Търсене
Още
    Начало Блог Страница 147

    Най-студената война

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Най-студената война

    Идеята за летище върху айсберг неведнъж навестявала фантазията на писателите и инженерите. Първото споменаване за изкуствени, ледени, плаващи летища се появява през 1932г. Авторът на тази идея, немецът А. Херке от Валденбург предлагал да се използват 2-3 хладилни кораба и подходяща плитчина. На дъното й водолази монтират мрежа от вертикални и хоризонтални тръби, по които се пуска хладилната смес. Така се получава изкуствен айсберг с гладка повърхност – идеална площадка за излитане и кацане, която може да се буксира към друго място.

    В интерес на истината, никой не се заинтересувал от този проект, който изглеждал доста сложен и още повече странен. Само че, скоро световните събития наложили летците да кацат върху ледени повърхности. Един такъв инцидент се случил по време на Съветско-финската война (1939г.-1940г.), когато съветският пилот Ромашко, чийто самолет бил ударен от финландско зенитно оръдие, извършил принудително кацане в снежна пустош. Неговият колега Добров, от същото звено, опитал да го спаси, но при кацането самолетът му претърпял авария, а самият пилот получил тежка рана. Ромашко носил своя ранен другар 18 километра в полярната нощ. Когато достигнал леда на Финския залив, му се сторило, че бедите им са приключили. Но ледът се разчупил и двамата се озовали върху неголям леден блок, който бил отнесен навътре в морето. Там ги открили други съветски самолети. Спасението на двамата изглеждало безнадеждно начинание – ледът бил дълъг около 250 метра и широк само 100. Но командирът на спасителното звено направил главоломен трик – колелата на неговия самолет докоснали леда в единия край на блока и спрели на отсрещния ръб, когато вече изглеждало, че ще падне във водата. Втори самолет последвал примера му и пилотите били спасени.

    По време на Втората световна война, в близост до Северният полюс почти не се водели бойни действия. Но с началото на студената война всичко се променило. Вече били налице стратегическите ракети, които можели да прелетят от САЩ до СССР и обратно през Северния полюс.

    През 1946г. американски бомбардировачи Б-29 (прочутите „летящи крепости“) излитали два пъти седмично от летището на нос Бароу към Северния полюс и обратно на височина 5-6 хиляди метра. По този маршрут те тренирали всичко: техниката на въздушната навигация, пригодността на полетното оборудване, изучавало се състоянието на пилотите и т. н. Освен това, за военни цели, активно усвоявали ледените острови. Руснаците постъпили доста наивно: много от тези острови били открити от самите тях, но те по навик засекретявали откритията си – а когато след няколко години американците започнали да строят там, заявили, че островите са техни.

    Самолетите  от полярните експедиции и техните екипажи .

    По тази причина, ръководството на СССР решило спешно да се изследва Полярния басейн, като евентуален терен за военни операции. Били поставени задачи за задълбочено изучаване на метеорологичните условия, състоянието на йоносферата, дълбочините на океана, скоростта на леда и др. Тази информация била необходима и за капитаните на корабите по Северния морски път. Освен това, трябвало да се изпитват нови военни и транспортни самолети.

     

    През 1948г. съветските военни започнали редовни изследвания на Централния полярен басейн. Това ставало по следния начин: групи изследователи били стоварвани със самолети Ли-2 и Ил-14 сред ледовете, разпъвали палатка, правели необходимите измервания и отивали в базата на експедицията „Север“.

    Но СССР се сблъсква с нещо неприятно: американците имали много по-голям брой стратегически бомбардировачи, на които не можело да се противопостави нещо равностойно. Предвид липсата все още на системи за зареждане с гориво във въздуха и понеже не желаели да се бавят със строителство на самолетоносачи, Политбюро решило да използва за гигантски авиационни бази… плаващи ледове.

    Успоредно с проучването на възможността за кацане на тежки бомбардировачи върху ледената покривка, се изучавали и начините за базиране на изтребители върху ледовете. През 1948г. било взето решение няколко стратегически изтребители „Ла-11“ да кацнат на ледена площадка, използвана от една от научните експедиции на Академията на науките на СССР. Но не било толкова лесно да се изпълни задачата. Компасите, с които изтребителите били оборудвани, постоянно сочели на юг, затова пилотите не успели да открият ледения блок.

     

    Запалване на двигателя на изтребителя Ла-11

     

    Наложило се да бъде използван бомбардировач Ту-6, оборудван с астрокомпас, който не позволявал отклонения. Отначало той излетял от остров Врангел и кацнал на търсения леден блок, а после на 7 май 1948г. станал водач на тройка изтребители „Ла-11″. След като кацнали успешно и направили няколко излитания от леда, експедицията се върнала. Тя показала, че след необходимото екипиране на самолетите със системи против обледеняване и специално навигационно оборудване, е напълно възможно да се осигури излитане от невалцувани снежни писти и да се създадат бойни летища в ледовете за бойно дежурство във въздуха.

    Изтребители Ла-11 и лидер Ту-6 летят към ледник, 1948 г.

     

    Така започнала нова ера – ерата на Студената война в една от най-студените части на планетата.

    Жените воини в Япония

    Ива Великова
    -
    0
    Жените воини в Япония

    Могъщ образ на японската култура е този на самурая – мъжественият воин, който ще обезглави врага си или ще извърши „сепуко“, ако поиска да запази честта на името си.  Когато мислим за японските жени, обикновено на преден план излиза образът на гейшата – жената, нежна като цвете, винаги добре облечена и крехка. Въпреки това, в японската история има жени, които биха могли да разбият стереотипите, като най-любопитният пример са „onna-bugeisha”, които нямат нищо общо с гейшите, които ние си представяме.

    “Onna-bugeisha” били, както е и значението на термина, жени воини. Тяхното съществуване би могло да се проследи назад във времето до 200 година сл.Хр.  – времето на императрица Дзингу. Според някои легенди тя носела божествени бижута, които ѝ давали властта да контролира приливите на морето. С помощта на тези скъпоценни камъни, императрицата достигнала до Корейския полуостров и го превзела, без да бъде пролята нито капка кръв. Тя върши това след смъртта на съпруга си, докато все още била бременна със своя наследник. Пак според легендите, императрица Дзингу била бременна в продължение на 3 години, което ѝ позволило да завърши мисията си в Корея и да се върне обратно у дома. Нейният син бил наречен Оджин (Коджики), който по-късно е почитан от народа като божество.

    Въпреки това, е трудно да се докаже съществуването на императрицата, макар че през периода, в който е била на власт, в Япония действително е имало матриархални общества. За разлика от императрицата обаче, onna-bugeisha са реални жени войни, макар че да ги наричаме „жени самураи“ не е особено правилно.

    Последното определение се отнасяло за всяка жена, отгледана в семейство на самурай, независимо от това дали по-късно е била научена да се сражава или не. От тях се очаквало да се грижат за семейните финанси, както и да успеят да се впишат в традиционната женска роля. Разликата била, че били тренирани да пазят дома и да се отбраняват, докато мъжете липсват.

    За разлика от жените самураи, “onna-bugeisha” били тренирани да пазят цели населени места. Ако всичко било наред, те оставали у дома отново вписвайки се в ролята на домакини. Ако например един самурай нямал син, на когото да предаде уменията си, той имал право да обучи дъщеря си като “onna-bugeisa”. Те умеели да се бият с два меча и били призовавани да служат в армията редом до мъжете.

    Пример за такава жена воин е Томое Гозен, макар някои да твърдят, че съществуването ѝ е мит. Предполага се, че Гозен е участвала във войната Генпей, където си спечелва репутация на безстрашен воин. По-късно тя се превръща в символ на женския героизъм в японската култура. Счита се, че по време на сражението Томое е предвождала 300 самураи в битка срещу армия от 2000 души. Тя била една от последните оцелели и успяла да обезглави изтъкнатия боец от противниковия клан.

    Независимо дали Томое е съществувала или не, в японската история има други жени, чието съществуване със сигурност е добре документирано от историците. Такива са Хангаку Годзън, Хойо Масако, Накано Такеко – жената воин, която предвожда армия от жени срещу Императорската армия.

    Интересни факти за 7 национални химна

    Ива Великова
    -
    0
    Интересни факти за 7 национални химна

    Малайзия

    Химнът на Малайзия бил създаден в момент на паника за помощника на султана. Когато пристига в Лондон по покана на кралица Виктория през 1888 година, той бил запитан за мелодията на химна, за да може да бъде изпълнен по време на церемонията по посрещането. Помощникът сметнал, че ще е лошо да признае, че страната няма химн, затова изпява песен, популярна за Сейшелските острови. Когато се връща у дома, помощникът казва на султана какво е направил и му напомнил да стои изправен, когато мелодията бъде пусната. По този начин песента се превръща в официален химн на държавата Перак (днес щат на Малайзия). Когато Малайзия става независима държава през 1957 година, същата песен е избрана за химн, но текстът е променен.

    Мексико

    През 1853 година в Мексико се провежда конкурс за най-добра поема, която да се превърне в текст за националния химн. Приятелката на поета Франсиско Гонсалес Боканегра се опитала да го убеди да напише поемата, но той не бил заинтересован. Затова тя го заключва в една стая в дома на родителите му, в която предварително били окачени снимки и картини със сцени от мексиканската история, които да го вдъхновят. Тя отключва вратата едва след като Боканегра пъха листа с творението си под вратата. Поемата се превръща в текст на националния химн, а по-късно приятелката на автора става негова съпруга.

    Света Елена

    Островът Света Елена е под британско управление, но има свой химн, който винаги бива пускан, когато корабът „Света Елена“ напуска пристанището. Химнът е написан от американец на име Дейвид Мичъл, който никога не е била на Света Елена. Той работи на остров Възнесение, намиращ се на около 1200 километра разстояние. Когато близък негов приятел се връща от Света Елена, той предлага на Дейвид да напише химн за острова. Вдъхновен от пощенските картички, които неговият приятел му показва, Мичъл пише „My St.Helena Island” , която се превръща в национален химн.

    Андора

    Повечето химни разказват историята на основаването на държавата или история за подвизите на нацията. Единствено химнът на Андора разказва история в първо лице. В него разказвачът е принцеса (Андора), която е защитавана от своите принцове (народът).

    Чехия и Словакия

    Когато Чехословакия е създадена през 1918 година, химнът ѝ е комбинация от чешката опера „Fidlovačka” и словашката песен „Kopala studienku”. Когато Чехословакия се разделя през 1993 година, химнът също е разделен като първата част става химн на Чехия, а втората на Словакия.

    Южна Африка

    До края на апартейда в Южна Африка, химнът, наречен „Die Stem van Suid-Afrika”, е на африканс. Химнът на Националният африкански конгрес е друг – песента “Nikosi sikolei’ iAfrika”. През 1997 година двата химна са обединени и е написан нов текст, в който са използвани 5 различни езика. Той започва с текст на кхоса, следват текстове на зулу, сетото, африканс и английски.

    Островите Кук

    Химнът на островите Кук е създаден през 1980-те години. Музиката е композирана от Томас Дейвис  – министър-председател по онова време, а текстът, който е на маорски език, е написан от съпругата му Па Тепаеру Терико Арики.

    Изчезването на Агата Кристи

    Ива Великова
    -
    2
    Изчезването на Агата Кристи

    Агата Кристи добива популярност през 1920-те години – време, познато като „Златната ера на детективската фантастика“ и все още е считана за един от най-влиятелните криминални автори на всички времена.

    Кристи е около 30 годишна, когато славата я достига и тя се наслаждава на многобройните привилегии, които имали хората от елита. Нейният живот обикновено бил спокоен, макар че ималo моменти, в които страдала от депресия. Един любопитен епизод от живота на Агата Кристи наподобява мистериозната сложност на нейните романи.

    Преди да сключи брак с британския бизнесмен Арчибалд Кристи през 1914 година, фамилията на авторката е Милър. Бракът им е хармоничен до 1926 година, когато Арчибалд подава молба за развод и обявява на съпругата си, че е влюбен в жена на име Нанси Нийл. На 3.12 същата година той напуска общия им дом и прекарва уикенда със своята любовница. Същата нощ Агата Кристи изчезва.

    Автомобилът на Кристи е открит на следващия ден до една каменоломна. В колата била шофьорската ѝ книжка, както и няколко нейни дрехи. Медиите веднага предполагат, че авторката е била отвлечена. Почти 20 000 души се включват в мащабното претърсване, но от Кристи нямало и следа. Един лондонски вестник дори обявява награда от 100 паунда за всеки, който може да даде информация за нея, но никой не се отзовава.

    След няколко дни целият свят научава за изчезването на Кристи, а почитателите ѝ са напълно отчаяни. Много от тях предполагат, че тя е станала жертва на ужасяващ сценарий, наподобяващ тези от книгите ѝ. Сър Артър Конан Дойл, който по онова време е 68-годишен, се притеснявал, че Кристи може би е убита. Той наема медиум, който да опита да му даде полезна информация за откриването ѝ, но усилията му са безуспешни.

    Агата Кристи е открита 10 дни след изчезването ѝ в хотел в Йоркшър, където се регистрира с името „Тереза Нийл“. Няколко доктори изследват състоянието на Кристи и установяват, че когато е изчезнала тя е страдала от силна депресия, което довежда до временна загуба на паметта ѝ. Тъй като било известно, че в миналото е страдала от подобни проблеми, публиката приема добре това обяснение за поведението ѝ.

    Въпреки това, много хора гледат скептично на обясненията и днес съществуват множество теории относно случилото се. Някои вярват, че Кристи е искала да накаже съпруга си за неговата невярност, поставяйки го в светлините на медиите. Фактът, който подкрепя тази теория е, че в хотела Кристи използва фамилията на любовницата на Арчибалд – Нийл. Други са убедени, че изчезването ѝ е публичен трик, с който да спечели повече почитатели.

    По-късно Кристи сключва брак с археолога Макс Малоуан. Двамата са щастливи и остават заедно до нейната смърт през 1976 година. Истината за случилото се остава загадка и поради факта, че авторката избягва да спомене инцидента в официалната си автобиография. Във филма „Агата“ от 1979 година се твърди, че Кристи всъщност е искала да се самоубие и да направи така, че обвинен за смъртта ѝ да бъде съпругът ѝ Арчибалд. Това страшно разстройва наследниците на Кристи, който дори завеждат дела срещу режисьора на филма Майкъл Аптед.

    За разлика от загадките в романите на Агата Кристи, които в крайна сметка се разплитат, загадката от нейния личен живот, остава неразгадана завинаги.

    Весталките – жените с най-много права в Римската империя

    Ива Великова
    -
    0
    Весталките – жените с най-много права в Римската империя

    Весталки били жриците на Веста – богинята на свещеното огнище, дома, смиреността, целомъдрието, дисциплината и разсъдливостта. Нейните жрици били шест и се избирали сред най-благородните римски семейства в много ранна възраст – между 6 и 10 години. Весталките трябвало да поддържат свещения огън и да запазят девствеността си през целия период, в който са на служба, който обикновено продължавал 30 години.

    Весталките заемат специално място в историята на древен Рим. Освен грижата за свещения огън, за който се считало, че предпазва Рим, те били отговорни за множество ритуали, до които мъжете свещеници нямали достъп. Ако някоя от весталките позволи на огъня да угасне, тя била бичувана. Ако наруши клетвата си за безбрачие, това се считало за кръвосмешение, тъй като тя била дъщеря на държавата.

    Наказанието за весталка, изгубила девствеността си, докато все още е на служба, било смърт. Въпреки това, тъй като било забранено да се пролива кръвта на весталките, както и да бъдат погребвани в Рим, жриците, извършили престъплението, се отвеждали извън Рим в ковчег, в който били поставяни живи, заедно с малко храна и вода. Това давало на екзекуцията символ на „доброволна“ смърт.

    Жените в Рим, дори онези, които се радвали на висок социален статус и значително богатство, имали малко права. Макар че Рим е дом на някои изключително силни и независими жени, те упражняват силата си по-скоро творчески – например чрез влияние върху могъщи мъже, сдържано поведение или се справяли благодарение на изключителното си остроумие, интелигентност и социални умения. Весталките обаче, правели изключение. Те имали привилегии, сила и независимост, които не се срещали при другите римлянки, а дори и сред някои римляни. Всички тези привилегии се основавали на свещената позиция, която заемали, дадена им от държавата.

    Правата на весталките

    Ако човек, осъден на смърт, срещнел вестала по пътя към мястото на екзекуцията, тя веднага се отменяла. Весталките имали правото да освободят роб само докосвайки го. Думата на весталката не подлежала на съмнение. Нейните свидетелства при извършено престъпление били приемани без да се налага тя да е положила клетва.

    Весталките винаги имали запазени почетни места по време на публични събития като игри или представления, защото се изисквало тяхното свещено присъствие. Те били транспортирани до събитията в закрити файтони и били придружавани от пазачи. Римската държава им поверявала важни документи като обществени договори и завещания на по-богатите и силни граждани.

    Духовенството можело да притежава собственост и да прави завещания, но от това можели да се възползват единствено весталките (сред жените). Освен това, те били единствените жени, които имали правото да гласуват.

    Весталките били защитени непрекъснато, както от пазачи, така и от самия закон. Физическото нараняване на весталка се наказвало със смърт.

    Руската армия в Париж

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Руската армия в Париж

    Преди 203 години, през 1814г., войната срещу Наполеон вече се водела на територията на самата Франция. Гениален пълководец, но международен политически авантюрист, Бонапарт се намирал в залеза на белязаната от него епоха.

    Отбрана на заставата при Клиши в Париж

    На 20 март 1814г. Наполеон придвижил армията си към североизточните френски крепости, надявайки се да я подсили с местни гарнизони. Съюзниците – руснаци, австрийци, пруси, го преследвали плътно. Но тогава руският император Александър I получил бележка от Талейран – министъра на външните работи на Наполеон. Той настойчиво препоръчвал съюзническите войски да се насочат директно в Париж, тъй като френската столица не можела да се съпротивлява дълго. Талейран съзнавал, че рухването на империята на Наполеон е неизбежно, затова отдавна си „сътрудничил“ с руския цар.

    Сражение при Париж през 1814 г.

    Съюзниците тръгнали към Париж на 25 март. В покрайнините на френската столица започнали ожесточени боеве. Само за един ден коалицията загубила 8 000 души, от които над 6 000 руснаци. Но численото превъзходство на съюзническите армии било толкова голямо, че френското командуване в Париж решило да преговаря. Руският император отговорил: „Ако Париж се предаде, битката ще спре. Иначе, вечерта няма да личи къде се е намирала френската столица“.

    В 2 часа сутринта на 31 март капитулацията била подписана и френските войски напуснали града. На обяд руската кавалерия триумфално влязла в Париж начело с император Александър І. Полковник Михаил Орлов си спомня: „Всички улици, по които трябваше да преминат съюзниците, и всички съседни малки улички бяха претъпкани с хора. Някои бяха насядали дори по покривите на къщите“.

    Руската армия влиза в Париж

    Наполеон узнал за падането на Париж във Фонтенбло, където чакал армията си. Той бил готов да продължи да се сражава, но неговите маршали преценили трезво обстановката и отказали. На 4 април Бонапарт подписал абдикация от престола.

    Още преди това, веднага щом руските войски навлезли на територията на Франция, император Александър I заявил, че воюва не с жителите на страната, а с Наполеон. Преди тържественото си влизане в Париж той приел делегация на градския съвет и заявил, че взема града под личната си защита.

    Подир руската кавалерия, на 31 март 1814 г., с барабанен бой, музика и с развети знамена, през портите „Сен Мартен“ започнали да влизат и всички други съюзнически армии. Сред челните части бил лейб-гвардейският Казашки полк. После мнозина си спомняли, че казаците качвали момчетата на конете си за огромен техен възторг.

    Руският император спрял пред тълпата и казал на френски: „Аз не съм враг. Аз ви нося мир и търговия“. В отговор се разнесли аплодисменти и викове: „Да живее мирът! Да живее Александър! Да живеят руснаците!“

    Парадът продължил 4 часа. Парижани, които с трепет очаквали срещата със „скитските варвари“, видели нормална европейска армия. Освен това, почти всички руски офицери говорели добре френски.  (Това е добре илюстрирано от Лев Толстой във „Война и мир“).

    Руският цар изпълнил обещанието си. Всеки грабеж и мародерство се наказвали сурово. Били предприети мерки за защита на паметниците на културата, особено Лувъра. Разликата с поведението на френските войници в Москва, често по нареждане на самия Наполеон, била шокираща.

    Казашките полкове устроили своите лагери в градската градина на Шан-з-Елизе. Казаците къпели конете си и плували в Сена. Тълпи любопитни парижани се стичали, за да гледат как те пекат месо, варят супа на огъня или спят със седла под главите си вместо възглавници. В знаменитите езера на двореца Фонтенбло казаците изловили всички шарани.

    Жените се плашели от камилите, които калмиките довели със себе си. Младите дами припадали при вида на татарските или башкирски воини с техните кафтани, високи шапки, лъкове през рамо и колчани стрели.

    Французите се смеели над навика на руснаците да ядат с хляб дори супата от фиде – а руснаците се погнусявали от жабешките бутчета в ресторантите.

    В Русия познавали кафето още през XVIII-ти век, но било слабо разпространено. Когато обаче руските офицери видели, че богатите французи не могат и ден без него, решили, че това е признак на добър тон. След завръщането им в родината, кафето бързо навлязло в руския бит.

    Трите години кървави битки били забравени. Бъдещият поет и публицист Фьодор Глинка си спомнял така за Париж: „Сбогом, мили, прелестни красавици, с които Париж е толкова известен! Брадатият казак и азиатецът-башкирец бяха любими на вашите сърца – за пари! Винаги сте уважавали звонковите добродетели!“ А руснаците тогава имали пари: Александър І заповядал да се изплатят заплатите на армията за 1814г. в троен размер!

    „Добре си поживяхме в Париж“, – спомня си прапоршчикът от лейб-гвардейския Семьоновски полк И. Казаков. – Въобще не ни минаваше през главата, че се намираме в неприятелски град“.

    До ден-днешен, не само Париж, но и цяла Франция пази от спомена за руския поход, останал в названието на заведенията „бистро“. То идва от руската дума „быстро“ – „бързо“. Когато казашките патрули обикаляли града с цел поддържане на реда, нерядко се отбивали в заведенията по маршрута си, за да хапнат и пийнат. Но понеже не бивало да се бавят, нали службата си е служба, подканвали нетърпеливо персонала: „Быстро, быстро!“ Оттогава и до днес френските заведенията за бързо хранене се наричат: „бистро“.

    Морската страна

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Морската страна

    Тази държава била основана от пирати. Не карибски – а съвсем европейски. И независимо, че в нея живеят само няколко души, тя си има всичко: конституция, пари, паспорти, правителството. Имало дори малък преврат.

    В началото на Втората световна война, по решение на британското правителство, в Северно море, недалеч от брега, били построени укрепления, които трябвало да защитават страната от морски нападения.

    Тези стоманобетонни конструкции, които напомнят морските петролни платформи, са на няколко километра от брега. И се оказало, че са много удобни за хора, които искат да бъдат по-далеч от английските закони. По-специално, фортовете били подходящо място за установяване на незаконни радиостанции, законите срещу които, в Обединеното кралство са доста строги.

    Един от тези „радиолюбители“, пенсионираният майор Пади Рой Бейтс, през 1965г. се настанил във форта „Нок Джон“ със собствената си пиратска радиостанция. Радиото му излъчвало една година, докато Бейтс бил официално обвинен в нарушаване на закона. Без да му мисли дълго, той се преместил в друго укрепление, наричано „Кулата на бурите“. От него вече започвали неутрални води и Бейтс се почувствал съвсем свободен.

    След като се озовал на територия, която не попада под никаква юрисдикция, Бейтс и неговата компания решили да организират в „Кулата на бурите“ не какво да е – а отделна държава! Речено – сторено. На 2 септември 1967г. заселниците във форта обявили, че живеят в самостоятелна страна, която нарекли простичко – Сийленд („Морската страна“). Приятелите на Бейтс и членовете на техните семейства автоматично станали пълноправни граждани на новата държава.

    През 1968г. британските власти решили, че това не може да остане ненаказано и изпратили военен кораб към форта. Но той не бил посрещнат радушно: откъм кулите започнала предупредителна стрелба и не му оставало друго, освен да поеме обратно.

    Понеже, все пак ставало дума за британски граждани, властите ги дали под съд. Но съдиите се произнесли в полза на Бейтс – териториалните води на Великобритания се простирали на 4.8 километра от брега, а разстоянието до „Кулата на бурите“ било двойно по-голямо. Това съдебно решение развързало ръцете на сийлендците, които решили да узаконят статута на своята държава на международно ниво. През 1975г. Сийленд вече си имала всички държавни атрибути: конституция, знаме, герб и дори национален химн. Съгласно конституцията, държавната система на Сийленд е наследствена конституционна монархия. Първите лица в държавата са владетелят Бейтс, който по това време се обявил за принц Рой Първи, а също и съпругата му принцеса Джоан и синът му Майкъл.

    Парите на Сийленд изглеждат доста солидно: монета от 10 сребърни долара с профила на принцеса Джоан, 100 долара с профила на премиер-министъра Джонс Сейгър и бронзова монета от 2.5 долара с делфин-косатка и странен надпис „Съкровища на морето“. Разбира се, не е съвсем ясно, какво и от кого се канели да купуват с тези пари.

    Не по-малко сериозно било решението за организирането на собствена пощенска служба и за издаване на пощенски марки. Истински марки, без никакви имитации.

    Сийленд вече има и своя история с нейните политически перипетии: през 1978г. се извършил опит за държавен преврат. Министър-председателят Александър Ахенбах, назначен от Бейтс, заедно с холандски бизнесмен, поканен да обсъдят делови въпроси, отвлекли сина на Бейтс – Майкъл, и поели контрола върху държавната територия. Как го отвлекли и над кого „поели контрол“ не е много ясно: обикновено броят на жителите на тази мини-страна не надхвърля дузина.

    Бейтс платил на наемници, които заловили бунтовниците и ги хвърлили в затвора на Сийленд като военнопрестъпници. Е, а после ги пуснали… Ахенбах продължил, вече като емигрант, да настоява за своя премиерски пост. Но това е друга история.

    През 1997г. се случил още един „политически екшън“. Броят на сийлендските паспорти по света, по някаква причина започнал да се увеличава. В страната има не повече от десет души, а общият брой на нейните граждани в целия свят достига 300.

    Но притежателите на паспорти се оказали 150 хиляди. Разбира се, тази огромна маса документи била фалшива и те се продавали главно на граждани на Хонгконг. Интерпол бързо заловил престъпниците, участващи във фалшифицирането.

    Единственият недостатък на държавата Сийленд е, че досега не са установени дипломатически отношения с нито една страна. Посещението й е възможно само след официална покана от властите. Те налагат доста ограничения върху поведението на посетителите на страната. Това се отнася най-вече за използването на огън – което обаче не попречило за възникването на голям пожар на 23 юни 2006г.

    Територията на Сийленд е 550 квадратни метра. Има си дори футболен отбор.

    Преди няколко години правителството решило да… продаде страната, като я оценило между 126 и 977 милиона долара (американски, а не сийлендски). Но понеже е монархия, има династически трудности с продажбата – винаги е възможно в бъдеще да се появи претендент за короната. Затова било решено да осиновят бъдещия крал, за да поеме властта. Веднага се появил и кандидат – собственик на една интернет-мрежа, който иска да се измъкне от лапите на правосъдието в досегашната си страна.

    По други сведения, Сийленд вече е купена от популярен казахстански политолог. Засега тази информация не е потвърдена – но и не е отречена.

    За всички тези и много други необичайни събития от историята на миниатюрната държава дори беше сниман филм по сценарий на кинодраматурга Шон Соренсен – първият в света човек с двойно сийлендско-американско гражданство. Дали киното ще помогне на Сийленд да получи дипломатическо признание – времето ще покаже.

    Шедьоврите на Сатаната

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Шедьоврите на Сатаната

    Първият и главен строител във Вселената, изградил самата нея, е Бог. В това са убедени вярващите. Но и дяволът се опитвал да издига свои строежи. В това също вярват много хора.

    Така например, мнозина смятат, че прочутата Стена на Адриан между Англия и Шотландия – римска военна отбранителна структура, издигната по заповед на император Адриан (76г.-138г.), е построена от Сатаната.

    Адриановата стена

    Също така, той построил моста през река Рона в Авиньон, както и други „дяволски мостове“, включително прочутия Дяволски мост в Алпите, по който през 1799г. великият Суворов повел лично своите войници под огъня на френските войски на Наполеон.

    Малкият дяволски мост над река Реус в Швейцария

    За строителството на друг „дяволски мост“ разказват 2 статуи в Регенсбург (Австрия). Едната от тях е поставена под покрива на катедралата сред други фигури и има формата на човек, силно наведен напред – тя служи като улей за изтичане на водата. Другата се намира върху самия мост и представлява юноша с надпис: „Много е горещо!“ Легендата твърди, че строителят на моста твърдял как се е обзаложил със строителя на катедралата, че ще приключи работата си по-рано от него. С помощта на дявола победил, а съперникът му се хвърлил от покрива на катедралата и загинал. Надписът „Много е горещо!“ сочи не само необичайната суша през лятото на 1135г., но също така и адския огън, в който вече несъмнено горял грешникът, продал душата си на Сатаната за построения навреме мост.

    Странното е, че дяволът използвал архитектурните си таланти дори за строеж на църкви и катедрали. Вярвало се, че плановете и ескизите за катедралите в Кьолн и Аахен са правени от Сатаната – а също и, че Аахенската катедрала била дори изцяло построена от него. Там многократно били наблюдавани полтъргайсти, призраци, някой неведнъж изтръгвал от ръцете на свещеника виното по време на литургия и го разливал по земята.

    А в строежа на Кьолнската катедрала, който започнал през 1248г., взел участие Алберт фон Болщед, наричан Алберт Велики (1193г.-1280г.), професор по теология в Кьолн и Париж, изтъкнат учен по схоластика през своята епоха, известен с обширните си трудове по теология, философия и природни науки. След смъртта си, Алберт Велики бил почитан от доминиканските монаси, в чийто орден членувал. Но много хора го запомнили като злостен астролог, алхимик, чернокнижник и магьосник.

    Катедралата „Нотр Дам дьо Шартр“, на 90 км от Париж, е забележителен шедьовър на готическата архитектура. И в същото време, това е единствената от френските катедрали, в която никога не са влизали крале, кардинали и епископи. Носели се упорити слухове, че основите на храма са положени от Сатаната. Историците свързват тези легенди с факта, че в древни времена на същото място имало светилище на друидите – жреците на древните келти.

    Катедралата Нотър Дам дьо Шартър

    През 1904г., дълбоко под хълма, върху който се издига катедралата, намерили „Черна мадона“ – фигура на Дева Мария с черно лице и сексуално оформени форми на тялото, което всички смятали за доказателство, че е направена от дявола.

    „Черни мадони“ били открити и в много други църкви във Франция – например, в най-стария парижки храм „Сен Жермен дьо Пре“, построен през 542г. на мястото на светилище на древната египетска богиня Изида. Тамошната „черна мадона“ била почитана като Богородица до тържественото й изгаряне през 1514г. Заедно с нея отишли на кладата и всички свещеници от църквата.

    Известно е също, че португалският мореплавател Вашку да Гама, преди и след своите експедиции до Индия, ходел да се покланя на „Черната мадона“ от пристанищното градче Назаре – статуя на Света Богородица, изработена от черно дърво.

    Дяволът нерядко сключвал облози не само за качествено построяване на дадена сграда или съоръжение – но и за кратък срок на градежа. Задължен да построи църква за една нощ, той премествал на далечни разстояния цели гранитни скали, блокове и плочи от мрамор, понякога дори колони, откраднати от древни езически храмове, вековни дъбове и смърчове, метални греди. Така например, се твърди, че храмът „Св. Варвара“ в Бретан е построен буквално в рамките на една седмица. Много доброволци от местните жители взели участие в строителството и било документирано, че всяка нова смяна, идвайки на работа, се изумявала от невероятното количество работа, която предишната успявала да извърши.

    Единственото, което дяволът старателно избягвал, е да украси сградата с кръст. Само веднъж сатанинският архитект поставил кръст върху катедрала, поръчана от шведския крал Свети Олаф. Но когато кралят се качил на покрива, с ужас видял, че това, което на хората долу изглеждало кръст, всъщност е златна фигура на лешояд с разперени криле.

    Дяволът толкова се гордеел с архитектурния си талант, че веднъж призовал своя стар враг – архангел Михаил, на състезание кой ще построи по-красива църква върху планината Сен Мишел. Архангелът спечелил, но всъщност, наградата останала за Сатаната: архангелската църква била толкова красива, че била взета на небето, а на земята останала дяволската. Така че, до ден-днешен туристите се любуват на сатанинската постройка.

    Сатаната изобразил самия себе си в образа на прочутата скулптура „Замисленият дявол“. Говори се, че го попитали: „Защо не се подпишеш като автор на тази статуя?“, на което дяволът отговорил: „Няма нужда. Всеки, който види това, ще разбере кой го е изваял“.

    Шах и мат, приятелю Адолф!

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Шах и мат, приятелю Адолф!

    На 1 октомври 2009г. в Лондон, на търг било представено едно необикновено произведение на изкуството.

    Всъщност, като изкуство, стойността му едва ли била много висока. Но от историческа гледна точка, би могло да се определи като безценно. Защото на рисунката, изпълнена с черен графит, са изобразени… Ленин и Хитлер, които играят шах. Не, това не е карикатура, нито шарж с намек за сходството между политическите системи, създадени от тях. Съществува теория, според която бъдещият лидер на пролетарската революция се запознал с Адолф Хитлер във Виена през 1909г. Известно е, че по онова време и двамата се намирали в австро-унгарската столица.

    Твърде е възможно запознанството между Ленин и Хитлер да се е състояло през 1909г. в богатата виенска къща на г-жа Ема Льовенстрьом. Сериозно доказателство, че двамата може да са играли шах именно там, е рисунка на самата Ема Льовенстрьом, талантлива художничка и собственичка на бохемски салон. Тя нарисувала Ленин и Хитлер по време на играта. След като завършила рисунката, помолила Владимир и Адолф да оставят автографите си на гърба й. Приятелството между двамата бъдещи лидери не било затруднено от възрастовата разлика, макар Адолф да бил едва прехвърлил 20 години, а Илич наближавал 40.

    Фрау Левенстром била не само талантлива художничка, но и отлична учителка. Под нейното ръководство бъдещият фюрер овладял основите на изобразителното изкуство. Всъщност, именно затова и бил пристигнал във Виена. Суетният, но и комплексиран младеж мечтал за кариера на велик художник и затова се учил при Ема с необикновено усърдие. Но, въпреки това, неговата учителка споделяла с приятели: „Разбира се, Адолф има талант, но му липсва онази божествена искра, която превръща един обикновен майстор на четката в гений!“ А Владимир Улянов, който също посещавал богатата гостоприемна къща, Ема характеризирала с една фраза: „Титан на мисълта!“

    Историята по косвен начин потвърдила оценката на виенската художничка. Когато създадените от двамата политически системи се сблъскали във Втората световна война, тази на Ленин завършила огромната кървава партия, образно казано, с репликата: „Шах и мат, приятелю Адолф!“ Нищо, че не се знае как е завършила шахматната партия между играчите, изобразени на рисунката.

    Освен Адолф и Владимир, гости на Льовенстрьом били известни политици, художници, музиканти, журналисти.  Според една от разпространените версии, учителката по рисуване била любовница на член на банкерския клан Ротшилд, откъдето и имала финансовите възможности да поддържа своя салон.

    В навечерието на Втората световна война семейството на Льовенстрьом заминава за САЩ, заради преследванията на евреите, започнали след присъединяването на Австрия към Германия. Рисунката, която изобразява Илич и Адолф по време на шахматна партия, както и самите шахматни фигури, Ема оставила на своя иконом. През 2009г. правнукът на иконома представил рисунката и шаха на търг в Лондон, чрез аукционната къща Mullock’s.

    Първоначално продавачът не бил сигурен в автентичността на тези антики и поръчал експертиза, която била извършена от авторитетни изкуствоведи, историци и графолози. Експертизата  с обем 300 страници изследвала всички възможни параметри: хартията, използваното вещество в графита на молива, подписите, стилистиката и т.н. Графологичният раздел в нея удостоверил, че подписите на играчите, както и този на художничката, са автентични с вероятност 80%. За самата рисунка нямало никакви съмнения. Уточнило се, че от нея са направени 5 гравюри, чиято съдба е неизвестна. На търга бил представен оригиналът.

    Първоначалната обща цена на рисунката и шаха била 40 хиляди лири. След съответното наддаване те били продадени за 100 хиляди британски лири на колекционер, който пожелал да остане анонимен. Все пак, изображения на рисунката били заснети, за да подхранват любопитството на всички, които се интересуват от историята на ХХ-ти век.

    Опиумът и двете войни, водени заради него

    Ива Великова
    -
    0
    Опиумът и двете войни, водени заради него

    „Опиумните войни“ са войни, водени между Англия и Китай в средата на 19 век заради опитите на китайските власти да спрат нарастващия приток на опиум, произвеждан и внасян от чужбина. Истинската причина за Първата опиумна война (1839 – 1842), наричана още Англо-китайската война, е китайската съпротива срещу британските искания за свободна търговия с опиум. С цел да бъде сложен край на високите такси за внос в Китай (по това време се заплаща единствено в сребро), както и да се прекратят другите ограничения за чуждестранна търговия, британците намират претекст за война, след като Китай забранява вноса на наркотика и конфискува този на английските търговци.

    Опиумът отдавна се използвал в Китай в традиционната медицина, но през 17 и началото на 18 век неговата употреба за други, не медицински цели, нараства главоломно, като той е използван от хора от всички социални класи. „Британската източноиндийска компания“ превозва към Китай огромни количества опиум, отглеждан в Индия, който бил разменян за чай и други продукти. Китайското правителство започва да се тревожи за нарастващия брой хора, употребяващи опиум в ежедневието си и през 1799 година забранява вноса на наркотика и обявява смъртно наказание за незаконния му трафик.

    Въпреки забраната, търговията продължава да процъфтява, а частни търговци от Англия и други западни страни, включително САЩ, реализират огромни печалби от продажбата на опиум в Китай. Към края на 1830-те години чуждестранните търговци внасят в Китай около 2 тона опиум годишно. Контрабандата разстройва търговския баланс в страната и икономиката стои на ръба на колапса.

    През 1839 година китайските митнически власти конфискуват опиум, който британските търговци са планирали да предлагат на пазара в пристанищния град Гуанджоу. В отговор на това Великобритания отхвърля легитимността на китайската забрана за опиум и заплашва да използва военна сила, ако конфискуваният наркотик не бъде върнат на британските търговци. След отказа на Китай, английската флота заобикаля Гуанджоу и крайбрежните зони около него. Войната продължава до 1842 година, когато китайците са принудени да подпишат Нанкинския договор, с който се задължават да компенсират британските търговци за изгубения опиум.

    Търговията с опиум продължава и дори процъфтява благодарение на щедрите привилегии за внос, които Нанкинския договор предоставя на британските търговци. Този пръв договор е част от т.н. „Неравноправни договори“, след които Китай отваря 5 крайбрежни града, включително Гуанджоу, за търговия с британците и налага много ниска тарифа за техния внос. През 1844 година Франция и Америка принуждават Китай да им предостави същите търговски права като тези на англичаните.

    Втората опиумна война (1856 – 1860) започва, когато британците подновяват военните действия, след като китайските власти задържат английския кораб „Ароу“, занимаващ се с контрабандна търговия. Те виждат в това ясно нарушаване на правилата от договора. Този път Франция се включва във войната на страната на Великобритания, стартирайки наказателна експедиция във вътрешността на страната, след като първоначалната британска атака е отблъсната от китайците. И така, през 1858 година Китай е принудена да подпише Тянцзински договор (още един от Неравноправните договори). Тя обаче не се съгласява с всички негови условия и през 1860 година английски и френски военни завладяват столицата Пекин и принуждават Китай да се предаде напълно.

    Заради Тянцзинския договор е отворен Пекин, който е затворен за търговия по онова време, откриват се и още 11 крайбрежни града за чуждестранна търговия, а търговията с опиума е напълно легитимирана. През 1860 договори с подобни условия са подписани с Франция, САЩ, и Русия.

    Опиумните войни отбелязват началото на период, през който Китай робува на чужди сили. Победената страна е принудена да легализира вноса на опиум, да приеме несправедливи условия за външна търговия, да отвори многобройни пристанища за внос и да освободи западняците от голяма част от китайските закони. Независимостта на страната е толкова ограничена през този период, че китайците гледат на опиумните войни като на национален позор до ден-днешен.

     

    Източник: www.encyclopedia.com/

    Персефона – кралицата на подземния свят

    Ива Великова
    -
    0
    Персефона – кралицата на подземния свят

    Раждането на богинята

    Персефона е дъщеря на Зевс и неговата сестра Деметра. Този произход обаче, не позволява на Персефона да бъде считана за част от Дванадесетте олимпийци, макар че много други деца на Зевс са включени към Олимпийските богове. Персефона била много красива богиня и често била наричана Коре – „Девицата“. Първоначално ролята ѝ била да покровителства природата, да се грижи за растежа на цветята и растенията.

    Отвличането

    Нейната красота скоро се превърнала в център на внимание от страна на Олимпийсите богове Хефест, Арес, Аполо и Хадес. Персефона отхвърля всеки от тях, а майка ѝ Деметра се погрижила желанията на дъщеря ѝ да бъдат уважени. Хадес обаче, не можел да се откаже толкова лесно.

    Един ден, Персефона била сред природата заедно с нимфите, когато Хадес напуснал подзеното царство и отвлякъл красивата богиня. Деметра била отчаяна, когато узнава, че дъщеря ѝ липсва и превръща нимфите в сирени, за да им отмъсти, че не са успели да защитят Персефона. Те получили задачата да я открият на всяка цена.

    Деметра скита по цялата земя в търсене на Персефона, но не успява да я открие. Тя била богинята на земеделието и зараждащия се живот, но докато търсела своята изгубена дъщеря, Деметра забравила да върши своята роля като богиня, затова на земята се възцарило безплодие.

    Тогава Хелиос – богът на слънцето, казал на Деметра какво се е случило с дъщеря ѝ, защото той наблюдавал всичко, което се случва на земята. Това, че Деметра узнала, че Персефона е отвлечена обаче, не помогнало много, защото в подземното царство на Хадес, нейните сили били незначителни.

    Светът продължавал да страда заради Деметра, а земята била все така безплодна. Тогава хората се надигнали и се оплакали на Зевс. Върховният бог се опасявал, че няма да остане човек, който да иска да принася жертви на боговете, затова решил да се намеси. Той заповядал на сина си Хермес да отиде в подземния свят, за да освободи Персефона.

    Персефона и Хадес

    Хадес се среща с Хермес, но нямал желание да върне Персефона, защото имал намерение да я направи своя жена. Той си съставил план и примамил Персефона да изяде няколко семена от нар. В подземното царство изяждането на такава храна символизирала обещание и от този ден нататък Персефона била длъжна да прекарва по четири месеца от годината в двореца на Хадес като негова съпруга.

    През оставащите осем месеца от годината Персефона е отново с майка си Деметра. По този начин възникват сезоните на земята. Когато Деметра е далеч от своята дъщеря, тя жалее, а зимата обхваща земята и нищо не расте от нея. Пролетта настъпва, когато Персефона напусне подземния свят и тогава земята разцъфва.

    Ролята на Персефона в митологията

    Най-често Персефона е наричана „Богинята на подземния свят“ или „Кралицата на подземния свят“, а ролята ѝ в гръцката митология не се свежда единствено до факта, че е била съпруга на Хадес. Тя е богиня на селското стопанство, реколтата и сезоните, защото когато се появява отново на земята, това означава, че културите могат отново да растат.

    Днес е лесно да подценим значението на селското стопанство и добрата реколта, защото често приемаме храната за даденост. В Древна Гърция обаче, изобилната реколта можела да представлява разликата между живота и смъртта. По тази причина Персефона е една от най-почитаните богини в гръцката митология, като в нейна чест са изградени множество светилища.

    5 философски парадокса без ясни отговори

    Ива Великова
    -
    0
    5 философски парадокса без ясни отговори

    Британският философ Бъртранд Ръсел (1872 – 1970) казва, че: „Смисълът на философията е да започнеш с нещо толкова просто, което изглежда, че дори не си заслужава обсъждането и да завършим с нещо толкова парадоксално, че никой да не може да повярва в него“.

    Бебето Хитлер

    Представете си, че учените създадат машина на времето, с която ще можете да се върнете в месец май на 1889 година в австрийския град Браунау на Ин. Месец по-рано там се е родило момче, наречено Адолф от своите родители Алоис и Клара Хитлер. Вие сте сами в стаята на детето и сте напълно наясно с това в какъв човек ще се превърне то. Бихте ли убили малкото дете Адолф Хитлер?

    През октомври 2015 година „The New York Times Magazine” задава същия въпрос на своите читатели. 42% от тях отговарят, че биха убили детето, 30% казват, че не биха, а 28% не са сигурни. Въпреки това, онези от читателите, които твърдят, че биха го убили, пораждат важен дебат. Ако Адолф Хитлер е умрял като дете и не се превръща в символ на злото, то тогава няма причина да се връщаме в миналото и да го убиваме.

    Претъпканата спасителна лодка

    Екологът Гарет Хардин сравнява Земята със спасителна лодка, на която има 50 човека. Във водата още 100 човека имат нужда да бъдат спасени. На лодката обаче има място само за още 10 души. Хората на лодката символизират богатите и развити страни, докато плуващите са бедните и не толкова развити държави. Цялата ситуация е метафора на разпределението на ресурсите в свят, който е пренаселен и повдига множество въпроси:

    • Кой решава кои 10 души да се качат на лодката?
    • Ако на лодката има някой, който очевидно ще умре съвсем скоро, трябва ли да го хвърлим във водата, за да направим място за един от плуващите?
    • По какви критерии се решава кой да се качи на лодката и кой да остане във водата?
    • Някои може да се почувстват виновни, че изоставят 90 души да се удавят, така че трябва ли те да се откажат и да скочат във водата, за да направят място за някои от плуващите?

    Вариация на същия проблем е създадена и от „Northwest Association” от Вашингтон. В този сценарий потъва кораб, а на спасителната лодка има място за 6 души. Пътниците обаче, са 10:

    • Жена в ранна бременност;
    • Спасител;
    • Двама млади, които са младоженци;
    • Възрастен мъж с 15 внуци;
    • Детски учител;
    • 13-годишни близнаци;
    • Военна медицинска сестра;
    • Капитанът на кораба;

    Кои бихте качили на лодката?

    Проблемът на Нукомб

    Уилям Нукомб е физик в Калифорнийския университет, когато създава този философски проблем.

    Има две затворени кутии. В кутия „А“ има 1000 долара. В кутия „Б“ има или нищо или 1 милион долара, но вие не знаете кое от двете. Имате две възможности:

    1. Да вземете и двете кутии;
    2. Да вземете само кутия „Б“;

    Тестът е управляван от супер-интелигентна машина, която в 90% от случаите успява да предположи какъв избор ще направите. Ако предположи, че бихте взели и двете кутии, тя оставя кутия „Б“ празна и обратно.

    Тестът изглежда прост – просто вземаме двете кутии. В най-лошият случай ще останем с 1000 долара. Но ако решим да вземем само кутия „Б“ дали машината ще предположи това? Предположенията са направени преди да изберем кутия, така че нашият избор не променя съдържанието им.

    Лотарийният парадокс

    Представете си, че си купувате лотариен билет. Знаете какви са шансовете да спечелите. Счита се, че по-рационално е да мислите, че вашият билет няма да е печеливш и че е нереално да вярвате, че ще спечелите.

    Имайки предвид, че знаете колко минимални са шансовете, все пак, от всички билети, един действително ще е печеливш. Въпреки това, хората изпитват удоволствие да вярват в нещо, което смятат, че не е вярно. Изпитваме удоволствие да вярваме в противоречия.

    Парадоксът на лъжата

    Древногръцкият философ Епименид веднъж казва, че „всички критяни са лъжци“. Но самият Епименид е от Крит, така че неговото твърдение най-вероятно е лъжа.

    Йероним Блажени също използва парадокса на Епименид чрез текста от Псалм 116, за който се смята, че е написан от Давид. Той гласи: „В тревогата си рекох: Всеки човек е измамлив“. Йероним Блажени задава въпроса: Казва ли истината Давид или лъже? Ако е вярно, че всеки човек е измамлив, а твърдението на Давид е вярно, то тогава Давид също лъже. Но ако Давид лъже, то тогава твърдението му е невярно. Независимо по какъв начин разглеждате въпроса, заключението винаги ще е противоречие.

    Когато философите обсъждат този парадокс, те обикновено започват с изявлението „Това изречение е невярно“.

    Философът Стив Патерсън използва следните аргументи:

    • Ако „Това изречение е невярно“ е вярно, тогава изречението трябва да е невярно, защото то твърди, че е невярно;
    • Ако „Това изречение е невярно“ е невярно, то следва да е вярно, защото твърдението казва, че „това изречение е невярно“ е невярно.

    Заплетено, нали?

    1...146147148...319Страница 147 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto