Думата „ландскнхет“ се среща за пръв път през 1417 година  в „Хроника на земята Пруска“ на летописеца Йохан фон Посилге и означава конен полицейски жандарм, който изпълнява и военни функции.

Първите отряди ландскнехти били организирани в периода 1482-1486 г. от императора на Свещената Римска империя Максимилиан I Хабсбург. Първоначално те били образувани от свободни жители на Швабия, Алгой и Тирол, също от холандски и швейцарски мигранти в Германия.

Ландскнехтите били представители на бедните слоеве от населението, а командирите им често били рицари-дворяни. Тези отряди били своеобразен немски отговор на прочутата швейцарска пехота. Заслужава да се отбележи взаимната омраза между ландснехтите и швейцарците. Резултатът бил, че когато се срещали на бойното поле, и едните и другите не вземали пленници, а убивали заловените противници.

Както всички наемници, а в онова време често и редовни войски, по време на война ландскнехтите нерядко се занимавали с грабеж и разбойничество. Това плячкосване се дължало отчасти на липсата на система за снабдяване на армиите в онази епоха. Единственият начин да се подсигури армията с храна било изземането на хранителни припаси от населението на местностите, откъдето минавала войската.

Смятало се, че ландскнехтът печели повече пари за един месец, отколкото селянин за цяла година. Онези, които се сражавали в първите редици за двойна заплата, се наричали „допелзолднери“ (нем. – Doppelsöldner ).

Наемните войски – ландскнехтите (пехотинци) и райтерите (кавалерия), които се разпространили в Европа в периода от края на ХV-ти и началото на XVIII-ти век, били преходната форма от рицарската конница на Средновековието към редовните армии на Новото време, които се попълвали с рекрути (наборни войници).

Отрядът ландскнехти се наричал „компания“, което на много европейски езици означава и „рота“. Но, за разлика от съвремените роти, които обикновено се състоят от 100 войници, „компанията“ ландскнехти достигала няколкостотин, дори хиляда души.

Начело на „компанията“ стоял капитан. Ковчежникът пък бил длъжен да намери владетел, който да наеме ландскнехтите, да сключи с него изгоден договор и да разпределя заплащането между членовете на „компанията“ в съответствие с тяхната длъжност и заслуги.

Капитанът определял уставът на „компанията“ – набор от дисциплинарни правила, определящи задълженията и отговорностите на войниците. Той бил и върховният съдия, който определял наказанията за нарушаването на тези правила.

Дисциплината се поддържала със строги мерки – телесни наказания за нарушение на субординацията, а в случай на тежки престъпления (бягство от бойното поле) и смърт.

Наказанията обикновено се извършвали пред общия строй – те служели като средство за възпитание не само и не толкова на провинения, но и на цялата рота. Изпълнявали ги специални военни палачи – профоси.

Грабеж на цивилни или военнопленници не се смятал за голям грях, а понякога превзет със щурм град се предавал в продължение на няколко дни за разграбване от ротата като награда.

Понякога капитанът си назначавал един или повече помощници – лейтенанти (от фр. – lieu tenant, заместник). В зависимост от размера на ротата, тя можело да бъде разделена на по-малки единици, начело с командири от по-нисък ранг – сержанти, капрали, фелдфебели.

Командирите на самата „компания“ били наричани още „кондотиери“ (от итал. сondotta, „договор за наемане“). Като кондотиери често се изявявали представители на висшата аристокрация. Ландскнехтите били наемани от монарси, едри феодали, свободни градове.

Снабдяването на ротата се осигурявало от маркитанти – търговци, специализирани в продажбата на различни стоки на наемниците. Ландскнехтите печелели добре и не спестявали, затова тази търговия била доста изгодна. В походи ротата била следвана от голям обоз, където се намирали маркитанти със стоки, занаятчии (оръжейници, обущари, шивачи, бръснари и др.), подвижни публични домове, каруци с лично имущество на ландскнехтите и дори с техни семейства.

Въпреки всички разходи, наемните войски от ландскнехти в периода на разлагане на феодализма се оказали по-ефективни от ударната сила на феодалните войски – рицарската конница, а през XVI-ти век напълно я изместили от бойните полета поради следните причини.

С разпространението на огнестрелните оръжия неуязвимостта на рицарите, облечени в броня, и недостъпността на техните замъци били сведени до нула. „Оръдията убиха феодализма“, както гласи известната сентенция, приписвана на Наполеон Бонапарт.

Рицарската конница се състояла главно от представители на аристокрацията, която била сравнително малочислена. Затова армията ландскнехти, набирана от всички съсловия, била по-многобройна от рицарите – стига наемателят да имал достатъчно пари.

Рицарите били елитът на феодално общество. Те имали свои собствени политически амбиции, участвали в заговори и дворцови преврати, изменяли на сюзерена си в полза на претенденти за престола.

В същото време, ланскнехтите служели само за пари и (ако им се плащало честно и редовно според договора) нямали мотиви за участие в политически интриги – затова се радвали на по-голямо доверие от страна на монарсите.

На 27 август 2018 г. турският президент Реджеп Ердоган обяви, че в страната започва подготовка за празнуване на 1000-годишнината от битката при Манцикерт, състояла се през 1071 г.

Но какво се е случило при Манцикерт, та подготовката за празнуването започва цели 53 години преди самата годишнина?

Битката при Манцикерт между турците-селджуки и Византийската империя се състояла на 25 и 26 август 1071 г. на територията на Византия, близо до град Манцикерт.

Подобно на великите императори от Македонската (Арменската, Василиевата) династия, император Роман ІV Диоген решил лично да поведе поход срещу селджуките, които зверски и с невиждано варварство опожарявали и разорявали азиатските области на империята.

Но неуместно скъперничество и неумението на предишни владетели съкратили и деморализирали редиците на армията. При всичките си старания Роман успял да събере само наемници и необучени войници, недисциплинирани и непривикнали към съвместни действия. Но походите през 1068 и 1069 гг.  били сравнително успешни. През 1071 г. той бил съпровождан от военачалника Андроник Дука, негов конкурент за императорския трон.

Армията се състояла от 10 000 византийски войници от западната и източната области на империята, 500 души франкски и нормански наемници под командването на Русел де Байол, наемни отряди огузи и печенеги, български, грузински и арменски дружини, също и част от императорските гвардейци-викинги. Общо византийската армия наброявала между 40 000 и 70 000 воини.

Придвижването през Мала Азия било дълго и трудно. Самият Роман раздразнил войниците заради големия си личен обоз, а местното население било нападано от франкските наемници, които по-късно били изгонени от армията.

Смятайки, че селджуките са все още далеч, византийците се придвижвали към езерото  Ван, възнамерявайки да си върнат Манцикерт и близката крепост Ахлат. Междувременно, селджукският султан Алп-Арслан вече бил пристигнал в Армения с 30 000 конници и мюсюлмански съюзници от Алепо, Мосул и други градове. Неговите шпиони сред антихристиянските общности по пътя му съобщили точното местоположение на врага – докато византийците не знаели къде се намира техният противник.

Роман ІV превзел Манцикерт, а на другия ден неговите воини открили армията на турците-селджуки. Един от военачалниците бил изпратен с конен отряд на разузнаване, тъй като императорът смятал, че това не е цялата армия на Алп-Арслан. Но отрядът бил разбит, а неговият командир пленен.

На 25 август 1071 византийската армия започнала атака срещу позицията на мюсюлманите. Левият фланг се командвал от Никифор Вриений, десният от Теодор Алиат, в центъра се намирал самият император, а резервните сили били под командването на Андроник Дука.

Турците били построени във форма на полумесец, разтеглен на разстояние от 4 километра. Техните стрелци обстрелвали византийците, центърът на полумесеца бавно отстъпвал, а крилата му се премествали напред, за да обкръжат противника.

Византийците твърдо издържали на обстрела и в края на втория ден превзели лагера на Алп-Арслан. Обаче фланговете, където турските стрелци причинили най-големи щети, нарушили дисциплината си поради опитите на отделни бойци да наложат битка на селджукската конница, което тя избягвала и се оттегляла назад.

Роман заповядал на дясното крило да прикрие отстъплението на главните войски, но заповедта била разбрана неправилно. Андроник Дука, който командвал резерва, вместо да помага, започнал да разпространява лъжливи слухове за смъртта на императора.

Десният фланг почти веднага бил разгромен, защото отряди от тюркски наемници огузи и печенеги преминал на страната на родствените им турци, а някои арменски дружини побягнали. Остатъците от центъра, включително императорът и викингската гвардия, били обкръжени. Роман ІV бил ранен и пленен.

Той останал пленник на султана в продължение на една седмица. Не се съгласил с откуп от 10 милиона жълтици, затова Алп-Арслан намалил сумата до 1.5 милиона жълтици авансово и годишно доплащане от 360 хил. Една от дъщерите на Роман трявало да бъде пратена в харема на сина на султана. Арп-Арслан му осигурил охрана за завръщането в Константинопол.

След няколко неуспешни сражения с претенденти за престола Роман ІV бил пленен от Андроник Дука и ослепен. Скоро умял от възпаленията, получени при ослепяването.

Резултат от битката при Манцикерт била загубата на цяла Мала Азия. В нея вече свободно нахлували селджукси отряди, които не срещали никаква съпротива и бързо превърнали някогашната цветуща Анатолия в пустиня. Стотици хиляди християни били подкарани към робските пазари на Сирия, Египет и Средна Азия.

Германският историк Хайнрих Хелцер нарича битката при Манцикерт: „Смъртният час на великата Византийска империя“.

Именно след това трагично за империята сражение Западна Европа осъзнала опасността от страна на исляма. Император Алексей Комнин разпращал писма до всички по-значими европейски владетели с молби за помощ. Мала Азия горяла в пламъци, появила се реална опасност Константинопол да бъде отрязан от останалата територия на империята. Молбите на византийците били чути – и в 1099 г. победоносната европейска армия превзела Йерусалим. Започвала епохата на Кръстоносните походи.

Най-трайното наследство на кръстоносците, ако не броим замъците, били монашеските военни ордени.

В атмосферата на кръстоносните походи, изградени на базата на благочестие и войнственост, напълно естествено се породило желание да се съчетаят функциите на монаха и воина.

Духовно-рицарските ордени в Западна Европа представлявали организации на рицари, създадени в периода на кръстоносните походи през XI–XIII вв. Целите на онези, които били организирани в Светите земи (Палестина) били да патрулират пътищата и границите на християнските кралства там (Ордена на тамплиерите), да пазят поклонниците, да организират болници и приюти (Ордена на хоспиталиерите). Ордените, образувани в самата Европа, главно на Пиренейския полуостров, си поставяли повече национални задачи – борба срещу исляма най-вече в рамките на испано-португалската Реконкиста (ордените „Сантяго“, „Калатрава“, „Алкантара“ и „Авиш“).

След като мюсюлманите изтласкали християните от Палестина, всички ордени се събрали в Европа, където съдбата им била различна. Орденът на мечоносците се влял в Тевтонския орден, който завладял голяма част от балтийското крайбрежие – там рицарите били спрени от руския княз Свети Александър Невски в „Ледената битка“ на Чудското езеро и окончателно разгромени през 1410 г. от поляците в голямото сражение при Грюнвалд.

Тамплиерите били разобличени като отстъпници от християнството и орденът им бил закрит през 1307 г. Легендата гласи, че техните несметни богатства били откарани с 16 кораба от пристанището Ла Рошел непосредствено преди арестите – а това съкровище легнало по-късно в основата на новата организация на масоните.

Хоспиталиерите отстъпвали постепенно сред битки и сражения пред ислямското нашествие, като защитавали островите Родос (когато получили званието „Родоски рицари) и Малта. Последното тяхно велико сражение било, когато през 1565 г. турците ги обсадили на Малта – но хоспиталиерите успешно издържали обсадата и провалили плановете на султан Сюлейман Великолепни за завладяване на цялото Средиземноморие. Тогава 700 рицари и 8000 пехотинци защитавали острова срещу 40-хилядна турска армия. Когато турците накрая били отблъснати и отплавали за Константинопол, от тях били останали 15 хиляди души, а от всички защитници на Малта – 600. Хоспиталиерите съществуват и днес под названието „Малтийски орден“.

Като монаси, членовете на духовно-рицарските ордени давали обети за въздържание, послушание и бедност; а като рицари-феодали те носели оръжия, участвали в битки и сражения. Младите последователи се наричали „неофити“. Неофитът трябвало да премине задължителен обряд на посвещение.

Структурата на духовно-рицарския орден била строго йерархична. Главни негови членове били братята-рицари. Следвали братята-оръженосци и капеланите.

Орденът се оглавявал от пожизнено избран и утвърден от папата Велик магистър (Грос-майстор). Нему се подчинявали началниците на „провинциите“ (регионалните подразделения) – приорите, също и маршалите (касиерите), командорите (коменданти на замъци, крепости, фактории) и др. Те съставяли Генералния капитул, който се свиквал периодично и имал законодателна власт.

Ордените били разделени по територии – всеки си имал свои земи, където се намирали замъците и манастирите му. Самите ордени организационно се подчинявали единствено на папата.

За най-голям и силен се смятал Орденът на бедните рицари на Храма на Соломон – тамплиерите (от думата „темпл“, храм) или, преведено, храмовниците. Получил названието си, защото бил основан в Йерусалим на мястото, където бил Първият храм, построен от цар Соломон.

Членовете на ордените давали традиционните монашески обети за послушание, бедност и целомъдрие. Четвъртият обет, който определял спецификата на ордена, при тамплиерите бил да патрулират пътищата и да защитават поклонниците, които пътували към Йерусалим.

Четвъртият обет на хоспиталиерите, или рицарите на свети Йоан Йерусалимски, бил да организират болници за поклонниците (оттук и названието им, от лат. „хоспитал“ – болница).

Скоро двата ордена започнали да получават дарения и имоти от почти цяла Европа. Папите, които виждали в тях средство за разширяване на собствената си власт, им давали изключителни църковни привилегии – а в замяна искали пряко подчинение на римския престол, заобикаляйки компетенциите на местните епископи. Притежавайки големи богатства и привилегии, тамплиерите и хоспиталиерите скоро привлекли в редовете си мнозина знатни феодали и разширили дейността си далеч извън границите на Сирия и Палестина. Те намерили много имитатори в лицето на други ордени, които се отличавали с по-тясна „специализация“ и национален характер.

Испанските ордени „Сантяго“ (и неговият португалски съименник), „Калатрава“ и „Алкантара“, както и португалският „Авиш“ участвали в освобождението на страните си от мюсюлманите и след това продължили да съществуват като големи земевладелски организации на видни аристократи.

В Германия Тевтонският орден след разгрома при Грюнвалд се преименувал на „Ливонски орден“, земите му били превърнати в херцогство, на базата на което по-късно възникнало кралство Прусия.

Някои от ордените съществуват и до ден-днешен, разбира се, във видоизменен вид. Такива са испанският и португалският „Сантяго“, португалските „Авиш“ и „Орден на Христос“ (наследник на португалските тамплиери), Малтийският орден (бившите хоспиталиери). Малтийският орден има своя държава на остров Малта. „Сантяго“, „Авиш“ и Орденът на Христос“ днес са граждански отличия.

Може би е изненадващо, но в наши дни съществува и Тевтонският орден, като сегашната му дейност се изразява в организиране и поддържане на болници и други медицински учреждения.

Бойният строй на западните рицари в средновековна Европа не се отличавал с особено разнообразие. Обикновено те се строявали в една, най-много две редици на широк фронт, след което нетърпеливо очаквали сигнал да атакуват. Причината била тривиална: всеки рицар смятал за недостойно да се „крие“ зад гърба на другите в битката и бързал да се отличи с личните си подвизи в предстоящото сражение. Това, естествено, не спомагало за укрепване на дисциплината и намалявало възможностите на пълководеца да използва различни бойни формации срещу противника.

Малко по-различно било положението сред воините от различните монашески рицарски ордени. Там дисциплината обикновено била на висота. Магистрите на ордените се стремели към разнообразяване бойния строй с цел получаване на повече възможности за различно маневриране на бойното поле.

Една от известните новости при рицарите от Тевтонския орден бил бойният строй „клин“ или, както още го наричали, „глиганска зурла“. Той представлявал клиновидно построяване на бойната формация с цел „разсичане“ на неприятелските редици и разпиляване на вражеските сили.

По този въпрос обаче сред историците се водят оживени спорове.

Причината някои от тях да се съмняват в предимствата на „глиганската зурла“, е в очевидният недостатък на този начин на построяване. Най-известният исторически епизод с използване на клиновидния боен строй е прочутото „Ледовое побоище“ – битката на св. Александър Невски срещу Тевтонския орден на Чудското езеро, където рицарите биват разгромени върху ледената повърхност.

Има обаче и мнения, че описанието на „глиганската зурла“ се схваща неправилно от съвременните историци. Някои от тях смятат, че благодарение на тясното, дълбоко построяване „клинът“ позволявал да бъдат „пробити“ вражеските редици. Очевидно привържениците на тази хипотеза смятат, че в този случай се получава нещо като удар на брадва върху цепеница.

Достатъчно е обаче да се замислим по-задълбочено, за да установим, че това просто е трудно за реализиране – в този случай нападателите сами си създават проблем. Защото така върхът на „глиганската зурла“ навлиза сред вражеския строй – тоест, бойците там доброволно се озовават обкръжени от три страни. В условията на яростна ръкопашна схватка това е равно на самоубийство.

Второ: когато се сблъска с препятствие (вражески воин), конят от първата, най-тясната, редица на „клина“ ще спре, което означава автоматично спиране и на всички конници подире му.

Трето, при тази формация в началния етап на битката участват само неколцина рицари от първата редица на „зурлата“. Другите на практика бездействат. Повече от явно е, че в такава тактика няма никаква военна логика. Неприятелските удари („удари“ в буквален смисъл!) се стоварват върху малцината бойци от тази първа редица, които се оказват обречени на смърт.

Но, в такъв случай, за какво се използвала „глиганската зурла“?

„Клинът“ представлявал колона, която леко се стеснявала към предната си част. В първата редица имало от 3 до 9 воини (в зависимост от общата численост на отряда). Във всяка следваща редица броят им се увеличавал с двама – така образували равнобедрен трапец, насочен с тясната си част към неприятеля. Дълбочината на построяването достигала 5-7 реда. Например, в първата редица – 3 рицари, във втората – 5, в третата – 7, в четвъртата – 9, в петата – 11. Широкият заден край на „зурлата“ се състоял от най-опитните и добре въоръжени рицари.

Отзад „клинът“ бил подкрепен с правоъгълна колона конници, дълбока десетина редици. В средата на колоната се намирали редовите бойци: оръженосци, конни арбалетчици и пехотинци. Отляво и отдясно те били прикрити с колони тежковъоръжени рицари. Основната задача на клина била да се преодолее зоната на вражеския обстрел с минимални загуби. Добре защитените рицари прикривали пехотинците от вражеските стрели с щитовете и собствените си брони.

Някои автори, обаче, не са съгласни с това. Според тях, уязвимостта на колоната е много по-висока от тази на разгърната атакуваща редица – защото така противникът обстрелва гъста маса конници, които се движат много близко един до друг. Тесният челен фронт на „клина“ може да намали ефекта от фронтален обстрел с мощни и бавно зареждащи се артилерийски оръдия, но не и да предпази от маса стрели, падащи „навесно“.

Други изследователи смятат, че „клинът“ изглеждал по следния начин: 12 редици с общо 504 бойци. Първата редица се състои от двадесет конници. Във всяка следваща се добавят 4 души (по двама отляво и отдясно), достигайки в последната 64 бойци. Във вътрешната си част, започвайки от 5-та редица, „клинът“ включвал стрелци. По този начин „глиганската зурла“, всъщност, била не колона, а трапец, обърнат с тясната си страна срещу врага. Когато първата редица спирала, сблъсквайки се с противника, фланговите бойци от следващите редици автоматично се присъединявали към нея, защото пред тях имало празно пространство. Така се оформяла уголемена и единна първа редица. В това време конниците от центъра на „клина“ отивали по фланговете или заменяли падналите в предните редици. По този начин „зурлата“ се превръщала в разгърнат строй.

Сам по себе си „клинът“ не дава кой знае както предимство. Той не е нищо повече от средство за минимализиране на загубите в процеса на достигане до бойното поле. А след началото на битката се появявали други фактори, които и решавали изхода на сражението.

„Клинът“ неслучайно се използвал най-вече в Тевтонския орден. Той се сражавал често с руската кавалерия, която била по-маневрена от тежките рицари и в състава си имала голям брой конни стрелци. При тези условия рицарите трябвало да доведат оръженосците и пехотинците с най-малко загуби до линията на сблъсъка с основните сили на руската армия – което и се опитвали да постигнат чрез бойния строй „глиганска зурла“.

През 1480 г. италианските архитекти, поканени в Русия от Великия Московски княз Иван ІІІ да строят Кремъл, се изправили пред важен въпрос: каква форма трябвало да имат зъберите по стените и кулите? Права или раздвоена, като „лястовича опашка“? На пръв поглед, това било архитектурна подробност – но се оказало, че е проблем с политически характер.

Въпросът се състоял в това, че италианските поддръжници на папата, наричани „гвелфи“, имали замъци с правоъгълни зъбери. А зъберите по стените на противниците на папата – гибелините, били раздвоени, с форма на „лястовича опашка“. (За по-нагледно: това е формата на кръста на прочутия Малтийски орден).

След известен размисъл архитектите стигнали до правилния извод, че Великият Московски княз, като православен владетел,  определено не може да е привърженик на папата. Затова и до ден-днешен зъберите по стените на Кремъл повтарят формата на тези по замъците на гибелините – противниците на папата, в средновековна Италия.

Борбата на тези две партии обаче предопределила не само облика на стените на Кремъл – но и пътищата на западноевропейската история.

През 1194 г. на императора на Свещената римска империя Хенри VI Хохенщауфен се родил син – бъдещият крал Фридрих II. Малко след това дворът му, който скитал по Италия, спрял за известно време в южната част на страната. Там императорът се обърнал към абат Йоахим Флорски с въпрос за бъдещето на своя наследник. Отговорът бил убийствен: „О, кралю! Твоето момче е разрушител и син на погибел. Уви, Господи! Той ще разори земята и ще угнетява светините!“

Именно по време на управлението на Фридрих II (1220-1250 г.) започнала конфронтацията между двете партии – гвелфи и гибелини, която по различен начин повлияла върху историята на Централна и Северна Италия до ХV-ти век. Тази борба започнала във Флоренция и, формално, винаги оставала чисто флорентински феномен. Но обикновено флорентинците ангажирали почти целия Апенински полуостров и дори съседните страни, преди всичко Франция и Германия, в привидно „градските“ си междуособици. Как започнало всичко?

През 1216 г. на богата сватба в селишето Кампи, близо до Флоренция, станало пиянско сбиване. В действие влезли кинжали и младият благородник Буонделмонте деи Буонделмонти убил Одо Ариги. Страхувайки се от отмъщение, младежът обещал да се ожени за девойка от търговския род Амидеи, роднина на Ариги. Но нещо накарало младоженеца да развали обещанието си и да избере съпруга момиче от аристократичното семейство Донати.

Сутринта на Великден Буонделомонте на бял кон тръгнал към къщата на булката, за да сключи брачния обет. Но на главния мост на Флоренция – Понте Векио, той бил нападнат и убит от измамените Ариги. „Тогава – пише летописецът, – започна разрушението на Флоренция и се появиха нови думи: партията на гвелфите и партията на гибелините“.

Все пак, разделението между гвелфи и гибелини наистина става през XIII век – но негов източник са не междуособиците сред флорентинските кланове, а глобални процеси в европейската история.

По онова време Свещената Римска империя на германската нация се простирала от Балтийско море на север до Тоскана на юг, и от Бургундия на запад до Чехия на изток. Названията на партиите произхождат от немски. Немският род Велфи (Welf) притежавал Саксония и Бавария, италианците  произнасяли названието му като «гвелфи» (Guelfi); на свой ред «гибелини» (Ghibellini) е изопаченото немско „Вайблинген“ (Waiblingen – название на замък) – това са Хохенщауфените, които са родом от Швабия.

Папският Рим бил в състояние на непрестанна борба срещу Хохенщауфените, които искали да завладеят цяла Италия. Така северните италиански градове се озовали между чука и наковалнята – тяхната независимост била заплашена както от германските императори, така и от папите. Градовете трябвало да изберат кого да вземат за съюзник. Тези, които подкрепяли папата, били наричани „гвелфи“ (династията Велф била враг на Хохенщауфените), а противниците на папата – гибелини, съюзници на Хохенщауфените. Грубо казано, в градовете за гвелфите били пополаните (пополо – народ), а за гибелините – аристокрацията. Така геополитическите фигури се оформили: императорът, папата, градовете.

Италианските граждани почувствали властовия вакуум и не закъснели да го използват: започнало движение за самоуправление, което за 200 години напълно променило баланса на властта не само в Италия, но и в цяла Европа. Старите римски центрове, пострадали от варварите, успешно се съживявали и в Италия имало много повече граждани, отколкото в другите западни страни.

Жестокостта била задължителна част от борбата между италианските средновековни партии. Властта била жестока, но гражданите също били жестоки към нея: „виновните“ подести (кметове), консули, дори църковници бивали бити, изтръгвали езиците им, ослепявали ги, гонели ги позорно по улиците. Такива нападения давали временна илюзия за свобода. Властите отговаряли с мъчения и стимулирали доносничеството.

Политическите предпочитания се променяли доста бързо. Дали човек е гвелф или гибелин, често зависело от конкретния момент. През целия ХІІІ-ти век надали имало поне един голям италиански град, където властта да не се сменяла насила няколко пъти.

Гвелфите и гибелините въобще не били организирани партии, подчинени на ръководството на официални лидери. Те се състоели от мрежа независими групи, които си сътрудничели до известна степен под подходящо знаме. Като цяло партиите просто осигурявали вярност към папата или императора. Това била цялата им идеология.

В тази борба трудно можело да се говори за невинни или виновни. Летописецът от ХІІІ-ти век Саба Маласпина еднакво определял гвелфите и гибелините като „демони“; а Джери от Арецо наричал своите съграждани „езичници“, защото се прекланяли пред тези партийни имена, сякаш са идоли.

Всъщност, тези названия определено са подходящи и за някои съвременни политически партии. Древните римляни са го казали отдавна: „Времената се менят – хората не“.