Голямата базилика в Плиска представлява религиозно-дворцов комплекс, който включва архиепископски дворец, базилика и манастир. Базиликата се намира край Националния историко-археологически резерват (НИАР) „Плиска“ и е първият и най-голям православен храм за времето си не само в България, но и в цяла Югоизточна Европа. Тя е не просто обикновен храм – комплексът е от съществено значение за ранно-средновековната българска култура на християните – от втората половина на IX до средата на XI век.

С изграждането на Базиликата се заел тогавашният владетел – цар Борис I. След завършването на храма около 875 година, в продължение на 250 години, той изпълнявал ролята не само на катедрален храм, но и на княжеска, епископска и манастирска църква, както и на средище на духовно-религиозния живот на тогавашната столица Плиска и оттам на цяла България.

4 метрова стена със зъбери разделя и защитава базиликата от външни фактори.

Интересното е, че Базиликата е построена върху т. нар кръстовиден мавзолей. Видно е, че това действие има голямо сакрално значение  за българите – все пак са решили да изградят олтарът на Голямата базилика именно там. Мавзолеят е намерен от Тотю Тотев и е познат като една от най-мистериозните постройки от периода на първата българска столица. Една от теориите по адрес на храма е на проф. Станчо Ваклинов, който смята, че мавзолеят е единственото останало от неизвестен вид български езически храм.

Друга хипотеза гласи, че в началото на това място е имало мартириум, състоящ се от кладенец-аязмо и кръстовиден храм. Павел Георгиев, който участвал в проучването твърди, че мартириумът представлявал гробницата на първия български мъченик св. Боян Енравота, който дал живота си за вярата. Заради предателството към отечествените традиции бил екзекутиран от брат си кан Маламир около 832 г. През 865г., по време на несполучливият бунт на езичниците, мартирият бил разрушен. Тогава племенникът на Енравота, цар Борис I станал ктитор на новоизградения храм и така обвързал новата религия с аристократичен исторически паметник като мартириума.

Има и друга теория, която гласи, че мястото било замислено като мавзолей на българските канове. Това е доста убедителното схващане на арх. Бояджиев. Тъй като конструкцията не била достатъчно устойчива, идеята да се превърне в катедрала след покръстването не издържала и така се наложило цялата сграда да бъде разрушена. Въпреки наличието на значителен брой паметници от тази епоха, досега не е бил откриван мавзолей на български кан, нито данни за погребален ритуал на владетелите – това е едно от нещата, които озадачават историците.

Смята се, че след разрушаването, още в края на IV или началото на V век, са изградени други сгради до базиликата – това станало с помощта на камъните над основите. Няколко века по-късно, през IX-X век, първоначално базиликата е реновирана с тухли, но в края на X век отново е разрушена. Най-вероятно това е така заради присъединяването на цяла източна България към Византия.

В частите от Голямата базилика, които са изследвани се вижда, че архиепископската резиденция заема територия в дворовете на север и на юг от храма, като в северния двор е проучен жилищен дворец, докато на запад от него – баня с хипокауст. На юг от базиликата се намира триделна сграда, помещавала дидаскалейон (училище) и скрипторий. Именно дидаскалейонът е доказателство, че зад стените на храма не са се изучавали само богослужебни книги, но и по-сериозни предмети като архитектура, право и строителство. Според легендите на това място царят посрещнал учениците на Кирил и Методий през 886 година, които се смятат за основоположници на Плисковско-Преславската книжовна школа на старобългарски език.

След щателно изследване на базиликата и територията към нея е открит некропол с гробове на членове на монашеското братство, както и светски некропол с гробове на аристократи, разположен пред аспидите на базиликата. На територията на храма се намират манастирските помещения, кухнята и трапезарията, а в източното крило на двора се разполага двуетажна сграда с 10 идентични помещения-килии, в които пребивавали монасите. В средата на двора се намира големият манастирски кладенец, а до него е втората баня, която е била с хипокауст и кръстокуполна конструкция.

До тук бяхме със сухите факти. Нека ви кажа нещо интересно – преданията разказват, че цар Борис I повикал византийски майстор живописец, който имал за задача да нарисува ловни сцени по стените на царския дворец. Художникът обаче бил монах и затова на стените изобразил второто пришествие – по-точно наказанието на грешниците и награждаването на праведниците. Когато царят видял завършеното произведение, дотолкова се стреснал от възмездието,че веднага се покръстил. Така се стигнало до християнството в България. Голямата базилика в Плиска определено е място, което всеки български християнин трябва да посети.

Автор: Божидара Иванова

Асеновата крепост, някога носила името Петрич заради мястото, където е построена, днес представлява развалини на средновековна крепост с укрепената църква „Света Богородица Петричка“.

Асеновата крепост се намира в Родопите на 2 км от град Асеновград.

Разположена е върху естествен скален масив с площ от дванадесет декара и има стратегическо разположение. До крепостта се стига по панорамен път, който се отклонява само в началото на пътя Асеновград – Смолян. Три от страните на крепостта са недостъпни.

Датира още от времето на траките, които през V век пр.н.е. построили укрепление, а през IX век крепостта е преустроена от Византийската империя, за да охранява вратата на Беломорския проход. Първите писмени сведения за крепостта са от XI век и са получени от устава на построения през 1083 година Бачковски манастир. По това време, византийският военачалник Григорий Бакуриани създава манастира и му подарява калето Петрич и всички селища, които са на негова територия.

Днес мястото носи името на цар Иван Асен II, който през 1231 г. прави ремонт, за да я заздрави. Затова първоначално е наречена Цар Асеновата крепост, а намиращият се в подножието град Станимака е преименуван на Асеновград. Издълбаният в една скала на крепостта надпис гласи следното:

„В лето 6739 (1231) индикт четвърти от бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси Севаста и изгради този град.“

По времето на римския император Юстиниан, крепостта е подновена с идеята да бъде една от 300-те крепости, където да може да се укрепят поданиците от славянски племена.

С течение на времето, първоначалната кула, която изградили византийците се разширила и около нея се обособили селата Стенимахос и Петрич. Постепенно крепостта се превърнала в самостоятелен стопански център, който имал не само администрация, но и военна власт и армия – това станало благодарение на факта, че била разположена в началото на проход, свързващ Тракия със Северна Гърция и Егейско море, и едновременно с това се намирала в богат земеделски район.

По време на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година, крепостта била превзета и е под владението на белгийския рицар Рене дьо Три. Цели тринадесет месеца, войските на българския цар Калоян нападат крепостта до появата на графа на Шампания Жофроа дьо Вилардуен, който спасява рицаря. През 1410 г. е разрушена от нахлуващите османски войски.

Асеновата крепост е най-често посещаваната забележителност около Асеновград.

Това, което прави крепостта толкова атрактивна са историческите находки от времето на траки, византийци, римляни, кръстоносци, българи и османци. Днес те се съхраняват в Историческия музей – Асеновград.

Една от най-изумителните части на крепостта е откритата под феодалния замък двуетажна църква „Св. Богородица Петричка”. Благодарение на писмените извори разбираме, че когато султан Баязид умрял през 1402 г. за престола му започнала война между двамата му сина – Сюлейман и Муса Кеседжи. Муса се укрепил в крепостта Петрич, но не успял да удържи фронта и се предал на брат си. Тогава крепостта била изцяло разрушена с цел предотвратяване на всички помисли за отцепване. Интересното е, че единствено крепостната църква „Св. Богородица Петричка” останала невредима.

Смята се, че първият етаж на църквата бил предвиден за костница, но така и не изпълнил тази си функция. Вторият етаж представлява самата църква  със стенописи, датиращи от ХІІІ век. Точно църквата е най-впечатляващата забележителност на Асеновата крепост. Днес тя е достоен пример за средновековната християнска архитектура. Ако решите да направите екскурзия до Асеновград или Бачковския манастир, няма да съжалявате, ако посетите и храма.

Автор: Божидара Иванова

През 397 г., за да усмирят вестготите, които опустошавали  в Гърция и Епир, властите на Източната римска империя в Константинопол назначили вестготския крал Аларих за имперски главнокомандващ в провинция Илирик – която приблизително съответствала на територията на бивша Югославия.

Но това не помогнало. През 401 г. варварските племена опустошили тази провинция и тръгнали към Италия.

Германецът Стилихон, който тогава бил главнокомандващ армията на Западната римска империя, следял движението на вестготите почти 10 години. Но като предпазна мярка му се наложило да изтегли легионите от границата по Рейн – това, както се надявал, трябвало да е само временно.

Обаче, в навечерието на новата 406 г. германските племена на вандалите, аланите и свевите (предците на днешните шведи) се възползвали от обстоятелството, че границата била оголена, прекосили замръзналия Рейн и нахлули в Галия (дн. Франция). В голяма степен към това ги принудили хуните, които 30 години преди това били прогонили вестготите и ги накарали да молят за убежище Римската империя.

Границата по Рейн вече била беззащитна, а на запад империята не разполагала с друга отбранителна линия. Варварските племена грабели и опожарявали всичко наоколо, нахлували все повече на запад и почти не срещали съпротива.

„Цяла Галия дими като огромна погребална клада“, пише един отчаян съвременник на онези събития.

През 408-409 гг. германските племена прекосили Пиренеите и навлезли в Испания, а франките и бургундите нападнали Галия. В Британия, от която римските легиони се изтеглили през 410 г., постепенно нахлували англите, саксите и ютите –германски племена от брега на Северно море.

Талантливият пълководец Стилихон бил екзекутиран през 408 г. поради обвинение в държавна измяна. Имперското правителство в Равена, където се бил преместил дворът,  вече не разполагало със средства за възпиране на Аларих. Преговорите за заселване на вестготите в Италия се провалили, и на 24 август 410 г. Аларих превзел и разграбил Рим.

Политическите последици от това били сравнително ограничени. Аларих умрял през 412 г., а неговият наследник Атаулф повел своето изтощено от глад племе от опустошената Италия към Югозападна Галия.

Но моралните последици от падането на Рим, разбира се, били огромни. Дотогава великият град съществувал непоклатимо вече над 1000 години, без в него да стъпи вражески крак. Свети Йероним, който по това време живеел във Витлеем, писал: „Когато най-ярката светлина изчезна, когато целият свят загина в лицето на един град, тогава аз онемях“.

Падането на Рим извадило на показ тежката морална криза, в която била изпаднала Западната империя. Тя все още се държала – били необходими още 66 години, преди да бъде свален последният римски император, но вече се намирала в състояние на агония.

Германските племена, които били притискани от хуните и привличани от богатствата на средиземноморския свят – пшеничен хляб, вино, разкошни фини тъкани и злато, наводнили империята. Те се стремели да завладеят земите и поданиците й – но съвсем не желаели да унищожат нейното политическо и културно единство. Варварите искали да я запазят колкото може по-цялостна с една-единствена цел: да станат следващите нейни господари.

Германците сключили с империята общо повече от 100 различни договора. Постъпвайки на имперска служба, те се сражавали ожесточено срещу своите братя по заповед на властите – а често и без заповед.

Атаулф искал да превърне романския свят в империя, наречена Готия. Но тъй като неговите готи били твърде недисциплинирани, той решил да стане човекът, който да възстанови Pax Romana – „Римския мир“ или, ако преведем не буквално, а смислово: „Римския свят“. Имперските власти на Запад обаче не одобрявали плановете му. Въпреки, че империята страдала жестоко от придворни интриги, бунтове на наместници в провинциите, липса на ресурси, а често и от пълната некадърност на собствените си чиновници, тя все още постигала от време на време значителни военни и политически успехи.

През 430-440-те години великият Флавий Аеций (роден в Дуросторум, дн. Силистра), главнокомандващ на армията на Западната империя, демонстрирал чудеса от съобразителност и находчивост, като използвал германските племена и дори хуните за защита на имперските интереси. В една от тези операции през 436 г. той, заедно със съюзници-хуни, унищожил почти напълно кралството на бургундите в поречието на Горен Рейн. Спомените за тази страшна геноцидна катастрофа залегнали в основата на германския средновековен епос „Песента на нибелунгите”.

Но в крайна сметка Аеций играел безнадеждна игра. За да я продължава, трябвало постоянно да увеличава залозите. Но провинция след провинция падали под властта на варварите – така тежестта, която легнала върху останалите части на империята, станала непоносима. Дори грандиозната му победа срещу Атила на Каталаунските полета не успяла да спаси империята. За атмосферата в тогавашния жалък императорски двор можем да съдим по обстоятелството, че през 454 г. самият император Валентиниан ІІІ собственоръчно и подло убил с меч великия пълководец, който нямал оръжие. Един от приближените му коментирал случая така: „Императоре, ти със своята лява ръка отряза дясната!“

Но, всъщност, убийството на Аеций представлявало забиване на меч в тялото на самата империя. До нейния край оставали 22 години.

В края на ХVІІ-ти и началото на ХVІІІ-ти век най-добрата пехота в Европа били шведските „каролинери“. Те извоювали своите победи в битките не с брой, а с храброст и умение. Изключително дисциплинирани, тези части прилагали на практика най-новите постижения на военно-тактическата мисъл по онова време.

Каролинерите били изключително ударни войски – просто нито тренирали отстъпление, нито били подготвяни да отстъпват. Те се втурвали към вражеските редици и стреляли само от близко разстояние, за да убиват. Яростната им атака сломявала бойния дух на вражеските армии и обръщала в бягство противниковите бойни формации.

За създаването на висок боен дух сред армията силно допринасяла и ярко изразената нападателна тактика, която била изключително победоносна. В същото време би било невъзможно да се въплъти тази тактика на бойното поле, ако духът на бойците бил нисък. Освен това, каролинерите се отличавали с висока религиозност и винаги се молели преди битка; често се случвало да вървят в атака, като пеят молитви и християнски религиозни химни.

Разбира се, никой не може да предвиди превратностите на войната. Най-трагичното събитие в историята на каролинерите бил „Маршът на смъртта“.

През есента на 1718 година шведският крал Карл XII нахлул в Норвегия. На генерал-лейтенант Карл Густав Армфелд била поставена задача със своята Емтландска армия да атакува близкия до крайбрежието град Трьонделаг и, което било най-важното – да превземе Тронхайм.

Задачата изглеждала лесна – трябвало да навлязат в норвежка територия само на 80 километра. Тази маневра разсичала страната на две  части и силно влошавала положението на норвежците.

На 29 август 1718 г. Армфелд пресякъл границата. След кратка съпротива норвежците се оттеглили и решили да подсилят подстъпите към Тронхайм. Генерал Буде наредил да се унищожат всички мостове и се откарат всички лодки, за да бъде спряно шведското настъпление.

В резултат шведите били принудени да спрат на 35 километра от града. Паднал първият сняг. Поради недостиг на храна, Армфелд бил принуден да даде заповед за отстъпление. Чак месец по-късно, на 26 октомври, след като частично стабилизирал ситуацията, генералът предприел второ настъпление срещу Тронхайм. По това време броят на армията му вече бил намалял от 9200 души на около 6 хиляди.

След като изминали 75 километра по планински път, неговите полкове се приближили до града на 6 ноември. На 14 ноември, след неуспешен щурм, Армфелдт вдигнал обсадата и блокирал пътищата към Тронхайм. В продължение на почти месец шведите непрекъснато били нападани от малки норвежки отряди, които водели партизанска война.

Точно по същото време – на 11 декември 1718 г., по време на обсадата на крепостта Фредрикстен при загадъчни обстоятелства загинал крал Карл ХІІ. Съобщението за това, заедно със заповед за отстъпление към Хандьол, дошло при Армфелд на 17 декември (според други източници – на 7 януари).

Армфелд реши да се оттегли по най-краткия път към Швеция през Тюдал и по-нататък към Хандьол. Шведите излези от Халтдален и изминали 30 километра до две ферми в Тюдал. На следващата сутрин армията, придружена от местен водач, продължила пътя си. До село Хандьол в Швеция оставали 55 километра.

В нормални условия това разстояние се изминавало за 2 дни. Но следобяд връхлетяла силна снежна буря и Армфелд решил да се установи на лагер върху северния склон на планината Ойфеле, на брега на езерото Есанд. В отчаяни опити да се стоплят войниците хвърляли в огньовете нискорасли брези, храсталаци, шейните и прикладите на собствените си пушки – но от това нямало голяма полза. За една нощ умрели от измръзване около 200 души.

Бурята продължавала и на следващия ден отстъплението станало хаотично. Войниците се разпръснали по околните хълмове. По-голямата част от тях достигнали шведската граница и се установили на лагер в Енайлевен. Снежните виелици все още бушували, когато първите отряди, водени от Армфелд, влезли в Хандьол. Повечето от оцелелите пристигнали там на 15 и 16 януари 1719 г.

След това главната цел била да се стигне до Дувед, където били подготвени жилища за войниците. Ала мнозина не успели да преодолеят този последен участък от трудния път и останали замръзнали в преспите.

От 5800 войници, останали дотогава в армията на Армфелд, по време на отчаяния поход загинали от студ 3700.

„Маршът на смъртта на каролинерите“ е едно от най-трагичните събития в шведската история. Днес всяка година в Тюдал се провежда историческа възстановка на този поход. В друг норвежки град – Рьорус, откъдето също преминали шведските войници, в края на юли и началото на август ежегодно се провежда музикално театрално представление под названието „Елден“. Това е една от най-големите театрални постановки на открито в Норвегия.

През 1565 г. мощна флотилия от 193 турски военни гребни кораба – галери, галиоти и галеаси, поела на поход, за да превземе остров Малта. Начело на флота били капудан-пашата (главнокомандващ на военно-морските сили на Турция) Пияле паша и пиратът Тургут-реис (Драгут). Султанът Сюлейман Великолепни поверил общото командване на Къзъл Ахметли Мустафа паша.

На борда на армадата имало мощен корпус сухопътни войски. Неговата ударна сила се състояла от 6 хиляди елитни султански еничари и 9 хиляди кавалеристи-спахии. Общият брой на турската армия възлизал на 40 хиляди войници.

Тогава Малта била владение на рицарите от Малтийския орден – бивши Родоски рицари, бивши йоанити, бивши хоспиталиери. След изтласкването на християните от Палестина едиствено Орденът на хоспиталиерите останал силата, която продължила борбата срещу мюсюлманското настъпление към Европа. След като през 1530 г. неговите членове се настанили на Малта, ги нарекли „малтийски рицари“.

Срещу турската 40-хилядна армия Великият магистър на Малтийския орден Жан-Паризо де ла Валет събрал едва 540 рицари, 1000 испански и италиански пехотинци, и около 2000 наемници, не всички от които били надеждни. Налице били и 4000 опълченци от местните жители. Така християнската отбрана се държала от около 7500 бойци.

На 18 май 1565 г. турската флота пристигнала при Малта. Сухопътните сили слезли на острова, разгърнали тежка артилерия и започнали да строят обсадни съоръжения. На брега обаче ги очаквала неприятна изненада: водоизточниците били отровени, понеже защитниците хвърлили в тях умрели животни. Сред турската армия бързо избухнала епидемия, войниците изпитвали жестока жажда. Единственият изход за турците бил да превземат крепостта с незабавен щурм. Но това не било лесно.

В продължение на цял месец се водила кървава и изтощителна битка за малкия форт „Свети Елм“, който бил ключ към главната крепост на защитниците на Малта – „Свети Анжело“

Фортът бил защитаван отчаяно от 1500 бойци – главно малтийски опълченци и испански пехотинци, водени от малтийските рицари де Гура и де Миранда, както и от полковник Мас. Под стените на „Свети Елм“ били избити най-малко 6000 турски войници.

Когато на 23 юни турците най-накрая нахлули в разрушения форт, сред неговите защитници били живи само 60 ранени бойци. Турският командващ успял да спаси 9 от тях, други 5 малтийци избягали с плуване. Разярените от тежките загуби еничари съсекли останалите с ятаганите си, а обезобразените тела били приковани към дървени кръстове и изпратени на защитниците на крепостта „Свети Анжело“ като „подарък“. В отговор на това, малтийците незабавно изклали няколкостотин турски пленници. Отсега нататък в битката за Малта никой вече нито искал, нито получавал милост.

Според легендата, след тази пирова победа Мустафа паша казал, взирайки се към мощните стени на „Свети Анжело“: „Ако такъв малък син ни струваше толкова скъпо, каква ли цена трябва да платим за бащата?“

На 15 юли турците започнали обща атака срещу крепостта по суша и море. В пролива обаче лодките с турските десанти били посрещнати от бойни плувци, набрани сред малтийските рибари и ловци на бисери. Те внезапно изниквали от водата, хващали турските войници, хвърляли ги във водата и ги давели. Но основният принос за победата бил на замаскираната оръдейна батарея на крепостта. За броени минути малтийските оръдия потопили 9 от 10-те големи турски десантни кораби, които нападали крепостта през залива.

Атаката била отблъсната, но артилерийският дуел продължил, без да спира, цяла нощ. Тогава един от снарядите ранил смъртоносно турския пират Тургут-реис, който намерил своя край на Малта.

На 7 август турските инженери успели да заложат мина под стената на крепостта „Свети Анжело“. Мощната експлозия убила много защитници и направила широк пролом в стената, в който се втурнали ликуващите еничари. Изглеждало, че „Свети Анжело“ ще падне всеки момент. Но тогава Великият магистър де ла Валет хвърлил в боя последния си резерв – 500 моряци, и атаката била отбита.

Турските войски щурмували още два пъти „Свети Анжело“. Но защитниците на Малта успели да възстановят стените и частично да компенсират загубите с хиляди доброволци, които дошли с галери от остров Сицилия. Турците отново и отново отстъпвали с големи загуби.

Добре укрепената по-малка крепост Мдина – от която кавалерията на малтийските рицари излизала в смели нападения срещу турците, също се отбранявала успешно. Защитавали се смело и още няколко малтийски крепости, които отвличали силите на турците.

Мустафа паша бил готов дори да прекара зимата в Малта, за да принуди защитниците да гладуват. Но епидемия от дизентерия косяла редиците на турците по-ужасно от картеча на малтийските оръдия. Турските моряци искали да се оттеглят към пристанищата на Северна Африка под предлог, че наближавал сезонът на бурите – но истината била, че никому не се умирало под малтийските снаряди и мечове.

На 7 септември на брега на Малта акостирала испанска ескадра, която докарала подкрепление от 8 хиляди християнски войници. Неохотно Мустафа паша заповядал общо отстъпление. Накрая той върнал свободата на деветима пленници – оцелелите защитници на форта „Свети Елм“. През есента на 1565 г. турските войски напуснали опустошения остров, осеян с плитки масови гробове.

Над 30 хиляди турци загинали при обсадата през 1565 г., която получила названието „Великата обсада на Малта“. Оцелели около 10 хиляди войници, почти всичките болни и ранени.

Защитниците на Малта загубили около 250 рицари, над 2000 обикновени войници и моряци. Загинали още 7000 обикновени граждани и опълченци.  Един очевидец си припомня, че оцелелите: „… приличаха на живи призраци, покрити с рани, но с вяра и радост в очите“.

В памет на Великия магистър на малтийските рицари, под чието мъжествено ръководство Малта издържала страшната обсада, възстановената столица на острова получила името Ла Валета.