Този халюциногенен мед е толкова ценен, че ловците преодоляват сложни планински маршрути и са готови да устоят на рояк от пчели, за да го получат. Пътуването за събиране на мед, произведен от огромни в сравнение с обичайните пчели, не може да се нарече лесно занимание. Според Business Insider, за това е необходимо да бъдете в източната част на Непал, а след това да откриете човек, който знае как да се защити по време на извличането на чудодейния продукт – „ловецът на мед“ – и след това да може дълго да ходи по въжената стълба, опъната близо до скалата, на надморска височина около 100 метра. За да се предпазят от пчелния рояк, местните  жители горят ароматна трева.

Историите за хора, които правят подобни обиколки редовно, са документирани във филма The Last Honey Hunter – фестивален филм, който е много вълнуващ. В състава на снимачния екип били включени опитни алпинисти, сред които режисьорът и фотографът Ренан Озтурк. Те трябвало да се изкачат високо на скалите, защото било важно не само да участват в лова за вълшебния мед, но също и да заснемат процеса, така че той да е интересен на зрителя. „Във всеки един момент, когато в главата ми изплува въпроса:“ Защо да правя това?“ и когато чувствахме страх или дискомфорт, достатъчно бе да се вгледам в ловеца на мед Моули, който нямаше специално снаряжение“ – казва Озтурк.

Но какво правят пчелите в Хималаите и дават ли халюциногенен мед? В зависимост от сезона, едни и същи пчели правят различен мед, съобщава National Geographic. Този, който е наречен „луд“ (той също е червен мед), трябва да се търси през пролетта, защото по това време на годината цветята, които пчелите опрашват, имат специални токсини.

Давид Капрара изял две супени лъжици мед, количество, препоръчано от ловците на мед, и след около 15 минути започнал да се чувства особено. „Струваше ми се, че тялото ми се охлажда, започвайки от задната част на врата и надолу. Дълбоко, ледено, но в същото време горещо чувство усещах в стомаха си и всичко това продължи в продължение на няколко часа „- казва пътешественикът Капрара. През 2016г. той заминава за Непал, за да вземе участие в лов на мед. В своите бележки за пътуването си отбелязва, че дозата му е малко под средното ниво, така че ефектът може и да е по-интензивен.

Продавачът на мед в едно от селата споделил с редактора на National Geographic опита си от поглъщане на прекалено много червен мед. „Отначало тялото чувства необходимостта от почистване, така че гаденето обикновено се съпровожда от повръщане или диария. След почистването в главата ви се появява някаква промяна на светлината и тъмнината. Можете да гледате, но в същото време не виждате нищо. И тогава не можете да се движите и това може да продължи цял ден“, коментира той.

Важно е да се отбележи, че непалските местни хора използват малки дози мед като антисептично лекарство, против кашлица или за облекчаване на болката, но не като халюциногенно вещество.

През 2013г. фотографът Андрю Нюи отишъл в Непал, за да направи снимки на лова на мед, след което отбелязал, че популациите на пчели в Хималаите намалява, поради активния туризъм и късогледата държавна политика. Въпреки това, червен мед може да се купи на черния пазар.

В историята на човечеството има привидно незначителни подробности, за които, на пръв поглед, не си струва изследователите да губят време. Но твърде често, именно от такива детайли, се формира мозайката на миналите епохи.  Например, всички знаят, че рицарите на Западна Европа никога в сражение не използвали лъкове? Но защо? Не е много ясно…

Презрението към лъка се зародило още по време на Великото преселение на народите. Единственото нещо, което знаем днес със сигурност е, че готите, които мигрирали под натиска на хуните в Западна Европа от бреговете на Дон, вече били настроени против лъка. Това е доста странно, защото през Средновековието най-ефективното оръжие били лъкът и стрелата – особено композитният (двойносъставният) лък, с който се стреля направо от седлото. Той може да бъде лесно разпознат по двете му извивки, за разлика от обикновения или дългия лък, използван от прочутите английски стрелци.

Най-забележителните конни стрелци през Средновековието били хуните и татаро-монголите. Те възкресяват в паметта страховитите  образи на ездачи, които се изплъзват от челните атаки, имитират отстъпление, само за да се обърнат в седлата и да изстрелят от тетивите си смъртоносна градушка от стрели. Но въпреки многобройните победи на тези източни орди, военният елит на Западна Европа не бързал да възприеме техният опит. Рицарите никога не стреляли с лъкове. Защо?

Причината е социалният снобизъм. Според рицарите, да се убие врага със стрела е коварно и подло. Такава победа не правела чест на воина, който уважавал себе си. Истинско рицарско благородство проявявал само онзи воин, който побеждавал врага си с копие, меч или боздуган. Лъкът и стрелите били подходящи за хора с по-нисък социален статус, които не притежавали рицарска чест. Именно затова, в отрядите на прославените английски стрелци влизали предимно селяни, които не можели да си купят кон.

Фанатизмът на германските племена, с който те отричали лъка, бил присъщ и на цяла Западна Европа. А във византийската армия, напротив – имало много стрелци. И наемниците, и войниците от императорските отряди разполагали с мощни композитни лъкове. На Изток професионалните воини умеели да стрелят с лък, без да слизат от коня. Никому не хрумвало, че такъв начин на воюване може да се смята за недостоен. Лъкове, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни, се дарявали на отличилите се воини. Позлатените лъкове на източните владетели били смятани за символ на властта.

На Запад обаче, към лъковете имало различно отношение. Рицарят докосвал това оръжие само при лов или заради спорта. И тук възниква въпросът: как, с подобно отношение към едно толкова ефективно оръжие, рицарите обикновено побеждавали в битките с азиатците?

Оказало се, че стремителната кавалерийска атака на тежковъоръжените западни рицари свежда до нула предимствата на конните стрелци. Но, така или иначе, отвращението на западните воини към лъка неведнъж им струвало много скъпо. Достатъчно е да си спомним съкрушителните поражения, които френските рицари претърпели от английските стрелци в битките на Стогодишната война при Поатие и Азенкур.

Разбира се, рицарите осъзнавали силата на лъка и арбалета. Съществували проекти за забрана на тези оръжия по време на сражения. Независимо от това, стрелците участвали в битките. Но в съзнанието на професионалния военен елит, твърдо се установило схващането, че лъкът е неподходящо оръжие за защита на честта. Само парвенюта можели да си позволят да го използват на бойното поле.

Когато били изобретени други видове стрелково оръжие, предразсъдъците срещу лъка като „най-жестокото оръжие на страхливците“ се запазили. Ето защо, благородниците отказвали да го използват. Това им отношение определило характера на битките в Западна Европа за около хиляда години напред – най-забележителният случай на социален каприз, който надделял над цялата военна логика.

Между другото, влиянието на този предразсъдък се отразило и върху разпространението на щиковите атаки в армиите на Европа – когато щикът заменил копието. На Изток, за разлика от Запада, щикове не се използвали. Там пушките били само за стрелба.

Източните народи обожавали лъковете и ги използвали дори след появата на огнестрелните оръжия. Японските самураи, за разлика от европейците, смятали, че именно лъкът, а не меча, е главното оръжие на воина. Може би затова на японски език „воювам“ и „стрелям с лък“ са синоними!

Авитохол, стрелящ със сложносъставен лък. Сцена от златното съкровище от Над Сент Миклош (V-VII в.)

източник:http://handguns.g00net.org/Cold_steel/Bows/BG_bows.htm

С течение на вековете, колкото повече рицарството се обвивало с ореола на слава и блясък, толкова по-сложен ставал процесът за приемане на млади кандидати, желаещи да получат това благородно званиие. Само благородник по рождение, достигнал 21-годишна възраст, можел да стане рицар. В много редки случаи и за особени заслуги, кралят можел да провъзгласи и мъж, който не бил роден в благородническо семейство.

Но само благородният произход далеч не бил достатъчен. Било необходимо да се научат из основа всички рицарски задължения. Чрез преодоляване на продължителни изпитания на по-ниски степени, кандидатът трябвало да докаже, че неговата смелост и храброст са в състояние да поддържат честта и славата на съсловието, в което желаел да постъпи.

Подходящото възпитание на човек, комуто предстояло да стане рицар, започвало още от детството. Игрите и заниманията на момчето трябвало да развият у него войнствен дух. Въоръжено с тояга, имитираща копие, и представяйки си всяко дърво като враг, то се сражавало с оградата на родовото си имение и така изпитвало своята зараждаща се сила за бъдещи победи на бойното поле.

Зимата допринасяла особено много за този вид забавления: децата се събирали, строели укрепления и кули от снега, обсаждали ги и се защитавали.

На 7-годишна възраст, момчето бивало отделяно от майката и с неговото възпитание се заемал бащата. След първоначалните уроци под родителския покрив, то било изпращано в някой от замъците на по-видните рицари, роднини или приятели на семейството. Техните съвети и пример представлявали истинското и окончателно възпитание. Било особена чест за един рицар, ако някой баща му доверявал да довърши възпитанието и обучението на своя син.

При раздялата, майката на юношата му давала кесийка с малко пари и връзвала на шията му муска с реликви, за да го предпазва от уроки и други злини. Юношата отпътувал с боен кон, придружен от стар слуга. При пристигането в замъка на своя покровител, той получавал званието паж или валет.

Задълженията на пажа не включвали нищо унизително, макар той, всъщнос, да изпълнявал работата на днешния слуга – но това било услуга за услуга.

Пажовете придружавали своя патрон и неговата съпруга по време на лов, на гости, при разходки, служели като куриери и дори сервирали на масата. Почтително, с приведен поглед, младият паж се подчинявал, учел се да заповядва и да отговаря умно на въпросите, но обикновено пазел мълчание. Той помагал в замъка, през зимата трябвало да застила стаята на покровителя си със слама, а лете – с рогозки, да поддържа в ред бронята му и конската амуниция, да подготвя измиването на гостуващи рицари.

Първите уроци на пажа били свързани с богословието – той трябвало не само да бъде добър християнин, но да защитава своята религия на живот и смърт. Преподавател по този важен въпрос обикновено била една от най-благородните, благочестиви и добродетелни дами в замъка. Уроците по богословие вдъхвали огромно уважение към тази свещена тема, а в същото време, кротостта, учтивостта и достойнствата на учителките будели уважение към нежния пол, което било отличителна черта на рицарството. Примерът на дамите и рицарите, на които служели пажовете, постоянно поддържали в тях скромност и благонравие.  Но преди всичко, възпитателите се опитвали да развият у пажовете уважение към величествения характер на рицарството и благоговение към онези доблести, които издигали до това звание.

Пажовете участвали в най-различни турнири и изпълнявали рицарски задължения: обяздвали непокорни коне, тичали в тежки брони, прескачали огради, хвърляли дротици, учели се да се бият с копия и дървени мечове. Понякога строели малки дървени градчета и ги превземали с пристъп. Наричали ги с ​​имената на някои райони в Палестина: обсаждали глинен Вавилон, превземали Антиохия от буци тор, а Мемфис – от тръстика. Поляните ги снабдявали с украшения за шлемовете, а горичките – със стрели: всичко това било зората на бъдещата им слава.

След военните игри се водели разговори за война и лов, за изкуството да се опитомяват птици и дресират кучета. Понякога учели младия паж да играе шах или да пее в съпровод на лира, песен за любов или бойна слава. Постепенно, у пажа се зараждало желание да премине на служба при друг, по-известен и уважаван рицар, или пък да стане оръженосец: често това било последната стъпка към посвещаването в рицарство.

Дворците и замъците били превъзходни училища по учтивост, любезност и други достойнства, не само за пажове и оръженосци, но и за младите благородни девойки. Там те изучавали бъдещите си задължения от ранна възраст, развивали и усъвършенствали грацията си и онези нежни чувства, за които били създадени от самата природа. Младите момичета се учели да оказват на бъдещите си съпрузи онези услуги, които един воин очаква от нежната си съпруга. Те били първите, които измивали праха и кръвта на рицарите, завърнали се от битка или турнир. Дамите и девойките изучавали ботаника и хирургия, за да могат да дават първа помощ на ранените.

За да покажат на младежите предназначението на меча, при преминаване от паж към оръженосец се извършвал църковен обред. Родителите или покровителите на пажа го завеждали при олтара, като държели восъчни свещи. Свещеникът вземал меч и колан от престола в олтара, благославял ги няколко пъти и препасвал младия благородник.

Посвещение. Едмънд Лейтън, 1901

Оръженосците се разделяли на рангове според наложените им задължения: оръженосец на рицаря или съпругата му (този на рицаря стоял по-високо), стайни оръженосци – камерхери, конюши (при конете) и т. н. Най-високата позиция си оставала оръженосец на рицаря – до момента, в който самият оръженосец ставал такъв. Тогава неговите обслужващи задължения приключвали и той тръгвал по пътя на славата.

Статуетка на рицар

Днешните сладки не са особено полезни за здравето на децата, но не са и отровни като онези в Брадфорд, продавани през зимата на 1858 година. За първите два смъртни случая – момчета на възраст 9 и 11 години, било сигнализирано на 31.10.1858. Следват още няколко смъртни случаи и изведнъж стотици хора започват да страдат от „внезапна и жестока болест“. Единственото нещо, което свързвало всички загинали и болни, били едни на пръв поглед напълно безобидни бонбони.

Полицаите реагират бързо и откриват връзката между боледуващите от внезапното заболяване. Те веднага се отправят към магазинчето на пазара Green Market (днес с името Kirkgate Market), което принадлежи на мъж на име Уилям Хардейкър, който също бил болен. Полицията конфискува 35 килограма бонбони от магазина му, но е шокирана, когато разбира, че от същата партида вече са продадени над 1000 бонбона.

Полицаите започват да обикалят улиците на Бредфорд, привличайки вниманието на минувачите и предупреждавайки ги за отровните бонбони. Навсякъде били разлепени списъци с имената на болните (най-вече малки деца), както и с най-често срещаните симптоми. Било решено сладките да се изследват, за да бъде направен опит да се открие коя съставка е причинила тази ужасна трагедия.

Феликс Марш Римингтън бил опитен химик, който в миналото си служел на кралица Виктория. През 1842 година той открива магазин за химически продукти в Брадфорд. Римингтън бил талантлив учен, който изследвал химични съединения, за да определи елементите в тях. Ден след конфискуването на бонбоните Римингтън получава няколко от тях, за да ги анализира. Той установява, че в тях се съдържа арсен в различни количества.

Най-накрая целият случай е разкрит. Младият Джеймс Арчър, който работел за местен сладкар, бил изпратен да закупи смес, позната като terra alba, която се използвала като заместител на захарта в някои сладкиши. Когато пристигнал в магазина обаче, собственикът Ходжсън не се чувствал добре, затова неговият неопитен асистент Уилям Годард решава да обслужи Арчър. Той прави фатална грешка и продава на момчето 12 килограма арсен, смятайки че това е terra alba. По-късно полицията открива, че голяма част от бурканчетата в магазина не били обозначени, което спомогнало Годард да се обърка напълно. Арчър се връща в сладкарницата, където друг сладкар – Джеймс Епълтън започва да приготвя бонбоните. Докато смесва съставките, самият той започва да усеща неразположение, но продължава да работи и по-късно бонбоните били продадени на търговеца Хардейкър от Green Market. Хардейкър забелязал, че този път бонбоните са различни на цвят, но местният сладкар, вместо да провери какъв е случаят, просто решил да ги продаде на по-ниска цена. Впоследствие Хардейкър продава хиляди сладки, носещи болест и смърт.

Срещу неопитния Годард и неговия шеф Ходжсън били повдигнати обвинения в убийство. Въпреки признанието, че предупредителните знаци били пренебрегнати, всички обвинени били оправдани, тъй като съдията определил, че случилото се е просто поредица от трагични събития. Обществото обаче не е съгласно с това решение и организира комитет за помощ на отчаяните семейства, изгубили своите най-близки хора.

Макар случаят да се развива по този начин, той подтиква обществеността, властите, химиците и лекарите да преразгледат начините, по които съхраняват, продават и използват химически съединения и отрови. През 1868 година е приет Закона за фармацията, който ограничава продажбата на отрови и опасни лекарства само на квалифицирани лекари и фармацевти.

Виж част 1: Как да работите ефективно – част 1

Планирайте нещо хубаво след работа.

Например, среща с приятели. Ако искате да напуснете работата в 18 часа, планирайте среща след това или отидете на ресторант. Външните фактори и стрес ще ви принудят да се фокусирате върху делата и да ги изпълнявате в определеното време.

Изградете си навик, който ще ви отклонява от делата.

Този навик ще е много полезен, ако не можете да забравите за бизнеса си. Помага леката физическа активност – върнете се от работа пеша. Много хора предпочитат да ходят преди лягане, защото им помага да избягат от мислите за работа.

Може да помогне за отпускането ви и воденето на дневник или разговор с приятел. Ако запишете всичко, което ви се е случило в един ден, вие не само ще можете да проследите резултатите си, но ще престанете да мислите за работата. Този навик ще бъде идеалният край на работния ден: след като напишете всички важни неща, можете спокойно да се отпуснете.

 Правете повече почивки.

Средно, вашият мозък може да поддържа концентрация само 90 минути. След това се нуждаете от поне 15 минути почивка. Това явление се основава на човешкия физиологичен цикъл. Правете почивка на всеки 90 минути. Така позволявате на тялото и ума си да почиват и да се актуализират, за да ги подготвите за следващия 90-минутен период на висока активност. Някои хора трудно се връщат на работа след 15-20 минути почивка. Въпреки това, дори кратките почивки ще ви помогнат да опресните мозъка си и да се концентрирате.

 Спете повече.

Проучване показа, че сънят подобрява когнитивната функция на мозъка, творческото мислене и паметта. Освен това, помага при ученето – мозъкът започва да възприема и съхранява по-добре информацията.

Друго проучване на проблемите с паметта установило, че участниците в експеримента, които преди това са направили почивка, отговарят на тестовите въпроси много по-добре от тези, които не са спали.

Сънят не само ви помага да организирате паметта и да запомните нова информация. Той ви предпазва от преумора. Както казват учените, умората е сигнал, че една част от мозъка ви не може да възприема повече информация, докато не поспите.

Прекарвайте повече време на открито.

Учените решили да проверят, колко отпочинали се чувстват две групи хора: едната, след разходка по улицата и другата – в тих парк. Както се оказало, за да се ориентирате в града, докато се разхождате по улицата, се нуждаете от много внимание. Следователно, такава разходка не позволява на мозъка ви да почива и не може да възстанови нивото на концентрация.

Когато прекарате време сред природата, умът ви е напълно спокоен. След такава почивка ще ви бъде по-лесно да се съсредоточите за работа. В допълнение, учените установили, че извън класната стая учениците имат по-голямо желание да учат.

Проверявайте електронната си поща сутринта.

Този съвет може да изглежда противоречив за вас, защото всеки съветва обратното. Но това е много полезен навик.

Когато работите с отдалечен екип, вероятно знаете какво е, когато половината (ако не повечето) от вашите колеги работят, докато вие спите. Ето защо, е много важно да проверите пощата в началото на работния ден, за да сте сигурни, че не изоставате от останалите.

Виж част 1: Как да работите ефективно – част 1