Докато сме се занимавали с подготовки за празниците през декември, парче скала е летяло към Земята и на 18 декември е избухнало в атмосферата. Взривът е освободил 10 пъти по-голяма енергия от бомбата над Хирошима. И сме го пропуснали.
Това е най-големият взрив на метеорит след онзи над Челябинск, който разтърси руската област през 2013г, ранявайки стотици. Но са го видели само морските лъвове и изненаданите китове, тъй като се е случил над Берингово море.
Американски военни сателити са уловили експлозията миналата година и са препратили данните на НАСА. Разбираме за това чак сега, защото д-р Кели Фаст, ръководител на програмата за наблюдение на близколетящи до Земята обекти на НАСА, сподели за метеорита пред медиите в Хюстън на 18 март.
Какво се е случило?
Метеоритът с широчина няколко метра, е навлязъл в земната атмосфера със скорост 32км/с под остра траектория от 7 градуса. Случило се е в 23:50ч (координирано универсално време), на 25.6км от повърхността на планетата, преди триенето на атмосферата да го взриви с мощност 173 килотона.
За сравнение, атомната бомба Малчугана, пусната над Хирошима на 6 август 1945г. е освободила енергия от 15 килотона, а Дебелакът над Нагазаки – 20 килотона.
Според Питър Браун, експерт по метеоритите и професор от Онтарио, Канада, който първи измерва метеорита по данни на инфразвукови наблюдателни станции по света, скалата е била широка 10м и е тежала 1400 тона.
Тези инфразвукови станции са пуснати в експлоатация по време на Студената война, за да засичат ядрени експлозии, като улавят нискочестотни звукови вълни, недоловими от човека. За да се открие източника и местоположението на експлозията е необходимо да се комбинират данните от множество станции, което обяснява защо чак сега разбираме за огнената топка.
Какво означава това за нас?
Всъщност нищо особено. Земята редовно е бомбардирана от космически скали. По няколко пъти в годината наблюдаваме метеоритен дъжд. 75% от площта на Земята е вода, така че много от метеоритите изгарят над океаните или се разбиват в тях, без това да влиза в новините. Вярно е, че Русия е честа мишена, но все пак това е най-голямата страна в света, така че не е изненада.
Линдли Джонсън от НАСА казва пред BBC News, че метеорит с такива размери навлиза в Земната атмосфера два до три пъти на 100 години. Този метеорит е бил едва 40% от размерите на онзи от Челябинск, който за кратко заслепи Слънцето. За щастие имаме много хора, които следят астероиди за потенциален сблъсък и измислят варианти за отклоняването им.
Засега няма записи от последния метеорит. Минал е обаче недалеч от маршрута на комерсиални самолети, така че учените проверяват авиолиниите за потенциални свидетели.
Придворните балове в Европа водят началото си от ХІV век. Смята се, че първият бал се е състоял през 1385 г. в град Амиен, Северна Франция. Той бил по повод брака на френския крал Шарл VI и херцогиня Изабела Баварска.
Последвала дълга пауза чак до XVII век. В този период баловете не били особено популярни сред кралете и благородниците. Били организирани само от време на време при по-големи и важни празнични събития.
Едва кралят на Франция Анри IV (упр. 1594-1610) започнал по-често да дава балове. Най-голямата си популярност тези развлечения достигнали при крал Людовик XIV (упр. 1643-1715). Именно тогава етикетът на баловете бил разработен подробно и те се превърнали в главната част на придворните празненства в Европа. Френският дворец Версай задавал тон, а другите владетелски дворове му подражавали.
Но след т. нар. „Велика френска революция“ Париж загубил своето културно значение. Част от френските аристократи били безмилостно избити, други избягали в чужбина и много от тях се заселили във Виена. Затова и центърът на балната култура се преместил там. Така започнали прочутите „виенски балове“.
Император Франц Йосиф на бал във Виена (1900 г.). Снимка: Уикипедия
В Руската империя инициатор на баловете бил Петър Велики, който искал, за добро или за лошо, да „европеизира“ страната. Но пълноценните придворни балове в Русия станали обичайна практика едва при императрица Елизавета Петровна, управлявала в периода 1741-1761. Те продължили при Екатерина Велика, която царувала 34 години (1762-1796). Тя смятала, че който танцува и пее, зло не мисли.
През XIX век баловете в руския двор станали обикновено явление. Но не всички императори харесвали подобни тържества. Например, Николай I (упр. 1825-1855) не можел да ги понася. Затова пък жена му, императрица Александра Фьодоровна, обожавала танците.
При Александър II (Цар Освободител) било точно обратното. Съпругът обичал да танцува, а императрицата Екатерина Михайловна гледала на това като на досадно задължение.
Едрият и тежък император Александър III също не обичал танците, но за съпругата му – императрица Мария Фьодоровна, те били любимо развлечение.
Последният руски император – Николай ІІ, бил блестящ танцьор. Това не може да се каже за неговата съпруга Александра Фьодоровна. Краката й често я болели и затова подобни забавления били истинско мъчение за императрицата.
Придворните балове в Руската империя се посещавали предимно от високопоставени хора заедно с техните съпруги и дъщери. Този, който се удостоявал с такава чест, получавал покана. Понякога в такива покани забравяли да впишат съпругата или дъщерята. Това, естествено, предизвикало недоволство. Налагало се да искат допълнители покани с нужните имена.
Самият бал включвал, освен танци, вечеря с театрално представление. Гостите пристигали в двореца със собствени карети. Затова стотици карети се струпвали около парадния вход. Понякога хората били принудени да стоят в задръствания из близките улици по няколко часа, за да се придвижат напред.
В самия дворец настъпвала суматоха. Връхните дрехи се предавали на служителите в гардероба. Тази работа била поверена на мъже-камериери и на войници от гвардейските полкове. Върху всяко палто или наметало се закачвала картичка с името на собственика. След края на бала тълпата се втурвала към гардероба. В хаоса обърквали шубите, наметалата и шинелите. Някои гости изобщо не можели да намерят дрехите си. Но на другия ден винаги ги откривали. На такива събития не се случвало да откраднат дреха.
Всички мъже идвали на придворните балове в мундири – чиновнически или военни. Императорът обличал униформата на един от гвардейските полкове; обикновено на онзи, който бил дежурен в момента.
Офицери от гвардията винаги присъствали на баловете. При това те не се нуждаели от покани. Просто в полка съобщавали, че на бала трябва да има еди-колко си офицери – а командирът сам определял кой ще отиде. Задачата на гвардейските офицери била една от най-важните за приятната атмосфера на бала: те трябвало да забавляват дамите, които се оказвали без кавалери. Танцували с тях и водели светски разговори – всички били аристократи и умеели да се държат по подобаващ начин. Ето защо, в цялото това море от забавления нито една дама не се чувствала самотна, забравена и изоставена. Напротив, щом някоя се оказвала сама, пред нея веднага изниквал висок млад хубавец в ослепително красивата си гвардейска униформа. Особено се откроявали мундирите на прославените руски хусари. И дамата прекарвала приятно времето си в компанията на елегантен мъж.
Бал в Петербургското дворянско събрание през 1913 г. в чест на 300-годишнината от династията Романови. Снимка: Уикипедия
Нямало ограничения в дамското облекло. Дамите следвали модата според финансовите си възможности. В същото време супер-модното облекло не се приветствало. На онези, които се контели с последни парижки новости, ехидно се присмивали зад гърба им.
Последният придворен бал в Руската империя се състоял през 1913 г., когато династията Романови навършила 300 години. А сетне избухнала Първата световна война и никому вече не било до балове. След това болшевиките изоставили тези красиви и пищни тържества, считайки ги за отживелици от стария режим.
Но спомените за разкошните балове на Руската империя останала в историческата памет на хората. Днес традицията се възражда послучай някои празници, като сега тези събития се наричат „офицерски балове“.
Може би в памет на напетите офицери от императорската гвардия, чието задължение било да не оставят нито една дама да се чувства пренебрегната и самотна.
Всички (или почти всички) знаят кой е Рудолф Дизел – немски инженер, който създал дизеловия двигател. Изобретението се оказало много ценно и обещаващо. Днес то се използва навсякъде, където се изискват по-мощни двигатели: в кораби, локомотиви, строителни машини, всякакви видове автомобили, особено товарните. Почти цялата сухопътна военна техника на всички армии по света е с дизели.
Изглеждало, че след гениалното си изобретение Рудолф Дизел трябвало да си почива на заслужените лаври. Но не било така.
Рудолф Кристиан Карл Дизел е роден през 1858 г. в Париж, където родителите му, германски имигранти, притежавали малка книговезница. Той измислил нов двигател и патентовал изобретението си в началото на 1893 година.
Рудолф Дизел. Снимка: Уикипедия
През 1903 г. стартирал първият кораб с дизелов двигател. В 1908 г. се появили компактни дизелови двигатели, с които започнали да оборудват камиони и железопътни локомотиви. Но те били в малки количества и начинанието се оказало нерентабилно.
Изобретателят имал нужда от пари и решил да подобри финансовото си състояние в Англия. Той предложил на англичаните нови технически разработки, които да подобрят качеството на двигателите. В началото на ХХ век параходите били един от основните видове транспорт. Бил построен завод, който трябвало масово да произвежда дизелови двигатели, най-вече корабни.
През 1913 г. изобретателят бил поканен в Англия. На 29 септември в Антверпен Рудолф Дизел се качил на палубата на парахода „Дрезден“, с който трябвало да пътува.
След като корабът се отделил от кея и поел към Англия, изобретателят се качил на горната палуба. Там разговарял с двама мъже с доста почтен вид. Впоследствие те били разпитани от полицията. Господата обяснили, че разговорът бил главно за политика. После тримата отишли в ресторанта, където вечеряли.
В 10 часа вечерта Рудолф Дизел се сбогувал с новите си познати и отишъл в своята каюта. По пътя срещнал стюард и помолил да бъде събуден в 6.15 ч.
В каютата инженерът отворил куфара си, извадил пижамата и акуратно я поставил върху леглото. На нощното шкафче сложил джобния си часовник. Всичко това по-късно било установено от следствието.
Рано сутринта в 6 часа и 15 минути стюардът почукал на вратата на каютата. Но не получил отговор. Тогава започнал да чука по-силно. Мълчание. Стюардът извадил връзка ключове от джоба си и отворил злополучната каюта. Когато влязъл, открил, че пътникът го няма. На недокоснатото легло лежала сгънатата пижама, а върху нощното шкафче проблясвал джобният часовник. Лесно било да се досети, че никой не е спал в каютата.
Стюардът докладвал на капитана за изчезналия пътник и на кораба обявили тревога. Скоро един моряк намерил върху палубата шапка и пелерина. Стюардът казал, че вещите много приличали на онези, с които бил Рудолф Дизел. Разпитали всички, които били на нощна вахта, но никой не бил видял и чул нищо.
В Англия следователите се качили на кораба и опитали да възстановят картината от предишната нощ. Били разпитани всички пътници и членове на екипажа. Особено внимание било обърнато на двамата господа, които разговаряли и вечеряли с изобретателя. Но всичко това не дало никакъв резултат.
Била издигната версия, че Дизел се почувствал зле в каютата. Затова сложил шапката си, наметнал пелерината и излязъл на палубата. Там се облегнал на перилата, но явно му станало още по-зле. Изгубил равновесие и паднал през перилата в морето.
Но капитанът посочили, че те са високи метър и половина. Ако човек загубел съзнание или равновесие, просто не бил в състояние да се преметне през тях. Във всички случаи щял да остане на палубата.
Рудолф Дизел. c. 1900. Снимка: Уикипедия
Някои предположили, че се е самоубил. Но всички, които видели Дизел в този трагичен ден, казали, че настроението му било много добро. Той бил оптимист за бъдещето и пълен с надежди. Освен това, не оставил предсмъртно писмо и дори, преди да излезе на палубата, по някаква причина извадил пижамата от куфара си. Всичко това някак си не съответства на желание да умреш. Следствието забуксувало и не можело да предложи никаква разумна версия.
10 дни по-късно в Северно море, близо до Норвегия, екипажът на риболовния кораб „Кьорцен“ намерил тялото на удавник. Било силно разложено, за да бъде разпознато. Ето защо, според морската традиция, го върнали в морето. Запазили само предметите, които намерили в джобовете – портфейл, паспорт, джобно ножче, калъф за очила. За съжаление, върху паспорта нищо не можело да се прочете. На 13 октомври показали тези неща на Юген, сина на изобретателя. Той заявил, че те принадлежат на баща му.
А само седмица по-късно Марта, съпругата на Юген, отворила пакета, който Дизел й дал, преди да отплава за Англия. Той казал, че тя трябва да го отвори подир седмица. Но Марта се забавила и го сторила едва в края на октомври. В пакета имало 200 хиляди германски марки. Защо изобретателят дал тези пари на снаха си? Няма отговор, но всеки може да си гради разнообразни хипотези.
През 1915 г., когато вече се водела Първата световна война, американски журналист от вестник „New York World“ писал: „Няма съмнение, че германците са хвърлили Рудолф Дизел зад борда. Искали са да запазят тайната на дизеловия двигател, за да го използват само те в подводниците си. Дизел имал намерение да предаде на Англия съвсем нови разработки. Германското командване не можело да допусне това, ето защо го убили“.
В края на войната се разнесъл слух: пленен германски офицер заявил, че лично е ликвидирал Дизел, като го блъснал в морето. Но никой не могъл да потвърди това.
А дизеловият двигател останал и до ден-днешен се използва в цял свят.
Масата на Слънцето е 99.86% от масата на цялата Слънчева система, останалите 0.14% са планети и астероиди.
Магнитното поле на Юпитер е толкова мощно, че ежедневно обогатява магнитното поле на нашата Земя с милиарди вата.
Най-големият басейн на Слънчевата система, образуван в резултат на сблъсък с космически обект, се намира на Меркурий. Това е „Калорис“, чийто диаметър е 1550 км. Сблъсъкът бил толкова силен, че ударната вълна преминала през планетата, драстично променяйки външния й вид.
Слънчевата материя с размерите на глава на карфица, поставена в атмосферата на нашата планета, ще започне да абсорбира кислорода с невероятна скорост и за част от секундата ще унищожи целия живот в радиус от 160 километра.
Една плутонова година трае 248 земни години. Това означава, че докато Плутон прави само едно пълно завъртане около Слънцето, Земята успява да направи 248.6. Още по-интересна е ситуацията с Венера, 1 ден на нея продължава 243 земни денонощия, а годината само 225.
Марсианският вулкан „Олимп“ е най-големият в Слънчевата система. Дължината му е повече от 600 км, а височината 27 км. Най-високата точка на нашата планета, връх Еверест, е само 8,5 км.
Експлозията (избухването) на свръхнова звезда е придружено от освобождаването на огромно количество енергия. През първите 10 секунди свръхновата звезда, която експлодира, произвежда повече енергия отколкото Слънцето за 10 милиарда години и за кратък период от време произвежда повече енергия, отколкото всички обекти в Галактиката взети заедно (с изключение на други свръхнови звезди, които избухват). Яркостта на такива звезди лесно засенчва осветеността на галактиките, в които те избухват.
Малките неутронни звезди, чийто диаметър не превишава 10 км, тежат колкото Слънцето. Тежестта на тези астрономически обекти е изключително висока и ако, хипотетично, астронавт се приземи, теглото му ще се увеличи с около един милион тона.
На 5 февруари 1843 г. астрономите открили комета, която получила името Велика. Летейки близо до Земята през март същата година, тя прорязала небето с две опашки, чиято дължина достигала 800 милиона километра. Земните жители наблюдавали опашката й повече от месец, докато на 19 април 1843 г. тя напълно изчезнала от небето.
Слънчевата енергия, която сега ни затопля, е възникнала в сърцевината на Слънцето преди повече от 30 милиона години – по-голямата част от това време било необходимо, за да се преодолее гъстата обвивка на небесното тяло и само 8 минути, за да достигне повърхността на нашата планета.
Повечето от тежките елементи в човешкото тяло (като калций, желязо и въглерод) са странични продукти от експлозията на група свръхнови звезди, които поставили началото на образуването на Слънчевата система.
Изследователи от Харвардския университет установиха, че 0,67% от всички скали на Земята са с марсиански произход.
На спътника на Юпитер – Йо, са открити приблизително 400 активни вулкана. Скоростта на емисиите на сяра и серен диоксид по време на изригването им може да надвишава 1 км/ сек., а височината на потоците от лава да достига 500 километра височина.
Противно на общоприетото мнение, Космосът не е пълен вакуум, а по-скоро близо до вакуума – на 0,4 m3 от космическата материя се пада поне 1 атом.
Венера е единствената планета в Слънчевата система, която се върти обратно на часовниковата стрелка. Има няколко теоретични основания за това. Някои астрономи смятат, че такава съдба имат всички планети с плътна атмосфера, която първо се забавя и след това завърта небесното тяло в обратна посока, а други приемат, че това е причинено от група големи астероиди, падащи на повърхността на Венера.
От началото на 1957 г. (годината на пускането на първия изкуствен спътник „Спутник-1“) човечеството е успяло да „засее” орбитата на нашата планета в буквален смисъл с различни спътници, но само един от тях е повторил съдбата на „Титаник“. През 1993 г. спътникът „Олимп“, собственост на Европейската космическа агенция, е унищожен в резултат на сблъсък с астероид.
Най-големият метеорит, паднал на Земята, е 2.7-метровата „Хоба“ , намерен в Намибия. Метеоритът тежи 60 тона и 86% се състои от желязо, което го прави най-голямото парче желязо с естествен произход на Земята.
Малкият Плутон се счита за най-студената планета на Слънчевата система. Повърхността му е покрита с дебела кора от лед, а температурата пада до – 200 ° С. Ледът на Плутон има напълно различна структура, от този на Земята и е няколко пъти по-силен от стомана.
Напоследък навсякъде около нас постоянно се говори за промяната на климата на Земята. Това е толкова широко разпространена тема, че вече дори не ни прави впечатление. Климата и ландшафта на Земята са увредени главно благодарение на човешката дейност, но след като не усещаме това влияние – след като повишаването на морското равнище, топенето на ледниците или засушаването е толкова далеч от нас, защо да се вълнуваме?
Всъщност това, че проблемите са далеч не трябва да е причина да останем безучастни. Голям брой красиви кътчета от нашата планета са катастрофално засегнати. И нещо трябва да се промени.
В тази статия, ще ви запознаем с няколко места от нашата планета, които рискуваме да загубим поради глобалното затопляне, влиянието на индустрията или голямата туристическа активност:
Ледниците на Антарктида
Учените са стигнали до заключението, че през последните 10 години топенето на ледниците е стигнало до катастрофални нива. Това знаем благодарение на анализа на изображенията от сателитите на НАСА. От 2003 г. насам, ледът е изтънял с почти един метър в някои райони, а там, където някога е имало ледени планини вече има само хълмове. Днес ледниците се топят с такава скорост, че за да се намали по някакъв начин въздействието върху природата, в района на Антарктика, броят на круизите драстично е намалял, а в близко бъдеще се очаква напълно да бъдат забранени.
Басейнът на река Яндзъ, Китай
Днес флората и фауната на китайската река Яндзъ умират с всеки изминал ден. Това се дължи най-вече на корабоплаването, строежът на огромни язовири, промишлените и селскостопанските отпадъци и обезлесяването. На ръба на изчезване са редки видове животни като китайската есетра, китайският алигатор.
Малдиви
1190-те острова и атоли на Малдивския архипелаг вече са изцяло на морското равнище (най-високата точка на островите е 2,4 метра). Опасността Малдивите да бъдат наводнени поради топенето на ледниците и повишаването на нивото на водата в Световния океан е напълно реална. Държавните органи са напълно готови в случай на наводнения, но това не променя трагичната ситуация.
Тадж Махал, Агра, Индия
Според мнението на учените, на Тадж Махал не му остават повече от 5 години живот. Това се дължи на замърсяването на река Джамна, която измива основата на Тадж Махал, което от своя страна води до гниене на фундаментните греди. Освен това безкрайният наплив от туристи завинаги са увредили мраморния под и стените на сградата. Положението е такова, че ЮНЕСКО може да затвори мавзолея за посещения в близко бъдеще.
Големият бариерен риф
Повишената киселинност на водата, големият поток от туристи, глобалното затопляне – това са само някои от факторите, които водят до разрушаването на Големия бариерен риф. Положението продължава да се влошава от тропическите урагани и морски звезди, които се хранят с коралови полипи. От 1985 г. до 2013 г. над 50% от общия масив е загинал, а в следващите 10 години се очаква още 25% да я последват. Учените нямат отговор на въпросите как да овладеем ураганите и глобалното затопляне, как да се поддържа биологичния контрол и популацията на морските звезди да бъде намалена.
Галапагоските острови
Галапагос – домът на близо 10 000 редки животински вида, които са вдъхновили Чарлз Дарвин да развие известната си еволюционна теория при посещението си. За съжаление, безкрайният поток от туристи, бракониери, преминаващи около островите круизни лайнери са довели до факта, че екосистемата на островите е в лошо състояние, а много представители на флората и фауната са застрашени.
Национален парк Евърглейдс, Флорида, САЩ
Резервоарите на живописния американски парк, на чиято територия живеят десетки редки видове животни, пресъхват, поради изпомпването на вода за съседни градове и ферми. Езерата, заемащи голяма площ от парка, са замърсени с отпадъци. На ръба на изчезване са животни като някои видове костенурки, ламантини, както и флоридската пантера. Евърглейдс е единственото място, където се среща този вид, а от 1900 г. до сега паркът се е свил наполовина.
Мъртво море
Нивото на водата в Мъртво море е намаляло с 30 метра от 1970 г. до сега. Причината е в добива на полезни изкопаеми и използването на 80% от притоците, които се вливат в морето. Морето изчезва, появяват се карстови кратери, а те влияят отрицателно на екосистемата на крайбрежните зони. За да се спаси Мъртво море, е планирано да се пренесе каналът от Червено море, но така съставът на солената вода никога повече няма да бъде същият.
Река Ангара, Русия
През последните години, реката се е превърнала във верига от мръсни резервоари, пълни с емисии на петролни продукти, живак и медни съединения. В някои области съветват да се спре с консумацията на уловена в реката риба. Поради лошата екология в района на Ангара, някои видове като есетрата и тайменът са на ръба на изчезване, както и уникалните Ангарски борови гори, които са гордостта на Сибир.
Венеция, Италия
Отдавна знаем за тежкото положение на Венеция. Да, тя потъва – скорострелно при това. Всяка година нивото на водата се повишава с 1 милиметър, а до 2100 г. се смята, че градът ще изчезне напълно. Големият брой туристи само влошават ситуацията: 60 000 туриста на ден, вместо нормата, която е 30 000. Вълните от круизните лайнери също са пагубни за Венеция. Един от най-красивите градове на планетата се опитва да оцелее – забранено е влизането на круизните лайнери в централната част, правят се планове за налагането на ограничения на броя на туристите, но морето, някога давало богатство и просперитет на Венеция, днес само го разрушава.
Това са само някои от местата, които се очаква да изчезнат след десетилетия. Най-вероятно нашите потомци ще могат да ги видят само на цветните снимки в интернет. Разбира се, има специални организации, които се грижат за спасяването на планетата в световен мащаб. С това се занимават и многобройни професионалисти и цели държави. Опазването на околната среда обаче зависи и от всеки от нас – само трябва да го пожелаем.
Светът се променя всяка минута, въпреки че понякога е трудно да се забележи. През десетилетията някои от атракциите и най-популярните туристически обекти се промениха много. Например, преди 50 години Дубай беше само малък град в центъра на нищото, а днес е един от най-проспериращите градове в света.
Планината Рашмор
Лицата на четиримата американски президенти – Вашингтон, Джеферсън, Рузвелт и Линкълн се появиха на планината от 1927 до 1941 година. Трябва да се отбележи, че за толкова дълго време не е наранен нито един работник – рядкост за мащабното строителство през първата половина на ХХ-ти век. По-късно стана известно, че много от работниците, които са издълбали профилите, са загинали след приключване на строителството от увреждане на белите дробове от гранитния прах.
Планината Ръшмор е национален паметник в САЩ, разположен в Южна Дакота, в района на Кийстоун, на височина от 1745 метра. Планината Ръшмор символизира първите 150 години от историята на САЩ. Между 1927 г. и 1941 г. върху площ от около 5 кв. км са издялани лицата на четирима американски президенти, от ляво на дясно : Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън, Теодор Рузвелт и Ейбрахам Линкълн. Те са избрани заради тяхната роля в опазването на републиката и разширяването на територията ѝ. Началото е поставено от скулпторът Гитзън Борглам през 1927 г., който заедно с 400 работници започва изграждането на огромните статуи. Образът на Джордж Вашингтон е завършен на 4 юли 1934 г. Две години по-късно президентът Рузвелт открива лика на предшественика си Томас Джеферсън. По случай 150-тата годишнина на американската конституция е завършен и паметникът на Линкълн на 17 септември 1937 г. Официално паметникът е открит на 31-ви октомври 1941 г. В по-голямата си част Планината Ръшмор се състои от гранит. Близо 90 % от Планината Ръшмор е изваяна с помощтта на динамитни взривове. Детайлите по лицата на президентите били оформени с пневматичен чук. Въпреки изключително опасните условия на труд на работниците, които се спускали надолу по скалите, вързани със стоманени въжета, за 14-те години строителни и скулптурни дейности няма нито един смъртен случай. Цялостният план на скулптура не е изпълнен. Предвиждало се президентите да се изваят от главата до кръста в скалите, но работата е прекратена заради внезапната смърт на Борглам. По-късно синът му опитва да завърши делото на баща си, но финансирането на проекта е спряно, защото парите са били пренасочени за ресурсите на Втората световна война.
Киото
Някога центърът на Киото бил едноетажен и сравнително тих и било почти невъзможно да се срещне човек от бялата раса. Сега на улица Шийо има тълпи от туристи от цял свят, които идват да пазаруват и да се хранят в местните ресторанти.
Мавзолеят на Ленин
Първият мавзолей бил издигнат набързо: за няколко дни е бил построен от дърво, за да се подготви за погребението на вожда. Истината е, че проектът, принадлежал на архитекта Щусев, не е изпълнен изцяло: заради силните студове (Ленин умира през януари), земята била толкова замръзнала, че трябвало да бъде взривена с динамит. Първият временен мавзолей стоял до пролетта на 1924 г., след което на негово място се изградил по-голям, но също дървен. Мавзолеят, който досега посещават ентусиасти, се появява едва през 1930 година.
Мемориалът на Линкъл
Символът на американското желание за свобода и демокрация невинаги стои в тържествен геометричен пейзаж. Първоначално се е намирал в блато. Постепенно земята около паметника е усвоена, а блатото е почистено и превърнато в строго правоъгълно езерце.
Таймс Скуеър
Някога мястото, където се намира най-ярката улица в света, бил центърът на Манхатън. Но когато през 1904 г. „Ню Йорк Таймс“ се преместил в една от местните сгради, започнал да задава тона на цялата област. Няколко години по-късно тук била открита метростанция, която била наречена „Таймс Скуеър“. Три седмици след като станцията била открита, електричеството било вкарано в района и засияла първата реклама.
Статуята на Христос Изкупител /Рио де Жанейро/
Изграждането на 38-метровата статуя продължило девет години, от 1922 до 1931 година. Любопитно е, че както в случая със Статуята на свободата, Христос Изкупител е създаден във Франция и на върха на планината Корковадо. Статуята периодично става жертва на светкавици. В този случай католическата епархия на Рио де Жанейро има материала, от който е създадена статуята на Христос.
Айфеловата кула
„Безценна и грозна кула“ – такава характеристика някога е била дадена на Айфеловата кула. Предполагало се, че тя е временно явление: само ще бъде представена на Световното изложение през 1889 г. Оказало се, че конструкцията е предназначена за съдбата на националния символ на Франция. Между другото, през 1940 г. французите прерязали въжетата на асансьора в кулата, а немците трябвало да се влачат, за да окачат флага на Третия райх.
Големият сфинкс в Гиза (Египет)
Една от най-древните и загадъчни скулптури, която все още предизвиква противоречия и привлича вниманието към себе си, първоначално представлявала само научен интерес. В подножието на величествения Сфинкс, с височина 20 метра, издълбани от варовикови скали се втурнали само научни експедиции, които от десетилетия изследват тази тайнствена скулптура. Дълго време тя се намирала под голям слой пясък. Дори в древността фараоните Тутмос IV и Рамзес II неуспешно се опитали да освободят пясъка. Едва през 1817 г. сфинксът е с леко освободени глава и гърди, а след още 100 години скулптурата е напълно разкопана.
Стадион „Панатинайкос” в Атина (Гърция)
Гръцкият стадион „Панатинайкос“ или „Калимармаро“, намиращ се в Атина, е място за провеждане на Панатинейските игри от древността. Естествено, подобно на всички архитектурни структури, тази уникална спортна площадка, изцяло облицована с бял мрамор, се превръща не само в руини, но и се оказва под слой земя. Едва през XIX-ти век нейните останки са разкопани и възстановени. Грандиозната работа завършила с провеждането на първите в света Олимпийски игри, проведени през 1896 година.
Дубай (Обединени арабски емирства)
Зората на Дубай започна с откриването на петролни находища през 1966 г. и трябва да се каже, че това става благодарение на успешното управление на шейх Рашид ибн Саид ал-Мактум. Буквално в продължение на няколко десетилетия бедстващото селище се превърна в най-богатият град в света.
Повечето хора обичат да вярват в нещо загадъчно. Ето 7 от най-известните мистификации.
Сестрите Фокс
През пролетта на 1848 г. в спалнята на двете сестри Маги и Кейт Фокс започнали да се случват странни неща. Според момичетата, които са на 14 и 11 години, се чували странни звуци няколко пъти месечно. За това мистично явление узнала бързо цялата северна част на Ню Йорк.
Получавайки милионна подкрепа от феновете си, а след това и от последователи, сестрите Фокс изиграли ключова роля за формирането и развитието на спиритизма. Когато пораснали, те продължили да правят сеанси само че с по-сложни каскади. Един ден най-голямата от сестрите – Маги, не могла да издържи и признала публично мистификацията. Тя обяснила, че първоначално цялата история започнала като обикновена детска шега. В края на краищата звуците, произведени от „призрак“, всъщност били просто щраквания на ставите на пръстите. Кой би си помислил, че такова забавление ще се превърне в популярно и доста голямо движение по целия свят.
Ужаса Амитивил
През 1974 г. Роналд Дефо, който бил на 23 години, застрелял родителите си, както и четирима си братя и сестри. Той извършил това престъпление, когато членовете на семейството му спокойно спяли в леглата си.
Дефо обяснил своята постъпка, като казал, че някакъв глас му е наредил да убие близките си. Когато Роналд бил прегледан от лекари, те го признали за напълно нормален. Година по-късно двойката Лутц с три деца се заселили в къщата на семейството на Дефо. Месец след преместването им там започнали да се случват различни необясними неща.
В резултат на това към тях се присъединили различни медиуми и свещеници, които единодушно твърдели, че „неземни сили” живеят в къщата. Оказало се, че всички те си сътрудничали с американски писател, който, за да поддържа тази измама, им осигурил щедра материална подкрепа.
Пътешественик във времето
През 70-те години на миналия век историята на пътешественика във времето, Рудолф Фенц била много популярна в Америка. Това е една от най-известните измами, отзвуците от която все още могат да се намерят в различни социални мрежи.
Митът утвърждавал, че, както се твърдяло през 1950 г., г-н Фенц неочаквано се е появил на една от улиците в Ню Йорк, направо от 1876 г. За съжаление, заради объркването си, „пътникът“ попаднал под колелата на кола и умрял. Всъщност всички герои и събития от тази мистификация били заимствани от малко известната повест на Джак Фини.
Кръгове на полето
В края на 70-те години на юг от Великобритания започнали да се появяват мистериозни рисунки. Веднага плъзнали слухове, че авторите им са извънземни. През 1991 г. обаче Дейвид Чорли и неговият приятел Дъглас Бауър признавали, че са автори на появилите се въпросни кръгове през тези години.
Фиджийска русалка
Така през 19-ти век са наричали различни експонати на уличните изложби. Те били умишлено раздавани като мумифицирани фиджийски русалки. Тези изображения са направени по следния начин: тялото на маймуна е свързано с опашката на големи риби и след това е покрито с папиемаше. Измамата е примитивна, но доста известна и популярна.
Вещиците от Салем
В американския град Салем, Масачузетс през 17-ти век настанала истинска паника. Всичко започнало с факта, че дъщерята и племенницата на свещеника Samuel Parris били обхванати от загадъчна болест. Това заболяване принуждавало момичетата да издават истерични викове. Както знаете, по това време хората фанатично вярвали в демони, поради което случаят получил голям обществен резонанс.
В резултат на лова на вещици се провели шумни съдебни процеси и 27 жени и мъже (20 екзекутирани и 7 загинали в затвора) умрели. Други 150 човека били затворени. По-късно се оказало, че всичко това е обичайната конспирация на момичетата, които просто имитирали „симптомите“ пред техните роднини.
Гигантът от Кардиф
Една от най-известните мистификации е каменна скулптура, представена като останки от триметров гигант. Автор на тази мистификация е атеистът Джордж Халу, който спорил със свещеника за гиганти, живеещи в древни времена. Благодарение на „находката“ си Джордж успял да направи прилично състояние. Много желаещи искали да видят „артефакта“ само за 50 цента.
Днес в банята и кухнята на всеки дом виси кърпа. По-скоро, не една, а няколко: за лицето, ръцете, краката, тялото, за кухненските съдове. Този домашен атрибут е толкова привичен, че хората просто не се замислят за неговата уникалност.
Основната функция на кърпата е да отстрани остатъци от влага – и е важно да се отбележи, че от хиляди години не е намерена нейна алтернатива. Историята на кърпите се измерва с много векове, откакто хората току-що били усвоили отглеждането на селскостопански култури.
Първата суровина за тъкане в древните цивилизации бил ленът. Отглеждали го в Древен Египет, Вавилон, Асирия. Ленената тъкан се смята за най-старата в човешката история, с възраст не по-малко от 10 хиляди години. Древните тъкачи успели да създадат толкова фин ленен плат, че тялото се виждало през 5 негови слоя, а дреха от лен можела да мине през пръстен.
Кърпа тип „рушник“
Ленът има добри бактерицидни свойства. Той не задържа нито бактерии, нито гъбички. Отлично абсорбира влагата и изсъхва бързо. Всички тези свойства го направили популярен още преди хиляди години. Лесно е да се предположи, че първите кърпи започнали да се правят от лен, а тази практика се запазила десетки векове.
Римляните надминали всички древни народи по грижи за чистотата на тялото. За тях измиването се превърнало в култ. Водните процедури били достъпни за всички: богати сенатори, обикновени граждани, легионери и роби. В градовете на Римската империя прокарвали акведукти и строели бани, за да могат римляните да се наслаждават на водни процедури по всяко време.
А след къпане гражданите на империята изтривали телата и лицата си с ленени кърпи. Освен посещения на банята, римляните се миели сутрин, затова не можели да минат без кърпи. Така ленът дълго време заемал водеща позиция в културата на измиването и къпането.
Но на някому в Близкия изток хрумнало да тъче кърпи, използвайки технологията за тъкане на килими. Така на бял свят се появили хавлиените кърпи. Те били меки и пухкави. При тях ленът бил заменен с памук.
Източната култура на водните процедури не отстъпала на римската. Ясно било, че в ориенталските бани не можело без кърпи. Там се ходело с цял комплект – за главата, раменете, гърдите, краката.
Изработените от памук хавлиени кърпи били широко разпространени в Европа и Изтока през ХVІІІ век. Памучната тъкан е по-мека, по-нежна и абсорбираща водата от ленената. Влакънцата на хавлиите създавали приятен масажен ефект и не дразнели кожата. Така историята на кърпите се издигнала на ново ниво.
Следващото изобретение били „вафлените“ кърпи. По своята структура те напомняли съвременните сладкарски изделия – вафлите. В интерес на истината, шивачите на дрехи не проявили интерес към тази нова тъкан – но кърпите от нея започнали да се търсят. Първите вафлени кърпи за вафли се тъчели на ръка. За един ден майсторът успявал да изтъче 2-3 броя. Затова и цената им била по-висока от тази на ленените. Едва след 1890 г., когато тъкачната промишленост напълно се механизирала, грубоватите ленени изделия започнали да губят позиции. Хавлиените и вафлените кърпи наводнили пазара и започнали да го доминират.
Кърпи за еднократна употреба тип „„спанлейс“.
Но днес ленът и памукът вече не са основните компоненти, от които се правят кърпите. Заменили ги синтетичните влакна и микрофибрите – платно от микровлакна с капилярна структура. Кърпите от микрофибри са изключително меки, леки и отлично поглъщат влагата. В практиката се използват и кърпи за еднократна употреба, изработени от нетъкан текстил – „спанлейс“.
Най-класическата ленена кърпа в Източна Европа е т. нар. „рушник“. В зависимост от предназначението си рушникът бил различен. „Пътен“ рушник използвали търговците и поклонниците. В „родилния“ рушник повивали новороденото бебе. С „кръщелния“ рушник го изтривали след кръщението. „Сватбеният“ се използвал за дарове при сватби. Най-официалният рушник бил „хлебосолният“ – върху него поднасяли хляб и сол на видни гости. Той и до днес се използва в някои източноевропейски страни при посрещането на официални делегации.
„Хлебосолен“ рушник върху който се поднася хляб и сол на видни гости.
Класическият ленен рушник е широк 40 см и дълъг 3 метра. Украсен е с различни бродерии, изобразяващи птици, зверове, приказни животни, също кръстове, растения, геометрични фигури. До XVIII век изображенията по рушника имали сакрално значение – но постепенно то се загубило и сега върху него нанасят просто обикновени орнаменти. Въобще, днес на украсата на кърпите се отделя голямо внимание, защото естетическата наслада излиза на преден план.
Когато днес говорим за положението на жените в Древния Рим, имаме предвид главно тези от висшето общество: съсловията на сенаторите и конниците, както и провинциалната аристокрация. Причината е проста – за тях има повече сведения. Въпреки, че те представлявали много малка част от населението на империята, именно към тях се насочвал интересът на писателите и юристите; пък и такива жени имали парите, с които да си поръчват надписи и паметници, откривани днес от археолозите. Дори най-обикновеният личен надпис изисквал разходи и грижи, за да се осигури известност на човек или на неговото семейство. Това далеч не било по джоба на всеки римски гражданин.
Неспособността за някои видове дейности, присъща на женската природа, неизменно повличала и юридическа недееспособност на жените – по-просто казано, законово ограничаване на техните права. Юристът Папиниан пише към 200 г.: „Според общото правило на нашето законодателство положението на жените е по-лошо от това на мъжете“.
Статуя на Корнелия Африканска, която е една от най-значителните жени на Рим през 2 век пр.н.е.
Имало три основни ограничения върху правата на жените: бащината власт (patria potestas), опека (tutela), която заменяла бащината власт над непълнолетните и над жените след смъртта на главата на семейството, и манус (буквално „ръка”) – тоест, властта на съпруга в рамките на традиционния брак.
Бащата (рater familias) бил господар на дома, сиреч, на всички свободни и несвободни същества в него и на всички вещи, които съставлявали „фамилията“.
Напълно дееспособен можел да бъде само мъж в качеството на баща на семейство. Той имал власт над собствените си законни деца и над тяхното потомство по пряка мъжка линия. Жената не можела да получи такъв статут: тя никога нямала „бащинска власт” над децата си.
Фулвия
Все пак, бащата на семейството можел да освободи от своята власт човек, който зависел от него – това се наричало „еманципация“. Такова освобождаване автоматично, т.е. без специален юридически акт, се случвало, ако девойка от семейството бивала избрана за весталка.
Опекунът бил мъж, който замествал починалия баща на семейството за онези, които били признати за неправоспособни или по възраст (непълнолетни), или по слабост на пола (propter sexus infirmitatem) – тоест, за жените в семейството на всякаква възраст. Така жените оставали вечно подвластни. Но с течение на времето редица закони облекчили тежестта на опеката над тях.
Така, например, бащата на семейството, от когото зависела жената, имал право да назначи опекун в свое завещание, като можел да избере немного строг такъв. Освен това, една жена можела по различни начини да се отърве от настойник, който я ограничавал прекалено и да го замени с друг, по-приемлив.
Ако пък опекунът бил упорит и несговорчив, жената можела да го призове пред претора (длъжностното лице, отговорно за съдебните дела) и да го принуди да даде разрешение за действие, което за нея било необходимо. Такива действия можели да бъдат: започване на съдебно дело, съставяне на завещание, придобиване на собственост, опрощаване на дълг, сключване на договор, разрешение за сключване на брак между неин освободен роб и робиня на друг господар.
С изключение на тези строго определени случаи, римската жена сама защитавала собствените си интереси и сама действала като страна по юридически актове, свързани с управлението на нейната собственост.
На снимката Лукреция, съпруга на патриция Луций Тарквиний Колатин.
Ако бащата не бил избрал опекун в свое завещание, настойничеството оставало в семейството и се предавало от баща на брат му и от чичо на племенник по мъжка линия. Но императорът Клавдий отменил това право.
Освен това, император Октавиан Август със закон освободил от опека свободнородените жени, които имали 3 деца, и освободените с 4 деца. Скоро това се превърнало в привилегия, която императорът давал и на жени, които не отговаряли на условията на закона. Затова в началото на империята, тоест, по време на и след управлението на Октавиан (27 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.), ролята на опекун, ако изобщо бил необходим, станала вече много ограничена и постепенно окончателно отмряла.
Така богатите жени вече можели от свое име да извършват мащабна търговска дейност и да се занимават с благотворителност. Един от най-популярните римски юристи – Гай (известно е само това негово име; 120-180 гг.), писал по този повод:
„Ако зряла жена остане под опека, за това очевидно няма достатъчна причина. Обичайния аргумент, че жените лесно се заблуждават поради лекомислие и затова справедливо се държат под властта на опекуни, е по-скоро измислен, отколкото оправдан“.
Заклеймяването (жигосването с нажежено желязо) в миналото било широко практикувано в много страни по света. Франция не била изключение. Но това се прилагало главно за обикновените хора. Жигосването на представители на висшето общество се извършвало изключително рядко. Един аристократ трябвало да извърши нещо необичайно лошо, за да се подложи на подобен вид наказание.
Но имало една жена, и то графиня – Жана Ламот (1756-1791), която носела на рамото си жигосана латинската буква V. Това е първата буква на думата voleuse – „крадла“. Как благородната дама стигнала до такава присъда?
Жана Ламот била авантюристка по природа. Сред предците й бил известният Анри дьо Сент-Реми, офциално смятан за незаконен син на френския крал Анри II Валоа. Но това не му донесло много пари. Той умрял през 1621 г., без да остави богатство на своите потомци.
Графиня Дьо Ламот. Снимка: Уикипедия
Затова Жана се родила в бедно семейство. Девойката дълго време не могла да се ожени. Била твърде бедна и не се намирал мъж, които да я поиска за съпруга. Едва през 1780 г. срещнала такъв човек. Това бил граф Ламот, който служел в личната гвардия на граф д`Артоа. За него бил по-важно положението на жена му, нейният благороден произход. И тъй като Жана била от разклонение на династията Валоа, изборът му паднал върху нея.
През 1781 г. графът завел младата си съпруга в Париж. Там новоизпечената графиня бързо се уредила да влезе в кралския двор. Но успехът трябвало да бъде затвърден и Жана Ламот си намерила авторитетен покровител. Това бил кардинал Луи дьо Роган (1734-1803). Покровителството означавало интимна връзка. Графинята и кардиналът станали любовници. Тогава Жана решила да забогатее рязко и организирала афера, която влязла в историята като „колието на кралицата“.
Предишният крал Людовик XV бил поръчал на парижките бижутери Бемер и Басанже луксозно диамантено колие за една от фаворитките си. Но Людовик XV умрял и колието останало непотърсено. Бижутерите предложили на новата кралица – Мария-Антоанета, да го купи. Но тя отказала, защото съпругът й, Людовик XVI, не можел да отдели огромната сума за тази скъпа дрънкулка.
И ето, че Жана Ламот решила с измама да присвои колието и в миг да стане най-богатата жена в Европа. Но всичко зависело от кардинала.
Кардинал Дьо Роан. Снимка: Уикипедия
След като Людовик XVI дошъл на власт, Роган загубил предишното си влияние. Искал да се срещне с Мария-Антоанета, за да установи добри отношения с нея и да се издигне отново. Именно това негово желание решила да използва лукавата графиня Ламот. Тя казала на своя любовник, че наскоро се е сприятелила с кралицата и затова може да му помогне за организирането на срещата. Предложила му да напише писмо до кралицата – и кардиналът веднага го сторил.
Отговорът дошъл бързо. Кралицата му определила среща, но вечер и в парк без свидетели, тъй като Нейно величество искала да обсъди много важен личен въпрос.
Но писмото изобщо не било от кралицата. Написали го мошеници от компанията на Жана Ламот и съмнително известния граф Калиостро, сред които имало майстори в подправянето на почерци и подписи.
Срещата с фалшивата кралица се състояла в парка Версай късно вечерта. В ролята на Нейно Величество била съучастничката на Жана, шивачката Никол Леге. Тя дошла на срещата в дълго наметало с качулка, която скривала половината от лицето й. Кардиналът решил, че пред него е истинската Мария-Антоанета. Тя казала, че иска да купи луксозното колие от бижутерите, но се нуждаела от посредник, на когото да може да разчита напълно. Кралицата връчила на кардинала кредитни записи на обща стойност 1 милион и 200 хиляди ливри. Останалата част от парите поискала да плати в брой, като обещала после да даде половината от сумата, а другата половина щяла да се смята като неин хонорар за кралските услуги.
Възстановка на оригиналното бижу от прочутата афера с диамантената огърлица. Снимка: Уикипедия
Кредитните записи били фалшиви като самата кралица. Но Луи дьо Роган повярвал. Кардиналът отишъл при бижутерите, представил се за доверено лице на Нейно величество и заявил, че иска да купи колието. Платил 400 хил. ливри, а за останалата част от сумата дал кредитните записи с различни срокове на плащане. Бижутерите му продали колието, а Луи дьо Роган го предал на графиня Ламот с пълна увереност, че тя ще го даде на кралицата. Но авантюристката започнала да човърка диамантите един по един, да ги продава и да води разкошен живот.
Това продължило до август 1785 г., когато дошъл срокът за плащане по първия кредитен запис. Бижутерите не получили пари и се обърнали лично към кралицата. Тя отговорила, че не знае за никакво колие, а кардинал Луи дьо Роган никога не бил нейно доверено лице.
Кардиналът бил незабавно арестуван. Той насочил следствието към любовницата си, и Жана Ламот попаднала в Бастилията. Били арестувани и неколцина други от измамниците, включително граф Калиостро. През май 1786 г. съдът произнесъл сурова, но справедлива присъда. Луи дьо Роган, Калиостро и другите аферисти били изгонени от Париж.
Но Жана получила максимално наказание. Тя била публично бичувана на площад „Грев“ в Париж, а след това палачът я жигосал с буквата „V“ върху рамото. После я откарали в затвора, където трябвало да остане до смъртта си. Откраднатото колие никога не било открито.
Но в аферата участвал и самият граф Ламот. Заедно с колието той избягал от Париж в Лондон. Там продал няколко диаманта от украшението и с парите подкупил охраната на затвора. Пазачите помогнали на жигосаната графиня да избяга и авантюристката скоро се озовала в Лондон.
Там спокойно живяла със съпруга си и дори успяла да напише мемоари. Естествено, в тях се представя за напълно невинна.
Вторият по големина манастир в България – ставропигиалният Бачковски манастир „Успение Богородично“ се намира близо до село Бачково, община Асеновград, област Пловдив.
Ако трябва да навлезем в подробности за местонахождението на манастира е нужно да споменем, че е разположен в долината на Чепеларската река (още наричана река Чая), на около 10 километра южно от Асеновград. Манастирът е често посещавана дестинация от туристите – това е съвсем разбираемо не само заради вълнуващата му история и размери, но и заради красотата на ограждащите го родопски хълмове.
Изглед от северния манастирски двор на Бачковския манастир. Снимка: Уикипедия
Основател на манастирът е Григорий Бакуриани. Великият доместик на западните войски на византийския император Алексий I Комнин и брат му Абазий, започнал изграждането му през 1083 г. Манастирският устав (типик), който Григорий наредил да бъде съставен се е запазил в преписи на гръцки и грузински език. Неговата позиция била съвсем ясно изявена – светските и църковни власти, включително митрополитът на Филипопол (Пловдив), нямали право да се намесват в работите на обителта (глава 3) и достъпът в нея бил закрит за монаси-гърци (глава 24).
Отначало Бачково бил център на грузинското монашество, но към края на XI в. там била създадена книжовна школа, позната от изворите като Петрицонска. Това нейно име дошло от името на съседната крепост Петрич. Благодарение на преводаческите умения на манастирските книжовници, средновековна Грузия можела да комуникира с Византия. Един от тях е грузинският философ-неоплатоник Йоан Петрици (около 1050-1130 г.), който бил възпитаник на Йоан Итал. От същият период са запазени две важни постройки – костницата и църквата „Св. Архангели“.
Още един изглед от северния манастирски двор на Бачковския манастир. Снимка: Уикипедия
През 1344 г., разгара на съществуващият конфликт между Анна Савойска и Йоан Кантакузин, принудил императрицата да отстъпи Станимашка област на Иван-Александър в замяна на неговата помощ в борбата против Йоан Кантакузин. Цели двадесет години обителта се ползвала от протекцията на българския цар. До завладяването на Пловдив, Станимака и други родопски крепости Бачково бил в границите на търновската държава до 1364 г.
Предполагам сте чували за патриарх Евтимий. Когато през 1393г. Търново паднал под османска власт, патриархът бил прогонен „в Стенимах“. Историците предполагат, че това е Бачковският манастир. Там патриархът и неговият ученик Андрей-Андроник продължили да разработват книжовната си дейност до смъртта на Евтимий около 1404 г. По-късно в същия манастир – „Станимашкия“ или ако предположенията са верни Бачковския манастир се оттеглил вселенският патриарх Симеон.
В запазени османски документи от XVI в. се споменава Бачковския манастир. Приписка във втория Ловчански сборник споменава, че църквата на манастира „паднала до основи от времето на владичеството на нечестивите“. В края на XVI в., по времето на патриарх Йеремия II, братството отправя молба към Високата порта, в която търси позволение за подновяването на порутения манастирски храм. По времето на игумена Партений са издигнати новата църква „Успение Богородично“ (1604) и трапезарията (1623).
Ставропигиалните права на Бачковският манастир са приети с грамота от 15 февруари 1628 г. от патриарх Кирил I Лукарис, която потвърждава признатите по-рано права от неговите предшественици Дионисий, Йоасаф, Митрофан, Йеремия и Неофит. През 1801 г. се случва нещо интересно – йеромонах Макарий е утвърден за игумен „съгласно установения отдавна стар обичай“ не от цариградския патриарх, а от пловдивския митрополит.
Главната порта на Бачковския манастир. Снимка: Уикипедия
Около 1869 г. в манастира е открито училище, където децата от околните селища да могат да учат гръцки език.
Ето няколко интересни факта за манастира:
Датата 8.12.1894 г. остава в българската история като денят, в който обителта преминава под ведомството на Българската екзархия по желание на монасите. Риломанастирските иеромонаси Харалампий, Дионисий, Иоасаф и монах Серафим са изпратени там, за да създадат българско братство.
Старата манастирска трапезария. Снимка: Уикипедия
През нощта на 10 декември 1947 г. пожар унищожил богатата семинарска библиотека.
Някои учени смятат, че откритият през 1905 г. гроб под черквата „Св. Архангели“ е на Евтимий Търновски, други категорично отричат тази теория. Останките на българският екзарх Стефан и патриарх Кирил почиват в западната част на главния манастирски храм „Успение Богородично“ в Бачково по тяхна молба.
Нека ви разкажа малко и за архитектурното разпределение. Манастирските здания образуват два правоъгълни двора – северен (първоначален) и южен (добавен през 30-те години на XIX в.). Пожарите през 1912 и 1947 г., на два пъти разрушават части от жилищните сгради на манастира. Виждащата се днес източна страна на северния двор е построена през 1928-29 г., а западната – през 1949-55 г., докато северната е построена през 1964 г. По проект на архитектите Никола Мушанов и Зл. Кирова през 80-те години на миналия век са възстановени манастирските крила в южния двор. По-късно вътрешността им е оформена по проекти на арх. Д. Дамянов и арх. Хр. Ганчев. През 2009 посред северния двор е направено шадраванче. Комплексът включва основната църква, както и по-малките храмове „Св. Архангели“ и „Св. Никола“ заедно с килийната църква „Все светии“.
Главната манастирска църква (1604). Снимка: Уикипедия
Главната манастирска църква е построена през 1604 г. върху основите на старата Бакурианова църква. Тя е по образец на светогорскитетриконхални храмове. Нещо отличително за нея е иконостасът, който е един най-ранните дърворезбени иконостаси по българските земи.
Двуетажната църква „Св. Архангели“ – името говори само по себе си – е изградена в чест на предводителите на небесното войнство Михаил и Гавраил. Разположена е западно от главния храм, долепена до него. Според преданията тя била построена от император Алексий I Комнин преди XIII век и по-късно обновена от цар Иван-Александър. През 1841 г. Захари Зограф изписва аркирания свод-проход под църквата с илюстрации на евангелските притчи и с портрет на Алексий I Комнин.
Църквата „Св. Никола“ е строена от 1834 до към 1837 г. при игуменството на йеромонах Ананий. В нея се намират спиращи дъха стенописи от 1840 г., дело на прочутия Захари Зограф. Също така той изписва вътрешността и открития притвор на храма. Изображението на Страшния съд включва лицата на някои от тогавашните пловдивски богаташи представени като грешници. Когато стенописите били завършени, посетилият Бачково Никола Тонджоров съобщава в писмо от 20 април 1843 г. до Неофит Рилски за видените там „зографии Захариеви, на които се сърдят филибелии, защо е неколцина изобразил у вечна мука, сос такия дрехи, каквито носят и мъжете и жените…“.
Църквата „Св. Архангели“. Снимка: Уикипедия
Старата трапезария, намираща се на приземния етаж в южното крило на манастира, днес не се използва, но все пак е редно да се спомене. Tя представлява правоъгълно по план помещение с полуцилиндричен свод и апсида на западната стена, където е стоял игуменът.
Според изчезнал днес надпис старата манастирска трапезария била построена в 1623 г. и покрита със стенопис през 1643 г. Стенописите са толкова уникални, че често биват съпоставяни с най-хубавите светогорски образци, по-точно с живописта в трапезарията на Великата лавра „Св. Атанасий“.
Църквата „Св. Никола“ (1834 – 37). Снимка: Уикипедия
Двуетажната гробищна църква е разположена на около 300 метра на изток от основните здания на манастира.
На долния етаж е оформено костохранилище (гробница), а в горния – храм.
В притвора на костницата се намира стенописен портрет на цар Иван Александър застанал в характерна за император поза. В дясната си ръка той държи увенчан с кръст скиптър, а в лявата, която е присвил към гърдите си – свитък.
Бачковската икона на Света Богородица е може би най-голямата светиня на Бачковския манастир, която се пази на специално място в съборния манастирски храм. Заради чудотворното си влияние е предмет на поклонение от непрестанен поток от вярващи. На иконата се виждат лицата на Св. Богородица и Младенеца, а всичко останало е покрито в знак на почит с два сребърни обкова.
Олтарът на горния етаж в костницата. Снимка: Уикипедия
Днес към манастирът е изграден музей, в който могат да се видят богослужебна утвар и образци на църковното изкуство от различни времена.
Бачковският манастир е част от Стоте национални туристически обекта и си струва да бъде посветен от всеки един българин.
Храмовият празник на Бачковската ставропигия е на 15 август.
В мрачната пролетна сутрин на 3 април 1817 г. в село Алмонсбъри в графство Глостършир (Западна Англия) се появила странна жена. Тя изглеждала на около 25-27 години, била мургава, средна на ръст, с черни очи и кестенява. Непознатата била облечена в черна рокля, носела стари тежки обувки и чорапи от груба вълна. На главата си имала тъмен шал във формата на тюрбан, затова лесно можела да бъде взета за мюсюлманка.
Попитали я кого търси, но тя бързо започнала да говори на неразбираем език. Отвели я в местния приют за бедни. Най-често казвала думата: „Карабу“. Изглеждала толкова плаха, невинна и беззащитна, че на всички им дожаляло за нея. Местният съдия Уоръл и съпругата му решили, че „Карабу“ е името на непознатата.
Принцеса Карабу
На следващата сутрин в хотела, където я настанили, дошъл местният свещеник. Той донесъл цял куп книги, описващи екзотични страни. Много от тях били с цветни картинки. Жената се спряла на тази, където бил изобразен Китай. С жестове обяснила, че тези места са й познати.
След обяда тайнствената чужденка била откарана в Бристол. Кметът лично се срещнал с нея, били поканени и членове на Кралското географско дружество. Тези сериозни господа обаче така и не разбрали откъде идва и какъв език говори.
В това време слухът за тайнствената жена стигнал чак до Лондон. Къщата на съдията Уоръл, където настанили за постоянно странната жена, се превърнала едва ли не в обект на поклонение. Идвали не само англичани, но и чужденци, за да видят тайнствената Карабу. Само едно огорчавало гостите: никой не можел да разбере езика й.
Но веднъж в къщата на съдията дошъл някакъв португалски моряк на име Мануел Айсон, който бил плавал из много морета и океани. Той заявил, че разбира езика на непознатата. Това бил рядък диалект, който се използвал в Суматра и някои малки острови на Източна Индия.
Скоро се появил още един пътешественик, който бил кръстосвал надлъж и нашир водите на Югоизточна Азия. Той потвърдил истинността на думите на португалеца, успял да разговаря с Карабу и да научи историята й.
Оказало се, че младата жена е от благородно семейство, живеещо на остров Явасу в Индийския океан. Баща й бил китаец, а майката – малайзийка, която загинала при нападение на канибалско племе. Веднъж Карабу се разхождала в градината на двореца си на остров Явасу, но била отвлечена от пирати под командването на жестокия Чи Мин. Веднъж пиратският кораб се озовал близо до английските брегове. Смелото момиче скочило във водата и доплувало до брега. При местните рибари разменила скъпите си дрехи за храна и, освен това, получила стара пола, шал, чорапи, обувки. В това облекло стигнала до Глостършир.
И понеже станало ясно, че е от благороден род, започнали да я наричат „принцеса Карабу“. Чужденката разказала на англичаните за обичаите на своята страна, обяснила значението на някои думи от нейния език, показала как се пишат. Образци от писмеността на далечния остров Явасу били изпратени в Оксфорд. Учените предположили, че това е вид явански език, разпространен на остров Суматра. Принцеса Карабу ставала все по-известна. Портретите й се появили във вестниците.
Така, след 10 седмици на всеобщо възхищение, в къщата на съдията един ден се появила някоя си госпожа Нийл. Тя заявила, че чужденката, за която всички говорят, изобщо не е никаква чужденка. Името й било Мери Уилкокс, дъщеря на обущар. Била омъжена, съпругът й се казвал Бейкър. Тя известно време наемала стая в дома й, а преди това работила като слугиня в няколко къщи. Поканили „чужденката“ и, когато видяла госпожа Нийл, тя си признала всичко. На чист английски „принцеса Карабу“ казала, че е мамила всички в продължение на 10 седмици и наистина е дъщеря на обущар от Девъншир. Била омъжена за Франсис Бейкър и дори родила дете, което починало като бебе. Съпругът й заминал на работа във Франция и изчезнал.
Кадър от филма „Принцеса Карабу“ (1994 г. )
Мери започнала да работи в едно семейство, казала, че е родена в Индия и учила момичетата на работодателите си на език, който сама измислила. Преместила се в Бристол през 1817 г., за да замине за Америка. Докато чакала кораб, наела стая при госпожа Нийл. Но когато корабът се появил, капитанът поискал 5 лири. За Мери това били много пари.
Корабът заминал, а Мери Уилкокс останала в Англия. Неугасимата фантазия пресъздала в съзнанието на младата жена образа на принцеса Карабу от далечния, романтичен остров Явасу. И всичко се оказало невероятно лесно. Богати и уважавани хора повярвали на самозванката и тя се озовала в центъра на вниманието.
Докато прекарвала дълги часове в библиотеката на съдията, научила доста неща за нравите и обичаите в Югоизточна Азия. Много й помогнали пътешественици, които на свой ред искали да блеснат като експерти по езици и география. Някои дори казали, че разбират езика, който никога не съществувал.
Когато всичко се разкрило, съпрузите Уоръл се оказали в деликатна ситуация. Цялата тази измама можела да ги представи в смешен вид. Затова на 28 юни 1817 г. измамницата била натоварена на кораб и изпратена за Америка. Съпровождали я две дами, била й дадена и голяма сума пари.
Едва през 1824 г. Мери Уилкокс се завърнала в Англия. Омъжила се, родила дъщеря и започнала да помага за прехраната на семейството си, като доставяла пиявици на местните болници.
„Принцеса Карабу“ починала тихо и незабелязано през януари 1865 г. на възраст 74 или 75 години.
