мъжествено отблъсквали атаките на нападателите, докато 147 от тях не загинали, а всички други били ранени. От този трагичен ден и до днес швейцарските гвардейци на папата полагат клетва на 6 май, в памет на своите колеги от 1527 година.

    Самият папа Климент VII бил арестуван и затворен в замъка „Сан Анжело“. Там прекарал цял месец и бил освободен едва на 6 юни, когато за него бил платен откуп от 400 хиляди дуката.

    А разграбването на Рим се вихрело с пълна сила. Били ограбвани не само домовете на обикновените жители, но и на благородници и кардинали. Грабителите нахлували в църквите и изнасяли оттам всичко ценно. Онези, които опитвали да се съпротивляват, били убивани безмилостно.

    Почти всички европейски политици, включително самият Карл V, осъдили тази вакханалия. Дори протестантите изразили своето възмущение.

    Но, така или иначе, Ватиканът загубил предишното си величие. Напуснали го всички изтъкнати художници и скулптори, защото там вече се чувствали беззащитни.

    Сред тях бил и Бенвенуто Челини. Но все пак той се завърнал през 1529 г. и оглавил папския монетен двор.

    Манастири и църкви в България: Рилски манастир

    Един от най-ярките български символи, Рилският манастир представлява ставропигиален манастир, разполагащ се в Югозападна България, област Кюстендил, община Рила. Днес той се намира близо до село Пастра – почти до мястото, където е бил построен първоначално.

    Съществуващите сгради на манастира са строени след 1834 г., а тогава са важели османските закони за височината на църковните сгради, и за това, макар Рилския манастир да е от 5 етажа, то се виждат само 4, а петият етаж е под земята. Когато посетите манастира, може да намерите музея, изграден на партерния етаж.

    Общ изглед на Рилският манастир. Снимка: Уикипедия

    Основан е през първата половина на Х век от първият български отшелник св. Иван Рилски. Преди да бъде построен манастирът „Свети Иван Рилски“ на мястото се е намирала стара постница. През 1335 г. в манастирския двор била издигната отбранителна кула и малка еднокорабна черква от протосеваст Хрельо – местния феодален владетел. Кулата е най-старата запазена сграда в манастирския комплекс. Стилът на архитектурата е по Търновската художествена школа. На върха на кулата се разполага параклисът „Свето Преображение“, където са изрисувани ценни фрески от периода на 30-те години на 14 век.

    На 21 септември 1378 година е издадена Рилската грамота на цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.). Грамотата е подписана и подпечатана със златен печат и с нея се дават на манастира 20 села, които стават негови феодални владения заедно със землищата им.

    Хрельовата кула в Рилският манастир. Снимка: Уикипедия

    Още от основаването си Рилският манастир се превърнал в просветен, книжовен, духовен и културен център на България. Неофит Рилски, основава килийно училище в манастира през Възраждането. Манастирът е бил спасение за много велики българи като Васил Левски, Гоце Делчев, Ильо войвода, Пейо Яворов и др. По време на Възраждането (XVIII – XIX в.) Рилският манастир е открил около 50 метоха в най-големите български селища.

    През 1784 г. Алекси Рилец възобновява манастирът „Св. Иван Рилски“, пострадал от стихиен пожар през 1778 г. През 1816 – 1819 г., той проектира и строи северното, източното и западното крило. През 1833 г., манастирът отново става жертва на пожар като голяма част от него е опожарена. Отново е възстановен от Алекси Рилец, който работи под ръководството на тогавашния игумен Йосиф Строителя. През 1840 г. Рилският манастир се сдобива с нов иконостас на църквата, изработен от Антон Станишев, Петър Филипов и Димитър Станишев.

    Съборният манастирски храм „Рождество Богородично“ в Рилският манастир. Снимка: Уикипедия

    Тъй като манастирът не е особено укрепен, често става жертва на набези, за което говори и оставеното описание: „… и мъчно било веке да се увардят такива пустинни монастире от главните и частните слодейства, от които и на сегашньото време еще страдат, а колми паче тогава“.

    На 16 август 1778 г. манастирът е опустошен от разбойници. „В лето от Христа 1778, месеца августа, 16 ден, освитающу четвертку, третий пут оплениха святий монастир преклетий арнаути 30 души, и изгориха до основания все здание, кроме пирга и церкве. Тогда бяше ридание и жалост, игоре и уви! Во время царя агарянскаго султан Хамида…”

    По време на църковни празници в манастирът се събират много хора, за което говори и оставеното описание на група американски мисионери, посетили го през 1862 г. Те разказват, че в него има 350 монаси, а в навечерието на Великден се събират и 400 гости.

    Богато украсеният таван на главната църква в Рилският манастир. Снимка: Уикипедия

    Манастирът обхваща територия от 8800 m², 5500 m² от които е застроена. 22 метрови, каменни, високи стени ограждат просторния манастирски двор, Хрельовата кула, храма „Рождество Богородично”, жилищните и стопански сгради, музея. В манастира има около 300 помещения, от които 100 са  монашески килии. На 4 и 5 етаж по различно време са изградени манастирските крила – те заобикалят отвсякъде единствения двор във форма на неправилен петоъгълник.

    Рилският манастир се състои от: Манастирски комплекс, Хрельовата кула с параклис „Преображение Господне“, Църква „Рождество Богородично“, Църква „Въведение Богородично“, Стара постница с църквата „Успение на свети Иван Рилски“, Нова постница – скит „Свети Лука“ с църквите „Свети Лука“ и „Покров на света Богородица“, Постница „Свети Теодосий Търновски“, Метох „Орлица“ с църквата „Свети свети Петър и Павел“, Метох „Пчелина“ с църквата „Успение Богородично“.

    Хрельовата кула е построена в чест на българския владетел Хрельо Драговол. Запазена е заедно с параклиса „Преображение Господне“, където се съхраняват ценни стенописи от ХІV век.

    Църквата „Рождество Богородично“ е централният храм, в който се провеждат съборите (католикон) на Рилския манастир. Днешната църква е построена върху останките на средновековната църква назовавана Хрельова църква, която е просъществувала до 1834 г.

    Църквата „Въведение Богородично“ се намира на юг от манастира и представлява гробищната църква на Рилския манастир.

    Старата постница с църквата „Успение на свети Иван Рилски“ се намира на около 5 км източно от манастира. Там е изградена църквата „Успение на свети Йоан Рилски“.

    Църквата „Свети Лука“, построена в края на ХVІІІ в. се намира на мястото на първоначалния параклис, който бил построен в памет на племенника на свети Иван Рилски. Сградата е едноапсидна, еднокорабна, с обширен притвор.

    Гробът на св. Иван Рилски край Рилския манастир. Снимка: Уикипедия

    Ако тръгнете по пътя към Старата постница на 1,5 км. от манастира, ще видите костницата „Свети Теодосий Търновски“ или Теодосиева постница, посветена на св. Теодосий Търновски.

    Метохът „Орлица“ с църквата „Свети свети Петър и Павел“ е разположен на десния бряг на река Рилска, на около 2,5 km източно от град Рила.

    Рилският метох „Пчелина“ с църквата „Успение Богородично“ се намира на около 4 km също югозападно от манастира. Представлява комплекс, който се състои от църква, стопански и жилищни сгради.

    Рилският манастир е включен е в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО от 1983г.  Също така е национален исторически резерват от 1976 г. Монашеският статут на Рилския манастир е възстановен с Постановление на Министерския съвет № 75 от 29 април 1991 г. Включен е в Стоте национални туристически обекта на БТС. Това е една от забележителностите на България, която задължително трябва да посетите.

    Автор: Божидара Иванова

    Магическите кристални кълба

    От най-древни времена кварцът бил смятан за най-силния магически камък. Ако в него няма примеси или пукнатини,  той е напълно прозрачен. Такива чисти минерали се наричат „планински кристал“. Древните гърци ги асоциирали не просто с лед, а ги наричали „замръзнала вода, която никога не се топи“.

    Този камък винаги е прохладен на допир, затова в древността знатните хора носели кварц в ръцете си, когато излизали навън в горещ ден. Долепвали го към главата и гърдите си, като по този начин се разхлаждали.

    Планиският кристал е ценен не само заради красивия си външен вид. В миналото смятали, че в него се съдържа божествена енергия, а лъчите на Слънцето, преминаващи през камъка, били придобивали лечебна сила. Затова древните лекари докосвали с кристална топка раните и язвите на болни хора. Дори и в наши дни този похват се практикува в Тибет.

    Мнозина вярват, че слънчевата светлина, пречупена през идеално кварцово кълбо, активира мозъчната дейност, подобрява концентрацията на вниманието, прави човека по-духовен, светъл и чист. Според тях, прозрачните кълба ви позволяват да видите невидимото и да разберете непознатото. Някои дори смятат, че благодарение на тях можете да пътувате в бъдещето и миналото.

    През XIX век кълбата, изработени от планински кристал, се радвали на голяма популярност сред всевъзможни „магьосници“, врачки и гадатели. Те „виждали“ в прозрачните му дълбини картинки, които предсказвали бъдещи събития.

    Разбира се, официалната наука се отнася с ирония към такива „хипотези“. Експертите са съгласни само с това, че блясъкът на кълбото изморява очите и мозъка, поради което човек може лесно да изпадне в състояние на хипноза.

    Но вярата в магическите свойства на кристала продължавала да живее. Така, например, през 1907 г. гадателката Нел Смит заявила, че видяла в кристалното си кълбо хора в разкъсани дрехи, окървавени тела, развалини на къщи. Година по-късно станало голямо земетресение в град Месина на остров Сицилия. Процъфтяващият град се превърнал в руини. Загинали около 80 хиляди души. Независимо дали било случайно съвпадение или не, но след това кварцът започнал да се радва на огромна популярност не само сред ясновидците, а и сред другите хора. Гадаенето на кълбо се превърнало в мода. Най-точните гадатели забележимо се обогатили от тази вълна.

    Например, екстрасенсът фон Бург станал известен с това, че с помощта на кристално кълбо разкрил няколко престъпления. През 1910 г. изчезнал безследно лондонският финансов брокер Фоксуел. Той отишъл по работа във Франция и повече не се чуло нищо за него. Съпругата му се обърнала към полицията, но издирванията не дали резултат. Тогава жената отишла при фон Бург. Той извадил кристално кълбо, погледнал го и казал, че брокерът никъде не е пътувал. Тялото му било в Темза и щяло да бъде открито на определена дата, час и място. Тази прогноза се сбъднала съвсем точно.

    Фон Бург откривал липсващи вещи, описвал крадци и похитители. Понякога той предлагал посетителите да погледнат заедно с него в дълбините на кристалното кълбо. Такъв сеанс се провел във връзка с изчезването на жена на име Мария Маня през 1915 г. Нейната сестра решила да я потърси с помощта на гадателя. Тя видяла в кристала престъпник, който нападнал Мария, докато пътувала във влак. Той я убил и изхвърлил на релсите. По това видение полицията бързо открила мястото на трагедията, намерила трупа и арестувала убиеца.

    Модата на тези предсказания продължила в Европа до края на 1920-те. Но след това увлечението отслабнало. Хората започнали все по-малко да вярват на удивителния минерал. Явно се случило така, защото той невинаги предвиждал вярно бъдещите събития. Или, може би, понеже са навъдили много шарлатани. Именно те най-много подкопали вярата в невероятните свойства на прозрачния кварц.

    Но все пак увлечението по магическите свойства на „замръзналата вода, която никога не се стопява“, представлява голям интерес за различни специалисти до ден-днешен – минералози, психолози, социолози.

    Има нещо тайнствено и необяснимо в прозрачния камък. Може би, ако успеем по научен път да разберем информацията, която се съдържа в него, ще разкрием и магическата му тайна.

    Бил Гейтс споделя прогнозите за развитие през 2019

    Бил Гейтс – човекът създал Microsoft. Най-богатият човек в света според класацията на Форбс години наред. Той се слави като филантроп, имащ разнообразни интереси. Променил света със своята дейност, Гейтс се интересува от различни теми, касаещи бъдещето на Земята, което го прави „пророк“, който съвсем реално може да предположи как ще се развият науката и технологиите.

    Научното списание на Масачузетският технологичен институт, MIT Technology Review, е взело интервю от Бил Гейтс, по повод иновациите, които можем да очакваме в следващите 12 месеца.

    Само ограничаването на въглеродните емисии и зависимостта от изкопаемите горива, като петрола и въглищата засягат 3 от прогнозите му. Останалите касаят най-вече ядрената енергетика, хамбургерите с телешко месо, без да се налага да страдат горките крави и че асистентите с изкуствен интелект ще навлязат още повече.

    Представяме ви 10-те технологични иновации за 2019 г. според великия Бил Гейтс:

    Нова вълна в ядрената енергетика

    Очаква се най-новите ядрени реактори да бъдат много по-ефективни и сигурни. Освен това разходите по тях ще намалеят. В бъдеще няма да има проблеми с ядрената енергия. Ще се появят модуларни малки ядрени реактори. Необходимостта от обезпечаване на енергийните нужди ще доведе до миниатюризация, която ще позволи разпространението на ядрени реактори в по-малките общини. Освен това няма да се налага изхвърлянето на CO2 в атмосферата. Милиардерът смята, че след 2030 година ядрения синтез, който е изцяло „зелен“ и не оставя след себе си радиоактивен отпадък ще стане незаменима част от енергетиката.

    Предвиждане на преждевременните раждания

    Технологиите са дотолкова развити, че прост кръвен тест може да покаже евентуална заплаха от преждевременно раждане. Резултатът е базиран на извънклетъчния ДНК и РНК материал, намиращ се в кръвта. Технологията е разработена в Станфордския университет, а самото изследване, чрез което може да се провери рискът от преждевременно раждане ще се оценява на около 10 долара. Според Гейтс, няма да мине много време и технологията ще навлезе във всяка една болница.

    Сканиране на червата

    Това ще става само чрез малко устройство, лесно за преглъщане, с размерите на хапче, което ще сканира червата. Освен това разработеното устройство на учените от Масачузетс изключително лесно може да взема проби за анализ. Това би могла да е огромна стъпка напред за страните от третия свят – така по много евтин и лесен начин ще може да се разбере за наличието на различни чревни болести и причината, стояща зад тях.

    По-сръчни роботи

    По-умни роботи. До скоро важеше тенденцията роботите да служат за една строго определена задача и при отклонение от реда, роботът се объркваше и дефектираше. Според Бил Гейтс скоро това ще е история – роботите ще могат да извършват повече от една дейност благодарение на комбинацията от лазерни радари, камери и изкуствен интелект. Така роботите ще бъдат не само по-функционални, но и по-пъргави. 

    Персонализирани ваксини против рак

    Скоро на пазара се очаква да се появи и първата персонализирана ракова ваксина. Въпрос на време е. Целта на ваксината е при наличие на ракови клетки, да включва естествените защитни сили на организма. Тя ще може да разпознава само уникалните за тумора мутации. Разликата е, че докато конвенционалните химиотерапии вредят на организма, ваксината няма да вреди на здравите клетки за сметка на увредените. Атакуващите имунни клетки имат тенденцията да бъдат внимателни при откриване на останалите ракови клетки след първоначалното лечение. 5 години след края на проекта за картографиране на човешкия геном (2008), при публикуването на непозната досега информация за туморната клетка от генетиците, се появи идеята да се разработват подобни ваксини. Това, което се получава е персонализирана ваксина против рак, разработена от биотехнологичния гигант Genentech и немската компания BioNTech.

    Машина улавяща въглероден диоксид

    Бил Гейтс смята, че скоро ще бъдат открити многобройни  и достъпни методи за улавяне на въглероден диоксид от въздуха. Това би било изключително практично – миналото лято, учен от Харвардския университет направи няколко изчисления, които показаха, че специална машина може да „улови“ въглеродният диоксид от въздуха за по-малко от 100 долара на тон. Подходът се нарича директно улавяне от въздуха. Машината ще улавя вредните емисии, по-късно ще се извлича въглеродът и така ще се произвеждат синтетични горива. В Италия и Швейцария съществуват два завода, които вече улавят CO2 от въздуха и се смята, че до 10-15 години, технологията ще се разпространи.

    Часовник, който прави електрокардиограма

    През изминалата 2018 компанията Apple пусна на пазара най-новият си умен часовник – интересното тук е, че той можеше да прави електрокардиограми. Разбира се, часовникът струва „луди” пари и само малцина могат да си го позволят. През тази година се очаква новите смарт часовници да масовизират тази технология и така всеки да може да си направи електрокардиограми и да следи здравето си. Ако има нещо нередно, часовникът ще уведоми своя притежател – така прегледите ще станат много по-ефективни.

    Телешки бургер от лабораторно месо

    ООН предрича, че през 2050 година населението на Земята ще достигне 10 милиарда, а бедността няма да е такъв проблем какъвто е в съвремието. Прогнозите сочат, че хората ще консумират 70% повече месо, отколкото през 2005 година. Тъй като индустриалното отглеждане на животни влияе на климата, за да овладеем тези промени, ще се наложи да се премине към отглеждането на месото в лаборатории или растителни заместители. Естествено не всички ще са доволни от варианта да използват растителни алтернативи, и е ясно, че отново ще преобладава желанието за месо – което прави лабораторно отгледаното изключително важно. В следващата година, холандски стартъп има намерение да постигне успех в отглеждането на месо, от което да се произведе първият бургер. Да не говорим, че това е най-екологичният вариант – една фабрика за лабораторно отгледано месо ще отделя едва 7% на 100% от въглеродните емисии, които отделя фермата.

    Тоалетни без канализация

    Енергоефективните тоалетни са устроени така, че да работят без канализационна система и да обработват отпадъците на място. Около 2,3 милиарда от населението не разполагат с добра канализация. Това води до изхвърлянето на фекални вещества в близките потоци и езера – така се разпространяват бактерии, паразити и вируси, причиняващи холера и диария. Смъртните случаи за които диарията е отговорна е в съотношение 1 към девет, т.е. един от девет смъртни случая е от диария в света. Скоро учените ще  завършат прототипа на евтина тоалетна, която ще работи без канализация и ще може да разделя и обработва отпадъците на място.

    Асистент с изкуствен интелект

    Очаква се най-новото поколение машини да разбират и говорят по-добре нашия език. Улавяйки семантичните връзки между думите, домашните асистенти вече няма да разчитат на предварително уточнени реплики, които да ги активират. Те ще са много по-гъвкави, което ще ги направи по-способни и ще помогне за разпространението им във всеки дом по света.

    Автор: Божидара Иванова