Търсене
Още
    Начало Блог Страница 82

    10 невероятни факта, които ще ви направят по-умни

    iskamdaznam
    -
    0
    10 невероятни факта, които ще ви направят по-умни

    Да имаш добра обща култура никога не може да ти навреди. Едно е да знаеш много по няколко специфични теми, друго е да знаеш най-различни неща по всякакви теми. Обогатете малко общата си култура с тези 10 факта, които ще ви направят малко по-умни и ще ви дадат шанса да блеснете с познанията си. 🙂

    • Божият болт е много интересен термин, отнасящ се до единствения компонент, който държи ротора към хеликоптера. Ако божият болт се извади или счупи по време на полет, витлата на хеликоптера ще се откачат от него и на екипажа ще му остава само „да се моли на Бог“.

    • Бялото в изпражненията на птиците всъщност е урина. Кафявото и зеленото е смляната храна. Те изкарват и двете заедно.

    • Населението на градчето Беладжо в Италия, което е вдъхновило хотел Беладжио в Лас Вегас, е по-малко от броя на стаите в хотела.

    • Земните пчели и пчелите отшелници опрашват картофите.

    • Плацебото действа дори човек да знае, че е плацебо.

    • Когато изобретателят на фризбито умира, той е кремиран и превърнат във фризби.
    • Изобретателят на тоалетната хартия е печатал името си на всеки къс.

    • Охлювите имат 14 000 зъба и са почти напълно слепи.

    • Номерата на картите American Express започват с „3“, на Visa – с „4“, на Mastercard – с „5“, а на Discovery – с „6“.

    • Един облак тежи средно около 500 000кг.

    Новият невъзможен бургер е толкова вкусен, че тялото не може да го различи от истинския

    iskamdaznam
    -
    0
    Новият невъзможен бургер е толкова вкусен, че тялото не може да го различи от истинския

    Чували ли сте за „невъзможния бургер“? Широко считан е за най-добрият вегетариански хамбургер за хора, които искат най-близкото до истинското, но без месо.

    Той е огромен хит в Америка и се предлага в ресторанти из цялата страна. Създателите му скоро разкриха пред света новата версия на бургера на годишното международно изложение за потребителска електроника в Лас Вегас. Всъщност това е първият хранителен продукт, който се показва на изложението и е „оставил тълпата потресена от миризмата, текстурата, вкуса и цвета – всичките като на истински бургер“.

    Невъзможният бургер 2.0 е толкова близък до истинския, че буквално е разболял една от жените критици на вегетарианска храна, тъй като първичният ум е казвал на тялото, че яде месо, макар съзнателно да е знаела, че храната е растителна.

    „Имам доста здрав стомах. Обичам стръмните влакчета. От виртуалната реалност никога не ми прилошава.“ – разказва Джоан Солсман, отбелязвайки факта, че е вегетарианка от 10 години.

    Солсман е изпробвала бургера под формата на псевдо татарски бифтек и разкрива, че дори местният главен готвач не е могъл да направи разлика с животинския стек, освен че във вкусът му се усеща по-малко желязо. Дотук добре. Тогава Солсман прави първата си хапка от невъзможния бургер 2.0.

    „Стомахът ми започна да се противи на това, което влиза в устата ми. Измърморих, че не съм вкусвала телешко от над 10 години, надявайки се да прикрия отвращението си. Най-доброто обаче беше истинският хамбургер – с мека питка, сос, резен лук, свежа маруля и домат. Вкусът беше невероятен, защото беше като на истински хамбургер с месо.“

    Също като развиващата се индустрия на отглежданото в лаборатория месо, серията продукти Impossible (невъзможни) предлага все по-добра алтернатива, която е много повече от просто вкусен вариант за онези, които вече са избрали вегетарианството.

    Все пак, намаляването на консумацията ни на месо – и евентуално елиминирането на нуждата от ферми за добитък – е чудесно за природата, ограничава разпространението на вируси, а не на последно място – добра новина за животните, които не убиваме.

    Ако можем да направим това, докато се наслаждаваме на бургер, който е толкова вкусен, че обърква съзнанието, още по-добре.

    И ако си мислите, че това е нещо специално, само почакайте. Основателят на Impossible, Пат Браун, обяви че следващата голяма премиера на компанията ще бъде веганска пържола.

    5 престъпни гения, използвали уменията си за добро

    iskamdaznam
    -
    0
    5 престъпни гения, използвали уменията си за добро

    Лесно е да бъдеш мошеник. Трябва ти само покварен ум, липса на съвест и готовност да ходиш в същата тоалетна, в която си правиш вино, в случай че престъпната кариера не ти се получи. Но какво става, когато имаш склонност към пакости и в същото време си изпълнен с морал? Е, някои престъпни гении са открили начини да впрегнат уменията си за всеобщото добро. Говорим за хора като тези:

    1. Фалшификаторът, спасил хиляди евреи

    Не очаквате временната ви работа в тийнейджърските години да промени света. Надявате се поне да ви плащат. Когато младият Адолфо Камински започва работа в химическо чистене, за да припечели допълнително, той не осъзнава, че познанията му по премахване на петна ще го превърнат в герой.

    Когато нацистка Германия нахлува във Франция, 17-годишният Камински вижда как майка му е убита от войници, а останалите му роднини са изпратени в концлагер. По време на окупацията, пред очите му са депортирани хиляди, само защото нямали нужната документация. Камински се включва във Френската съпротива, където един от сподвижниците му открива, че има опит с почистващи химикали. Кара го да премахне нещо, което е лошо за здравето на хората: думата „евреин“ от паспортите.

    Камински знае какво да направи.  С млечна киселина той успява да изтрие мастилото от документите, без да оставя следа, след което може да напише каквото си иска. На 18 години той става най-младият фалшификатор на съпротивата, а скоро след това и най-добрият такъв. С помощта на експерти илюстратори като Сузи Шидлов, той подправя по 30 документа на час, помагайки на 500 души всяка седмица да получат нова самоличност.

    С такива умения, Камински е можел да направи състояние на черния пазар. Но той отказва да му плащат за героизма. Отказва също и да спи през повечето дни, изяждан от вина, че не работи.

    Когато нацистите са прогонени от Париж, Камински вече е спасил живота на поне 14 000 еврейски мъже, жени и деца. За заслугите си получава медал (за който не обича да говори), а уменията му са станали толкова добри, че френските тайни служби го наемат да прави фалшификати за техните шпиони. Тогава, през 60-те, той изоставя хубавия си живот във Франция, за да обикаля света и да подправя документи за хора, бягащи от диктатури – безплатно, разбира се.

    1. Джебчията, който обира само за забавление (и наука!)

    В света на развлекателния бизнес има определена йерархия. Илюзионистите са над вентрилоквистите, вентрилоквистите са над номерата с кучета, а всички са над комиците. Но има една ниша, толкова забутана, че повечето хора забравят, че съществува: театралното джебчийство. Поне така е било преди някой си Аполо Робинс да се появи отнякъде, да свие на всички часовниците и да направи света по-добро място.

    Робинс израства в семейство на крадци, но поради болест в детството нарушава двигателните му способности, затова е можел само да гледа как братята му свиват часовници в зоопарка. Но с това внимателно наблюдаване открива истинската тайна на майсторското джебчийство: Ако можеш да отгатнеш как мисли човек, тогава можеш да го разсееш с такава прецизност, че никой Ролекс да не е в безопасност, независимо от физическите ограничения.

    Оттогава Робинс е ошушкал всички пари на Чарлз Бъркли, задига годежния пръстен на Дженифър Гарнър от пръста й и обира агентите от тайните служби на президента Джими Картър. Толкова е добър, че дори успява да открадне от известните илюзионисти Пен и Телър, като изважда пълнителя от химикалката на Пен… докато той пише с нея. Робинс Успява да превърне уменията си в бизнес за милиони. Шоуто му във Вегас се разпродава за секунди и е голяма работа в Холивуд, където му плащат много пари, за да консултира във филми, учейки звезди като Уил Смит и Марго Роби на изкуството да задигаш разни неща незабелязано.

    Преподава също така уроци на полицаи как да забелязват и спират джебчии.

    1. Анализаторът, който може да спечели лотарията когато си поиска

    Канадецът Мохан Сривастава е геоложки анализатор, което вероятно е най-отегчителната комбинация от думи, изписвана някога. Но не заспивайте още, че ще пропуснете историята за това как е изиграл държавната лотария. Съдбовният момент за Сривастава идва, когато един приятел му дава лотариен билет с изтъркване като шега. Една от игрите е морски шах, която му носи цели три канадски долара. Това го кара да се замисли.

    Сривастава знае, че лотарията трябва да контролира броят на печелившите билети, за да е на печалба, която означава, че алгоритъмът, отговарящ за играта морски шах не може да е на произволен принцип, а работи по модел. С тази идея, той използва информацията от неизтъркани билети, за да открие дали печелят. Постига зашеметяващия успех от 90%. След това кара приятели да му пращат билети от цяла Северна Америка и открива, че може да разбие всяка игра на морски шах от билетчетата. Разбира също, че повечето търговци нямат нищо против да купува билети на едро и след това да ги връща неизтъркани. В общи линии открива начин да печели пари до безкрай.

    Но Сривастава се оказва един от онези анализатори с душа. Задигайки печалбите, означава че ще понижи шансовете на всички останали. Вместо да се превърне в милионер, той решава да информира организаторите на лотарията за пропуска в системата им, за да не може никой друг да се възползва. Първоначално те го игнорират, но не и след като им изпраща 20 неизтъркани билета, сортирани на печеливши и непечеливши и им казва да ги проверят.

    1. Измамникът, който ще ви научи как да разпознавате схемите

    Пол Уилсън научава мошеничеството още от ранна детска възраст, когато дядо му го учи да мами на джин. Дядката явно е бил доста готин… но е нямал представа какво е отприщил. През по-голямата част от 90-те години, Уилсън удря казина – брои карти, след цепенията и всички други легални методи, които могат да изгонят и от най-престижното казино. Само че никога не е заловен. Затова през 2000г той решава да обърне ролите и започва да учи казината как да не бъдат обирани от хора като него.

    Уилсън дава лекции за избягване на мошенически схеми, не само на обикновените хора, но и на големи корпорации, банкови групи и дори институции като MasterCard. Но най-големият му удар идва през 2002г, когато прави шоуто The Real Hustle по BBRC TV. В него, той и негови колеги деконструират схеми и разкриват как мошениците действат.

    1. Пичовете, които ще хакнат колата ви, за да я направят по-безопасна

    В дигиталната ера всичко може да бъде хакнато. Компютри, телефони, телевизори… дори малкият дисплей на микровълновата не е в безопасност. Но е трудно да навредиш кой знае колко, ако хакнеш нечий смарт тостер. Ако минем на смарт автомобили обаче, нещата стават различни. Там хакерите могат да поемат управлението и да ви изпратят в някоя пропаст с 200км/ч. Но ако колата ви е хакната от Крис Валасек и Чарли Милър, те само ще надуят радиото, ще ви отбият и ще ви изнесат лекция за това колко ненадеждна е индустрията.

    С впечатляващите си умения, те работят като експерти по киберсигурност за големи играчи като Twitter, Uber и дори американската агенция по национална сигурност. Но двамата бивши колеги обичат да се срещат понякога в свободното си време и да се занимават с благотворителност.

    През 2015г, пускат видео, в което показват как поемат контрола на джип Cherokee като хакват системата му през мобилната мрежа. За щастие инцидентът не свършва с жертви. Задоволяват се с това да си поиграят с климатика, да забавят скоростта и да пуснат песен от 90-те.

    Когато от Fiat Chrysler научават за този огромен пропуск в сигурността, правят това, която всяка автомобилна компания би направила: преструват се, че не е голяма работа. Но някой от правителството убеждава компанията да изтегли 1.4 милиона возила и да закърпи дупката в сигурността. Щастлив край, нали? Не съвсем. Само година по-късно двамата хакери отново се развихрят и доказват, че същата система пак не е сигурна. И за да се уверят, че компаниите ще се задействат, пускат в интернет напълно безплатно инструменти за хакване на автомобили за милиони долари.

    5 откачени неща от историята, които не се учат в училище

    iskamdaznam
    -
    0
    5 откачени неща от историята, които не се учат в училище

    Представяме ви, няколко странни инциденти от историята, които са твърде откачени дори за холивудски филм.

    1. Пилот от ВСВ взривява танкове с шест базуки, вързани за самолета му

    Чарлз Карпентър навлиза във Втората световна война като наблюдаващ пилот. Без радио оборудване на борда, работата му е да оглежда германските артилерийски позиции и да докладва. По-трудно е, отколкото звучи. Но след няколко просто соло мисии, на Карпентър му хрумва идея. Вместо всеки път да умира от скука, разкарвайки се напред-назад, защо да не вземе нещата в свои ръце и да победи нацистите сам? Но как да го направи само с един лек разузнавателен самолет, шест базуки, въже и най-големите топки във военновъздушните сили?

    Познахте: Карпентър завързва базуките под крилата на самолета си, след което прави система, с чиято помощ да стреля от кокпита, като дърпа въженца, закачени за тях. Смелчагата няма разрешение да стреля по време на наблюденията си, така че действа на своя глава. Прелита над Германия и започва да взривява танкове наляво и надясно като наследника на Макгайвър, Рамбо и Червения барон.

    Но лудият пилот не воюва само във въздуха. Един ден, докато поправя самолета си, германците нападат, затова Карпентър яхва един танк Шърман и започва да сипе куршуми с картечницата. Малко поувлякъл се, той тръгва да гони германците и случайно стреля по съюзнически танк. Едва не го осъждат и екзекутират за това, но го спасява самият генерал Патън.

    До края на войната Карпентър и шантавият му самолет имат потвърдени шест унищожени германски танка, което е достатъчно, за да го квалифицира като танков „ас“. За смелостта си получава всеки медал, за който можете да се сетите.

    1. Кралският секс е бил зрелищен спорт

    В стари дни, да имаш няколко деца е било най-важното нещо, което се е очаквало от една кралица. Освен това не е нещо, което кралските особи са оставяли на случайността. Когато крале и кралици са правели секс, те рядко са го правили усамотени. На първата брачна нощ са присъствали няколко зрители, които да се уверят, че всичко протича по план. 9-месечен план, за да бъдем по-точни, тъй като те наблюдавали и раждането. Когато Мария Антоанета забременяла, тя нямала никакво лично пространство за девет месеца. А по време на раждането, в стаята й се натъпкали толкова много зяпачи, че тя припаднала от жегата.

    Онези, които не можели да присъстват на кралския секс, чували за него. Креватните умения на кралете и кралиците са били тема на внимателно изучаване и подробно записване. Да се върнем към Мария Антоанета и фригидният й брак с Луи XVI. Сексуалните им проблеми са обсъждани често на срещите в кралския двор, в официална кореспонденция и дори на дипломатически преговори. Император Йосиф II пише в детайли колко нелепо ужасен е бил Луи в леглото – очевидно само „изваждал члена си, стоял две минути без да мърда в леглото, прекъсвал без да свършва и след това пожелава на съпругата си лека нощ“.

    Менструацията на кралските дами също била следена от десетки хора. Катерина Медичи имала цяла мрежа от хора, които да следят цикъла на дъщеря й.

    1. Хората са чистили всичко с урина

    Макар да можете що годе да почистите всичко с малко вода и доста търкане, най-лесният начин при упорити петна е амоняк. Преди появата на белината обаче, единствената налична течност с добро количество амоняк в нея е била урината. Това означава, че чистенето с урина е било честа практика.

    Добър пример за това е Древен Рим, където навсякъде са търкали с урина. Жълтата течност е била толкова ценна, че собствениците на перални са първите, които откриват обществени тоалетни и пълнят улиците с кофи, в които минаващите да се облекчават. Практиката продължава дори след изобретяването на сапуна, тъй като много европейци предпочитали естествената ефикасност на пикочната вода.

    Но смърдящите на урина дрехи не са били най-лошото. Преди пастата за зъби, 9 от 10 римляни се жабурели с урина, за да мият зъбите си. И не са били луди, тъй като амонякът е както стерилен, така и избелващ агент.

    1. Шести екип измерва трупа на Бин Ладен като ляга до него

    След като военноморските тюлени нахлуват в базата на Бин Ладен и го убиват, те решават да потвърдят самоличността му – за да се уверят, че не са убили неговия двойник. Но понеже не е практично да разнасят лаборатория за ДНК изследвания със себе си на стелт мисия, първото най-лесно, което могат да направят е да проверят отличителните му белези, сред които височината му от 198см. Има само един проблем: винаги подготвените тюлени не са си взели ролетка.

    Но като едни от най-големите професионалисти, войниците бързо импровизират. Един от тях се оказва висок около 182см, затова го избират да легне до Бин Ладен на пода. След това експертно заключават, че трупът е „няколко сантиметра по-висок“ и решават, че нямат нужда от повече доказателства. След мисията, президентът Обама казва: „Дадохме $60 милиона за хеликоптер за операцията. Не можахме ли да си позволим да купим ролетка?“.

    1. Моряците през ВСВ ядели сладолед на поразия

    След като идва Сухият режим в САЩ, американските алкохолни производители се оказват в търсене на нова работа. Те вече разполагали с много бутилки и хладилни камиони, така че най-лесната врътка се оказва да преминат към безалкохолни и сладолед. Народът, лишен от пиячка, с която да запълва дупките в душата си, търси утеха в сладките десерти, които заливат пазара.

    След края на Сухия режим, сладоледът остава популярен. Дори когато избухва Втората световна война и светът страда от сериозен недостиг на захар, американците консумират милиони литри сладолед всеки ден. Оказва се, че са готови да изгубят битката с диабета, преди да спечелят тази с Хитлер.

    Войниците не са изключение. Дажбите сладолед през войната са по-ценни от цигарите и чистите чорапи. Само погледнете Битката в Коралово море през 1942г. При сблъсък с японските сили, корабът Лексингтън е тежко ударен и в крайна сметка потопен. Но преди екипажът да слезе от борда, моряците се заемат с една много важна задача: Изяждат всичкия сладолед. Мъжете нахлуват във фризера на кораба и изгребват сладоледа с каските си, като ги облизват до блясък, преди да се евакуират в последния момент.

    Жените на д`Артанян

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Жените на д`Артанян

    Ежедневието на храбрите мускетари било запълнено не само с героични подвизи. В интервалите между опасните поръчения, които изпълнявали, смелчагите се радвали на вниманието на красиви дами. Именно перипетиите около тях съставляват най-четивната и развлекателна част на т. нар. „Мемоари на господин д`Артанян“ на Куртил де Сандра (1644-1712), където авторът развихря фантазията си, впрочем, като избягва да споменава конкретни имена.

    Освен „съпругата на посланика“, „богатата вдовица”, „светската дама” или „камериерката“, там се срещат женски образи, които по-късно послужили за прототипи във великия роман на Александър Дюма. На първо място, това е хазяйката на д’Артанян на улица „Старият гълъбарник“, която в „Тримата мускетари“ се превръща в очарователната Констанс Бонасио, довереница на кралицата. Куртил, който, за разлика от Дюма, не умее да слее политическата интрига и галантната хроника в красив, романтичен сюжет, я описва като „доста хубавичка жена, достойна за вниманието, което проявявали към нея“. Нейният съпруг, бивш пехотен лейтенант, предлагал, така да се каже, „удобни случаи“, понеже често пътувал и дълго отсъствал от семейното огнище. Но, вместо този сюжет да се превърне в драма и накрая дори в трагедия, както прави Дюма, когато Констанс умира, отровена от жестоката миледи, при Куртил това приключение става комедия: една вечер усъмнилият се ханджия, въоръжен с пистолет и кама, заварва двете гълъбчета в леглото. На безстрашния мускетар не му остава друго, освен да скочи от прозореца. Само по нощница, той се приземява в двора върху главите на дузина чираци, които „се възползваха от прекрасната лунна светлина, за да крадат месо“.

    Статуята на д’Артанян в Маастрихт Уикипедия

    Куртил също описва и лошата „миледи“, която мрази самоуверения гасконец, понеже той една нощ използвал тъмнината и се представил за нейния любовник граф дьо Вард. В „Мемоарите“ на Куртил миледи е дъщеря на французойка и английски лорд, избягала в Париж след английската революция от 1642 г. Тя няма клеймо на рамото си във форма на лилия. Тази мелодраматична подробност Дюма заимствал от „Мемоарите на граф Рошфор“, написани, впрочем, също от Куртил.

    Някои изследователи смятат, че миледи не е напълно измислена. Някои виждат в нея дъщеря на английския граф Хенри Нортъмбърленд. Тази млада дама идвала във Франция много пъти след смъртта на съпруга си лорд Хей, граф Карлайл, и подготвяла брака на Уелския принц с Хенриета Френска. Според мемоарите на Ларошфуко, откъдето Дюма също взел това-онова, тя била първо любовница на херцог Бъкингам, а после и на Ришельо. Участвала в прочутата аферата с брилянтеното колие на кралицата. Проблемът е, че в нейния архив не е запазено нито едно любовно писмо и не се споменава името на д`Артанян. Галантната хроника, която по онова време изобилствала с всякакви клюки, също мълчи по този въпрос. Това, впрочем, не е изненадващо, защото тогава младият д`Артанян е все още незначителна фигура.

    Но има споменаване в „Хроники от кралското преддверие“, че д’Артанян е екипирал своя полк благодарение на щедростта на някаква тайнствена „много богата вдовица, едва на двадесет и две години“, която той ухажвал. Но тези „Хроники“ не са сигурен източник. Те са ловка компилация от клюки и слухове, събрани от сборниците с галантни истории от онази епоха.

    Но дори ако всички приключения, приписвани на д`Артанян, не са съвсем исторически верни, те много добре отразяват хаотичния личен живот на младите офицери в края на царуването на Луи XIII и при регентството на Анна Австрийска. Мимолетни влюбвания, войнишко флиртуване, кръстосване на шпаги със съпруг-рогоносец или с наемници в засада, копринени стълби, преследвания от полицейските комисари… Историите от онова време са пълни с подобни епизоди, които могат да вдъхновят плодотворното перо на авторите на приключенски романи.

    д`Артанян и тримата мускетари. Арамис, Атос, д’Артанян и Портос (от ляво на дясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г. Уикипедия

    След навършване на 40-годишна възраст, когато, според разбиранията на XVII-ти век, такъв мъж вече бил старец, офицерите, уморени от галантната си свобода, били обземани, според думите на Монтен, „от меланхолично настроение“. Изтрезнелите любители на свободния живот вече търсели не втръсналите приключение, а само уютно семейно гнездо, като се оженят за вдовица с богата зестра.

    Така постъпил и д’Артанян. През ноември 1658 г. кралят и кралицата-майка, придружена от ескорт мускетари, заминава за Лион, където херцогиня Савойска довежда дъщеря си на сгледа, подготвяйки я за кралска годеница.

    Най-вероятно именно по време на това пътуване нашият лейтенант на мускетарите се среща с бъдещата си съпруга Анна. Тя била дъщеря на селски благородник, но с много достоен произход – Шарл Боайе дьо Шанлеси, барон дьо Сен. Така славният мускетар свил своето уютно гнездо.

    Свирепите революционни наказания

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Свирепите революционни наказания

    По време на Руската революция към 1921 г. вече бил преодолян първоначалния „революционен“ хаос и се определили наказанията, които губернският (областен) революционен трибунал имал право да налага.

    Например, смъртно наказание, тоест разстрел, се налагало за следните престъпления: членуване в контрареволюционна организация и участие в заговор срещу съветската власт; предателство, шпионаж, укриване на предатели и шпиони; фалшифициране на пари, подправяне на документи за контрареволюционни цели; бандитизъм, разбойничество и въоръжен грабеж; незаконна търговия с кокаин; участие в палежи и взривявания с контрареволюционни цели. Интересно е в това отношение Руската революция да бъде сравнена с Френската от 1789 г. – която служела като модел за подражание на руските болшевики.

    Съдът над краля в Конвента. Източник: Уикипедия

    И така: за да бъде арестуван човек в революционна Франция в периода 1789-1793 г.г, въобще не било нужно да е извършил някакво престъпление.

    Един от основните документи на френското революционно правосъдие бил „Декретът за подозрителните“. В него черно на бяло пише: „За подозрителни се смятат всички, които със своите действия, отношения, думи, съчинения и каквото и да било друго, предизвикват подозрение“.

    „Подозрителните“ подлежали на незабавен арест и съд от Революционния трибунал.

    Ето какво си спомня един от парижките адвокати за този орган: „Обвинителните актове на революционния трибунал обикновено се формулираха по следния начин: „Разкрит е заговор срещу френския народ, който се опитва да свали революционното правителство и да възстанови монархията. Долупосоченото лице се явява подбудител или съучастник в този заговор“.

    Чрез тази проста и убийствена формула буквално на всяка невинна постъпка можело да бъде приписано престъпно намерение.

    Например, една от многото „улики“ при обвинение в заговор било „намерение да принуди френския народ да гладува, за да го насърчи да се бунтува срещу революционния Конвент“. В това престъпление се смятал за виновен всеки човек, който имал у дома си или на друго място храна или предмети от първа необходимост в количество повече от необходимото за един ден.

    Така, например, един богат фермер, баща на 10 деца, бил осъден на смърт заради това, че негов работник, докато пресявал ръж, разсипал трици по земята. Същото обвинение повдигнали срещу парижанин заради това, че готвачката му била струпала корички хляб в дъното на бюфета, които били открити по време на обиск. Това бил един от обиските, който революционните комитети и комисари извършвали в домовете на лица, заподозрени в липса на граждански чувства (!) – под претекст за търсене на скрити оръжия, боеприпаси, хранителни продукти за повече от един ден, и накрая, в търсене на доказателства за голям „заговор срещу френския народ“.

    Обискиращите рядко си тръгвали с празни ръце. Когато не намирали нищо, което да се смята за подозрително по техните инструкции, те отнасяли бижута, часовници, златни и сребърни съдове, златни и сребърни монети…

    Г. Дюпарк, бивш иконом в двореца „Тюйлери“, бил разпознат от революционен активист на моста „Пон дю Ньоф“ и отведен в кордегардията (караулно помещение). Обвинили го, че бил раздавал входни билети на аристократи, които искали да „убиват народа“. Бил изслушан само един свидетел. Адвокатът настоял той да опише формата на билетите. Свидетелят отговорил, че били кръгли. Обвиняемият го опровергал и казал, че всички билети, издавани при влизане в двореца по време на престоя на краля в Париж, били четириъгълни. Свидетелят бил объркан – но, така или иначе, човекът бил осъден на смърт…

    Адвокатът продължава своя разказ: „Понякога успявах да постигна в съда отхвърляне на обвинението, като използвах друг метод. Принуждавах прокурора Фукие-Тенвил да отсрочи делото под претекст, че очаквам оправдателни документи, удостоверения от властите, от революционните комитети или народните съюзи. Щом споменавах такива „авторитетни“ инстанции, Фукие-Тенвил отлагаше делото. От този момент нататък обвиняемите просто биваха забравяни, тъй като трибуналът издаваше толкова много смъртни присъди, че едва се справяше с новите дела, които възникваха всяка минута”.

    И всичко това ставало не в глухата провиция, където по принцип всичко е възможно – а в столицата на Франция, в централния орган на революционното правосъдие.

    Хохломската живопис

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Хохломската живопис

    Смята се, че хохломските рисунки върху дърво са възникнали през XVII-ти век на левия бряг на Волга. Село Хохлома било важен търговски център, където носели готовите писани изделия – откъдето възникнало и названието им.

    За предметите с хохломска живопис първо се правят груби дървени заготовки. След това на струг или фреза им се придава желаната форма. Получените изделия – купи, черпаци, лъжици, поставки и чаши, на този етап се наричат „белио“. След изсушаване „белиото“ се грундира с почистена глина – „вапа“. После се изсушава в продължение на 7-8 часа и се нанасят ръчно няколко слоя ленено масло. Тази операция е много отговорна. От нея в бъдеще ще зависи качеството на дървените прибори и издръжливостта на рисунката. Изделието се маже с ленено масло 3-4 пъти.

    Съдове изрисувани в стил „Златна хохлома”. Източник: infourok.ru

    Следващ етап е втриване на алуминиев прах в повърхността на предмета. Това се извършва ръчно чрез тампон от овча кожа. Така изделието придобива красив огледално-бял блясък и е готово за рисуване.

    В хохломската живопис се използват маслени бои. Основните цветове, които определят нейната специфика, са червен и черен (цинобър и сажди), но за колорит се допускат и други: кафяв, светлозелен, жълт. Четките се изготвят от опашки на катерици, които позволяват да се прокарва много тънка линия.

    Според начина на рисуване хохломската живопис е „горна“ – когато върху сребрист фон се нанася рисунката, и „под фон“ – отначало се очертава контурът, който после се запълва с черен фон, рисунка на лист или златно цвете. Има различни видове орнаменти:

    „пряник“ – обикновено това е геометрична фигура в дъното на чашата или чинията: квадрат или ромб, украсени с изображения на трева, плодове, цветя;

    „травка“ – плетеница от големи и малки тревички;

    „кудрин“ – листа и цветя под формата на златни къдрици върху червен или черен фон.

    Майсторите използват и опростени орнаменти. Например, „крап“ – той се нанася с щампа, изрязана от гъба, или с парче плат, сгънато по специален начин. Всички изделия се рисуват на ръка, като изображенията никога не се повтарят. Но, колкото и изразителни да са те, докато образецът или фонът остават сребристи, това все още не е истинска „хохлома“,.

    Изрисуваните предмети се покриват със специален лак 4-5 пъти (с междинно сушене след всеки пласт) и накрая се закаляват в продължение на 3-4 часа в пещ при температура 150-160 градуса до образуването на маслено-лаков слой със златист цвят. Така се получава прочутата „златна хохлома“.

    Способът за имитация на позлата върху дърво, подобен на хохломския, бил използван от майсторите от Нижни Новгород в рисуването на дървени съдове още през 1640–1650 г.

    В големите занаятчийски селища Лисково, Мурашкино и Семьоновское (бъдещият град Семьонов), се изработвали дървени купи и други съдове блюда за празничната маса, които били оцветени с „оловянное дело“ – тоест, с използване на калаен прах. Този начин за оцветяване на дървени съдове, който предхождал хохломския, се формирал от опита на иконописците и местните волжки традиции.

    Производството на хохломски съдове и прибори дълго време се задържало от високата цена на калая. Той можело да бъде осигурен само от много богат клиент. Такива клиенти се оказали манастирите около Волга. Така например, селата Хохлома, Скоробогатово и още около 80 по реките Узола и Керженец изпълнявали поръчки на Троице-Сергиевия манастир. Според документите, майсторите от тези села били канени в работилниците на манастира, където да се запознаят с производството на празнични купи и блюда. Неслучайно селата Хохлома и Скоробогатово станали родина на оригиналните рисунки върху дървени съдове.

    Изработване на хохломски съдове. Художник: И. М. Баканов. Източник: Уикипедия

    Изобилието на гори и близостта на Волга – основната търговска артерия на Поволжието, също допринесли за развитието на този занаят. Натоварени с готовите изделия, корабите поемали за Городец, Нижни Новгород, Макариев, които били прочути със своите панаири, а оттам за Саратовска и Астраханска губерния През каспийските степи хохломските съдове се изнасяли за Средна Азия, Персия и Индия.

    Англичани, немци и французи охотно ги купували в пристанището Архангелск, където били доставяни през Сибир.

    Селяните изработвали, рисували и и карали дървените съдове най-вече в голямото търговско селище Хохлома, Нижегородска губерния, където ги продавали. Така се появило названието „хохломская роспись“ или просто “хохлома”.

    В наши дни са се съхранили два основни центъра за хохломска живопис –  град Семьонов, където се намират фабриките „Хохломская роспись“ и „Семеновская роспись“, и село Сьомино с предприятието „Хохломский художник“.

    Рицарският орден „Авиш“

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Рицарският орден „Авиш“

    Монашеско-рицарският орден „Авиш“ възниква като разклонение на испанския орден „Калатрава“ по време на Реконкистата на Пиренейския полуостров.

    Основан е през втората половина на XII-ти век от първия португалски крал Афонсу I Енрикеш. Орденът започва да се формира като рицарско братство през 1166-1178 гг. след освобождаването на град Евора от арабите. Първоначално той приел устава на Бенедиктинския монашески орден, а след като официално бил подчинен на ордена „Калатрава“ през 1187 г. – на Цистерцианския. Рицарите давали обети за бедност, целомъдрие и послушание, като били задължени да се сражават срещу арабите.

    Специални папски укази (були) признали еворското рицарско братство като клон на ордена „Калатрава“. Була на папа Инокентий ІІІ (същия, който удостоява българския цар Калоян с титлата „крал“) през 1201 г. узаконила владенията на ордена в Португалия и предоставила на „братята от Евора“ същите привилегии, свободи и имунитети, които имали членовете на „Калатрава“.

    Части от кулите и портите на замъка Авис, разположени на хълм. Снимка: Уикипедия

    През 1211 г. крал Афонсу II подарил на ордена град Авиш в областта Алентежу, Централна Португалия. Градът станал резиденция на Великите магистри на ордена, който оттогава станал известен като „Авиш“. Неговите рицари участвали в обсадата на Севиля през 1248 г., водени от Великия магистър Мартин Фернандеш. Португалските крале им подарили много земи, освободени след прогонването на арабите.

    През ХІІІ-ти век рицарите от „Авиш“ започнали сами да избират своите магистри, които дотогава били назначавани от краля. Това означавало все по-голямата автономност на ордена спрямо португалските крале. Стигнало се дотам, че негови представители вземали участие в работата на кортесите – общите събрания на португалската аристокрация, където се решавали важни държавни въпроси.

    В средата на XIII-ти век след упорити сражения била освободена и най-южната област на страната – Алгарве. Това отбелязало края на португалската Реконкиста. Засилването на Португалия, което естествено довело до по-големи териториални амбиции на нейните крале,  влошило сериозно отношенията й със съседна Кастилия. Сега вече официалното подчинение на ордена „Авиш“ на испанския „Калатрава“ противоречало на интересите на короната. Португалските крале настоявали пред папата в Рим „Авиш“ да бъде признат за напълно самостоятелен орден.

    През 1385 г. 21-ият Велик магистър на ордена „Авиш“ бил избран от кортесите за крал на Португалия под името дон Жоао І (в Португалия само членове на кралското семейство носели титлата „дон“). Било сложено началото на Авишката династия, която изиграла важна роля в историята на страната. Дон Жоао І започнал блестящо своето царуване с голямата победа над кастилските войски при Алжубарота на 14 август 1385 г., след която Португалия излязла решително на европейската международна арена.

    Нуно Алварес Перейра, спътник на Йоан I, с Кръста на ордена на Авиз. Снимка: theknightstemplar.org

    Именно по време на Авишката династия португалците изиграли главна роля във Великите географски открития и било положено началото на Португалската колониална империя. Последният представител на династията – крал Енрике І, царувал от 1580 до 1582 г.

    На 3 октомври 1387 г. капитулът (общото събрание), свикан в замъка Авиш, без знанието на ордена „Калатрава“ избрал за Велик загистър Фернандо Родригеш де Сикейра. Папа Бонифаций IX одобрил избора му на 8 ноември 1389. Знакът на ордена – разцъфнал зелен кръст, бил включен в герба на Португалия.

    През XV-ти век дългият спор за статута на ордена „Авиш“ между Португалия, Кастилия и Рим бил разгледан от Базелския събор през 1436 г. Той завършил с признаването на независимостта на „Авиш“ от ордена „Калатрава“, което било утвърдено с була на папа Евгений ІV през 1440 г.

    Но самостоятелността на ордена не продължила дълго. След смъртта на последния избран Велик магистър – Фернандо Родригеш де Сикейра, по времето на крал Дуарте I постът Велик магитър бил запазен за престолонаследника и оттам-нататък му се предавал по право. А през 1551 г. орденът „Авиш“ изцяло преминал под контрола на португалските крале. През 1496 и 1505 гг. неговите рицари били освободени от обетите за целомъдрие и бедност.

    През 1789 г., когато Португалия вече била изпаднала под силното влияние на идеологията, идваща от революционните веяния във Франция, орденът „Авиш“ бил отделен от държавата. Фактически, останал да съществува само формално. През 1894 г. бил реформиран като „Кралски военен орден свети Бенедикт от Авиш“ и станал предимно награда за военни заслуги.

    Бил закрит през 1910 г. и възстановен отново през 1918 г. под името „Военен орден на Авиш“ като награда за заслуги пред държавата. Постът Велик магистър преминал към държавния глава – президента на републиката (такава била съдбата и на останалите португалски рицарски ордени).

    Орден на Авис. Снимка: Уикипедия

    Днес орденът „Авиш“ има 5 степени:

    – Голям кръст: зелена лента през дясното рамо и златна звезда отляво на гърдите;

    – Гранд-офицер – знакът на ордена с лента на шията и златна звезда отляво на гърдите;

    – Командор – знакът на ордена с лента на шията и сребърна звезда отляво на гърдите;

    – Офицер – знакът на ордена на нагръдна лента с розетка отляво на гърдите;

    – Рицар – знакът на ордена на нагръдна лента отляво на гърдите.

    Знакът на ордена представлява златен лилиевиден кръст, покрит със зелен емайл. Лентите му имат изумрудено-зелен цвят.

    Пътническият транспорт в Русия през ХІХ-ти век

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Пътническият транспорт в Русия през ХІХ-ти век

    От „Ана Каренина“ знаем, че в Русия през ХІХ-ти век имало влакове. Но, освен железопътния транспорт, се използвали най-различни видове карети и файтони. Много са описани в руската класическа литература, където в тях се возят популярни герои и персонажи.

    Най-удобният, скъп и комфортен „екипаж“ (както общо били наричани пътническите превозни средства, с изключение на влаковете и водния транспорт) била каретата. Тя била напълно закрита и задължително с ресори, които омекотявали друсането. Кочияшът седял отпред, като, за разлика от пътниците, бил изложен на капризите на лошото време.  От двете страни на каретата имало фенери, които се палели, щом притъмнявало. Каретите най-често били запрягани с 3-4 коня, а леките от тях – с 2. На приеми и балове се ходело задължително с карета. Ако гостът не разполагал със своя, наемал такава. Например, Евгений Онегин бърза за бал с „наета карета“. Аристократичните герои в „Ана Каренина“ пътуват в собствени карети. Но, когато напуска съпруга си, Ана Каренина отива при сина си Серьожа, като наема такава. Дребният чиновник Макар Девушкин от „Бедни хора“ на Достоевски предава така впечатленията си: „Разкошните карети имат прозорци като огледала, вътре са тапицирани с кадифе и коприна“.

    Каретата на Екатерина Велика в Ермитаж. Снимка: Уикипедия

    Друго превозно средство бил „дормезом“-ът (в превод от френски – „спалня“). Той представлявал просторна карета със спални места, предназначена за дълги пътувания. Такава карета, наследена от родителите, имал Л. Н. Толстой. Тя била теглена от 6 коня.

    По-прости и леки „екипажи“ били каляските. За разлика от каретите, те не били закрити отвсякъде, а имали сгъваем покрив. Запрягали ги обикновено с 2 или 3 коня – но мнозина богати хора, като Троекуров в „Дубровски“ на Пушкин,  княз Андрей Болконски във „Война и мир“ или дъщерята на губернатора в „Мъртви души“ на Гогол, се возели в каляски с 6 коня.

    В разказа на Чехов „Врагове” разграничението между каляската и каретата е важна характеристика на социалната разлика между героите. Там богатият помешчик идва при доктора с каляска. Когато се оказва, че повикването било излишно, лекарят, чийто син току-що е починал, изразява своето възмущение. Помешчикът нарежда на лакея: „Кажи за този господин да приготвят каляската, а за мен да запрегнат каретата”. Каретата подчертава материалното превъзходство на помешчика над лекаря.

    Разновидности на кокетните градски каляски били „файтон“ и „ландо“.

    „Тарантас“ бил пътен екипаж, затова при него здравината била по-важна от красотата.

    „Бричка“-та била много по-лека от обемистия тарантас, но също издържала на дълги пътувания – това може да се прецени по факта, че Чичиков от „Мъртви души“ обикалял из цяла Русия именно с „бричка“.

    „Кибитка“ е много широко понятие. Така се наричала почти всяка открита отпред каляска от по-простоват тип.

    Пътешественик в кибитка със запрегната тройка. Рисунка на Аалександър Орловски. Снимка: Уикипедия

    Старинните тежки карети се наричали „колимага“ или „ридван“, но това били повече присмехулни названия.

    „Кабриолет“-ът представлявал двуколка с ресори и един, по-рядко два коня. Нямало кочияш, управлявал го някой от пътниците. Например, Константин Левин в „Ана Каренина“ вози брат си на кабриолет, който управлява сам.

    Леката двуместна двуколка понякога била наричана „таратайка“. Поради конструкцията си тя лесно се амортизирала – явно оттам тази дума преминала и в българския език като насмешливо название за стара, износена и разнебитена кола.

    Любопитно е названието на едноместната каляска с кочияш. Наричали я „егоист“ – явно, с пълно основание, защото нямало място за втори пътник.

    Абритус

    iskamdaznam
    -
    3
    Абритус

    Абртус (на латински: Abrittus) е разположен в североизточната част на България. Античното римско селище датира от периода II-IV век. Лингвистите определят етимологията на името Абритус като латинска. Според тях думата може да бъде преведена като „стръмен“. Останките на град са открити в местността Хисарлъка, намираща се на около 3 км край днешния град Разград. Абритус е част от Стоте национални туристически обекта на България.

    Абритус е построен върху развалините на тракийско селище, така че за възникването му може да се каже, че са „виновни” траките. Още в началото мястото било създадено с военна цел и през I век, селището се превръща в римски военен лагер, който през II век е преустроен в град. Периодът II-IV век се превръща в истински културен и икономически апогей. През IV век селището вече е станало добре устроен късноантичен град, който е не само укрепен с крепостна стена, но и водоснабден чрез няколко глинени водопровода. Освен това градът се превръща в център на епархия, като към 458 година негов епископ на име Марциан става известен. През 586 г. Абритус става жертва на аварските набези и бива разрушен. През VII-VIII век на негово място се появява българско селище, съществувало до Х век.

    Форумът на Абритус. Снимка: Уикипедия

    От 1953 г., мястото е обект на постоянни разкопки, благодарение, на които градът е открит през 1954 г. Абритус имал типичната римска структура – прави улици, обществени сгради, които били построени в центъра около градския площад (форум). Открита е голяма жилищна сграда със стопански части (ок. 3000 кв. м.), разположена на главната улица с посока изток-запад. Открити са 25 на брой помещения и магазини, които се намират около вътрешния двор, който е ограден с йонийска колонада. Същата колонада, с дължина 41 м, се издига и върху тротоара пред магазините на южната страна. От античното римско селище са намерени и други останки – части от крепостната стена, порти, 29 кули и др. Открит е и жертвеник с името Абритус, както и надписи, статуи, релефи, архитектурни детайли, оброчни плочи. Най-популярни са експонатите от Златният Пегас и най-мащабното късно антично съкровище, състоящо се от 835 отлично запазени златни римски монети със съвсем ясно четливи релефи и надписи датиращи от V век.

    Абритус – северна порта. Снимка: Уикипедия

    На мястото са открити останки от две християнски църкви. Първата има трикорабна архитектура и е разположена в западната част на крепостта, а втората се намира в най-високия източен край на крепостта и има устройството на еднокорабна базилика, която е опасана от голям брой стопански постройки.

    При Абритус е уреден музей и резерват. Днешният резерват е разположен на площ от 1000 дка и е изграден с цел опазване на археологическите останки на римския град Абритус, който е и основната атракция на мястото и заема площ от 150 дка. В резервата можете да се насладите на паметници не само от римската и тракийската култура, но и на такива от средновековната българска цивилизация. Нека ви кажа нещо интересно – в Абритус са открити и предмети, които се свързват с езически култ. Сред тях е жертвеник с посвещение на Херкулес от времето на император Септимий Север. Надгробните надписи на старогръцки и латински само подкрепят теорията, че градът е бил с разнородно население – римляни, българи и турци.

    Автор: Божидара Иванова

    Най-значимите научни открития на 2018 година (I част)

    iskamdaznam
    -
    0
    Най-значимите научни открития на 2018 година (I част)

    Класацията на най-важните и значими научни постижения и открития, случили се през изминалата 2018 година. Ето ги и тях:

    Изкуственото слънце на Китай

    Китайският токамак реактор EAST. Снимка: tech.sina.com.cn

    През 2018 година в експериментален токамак реактор беше достигната температура от 100 милиона градуса по Целзий. Това беше дело на изследователите от Института на физически науки в Хъфей. Тяхното постижение зашемети света, тъй като температурата на най-горещият обект в нашата слънчева система – Слънцето е „само“ 15 милиона градуса по Целзий във вътрешността си. Експертите са изказали хипотеза, че 100 милиона градуса по Целзий е най-ниската температура, от която би се нуждаел самоподдържащ се ядрен синтез на Земята. Това е най-екологичният начин за решаване на енергийните проблеми на всяка една страна по света. За гориво ще се използва водородът, тъй като е най-разпространеният елемент във Вселената. Екипът по създаването на синтеза се състои изцяло от китайци. Възможно е до няколко години да успеят в начинанието си и да създадат първият по рода си самоподдържащ се ядрен синтез. 

    Езеро от течна вода на Марс

    Под повърхността на Южния полюс на Марс беше открито огромно течно езеро с вода. Откритието е дело на съвместните усилия на учени от различни европейски университети. За откритието бил използван италианският радар MARSIS, който бил монтиран на борда на сондата „Марсекспрес“. Водоемът се намира на дълбочина 1,5 километра и има диаметър от около 20 километра. Езерото е защитено от космическите лъчи и „съответства на условията за възможно съществуване на форми на живот“. Учените от университетите „Рома тре“, „Сапиенца“ и университета в Пескара, които анализирали данните стигнали до заключението, че водоемът е там от доста време и то в сегашния си вид.

    31-километров кратер в Гренландия

    Радар на американски учени откри огромен метеоритен кратер с размерите на Париж под леда на Гренландия. Твърди се, че метеоритът се е сблъскал със Земята преди 12 хиляди години. Кратерът е част от класацията на 25-те най-големи подобни образувания на нашата планета и е първият кратер от този вид, който е намерен в Гренландия и изобщо под ледена покривка. 31 километра – това е широчината на кратера, открит под ледника Хиавата. Учените твърдят, че е възможно точно изхвърлените в атмосферата остатъци от метеорита да са причинили голяма част от разтопяването на леда на Гренландия. Така големи количества студена вода са постъпили в протока Нарес, разделящ Канада от Гренландия. Оттам са се променили и морските течения в региона. Железният метеорит е бил най-малко с големина от 1 километър, но щом не е успял да унищожи човешката цивилизация, то може би не трябва да се притесняваме толкова от евентуален удар на астероид със Земята.

    Фотоните във Вселената

     

    През 2018 година, изследователят Марко Ажело от Университета Клемсон в САЩ изчисли количеството светлина във Вселената. Накратко досега във Вселената ни са били излъчени 4×10 ^ 84 фотони. Или:

    4 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000.

    Тоест четири октилиона октодецилиона. Проучването е на базата на светлината на всички обекти – микровълновия космически фон, които някога са съществували във Вселената. Тъй като старата и бледа светлина, понякога не се вижда ясно заради по-ярките, нови и близки източници, откритието е било трудно. Но  новите технологии и гама-телескопа „Ферми“ добре са си свършили работата.

    Родиха се първите генномодифицирани бебета

    През изминалата година успешно бяха създадени и първите хора с изкуствено изменени гени в света. За новородените близначки съобщи китайският учен Хе Цзянкуй, работещ в Южен университет за наука и технологии в Шенжен. ДНК-то на децата било изменено чрез генния редактор CRISPR, който се счита за революционен заради лесното му използване в редактирането на гени. Да не забравяме, че е и евтин. Експериментът бил успешен, а децата имат естествен имунитет към ХИВ вируса. В резултат на модификацията започнаха много дебати, но китаецът продължава да е на мнение, че само така ще се справим с редица болести.

    Земните недра изобилстват от живот

    Беше изчислен мащаба на живота в земните недра. Изчисленията показват, че около 70 процента от микробите на Земята живеят в нейните дълбини, в скали, които до скоро се считаха за стерилни. Стотици проби от под континентите и океаните са били взети, за да бъде установено колко точно живот има в земните недра. Така японски кораб е извлякъл мостри на неизвестни микроби от дълбочина 2,5 км от слой на 20 милиона години. На сушата са били проведени сондажи на 5 км дълбочина, за да се вземат мостри от мините. По тези образци били изградени модели на екосистемата и се изчислил приблизителният размер на дълбоката биосфера. Така възникна теорията, че е доста възможно да има живот в недрата на други планети, например Марс.

    Откриха най-големия организъм на планетата

    Това е гъба, израсла в северната част на щата Мичиган. Наблюдението е на американският учен Матю Тоб, който изследвал растящия на Горния полуостров в Мичиган мицел на гъба и установил, че той е по-голям и по-древен, отколкото се предполагаше преди. Мицелът (скритото под земната повърхност тяло на гъбата) тежи над 440 тона и обхваща 37 хектара площ. Това е приблизително колкото теглото на три сини кита.

    Очаквайте втора част на най-значимите научни открития на 2018 година, в която ще разкажем за още интересни събития от света на науката.

    Автор: Божидара Иванова

     

    Боянската църква

    iskamdaznam
    -
    0
    Боянската църква

    Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ е средновековна българска църква (придворен параклис, по-късно превърнат в манастир) намираща се в софийския квартал Бояна, в подножието на Витоша. През 1979 г., църквата е включена като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО под № 42. През 2003 г. е превърната във филиал на Националния исторически музей. Тук през 1854 г. Виктор Григорович открива Боянския поменик на българските царе и Боянския палимпсест, които са прекрасен пример за паметници на българското средновековие.

    Храмът има два етажа, от които първият има предназначението на крипта (гробница), а втория на семеен параклис,  и попада под властта на феодала, от която някога е била част.

    Боянската църква. Снимка: Уикипедия

    Църквата е преминала през няколко строителни етапа. В края на Х век е започнало изграждането на малка едноапсидна кръстокуполна църква с вградени подпори, формиращи вписан кръст. Към многостъпалните засводени ниши и арки са добавени и „вълчи зъби“, изградени от неортогонално керамични зидарийни тела при сводовете. През ХІІ в. съоръжението е обновено. Век по-късно към западната част на старата църква е добавен притвор и малък параклис по идея на севастократор Калоян. Криптата е покрита с полуцилиндричен свод с две ниши „аркосолии“, докато параклиса е направен по подобие на първоначалната църква. Следващият строителен етап е към средата на ХІХ в., когато е достроено двуетажно преддверие наречено „Св. Никола и св. Пантелеймон“. Инициативата е на  боянчани, които решили да вложат собствените си средства, за да направят църквата по-хубава. Достойно за възхищение, нали? Първоначално селяните искали да съборят старата църква и да построят нова, но втората съпруга на Фердинанд – царица Елеонора се намесила и предоставила на селяните друг терен, за да спаси църквата. По-късно в малкия парк към църквата по нареждане на Фердинанд са засадени северноамерикански секвои и други видове, които са редки за България. Когато през септември 1917 г., царицата умира тялото и е положено до южната страна на Калояновата църква. Боянците издигат паметник на убитите във войните за обединение на България техни съселяни пред църквата. До 1954 г., църквата е действаща.

    Поглеждайки църквата, можете да станете свидетели на т.н. „живописен стил“, който представлява смесена зидария от бял камък и червени тухли. Всичко това е съчетано с керамопластична декорация от вградени цветни глазирани „чашки“. Същите декорации се срещат и в Търновските, Несебърските и Охридските български храмове.

    Стенописите на храма датират от различни епохи: XI-XII век, 1259 г. (най-ценните), XIV век, XVI-XVII век и 1882 г.

    Севастократор Калоян и Десислава. Стенопис от Боянската църква. Снимка: Уикипедия

    Стенописите в Боянската църква имат слава по целия свят. Това са 240 изображения, втори живописен слой над оригиналния, нарисувани през 1259 г. Дело са на известната група художници от Средновековието познати като Боянския майстор, които се причисляват от изкуствоведите към Търновската живописна школа. Сред тях е и името на Димитрий Зограф. Севастократор Калоян и съпругата му Десислава били ктитори на храма. Това става повод техни портрети да бъдат изографисани на северната стена. Редом до изображенията на севастократора и неговата съпруга, стоят изображения на българския цар Константин Асен и царица Ирина, които се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм. Под портретите им са отбелязани титлите им: Калоян – севастократор и ктитор, Десислава – севастократорица и ктиторица, Константин – цар, Ирина – царица.

    Боянската църква е невероятен пример за българската народна психология, предаваща се през вековете. Уникална с многообразието си, както и дълбоката психологическа трактовка на образите, днес черквата е сред Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз. И определено си струва да бъде посетена.

    Автор: Божидара Иванова

    1...818283...319Страница 82 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto