Цените в Древния Рим през вековната му история многократно се променяли. В някои случаи, например по време на войни, всичко много поскъпвало поради рязкото намаляване на морската търговия. След завладяването на богати земи пък цените падали.

Освен това, цените на селските продукти зависели от сезонните колебания и от реколтата. Днес археолозите разполагат с достатъчно количество достоверна информация за средните цени по времето на Гай Юлий Цезар. Например, именно в тази епоха градовете Помпей и Херкуланум били затрупани с вулканична пепел, което съхранило много ценни сведения за ежедневието на римляните и тогавашните цени на стоките.

Жилища. Цената на жилищата в самия Рим зависела най-вече от търсенето им за наемане. Имало многоетажни сгради, специално построени за даване под наем. Наричали ги „инсули“ и обикновено били държавна собственост. Стая на горния етаж в инсула (без течаща вода, канализация, кухня и отопление) била наемана за 2 хиляди сестерции годишно, тоест за около 40 седмично. По-удобна стая в същата инсула на втория етаж вече струвала 3 хиляди сестерции годишно (60 на седмица).

Но наемът на голяма стая в прилична, отделна частна къща бил 10 хиляди сестерции годишно (200 седмично). Между другото, в провинцията за такива пари бихте могли да си купите неголямо имение. А недалеч от Рим толкова струвало лозе с площ 25 декара.

Цените на недвижимите имоти в столицата зависели от площта на жилището, района и от лукса на самото жилище. Например през 44 г. пр. Хр. Цицерон купил бившия дом на победителя на Спартак – Марк Крас, върху хълма Палатин за 3,6 милиона сестерции. Недвижимите имоти извън Рим били несравнимо по-евтини. Къщата на пълководеца Гай Марий, разположена в курортната местност Байя, била продадена само за 300 хиляди сестри.

Освен сестерциите, в Древния Рим имало и по-дребна монета – ас. Два аса и половина се равнявали на една сестерция. Какво можело да се купи за 1 ас? Например, паница супа в обикновена таверна. Или едно ходене в баня.

Храна. Един ас стрували още 1 хляб или половин литър трапезно вино от не най-добро качество. А също и килограм месо за готвене (филето, както и до ден-днешен, било по-скъпо). Зърнените култури, от които можело да се готви каша – овес, лимец, просо, били сравнително евтини. Като обем, половин литър от тях също можело да се купи за 1 ас. Бобовите култури – грах и леща, стрували два пъти по-скъпо, оризът – шест пъти. Фасул все още нямало, той бил донесен в Европа от Христофор Колумб след експедициите му до Америка. С лещата римските лекари лекували стомашни заболявания, смятало се, че тя прави човека спокоен и търпелив.

Още за 1 ас можело да си купите малка зелка, четири моркова, една голяма краставица или една ябълка. Екзотичните плодове били скъпи – например, един лимон струвал до 70 сестерции. Същото се отнасяло и за редките меса, особено дивечово. По-евтино стрували оцетът и сосът гарум (от ферментирали морски дарове) – за 1 ас можели да се купят 100 грама. Зехтинът струвал три пъти повече. Прилично вино, като фалернското, струвало на римляните около 6 сестерции за половин литър.

Съдейки по записките на жител в Помпей, за най-проста храна, която се състояла главно от хляб и зеленчуци, той отделял около 6 сестерции на ден.

Дрехи. Освен жилище и храна, човек трябва и да се облича. Една обикновена лятна туника струвала около 15 сестерции – но зимно палто, изработено от добра вълна, можело да стигне 200 и повече сестерции. Обувките също били скъпи; при всички случаи приличен чифт сандали можели да струват 70 сестерции. Не е изненадващо, че римските легионери, които купували дрехи за своя сметка, а не ги получавали от държавата, обикновено сами си правели обувки, включително „калиги“ (войнишки ботуши). По-точно, всяка кохорта от 550 войници си имала свои майстори, които шиели ботуши за колегите си, а те им плащали за труда.

Транспорт, роби, социални помощи. Нуждите на всички хора са различни. Някои, например, може да искат превозно средство и лични роби, за да си осигурят комфорт. Най-евтиният транспорт бил муле, което струвало около 500 сестерции. При късмет можело да си купите роб за хиляда сестерции, но на тази цена той щял да бъде хилав и с дефекти. Един млад силен роб струвал два до три пъти по-скъпо.

Цените на младите робини започвали от 10 хиляди сестерции. Разбира се, ако имало „промоция“ след превземането на голям вражески град или поражението на някое диво племе (келти или германци), тогава цените на робите и робините рязко спадали.

В същото време римските бедняци, плебсът (римляните ги наричали „пролетарии“) можело с години да не плащат наема на държавното жилище, без да бъдат обезпокоявани. Както в Републиката, така и по време на Империята, висшите политици и владетели в Рим се страхували да предизвикват гнева на тълпата. При Републиката разчитали на нея по време на избори, а императорите не желаели да предизвикват бунтове.Този пролетариат се хранел с безплатен хляб, раздаван от градските власти.

Въобще, трябва да се има предвид, че реалната стойност на потребителската кошница в града Рим била много различна за различните групи от населението.

През декември 1944 г. започнала военна операция на германския Вермахт в Арденския планински масив, по време на която англо-американските сили посрещнали удара на немците в Северна Белгия и Южна Белгия. Днес историците отбелязват, че в случай на успешна офанзива Адолф Хитлер се надявал да наложи сепаративен мир на Великобритания и САЩ при условия, благоприятни за Райха.

През декември 1944 г. немската армейска група „В“ под командването на фелдмаршал Валтер Модел започнала настъпление срещу позициите на англо-американските войски в труднодостъпна зона на границата между Белгия и Франция. Това настъпление положило началото на Арденската операция. Въпреки, че силите на нацистка Германия били значително изтощени за 6 години война, немците успели да пробият съюзническата отбрана и да се устремят към мостовете през река Маас. Целта била да бъде разсечен фронтът по линията Лиеж – Антверпен, а след това съюзническата група в Северна Белгия и Южна Холандия да бъде унищожена. Адолф Хитлер вярвал, че в случай на успешна офанзива ще успее да изхвърли англо-американските войски в Атлантическия океан и да създаде условия, благоприятни за сепаративен мир.

Нацисткото командване прехвърлило в Ардените най-модерна военна техника и максимум достъпни бойни съединения. Немците разчитали на повторение на „светкавичната война“ – блицкриг, в регионален вариант.

Офанзивата била предшествана от действия на немски парашутисти и диверсионни групи. Повечето парашутисти след приземяването били унищожени, но диверсантите действали успешно. Облечени в американски униформи и снабдени с американски автомобили, те извършвали саботажи, като предизвиквали паника и провокирали задръствания по пътищата.

Сутринта на 16 декември 1944 г. войски на Вермахта и СС, обединени в група „В“, преминали в настъпление. То се развило доста бързо. Само за няколко дни немските части пробили фронта и напреднали на 90 км в дълбочина на съюзническите позиции. Съюзниците започнали паническо отстъпление, което на места прераствало в откровено бягство.

Първата цел на германците била да  превземат мостовете през река Маас, след което да се развие атака срещу Антверпен и Брюксел. В хода на придвижването си те възнамерявали да превземат складове с гориво и боеприпаси. 101-а въздушно-десантна дивизия на САЩ, която не предала град Бастон, се превърнала в сериозна пречка на пътя им. Германците обаче успели да превземат белгийския град Сен Вит, който имал важно стратегическо значение. Нацистите не достигнали до река Маас само на няколко километра. Настъплението им спряло на 25-26 декември 1944 г. За това имало много важен фактор, но той бил далеч от Ардените. Защото на 20 декември ситуацията за немците в района на Будапеща се усложнила. На 26 декември нацистката група в унгарската столица била напълно блокирана от Червената армия. Немците трябвало спешно да прехвърлят към Унгария резервите, които били предвидили за настъплението в Ардените.

В края на декември 1944 г. съюзническите сили контраатакували нацистите, които все още били достатъчно силни. На 1 януари немски самолети нанесли масирани удари по летищата на съюзниците. Близо 500 американски и британски самолета били унищожени или повредени. Същия ден германците започнали локално настъпление в Елзас.

„На 3 януари 1945 г. съюзниците на свой ред преминали в мащабна офанзива – но за да не се стигне до катастрофа, те се нуждаели от подкрепа. На 5 и 6 януари Уинстън Чърчил изпратил на Сталин отчаяни молби да започне настъпление на Източния фронт, за да отвлече германски сили.

Според плановете на съветското командване Червената армия трябвало да премине в настъпление едва през втората половина на януари. Офанзивата все още не била подготвена, а времето било лошо за действия на авиацията. Все пак Сталин отговорил положително на молбите на Чърчил, като го уведомил за това на 7 януари 1945 г.

В резултат на 12 януари Червената армия започнала Висло-Одерската, а на 13 януари – Източно-пруската стратегическа настъпателна операция. Нацистите нямали друг изход, освен да започнат прехвърляне на войски от Западния фронт на Източния. Така съветските войски спасили съюзниците.

На 23 януари съюзническите сили освободили Сен Вит. На следващия ден те затворили обръча около 300-хилядната хитлеристка група в Белгия. На 29 януари арденската дъга била ликвидирана и съюзниците получили възможност да започнат масово нахлуване в Германия.

Оценките на силите и загубите в битката при Ардените се колебаят. Силите на съюзниците в началото на януари 1945 г. възлизали на около 30 дивизии и 700 хиляди души, а на немците в този участък – 23 дивизии и 400 хиляди личен състав.

При операцията в Ардените англичаните и американците загубили от 90 хиляди до 110 хиляди души убити, ранени и пленени, а германците – от 60 хиляди до 125 хиляди.

Всеки е чувал как шведският крал Густав II Адолф си въобразявал, че е корабен инженер и упорито се намесвал в процеса на строителство на флагмана „Ваза”. В резултат, още при първото вдигане на котвата корабът се преобърнал до стената на кея. Това е добре за днешните историци, които така имат възможност с подробности да изучават устройството на военните кораби от ХVІІ век; но, естествено, било доста лошо за тогавашните военно-морски сили на Швеция.

Но създаването на подобни проекти, които в края на краищата се оказвали безполезни, се случвало и преди – просто за тях се знае по-малко. Така, например, в началото на XV век английският крал Хенри V бил силно затруднен – той постоянно трябвало да измисля нещо срещу съседите си, тъй като Стогодишната война била в разгара си и на континента постоянно изниквали неприятности. И Хенри, за да ограничи дейността на противника си в морето, започнал изграждането на невиждан по силата си флот. Ставало дума за строежа на 4 четири кораба, безпрецедентно огромни за Европа по онова време.

Разбира се, китайците можело само да се смеят на техните размери, защото вече строели огромни джонки с дължина 120 метра и широчина 30 метра. Но французите, така или иначе, били впечатлени от английските кораби – това били модерните за онова време караки с дължина 60 метра, които внушавали сериозен респект.

Последният от реализираната серия и най-големият бил корабът „Грейс Дю“ („Божия благодат“). Той бил и най-скъп от серията. Неговото строителство започнало през 1416 г. – а през лятото на 1418 г. вече вдигнал котва. И въпреки, че няма ясни описания (дори броят на мачтите не е ясен – 2 или 3), е известно, че този кораб бил считан за чудо на технологията по онова време. От запазените документи е ясно, че имал водоизместимост 1400 тона. Много скептици от по-късни времена считали тази цифра за преувеличение или печатна грешка – давали му най-много 400 тона. За сравнение – „Санта Мария“ на Христофор Колумб, построена през 1460 г., имала водоизместимост 200 тона.

Обшивката на „Грейс Дю“ се състояла от три слоя дъбови дъски, разположени с припокриване (клинкерна обшивка). До есента на 1418 г. корабът бил готов. Той имал само 3 оръдия – всички с доста скромен калибър, които били разположени върху палубата. Но огромната надстройка на носа се издигала толкова високо, че гарантирала предимство при абордаж срещу всеки противник. По принцип, тогава силата на кораба се измервала не с броя оръдия, а с възможността да натовари повече стрелци с лъкове и арбалети – това бил главният начин за водене на морски битки.

Но изникнал неочакван проблем. По това време французите били прогонени от Ламанша и в морето просто нямало работа за такъв страховит кораб. Затова новият кораб бил изпратен в тогавашната военноморска база на кралството – на река Хамбъл, докъдето го откарали на буксир. Там сложили пазач да го охранява му. Повече от 20 години корабът не потрябвал и останал привързан за кея. А през 1439 г., в една лятна нощ по време на гръмотевична буря, изгорял. Смята се, че бил ударен от мълния. Още тогава имало хипотеза, че пазачът ограбил повереното му имущество, а след това изчакал подходящо време и изгорил „Грейс Дю“, за да прикрие престъплението си. Загадката остава неизяснена до ден-днешен.

В речната тиня се запазили останките на кораба. През 1933 г. все пак ги измерили – и математическите изчисления показали, че водоизместимостта му наистина била 1400 тона.