Към 400 г. християнството станало доминираща религия на Римския свят. За този успех имало твърде сериозни причини.

Преди всичко, обществото чувствало дълбока потребност от религия, която да обещава вечен живот и душевен мир на всички хора, независимо от тяхното социално положение в този свят. За повечето от тях, особено след нахлуването на дивите варварски племена, които варваризирали територията на империя с всички последици от това – несигурност, хаос, беззакония, животът бил кратък, тежък и пълен със страдания.

Част от римляните преживели прякото или непряко влияние на персийския зороастризъм – религия, която представя света като арена на борба между силите на доброто и злото. Християнските теолози също не отричали съществуването на демони, за каквито смятали древните гръцки и римски богове. Според тях обаче, чрез благодатта на Иисус Христос човек може не само да се бори с демоните, но и да ги победи.

След като Константин Велики победил съперника си Максенций на Мулвийския мост през 312 г. и станал владетел на империята – което той отдавал на помощта на християнския Бог, военната мощ на Кръста била призната за несъмнена.

Някои християни, обаче, предлагали по-дълбоки обяснения. Свети Августин Блажени (354-430), епископ на град Хипон в Северна Африка, стигнал до християнството по дълъг път на духовни и интелектуални търсения, описание на което ни е оставил в своите „Изповеди“. От тази твърде лична духовна автобиография научаваме много неща за мирогледа на епохата, за преплитането на религиозни и философски мисли. Той обобщавал своята позиция чрез фразата:„Вярвам, за да разбирам“. Неговите изключително фини наблюдения над самия себе си, включително и над своята чувственост, са великолепен образец за подражание от творците на автобиографии до ден-днешен.

Когато през 410 г. вестготите разграбили Рим, това се почувствало едва ли не като края на света. Августин бил объркан също толкова, както и повечето от неговите съвременници. Въпреки това, неговият прочут трактат „За Божия град” бил реакция не толкова на това, несъмнено, апокалиптично събитие – колкото добре обмислена критика на все още живото езичество и равносметка на своите размисли за небесното и земното. Славата на Рим според него, както традиционно си я представяли и езичниците, и християните, нямала нищо общо със славата, която може да се намери само в Божия град – небесния Йерусалим, духовният град на всички истински християни (живи и мъртви) и на Божиите ангели. Противопоставеният на небесния Йерусалим земен град Вавилон живее не чрез вяра, а търси само земния свят. Единствената цел, която Вавилон преследва в добре подредената комбинация от гражданско подчинение и власт, е да съгласува желанията на хората, търсещи светски блага.

А Божият град (или, по-точно, тази негова част, която временно се намира на земята и живее чрез вярата) използва земния свят само по необходимост – „…докато тленното състояние, което го принуждава към това, не отмине”. В този свят двата града са смесени неразличимо, но в деня на Последния съд те ще бъдат разделени.

В областта на политическата мисъл решаваща роля изиграло твърдението на Августин, че светското, политическото управление и светската власт са полезни и дори необходими за организирането на християнски живот тук на земята.

На практика това учение още повече укрепило старата традиция на християнската църква – да подкрепя светската политическа власт. Християнските богослови ясно разбирали, че разрушаването на властта като организираща сила на обществото води към разрушаване на самото общество – затова предпочитали „лоша власт“ пред дивата анархия на безвластието, спазвайки Христовия принцип: „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу“.

Развитието на християнството било свързано с друго важно условие – признаването и усвояването на интелектуалните традиции на римския свят.  В ранната Църква имало хора, склонни да отхвърлят римската култура като езическа; те обаче останали в малцинство. Освен това, бързо станало ясно, че е просто невъзможно да се отдели сериозната богословска мисъл от съществуващите интелектуални традиции и образователни системи. Затова, поне от началото на III-ти век, най-големите богослови били високо образовани хора, които съзнателно използвали езическата риторика, наука и философия, за да развият християнската мисъл и образование.

През 529 г. император Юстиниан Велики, поради агресивната антихристиянска риторика на езическите философи от Атинската академия, ги прогонил оттам, за да сложи край на разпространяваните от тях еретични и обидни за християнството възгледи. Но, като цяло, християнската църква (въпреки, че винаги е имала известни предубеждения към светската култура) се оказала страж и пазител на традициите на гръко-римската езическа култура.

Запазена е преписка към препис на писмата на император Юлиан Отстъпник (300-363), направен от византийски монах, който яростно отхвърлял схващанията на автора: „Не си прав, куче проклето!“. Монахът ругаел Юлиан, но преписвал писмата му, за да останат за поколенията – рядък пример за религиозна толерантност дори в нашите „толерантни“ времена.

Самият факт на такава културна приемственост била от огромно значение за Европа. Картината на отминалия цивилизован, културен и прекрасен свят на Римската империя, достоен за възхищение и почит, се оказала постоянен стимул за подражание и съперничество. Дори днес всеки начинаещ студент юрист ще ви каже, че цялата съвременна юриспруденция е изградена въз основите на старото римско право.

През хилядолетието след 400 г. този образ на блестящото минало вдъхновявал европейското общество за най-ярки културни постижения. Философската традиция, въведена в християнството от Августин и други Отци на Църквата, подразбира, че земният свят поне до известна степен съществува осмислено. Духът и плътта, небето и земята – западната християнска традиция никога не разделяла с непреодолима пропаст тези понятия.

Така започвала християнизацията на Римската империя – на фона на бурни събития, по един неспокоен, но в същото време много плодотворен начин.

С развитието на италианския Ренесанс неговите принципи и идеали бавно прониквали и в Северна Европа. През XVI-ти век те вече преобладавали в интелектуалната, литературната и художествена среда на Севера – но били променяни от новите културни приоритети, породени от религиозния и емоционален климат на Реформацията и Контрареформацията.

Причините за такова закъснение във времето (все пак, началото на италианския Ренесанс е положено в началото на ХІV-ти век) изобщо не са свързани с предполагаемото обстоятелство, че в Северна Европа, и по-специално нейният образован елит, не знаели какво се случва в Италия. От време на време италианското влияние се проявявало, и то доста силно, в различни сфери на културата, например в „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър (ок. 1390 г.).

От гледна точка на жанра това произведение е силно повлияно както от Бокачо, така и от френски образци – но сюжетът, социалните и религиозни проблеми в него са чисто  английски и средновековни.

Основната разлика между Севера и Италия била, че до ХVІ-ти век северната част на Европа оставала предимно феодална и средновековна; съответно такива били и нейните литературни и художествени ценности.

Това е особено ясно чрез примера на френските хронисти от ХІV-ти век, които усвоили романтично-рицарския възглед за историята и описвали събитията от Стогодишната война именно в такъв тон. В техните летописи смелостта и рицарската учтивост били поставени над чисто военната тактика. Хронистът Фроасар разказва как в битката при Креси, където англичаните спечелили голяма победа в първия етап на Стогодишната война, малобройните техни пехотинци (тоест, „презрени селяни“) убили много французи:

„… графове, барони, рицари и кавалери, на които се бил разгневил английският крал. Бохемският крал (съюзник на французите – б. а.) казал на приближените си: „Господа, всички ми служите, всички вие сте мои приятели и братя по оръжие в този ден. Затова, понеже съм сляп, моля да ме заведете в самия разгар на битката, за да нанеса поне един удар с меча си. Рицарите се подчинили и, за да не изгубят краля в тълпата, завързали юздите на своите конете, като го поставили пред себе си. Кралят и неговите съратници се сражавали най-мъжествено, но толкова се откъснали от другите, че всички били убити и сутринта ги намерили, паднали на земята заедно със своите коне, които били завързани един за друг“.

Благородническата етика била още по-силно изразена в най-големия център на литературния и художествен патронаж северно от Алпите – при двора на бургундските владетели. Там рицарството, с неговите турнири, литературни и музикални състезания и великолепни празници, приело формата на изискан начин на живот, на който европейските дворове подражавали чак до ХVІ-ти век.

Тогавашните духовници осъждали лукса и суетата на такова прекарване на времето и дори съвременните му историци често го описвали с престорено възмущение. Тези празненства обаче играели важна роля в аристократичното общество. Ако не смятаме лова, те били единственият заместител на истинските битки, достъпен за младите благородници, които били възпитавани, че войната е най-достойното занимание в техния живот. Освен това, по време на тези празници на дамите се отреждала специална роля и част от състезанията се съпровождали с поезия и музика. Всичко това оказвало цивилизоващо въздействие върху европейското дворянство.

Разбира се, както моралистите постоянно напомняли, такива турнири били скъпи и разточителни. Но все пак те били много по-евтини от истинската война и неизмеримо по-малко разрушителни.

Фламандските градове, които плащали със своите данъци капризите на херцозите, непрекъснато критикували херцогската политика – но почти никога не възразявали срещу придворните развлечения. А когато новият херцог тържествено влизал в някой град и тържествено се заклевал да запази неговите привилегии, градският съвет се състезавал с двореца в организирането на изискани и скъпи развлечения.

Открай време в човешкото общество, независимо от епохата, се води борба между две власти: светската и духовната. Жреци срещу вождове, епископи срещу крале, папи пак срещу крале и т. н. Достатъчно е да разтворим Стария завет, за да видим как староеврейските пророци непрестанно разобличавали царете юдейски – за което мнозина от тях заплащали доста скъпо.

И когато днес определяме отделянето на църквата от държавата като нещо положително, не бива да забравяме, че това е просто пореден епизод от тази борба, която се води вече хилядолетия.

Така и разширяването на кралската власт в Англия през ХІ-ти век неизбежно срещнала съпротивата на Църквата. Тя била най-ожесточеният противник на монарсите.

Въпреки че от времето на Норманското завоевание (1066) английските крале, като правило, поддържали добри отношения с папството, проблемът за дуализма на властите бил също толкова важен за Англия, колкото и за континентална Европа.

През 1093 г. крал Вилхелм Червенокосият (упр. 1087–1100), син на Вилхелм Завоевателя, назначил изтъкнатия богослов Анселм за Кентърбърийски архиепископ – глава на английската църква.

Анселм, италиански благородник и игумен на манастира Бек в Нормандия, веднага влязъл в спор с краля за имуществото на архиепископията, което било конфискувано в миналото. Най-обобщено, аргументите на Анселм се свеждали до факта, че папата държи ключовете за Царството небесно, а нито един император, цар или херцог не е удостоен с такава мисия. Тези заявления били почти толкова обидни за краля, колкото и твърденията на папа Григорий VII, че властта на кралете и херцозите произхожда от дявола.

Отношенията на Анселм със следващия крал Хенри I (упр. 1100–1135) не били по-добри. Епископът твърдял, че земите, предоставени на епархията от краля, са свободни от васални задължения. В интерес на истината, английската църква не подкрепяла Анселм. Той налагал строго безбрачие (целибат), но мнозина енорийски свещеници и дори епископи били женени и нерядко предавали постовете си по наследство на своите синове. Освен това, църковните назначения в Англия зависели много повече от краля. Анселм прекарал дълги години в изгнание и накрая, през 1107 г., се съгласил на компромис: кралят да не назначава епископите, но все пак те да бъдат негови васали.

Приблизително 60 години по-късно между краля и Църквата избухнал спор с нова сила – този път между Хенри II и Томас Бекет, архиепископ на Кентърбъри. Ставало дума въпрос за отлъчване от Църквата на кралски чиновници, за правото на обжалване пред папския трон, за използването на доходите от свободните епархии. Най-остър бил проблемът за правото на краля да наказва служители на църквата, осъдени от църковните съдилища. Бекет остро отхвърлял това като несправедливост срещу хора, които биха били наказани два пъти за едно и също престъпление.

Тук изиграли роля личните качества на съперниците. Хенри II вярвал, че Бекет, който бил негов пръв министър (канцлер) преди самият крал да го избере за архиепископ, е нарушил своите задължения – както лични, приятелски, така и васални.

А за Бекет необходимостта да изкупи своето светско минало на придворен велможа и да защити интереса на Църквата, била също толкова важна, колкото и същността на спора.

В крайна сметка Бекет отлъчил няколко епископи, които подкрепили краля. Хенрих пред всички изказал гнева си към него. Четирима рицари изтълкували реакцията на краля като заповед и убили архиепископа в Кентърбърийската катедрала на 29 декември 1170 година. Подробно описание на смъртта на Бекет се съдържа в писмо от неговия секретар и приятел, историкът Йоан Солсбъри:

„Мъченикът стоеше в катедралата при олтара Христов, готов да страда. Дойде часът на убийството. Щом чу, че го търсят, защото рицарите, които дойдоха за него, попитаха на висок глас служителите и монасите в тълпата: „Къде е архиепископът?“, той се обърна, за да ги посрещне на стъпалата на олтара, и промълви с невъзмутимо спокойствие: “Ето ме! Какво ви трябва?” Тогава един от рицарите-убийци скочи към него и извика с ярост:“ Сега ще умреш!” Навярно, нито един мъченик не е показвал такава издръжливост по време на смъртта си, като него. Явявайки твърдост както в гласа, така и в духа си, той отговори: „Аз съм готов да умра за моя Господ, за справедливостта и за свободата на моята Църква. Вие искате моята глава и аз ви забранявам, в името на Всемогъщия Господ и под страх от анатема, да наранявате други хора“. Като каза това,той видя, че убийците са извадили мечовете си, и приведе глава, сякаш за молитва“.

В чисто интелектуално отношение Бекет дори не се доближавал до Анселм. Аргументите, които той изтъквал, били изключително повърхностни (впрочем в това отношение крал Хенри ІІ изобщо не го превъзхождал) и далеч под нивото на дискусията между папството и поддръжниците на имперската власт в континентална Европа.

Но, независимо, че Бекет загубил в интелектуален и политически смисъл, той със сигурност спечелил религиозните чувства на обикновените хора. Веднага бил обявен за мъченик. Папата го канонизирал през 1173 г., а гробницата му се превърнала в място за поклонение, известно не само в Англия, но и в цяла Европа. По своята популярност тя отстъпвала само на гробницата на апостол Яков в Сантяго де Компостела, Северозападна Испания, и на самия Рим.

Наложило се Хенри II да изкаже сурово публично покаяние.  Но на практика, обаче, властта на краля над английската църква не била отслабена. Той си запазил фактическото право да назначава нейните епископи.

Борбата между Хенри ІІ и Томас Бекет беше живописно изобразена във филма „Бекет“ от 1964 г., където ролята на краля изпълни Питър О`Тул, а образът на Томас Бекет бе пресъздаден от Ричард Бъртън.