Вторият по големина манастир в България – ставропигиалният Бачковски манастир „Успение Богородично“ се намира близо до село Бачково, община Асеновград, област Пловдив.

Ако трябва да навлезем в подробности за местонахождението на манастира е нужно да споменем, че е разположен в долината на Чепеларската река (още наричана река Чая), на около 10 километра южно от Асеновград. Манастирът е често посещавана дестинация от туристите – това е съвсем разбираемо не само заради вълнуващата му история и размери, но и заради красотата на ограждащите го родопски  хълмове.

Основател на манастирът е Григорий Бакуриани. Великият доместик на западните войски на византийския император Алексий I Комнин и брат му Абазий, започнал изграждането му през 1083 г. Манастирският устав (типик), който Григорий наредил да бъде съставен се е запазил в преписи на гръцки и грузински език. Неговата позиция била съвсем ясно изявена –  светските и църковни власти, включително митрополитът на Филипопол (Пловдив), нямали право да се намесват в работите на обителта (глава 3) и достъпът в нея бил закрит за монаси-гърци (глава 24).

Отначало Бачково бил център на грузинското монашество, но към края на XI в. там била създадена книжовна школа, позната от изворите като Петрицонска. Това нейно име дошло от името на съседната крепост Петрич. Благодарение на преводаческите умения на манастирските книжовници, средновековна Грузия можела да комуникира с Византия. Един от тях е грузинският философ-неоплатоник Йоан Петрици (около 1050-1130 г.), който бил възпитаник на Йоан Итал. От същият период са запазени две важни постройки – костницата и църквата „Св. Архангели“.

През 1344 г., разгара на съществуващият конфликт между Анна Савойска и Йоан Кантакузин, принудил императрицата да отстъпи Станимашка област на Иван-Александър в замяна на неговата помощ в борбата против Йоан Кантакузин. Цели двадесет години обителта се ползвала от протекцията на българския цар. До завладяването на Пловдив, Станимака и други родопски крепости Бачково бил в границите на търновската държава до 1364 г.

Предполагам сте чували за патриарх Евтимий. Когато през 1393г. Търново паднал под османска власт, патриархът бил прогонен „в Стенимах“. Историците предполагат, че това е  Бачковският манастир. Там патриархът и неговият ученик Андрей-Андроник продължили да разработват книжовната си дейност до смъртта на Евтимий около 1404 г.  По-късно в същия манастир –  „Станимашкия“ или ако предположенията са верни Бачковския манастир се оттеглил вселенският патриарх Симеон.

В запазени османски документи от XVI в. се споменава Бачковския манастир. Приписка във втория Ловчански сборник споменава, че църквата на манастира „паднала до основи от времето на владичеството на нечестивите“. В края на XVI в., по времето на патриарх Йеремия II, братството отправя молба към Високата порта, в която търси позволение за подновяването на порутения манастирски храм. По времето на игумена Партений са издигнати новата църква „Успение Богородично“ (1604) и трапезарията (1623).

Ставропигиалните права на Бачковският манастир са приети с грамота от 15 февруари 1628 г.  от патриарх Кирил I Лукарис, която потвърждава признатите по-рано права от неговите предшественици Дионисий, Йоасаф, Митрофан, Йеремия и Неофит. През 1801 г. се случва нещо интересно – йеромонах Макарий е утвърден за игумен „съгласно установения отдавна стар обичай“ не от цариградския патриарх, а от пловдивския митрополит.

Около 1869 г. в манастира е открито училище, където децата от околните селища да могат да учат гръцки език.

Ето няколко интересни факта за манастира:

Датата 8.12.1894 г. остава в българската история като денят, в който обителта преминава под ведомството на Българската екзархия по желание на монасите. Риломанастирските иеромонаси Харалампий, Дионисий, Иоасаф и монах Серафим са изпратени там, за да създадат българско братство.

През нощта на 10 декември 1947 г. пожар унищожил богатата семинарска библиотека.

Някои учени смятат, че откритият през 1905 г. гроб под черквата „Св. Архангели“ е на Евтимий Търновски, други категорично  отричат тази теория. Останките на българският екзарх Стефан и патриарх Кирил почиват в западната част на главния манастирски храм „Успение Богородично“ в Бачково по тяхна молба.

Нека ви разкажа малко и за архитектурното разпределение. Манастирските здания образуват два правоъгълни двора – северен (първоначален) и южен (добавен през 30-те години на XIX в.). Пожарите през 1912 и 1947 г., на два пъти разрушават части от жилищните сгради на манастира. Виждащата се днес източна страна на северния двор е построена през 1928-29 г., а  западната – през 1949-55 г., докато северната е построена през 1964 г. По проект на архитектите Никола Мушанов и Зл. Кирова през 80-те години на миналия век са възстановени манастирските крила в южния двор. По-късно вътрешността им е оформена по проекти на арх. Д. Дамянов и арх. Хр. Ганчев. През 2009 посред северния двор е направено шадраванче. Комплексът включва основната църква, както и по-малките храмове „Св. Архангели“ и „Св. Никола“ заедно с килийната църква „Все светии“.

Главната манастирска църква е построена през 1604 г. върху основите на старата Бакурианова църква. Тя е по образец на светогорскитетриконхални храмове. Нещо отличително за нея е иконостасът, който е един най-ранните дърворезбени иконостаси по българските земи.

Двуетажната църква „Св. Архангели“ – името говори само по себе си – е изградена в чест на предводителите на небесното войнство Михаил и Гавраил. Разположена е западно от главния храм, долепена до него. Според преданията тя била построена от император Алексий I Комнин преди XIII век и по-късно обновена от цар Иван-Александър. През 1841 г. Захари Зограф изписва аркирания свод-проход под църквата с илюстрации на евангелските притчи и с портрет на Алексий I Комнин.

Църквата „Св. Никола“  е строена от 1834 до към 1837 г. при игуменството на йеромонах Ананий. В нея се намират спиращи дъха стенописи от 1840 г., дело на прочутия Захари Зограф. Също така той изписва вътрешността и открития притвор на храма. Изображението на Страшния съд включва лицата на някои от тогавашните пловдивски богаташи представени като грешници. Когато стенописите били завършени, посетилият Бачково Никола Тонджоров съобщава в писмо от 20 април 1843 г. до Неофит Рилски за видените там „зографии Захариеви, на които се сърдят филибелии, защо е неколцина изобразил у вечна мука, сос такия дрехи, каквито носят и мъжете и жените…“.

Старата трапезария, намираща се на приземния етаж в южното крило на манастира, днес не се използва, но все пак е редно да се спомене. Tя представлява правоъгълно по план помещение с полуцилиндричен свод и апсида на западната стена, където е стоял игуменът.

Според изчезнал днес надпис старата манастирска трапезария била построена в 1623 г. и покрита със стенопис през 1643 г. Стенописите са толкова уникални, че често биват съпоставяни с най-хубавите светогорски образци, по-точно с живописта в трапезарията на Великата лавра „Св. Атанасий“.

Двуетажната гробищна църква е разположена на около 300 метра на изток от основните здания на манастира.

На долния етаж е оформено костохранилище (гробница), а в горния – храм.

В притвора на костницата се намира стенописен портрет на цар Иван Александър застанал в характерна за император поза. В дясната си ръка той държи увенчан с кръст скиптър, а в лявата, която е присвил към гърдите си – свитък.

Бачковската икона на Света Богородица е може би най-голямата светиня на Бачковския манастир, която се пази на специално място в съборния манастирски храм. Заради чудотворното си влияние е предмет на поклонение от непрестанен поток от вярващи. На иконата се виждат лицата на Св. Богородица и Младенеца, а всичко останало е покрито в знак на почит с два сребърни обкова.

Днес към манастирът е изграден музей, в който могат да се видят богослужебна утвар и образци на църковното изкуство от различни времена.

Бачковският манастир е част от Стоте национални туристически обекта и си струва да бъде посветен от всеки един българин.

Храмовият празник на Бачковската ставропигия е на 15 август.

Автор: Божидара Иванова

По времето на Юстиниан Велики Византия водела упорита борба да си върне Италия, която била завладяна от готите.

През 536 г. най-забележителният византийски пълководец по онова време – Велизарий, влязъл с армията си в Рим. Римският сенат преминал на негова страна.

В същото време кралят на готите – Витигес, сключил военен съюз с франките и те му изпратили на помощ подчинени им племена, защото имали договор с империята и предпочитали да не участват пряко във военните действия.

Велизарий, осъзнавайки, че готите имат по-многобройна армия, започнал да се подготвя за обсада, като укрепвал стените и докарвал храни в Рим.

През пролетта на 537 г. Витигес събрал огромна армия и тръгнал към Рим. На стратегическия Мулвийски мост самият Велизарий повел атака срещу готите и спрял настъплението им. Витигес започнал обсада на града и заповядал да изградят около него седем лагера. След като били построени обсадни кули, готите започнали общ щурм. Велизарий успешно го отблъснал.

Гладът и лишенията по време на обсадата не сломили византийците. Велизарий заповядал да се сменят ключовете на градските порти, понеже се страхувал от предателство. За да избави от глад най-страдащите жители, ги евакуирал по море на юг в Неапол. Дори арестувал и свалил от поста му папа Силверий, защото се боял от негова измяна.

Империята успяла да изпрати на помощ само 1600 конници – хуни и славяни, водени от магистрите Мартин и Валериан. В същото време готите превзели пристанището, като така прекъснали връзката на Рим с морето.

В ежедневните сблъсъци успехът бил повече на страната на обсадените. Но решаващата битка под стените завършила с неуспех и ромеите преминали отново към кратки схватки.

С настъпването на зимата на 538 г. гладът и болестите се усилили както за бранителите, така и за обсаждащите. Поради това Витигес решил да обяви примирие. В замяна готите освободили пристанището, което позволило на римляните да организират доставката на зърно. В това време на помощ пристигнала византийска войска начело с консула Йоан.

Опитът на готите да атакуват Рим отново не успял. В отговор Велизарий започнал да превзема малките градове в близките околности. Витигес бил принуден да вдигне обсадата, която продължила една година и девет дни.  Така, с победа на обсадените над по-многобройните сили на противника приключила поредната битка за Рим.

През пролетта на 538 г. Велизарий тръгнал на поход към северната част на Италия. Готите предавали крепостите една след друга и бягали към Равена.

За съжаление, политиката на Юстиниан, който не позволявал един военачалник да командва всички армии в Италия с цел да не се появил „узурпатор“, била изключително вредна за воденето на военни действия. Между византийските военачалници, всеки от които, всъщност, стоял начело на своя войска, започнали спорове. Това било използвано от готите и техните съюзници – бургундите, които в края на 538 г. превзели Медиолан (Милано) и областта Лигурия.

През 539 г. в битката за Италия се намесила нова сила. Франките решили да участват в грабежа на италийските земи. Несметни пълчища начело с крал Теодеберг, подкрепени от съюзни племена, прекосили Алпите. Те принесли човешки жертви, като избили пленените готи, техните жени и деца. След това първо нападнали лагера на готите, а после и на византийците, разбивайки и едните, и другите.

Само дизентерията, която избухнала в лагера на франките, спряла бурното им нахлуване в Италия. Една трета от техните бойци измрели от епидемията и това ги принудило да се върнат обратно зад Алпите.

В края на 539 г. Велизарий заплашил готите с нова война, ако не предадат столицата си Равена. Понеже те страдали от глад, били принудени да капитулират.

Император Юстиниан решил, че Италия вече е покорена. Самият той бил зает с нова война срещу персите, като едновременно защитавал балканските провинции на империята против нахлуванията на славяните и хуните. Затова през пролетта на 541 г. отзовал Велизарий и го изпратил на изток. Спечелената от великия пълководец война всъщност се оказала недовършена, а на практика – загубена.

Решението на Юстиниан било фатално. Готите се съвзели от пораженията, избрали нов крал – Илдибад, и започнали да се готвят за нова война срещу империята.