Първите споменавания за дракони се срещат в митовете на древните шумери. Те са описани като невероятни създания, които не приличат на нито едно животно, но притежават елементи от различни зверове. Според древни акадски легенди, драконите имат лапи на куче, глава на лъв и криле на птица.

Образът на дракона присъства в почти всички митове за създаването на света. Също ги срещаме и в българския фолклор – под формата на змей или ламя.

Любопитното е, че древните хора схващат дракона не само като екзотично чудовище, но влагат в него и дълбок философски смисъл. Свещени религиозни текстове го идентифицират с изначалната сила на земята, първичния Хаос, който нерядко влиза в борба със Създателя на света. В тези космически битки обикновено се появяват сили или божества, които олицетворяват реда и поддържат равновесието във Вселената – след победата над чудовището използват трупа му, за да създадат небето и небесния свят: „И разряза вътрешностите му и прониза сърцето, и създаде от половината небесната твърд, а от другата половина – земната твърд“.

Във всяка древна страна поетите възпявали тази титанична битка. В древното вавилонско сказание „Енума елиш“ се разказва за борбата на божеството Мардук срещу  Тиамат, богинята на първичния космически океан. Един от боговете на индийския ведически пантеон – Индра, побеждава дракона Вритра, а семитският бог Ваал надвива божестото Яма, господарят на изначалния океан. Както виждаме, драконът се схваща като олицетворение на първичните сили, които съществували даже преди боговете.

Изображения на дракони има по емблемите на партските и римските военни щандарти. Дракон е националният герб на Уелс. Дракони са изобразени върху носовете на корабите на древните викинги.

При римляните драконът бил знак на кохортата – римска военна пехотна част от приблизително 480 войници. Оттук идва и по-късният термин „драгун“ – кавалерист, въоръжен с карабина, който можел да действа и като пехотинец.

Драконът е символ на върховната сила на келтите. Също бил и герб на китайския император: неговото лице било възпявано като „Лицето на дракона“, а престолът му – като „Тронът на дракона“. Митологията на будизма изобилства с разкази за дракони, а легендите на даосизма разказват за техните деяния. Драконите най-често са преставяни като подобие на крилати змии, в чийто образ се въплъщават двата свята – горният (крилете на птица) и долният (змията). Тези фантастични същества в китайската митология олицетворяват мъжкия елемент „ян“ за разлика от птицата феникс, която въплъщава женското начало „ин“. И докато образът на дракона бил символ на императора, фениксът олицетворявал императрицата.

В средновековната алхимия първичната материя (или световното вещество) се обозначавала с дракон, който хапе опашката си; тази форма на дракона се нарича „Уроборос“ (изяждащ опашката си). Образът на Уроборос бил придружаван от надписа „Всичко в Единия и Единият във всичко“.

Когато през Средновековието изобразявали дракони, „заемали“ разни части от тялото на различни животни. Подобно на Сфинкса, драконът бил символ на единството на четирите природни стихии – земя, въздух, вода и огън. Една от най-често срещаните по-късни митологични теми е битката с дракон: героят, благодарение на смелостта си, побеждава чудовището, завладява съкровищата му или освобождава отвлечената от него принцеса. Този сюжет е метафора на двойствеността на човешката природа, на вътрешния конфликт между светлината и тъмнината; олицетворява силите на безсъзнателното, които могат да бъдат използвани за постигане както на творчески, така и на разрушителни цели.

Битката с дракона символизира трудностите, които човек трябва да преодолее, за да овладее съкровищата на вътрешното знание, да спечели победа над своята първична, тъмна природа и да постигне самоконтрол. Подвизите на Херкулес, освобождаването на Андромеда от Персей, битката на Язон с дракона, легендата за скандинавския герой Сигурд и победата му над дракона Фафнир, битката на свети Георги с дракона са само някои примери за това.

Пабло Учело , 1450 година. – Битката на Св. Георги с дракона. Лондон, Национална галерия.

Всяко такова противостояние е своебразно „упътване“ как човек да се сражава със своите страхове и собствената си „тъмна страна на силата“, ако използваме популярната метафора от „Междузвездни войни“. И въпреки, че драконът, подобно на египетския бог Сет, причинява силна болка, той помага на човека да се самоопознае.

Драконите били символи на могъщите богове, които дават живот: Кетцалкоатъл –  богът на сутрешната звезда, Атум – богът на вечността, Серапис – богът на мъдростта. Този символ е безкраен, както е безкраен вечно развиващия се свят, защитаван от пръстена на Уроборос.

Древните индийски богове имат многобройни паралели в култовете на други народи – ирански, гръцки, славянски. Например, божеството на бурята Парджаня съответства на древния славянски Перун, а богът на небето Варуна – на древногръцкия Уран. Много близо до Ведите е културата на Древен Иран. Както в Индия, така и в Иран се покланяли на бога Митра, по време на религиозни церемонии пиели „сома“ – свещена напитка, очевидно притежаваща наркотичен ефект.

Известни са 4 свещени индийски „Веди“: 1. Ригведа — «Веда на химните“; 2. „Яджурведа“ — „Веда на жертвените формули“; 3. „Самаведа“ — „Веда на песнопенията“; 4. „Атхарваведа“ — „Веда на заклинанията“.

Освен боговете, във „Ведите“ действат отрицателни персонажи от по-нисък ранг: асурите – главните противници на боговете, и ракшасите – главните противници на хората.

Индусите от епохата на „Ведите“ не  разделяли природата на жива и нежива. Те вярвали, че са заобиколени от свят, в който са живи не само хората, животните, птиците, растенията, но и предметите – олтари, оръжия, домакински съдове, мехлеми и дори зарове.

Природните явления отъждествявали с определени божества: слънчевата светлина – с бога Сурия, вятърът – с бога Ваю. В същото време индо-арийците надарявали боговете си с напълно човешки страсти: любов, ревност, алчност.

Ясна йерархия в света на боговете не съществувала. Връзката между тях не е съвсем изяснена и точният брой богове не може да бъде установен. Най-често се казва, че те били 3 пъти по 11, тоест 33: 11 на небето, 11 между небето и земята и 11 на земята.

Често някой бог, прославян в един или друг химн като най-могъщ и незаменим, в друг химн се оказвал на заден план. Такава „бъркотия“ в света на боговете отразява неуредения социален живот на самите индийци, които все още нямали ясна вътрешна йерархия в своите племена.

Най-старият бог, според Ведите, е Дяус; наричали го още Бащата-Дяус. Дяус олицетворявал небето в различни форми: нощното небе е представено под формата на черен кон, украсен с бисери; бурното небе с гръмотевици – като ревящ и разярен бик. Съпругата на Диас била Притхви (Земята).

Варуна – създателят на света,  първоначално заемал главното място във ведическия пантеон. Той живеел в дворец на небето, заобиколен от други богове. След това бил свален от Индра. Ведическите химни съдържат намеци, че Индра, сам сътворен от богове, убил баща си. В един химн боговете са обвинени, че напуснали бащата Варуна и отишли при сина Индра.

Индра е и най-войнственият бог във ведическия пантеон – цар на боговете, бог на гръмотевиците и дъждовете, надарен с безгранична сила и неразрушимо оръжие – мълния или „ваджра“. На Индра са посветени повечето химни в „Ригведа“. Те хвалят неговата физическа сила и военни подвизи.

Индра призовал на двубой и победил злия дракон Вритра, който „сковал“ водите. Водите били освободени, хаосът отстъпил на организиран световен ред.

Срещу царството на Индра се противопоставяли зли демони – асури и ракшаси. Когато Индра станал цар на боговете, успял да победи демоните.

Армията на Индра се състояла от марути – синове на друго божество, Рудра. В „Ригведа“ Рудра заема подчинено място, но неговият свиреп външен вид, мощните оръжия, особено лъкът и стрелите, заставяли другите божества да се отнасят към него с голямо уважение. Рудра бил не само войнствен бог, но и лечител. Той живеел в горите и планините, внушавал страх и наказвал хората за простъпките им.

Често Рудра се асоциира с ведическия бог на огъня Агни. Агни е един от главните ведийски богове. Той е роден от небесните води и летял над земята във вид на мълния. Можел да се ражда и от триенето на сухо дърво. Агни е щедър пазач на дома, дарява здраво потомство, служи като посредник между небето и земята и предава на боговете жертвоприношенията на хората.

В по-късните ведически текстове на преден план излиза Вишну, макар в „Ригведа“ ролята му все още да не е много ясна. За него е известно, че той прекосил цялото пространство с 3 крачки. Третата крачка го завела в света на боговете.

Една от най-красивите и обичани индийски богини била Ушас – богиня на утринната зора и дъщеря на небето. Всяка сутрин в образа на красива и вечно млада девойка тя идвала в сияещи одежди, за да изгони сестра си – Нощта, и да се появи в блестяща колесница, запрегната с огнени коне.

Според една древна традиция, потвърдена в иранските митове, след смъртта си човек преминава в подземното царство на мъртвите, където царувал богът Яма („Близнак“) – едно от най-старите ведически божества. Той е първият владетел на царството на хората – след което се превръща в цар на мъртвите и сам става въплъщение на смъртта, господар на подземния свят.

В по-късните митове функциите на главните ведическите богове са ясно разпределени. Варуна – богът на водата и пазител на правилните ритуали, изпълнявал основните магически и церемониални функции; той бил абсолютно необходим участник във всички ритуали. Аналогични функции имал огненият бог Агни.

Индра бил основното военно божество, а децата на Бащата-Дяус, братята-близнаци Ашвини, „отговаряли“ за снабдяването на небесните обитатели с различни материални богатства. Нали дори боговете имали нужда да се обличат, хранят и пируват.

Съвременните магнитни компаси не работят в полярните области на планетата. Причината е, че магнитните и географските полюси на Земята не съвпадат – разстоянието между тях на Северния полюс е 900 км, а на Южния – 3000. Затова винаги е било интересно как може да се направи немагнитен компас.

Това не е нова идея. Още в Древен Китай използвали немагнитни компаси, сочещи Южния полюс. Най-старият такъв известен компас е от времето на империята Хан (206 г. пр. Хр. – 220 г. сл. Хр.). Той се състои от медна квадратна плочка и порцеланова лъжица, която с полусферичната си част се опира в центъра на плочката. Тънката дръжка висяла над плочата и винаги сочела на юг, независимо от положението на самата плоча. Съвременните изследвания показват, че пред дръжката на порцелановата лъжица се образува фино енергийно поле, което взаимодейства с магнитните линии на Южния полюс.

Немагнитният китайски компас има и друг вариант – изработвали го във формата на дървена фигурка на човек с протегната ръка, в която вкарвали неметална сърцевина. Най-прочутият уред от този тип е великолепно изработен модел на двуколесна колесница с диференциал между колелата – човечето с протегната ръка стои върху колесницата. Именно това е и един от най-сложните уреди, създадени от древната китайска цивилизация, който се използвал през цялото Средновековие и е описан в много китайски летописи. До наши дни не са достигнали оригинали на този механизъм, но по описанията в старинните документи са изработени точни функциониращи копия. Такива може да се видят в Историческия музей в Пекин, в Националния музей-дворец в Тайпе (Тайван) и в Музея на науката в Лондон.

Китайският немагнитен компас-колесница. 

Но не само китайците създавали немагнитни компаси.

Викингите, които плавали в северните географски ширини до Шпицберген, Гренландия и Америка, също разработили своя форма на немагнитния компас – който, разбира се, за разлика от китайския, показвал винаги север. Той представлявал малък дървен диск с дръжка. В горната част на диска се поставял дървен цилиндър с хоризонтална стрелка, която се върти свободно около вертикалната си ос. В стрелката се вкарвала неметална сърцевина – засега неизвестна от какъв материал, но по-всяка вероятност минерал. Пред стрелката възниквало енергийно поле, взаимодействащо с магнитното поле на Северния полюс. Подобно енергийно поле се появява и над центъра на стрелката. Такъв компас бил открит през 1948 г. при археологически разкопки в Гренландия.

Мореплавателите от епохата на викингите по време на плаване използвали и калциев карбонат (СаСО3), наричан още исландски шпат („слънчев камък“), за да определят положението на слънцето дори при облачно време. Исландският шпат е прозрачен камък, който има способност да поляризира светлината. Цветовете му обикновено са бледи, като се срещат син, розов; понякога е безцветен. Най-често срещаната му разновидност има жълто оцветяване, откъдето получил и „слънчевото“ си име в древността. На подобен принцип действа съвременният компас тип „Колсман“, който се използва от военни и граждански самолети, летящи в полярни ширини.

През ХХ-ти век в Музея на Древен Египет в Кайро била открита фигурка, напомняща съвременен самолет. Когато я изследвали, установили, че тя има поведение на немагнитен компас – пред предната й част и над центъра се наблюдавали остатъци от слаби магнитни полета.

До ден-днешен археолози, историци иинженери не успяват да обяснят докрай принципа на действие на мистериозните немагнитни и неметални компаси в Китай, Египет, Скандинавия, както и начина, по който в миналото са използвали специфичните свойства на „слънчевият камък“.

Но едно е ясно: в древни времена в различни страни, разделени от хиляди километри, хората открили приципа на действие на немагнитните видове компаси – при това в различни форми и устройства. Това означава, че са познавали такива свойства на минералите и тяхното взаимодействие с природните енергии, по-специално с магнитните полета на Земята, които даже днес не са особено ясни за съвременните учени.

Както в органичната, така и в неорганичната природа обектите си взаимодействат, независимо от техния размер, маса и тегло. Различните материали (тела) реагират различно на магнитни, гравитационни и други взаимодействия както на близки, така и на дълги разстояния. Известно е, че елементите на химическата таблица на Менделеев според взаимоотношенията помежду си се разделят на съвместими, неутрални и несъвместими. Това се наблюдава и в техните близки и далечни взаимодействия. Не е изключено отделни минерали с дългосрочно действие да са били използвани някога в дървените немагнитни компаси.

В съвременната авиация и корабоплаване се използват модерни немагнитни компаси – жироскопични и радиокомпаси. Но как древните хора са стигнали до идеята за немагнитните компаси, все още си остава загадка.