Още
    Начало Блог Страница 145

    Биохимията на любовта

    Какво е любовта? За този красив и загадъчен феномен се пишат песни и книги, правят се филми. Хората говорят непрекъснато за любовта, независимо дали са на 15, 30, 50 или дори на 80 години. Учените обаче все още не могат да установят как се ражда такова чувство, нито дори да му дадат определена дефиниция, а някои дори се съмняват в съществуването на любовта. Единственото нещо, на което науката успя да отговори, е как тя се е появила в сърцата и умовете на нашите далечни предци, еволюирала е от чувство на привързаност и чувство на сигурност и се е превърнала във възвишена романтична потребност.

    Нека последваме този път и да открием изходната точка на емоцията, която наричаме любов. Преди около осем милиона години климатът на Земята започнал да се променя. Нашите предци, древните хуманоидни маймуни, по онова време живеели в гори, които започнали да оредяват. В търсене на храна, те трябвало да слязат от дърветата на земята, а след това напълно да се преместят в саваната. В откритите пространства трябвало да се предвиждат на далечни разстояния  и след още четири милиона години първият човек се изправил на крака. Ходещата изправена самка вече не можела да носи дете на гърба си, защото това затруднявало търсенето на храна.     Но у мъжките самци се освободили ръцете и те вече можели да пренасят храната на големи разстояния. Така се появило първото разделение на задълженията между мъжете и жените. Разбира се, това все още не било любов. Любовта се появила с раждането на първото моногамно семейството (т.е. състоящо се от един мъжки и един женски индивид), които заедно отглеждат дете.

    Нашите предци изведнъж престанали да враждуват за територия, доминиране в групата и най-важното – за привличане вниманието на женските. Появили се моногамни семейства, които заедно отглеждали потомството. Благодарение на създаването на семейството, храненето на децата се подобрило, което имало положителен ефект върху развитието на интелекта и по-късно помогнало значително за превъзходството над други човекоподобни маймуни.

    Но как хората стигнали до моногамия? Оказва се, че причина за това са нашите гени, чиято основна задача е да се възпроизвеждат безкрайно, копирайки себе си. Но те не само трябва да се възпроизвеждат, но и да правят това максимално ефективно. Именно с тази хитра цел, гените създали своеобразен механизъм в човешкото тяло. Но какво би станало, ако изведнъж вече не се интересуваме от размножаването? Всичките им усилия ще отидат на вятъра. Затова се появила нуждата от семейство и любов.

    А какво представлява генът? Той е част от ДНК молекулата, съдържаща информация за протеина. В гените се предава информацията за наследствеността, която потомството наследява от родителите. За да заблудят човек, гените „изобретили“ хитроумния механизъм на любовта, като техни съучастници в тази схема са не по-малко хитрите хормони. За привързаност и влюбеност отговаря веществото, наречено допамин. Струва си нивото му в мозъка да расте, защото тогава идва еуфорията, човек става свръхактивен, губи апетит и сън, трревожи се за дреболии и едновременно с това започва по-добре да мисли.

    Защо гените правят човека нервен, но радостен и умен? Отговорът е прост: машината за трансфер на гените трябва да преодолее всички трудности, но да доведе до възпроизвеждане с избрания партньор. И това да стане възможно най-бързо, докато не се появи друг човек, който иска да участва в смесването на гените. При формирането на любовта в мозъка, в различните етапи участват и други вещества: фенилетиламин, серотонин, ендорфини, вазопресин и адреналин. Но еволюционното предимство получават именно тези двойки, които са в състояние да формират дългосрочни семейства: жените се грижат за децата, мъжете донасят храна. Само с любов няма как да се мине. Тук влиза в сила „присъединителната молекула“ -хормонът окситоцин. Той е отговорен за различни процеси в тялото – например да секретира по време на раждането, да облекчава болката и да помага в бъдеще да се забрави за нея. Също така, благодарение на този хормон се проявяват чувства като нежност към децата, желание да се прекарва времето с партньор, да се поддържа социален и физически контакт с него.

    Може да се каже, че окситоцинът е хормонът на семейството. За по-малко от три милиона години, хормоналните и емоционалните процеси, предизвикани от гените за най-ефективното копиране на самите себе си, са обрасли с гъстата обвивка на културата. Разбира се, откритието, че любовта е естествен механизъм и хората могат да се възприемат като хормонални машини, може да изглежда скучно или жестоко. Но науката е преди всичко търсене на истината, каквато и да е тя. Понякога може истината да не е толкова привлекателна. Но за да оцените истинската й красота, трябва да имате смелост, търпение и разум, които сме придобили благодарение на дългата и трудна еволюция.

    Гувернантката, която издава тайните на кралицата

    Марион Кроуфорд е на 22 години, когато влиза в кралския дом и става част от кралското семейство. Тя е наета от кралицата-майка Елизабет Боуз-Лайън като гувернантка за нейните две дъщери Елизабет и Маргарет. Техният чичо, Едуард, трябвало да стане крал, а момичетата да бъдат научени да се държат подобаващо (баща им Алберт бил вторият наследник, който да заеме трона).

    Но тогава всичко се променя. Едуард, който вече бил крал, се влюбва в Уолис Симпсън – американка, омъжвана два пъти. По онова време било крайно необичайно за крал да сключи брак с жена, която е извън кралското семейство, особено пък с такава, която е разведена. Едуард обаче се отказва от трона и остава с любимата си Уолис. Тогава брат му Албърт (сега Джордж VI) става крал, а дъщеря му Елизабет е негова наследница.

    Гувернантката Марион Кроуфорд се премества заедно с момичетата в Бъкингамския дворец, за да ги научи на кралски маниери. Дейностите в кралския дом били абсолютна тайна, а от служителите се очаквала пълна конфиденциалност. Дори нещо повече – тя била като неписан закон. С течение на времето Кроуфорд се превръща в една от най-близките доверители на кралицата, но все още била гувернантка. Дори след като момичетата пораснали, от нея се очаквало да остане в двореца и да загърби личния си живот за сметка на задълженията си. Макар че имала дългогодишен приятел, на Кроуфорд ѝ било забранено да се омъжи и тя напуска кралското семейство едва след като самата Елизабет (тогава на 21 години) се омъжва.

    Кралица Елизабет Боуз-Лайън

    В замяна на 17-те години вярна служба, Кроуфорд получава многобройни награди от кралското семейство. Тя получава няколко ордена, щедра пенсия и безплатна къща, намираща се в двореца Кенсингтън. След като се установява в новия си дом и поддържа добри отношения с кралското семейство, американското списание „Ladies Home Journal” се свързва с нея през 1949 година с предложение да напише статия за службата си в кралския дом. Вярна на принципите си, Крауфорд се допитва до кралицата, която ѝ дава своето позволение. Идеята била да се укрепят англо-американските отношения, но имало едно условие – статията да бъде публикувана анонимно.

    Когато статията била публикувана, в списанието все пак пишело, че Кроуфорд е източникът на информацията, която включвала детайли относно живота на бившия крал и Уолис Симпсън, което никак не се харесало на кралицата. Разказите на Коруфорд били четени с огромен интерес от хората, които били жадни за информация относно кралското семейство, начина му на живот и най-вече за бъдещата кралица Елизабет. Макар че позволява написването на статията, кралицата е бясна относно споделената информация. През следващата година Кроуфорд издава книгата „Малките принцеси“, в която описва детайли от живота в двореца, заради което кралицата си отмъщава, прогонвайки я от дома ѝ завинаги.

    Според някои читатели „Малките принцеси“ била книга, от която нямало за какво някой да бъде обиден, но кралицата я приема като предателство. След прогонването на гувернантката никой никога не споменава отново името ѝ в двореца. Едва след смъртта на Кроуфорд през 1998 година се узнава за участието на кралицата в написването на статията. В своето завещание Кроуфорд пише, че притежава кутия с писма от кралицата, в които тя пише, че е съгласна статията да бъде публикувана. Едва тогава светът научава, че Кроуфорд, която прави няколко опита за самоубийство след прогонването си, е защитавала кралското семейство до край.

     

     

    Източник: history.com

    5 от най-гледаните съдебни процеси

    Тед Бънди – 1979 година

    Малко преди да бъде екзекутиран през 1989 година, серийният убиец Тед Бънди убива 30 жени за периода 1974 – 1978 година (макар някои да смятат, че броят на жертвите му е по-голям). Арестуването на Бънди и последвалият процес заемат първите страници на множество вестници от цял свят. Назначени са му 5 адвокати, но бившият студен по право отказва, настоявайки сам да води защитата си, говорейки за себе си в трето лице. Повече от 250 журналисти от цял свят се насочват към Маями през лятото на 1979 година, когато започва делото срещу Бънди.Процесът е първият, който се излъчва по национална телевизия и не завършва никак добре за обвиняемия – той получава 2 смъртни присъди, а след 6 месеца получава трета смъртна присъда след съдебен процес в Орландо.

    Джефри Дамър – 1992 година

    Когато настъпва време серийният убиец и канибал Джефри Дамър да се изправи пред съда за убийството на 15 момчета и мъже, Court TV е на мястото, но излъчва предаване с 10-секундно закъснение, за да може да бъдат редактирани моментите, които биха могли да бъдат твърде обезпокояващи за зрителите. На 17.02.1992 година повече от 60 новинарски екипа са на разположение, за да излъчат съдебния процес. Дамър е осъден на 15 последователни доживотни присъди. На 28.11.1994 обаче, е пребит до смърт от друг затворник.

    О Джей Симпсън – 1995 година

    Интересът към процеса на О Джей Симпсън, който е обвинен в убийството на бившата си съпруга Никол Браун Симпсън и нейния приятел Роналд Голдман, е огромен. Адвокатът от защитата Джони Кокран също става известен със своите аргументи и най-вече с думите си, когато обвиняемият трябва да изпробва чифт ръкавици, които се смята, че е използвал по време на убийството. Кокран казва, че „ако ръкавиците не му станат, трябва да го оправдаете“. Повече от 100 милиона души гледат от домовете си и слушат думите на журито: „Ние, съдебните заседатели, намираме обвиняемия Орентал Джеймс Симпсън за невинен по обвинение в убийство.“

    Фил Спектър – 2009 година

    Телевизионните екипи са в съда и по време на процеса срещу музикалния продуцент Фил Спектър, който е обвинен в убийството на актрисата Лана Кларксън, за която той твърди, че е извършила самоубийство в неговия дом. Истината е, че странното държание на Спектър е основното, което предизвиква любопитството на публиката към делото му. През 2009 година той е осъден на доживотен затвор.

    Кейси Антъни – 2011 година

    Младата майка от Флорида Кейси Антъни е обвинена в убийството на 2-годишната си дъщеря Кейли Мари и делото ѝ предизвиква истински фурор сред населението. Телевизиите излъчват стотици часове анализи на доказателствата  в периода от три години, който изминава от залавянето на Кейси до обявяването на присъдата. На журито му отнема точно 15 минути, за да обяви решението си – 25-годишната майка е призната за невинна по обвиненията в убийство – присъда, която е гледана от 5.2 милиона зрители.

     

    6 случая на масово унищожаване на книги

    Китай

    Златната епоха на писане и нови идеи в древен Китай продължава повече от 500 години. Въпреки войните и борбата за власт, продължили от 770 до 221 година пр.н.е., мъдреците успяват да развият етични и философски системи като Конфуцианството и Даоизма. През 221 година пр.н. е. войните спират и цялата власт преминава в ръцете на император Цин Шъхуан. Той и неговите съветници обаче, не се доверявали на философите и през 213 година пр.н.е. заповядват изгарянето на хиляди безценни книги. Всички исторически книги също са унищожени, за да може императорът да напише своя собствена версия, в която да възхвали себе си и подвизите си. Това продължава 3 години, когато Цин Шъхуан решава да погребе живи над 1000 философи, както и да изгори всички техни творби. Никой не знае колко незаменима информация е изгубена през този период.

    Индия

    В продължение на 600 години „Наланда“ е един от най-престижните университети в цял свят. Индийският университет привлича студенти от много страни, включително и Гърция. Студентите прииждали, за да имат възможността да се учат от книгите, намиращи се в една от най-великолепните библиотеки, които светът е виждал. Хилядите книги в „Наланда“ обхващали теми като граматика, логика, литература, астрология, астрономия и медицина. Много от тези текстове обаче били сред най-важните в будизма и може би точно към тях се е стремял Бахтияр Кижи и неговата мюсюлманска армия, когато нахлуват в университета през 1193 година. Според легендите в „Наланда“ имало толкова много книги, че му отнело цели 3 месеца, докато ги изгори.

    Испания

    Испанската инквизиция и по-специално инквизиторът Томас де Торквемада били известни с жестоките мерки, които предприемали срещу онези хора, които изповядвали „грешната“ религия. Когато „грешниците“ били убивани, много често техните книги били изгаряни заедно с тях. Инквизиторите били нащрек и за творби, написани на иврит или на арабски. Торвкемада дори организирал „фестивали“ за изгаряне на книги, при които били унищожавани хиляди томове.

    Книгите на маите

    Маите били напреднала цивилизация. През 100 година пр.н.е. те имали развита система за писане и през следващите 1400 години документирали своята история, както и направените астрономически наблюдения и календарни изчисления. След това пристигат испанците. В продължение на 3 месеца през 1562 година, испанците се опитват да накарат маите да приемат християнството посредством мъчения. Освен това, те изгарят всичко, написано от маите, което можели да открият. Според епископ Диего де Ланда: „Открихме голям брой книги и тъй като те не съдържаха нищо, което да не се приеме за суеверие или лъжи на дявола, ние ги изгорихме… това им причини много скръб“.

    Китай

    По време на Втората световна война японската армия успява да унищожи множество библиотеки. Тъй като те били местата, в които се съдържали документи за културното наследство на държавите, библиотеките представлявали ценна мишена. Японците унищожават цели 8 огромни китайски библиотеки, изравнявайки ги със земята, което води до загубата на милиони ценни книги.

    Босна и Херцеговина

    Основана през 1892 година, Националната библиотека в Сараево съдържала над 1.5 милиона книги. Около 150 000 от тях били редки и незаменими ръкописи. След Втората световна война са открити още важни томове, пръснати из цялата страна, които по-късно били събрани в Националната библиотека. На 25.08.1992 година обаче, сръбските войски обградили Сараево, започват да обстрелват библиотеката. Стените са съборени, а книгите изгорени. Десетки граждани се опитват да спасят ръкописите, но безуспешно. Почти всяка книга е унищожена.

    Трагичната съдба на братята Колиър, които умират затрупани под тонове вехтории

    Хоумър и Лангли Колиър били самотни братя, които живеели в апартамент в Харлем, Ню Йорк. Освен това, те били вехтошари, били параноични и изобретателни. В крайна сметка техните вехтории отнемат животите и на двамата братя, а смъртта им се превръща в обществен спектакъл.

    Началото

    Хоумър (1881 – 1947) и Лангли  (1885 – 1947) били синове на гинеколога Хърман Колиър и неговата братовчедка – оперната певица Сузи Колиър. Макар че Колиър не били типичното „нормално“ семейство, момчетата получават добро образование. Хоумър завършва право, а Лангли става инженер и химик. По-късно семейството се премества в апартамента в Харлем, но през 1909 година родителите им се разделят и момчетата решават да останат с майка си в Харлем. До 1929 година и двамата им родители са починали като всичките им притежания са оставени на тях.

    Нещата се развивали добре за братята. Лангли става пианист, а Хоумър практикува право. През 1933 година обаче Хоумър губи зрението си и Лангли напуска работа, за да се грижи за него.

    Самота и параноя

    Със започването на Голямата депресия и обедняването на страната, братята Колиър ставали все по-параноични. Усамотили се, започнали да излизат единствено през нощта, за да търсят храна и изключили телефона си. Децата започнали да замерват с камъни къщата на братята, разбивайки прозорците. Тогава Колиър поставили предпазни решетки върху тях . След като няколко пъти са правени опити да се нахлуе в дома им (заради слуховете, че крият огромно богатство), Лангли изгражда в дома им безброй пътечки, наподобяващи лабиринти, на които имало заложени капани.

    С какво ги е изграждал?

    С вещи… много вещи. Докато се изолирали от външния свят, братята станали вехтошари. Първоначално те започнали само с предметите, оставени им от техните родители, но по-късно прибирали всичко, което намерели по улиците. След като Хоумър губи зрението си, Лангли започнал да събира вестници и книги, предназначени за момента, в който брат му ще възстанови зрението си. В крайна сметка вещите заели цялото място в апартамента – от тавана до пода, така че Лангли започнал да оформя тунелите с капани сред вехториите.

    Тъй като Хоумър не напускал дома им и зависел изцяло от брат си, Лангли бил този, който излизал, преминавайки през тунелите (обикновено пълзейки).  По време на излизанията си извън апартамента, той умишлено се обличал по-лошо, за да не реши някой, че са богати и да бъде направен пореден опит да бъдат ограбени.

    Самотна смърт

    На 21.03.1947 полицията получава обаждане, в което се съобщава за миризма на разлагащо се тяло, идваща от дома на братята Колиър. Отзовалият се полицай бързо повикал подкрепление, защото никой не отговарял на позвъняването на вратата и нямало никакъв начин, по който да успее да влезе в затрупания апартамент. В крайна сметка на полицаите им се наложило да започнат да изкарват натрупаните вещи малко по малко, за да си осигурят достъп и да разследват ужасната миризма. Тази сцена предизвикала множество погледи от случайни минувачи, които знаели за чудатите братя. Всеки искал да надникне в дома им.

    След многобройни часове в разкопаване на вехториите, Хоумър Колиър бил открит мъртъв. Той бил седнал на един стол и подпрял главата си на коленете. Лекарите установили, че причината за смъртта е глад. Но какво е станало с брат му Лангли, който се грижел за него?

    Веднага плъзват слухове, че Лангли е оставил брат си да гладува до смърт, а в полицията пристигнала информация, че е бил забелязан на различни места в страната. Макар че тези улики са разследвани, те не довели до нищо. Било организирано погребение за Хоумър, но Лангли така и не се появил.

    Разчистването на дома на братята продължило и  в крайна сметка били извадени 120 тона вехтории. Изкарани са повече от 25 000 книги и тонове стари вестници. В крайна сметка загадката получава своя отговор. На 8.04.1947 тялото на Лангли е открито под купчина вестници. Според една от теориите той е носел храна на брат си, но преминавайки през тунелите е попаднал в един от собствените си капани, което предизвиква падане на купчината вестници, които го задушават до смърт. Хоумър е умрял от глад, очаквайки брат му да донесе храната.

    Хоумър и Лангли Колиър са погребани до своите родители. Що се отнася до къщата – след изнасянето на всички вещи, се оказало, че е в ужасно състояние. Няколко стени били срутени, таванът пропускал вода и имало дебел слой мухъл навсякъде. В момента тя представлява малък парк, кръстен на братята Колиър. Намира се на ъгъла на Пето авеню и 128-а улица в Ню Йорк.

    Трагичният дуел на Пушкин, който отнема живота му

    Пушкин е любим автор не само в Русия, но и в цял свят. Основоположник е на руския реализъм в литературата и съвременния руски литературен език. Той е изключително влиятелна личност в своето време. Той обаче загива по време на дуел, а ето и няколко факта около това трагично събитие, отнело живота му.

    Смъртта и литературата често вървят ръка за ръка. Пушкин бил импулсивна личност и е участвал в множество дуели. Този, който отнема живота му, е дуел, воден между него и френския политик Жорж Дантес. Двамата се изправят един срещу друг през ноември 1836 година, когато Пушкин получава анонимен пасквил, който съдържа информация относно изневярата на съпругата му Наталия Пушкина. Пушкин предизвиква Дантес, но по-късно французинът предлага брак на Екатерина Гончарова – сестрата на Наталия Пушкина и поета отменя предизвикателството.

    Слуховете за неверността на Пушкина продължават дори след сватбата на сестра ѝ и Пушкин, който смятал, че авторът на пасквила е Барон ван Хекерен – немски посланик и осиновител на Дантес, пише хапливо писмо на барона. Писмото кара Хекерен да обяви, че първоначалното предизвикателство между Пушкин и Дантес все още е валидно.

    Мястото на дуелът било Черная речка, намираща се в покрайнините на Петербург. Климатичните условия били лоши – температурите били около -15 градуса по Целзий и духал силен вледеняващ вятър. В Европа разстоянието между противниците в дуела обикновено било между 25 и 30 крачки, но в този случай Пушкин и Дантес били само на 10 крачки един от друг. Дантес стреля първи и ранява Пушкин в корема. Поетът пада на земята, но успява да стреля и ранява дясната ръка на Дантес. Пушкин умира 2 дни по-късно.

    Дуелите в Русия били забранени още от Петър Велики и затова се осъществявали тайно. Наказанията за участие в дуел били сурови, понякога дори се наказвали със смърт. Докато е на предсмъртното си легло, Пушкин казва на Василий Жуковски и Пьотр Вяземски да се молят за спасението на Константин Карлович Данзас – неговият секундант. Данзас е арестуван заради участието си в дуела и осъден на смърт чрез обесване. По-късно присъдата му е променена на 2 месеца затвор.

    След смъртта на Пушкин Николай I осигурява семейството на загиналия поет, като изплаща неговите дългове и отпуска еднократна помощ  от  10 000 рубли на съпругата му. След това прогонва Дантес от Русия. Французинът напуска страната заедно със съпругата си Екатерина, а по-късно заявява, че прогонването му от Русия му е дало възможност да изгради „блестяща политическа кариера“ във Франция.

    Някои хора вярват, че Наталия Пушкина е била причината за смъртта на великия поет, тъй като не е можела или не е искала да прекрати слуховете по неин адрес и да защити честта на семейството. Руската поетеса Марина Цветаева дори пише относно Пушкина: „Красота и нищо повече, просто красота, без мозък, душа, сърце, без никакъв талант. Гола красота, режеща като меч“.

    Източник: www.rbth.com

    Юстиниановата чума

    По време на управлението на император Юстиниан I (527-565) възниква една от най-големите пандемии, която отнема живота на милиони хора. Юстиниановата чума „пристига“ в Константинопол през 542 година – почти година, след като болестта се е появила в по-външните части на империята. Чумата се разпространява в продължение на 225 години, след което изчезва през 750 година.

    Болестта произхожда от Китай и Индия, а по-късно се пренася в Африка чрез сухопътните и морски търговски пътища. Тя се появява в Константинопол от Египет, след което продължава на север до Александрия и на изток към Палестина. Юстиниановата чума се предава от черния плъх, който пътувал в корабите със зърно, изпращани до Константинопол в знак на почит.

    През 8 век Северна Африка е основният източник на зърно за империята, заедно с редица други стоки като хартия, нефт, слонова кост и роби. Зърното се съхранявало в огромни складове, които представлявали идеално място за размножаване на плъхове и бълхи. Някои учени твърдят, че плъховете обикновено не пътуват на повече от 200 метра от мястото си на раждане, но веднъж попаднали на корабите със зърно, те били пренасяни на стотици километри.

    Римският историк Прокопий Кесарийски описва настъпилите през този период климатични промени – необичайни снеговалежи, заледявания в средата на лятото, ниски температури. Това дава началото на десетилетия с лоши климатични условия, социални смущения, война и първото регистрирано огнище на чумата. От друга страна ниските температури повлияват върху реколтата, което довежда до недостиг на храна в цялата империя. Към всичко това се прибавят и инфектираните плъхове, които непрекъснато се размножавали. По този начин се създават условия, перфектни за възникване на епидемия. Тя е кръстена на император Юстиниан I и засяга почти половината от населението на Европа.

    Според анализите на учените юстиниановата чума била бубонна. В „Тайната история“ Прокопий описва жертвите на болестта, които страдали от халюцинации, кошмари, треска и отоци в слабините, подмишниците и зад ушите. Някои изпадали в кома, а други умирали веднага след появата на първите симптоми. Интересното е, че Прокопий обвинява Юстиниан I за избухването на чумата, заявявайки, че императорът е или дявол, или е наказван от Бога.

    Чумата била толкова разпространена, че никой не бил в безопасност. Дори императорът се заразява, но не загива. Мъртви тела изпълвали улиците на града. Юстиниан нарежда на войниците да изхвърлят мъртъвците, а след като гробищата се напълват, били изкопавани ями.

    Болестта върлува в Константинопол в продължение на 4 месеца, но продължава да се разпространява и убива хора през следващите 3 века, като последните случаи са регистрирани през 750 година. Следващата такава пандемия се случва през 14 век и е позната като Черната смърт.

    Чумата допринася за отслабването на Византийската империя както политически, така и икономически. Тъй като болестта се разпространила сред Средиземноморието, способността на империята да устои на враговете ѝ отслабва. През 568 година Лангобардите успешно нахлуват в северна Италия и побеждават малкия византийски гарнизон, намиращ се там, което довежда до разделяне на полуострова.

    Империята не успява да спре и нахлуването на арабите. Намалялата византийска армия не може да се справи и поради невъзможността да се наемат и обучат нови войници заради разпространението на чумата и огромната смъртност.

    Търговията също не вървяла. Все по-малко хора обработвали земите, произвеждайки все по-малко зърно, което довело до покачване на цените. Селскостопанският срив обаче не попречва на Юстиниан да запази данъците такива, каквито са били преди епидемията. Прокопий пише, че в Константинопол умирали по около 10 000 души дневно. Неговите данни биват оспорвани от съвременните историци, които смятат, че в столицата са загивали по около 5000 души дневно. В крайна сметка около 20% – 40% от населението на Европа загива вследствие на Юстиниановата чума.

    Сестрите на някои известни исторически личности, за които не знаехте

    Мария Анна Моцарт

    Мария Анна Моцарт е музикантка и по-голяма сестра на Волфганг Амадеус Моцарт. На 12-годишна възраст Мария вече карала цяла Европа да се прехласва по нейната дарба, като изпълнявала трудни музикални произведения на пиано. Мария била обучавана от баща им Леополд, а по-късно тя самата помага на Волфганг. По-малкият ѝ брат получава първокласно обучение и свири заедно с Мария пред стотици зрители. Когато Мария навършва 18 години, баща им прекратява музикалната ѝ кариера, защото не било прието жените да обикалят из страната като музиканти. Волфганг обаче никога не престава да възхвалява дарбата на сестра си.

    Роузали По

    Детството на Едгар Алън По и сестра му Роузали е трагично. Тяхната бавачка им дава джин и опиум още от ранна детска възраст. Те изгубват родители си още като деца, след което Роузали била осиновена от г-жа Макензи, а Едгар отива в семейство Алън. Умственото развитие на Роузали достига до едно ниво, след което престава да прогресира, вероятно заради алкохола и опиума, с които е била тъпкана като дете. Тя често страда от меланхолия и слабост. След като осиновителката ѝ умира, а войната оставя семейството без работа и средства, Роузали била принудена да живее на улицата. Тя умира напълно разорена и сама в един пансион.

    Сестрите Уайлд

    Емили и Мери Уайлд са полусестри на Оскар Уайлд. Дали той е знаел за тяхното съществуване остава загадка. Двете момичета са незаконни деца на бащата на Оскар – сър Уилям Уайлд, които се раждат преди брака с майка му. Уилям Уайлд прави всичко възможно те да стоят далеч от новото му семейство, дори след тяхната смърт. През 1871, когато Емили е на 24, а Мери на 22 години, Сър Уайлд ги изпраща да живеят в дома на тяхна роднина в Монахан, Ирландия. По случай посрещането им бил организиран бал, по време на който роклята на Емили се запалва. Докато се опитва да спаси сестра си, роклята на Мери също се запалва. След няколко дни Мери умира, а Емили загива три седмици по-късно. Благодарение на влиянието, което имал, Сър Уилям Уайлд успява да потули случая и смъртта на момичетата не е описана във вестниците.

    Мюриъл Еърхарт

    Сестрата на Амелия Еърхарт била активист, автор и носител на награди. През по-голямата част от живота си, Мюриъл живее в Медфорд, Масачузетс, където преподава английски език. Тя била много активна общественичка и е член на различни организации. Печели приза „Гражданин на годината“ през 1979 година. Мюриъл пише образователни статии, биографията на съпруга си, както и историята на Амелия Еърхарт.

    Илзе Браун

    Илзе Браун работи като рецепционистка за един еврейски доктор, когато сестра ѝ Ева Браун започва да се среща с Хитлер. Илзе е най-голямата от трите сестри Браун и е единствената, която не се свързва с нацистките идеали. В крайна сметка тя била принудена да напусне работата си, заради своята лична безопасност, а след Нюрнбергските закони Илзе отхвърля предложението на сестра си Ева да ѝ намери работа при личния доктор на Хитлер. Срещата между Илзе и Хитлер била неизбежна и когато се случва, тя не остава впечатлена. Илзе твърди, че Адолф изглеждал по-добре на пропагандните постери, отколкото на живо. Умира от рак през 1979 година в Мюнхен.

    Вилхелмина ван Гог

    Много малко е известно за по-малката сестра на великия художник. Тя е родена през 1862 година. Двама от братята ѝ умират на около 20-годишна възраст, след което Вилхелмина започва работа в една болница. През 1902 година тя изчезва, а след като е открита е настанена в психиатрична клиника и диагностицирана с деменция. Вилхелмина прекарва следващите 40 години в психиатрично заведение.

    Паула Хитлер

    Паула е сестра на Хитлер. Смята се, че като дете тя е била тормозена и бита от брат си Адолф като самата тя твърди, че най-ранният ѝ спомен бил как той я удря през лицето. Паула обаче вярвала, че тези удари са „добри за нейното образование“. По-късно Паула се влюбва в нацистки невролог. За разлика от Елзе – сестрата на Ева Браун, Паула приемала идеологията на брат си. Любимият ѝ е заловен от руснаците преди двамата да успеят да сключат брак, след което тя заживява с фалшива самоличност в село близо до Берхтесгаден. Умира през 1960 година.

    Кейтърин Райт

    Кейтърин е сестра на братята Орвил и Уилбър Райт, които извършват първия контролиран полет с моторен летателен апарат. Родената през 1874 година Кейтърин става първата от семейството, която има диплома от колеж. Освен това, тя се занимава с бизнеса на братята си, омайвайки инвеститорите със своята красота и скромност. Кейтърин окуражавала братята си за експериментите с полети, а когато летателният апарат на Орвил се разбива по време на един от полетите, тя се грижи за него до оздравяването му. Кейтърин е наградена с Орден на почетния легион, превръщайки се в една от малкото американки, получавали тази награда. Преди да навърши 50 години, Кейтърин сключва брак със свой приятел, но три години по-късно умира от пневмония.

    Берта Майне – жената, която оцелява от „Титаник“, но никой не вярва на историята ѝ

    Всички знаем историята на „Титаник“. Повече от 1500 души изгубват живота си в нощта на потъването на кораба – на 15.04.1912 година. Сред многобройните разказвачи на историята за „Титаник“, независимо дали в книги, вестникарски статии или филми, вероятно най-завладяващите са онези на оцелелите от злополуката.

    Интересна например е историята на Джени Хансън, която била приета в болница след като оцелява от „Титаник“. Ужасното събитие уврежда нервната система на Джени и състоянието ѝ остава лошо до края на живота ѝ. В резултат на това тя не можела да плаче със сълзи и страдала от ужасяващи кошмари. Друга история е тази на Ричард Норис Уилямс – оцелял от „Титаник“, който се противопоставил на решението на лекарите да ампутират и двата му крака. По-късно той става шампион по тенис.

    И тук идва ред на историята на Берта Антонин Майне, която, ако не била срещнала любовта на живота си, не би се качила на „Титаник“. Тя е родена в Брюксел през 1887 година и работи като кабаретна певица, която била известна сред богатите и известните. През зимата на 1911 година тя се запознава с хокейния играч от Монреал Куиг Едмънд Бакстър. Той бил на същата възраст като Берта и от богато семейство. Двамата бързо стават любовници.

    Куиг претърпял травма на окото, което прекратява спортната му кариера и в момента на запознанството си с Берта той ѝ споделя, че ще пътува заедно с майка си и сестра си към дома им в Монреал на „Титанк“. Берта била впечатлена и се съгласява да пътува с новия си любим в първа класа на луксозния кораб. Тя се регистрира под псевдонима „Мис де Вилиер“.

    Когато корабът се сблъсква с айсберга, Куиг излиза от каютата си, за да види какво се случва. Тогава той разбира от самия капитан, че корабът ще потъне и че трябва много бързо да качи семейството си на спасителна лодка. Куиг успява да намери място в лодка номер 6 за майка си, сестра си и любимата си, но Берта отказвала да се качи без него. По-късно тя изявява желание да се върне на потъващия кораб, за да събере някои от бижутата си, които не успяла да събере в бързината. В крайна сметка известната светска личност Моли Браун успява да убеди Берта да не напуска мястото си на спасителната лодка заради бижута.

    Куиг остава на кораба и за съжаление по-късно умира. Тялото му никога не е открито и идентифицирано. Берта остава със семейството на любимия си в Монреал в продължени на няколко месеца, след което се връща в Европа и продължава кариерата си на певица, но този път в Париж. Тя остава неомъжена до края на живота си.

    Берта разказва на своите племенници за преживяното в онази кошмарна нощ, но за съжаление те не ѝ повярвали. Всъщност никой не ѝ повярвал за това, че е оцеляла от „Титаник“. По някаква незнайна причина всеки се съмнявал в истинността на разказите ѝ. Берта умира през 1962 година – на 75-годишна възраст. След нейната смърт думите ѝ са потвърдени, след като личните ѝ притежания, писма и снимки са открити. Те разказват и доказват всичко, което Берта е описвала за инцидента на „Титаник“ преди смъртта си.

    5 невероятни проекта за сгради, които така и не са построени

    Мотопия

    През 60-те и 70-те години Великобритания е впечатлена от способността на компания „Pilkington” да произвежда огромни плочи от стъкло. Компанията основава нов клон, наречен „Glass Age Development Committee”, с който да пoпуляризира употребата на стъкло като строителен материал. Един от техните най-известни планове е „Монотопия“ – град, направен по дизайн на Джефри Джелико, в който автомобилите и всички пътища да бъдат разположени върху покривите на огромни стъклени сгради като по този начин земята да остане само като зона за почивка, паркове и зеленина. Проектът и днес би бил невероятен, а тогава предизвиква истинска сензация. Той не се осъществява и в крайна сметка от „Монотопия“ остават само схемите и чертежите.

    Огромният купол на Международното летище Лос Анджелис

    Летището и днес има невероятна архитектура, но първоначалните планове на архитектите от „Pereira & Luckman” през 1952 година били по-различни. Те искали летището да се разполага под гигантски стъклен купол с палмови дървета, достигащи до покрива му, от където щели да започват терминалите.

    Хотел „Атракция“ в Ню Йорк

    Хотелиерът Едуард Карлтън бил впечатлен от архитектурния дизайн на Антони Гауди. Затова през 1908 година, когато Карлтън възнамерявал да построи нов луксозен хотел в Манхатън, той пътува до Испания, за да се срещне с архитекта и да поиска от него да проектира сградата. Хотел „Атракция“ трябвало да бъде висок 304 метра, извисявайки се над Манхатън, но Гауди се отказва от проекта година по-късно.

    Куполът в Манхатън

    Дори днес идеята хората да живеят под огромен купол изглежда невероятна. Такава е била и през 1960 година, когато инженерът Бъкминстър Фулър и архитектът Шожи Садао предлагат в Манхатън да бъде изграден стъклен купол с диаметър 3 километра.

    “Green Bird” в Лондон

    Аргитектите от „Future Systems” предлагат през 1990 година да бъде изградена 83-етажна кула с височина 440 метра в Лондон, която величествено да се извисява над града. Идеята била посрещната добре, но по-късно архитектите се отказват от нея, защото кулата щяла да има странна форма, която никога нямало да се отърве от подигравки.

    5 награди, които не искате да спечелите

    Вероятно сте чували за наградите „Дарвин“, които се присъждат на хора, които поради своята собствена глупост са загубили живота си. Това определено е награда, която никой не иска да спечели. Изненадващо е обаче колко много такива още има. Представяме ви 8 от тях:

    Наградата „Bookseller/Diagram Prize” – за най-странно заглавие на книга

    През 2013 година тази награда бе връчена на Реджиналд Бакели за книгата му „Goblinproofing One’s Chicken Coop: And Other Practical Advice in Our Campaign Against Fairy Kingdom” (все още няма български превод). Сред участниците са книги като: „God’s Doodle: The Life and Times of the Penis” на Том Хикман и “How Tea Cosies Changed the World” на Лоани Прайър.

    Наградата „Стела“

    През 1992 година се прочу случаят на жена, която осъжда „Макдоналдс“, защото не са я предупредили, че кафето ѝ е горещо. Тази награда, която се присъжда за „безразсъдни съдебни дела“ е кръстена на нея. Ето и един от примерите – 57-годишният Рой Питърсън Младши от Вашингтон завежда дело срещу производители на сушилня, защото чифт панталони са унищожени в нея. Той иска да му бъдат заплатени 65 462 500 долара за загубата. Точно така – над 65 милиона долара за панталони! Питърсън се представя сам в съда, плаче за загубата на панталоните си и твърди, че в историята не е имало по-завладяващ случай от неговия.

    Състезанието „Bulwer-Lytton Fiction Contest”

    Това не е точно награда, а състезание за най-лошо първо изречение в роман. Победителят през 2012 година е Кати Браянт от Манчестър, която пише:

    „Докато ѝ казваше, че я обича, тя се взираше в очите му въпросително, защото бе забелязала, че той има демодекоза, а малките демодекси се втурваха към корените му, за да изядат секрецията на мастните жлези като всяка от женските снасяше по 25 яйца във всеки корен, причинявайки възпаление… и ако очите действително са прозорците към душата, неговата душа се нуждаеше от разравяне“.

    Наградата „Food in Mouth”

    Сигурни сме, че веднага бихте се сетили за някого, когото да номинирате за тази награда. Тя се присъжда на публични личности, които са направили изключително объркан коментар. Дори бившият губернатор на Масачузетс – Мит Ромни я е печелил за своята реч, в която казва: „Вярвам в Америка, в която милиони американци вярват, че Америка е това, в което милиони американци вярват. Тази Америка обичам аз.“

    Награди „Златна малинка“

    От 1980 година със „Златна малинка“ се награждават актьори. За разлика от Оскарите обаче, които се присъждат на хора от кино индустрията, справили се отлично в своето поле на работа, „Златна малинка“ се присъжда на онези от тях, които са се представили най-лошо. През 2013 година „Здрач: Зазоряване“ – част 2 печели в категориите: Най-лоша режисура, Най-лоша главна женска роля, Най-лоша поддържаща мъжка роля, Най-лоша екранна двойка, Най-лоша част от поредица филми и Най-лош дизайн на костюмите.

    Кратка история на 4 епични раздели

    Тезей и Ариадна

    Бащата на Ариадна – критския цар Минос ѝ поверява своето най-скъпо притежание – лабиринта. Ариадна обаче се влюбва в Тезей и му дава червена вълнена прежда, днес известна като „нишката на Ариадна“, която той да размотава, навлизайки в лабиринта, където трябвало да победи чудовището Минотавър. Тезей го убива и успява,благодарение на нишката, да намери своя път обратно. Той бил благодарен на Ариадна и избягва с нея в Атина, но по-късно я изоставя, докато тя спяла на остров Наксос.

    Юлий Цезар и Косуция

    Още преди Юлий Цезар да се превърне в могъщ владетел, той имал връзка с младата Косутия. Историците не са сигурни дали връзката им е била официална, но е сигурно, че Цезар прекратява отношенията си с нея, за да започне връзка, която да е по-подходяща за него и неговото положение. В крайна сметка той се влюбва в Корнелия Цина, с чиято помощ започва кариерата си като римски владетел.

    Ейбрахам Линкълн и Мери Оуенс

    Преди да стане президент на Америка и да срещне своята половинка Мери Тод, Ейбрахам Линкълн има връзка с жена от Кентъки на име Мери Оуенс. Сестрата на Мери – Елизабет, се опитала да свърже двамата млади, които обаче никога не се били срещали. Линкълн, който обичал да се шегува, казал на Елизабет, че ще се ожени за сестра ѝ ако тя е съгласна да се премести в Илинойс. По-късно, когато тя се съгласява, Линкълн изпраща множество писма на Мери, в които я убеждава, че тя всъщност не иска да се премества и да живее с него. Може би е било по-лесно да не предлага брак на първо място.

    Уолис Симпсън и Ърнест Алдрик Симпсън

    Магнетичният Алдрик Симпсън изоставя първата си съпруга, за да сключи брак с красивата Уолис Уорфилд. Бизнесменът обаче се изненадал, когато след време Уолис го напуска заради уиндзорския херцог Едуард VIII. Заради тази любов херцогът е принуден да избере между жената, която обича и короната. Както е известно, Едуард избира Уолис и двамата прекарват остатъка от живота си обикаляйки света.