Хората градят изумителни неща. Ще се изненадате обаче да научите, че има забележителни структури, изградени под носовете ни. Но защо някой ще строи толкова внушителни неща и ще ги пази в тайна? Оказва се, че им доста причини за това.
7. Катакомбите на д-р Дайър
През септември 1924г, един камион, каращ по път във Вашингтон, внезапно затънал в земята. При по-близък оглед, работници открили входа към сложна плетеница от тунели с височина 2м и стени, облицовани с бял емайл – доста скъп материал за онова време. В продължение на дни вестниците спекулирали кой може да е построил този загадъчен подземен лабиринт. Дали не са били шпиони от Първата световна война? Войници от Конфедерацията? Луди учени?
Д-р Харисън Дайър, ентомолог и експерт по комарите в Смитсоновия институт, оставил спекулациите да продължат още няколко дни – вероятно потърквайки ръце и смеейки се налудничаво – след което признал, че собственоръчно е изградил катакомбите.
Първият признак, че казвал истината бил фактът, че тунелът започвал от задния двор на бившия му дом. Но идеята, че всичко това е работа на сам човек звучала невъзможно. Тунелите се простирали на стотици метри и достигали дълбочина от почти 10м. Дайър не само направил всичко сам, но и успял да запази проекта в тайна. Той започнал работа по тунелите през 1906г и продължил докато не се преместил в друга къща през 1916г. Сам изкопал и изнесъл всичката пръст. В кофи.
Когато хората започнали да приемат факта, че един човек наистина е направил тунелите, вероятно е било проведено доста подробно търсене за погребани хора в тях. Щом се оказало, че долу няма нищо, властите били принудени да приемат факта, че си имат работа с най-отегчения човек на планетата.
„Направих го за разнообразие. Копаенето на тунели след работа ми е хоби. Няма нищо мистериозно в това.“ – признал си доктора.
И не, не е спрял до там. След като се преместил да живее на друго място, Дайър и там започнал да копае тунели, този път с бетонни стени, каменни стълбища и електрическо осветление.
6. Тайният заострен връх на небостъргача Крайслер
В началото на 20-ти век в Ню Йорк Сити, размерът определено имал значение. Корпорациите издигали огромни небостъргачи с рекламна цел. Най-богатите компании на Америка се съревновавали коя да издигне по-големия фалос в Манхатън.
През 1929г, два корпоративни гиганта започнали да се съревновават кой ще построи по-висок небостъргач. В единия ъгъл бил небостъргачът Крайслер, а в другия – 40 Уол Стрийт, спонсориран от „Банк ъф Манхатън Тръст“
Уилям Ван Алън, архитект на проекта Крайслер, направил няколко дизайна, преди да достигне до финалния с височина 246м. Само един месец след обявяването на финалния дизайн, Ван Алън научил, че бившият му партньор, Х. Крейг Северънс, е нает за проекта 40 Уол Стрийт със специфичните инструкции да построи нещо „по-високо от идиотщината на Крайслер.“
Двамата започнали да чертаят и пречертават дизайни за своите сгради със състезателна ярост, която трудно би била представена като вълнуваща, ако някога бъде адаптирана в киното. Когато строежът на небостъргачите наближавал финалната си фаза изглеждало, че и двете сгради ще са високи 256м.
Тогава Северънс решил да покаже на момчетата от Крайслер кой е по-хитър и захвърлил чертежите, които използвал досега, за да изстиска още няколко етажа и малко над 26м височина, грабвайки приза за най-високата сграда в света. Докато той бил зает да празнува и да печата тениски с надпис „Аз построих най-високата сграда в света“, Ван Алън също бил намислил нещо. Нещо тайно. И високо.
В огромните вентилационни шахти, проектирани да изтеглят дима в случай на пожар, той тайно построил 56-метров заострен връх. На 23 октомври 1929г – след като проектът на Северънс достигнал финалната си височина – Ван Алън качил огромния метален среден пръст на върха на небостъргача Крайслер, надминавайки 40 Уол Стрийт и Айфеловата кула.
Това предизвикало ожесточен дебат по въпроса дали се брои или не. Критиците веднага се нахвърлили, твърдейки, че шпилът не е нищо повече от срамно украшение. Много архитектурни гении обаче се възхитили на цялостната структура на сградата, със или без върха й. На следващата година, всички се съгласили, че вече на никого не му пука, защото нова, по-висока сграда надминала всички останали.
5. Първото метро в Ню Йорк
През 60-те години на 19-ти век, улиците на Ню Йорк Сити били доста неприятно място. Престъпността и пренаселването направили доста очевидна нуждата от алтернативен градски транспорт.
Алфред Илай Бийч, автор за Scientific American, бил един от първите, които потърсили решението под земята. Това изглежда като доста очевидно заключение днес, но да превърнеш жителите на най-големия град в света в къртици, вероятно е звучало доста откачено през онова време.
Нещата станали дори още по-невероятни, когато станало ясно как щяло да работи първото метро. Пневматичният транзит на Бийч използвал същите принципи като при онези тръби, по които някога се транспортирали писмата.
Предложеният от Бийч прототип се състоял от единичен тунел с дължина 95м и диаметър 2.4м, който щял да минава под Бродуей, от Уорън Стрийт до Мъри Стрийт. Мотрисите на метрото щели да бъдат контролирани от 48-тонен вентилатор, които да избутва по 22 пътници между двете дестинации.
Пред Бийч обаче имало едно голямо препятствие: легендарният корумпиран политик Уилям Туид. Той имал голям интерес да запази надземните транспортни компании в бизнеса, защото му носели пари. Бийч знаел, че всяко предложение за изграждането на алтернативна подземна транспортна система щяло да бъде бързо отхвърлено. Вместо това той кандидатствал и получил разрешително да инсталира пневматична пощенска система под Бродуей.
Използвайки това като прикритие, той инвестирал $350 000 от собствените си пари, за да финансира изграждането на своя прототип на метро. Щом бъдела завършена, луксозната станция щяла да има удобни кресла, красиви статуи и езерце със златни рибки, за да се забавляват пътниците докато чакат.
Споменахме ли, че всичко това се случвало точно под Бродуей… и сградата на общината?
Изглеждало сякаш рискът щял да се отплати на Бийч, когато прототипът заработил и привлякъл огромен обществен интерес. Тогава обаче се сещаме, че няколко месеца Туид бил правен на глупак. Бийч или е смятал, че ще промени мнението на Туид, или просто пет пари не е давал за него. Какъвто и да бил случаят, грешал е. Проектът бързо замрял, заедно с детските мечти на милиони да бъдеш изстрелян в тунел като огромна фунийка през тръба.
4. Боинг завод 2
В началото на 40-те, Боинг завод 2 е била една от най-големите и най-важни сгради в света. Там се произвеждали много от самолетите на Съюзниците през войната. Това е причината често да бъде наричана „сградата, която спечели Втората световна война“.
За такъв голям завод обаче, сградата съвсем не изглеждала внушително. Разбира се, това била целта.
Проблемът с това да разчиташ на една гигантска сграда за изхода на световна война е, че врагът може просто да пусне бомбите си от колкото високо пожелае, без да се тревожи за неща като точен мерник.
В разгара на войната, заводът на Боинг произвеждал по 12 B-17 летящи крепости на ден.
Площта й от 164 995кв.м. и местоположението й във Вашингтон означавали, че ще е първата цел на японските бомбардировачи, ако решат да дойдат на посещение и отново да се изцвъкат на американска земя.
Първо обаче трябвало да намерят сградата. Боинг взели решение, от което повечето от военния елит сигурно са се задавили. Те се обърнали към Джон Детлие, холивудски дизайнер и арт директор, който трябвало да използва магията на киното, за да създаде много голяма и очевидна сграда, която да е по-малко очевидна.
Начинанието струвало $1 милион (около $15 милиона днешни пари), но дизайнерът успял да накара най-голямата американска мишена да изчезне под фалшив квартал, разположен върху покрива на завода.
Това, което от въздуха изглеждало като нормално предградие – къщи, улици, дървета и дори хълмове – отблизо било огромен декор, изграден от шперплат, телена мрежа, зебло и боя. Камуфлажът бил толкова подробен, че по фалшивите пътища имало табели с имена като „Булевард Зебло“ и „Улица Синтетична“.
3. Тайният град Арас
Все още несъвзели се от огромните загуби в Битката при Сома през 1916г, британските генерали имали нужда от нова стратегия за офанзива. Насочили вниманието си към градчето Арас в северна Франция, където щели да попроменят някои неща.
Първата причина за избора на града била географията му: намирал се близо до фронта на войната. Втората причина била историята. Градът бил древен и построен над голяма мрежа от мази, тунели и канали, а в околностите имало големи пещери, откъдето през Средновековието се добивал варовик. Във война, която се водила предимно от окопите, британците осъзнали, че това може да е голямо предимство.
Копачите започнали работа и след няколко месеца създали два огромни подземни лабиринта, където можели да се поберат 25 000 войници и да се придвижват свободно, понеже били под неподозиращия враг.
Това обаче не били просто произволни тунели и пещери, а цял подземен град. Имало спални помещения, кухни, параклиси, електрически станции и болница, където можели да бъдат третирани 700 ранени. Тунелите били достатъчно широки, за да могат войниците да излизат на битка в едната посока, докато в другата се отнасяли ранените на носилки. Имало дори още по-големи тунели, по които вървяла железопътна линия.
На 9 април 1917г, от тайния град била организирана изненадваща атака на германските линии. Британските войски започнали да изскачат изпод земята, вероятно докарвайки инфаркт на няколко германци, играещи карти в окопите. Само за два дни операцията жъне огромен успех и спечелва повече вражеската територия, отколкото цялата британска армия е спечелила за години.
2. Храмовете на Даманхур
На повече от 30 метра под повърхността, издълбана директно в подножието на Алпите в северна Италия и достъпна само през една малка къща, лежи невероятна тайна.
Според Оберто Аирауди – който предпочита да го наричат Фалко – още от 10-годишен той получавал свръхестествени видения от „минал живот“ за изумителни храмове. За вас диагнозата може да изглежда ясна, но Фалко си поставил за цел в живота да пресъздаде виденията си.
Една нощ през август 1978г, Фалко и няколко негови съмишленици започнали да копаят в планината. През следващите 14 години, те работели на смени от по 4 часа, използвайки прости ръчни инструменти и скиците на Фалко. След известно време тръгнали слухове, че нещо се случвало под къщата и през 1992г полицията почукала на вратата. Когато Фалко не ги пуснал, те заплашили, че ще използват динамит.
Осъзнавайки, че полицаите или говорят сериозно, или са злодеи от филм на Дисни, Фалко ги пуснал и ги превел през тайната врата към планината. Трябвал му цял час, за да ги разведе в лабиринта, който свързвал седем огромни, невероятно украсени храма, някои с височина почти 8м.
Изпълнени с удивление от видяното, властите разкрили, че наистина са Дисни злодеи и конфискували храмовете от името на правителството. Фалко получил разрешение да продължи с изписването на храмовете, но трябвало да спре всякакви изкопни работи, защото нямал разрешително. Италианското правителство обявило храмовете за „Осмото чудо на света“ и не е трудно да видим защо.
1. Тайните градове от проекта „Манхатън“
В края на 1942г, американските инженерни войски закупуват 59 000 акъра земя на северозапад от Ноксвил, Тенеси – достатъчно, за да изградят там четири града с размерите на Манхатън. Ако това не е било достатъчно, за да започнат местните да задават въпроси, инженерите след това издигнали три огромни завода. И като казваме огромни, имаме предвид, че един от тях е бил най-голямата сграда в света по онова време.
Не след дълго, 75 000 души се стекли в града и започнали работа там, а отделно бил построен друг град, в който да живеят. И все още никой не знаел какво точно се случва. Градът дори не бил изобразен на картата.
Най-откаченото е, че всички научили истината по едно и също време – от вестниците в деня, след като САЩ пускат първата атомна бомба над Япония.
Градът в Тенеси, който след това е кръстен Оук Ридж, не бил единственият таен такъв. Докато в Тенеси изграждали Оук Ридж за работниците, които произвеждали нужните за бомбите материали, строители (които не знаели какво строят), издигали друг таен град в Лос Аламос, Ню Мексико. За военните той бил известен като Обект Y и приютявал учените и инженерите, участващи в проекта Манхатън.
Освен това, местоположението близо до пустините на Ню Мексико се оказало доста удобно… в случай, че някой иска да взриви атомна бомба наблизо.
Всичко на всичко, проектът Манхатън ангажирал повече от 130 000 души, повечето от които живеели в тайните градове и нямали представа по какво точно работят.
