Още
    Начало Блог Страница 123

    Какво не е вярно в историята за Висящите градини на Вавилон?

    Представете си, че пътувате сред пустините на Средния изток. Като блещукащ мираж, издигащ се от пясъчния под, виждате тучна растителност върху колони и тераси с височина 25 метра. Свежи растения са се извили около високи каменни монолити. Можете да усетите аромата на екзотични цветя, докато се приближавате в района на този невероятен оазис.

    Достигнали сте до Висящите градини на Вавилон, построени през 6 век от цар Навуходоносор II.

    Съпругата на царя Амитис тъгувала по родината си Мидия, която се разполагала в северозападната част на днешен Иран. Като подарък за съпругата си, царят построил великолепна градина, която да напомня на Амитис за родните ѝ земи.

    Навуходоносор II изгражда редица водни пътища, които да служат като напоителни системи. Водата от близката река се издигала високо в градините, след което впечатляващо падала надолу. Сложна технология, заради която историците от миналото смятали, че Висящите градини са едно от седемте чудеса на древния свят.

    Много от древните гръцки историци описвали градините, а Берос – свещеник, живял в края на 4 век пр.н.е. е дал най-старото писмено описание за Висящите градини на Вавилон.

    Технологията, стояща зад създаването на напоителната система, започнала да се използва по-широко едва 4 века по-късно. Липсата на физически доказателства, съчетано с липсата на описания от първа ръка карат много историци да смятат, че легендарните Висящи градини на Вавилон всъщност никога не са съществували.

    Тогава, при проучване направено през 2013 година от д-р Стефани Дали от Оксфордския университет, показва, че древните учени и историци просто са объркали локацията на градините, както и царете, живели по онова време.

    Дали, която е една от най-уважаваните експерти по месопотамски цивилизации, открива актуализирани преводи на древни текстове. Тя достига до заключението, че не Навуходоносор II, а Сенахериб е този, който е изградил Висящите градини. Те били разположени в Ниневия, в близост до днешния град Мосул в Ирак. Това променя местоположението на градините от Вавилон в Асирия. Самият цар Сенахериб допринася за объркването на историците като нарича Ниневия с името Нова Вавилония.

    Разкопките край Мосул също подкрепят твърденията на Дали. Археолозите откриват огромни бронзови предмети, чрез които водата от Ефрат се е пренасяла в градините. Дали обяснява, че до Мосул би трябвало да е било много по-лесно да се пренесе тази вода, отколкото до Вавилон.

    Освен това, тя добавя, че асирийците завладяват Вавилон през 689 г.пр.н.е. Това се случва преди построяването на Висящите градини, затова древните гръцки историци просто са сгрешили. Разкопките на археолозите от 20 век в търсене на доказателства за Висящите градини, са насочени към Вавилон, а не към Ниневия, което ги кара да се съмняват в съществуването на древното чудо.

    Докато археолозите се разравят по-дълбоко в Ниневия, все още има шанс да бъдат открити доказателства за тези огромни и впечатляващи градини. Разкопките край Мосул се намират върху терасовиден хълм – точно както гръцките историци свидетелстват. Що се отнася до това как действително са изглеждали Висящите градини – все още не са открити описания, написани от преки очевидци.

    Развенчаваме 6 мита за животните

    Пандите имат слаб сексуален порив

    Пандите отдавна са „обвинявани“ заради това, че са в опасност от изчезване. Според някои хора това е така, защото те имат изключително слаб сексуален порив. Ако изпитваха по-голямо влечение към съвкупление, щеше да има повече от тях – така смятат някои хора. Но истината е, че пандите съществуват от около 18 милиона години – много преди хората да вземат ролята на техни спасители и това не би било възможно, ако не се размножаваха.

    Вярно е, че когато са в плен, тяхното сексуално желание е по-слабо, но те са много по-отзивчиви към противоположния пол, когато са сред дивата природа. Женската панда избира с кого да се сношава, покачвайки се високо на бамбуковото дърво, докато няколко мъжки отдолу се съревновават за вниманието ѝ. След като избере партньора си, двете панди могат да се сношават повече от 40 пъти дневно.

    Ленивците са мързеливи

    Ленивците са се превърнали в синоним за мудност и мързелуване, а днес дори се дават като пример за еволюционен провал. Но истината е, че ленивците са много по-впечатляващи, отколкото предполагаме. Те съществуват от около 64 милиона години, което означава, че са били на Земята преди вълнестите мамути и саблезъбите тигри. Тяхното мудно, но стабилно съществуване е отговорно за дългия им живот на нашата планета. Ленивците имат изключително бавна храносмилателна система и нискокалорична диета, така че изразходват по-малко енергия заради инстинкта си за оцеляване, а не защото са мързеливи. Те прекарват голяма част от деня си почти неподвижно като по този начин съхраняват енергията си, за да могат да запазят доминиращото си място в еволюционното дърво.

    Пингвините са лоялни любовници

    Императорските пингвини са известни с това, че родителите поделят родителските си задължения помежду си, като понякога бащата мъти яйцето, докато майката ловува храна за семейството. Това кара някои хора да вярват, че всички видове пингвини са въплъщение на идеалната семейна двойка от животинското царство. Въпреки че родителите действително отглеждат малките си заедно и то точно по този начин, много от видовете пингвини не са моногамни, дори императорските – 85% от тях намират нов партньор още през следващия размножителен сезон. Освен това пингвините са единствените животни, за които е известно, че обменят храна или други предмети за секс. Пингвините на Адели например се нуждаят от скални камъчета, за да изграждат гнездата си през по-топлите месеци. Тъй като нямат родителски задължения, които да ги разсейват, онези от пингвините, които нямат потомство, в крайна сметка събират повече камъни, отколкото им е необходимо и дават камъчетата в размяна на секс от женските.

    Лешоядите наблюдават умиращата си плячка

    Ако гледате достатъчно филми за оцеляване няма как да не сте забелязали, че лешоядите неуморно дебнат умиращия герой, чакайки смъртта му, след което се спускат към него, за да се нахранят. Митът, че лешоядите преследват жертвата си, докато тя все още е жива и имат силата да предскажат смъртта ѝ е наистина упорит, но това не означава, че е верен. Лешоядите не проявяват интерес към живите животни и търсят месо единствено от мъртви или разлагащи се трупове. Те не предчувстват и определено не предсказват нечия смърт, а разчитат на обонянието, за да откриват храна. Поради тази причина са сред списъка с птици, които имат изключително силно развито обоняние.

    Всички прилепи имат неистовото желание да пият кръв

    И макар че не могат да изпият всичката ни кръв и да ни пресушат, могат да ни заразят с някакво ужасяващо заболяване. Съществуват обаче множество проблеми около този така популярен мит. Истината е, че само три вида прилепи пият кръв – същинският кръвосмучещ вампир, малкият кръвосмучещ вампир и diaemus youngi. Останалите видове предпочитат да се хранят с плодове и насекоми. След като достигне плячката си, кръвосмучещият вампир открива мястото на кървенето с помощта на топлинния сензор, разположен в носа му и след това използва острите си предни зъби, за да отстрани всичката козина или косми, които биха му попречили да достигне до източника на кръв. Установено е, че само 0.05% от прилепите са болни от бяс – по-малко от кучетата и американските еноти.

    Женските хиени имат мъжки полови органи

    Гениталиите на хиените от години измъчват учените. Представителите и на двата пола изглежда имат мъжки полови органи като при женските няма видима външна вагина. Първоначално учените смятат, че хиените са хермафродити, но истинското обяснение е дори по-необичайно. Женските хиени не произвеждат сперматозоиди, което означава, че мъжкият им на пръв поглед полов орган е просто 20-сантиметров клитор.

    Необичайният облак, появил се през 536 година, който променя историята 

    През лятото на 536 година необичаен облак се появява в небето над голяма част от южна Европа, северна Африка и западна Азия. Понякога наричан „було от прах“, облакът превръща голяма част от тези континенти в студени и тъмни места.

    Тази зловеща промяна е описана от историка Прокопий Кесарийски, който освен събитието, разказва и за неописуеми болести и войни, породени поради липсата на слънчева светлина. Сирийски ръкописи описват промяната като „слънцето бе затъмнено през деня и луната през нощта, а в океана имаше бурни вълни“. В келтски документи пък се споменава „липса на хляб“ през 536 година.

    В продължение на много години учени и историци се опитват да разгадаят какво може да е провокирало Прокопий и останалите историци да опишат тези забележителни промени във времето. Съвременните проучвания дават няколко интересни предположения.

    Изглежда голяма част от останалия свят също бил засегнат от огромния облак – най-вече страните от северното полукълбо. Изследванията на дървесни пръстени от периода 536-551 година показват по-малък растеж на дърветата в Китай, Европа и Северна Америка. По-слабите слънчеви лъчи, достигащи до Земята, довели до по-ниски температури и необичайни промени в климата. За хората те оказали проблеми като по-ниско производство на храна, глад, както и социален и политически разрив.

    Няколко регистрирани събития вероятно са свързани със зловещия облак. Смъртоносната пандемия, която преминава през Византийската империя през 541-542 година, станала известна като Юстиниановата чума. Смята се, че около 1/3 от населението умира по време на разпространението на болестта. Прокопий Кесарийски описва ужасни симптоми като треска и подуване на цялото тяло.

    През 536 година в Китай цари глад и суша. Документирани са проблеми като „жълт прах, който пада на земята като сняг“. По същото време в Корея бушуват бури и стават наводнения. В Месопотамия са забелязани необикновено силни снеговалежи. Скандинавските страни също не остават незасегнати. Археологическите данни показват, че почти 75% от селата на Швеция са били изоставени през този период. Една от теориите за това преселение са набезите на викингите, но скандинавска поема от този период разказва за това как „Слънцето стана черно, а земята потъна в морето“.

    Тези сериозни климатични промени повлияват и на други исторически събития. Сред тях е миграцията на монголските племена на запад, падението на Сасанидската империя и бързия възход на исляма – твърдят експертите.

    Но какво би могло да причини такава внезапна и драматична промяна на времето? Според една от теориите климатът се е променил след силно вулканично изригване, вероятно от Централна Америка. То би могло да допринесе за оформяне на слой от пепел и прах, който да покрие небето над голяма част от континентите. Според друга теория са се случили две вулканични изригвания и по-специално през годините 536 и 540, които причиняват студ и мрак по целия свят. Трета теория предполага, че комета или метеорит са се сблъскали в Земята или ако не това, то тези тела са минали изключително близо до нашата планета, което обяснява наличието на огромни количества прах в атмосферата. Много експерти обаче смятат, че последната теория е най-малко правдоподобна.

    Независимо от това какво действително се е случило, хората живели през този период определено са били повлияни от промяната в климата и природата. Вероятно мнозина от тях са чувствали, че краят на света е близо.

    Тайландската кралица, която се удавя, защото било забранено да бъде докосвана

    Съществува цял списък с невероятни смъртни случаи на хора от кралското семейство. Като Хенри I, който бил крал на Англия от 1100 година до 1135 – период, през който той преживява най-невероятните видове размирици и вълнения, които един цар от средновековието можел да преживее.

    Той защитава границите на страната си от различни противници, а чрез брака си с шотландската принцеса Матилда, Хенри I се опитва да създаде приятелски отношения между Англия и Шотландия. Независимо колко велики били обаче някои от неговите дела, Хенри I умира изключително странно – предполага се, че той загива след като поглъща храна, в която имало миноги. Кралят не се вслушва в предупрежденията на лекаря си, който го съветвал да не опитва от подозрителното ястие. Хенри I се разболява и след кратко боледуване умира на 67-годишна възраст.

    Хенри I

    Гръцкият крал Александрос I бил едва 27-годишен, когато умира по необичаен начин през 1920. По време на разходка в летния си дворец в близост до Атина, неговото куче бива нападнато от маймуна, която изглежда принадлежала на един от слугите в двореца. Кралят се опитал да разтърве животните, но по този начин се превръща в жертва, тъй като маймуната наранява не само крака му, но и почти цялото му тяло. Раните били инфектирани и след по-малко от месец Александро I умира.

    Александрос I и съпругата му Аспазия Манос

    Разбира се необичайните смъртни случаи не се случват единствено с европейските крале. Една от най-невероятните истории е тази за кралицата на Сиам (днешен Тайланд) – Сунанда Кумариратана. Тя е първата от трите съпруги на крал Чулалонгкорн, който е известен с прогресивните реформи, които прави, сред които е и премахването на робството.

    По времето, когато умира, Сунанда Кумариратана вече имала една дъщеря и очаквала второто си дете. През май 1880 година, когато кралицата е само 19-годишна, тя предприема пътуване до лятната кралска резиденция, намираща се извън Банкок. Сунанда била придружавана от принцеса Карнаборн Бейраратана, която още не била навършила 2 години и група пазачи и слуги.

    Кралица Сунанда Кумариратана

    Достигането до лятната резиденция обаче, изисквало преминаването на река Чао Прая – най-голямата река в Тайланд. Кралицата и малката принцеса били пренесени в отделни лодки, които били дърпани от по-голямо плавателно средство. Нещата обаче се объркали и кралската лодка била отнесена от силни течения. Принцесата и кралицата, която очаквала второто си отроче, бавно потънали във водата. Никой от антуража им не се притекъл на помощ – всички наоколо само наблюдавали как двете умират.

    Кралица Сунанда Кумариратана и дъщеря ѝ принцеса Карнаборн Бейраратана

    Пазачите и всички останали на лодките дори не помръднали, защото се придържали към стар и изключително строг сиамски закон, който не позволявал на обикновените хора да докосват членове на кралското семейство. Неспазването на този закон се наказвало със смърт.

    Освен това, съществували и суеверни убеждения, които попречили животите на кралските особи да бъдат спасени. Според вярванията спасяването на човек, който се дави в реката, било свързано с нещастие. Ако някой окаже помощ на давещ се, това означавало, че ще се намесят духовете, които обитавали водите.

    След инцидента, при който животите на кралицата и малката принцеса лесно биха могли да бъдат спасени с малко помощ, крал Чулалонгкорн изпраща в затвора главния пазач, заради това, че не е дал заповед двете да бъдат спасени. Кралят бил крайно наскърбен от загубата на съпругата си, за която се говорело, че той обича най-много от всичките си жени. Погребалното шествие, направено в нейна чест, е едно от най-скъпите погребения в историята на Сиам.

    В задния двор на лятната резиденция кралят поставя паметник на кралица Сунанда и децата, който да напомня за извънредно трагичните обстоятелства, при които животите им били погубени.

    Педро Родригес Фило – убиецът на други престъпници

    Педро Родригес Фило е отговорен за най-малко 70 убийства, 10 от които извършва преди да навърши 18-годишна възраст. Жертвите на Фило не са обикновени хора, които срещал случайно на улицата. Описван като „перфектния психопат“, Фило преследвал други престъпници и хора, които са му навредили по един или друг начин.

    Животът на Фило бил труден още от момента, в който се появил на бял свят. Той е роден през 1954 година в Минас Жерайс, Бразилия. Роден е с дефект на черепа вследствие на побой, нанесен от баща му, докато майка му била бременна с него.

    Фило извършва първото си убийство, когато е само на 14. Жертвата бил заместник-управникът на града, в който живеел. Мъжът наскоро уволнил бащата на Педро, който работел като училищен пазач, заради предполагаема кражба на храна от училището. Затова Фило го прострелва с пушка.

    Второто му убийство се случва скоро след първото. Фило убива истинския крадец на храна от училището. След това той заживява в Можи дас Крузис в Сао Паоло. Там той убива един дилър на наркотици и участва в няколко обира. Там е и мястото, на което Фило се влюбва. Жената е Мария Олимпия и двамата живеят заедно, докато тя не е убита от няколко членове на престъпна банда.

    Смъртта на Мария предизвиква Фило да извършва още убийства. Той проследява няколко от мъжете, свързани с убийството ѝ и когато ги открива, Педро ги измъчва и убива, опитвайки се да изкопчи информация за мъжа, който отнема живота на любимата му.

    Следващото убийство, извършено от Педро, също е за отмъщение. Този път жертвата е неговият собствен баща – същият човек, заради когото Фило извършва своето първо убийство. Бащата на Педро бил в затвора, след като убива майка му с мачете. Педро посещава баща си в затвора, където го убива, намушквайки го с нож цели 22 пъти.

    В крайна сметка Педро е арестуван на 24.05.1973 година. Той е вкаран в полицейски автомобил заедно с други двама престъпници, един от които бил изнасилвач. Когато полицаите отварят вратата на автомобила, те откриват, че Фило вече е убил изнасилвача.

    Тук започва съвсем нова глава от престъпния живот на Педро. Изпратен в затвор, където бил обграден от престъпници, Фило просто не можел да понесе обстановката. Зад решетките той убива най-малко 47 от затворниците. Той твърдял, че е убивал единствено онези, които според него заслужавали да бъдат наказани по този начин.

    По време на интервю, Фило споделя, че изпитвал удоволствие да убива други престъпници. Макар че е осъден на 128 години лишаване от свобода, престъпленията, които извършва докато е зад решетките, допринасят за увеличаване на присъдата му, която е променена на 400 години. Но според бразилските закони максималната присъда за лишаване от свобода е 30 години.

    Фило излежава още 4 допълнителни години заради убийствата, извършени зад решетките и е освободен през 2007 година.

    Трагичната съдба на „жената маймуна“ Джулия Пастрана

    Когато майката на Джулия Пастрана ражда дете, изцяло покрито с гъсти черни косми, тя била убедена, че някаква свръхествествена сила се е намесила. През 1836 година, след като е открита скрита в пещера с вече 2-годишната си дъщеря, мексикански пастири връщат жената и детето в близкия град. Въпреки нейния необичаен външен вид, който подтикнал майка ѝ да се скрие от хората, нежният характер на малката Джулия накарал местните да я обикнат, а самият губернатор в крайна сметка я приема в дома си.

    Когато навършва 20 години Джулия решава да напусне дома на губернатора и да се върне при племето си в западно Мексико. Тя обаче така и не достига до родното си място. Някъде по пътя Джулия среща американски шоумен, който по някакъв начин успява да я убеди, че мястото ѝ и бъдещето ѝ са на сцената.

    Милата жена, която имала физически проблем, се превръща в знаменитост в средата на 1800-те години. Макар че можела да пее и да танцува, както и да говори на няколко езика, публиката не идвала да се наслаждава на уменията ѝ, а да се взира във вече известната като „жена маймуна“ от Мексико. Нейният мениджър Теодор Лент направил всичко възможно да подбере по-голяма публика, твърдейки, че Джулия е наполовина жена, наполовина животно.

    Много от псевдо учените от Викторианската епоха уверено подкрепили идеята на Лент. Някои от тях дори издали сертификати, с които удостоверявали, че Джулия не е истинска жена, а нов вид – наполовина човек, наполовина маймуна.

    Разбира се имало и истински учени, които се срещали с Пастрана и заявили, че въпреки необичайния ѝ външен вид, тя е напълно нормална жена. Чарлз Дарвин я описва като „забележителна жена“, макар и с „дебела мъжка брада и окосмено чело“.

    Джулия станала толкова известна, че Лент осъзнал, че има вероятност да изгуби своята звезда от ръцете на някой, който е по-богат от него, затова решава да се обвърже с нея на едно по-сериозно ниво – предлагайки ѝ брак. „Гениалният“ план на Лент обаче се развил по неочакван начин, когато съпругата му забременява през 1859 година, докато двамата пътуват до Москва.

    Джулия била малка жена (тя била висока само 1.40 метра), а тазът ѝ бил толкова тесен, че лекарите се опасявали, че раждането ще е прекалено трудно. Притесненията им се оказали правилни, тъй като се наложило да използват форцепс, за да извадят бебето, което довежда до тежки разкъсвания. Новороденото живее малко повече от ден след раждането си, а майката Джулия 5 дни. Оказало се, че малкото момченце е наследило гена на майка си, който я направил толкова известна –  то било покрито с тъмни косми.

    Лент бил съкрушен повече от загубата на своята атракция Джулия, отколкото на своята съпруга и дете. След смъртта им, той успява да се утеши като незабавно продава телата им на професор от Московския университет, който ги балсамира чрез нов и изключително успешен метод. Когато накрая Лент вижда колко добре запазени са телата на съпругата и детето му, той решава, че все още може да печели пари от тях. Той взема телата им и ги изкарва на показ в Лондон.

    Дори смъртта не могла да освободи Джулия от погледите на жадната за сензации публика. Нейната мумия и тази на детето ѝ били представяни на изложения в цяла Европа в продължение на десетилетия след кончината ѝ. Въпреки това историята на Пастрана не е забравена. През 2013 година тя най-накрая е върната у дома, благодарение на официална петиция на мексикански политици. Тя е погребана в близост до мястото, където е родена и най-накрая е отдалечена от погледите на любопитните.

    Един от най-брилянтните математици на XX век – Курт Гьодел умира от глад, защото смятал, че някой иска да го отрови

    Смятан за един от най-революционните математици на 20 век, австриецът Курт Гьодел създава изключително ценни теореми още когато е на 20-годишна възраст. Към края на житейския си път обаче, той се променя и попада в капана на лудостта. Измъчван от параноя, Гьодел не можел да яде храна, която преди това не била опитана от съпругата му.

    Курт Гьодел е роден през 1906 година в Бърно. Той бил умен, но и нервен още от ранна възраст. Семейството му го наричало със забавния прякор „Herr Warum” или „Господин Защо“, заради това, че непрестанно задавал въпроси. Гьодел бил забележителен студент и през 1929 година, когато е само на 23 завършва докторантура във Виенския университет.

    По време на обучението си Гьодел среща Адел Нумбурски – разведена танцьорка, която била с 6 години по-възрастна от него. Родителите му се противопоставят на брака на влюбените, което разстройва Курт, който бил особено близък с майка си. Но Адел била огромна опора за своя любим. Те сключват брак 10 години по-късно и тя остава до него до края на живота му.

    През 1931 година Гьодел публикува своите Теореми за непълнота, които напълно изумяват математичния свят, принуждавайки математиците да започнат да се питат какво означава това да вярват, че нещо е вярно. По-късно той става един от хората, които разработват теорията за рекурсивните функции, които са част от основите на компютрите. Но успешната му работа е придружена с кризи в личния му живот. Гьодел прекарва значително време в средата на 30-те години в санаториум за психично болни.

    В периода между двете световни войни Гьодел е член на група интелектуалци и философи, известни като Виенски кръг. През 1938 година той и съпругата му Адел заживяват в Принстън, Ню Джърси, където остават до смъртта на Гьодел през 1978.

    В Принстън Гьодел се сприятелява с друг велик учен на своето време – Алберт Айнщайн. Двамата често се разхождали заедно и разговаряли на родния си език – немски. Айнщайн дори придружава Гьодел на неговото изслушване за получаване на американско гражданство през 1947 година. Макар и приятели, двамата учени били коренно различни. Според статия, публикувана в „New Yorker”, Айнщайн бил общителен и забавен, а Гьодел, макар че бил считан за най-великия мислител след Аристотел, бил параноичен, вярвал в духове, страхувал се от възможността някой да го отрови и вярвал, че ако посещава други математици, някой от тях може да го убие.

    След смъртта на Айнщайн, Гьодел се затворил още повече в себе си. Ако някой искал да разговаря с него, то трябвало първо да му се обади, дори и Гьодел да се намирал в същата сграда. Когато искал да избегне среща с някого, математикът насрочвал дата, час и място за срещата, но не се появявал. Когато през 1975 година Гьодел е награден с Национален медал на науките, той отказва да се яви на церемонията по връчването му във Вашингтон, макар че му бил предложен частен автомобил, който да го закара до там. Гьодел толкова много се опасявал, че може да се разболее от нещо, че когато излизал носел ски маски, които покривали носа му. Той ядял единствено храна, която преди това е била опитана от лоялната му съпруга Адел.

    Когато Адел била приета в болница в края на 1977 година, Гьодел просто престанал да се храни. Той отслабнал значително и е приет в болницата на Принстън през същата година. Две седмици по-късно той умира от глад.

    В смъртния му акт пише, че Гьодел е починал поради „недохранване и слабост, причинена от нарушения на личността“. Той умира на 71-годишна възраст и в деня на смъртта си тежи само 30 килограма.

    Бил Гейтс отправи смразяващо предупреждение: Скоро ще умрат 33 млн. души (ВИДЕО)

    Публикувано във факти.бг:

    Причината, която милиардерът посочи, е задаваща се страшна пандемия

    „Над 30 млн. души ще умрат до 6 месеца!“ Това ужасяващо предсказание дойде не от друг, а от съоснователя на Microsoft и втори по богатство човек на планетата – Бил Гейтс.

    Милиардерът предупреди, че се задава смъртоносна болест, която ще убие повече от 33 милиона души само за няколко месеца, защото светът не е подготвен да се справи с епидемията.

    Снимки: shutterstock

    По време на ежегодната среща на Медицинската асоциация на Масачузетс, Гейтс обяви намерението си да дари 12 милиона долара за разработването на универсална ваксина срещу грип, съобщи изданието The Hill.

    Милиардерът също така създава изследователския фонд.

    „Заедно с Page family стартираме проекта на стойност 12 милиона долара Великото предизвикателство, за да ускорим развитието на универсална ваксина срещу грип. Целта е да подбудим смелото мислене на най-добрите учени в света във всички дисциплини, включително новите области“, заяви той.

    Гейтс подчерта, че задаващата се смъртоносна епидемия не трябва да се подминава. Според него, ако ставаше дума за някакво ново оръжие, което би могло да убие толкова много хора по цял свят, американското правителство, а и всяко правителство по света, би реагирало светкавично. Но при възникването на биологична опасност, никой не бърза, пише вестник Washington Post.

    „Ако някъде бъде създадено оръжие, което може да унищожи над 30 милиона души, правителствата щяха да се подготвят максимално бързо за евентуалната заплаха. Когато става дума за биологична заплаха обаче, никой не бърза да вземе мерки, макар че не трябва да се отлага, а да се действа по същия начин“, коментира Гейтс, който твърди, че обикновено е оптимист що се отнася до прогреса на човечеството.

    За този проблем милиардерът говори от известно време и го е споменавал на няколко конференции и срещи на върха през 2016 година.

    Новите му песимистични прогнози се базират на различните научни изследвания и на специализирано компютърно моделиране.

    Гейтс цитира симулация от Института за моделиране на заболяванията, за да покаже колко смъртоносен може да се окаже новият грипен вирус, когато населението не е подготвено.

    Той цитира и проектът на Оксфорд за глобалните приоритети, публикуван през 2016 г. В него се говори за природната пандемия, както и за ядрена война, като тези две заплахи са описани като най-големите рискове за цивилизацията в момента. Присъединяването към тези заплахи като основна грижа е вариацията на естествената пандемия — умишлено създадена пандемия, като тази, която може да се счита като атака на биотероризма.

    Източник: факти.бг

    20 любопитни факта за пингвините

    Всички 17 вида пингвини обитават единствено южното полукълбо.

    Императорският пингвин е най-висок сред видовете като може да достигне до 1.5 метра височина. Най-малък е Малкият пингвин, който е с височина 35-40 сантиметра.

    Най-бързият е Пингвинът генту, който може да плува със скорост от почти 10 километра в час.

    Забележителните цветове на пингвините са вид камуфлаж. Погледнати отгоре черният им цвят се слива с дълбините на океана, а бялото остава скрито отдолу, за да не бие на очи.

    Според откритите вкаменелости най-ранният роднина на пингвина е живял преди около 60 милиона години, което означава, че предшествениците на птиците, които познаваме днес, са оцелели при масовото изчезване на динозаврите.

    Пингвините поглъщат много морска вода докато ловуват риба, но специална жлеза, разположена зад очите им филтрира солената вода от кръвоносната им система.

    За разлика от повечето птици, които губят и заменят по няколко пера в даден момент, пингвините сменят перата си наведнъж. Когато това се случва те прекарват 2-3 седмици на суша, тъй като преминават през така наречената „катастрофална смяна на пера“.

    Всички, освен два вида пингвини, живеят в големи колонии, в които има до хиляда птици.

    Почти всички видове пингвини се чифтосват със същия партньор от противоположния пол сезон след сезон.

    По същия начин те показват своята лоялност и към гнездата си като често се връщат към мястото, на което са били родени.

    Някои видове пингвини създават гнезда за яйцата си от камъчета и пухкави пера. Императорските пингвини правят изключение – те мътят яйцата си върху краката си. Под свивката си те имат област, върху която липсват пера, където има концентрация на кръвоносни съдове като по този начин поддържат яйцето топло.

    При някои видове мъжкият пингвин мъти яйцето, докато женската излиза да ловува в продължение на седмици.

    Родителите пингвини, както мъжките, така и женските, се грижат за своите малки в продължение на месеци, докато те не станат достатъчно силни, за да ловуват сами.

    Ако малкото на женски Императорски пингвин загине, тя често „отвлича“ чуждо пингвинче.

    Пингвините имат отличен слух, който използват, за да идентифицират партньорите си, когато те се завръщат от ловуване.

    Първите документи, описващи пингвини, са направени от Антонио Пигафета, който бил на борда на кораба на Фернандо Магелан през 1520 година. Той забелязва птиците в близост до Пунта Томбо в Аржентина и ги нарича „странни гъски“.

    Съществува и по-ранно документиране на птиците, направено по време на пътуването на Вашку да Гама през 1497 година. Той ги описва като нелетящи птици големи колкото патици.

    Тъй като не се сблъскват с опасности на сушата, пингвините обикновено не се страхуват да се приближават до туристите.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:  Пингвинът, който изминава 8000км, за да се види с човека, който го е спасил

    Впечатляващият начин, по който думите променят начина, по който възприемаме цветовете

    Цветовете, които виждаме в света не са възприятие единствено на зрението ни. Езикът, който говорим, може да повлияе върху способността ни да разпознаваме цветовете.

    Броят на думите, който даден език има за цветовете, може да варира – от няколко термина ( както в езика баса, употребяван в Либерия, където използват само два термина – един за топлия спектър цветове и втори за студения спектър) до 11 термина (в английския език) и 16 термина (в японския език).

    Изследователите дори са предложили йерархия в зависимост от това колко термина за цветове има в даден език. Ако в езика има само два термина, то те винаги се отнасят за черния и белия цвят (тъмно и светло). Ако в езика има три термина, то третият цвят почти винаги е червено. И така нататък със зеленото, жълтото и синьото.

    Кои цветове имат имена в дадения език влияе върху човешката способност да ги вижда и различава. В японския, руския и гръцкия например се използват термини, които да разграничават светлосиньото от тъмносиньото. Докато един англоговорящ би погледнал една небесносиня блуза и една тъмносиня, и би казал: „Виж, тук има две сини блузи!“. Японецът от своя страна не би се съгласил с това твърдение, точно както ние не бихме се съгласили с твърдението на народа, употребяващ езика баса, че червеното, оранжевото и жълтото са един и същи цвят.

    Въпреки това, ако прекарате известно време в чужда страна, в чийто език има по-малко термини за цветове, вие също бихте започнали да разграничавате по-малко цветове. Според едно проучване, гърците, които прекарват години в Англия, спират да правят разлика между своите различни сини цветове (galazio и ble) и започват да ги поставят в една и съща категория – синьо.

    Влиянието на езика разбира се не се отнася единствено до дрехи. Докато съвременният японски език има две различни думи – една за зелено и една за синьо, в стария японски език се използва един термин, който е общ за двата цвята – “ao”. Тази историческа връзка между зеленото и синьото все още бива използвана. Японските светофари например използват цвета „ao” така, както ние използваме зеленото – знак, че можем да пресечем улицата. Но това означава, че в Япония понякога светофарите светят синьо, вместо зелено. Няколко други езика имат един общ термин, който се отнася до зеленото и синьото – лингвистите го наричат „grue”. Това са виетнамският, уелският и пущунският.

    Изглежда, че като цяло хората са по-добри в разграничаването на топлите цветове като червено и жълто, отколкото в студените – като синьо и зелено. В проучване, проведено през октомври 2017 година, учени установяват, че в различните култури и езици на хората им е по-лесно да комуникират относно топли цветове, отколкото за студени. Изследователите предполагат, че цветовете, които можем да опишем, са свързани с нещата, които са важни за нас – предметите (или нещата, за които говорим) обикновено са в топли цветове, докато фонът, задният план, обикновено е в студени цветове. Те също твърдят, че причината някои езици да развият повече термини за цветове от други е свързано с индустриализацията.

    След като изучават боливийци, англоговорящи от Бостън и членове на амазонското племе Tsimane, изследователите откриват, че хората от Tsimane не използват цветове, за да описват предмети от природата, с които са свикнали, като банан например. Те използват цветове, за да опишат изкуствено оцветени предмети (като червена чаша). Затова изследователите предполагат, че индустриализацията е увеличила броя на термините за цветове в даден език, тъй като единственият начин да разграничим дадени предмети, е чрез техния цвят.

    Обонянието при блатните валаби е по-важно от зрението

    Смята се, че усещането за мирис при тревопасните бозайници играе важна роля в търсенето на храна. Валаби – малките роднини на кенгуруто – най-често се хранят с евкалиптови листа. Растенията могат да произведат ароматни летливи съединения, които привличат животните. Особено ярка миризма имат цветята, плодовете и гъбите. Миризмата на цветя привлича не само насекоми, но и бозайници. Маймуните и прилепите, които ядат плодове, откриват плодоносни дървета и избират узрелите и вкусни плодове. Миризмата помага на бозайниците да намерят и гъби – особено тези, които са скрити в земята.

    При растенията,аромат имат  не само цветовете и плодовете, но и листата. В състава им са открити летливи вещества от групите на монотерпените и терпеноидите. Така че, теоретично, листата могат също да привличат животни с миризма си. Но по този повод почти нищо не е известно – поне по отношение на тревопасните бозайници. Съвсем наскоро австралийски учени получиха първите данни за това.

    В продължение на няколко години, в австралийския щат Нов Южен Уелс те изучавали храненето на блатните валаби (Wallabia bicolor) – сравнително малки (до 80 см ) роднини на кенгуруто. Основната храна на валаби са евкалиптовите листа, макар и само тези, които те могат да получат от земята.

    Факт е, че евкалиптовата гора има малко храсти, и като цяло горите са сухи, а короната на евкалиптите – високо. Ето защо, животното трябва да търси свежи листа.

    През 2016 г. изследователи са доказали, че блатното валаби действително използва обонянието си при търсенето на храна. Направили са доста прост експеримент: в евкалиптовата гора в земята поставили цилиндрични тръби – така че съдържанието им не се виждало (отверстието на тръбите било покрито) и можело само да се помирише.  Над тръбите поставили видеокамери за наблюдение на поведението на кенгуруто (в експеримента се включили и гигантски кенгура). Някои тръби са оставени празни, а в други поставили ситно нарязани евкалиптови листа.  Анализът на записите от камерите показал, че най-напред валаби посетили тръбите с нарязаните листа.

    Интересното е, че предпочитанията към тръбите с листа са отбелязани само при блатното валаби, но не и при близкия до него вид – гигантското кенгуру Macropus giganteus. Гигантските кенгуру са австралийските „крави“, които ядат всичко: листа и трева. Вероятно поради това, миризмата за тях не е особено важна.

    Решавайки да продължат да работят в тази посока, през 2017 г. учените разбират колко чувствителни са блатните валаби към миризмата. За тази цел били проведени няколко експеримента с използване на специален вид евкалипт – Eucalyptus punctata.

    В първия експеримент учените се опитали да разберат дали валаби могат да помиришат няколко листа. За да направят това, те отново използвали тръбите, вкопани в земята, над които са поставени видеокамерите. В различните групи от тръби имало различен брой листа – от 0 до 17. Оказало се, че колкото повече са листата в тръбата (и колкото по-силно тя „мирише“), толкова по-бързо са били намерени от валаби.

    След това учените решили да разберат какво е по-важно за тях при търсене на храна: миризмата или зрението. За тази цел използвали евкалиптови разсади с височина около 1 м: конвенционални (никога не се докосват – група 1), невидими (маскирани визуално, които са оградени с гъста решетка – група 2), без мирис (покрити с тънк слой вазелин, без миризма  – група 3) и накрая, ненатрапчив и без мирис разсад (група 4).

    Експериментът се провел съгласно същата процедура. Установено било, че най-напред валаби са отишли при посадъчния материал с миризма (групи 1 и 2) и този без миризма открили по-късно. В същото време вероятността да се изследва „ароматния“ разсад не зависило от това дали е забележим добре (група 1) или лошо (група 2). По този начин, когато се търси храна, усещането за мирис при блатните валаби било по-важно от зрението.

    В третия експеримент учените разбрали дали валаби могат да определят качеството на листата с мирис. Тези експерименти се извършвали съгласно вече известния план – листата се поставяли в тръби, изкопани в земята, като се използвали празни тръби като контрола. Листата за експериментите били отгледани специално. Взели шестмесечен разсад от евкалипт и го отглеждали в продължение на 6 седмици. Половината от разсада се напоявал три пъти седмично с обикновена вода, а половината от него се смесвал с фосфорни торове. Разсадът от първата група в експеримента се считал за отглеждан в условия на липса на хранителни вещества, а във втората група – в условия на излишък. Листата на единия вид разсад се различавали от другия вид по цвета. Оказало се, че валаби могат да различат листата по миризмата и предпочитали тези, които са добре хранени.

    По този начин вилаби в значителна степен се ориентират по миризмата, когато търсят листа – основната им храна. Те могат не само да миришат листата, но и да разграничават чрез миризмата добрите листа от лошите. Тези резултати са първото доказателство за важната роля на обонянието при храненето на листоядните бозайници.

    Очевидно е необходимо допълнително проучване на ролята на миризмата в поведението на другите тревопасни животни. Не е изключено тези проучвания да имат практическа стойност, когато става дума за домашните тревопасни животни (крави, кози, овце, коне). Ако за всички или за някои от тях миризмата е важна, тогава ще може да се оптимизира храненето чрез добавяне на привлекателни съединения към храната. Генетично модифицираните растения също могат да помогнат, ако миризмата им е различна. Но засега това са само предположения.

    Томас Алва Едисон: великият изобретател

    Томас Едисон вярвал, че гениалността не се дава от природата, а се постига с ежедневна работа. На него може да се вярва, защото името му е един от синонимите на думата „гений“. През целия си живот той създава невероятен брой различни изобретения, подобрява съществуващите и получава около 4000 патента.

    Сред най-известните му изобретения са електрическата лампа и фонографа (устройство, което позволява да се записват и възпроизвеждат звуци). В допълнение към изобретенията си, той основава няколко компании и лично контролира дейността на няколко други предприятия. Едисон е основателят на една от най-големите корпорации в света – General Electric.

    Начало на пътя

    Бъдещият голям изобретател е роден в американския щат Мичиган през 1847 г. Сред прадедите му са шотландски и холандски емигранти. Томас Едисон бил последното от седемте деца. Майка му е дъщеря на свещеник, образована жена решила сама да учи сина си, тъй като учителите в местното училище го смятали за неособено умен.

    Първите учители на Едисон били майка му и книгите – той обожавал четенето. Четял трудовете на Нютон и Бъртън, Паркър и Гибон преди да навърши 12 години. И не само четял, но се опитал да повтори опитите и експериментите, които били споменати в книгите.

    Още в детството си той се представил като начинаещ предприемач: помагайки на майка си да продаде зеленчуците и билките, спечелил първите си пари. Вярно е, че веднага ги похарчил за закупуването на оборудване и химикали за експериментите си. За да получи повече пари, Едисон започнал да продава вестници във влаковете, а по-късно основал вестник на влака.

    Един ден, поради редовните експерименти, извършвани от Томас, вагонът, в който била неговата лаборатория се запалил. Гасейки пожара, кондукторът ударил Едисон по ухото и в резултат на това тъпанчето му се повредило. Поради това, изобретателят през целия си живот имал проблеми със слуха.

    Запознаване с телеграфа

    През 1862 г. Едисон се научил да използва телеграфа. Той много бързо усвоил всички тънкости и скоро станал телеграфен оператор на гарата. Тук успял дори частично да автоматизира процеса, което му позволило да спи през нощта. Телеграфът работил в продължение на 5 години в няколко компании. В същото време започнал да работи върху първите си изобретения. През 1868 г. пристигнал в Ню Йорк и се опитал да патентова машина за преброяване на гласовете „за“ и „против“ по време на изборите. Тук се срещнал с инженера Франк Поуп, който станал негов първи партньор.

    Една година по-късно, Едисон вече бил в състояние да сключи първата сделка и да продаде някои от своите патенти. Получил много голяма сума пари за онова време –  30 000 долара и открил работилница, където започнал да произвежда някои от своите изобретения.

    Разцвет

    През следващите 2-3 години Едисон отворил още няколко работилници, създал свой екип, в който влизали математик, инженери и други специалисти, и започнал да прави изобретения. Той работил по 19-20 часа на ден. И резултатите не закъснели: новите изобретения му донесли слава и пари. На 29 години Томас Алва Едисон бил собственик на 45 патента и солидна банкова сметка. Той се оженил, но това почти не оказало влияние на работния му график.

    Когато имал нова идея, Едисон оставал в офиса денонощно. И той не само живеел в лабораторията, но също така принуждавал служителите си да правят същото. Те не можели да напуснат кабинетите, докато не се реши проблемът, който измъчвал Томас.

    Дружеството му се разраствало и дори трябвало да се премести в нов, по-голям офис. Именно в Ню Джърси, работата по създаването на фонограф приключила. Това изобретение било патентовано през 1877 година. Но трябвало да се работи още дълго време докато стане рентабилно производството на фонографи. Едисон вярвал, че с помощта на това устройство може да се записват книги, да се слуша музика, да се преподава красноречие, да се учат чужди езици и т.н. Фонографът, който се появил на пазара, бързо станал много популярен.

    И Едисон веднага започнал да търси нови решения. Той отдавна бил замислил да създаде надежден източник на светлина и започнал експерименти за създаване на електрическа крушка. Преди всичко се интересувал от лампи с нажежаема жичка, тъй като ги смятал за най-достъпните за масово производство и употреба. Много дълго резултатите не му харесвали. Опитвайки се да създаде нишка, той пробвал различни материали: от платинена тел до памучна резба. Смята се, че е направил почти 10 000 експеримента преди да получи желания резултат.

    Това се случило през ноември 1879 г. Първата истинска лампа на Едисон светила повече от 40 часа. След 2 месеца била усъвършенствана – времето на работата било вече 600 часа. Едисон не бил първият и единственият, който работил за създаването на електрическа крушка. Но той е направил това масово, а също така разработил цялостна осветителна система, използваща голям брой лампи.

    През 1882 г. Томас Едисон създал компанията Edison General Electric, която произвеждала лампи, кабели, генератори и друго електрическо оборудване. Няколко години по-късно, произвеждал 1 милион електрически крушки годишно.

    Създаването на крушката не сложило край на изобретателската дейност на великия американец. Той измислил много повече неща, без които би било невъзможно да се развие напредъка. Някои от тях все още съществуват, например алкалните батерии.

    Съдба

    Томас Алва Едисон починал на 84-годишна възраст без да спира да работи до края на живота си. Живял дълъг и плодотворен живот, създал хиляди изобретения, основал няколко компании, работил с много изключителни хора (включително Никола Тесла).

    Едисон е не само гениален изобретател, но и голям бизнесмен. Той бил наясно, че не е достатъчно просто да измислиш нещо, но то трябва да се продаде, за да има печалба.