Търсене
Още
    Начало Блог Страница 144

    Митът за бога на подземното царство Озирис

    Ива Великова
    -
    0
    Митът за бога на подземното царство Озирис

    Озирис е египетски бог на подземния свят и съдия на мъртвите, брат и съпруг на богинята Изида, както и един от най-важните богове в древен Египет. Името му произхожда от египетската дума „usir”, която се превежда като „силен“/“могъщ“. Озирис е първороден син на бога-земя Геб и богинята на небето Нут.  Малко след създаването на света, Озирис е убит от по-малкия си брат Сет и върнат обратно към живота от сестра си Изида. Този мит, както и боговете, които участват в него, са в центъра на египетската култура и религия. Първоначално Озирис бил бог на плодородието, който става толкова известен и почитан, че старите богове Анджети и Кентиаменти били заменени от него. Той често е изобразяван като мумия или в ролята на съдия на мъртвите.

    Озирис е известен с много имена, като най-известното от тях е „Красивият“. Той е известен и като Бога на любовта, Царя на живите и Вечния бог. След Изида, Озирис е най-популярният сред египетските богове. Поклонението към него продължава хиляди години – от Архаичния период на Египет (започнал през около 3100 г.пр.н.е.) до династията на Птолемеите (305 – 31 г.пр.н.е). Макар че обикновено е описван като справедлив, щедър и даряващ бог, на някои изображения той е представен като ужасяваща фигура, която изпраща демони посланици, които да прибират живите в подземното царство на мъртвите. Най-трайният образ на Озирис е този на справедливия и любезен бог, убит от брат си, който се връща към живота.

    Митът за Озирис

    След създаването на света, от съюза между Геб и Нут се раждат петте първи божества – Озирис, Изида, Сет, Нефтида и Хор. Тъй като бил първороден, Озирис се превръща във Владетел на Земята, а Изида в негова царица и съпруга. Той намира египетския народ за нецивилизован и беззаконен, затова му дава закони, култура, религия и селско стопанство. Египет се превръща в Рай по време на управлението на Озирис, защото всички били равни, имало изобилна храна и земята била плодородна. Брат му Сет започнал да ревнува от успехите на Озирис. Тяхната връзка се разпада още повече, след като Нефтида, която била съпруга на Сет, се дегизира като Изида и съблазнява Озирис, след което забременява с бог Анубис. Тогава Сет прави красив ковчег, направен точно по мярка за Озирис и организира празненство, на което показва ковчега и казва, че на когото от гостите ковчегът пасне идеално, Сет ще му го подари. Когато Озирис ляга в ковчега, Сет затръшка капака, заключва го и го хвърля в Нил. Ковчегът пътувал дълго по реката, докато не се заплел в едно дърво. Тогава царят на Библос и съпругата му, които се възхищавали на дървото, наредили то да бъде отсечено и преместено в двореца им, където да служи за украса. Озирис остава в ковчега и в крайна сметка умира.

    През това време Изида напуснала Египет в търсене на съпруга си и достига до Библос, където се преобразява във възрастна жена, която плачела на брега за изчезналия си съпруг. Тя била поканена в двореца и била помолена да се грижи за синовете на царя. Изида се опитала да превърне едно от момчетата в безсмъртно, къпейки го огън, но кралицата я вижда и се ужасява. Тогава Изида разкрива истинската си самоличност, а царят и царицата обещават да ѝ дадат всичко, което поиска, за да ги пожали. Тя иска само дървото, което било в замъка им.

    Изида връща тялото на Озирис в Египет и го оставя на брега на Нил, докато намери билки, с които да го излекува. Тя оставя сестра си Нефтида да пази любимия ѝ, но Сет узнава за това и принуждава Нефтида да му каже къде е тялото на Озирис. Тогава Сет го нарязва на парчета, които пръска в реката. Изида, ужасена от случилото се, започва да събира парчетата на Озирис с помощта на Нефтида и успява да открие всички от тях, с изключение на половия му орган, който бил изяден от рибата меджид (поради което тя е забранена за ядене в Египет). След като Озирис оживява, Изида полита във въздуха и изваждайки семето от тялото му, забременява със сина им Хор. Макар че бил жив, Озирис не можел да управлява света на живите. Той става владетел на подземното царство и съдия на мъртвите. Тъй като се страхува, че Сет може да нарани Хор, Изида го скрива в едно блато, докато порасне. По-късно Хор се сражава срещу Сет за контрол над света. В някои версии на историята Сет е убит, но в повечето той е победен и прогонен от Египет. Хор възстановява реда в света и управлява заедно с майка си Изида.

    Почит към Озирис

    Митът за Озирис въплъщава някои от най-важните ценности в египетската култура, а именно – хармония, ред, вечен живот и благодат. Историята драматично показва, че дори боговете могат да се превърнат в жертва на нечия неблагодарност, както и последствията, които идват след това. От тогава неблагодарността е един от основните грехове в религията на египтяните. Освен това, митът предава историята за победата на реда над хаоса и установяването на хармония на земята – още една основна ценност в египетската култура и религия.

    Психология на цветовете

    Ива Великова
    -
    0
    Психология на цветовете

    Най-важният фактор във всеки дизайн са цветовете. Техният избор, съчетаване и употреба могат да повлияят върху начина, по който хората възприемат даден билборд например, уебсайт или дори кутия зърнена закуска. Независимо дали го осъзнаваме или не, цветовете провокират емоции, чувства и спомени, на които дизайнерите залагат, когато избират цвят, който да включат в логото на марката си.

    Жълто

    Жълтото е цветът на позитивизма, щастието и топлината. Този цвят привлича вниманието, което обяснява и защо такситата също са жълти. Обикновено мъжете гледат на жълтото като на приятен, „детски“ цвят и това е причината, поради която той се използва в логата на скъпи продукти за автомобили или в магазини за мъжка мода. Жълтото най-често се възприема като цвета на спонтанността.

    Синьо

    Синьото се приема като цвят, на който можем да се доверим, като цвят, който е лоялен, надежден и ведър. Той често се използва в логата на финансови институции и уебсайтове на социални мрежи. Синьото е предпочитан цвят и за продукти, свързани с почистването, с водата и въздуха. Употребата на този цвят обикновено се избягва за лога на хранителни продукти или ресторанти, защото се счита, че убива апетита.

    Зелено

    Зеленото е цветът на природата. Той символизира растеж, свежест, ведрост и здраве. Той често се свързва със сигурност и баланс. Тъмните нюанси на зеленото най-вече биват свързвани с пари, банки и богатство, а по-светлите нюанси имат успокояващ ефект.

    Лилаво

    Лилавото се свързва с кралското, с лукса, аристокрацията и екстравагантността. То не се среща често в природата и за много хора е символ на креативността и загадъчността. Освен това се смята, че премахва чувството за носталгия.

    Червено

    Червеното е цветът на огъня и кръвта, затова символизира енергия, война, опасност, сила, но и страст, копнеж и любов. Червеното е емоционален цвят и често се използва, за да привлече вниманието на клиентите. Освен това се счита, че червеното стимулира апетита, затова най-често е използвано за лога на марки на хранителни продукти или заведения за хранене.

    Оранжево

    Оранжевото не е толкова наситено като червеното, но също е емоционален цвят. Той е символ на енергията и топлината, затова, точно както жълтото, най-често се свързва със забавление, слънчеви лъчи и игривост.

    Според проучванията, 90% от изборите, които правим за даден продукт, се основават изцяло на неговия цвят.

    Мароканската стена – най-дългото непрекъснато минно поле в света

    Ива Великова
    -
    0
    Мароканската стена – най-дългото непрекъснато минно поле в света

    Вероятно сте чували за Западна Сахара, а ако погледнете която и да е световна карта, ще забележите, че регионът се намира в южния край на Мароко, но не е изцяло под мароканска власт. Западна Сахара е страна, която е в Списъка на неавтономните територии на ООН. Призната е от 45 държави, 13 страни са „замразили“ отношенията си, а 22 отказват да имат дипломатически отношения с нея. Западна Сахара е оспорван регион със сложна история и както много други такива райони, има силно милитаризирана зона, в центъра на която минава 2700-километрова пясъчна стена, наречена „Мароканската стена“.

    Западна Сахара е под испанска окупация до 1975 година. След като Испания се отказва от упражняването на контрол над територията, Мароко и Мавритания я разделят помежду си, пренебрегвайки напълно желанията на местните жители, които са обявили, че искат независимост още от 60-те години.

    През 1976 година местните жители, т.н. сахарци, формират националноосвободително движение, наречено „Фронт Полисарио“ , чиято цел е да сложи край на чуждестранното присъствие в Западна Сахара. Те обявяват, че наречената от тях Сахарската арабска демократична република е независима държава, след което избухва война. През 1979 година Мавритания се оттегля от територията, но Мароко продължава да окупира района.

    По това време Мароко започва да изгражда огромната, дълга 2700 километра пясъчна стена, разделяща територията надлъжно на два региона. Западният е окупиран от Мароко, а източният, така наречената „свободна зона“ е контролирана от сахарски бунтовници на организацията „Фронт Полисарио“. Смята се, че тази затворена част на пустинята е обитавана от между 30 000 и 40 000 жители, които живеят най-често в бежански лагери или като номади.

    Враждебността между Мароко и „Фронт Плисарио“ официално приключва през 1991 година, но стената продължава да бъде охранявана денонощно от хиляди марокански войници, докато радари и други електронни средства за наблюдение сканират района за евентуални нарушители. По цялата дължина на стената има поставени мини, което я превръща в най-дългото непрекъснато минно поле в света. Сред цивилните граждани изключително често има случаи на сериозни наранявания, загуба на крайници и смърт, причинени от взривяването на мините.

    6 древни, но изгубени книги, които бихме искали да прочетем

    Ива Великова
    -
    0
    6 древни, но изгубени книги, които бихме искали да прочетем

    „Persica” на Ктезий

    Ктезий е гръцки лекар и историк, работил в двора на персийските владетели Дарий II и Артаксеркс II от 405 до 398 година пр.н.е. След като се завръща в Гърция, Ктезий пише произведението „Persica”, което се състои от 23 тома и в което е описана историята на Средния изток. Първите 3 книги са посветени на историята на асирийците, от 4 до 6-та книга – на мидийците, книгите от 7 до 13 са посветени на възхода на Персийската империя по време на Кир II Велики, a последните книги описват първите 8 години от царуването на персийския владетел Артаксеркс II – период, на който самият Ктезей е бил пряк свидетел. „Persica” е почти изцяло изгубена, като от нея са оцелели само някои фрагменти. Днес някои историци смятат, че „Persica” е представлява художествена измислица и няма историческа достоверност.

    „Babyloniaca” на Берос

    Берос е древен вавилонски духовник, астроном и физик, живял през 3 век. Той е автор на „Babyloniaca”, която се състои от три книги, описващи историята на Вавилон. Книга първа описва страната Вавилон и нейното създаване, Книга втора описва историята на Вавилон от митологичното създание Оанес до управлението на вавилонския цар Набонасар (около 8 век пр.н.е). Книга три описва политическата история на Вавилон до времето на Александър Велики. Една от целите на Беорс е да представи вавилонската история така, че тя да не е отклонена от погрешните схващания на някои гръцки автори. Всички копия на „Babyloniaca” са изгубени, а части от съдържанието ѝ са достигнали до нас благодарение на различни фрагменти.

    „За измерването на Земята“ на Ератостен

    Ератостен е математик, астроном и географ, считан за създател на географията. Той пише трактат, наречен „За измерването на Земята“, където пресмята обиколката на нашата планета въз основа на ъглите, под които падат слънчевите лъчи, както и въз основа на разстоянието между различните градове. В трактата Ератостен пише, че обиколката на земята е 40 000 километра.

    Книгите на индийската философия „чарвака“

    Идеята, че Индия винаги е била страна, почитаща духовното, се оспорва от това древно философско учение, известно като „чарвака“ – едно от най-материалистичните движения, създавани някога. „Чарвака“ възниква в епохата на Махаджанапада (6-3 век пр.н.е.). Според тази философия всичко в света е изградено от земя, въздух, огън и вода, както и че онова, което не може да се възприеме чрез сетивата, не съществува. „Чарвака“ твърди още, че небето и адът са създадени от човека, а истинската цел на религиозните практики е да се осигури добър живот за духовниците.

    „Хексапла“ на Ориген

    „Хексапла“ е издание на Стария завет на Библията, създадена от древногръцкия учен Ориген. Тя позволява да се сравнят различните преводи на Стария завет, защото се състои от шест паралелни текстови колони, всяка от които представя различна версия. Ориген работи върху „Хексапла“, която е около 7000 страници, в продължение на 20 години. Само няколко фрагмента от това огромно произведение са оцелели до наши дни, като през 1875 година оцелелите части са публикувани.

    Енциклопедията на император Мин Юнлъ

    Китайският император Мин Юнлъ нарежда да се създаде огромна енциклопедия – задача, чието изпълнение изисква участието на хиляди китайски учени. Енциклопедията е завършена през 1408 година и съдържа всички знания за мисълта и писането, които императорът сметнал за съществени. Резултатът – 22 937 страници, обхващащи 11 095 тома. Обемът на енциклопедията я прави прекалено скъпа за копиране. По-малко от 400 тома са оцелели до днес, а са публикувани само около 800 страници, което е по-малко от 4% от оригиналната енциклопедия.

    Жил дьо Ре – Синята брада

    Ива Великова
    -
    0
    Жил дьо Ре – Синята брада

    Жил дьо Ре или граф дьо Бриен е известен под псевдонима Синята брада и един от най-интересните убийци в историята. Неговият интерес към сатанизма и смъртта го карат да извърши жестоки деяния, които са запомнени като едни от най-мрачните убийства. Официално се смята, че Жил дьо Ре е убил 150 деца, но някои твърдят, че броят на жертвите му е около 800.

    Жил дьо Ре е роден през 1404 година и освен с убийствата, е известен и като смел воин, който по-късно се превръща както в един от най-богатите мъже на Франция, така и в един от най-влиятелните. От ранна детска възраст Жил дьо Ре бил изключително амбициозен. След смъртта на баща му, той е отгледан от дядо си. Неговите два брака завършват с мистериозната смърт на жените му, което кара някои автори да го свързват със Синята брада. В крайна сметка успява да се ожени за Катрин Туар, след като я отвлича.

    Жил дьо Ре бил командир в Кралската армия в периода 1427 – 1435 година и се сражава редом до Жана д‘Арк, когато Париж бива атакуван. Макар че е известен с многобройните извършени от него убийства, Жил дьо Ре е признат и за отличен войник. Тъй като забогатява изключително бързо, през 1435 година той се пенсионира и започва да популяризира различни театрални представления. По-късно губи част от богатството си и когато среща Франческо Прелати, който му обещава, че ще му помогне да си върне богатството с помощта на магия, дьо Ре започва своите опасни практики. Той наследява големи имения както от баща си и от дядо си, така и от брака. Известно е, че води луксозен начин на живот, поддържайки многобройни слуги и харчейки пари за екстравагантни декорации за замъка си.

    Жил дьо Ре започва да проявява интерес към сатанизма с надеждата да възвърне богатството си, но и да придобие повече знания и власт. Някои твърдят, че убийствата му започват през 1426 година, но това не е потвърдено. Когато и да са се случили, едно е сигурно – когато започва да убива, той използва слугите си, за да открива жертвите си.

    Повечето от жертвите на дьо Ре били самотно бродещи по улиците деца, които били от провинцията или близките населени места. Те били отвеждани в замъка му, първоначално третирани като благородници, след което брутално измъчвани и убивани. Самият дьо Ре по-късно описва как е извършвал различните мъчения върху децата. Сексуалното насилие се осъществявало преди или след смъртта и изглежда дьо Ре е предпочитал момчета, но когато те не били налице, жертвите били момичета. Той бил абсолютно очарован от смъртта и внимателно наблюдавал как жертвите му умират. Дьо Ре споделя, че предпочитал деца с руси коси и сини очи, на възраст между 6 и 18 години. Някои негови признания са дори още по-ужасни, но няма да навлизаме прекалено навътре в тази тема.

    Грешката на Жил дьо Ре, която коства залавянето и живота му е, че отвлича един духовник след спор с него. През 1440 година той е арестуван, заедно с всички негови служители и изправен пред съда в Нант. Първоначално отказва да пледира каквото и да било, а по-късно обявява, че е невинен. В крайна сметка дьо Ре признава, че е убил децата. Осъден е на смърт чрез обесване и изгаряне.

    Как оцеляват животните

    iskamdaznam
    -
    0
    Как оцеляват животните

    В борбата за съществуване  се различават три форми: вътревидова, междувидова и конституционна (борба с факторите на средата).
    Вътревидовата борба се води от индивидите на един и същи вид, живеещи при едни и същи условия и имащи еднакви потребности. Тя е най-жестока и взема най-много жертви. Съществуват и начини за избягване на конкуренцията между индивидите – синигерите например, известяват с песен завземането на дадена територия, а някои животни маркират територията си със секрети.
    Междувидовата борба се води между индивиди от различни видове или между индивиди от различни популации. Характеризира се с това, че едни видове растения и животни живеят за сметка на други. Междувидовата борба бива пряка и косвена. Пряка е между хищник и жертва, паразит и гостоприемник, между плевел и културно растение. Косвената междувидова борба се изразява най-често като конкуренция – за храна, за вода, за територия и т.н.
    Конституционната борба е борбата с неблагоприятните фактори на неорганичната природа – климатични, почвени и др. Тя се изразява в преживяването на едни организми и гибелта на други при пролетни студове, проливни дъждове и наводнения, пожари, силни ветрове и т.н.

    Подобно на хората, които обичат дома си и могат да не пускат в него тези, които не харесват, и животните защитават ловната си територия и използват специални знаци, за да изгонят непознати от нея. Те маркират своята територия, използвайки звуци, светлинни сигнали и миризми, и плашат неканени гости с нокти или с пера. Най-често животните защитават територии богати на храна. Така действат хиени, лъвове, вълци и колибри. Морските лъвове и морските слонове пазят територията си само в периода на чифтосване. Жабите и рибите също се борят за територия само през брачния сезон.

    Най-големите маймуни на Южноамериканската тропическа гора са маймуните от рода ревачи. Мъжките екземпляри защитават обширната си територия, издавайки изключително силен рев, който се чува дори на 5 километра. Всеки тип ревач се характеризира със специален звук. Тази сила на звука се постига благодарение на специалната структура на ларинкса: по време на рева шията на ревуна се надува, което усилва звука.

    Ленивците са последните останали тревопасни животни, които някога са живели в дъждовните гори на Централна и Южна Америка. Те са най-бавните животни в света – името им говори само за себе си. Ленивците напускат дърветата, на които живеят, само когато не им остава храна или е необходимо да задоволят другите си естествени нужди. Затова копаят в земята малка дупка в подножието на дървото. Предполага се, че техните екскременти оплождат дървото и едновременно създават миризма, предупреждаващa други ленивци, че територията е заета.

    Сигнализиращите раци се хранят с различни остатъци, особено бактерии и други малки организми, живеещи в пясък. Ракът носи пясъчната бучка в устата и изяжда всичко, което е полезно, а останалото се събира около щипците му. Ако територията на брега трябва да бъде разделена от няколко вида раци, тези, които имат голяма уста предпочитат места с по-голям пясък, а раците с малка уста – с по-малко. Мъжкият рак сигнализира само с една щипка, която бавно се движи напред и назад. Раците с по-големи щипци се сражават по-често и по този начин се сдобиват с по-голямо потомство.

    5 ужасяващи истории на хора, успели да се спасят от капана на сериен убиец

    Ива Великова
    -
    0
    5 ужасяващи истории на хора, успели да се спасят от капана на сериен убиец

    Кала Браун

    Тод Колхеп започва криминалната си кариера много млад. През 1986, когато е на 15 години, отвлича момиче на неговата възраст. През 1987 получава 14-годишна присъда за деянието си. След като е освободен, започва с убийствата. През 2016 Кала Браун и приятелят ѝ Чарлз Карвър са наети от Колхеп да обработват негов парцел. Те изчезват дни по-късно. След няколко месеца детективите претърсват дома на Колхеп, след като са проверили последните сигнали от мобилните телефони на двойката. Полицаите откриват Кала, прикована към стената в контейнер за съхранение, където живяла последните 2 месеца. Открито е и тялото на Чарлз, който бил прострелян от Колхеп заради това, че говорел прекалено много. В крайна сметка полицията открива още тела в имота на Колхеп, а самият той признава, че през 2003 е убил други 4 души.

    Ронда Степли

    Ронда пази в тайна ужасното събитие цели 37 години. Тя е 21-годишна студентка, когато прави грешката да се качи на стоп в колата на непознат мъж, когото намира за привлекателен. Мъжът, който се представил с името Тед, я отвежда в изолиран район, където я души и изнасилва. Ронда успява да избяга, скачайки в планински поток, който я отвел далеч от похитителя. Тя се връща у дома и не казва на никого за случилото се. След години, когато мъжът е арестуван, Ронда осъзнава, че се е разминала на косъм от това да се превърне в следващата жертва на серийния убиец Тед Бънди. Тя се чувства виновна, че не е казала на никого, защото така той е можел да бъде заловен преди да нарани други хора. През 2011 Ронда разказва своята история публично, а по-късно е окуражена от авторката Ан Рул да напише книга за преживяното.

    Маргарет Палм

    Стивън Морин започва криминалната си кариера през 70-те години. Той често пътувал от щат на щат, използвайки фалшиви самоличности. Екзекутиран е през 1985 по обвинения в три убийства, но е главен заподозрян в други 30. Екзекуцията на Морин била трудна, защото той бил пристрастен към наркотиците и лекарите трудно намерили подходяща вена. Последните му думи представлявали молитва, защото станал християнин точно преди да бъде заловен. Всъщност неговата последна жертва му помага да приеме християнството. Морин прекарвал много време с жертвите си, местейки се от хотел на хотел заедно с тях. Той отвлича Маргарет Палм през 1981, като междувременно се крие от полицията. Двамата пътували в продължение на 10 часа и Палм го убедила да слушат проповедите на евангелиста Кенет Коупланд. По-късно Морин решава да пусне Палм и да не я наранява.

    Мария Хернандес

    На 17.03.1985 година 29-годишната Мария Хернандес се кани да паркира автомобила си в гаража на дома си в Калифорния, но изведнъж чува зад себе си някакъв шум. Когато се обръща, тя с ужас вижда, че точно зад нея стои странен мъж, насочил пистолет към лицето ѝ. Тогава Мария още не знае, че стои лице в лице с престъпника, който ще тероризира цял Лос Анджелис през следващите месеци – Ричард Рамирес. Рамирес стреля към Мария и когато тя пада, той влиза в жилищната ѝ сграда и убива съквартирантката ѝ Дейл Оказаки. Мария оцелява като по чудо, защото точно преди изстрела, поставя ръцете пред лицето си. Куршумът улучва ключовете за колата ѝ и наранява дясната ѝ ръка. Рамирес се колебае дали да я простреля отново, но решава да избяга. Година по-късно Мария и Рамирес отново се срещат, но този път тя е в съда и свидетелства срещу него.

    Лиса Ноланд

    През 1984 жителите на Тампа Бей били тероризирани от Боби Джо Лонг, който убива най-малко 10 жени. Неговата последна мишена е Лиса Ноланд – 17-годишно момиче, което изчезва през ноември, докато се връща у дома с велосипеда си. Лонг спира край нея, събаря от велосипеда и я натиква в колата си. След това я закарва в апартамент, където я изнасилва многократно. По ирония на съдбата, преди да бъде отвлечена, Лиса пише предсмъртно писмо, защото е решена да се самоубие. Сега обаче, тя събира сили и решава, че иска да живее и да се бори за живота си. Тя започва да говори на Лонг „като на малко дете“ и се опитва  да създаде връзка помежду им като непрестанно посочва, че тя е човек, също като него. В крайна сметка това проработва и когато Лонг се успокоява, той я връща обратно на мястото, на което я е отвлякъл и не я убива, както е направил с много други жени преди нея. По-късно Лиса свидетелства срещу Лонг и това помага на полицията да го залови.

    Защо е невъзможна реалната археология?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Защо е невъзможна реалната археология?

    Реалната археология, естествено не е толкова зрелищна и приключенска, колкото изглежда във филмите за Индиана Джоунс. Но от време на време наистина се появяват открития, които преобръщат обичайните понятия за историята.

    Когато Колумб открил Новата земя, намерил там цял свят от животни и растения, които се срещат само в Америка. Едва тогава например, европейците се запознали с листата на кокаиновия храст и с всички последици, произтичащи от това.

    Но, щом Колумб е открил Америка – как да обясним следите от кокаин, открити върху телата на египетските мумии?

    През 1992г. немски учени открили в космите, кожата и костите на една от мумиите следи от хашиш, тютюн и кокаин. Хашиш може да се донесе и от Азия, фараоните имали такава възможност. Но тютюнът и кокаинът може да дойдат само от Америка! Немските учени направили това, което и всички други биха сторили, за да запазят репутацията си – провели нова, независима експертиза. И отново намерили тютюн и кокаин.

    Тогава те обявили универсален наркотичен тест за всички налични мумии, с които разполагали. В една трета от тях открили никотин. Във вътрешностите на Рамзес II намерили парчета тютюневи листа. И не само листа – един мъртъв тютюнев бръмбар намерил последното си убежище в утробата на великия фараон.

    През 1933г. открили 90-тонен камък в Америка, близо до Албукерке (щата Ню Мексико). Върху него били написани Десетте божи заповеди на староеврейски. Експерти от цял ​​свят не могат да разберат, как това е възможно. На всичко отгоре, някои букви от надписа са заимствани от гръцката азбука.

    Камъкът с 10-те божи заповеди.

    А може би надписът е късна имитация? Всеки американец със съответните познания би могъл да го направи. Но когато проучили и го сравнили с други надписи, намерени на същите места, стигнали до извода, че може да е на възраст от 500 до 2000 години. Това означава само, че човекът, който го е намерил, е извън подозрение за фалшификация. Засега, по този случай нищо не е изяснено.

    Рим и Латинска Америка са доста отдалечени. Дори в разцвета си, след завладяването на Северна Африка и Англия, такива далечни ъгълчета като Мексико оставали извън погледа на Римската империя. Западното полукълбо за нея сякаш не съществувало. Но през 1933г., археолози извършили разкопки на древно гробище на около 40 мили (около 64 километра) от Мексико Сити –  и намерили в един гроб малка фигура. Дотогава мястото на разкопките било покрито с два слоя хоросан и вече 1500г. никой не бил докоснал тази земя. Но в такъв случай, какво правела тук римска статуетка? А фактът, че статуята е римска, бил несъмнен – чертите на лицето съответстват на артефактите, открити в Рим и отнасящи се към ІІ-ри век сл. Хр. Също така, през 1982г. подводни археолози открили на морското дъно близо до пристанището на Рио де Жанейро римски вази, които по-късно били датирани от ІІІ-ти  век. Били намерени и два полуизгнили кораба, също много подобни на римските.

    През 1957г. в американския щат Мейн се извършвали разкопки на територията на голямо древно селище. Търсели всичко, свързано с живота и живота на местните племена – върхове на стрели, фрагменти от керамика. И внезапно се натъкнали на странна монета. Първоначално решили, че това е английско пени от ХІІ-ти век. Монетата така си останала без внимание в продължение на 21 години. Съвсем случайно тя била видяна от специалист по нумизматика, който разпознал в нея норвежко пени, сечено по времето на крал Олаф, управлявал между 1065г. и 1080г. Една-единствена норвежка монета сред десетките хиляди предмети, останали от аборигените. Добре, може да решим, че това е донякъде обяснимо, като имаме предвид, че е вече доказано – викингите са посещавали Америка преди Колумб. Но може би мащабите на викингските пътешествия към Новия свят са били доста по-големи, отколкото се смята…

    В Ню Мексико живее загадъчно племе – зуни. Интересен за него е фактът, че езикът им не прилича на нито един от местните диалекти. Напомня най-много… японски. Не съвпада буквално – но има достатъчно прилики, за да подозираме двата езика в родство. Теорията за контактите на древните японци с древните индианци възникнала благодарение на антроположката Нанси Дейвис. Тя първа забелязала необикновената прилика на езика на зуните с японския.  Не само звуците в отделни думи са подобни, но има сходство в синтаксиса – например, и в двата езика глаголът е в края на изречението.

    След като направила това откритие, Дейвис продължила да изследва с удвоена енергия и установила, че сред зуните, също както при японците, най-често срещана е кръвната група B. Също така, страдат и от едни и същи редки заболявания. Приличат си и някои митологични легенди, предавани в устна традиция. Версията на Нанси Дейвис е, че някъде през ХІІ-ти век будистки мисионери достигнали Калифорния, а след това се преместили по-навътре в континента, където се заселили. Кой знае…

    Както виждаме, независимо, че археолозите не използват револвер и бич, както Индиана Джоунс, все пак от време на време попадат на находки, не по-малко интересни от неговите.

    Византия: стереотипи и факти

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Византия: стереотипи и факти

    Какво представлявала Византийската или както самите нейни поданици я наричали – Ромейската (Римската) империя? На тази тема са публикувани стотици, а може би и хиляди научни трудове, книги, статии и художествени произведения.

    Стените на Константинопол

    Може да се каже, че това била уникална за Средновековието държава, с която не можелa да се сравнява нито една от европейските, а от другите – може би само Kитайската империя Тан. Традициите на Римската империя, манталитетът на народите от Източното Средиземноморие и Православието породили необичайна култура, която 1000 години оказвала влияние върху цяла Европа. Формалната абсолютна власт на императора всъщност била ограничена със стотици невидими нишки от интересите на различни социални групи и центрове на влияние, а фактическото управление на огромната империя се извършвало от професионално чиновничество.

    Възстановка на Константинопол

    Ако днешен човек се озове в Средновековието, той най-лесно ще се адаптира именно във Византия. Освен естествената за нас система на граждански отношения, останали от Рим и развити от византийските императори, там имало училища, обществени библиотеки, държавна поща, течаща вода, професионални спортисти и предшественици на днешните програми за социално слаби хора.

    Византия била удивително демократична империя. Социалните „лифтове“ издигали всички, които били умни, смели и находчиви. Императори ставали селяни и представителите на етнически малцинства, скопци командвали армията, а слепци – флотата. Приказката за Пепеляшка, когато принцът си търси съпруга сред момичетата от народа, без значение дали имат аристократичен произход, води началото си именно от този обичай на византийските императори.

    Възстановка на Константинопол

    Слабите исторически знания обаче, са спомогнали да се утвърдят различни фалшиви стереотипи за Византия.

    Първият стереотип: Византия била империя на вечен упадък. Това клише е създадено от видния английски историк от XVIII в. Едуард Гибън и неговия труд „Историята на упадъка и разрушението на Римската империя“. Като цяло, приносът на Гибън за византинистиката е съмнителен. От една страна, той съживил интереса към тази наука, но от друга, не се придържа към принципа на историческата обективност. Опитвайки се да открие в миналото урок за настоящето, Гибън представя традиционалистката Византия като някакъв гробокопач на римското пасионарно величие.

    Погрешността на този подход е очевидна. Византия съществувала над 1000 години – от 395г. до 1453 г. Държава, която е в „упадък“ (или дори само застой) едно хилядолетие – това е все едно човек да боледува тежко 120 години. Възниква въпросът: как тази „вечно разлагаща се“ страна надживяла други, които били „здрави“? При това, срещу постоянни, непрекъснати и страховити външни заплахи? Въобще, Гибън е твърде предубеден. Византия – това не е Рим от времето на упадъка, а Рим, прераждащ се за оцеляване в Средновековието.

    Втори стереотип: Византия била теократична (религиозна) монархическа диктатура. Но авторитарното самодържавие и етатизмът (силната държава) били задължителна мярка за запазване на пространството, обитавано от хора с твърде неспокоен манталитет. Средностатистическият жител на Константинопол, независимо от богатството и занятието си, бил грамотен и страстен индивидуалист, почитател на спортни състезания и на теологични спорове с минимално уважение към властта. Кървавите улични бунтове, които започвали със спора на неколцина души относно религиозни проблеми или резултатите от последните надбягвания на хиподрума, в Константинопол се смятали за нещо обикновено. Сред всички византийски императори само трима починали от естествена смърт.

    Стереотип трети: Византия била агресивна държава. Това е против елементарната историческа правда. Всъщност византийците не обичали да воюват, по което се различавали радикално от мнозинството народи през Средновековието. Всички войни, които те водили, били или отбранителни, или опити за възстановяване на загубени по-рано територии. Но ако ромеите не биха могли да се сражават, те нямало да издържат и десет години. Налагало им се да се защитават през цялата си история, доста често на няколко фронта. Константинопол бил обсаждан 24 пъти, но превзет само 2.

    Стереотип четвърти: Византия била страна на поети, учени и мъдреци. Това било внушено от Уилям Йейтс: великият ирландски поет получил незаличими впечатления от фреските на храмовете на Равена, които и до днес запазват духа на Византия от времето на Юстиниан Велики. Разбира се, този възглед е много идеализиран, но в него има рационално зърно: нивото на култура и образование във Византия било много по-високо, отколкото във всяка европейска страна от Средновековието. През целия период на съществуване на Византия функционират висши училища и библиотеки, включително известният Магнаурски университет и Императорската библиотека, която запазила много ценни антични книги, въпреки пожарите в смутните времена.

    Стереотип пети: Византия била център на интриги, коварства и хитра „многовекторна“ дипломация. Разбира се, че е така – но това го твърдят враговете й. Като се има предвид недостигът на войници, умението да се насъскат едни от враговете на империята срещу други било въпрос на живот и смърт в продължение на много векове. А във вътрешната си политика Византия, както всяка бюрократична държава, страдала от постоянни интриги и мащабна корупция.

    Какво дала Византия на потомците? Много повече, отколкото е прието да се смята. Под натиска на турците византийските аристократи и учени бягали на Запад, като носели книгите на древните класици. Преводите им поставили основите на италианския Ренесанс.

    Какъв би бил светът без Втория Рим?

    Простичко е: ако Византия, подпомогната от българския кан Тервел, не беше спряла 200-хилядната армия на арабите през 717 г., след това в Западна Европа щяха да господстват джамии, а не катедрали (отделен въпрос е, че в наши дни тече този процес).

    Византия ни даде светите братя Кирил и Методий – а оттам и могъщата култура, основана на кирилицата и Православието, които ни запазиха през вековете на изпитания. И това съвсем не е малко, за да изпитаме чувство на историческа благодарност.

    Лойола – генералът на йезуитите

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Лойола – генералът на йезуитите

    Историята на йезуитския орден, толкова богата на интриги, конспирации, убийства и т. н., изобщо не би съществувала, ако през 1491г. в северната испанска провинция Гипускоа, не се бил родил основателят му: богатият идалго дон Иниго Лопес де Рекалдо Лойола. Майка му решила да подражава на Света Богородица, родила го в кошара и положила бебето в ясли.

    Лойола произхожда от старинен благороднически род. Той бил най-малкото от 13-те деца в семейството и още съвсем млад бил изпратен като паж в дома благородника Хуан Веласке дьо Куелар, с когото често посещаваше двореца на крал Фердинанд V.

    А понеже по времето на Фердинанд V военните действия почти не преставали, Лойола, чиято глава бila пълна с разкази за невероятните подвизи на средновековните рицари, се впуснал в приключенията на военния живот.

    Бил ранен от топовно гюлле по време на отбраната на град Памплона срещу французите. Самите те били толкова впечатлени от безумната му храброст, че го изпратили с почести в замъка на баща му. Бил подложен на много операции, съпроводени със страшни болки, които понасял мъжествено. Но, така или иначе, останал куц цял живот.

    Понеже не разполагал с любимите си рицарски романи, от скука, по време на лечението Лойола започнал да чете четирите тома на „Животът на Христос“ и обемистите „Жития на светиите“. Описанията на техните страдания така подействали върху пламенното въображение на младия човек, че той решил да стане духовен воин на Христос, Дева Мария и Свети Петър. Но, както е добре известно, дяволът не се предава лесно: в главата му се вихрели истински битки – той мечтаел за красива дама, а след това се разкайвал и започвал да се моли. По време на тези терзания Лойола постепенно стигнал до разбирането, че светът е разделен между Бог и дявола, които възбуждат душите към добро или зло. И решил да се сражава на страната на Доброто.

    Лойола изучавал теология за известно време в Саламанка, а след това със същата цел отишъл в Париж. Там се запознал с бъдещите активни членове на неговия орден: Пиер Льофевр, Франсис Ксавие, Линес и други обещаващи младежи. С тяхното участие и с подкрепата на други съмишленици Лойола разработил проект за монашеския орден „Обществото на Исус“, по-късно наречен „Орден на йезуитите“, по латинската форма на името на Иисус – Jesus.

    През 1537г. Игнатий приел монашески сан и скоро отишъл в Рим. Преди да влезе във Вечния град, посетил един разрушен параклис, където според придружителите му, пред него се явил Бог-Отец и му казал: „Ще бъда благосклонен към вас в Рим“.

    Така и станало. Папа Павел II наредил на Льофевр да преподава Писанието, на Линес – теология, а Лойола представил пред него разработения проект за новия орден и устав, към който, освен обичайните 3 монашески обета – целомъдрие, бедност и послушание, се добавяло четвърти: постоянното служене на Христос, папата и римската църква. В потвърждение на това, върху герба на ордена имало надпис: „В името на Исус да се прегъне всяко коляно!“ Папата възкликнал: „Това е Божий пръст!“ и на 27 септември 1540г. утвърдил устава на хартата на йезуитския орден. Лойола бил единодушно избран за пръв генерал на ордена. Надарен с невероятен организационен талант, той създал мощна полувоенна организация, чиято дейност била обгърната в тайнственост.

    Една от версиите на печата на ордена. „IHS“ са първите три букви от IHΣOYΣ, името на Исус на гръцки. Източник – Уикипедия.

    Игнатий починал през 1556г., а през 1622г. бил канонизиран. Една от най-разпространените версии за създаването на великия роман на Сервантес „Дон Кихот“ е, че прототип на главния герой е именно Игнатий Лойола.

    Сан Игнасио де Лойола от Педро Пабло Рубенс, музей на Нортън Симон в Пасадена. Източник – Уикипедия.

    Фактически, „Обществото на Исус“ се превърнало в католическо политическо разузнаване – полувоенна структура с твърда дисциплина. Но, ако се изследва внимателно дейността на ордена, ще се установи, че неговата основна дейност далеч не била шпионска – а образователна. Основните му финансови средства отивали за строеж на училища и университети, особено в Латинска Америка. По този начин орденът изиграл огромна роля за цивилизоването на местното индианско население.

    Членовете на ордена се делели на различни нива. Първото ниво били послушниците. В продължение на 2 години те преминавали сурова школа, в която главното била дисциплината и подчинението.

    Второто ниво били схоластиците – за 5 години те изучавали общи науки и богословие. Схоластици ставали само най-доверените от послушниците, които получавали много сериозно за времето си образование. Те били обучавани на конспиративна дейност и в умения да вербуват нова агентура. Послушниците и схоластиците живеели свободно в обществото и не се отличавали с нищо от обикновените граждани. Именно такива законспирирани йезуити формирали широката шпионска мрежа на ордена.

    Третата категория включвала коадюторите, които давали монашески обети и живеели в манастири. На свой ред и те се разделяли на 2 категории. В първата били духовниците, които се занимавали с възпитание на юношите, мисионерство и проповедничество. Те издирвали подходящи кандидати за членство в ордена и търсели полезна информация. Имало и светски коадютори, работещи като икономисти, готвачи, настойници и т. н. Служебните им ангажименти позволявали да боравят с огромни финансови средства, а от готвачите-йезуити зависел животът на политическите дейци.

    Най-високата степен на посвещение в ордена заемали т. нар. „професори“, които приемали Четвъртия обет – за безусловно подчинение на папата и генерала на ордена. Професорите по правило били назначавани за мисионери в някоя държава, т.е. те ставали професионални разузнавачи, които ръководели цялата мрежа от агенти там.

    Когато Лойола умрял през 1556г., орденът наброявал около 1000 членове, а в края на ХХ-ти век – над 30 хиляди. Освен това, йезуитите притежават стотици престижни средни и висши учебни заведения, в които учат повече от 800 хиляди ученици и студенти.

    Винените котки

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Винените котки

    Както е известно, черната котка в съзнанието на много хора и днес се асоциира с мрачните сили на злото и ада. А в Средновековието направо я смятали за въплъщение на дявола. В легендите на много народи вещиците се превръщат в черни котки и вредят на хората: изсмукват млякото от вимето на кравите, гасят църковните свещи, предизвикват бури и потопяват рибарски лодки.

    До ден-днешен много хора се стряскат, когато черна котка пресече пътя им. Но едно е такава котка да скочи случайно върху ковчега на покойника по време на погребално шествие (и това се е случвало), а съвсем друго, когато се озове с извит гръб върху винена бъчва. Така или иначе, виното не влиза в котешкото меню. Какво ли означава котка върху бъчва?

    През 60-те години на ХХ-ти век немският ризлинг по вкус и цена се издигнал на едно ниво с прочутото вино „Дом Периньон“ – шампанското на аристократите и на истинските ценители на висшата кухня.

    Но за разлика от „Дом Периньон“, чието име е заимствано от бенедиктинския монах Пиер Пениньон (приписват му изобретяването на метода за шампанизиране на пенливите вина), виното „Целска черна котка“ се ражда от една оригинална легенда. Най-често срещаната версия звучи така.

    През втората половина на XIX-ти век в град Цел (Мозел) пристигали купувачи на вино от Аахен. В онези времена не съществували „фючърсни“ договори, нито установени търговски връзки. Купувачите идвали, обикаляли избите, опитвали всички вина последователно и, в случай на успешна сделка, си тръгвали с огромни 1000-литрови бъчви.

    Точно това се случило през 1862г. в избите на винопроизводителя Майнцер. Стопанинът хвалел стоката си, като преминавал от една бъчва в друга. А купувачите го слушали и пийвали от ароматните вина. В крайна сметка изборът им спрял върху три от бъчвите. Собственикът се опитал да налее от първата бъчва поредна порция ризлинг за дегустация – но уплашено отскочил назад. От сумрака на подземието в него се взирали пламтящи котешки очи. Явно писанката се била вмъкнала в подземието, когато съпругата на винопроизводителя носела мезета на дегустаторите. Извила гърба си на дъга, сега тя съскала и дори посягала да одраска стопанина си.

    Един от аахенците предположил, че така й влияе съдържанието на бъчвата. Купувачите решили, че това е добър знак и без да се колебаят купили именно тази бъчва. А подир седмица дошли отново и изкупили всичкия ризлинг. Виното се харесало сред клиентите и получило подходяща марка – „Черната котка“.

    Често котката върху етикетите е показана на фона на средновековна кула. Това е Кръглата кула, която се извисява над града при гробището и отдавна се е превърнала в своеобразен символ на Цел. В миналото това 14-метрово съоръжение било най-високата точка на защитната градска стена.

    Долината на река Мозел, където се намира градът Цел, снабдявала с вино още древните келти и римляните. Изключително удачното местоположение на лозята по южните и югозападните склонове на ниските живописни планини направило този район на Германия един от най-подходящите за винопроизводство. Мекият климат, големият брой слънчеви дни в годината и равномерно разпределените валежи позволяват отглеждането на елитни винени сортове грозде.

    В края на юни се провежда популярният фестивал на виното  „Целска черна котка“. Идват туристи от цял свят. Редуват се театрални представления и тематични разходки, а вечерта завършва на централния площад и в безбройните ресторанти. Тези дни никой не остава безразличен към черната котка – хералдичният символ на региона.

    Изображенията на черни котки посрещат гостите на града още при входа му. Най-старият образ на черна котка се намира върху главния фонтан при кметството. Тази скулптура може да се види както на стари пощенски картички, така и върху местната „валута“ – т. нар. „регионални пари“ с номинал 1 целер, които се приемат само в определени магазини в Цел.

    Интересно е, че котките са запазена марка на етикетите по бутилките не само на винарите от Мозел. Можете да ги срещнете и в други части на света. Например в Канада, където, за да се привлече вниманието на любителите на домашни животни, беше пусната цяла колекция „котешки“ вина. Също там, според колекционерите, е създаден най-екстравагантният етикет с наистина оригинално название за вино: „Котешка урина върху цариградско грозде“.

    Немците също не изостават в стремежа си към по-голяма оригиналност. Една от многото напитки с ниско съдържание на алкохол, предлагани в дискотеки и младежки фестивали, се нарича „Студено коте“. В това, на пръв поглед неособено оригинално словосъчетание, всъщност е „кодирана“ доста вулгарна игра на думи. Намек за съвсем конкретни женски прелести.

    А през 1980г. върху бутилките слагали етикети с черна котка, разхождаща се по покривите.

    Явно няма защо да се учудваме на реакцията на онази първа котка, която дала идеята за марката на великолепните мозелски целски вина. За една бъчва от тях наистина си заслужавало да извади нокти и да изсъска към онзи, който се опитва да й я отнеме.

    Символиката на нацисткото изкуство

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Символиката на нацисткото изкуство

    За никого не е тайна, че Хитлер и неговото обкръжение били буквално обсебени от окултизма и езотеричните „науки“. Това се отразило и върху германското изкуство от 30-40-те години на XX век. То трябвало да служи на нови идеи, а старото изкуство било обявено за „изродено“.

    През май 1933 г. били проведени акции за публично изгаряне на книги в университетските градове на Германия. Във всички области организирали изложби на „дегенеративно изкуство“, състоящи се от произведения, конфискувани от музеи и частни колекции. В Манхайм се състояла изложбата „Болшевизмът в културата“, в Нюрнберг – „Ужасите в изкуството“, в Дрезден – „Изкуство в службата на разлагането“ и др., които показвали „упадъчни“ тенденции в дотогавашната култура. От юли 1937г. до юли 1939г. в Мюнхен била стационарна пътуващата изложба „Дайте ни четири години!“, посетена от 2 милиона души.

    Повече от 20 хиляди „изродени“ произведения били заключени в специални хранилища или продадени на търгове. През 1938г. в двора на главната пожарна бригада в Берлин били изгорени 4289 творби на изобразителното изкуство.

    Очевидно всички тези събития по-късно послужили като основа за сюжета на известния роман на Рей Бърдбъри „451 градуса по Фаренхайт“, в който пожарникарите, вместо да гасят пожари, горят книги. Авторът го написал през 1953г., когато светлината на германските пожари била все още жива в паметта.

    В същото време се насаждало алтернативно „арийско“ изкуство. През 1934г. на VI конгрес на партията в Нюрнберг била приета „Културна програма на НСДП“ (НСДАП – Национал-социалистическа германска работническа партия). В нея се казва: „Тъй като мислим за вечността на империята, произведенията на изкуството също трябва да станат вечни“.

    Преди всичко това се отнасяло за архитектурата. Личният архитект на Хитлер, Алберт Шпеер, разработил проект за „нов Берлин“, който трябвало да бъде реализиран до 1950г. Според него върху централната ос на столицата щели да се намират сградите на две жп-гари, кметството, Войнишки дворец, оперен театър и канцеларията на Райха.

    Народният дом – главната сграда на Райха, щяла да има купол с диаметър 300 метра и зала с капацитет 150-180 хиляди души. Тук се планирали ежегодни срещи на фюрера с народа. Големият купол трябвало да символизира покрива над „центъра на света“ – Берлин.

    Народният дом или Фолксхале (Volkshalle на немски). Източник – Уикипедия.

    Съществувал и план за „Великия пръстен“, който трябвало да обхване територията от Норвегия до Африка и от Атлантическия океан до СССР. По неговия периметър трябвало да се издигнат небостъргачи, напомнящи храмове и мавзолеи. Тези проекти били демонстрирани на архитектурни изложби в Мюнхен през 1938-1939г.

    Ето един откъс от реч на Хитлер през 1939г.: „От времето на средновековните храмове ние отново за пръв път поставяме пред художниците величествени и смели задачи. Никакви „родни места“, никакви камерни сгради – а най-величествените здания след епохите на Египет и Вавилон. Ние създаваме свещени съоръжения като знакови символи на нова висша култура. Аз трябва да започна с тях. Така ще отбележа неизчерпаемия духовен белег на моя народ и моето време“.

    Проект на 400-хилядният Олимпийски стадион

    На скулптурата в Третия райх се отреждала алегорична роля: тя трябвало да се превърне в още един символ, който подчертава могъществото на нацистката държава. Във вътрешния двор на новата държавна канцелария в Берлин били инсталирани 3-метрови статуи, които олицетворявали партията и вермахта. Колосални скулптурни групи на конници и спортисти украсявали Мартовското поле в Нюрнберг и Олимпийския стадион в Берлин. Издигали се мемориали в памет на жертвите от Първата световна, изобразяващи изправени или коленичили атлетични воини с мечове.

    Водещ скулптор на Райха станал Арно Брекер – фюрерът харесвал как той възхвалява арийското могъщество. Именно Брекер въвел в нацистката скулптура образа на „супермен“ – спортист с перфектни пропорции, релефни мускули и арийски черти на лицето. Тези скулптури били високи от 2 до 6 метра. След войната всички те били унищожени или заключени в специални хранилища с ограничен достъп.

    В изкуството от епохата на нацизма широко се използвали митологичните символи. Например, чрез фондацията на SS „Аненербе“ („Наследство на предците“) за един от основните арийски символи бил обявен двустранният чук „Мьолнир“, който според митологията принадлежал на скандинавския бог Тору. Сред викингите „Мьолнир“ бил символ на сила, както и военен защитен амулет.

    В Тевтобургската гора била издигната статуя на Арминий – вожд на древното германско племе херуски, който през 9 г. сл. Хр. коварно нападнал и избил 20 хиляди римляни, независимо че бил на римска служба. Дори такива съмнително „героични“ постъпки с явно предателски привкус, се оправдавали, щом били извършени от германци. Освен това, по инициатива на „Аненербе“ се възпроизвеждали и разпространявали древни германски украшения.

    Темите за викингите, които германците смятат за родствена нация, както и за немските рицари, били доста разпространени в нацисткото изкуство. Техните образи се използвали за пропагандни плакати заедно с военната символика от онези години: маршируващите войници на Райха, танкове, самолети…

    Любопитно е, че самият Хитлер обичал да рисува пейзажи и натюрморти, а не монументални портрети или сюжети от митологията. И неговите картини съвсем не са лоши – за разлика от общоприетото мнение, че той бил некадърен художник. Талантът му се потвърждава и от съвременните експерти. Кой знае, ако е бил преминал последния изпит за Виенската академия по изкуствата – по рисуване на портрет, може би съдбата на Германия щяла да е различна. Макар, че може би на негово място просто щеше да е някой друг.

    1...143144145...319Страница 144 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto