Още
    Начало Блог Страница 64

    Каква е истината в легендите за родопската султанка? – част 1

    От едни далечни времена, за жена живееща разкошно и честито, е останал изразът „Живее си като султанка”. Но какъв всъщност е живота на една султанка?

    В тази история, ще ви разкажем за живота на една истинска българска султанка.

    Соня е родена в малко родопско село през 1761 г. Някои я наричат и с името София.

    През онези времена често са отвеждали момчета за еничери и момичета за харема на султана. Съдбата на Соня била такава и тя попаднала в харема на султан Абдул Хамид.

    В ляво: Валиде султан. Не успяхме да намерим рисунка на Соня (София) – Айше Сенийепервер, и не знаем как изглежда. В дясно: Сина на Айше Сенийепервер – Мустафа IV

    Когато едно момиче попадне там бързо разбира, че първо трябва да научи езика и в неин интерес е да стане любимка на султана.  И като се има в предвид, че за харема са събирани най-красивите, талантливи и умни девойки по света, сред които много от благороден произход и не малко принцеси, конкуренцията била голяма. Необходим е силен характер, остър ум и лидерски умения за да оцелее една хатун и да стане фаворитка. Следващата й цел е да роди първа син на султана. Това и дава шанс един ден да стане Валиде султан. И както се казва, че зад всеки силен мъж стои една силна жена, то в този случай това се потвърждава напълно. Жената и майката на султана имат голямо влияние върху него, а това им дава и огромна власт.

    Каква е истината в легендите за родопската султанка? – част 2

    Не само България е била под османско владичество, а и голяма част от Европа и Азия. Затова жената, успяла да стане Валиде султан, получавала власт над голяма част на света. В историята на османската империя имало 35 валиде султанки, сред които три българки. Соня е една от тях, но за разлика от останалите, нейната история не спира в харема, а продължава по още по-интересен начин.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Ако режимът на Хитлер е бил Третият райх кои са били първият и вторият

    Историята на Екатерина Пар – последната жена на Хенри VІІІ

    Соня е притежавала необходимите качества и когато синът й Мустафа IV заема престола, тя става Валиде султан. Макар за кратко, само 14 месеца, тя е имала огромно влияние и власт. Но лесен ли е бил животът й в харема?

    Първо й се е наложило принудително да стане мюсюлманка и приела името Айше Сенийепервер. След това и се е налагало да се конкурира с другите момичета в харема, да избягва техните интриги и да плете свои. Дали е обичала султана, историята не споделя тези факти. Случвало се е да има голяма любов между султан и негова наложница. След като е родила принц, това е голяма радост, но и непрекъснат страх. Тя трябва да бди над него, да го възпита добре, да го огледа и да му помогне да се възкачи на престола. И когато това се случи, не е края на усилията, защото борбата за власт, както навсякъде другаде по света е голяма и възкачиш ли се, си под непрекъснатата заплаха да бъдеш свален или убит по някакъв начин.

    Ето какви събития са довели до възкачването на султанския престол, на синът й Мустафа IV.

    През 1789 г. издъхнал съпругът й Абдул Хамид І, но за свой наследник посочил принц Селим, който бил син на неговия брат. Селим ІІІ си поставил за цел да обуздае еничарите, които превишили правата си и не зачитали властта на султана. Когато решил проведе военни реформи и да смени най-висшите им командири с верни хора, еничарите вдигнали бунт и на 29 май 1807 г. сложили край на управлението му. Според историческите факти, Мустафа е участвал в заговора за свалянето му. Възкачвайки се на престола, издал заповед за смъртта на братовчед си. По жестока, традиция сваления султан Селим III  бил удушен. Султанската кръв не можело да се пролива, затова са използвали специални екзекутори, които извършвали удушаването с въже. Само 14 месеца по-късно поредният еничерски бунт свалил и Султан Мустафа IV, който по същият начин бил умъртвен, по заповед на следващия султан.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    В Тайните архиви на Ватикана се крие всичко! Предсказват края на света

    1 април 1916 г. – денят, който изчезна от българската история

    Абдул Хамид I. Снимка: Уикипедия

    Иронията е, че повечето преврати в Османската империя са били правени с еничерски бунтове, подбуждани от жажда за власт на паши и майки на принцове. И основния мотив за подбуждане е бил нередовните заплати на еничерите, докато в двореца щедро са раздавани пари, скъпоценности и накити на любимките на султана. Тези съкровища не само са служели за красота и разкош, са били натрупвани и с тях се е плащало за интриги, подкупи и бунтове. Безсмислена жестокост, но в края на краищата това е съществувало в дворцовия живот навсякъде по света. И днес макар под различна форма, жаждата за пари и власт продължава.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Рудолф І – основателят на Хабсбургската династия

    Гръцкия остров Св. Ахил пази гроба на един от най-великите български царе

    Но да се върнем към Соня, която макар попаднала и станала участничка в тази дворцова схема, се измъква от нея и я надраства. Какво може да бъде повече една жена от Валиде султан ли? Скоро ще стигнем и до там. Нека споменем какво обичайно става с бившите Валиде султан. Те биват отпратени в някой стар дворец да страдат за изгубената власт, и да скърбят за изгубените си синове. Някои не успяват да оцелеят и биват убити. Единици са успявали отново да завземат властта. Пример за това са най-известните султанки – Хюрем султан, Сафие султан и Кюсем султан, успели да управляват дълго и да имат голямо влияние.

    Айше Сенийепервер имала друга съдба. Тя успяла да избяга близо до родното си селце, вземайки със себе си внука си Ахмед, който тогава бил на 14 г. Имала е голям късмет, защото обикновено при преврат се възпрепятства бягството на принцовете. Вероятно добре е обмислила и подсигурила плана за бягство, както и е имала доверени хора, на които да разчита. Айше успяла да вземе скъпоценностите си, както и не малко златни алтъни.

    Каква е истината в легендите за родопската султанка? – част 2

    За още любопитни новини харесайте страницата ни във Facebook ТУК: ИскамДаЗнам

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Трите надписа на Омуртаг  

    Истина ли е съществуването на жена папа

    Папеса Йоана – призрачният водач на католическата църква

    Китайските кълба-загадки

    Китайското приложно изкуство е известно в целия свят с невероятната си красота и изящество. Прочутите китайски вази от епохите на различни династии са станали синоним на уникалност и висока цена. Дори обикновена дървена лакирана кутийка от времето на династиите Мин или Сун може да достигне по световните аукциони цени от стотици хиляди долара.

    Но ако трябва да се изберете едно-единствено изделие, което най-добре описва китайското внимание към фините детайли, това непременно ще бъде резбовано кълбо-загадка от слонова кост.

    Снимка: lifeglobe.net

    Китайските кълба-загадки представляват декоративни предмети от няколко концентрични сфери, поставени една в друга, всяка от които се върти свободно – а в същото време е изрязана от същото парче слонова кост, както и останалите. Такива кълба се изработват още и от синтетична слонова кост, втвърдена смола, дърво, нефрит и други материали. Тези произведения на изкуството обикновено се състоят от 3-7 слоя, а най-голямото такова кълбо в света е направено от 42 концентрични сфери.

    През ХVІІ век се появила резбата върху кост „кълбо в кълбо“ (вложени една в друга ажурни топки, състоящи се от миниатюрни фигурки). Това била много трудоемка работа – за някои такива кълба се изразходвали години труд.

    Снимка: lifeglobe.net

    Истински шедьоври, изработени от слонова кост, са „решетестите кълба вътре в кълбата“. Първата стъпка в производството на това чудо е превръщането на парче кост в идеално кълбо, след което в него на необходимите разстояния се пробиват няколко дупки с конусовидна форма, чиито върхове се срещат точно в центъра му. Тогава майсторът отбелязва с линийка във всяка дупка колко кълба иска да гравира вътре в първото. Сега той може да пристъпи директно към изрязването им, като започне в самото сърце на най-голямото. Трябва да разчита само на собствените си инстинкти, годините опит и наточеното острие на резеца си, тъй като направените дупки не му позволяват да види какво се случва вътре в кълбото. Всички следващи топки също се изрязват отвътре. Ако сгреши дори на косъм – всичко се съсипва. За най-трудни сред „решетъчните кълба вътре в кълба“ се считат направените от завода за резба по слонова кост „Даси“ в Гуанчжоу.

    Снимка: lifeglobe.net

    През 1977 г. майсторът Вен Жун-бяо изрязал от слонова кост кълбо с диаметър 15 см, вътре в което имало още 41 кълба. Всяко от тях се въртяло свободно и било украсено с гравирани пейзажи (павилиони, кули, облаци, планини). Стените на централната, най-малката, сфера били дебели колкото лист хартия.

    За да се направи такова кълбо, е необходимо много търпение и режещ инструмент във форма на буквата „Г“. С него се изрязват вътрешните кълба.

    Снимка: lifeglobe.net

    Вълшебните кълба, както понякога ги наричат, обикновено се смятат за предмети с положителна енергия поради тяхната символична украса и формата на безкраен кръг – идеалната форма, както смятат дори учените, във Вселената.

    Слоевете може да символизират различни неща – от четирите посоки на света до природни елементи, а издълбаният декор на външната топка обикновено напомня дракон или феникс, съответстващи на Ин и Ян. Смята се, че кълбото-загадка, украсено с тези два елемента, може да укрепи брака и да донесе късмет и щастие. Това, разбира само увеличава както емоционалната стойност, така и чисто паричната цена на тези мистични, загадъчни фигури.

    Суши – най-известният японски деликатес

    Много любители на суши рано или късно задават въпроса: колко може да се консумира от този прочут японски деликатес и дали наистина е толкова здравословен, както гласят легендите?

    Суши или суси, както го наричат ​​понякога, придобило широка популярност в целия свят от началото на 1980-те години. Това блюдо не може да се сравни с никое рибно ястие от западната кухня. То имат неповторим вкус и много фина текстура.

    Класическото суши не се обработва. Използва се прясно уловена морска риба. Най-често суши се приготвя от морски костур, риба-тон, сьомга и скумрия. Вместо риба, подходящи основни продукти са още скариди, октоподи, змиорки, раци.

    Суши. Снимка: Уикипедия

    Не е прието да се готви от речна риба. Понякога се използват пушени рибни филета. Но японците са убедени, че консумацията именно на сурова риба може да подобри здравето и дори да удължи живота.

    Има различни начини за приготвяне на суши. Най-често срещаният вариант са много тънко нарязани парчета риба, които се допълват с най-различни пълнежи: зеленчуци, водорасли и други морски дарове. Те се подправят с пикантни сосове и се увиват в морски водорасли. Всички продукти трябва да са съвсем свежи.

    Исторически първите суши се появяват в Южна Азия. Там вареният ориз започнал да се използва за готвене и консервиране на риба. Тя се почиствала и нарязвала на малки парченца. След това се осолявала и смесвала с ориза. После я слагали в бъчви и върху нея поставяли камъни, за да я пресоват и да се изтласка въздухът.  След 2-3 седмици заменяли камъните с капак.

    Процесът на млечно-кисела ферментация на ориза и рибата продължавал няколко месеца – така тя оставала годна за консумация през цялата година. Ферментиралият ориз, който се превръщал в неприятно миришещо лепило, обикновено се изхвърлял.

    През Китай и Тайланд този метод за консервиране на рибата дошъл в Япония около VІІ век. И досега в страните от Южна Азия е запазена традицията да се яде ферментирала риба. Китайският йероглиф за суши може да се преведе като „маринована риба“, но там тази традиция на готвене не се запазила.

    Плато със суши. Снимка: Уикипедия

    Първите оризови суши започнали да се приготвят през ХVІІ век. Те се състояли от варен ориз, оризова мая, морски дарове и зеленчуци. Оттогава оризът се превърнал в неразделна част от сушито. Сетне към него добавили оризов оцет. Готвачите започнали да го слагат заедно с различни подправки, това помагало да се избегне ферментацията. Така времето за приготвяне на суши значително се съкратило.

    През ХІХ готвачът Йохей Ханай от Токио решил изцяло да се откаже от мариноването на рибата. Той пръв започнал да я сервира на трапезата сурова. Сега вече процесът на готвене отнемал само няколко минути. Дори се формирали два стила на приготвяне на ястието. Първият от тях бил наречен „Кансай“ по името на район в град Осака. Вторият нарекли „Едо“ – по старото название на Токио. Сушито в Осака представлявало ориз, приготвен по специфичен начин и смесен с другите съставки. Слагали го в красиви форми-опаковки, които също се консумирали. В Токио било парче риба, лежащо върху малка купчинка ориз с подправки.

    Полезните свойства на това ястие се дължат на обстоятелството, че продуктите му съдържат различни витамини, микроелементи, мастни киселини от типа омега-3 и белтъчини. Много е важно да не се подлага на топлинна обработка, която значително намалява благоприятното въздействие на витамините и микроелементите. Сушито помага за подобряване на дейността на сърцето, кръвоносните съдове и стомаха, засилва умствената активност. Рибните мазнини съхраняват паметта.

    В рибата почти няма холестерол, който е враг на сърдечно-съдовата система на организма. Според мнозина учени редовната консумация на риба намалява риска от рак, сърдечна аритмия, инсулт.

    „Нори“ представляват специални листа от водорасли, които се използват за приготвяне на суши. Самите японци консумират нори почти ежедневно, което има благоприятен ефект върху здравето им. Достатъчно е да ядете 30 грама нори на ден, за да задоволите дневната нужда на организма от йод.

    Листа от пресовани Нори (червени водорасли). Снимка: Уикипедия

    Суши най-често се консумира със сос „уасаби“, който има антисептични свойства. Яденето му ефективно помага за отслабване. Средна порция съдържа около 350 килокалории. Съдържанието на мазнини е само 3,6 грама. Има дори специални диети с ниско съдържание на мазнини, базирани на това ястие.  За сравнение: мазнините в порция пържено пиле са 12 грама, във варената наденица – 21 грама, а в двойна порция сметана в кафе – 13 грама.

    Не е изненадващо, че сред японците има много столетници и на практика почти не се срещат дебели хора.

    Редовната консумация на суши значително намалява риска от рак на белия дроб при пушачите. Това ястие помага за справяне с депресия.

    Въпреки това, то може и да навреди на човешкия организъм. На първо място, яденето на сурова риба заплашва да ви зарази с различни паразити. Подобни инциденти в Япония вече са известни. Ето защо, ако поръчвате суши, правете това само в големи реномирани ресторанти.

    Според азиатски учени, яденето на сурова риба причинява рак на черния дроб. Симптомите на заболяването могат да се появят чак след няколко години.

    Не наблягайте и на соевия сос, който е традиционна азиатска подправка. 1-2 супени лъжици соев сос съдържат 1-1,5 грама сол. Дневната норма е 4-8 грама.

    Иновативните изобретения на Иван Кулибин, променили света

    Иван Кулибин е гениален изобретател, живял в периода 1735-1818 г. Той имал блестящи идеи, изпреварили времето си. Наричат го руския Архимед и руския Леонардо да Винчи, заради иновативните изобретения, променили света.

    Иван Петрович Кулибин. Снимка: Уикипедия

    Иван Петрович е роден в руското село Подново през 1735 г. Бил самоук, но невероятно талантлив механик, с идеи от часовникарство до корабостроенето. Имал успех и бил близък с императрицата, но в същото време нито един от неговите проекти, които биха могли да направят живота на обикновените хора по-лесен, не бил финансиран. Докато развлекателните му механизми – смешни автомати, дворцови часовници, самоходки и други подобни, били финансирани с голяма радост.

    И въпреки, че за времето си не бил оценен подобаващо, неговите постижения са значими в световен мащаб.

    Теория и практика на строителството на мостове

    В началото на 1770-те близо 30 години Кулибин работил по конструирането на еднодъгов дървен постоянен мост в Санкт Петербург. Направил макет, пресмятал напрежението и натиска в различните места на конструкцията. По негово време още нямало теория за строителството на мостове.

    Кулибин формулирал редица правила за съпротивлението на материалите, които в последствие били утвърдени. Готовият проект на моста, представил  пред Академията на науките, но не получил одобрение и правителството не отпуснало средства за изграждането на мост през река Нева. Кулибин бил награден с медал и получил награда. Първият постоянен мост през Нева (Благовещенски) бил построен едва през 1850-та година.

    Проект на Невския мост на Иван Кулибин, 1776 г. Снимка: Уикипедия

    Конструкторът продължил да се занимава с проектиране на железни мостове. През 1814 г. изготвил проект на три арков  мост, а в последствие и на по-сложен, четири арков мост.

    През 1936 г. било извършено експериментално изчисление на кулибинския мост, използвайки съвременни методи, и се оказало, че руският самоук инженер не е направил нито една грешка, въпреки че по негово време повечето от законите на Съпромата /наука, изучаваща съпротивлението на материалите, подложени на натоварване/ били неизвестни. /Методът да се изготвят модели и те да се изпитват с цел получаване на усилията в конструкцията на моста, впоследствие получил широко разпространение и от него в течение на времето се възползвали много инженери. Също така Кулибин първи е предложил използването на прътови/решетъчни ферми в конструкциите на мостовете – 30 години по-рано от патентоването на тази система от американският архитект Атила Таун / Ithiel Town /.

    Иновативна протеза на крак

    Кулибин направил няколко проекта за „механичен крак“  и ги представил в Академията по медицина и хирургия, в Санкт Петербург. Идеите му били иновативни, в сравнение с тогавашните протези за долни крайници и били в състояние да симулират крак, изгубен над коляното. „Тестът“ на първата протеза бил направен през 1791 г., с помощта на лейтенант Сергей Непейцин. Протезираният крак дал възможност за успешната кариера на военния. Той получил чин генерал-майор и псевдонима Железния крак. Живял пълноценно и почти никой не разбирал защо генералът леко накуцва.

    Прожектор

    Кулибин много обичал да експериментира в областта на оптиката. През 1779 г. представил своето най-ново изобретение – прожектор. Макар до този момент да са съществували системи от отразяващи огледала, неговият дизайн бил много по-близо до съвременния прожектор: пламъкът на свещ, отразен от огледала, поставени във вдлъбнато полукълбо, давал силен и насочен поток от светлина.

    „Фенерите Кулибин“. Снимка: www.popmech.ru

    Изобретението се харесало и започнал да произвежда прожектори по индивидуални поръчки, за собственици на кораби. Създал и компактен фенер за карета, базиран на същия принцип. Скоро „Фенерите Кулибин“ започнали да се произвеждат масово от други майстори.

    Винтов асансьор

    Императрица Екатерина II поискала от Кулибин да разработи асансьор,  за да се придвижва между етажите на Зимния дворец. Изобретателят намерил елегантно решение: основата на стола била закрепена към винт с дълга ос и се движел по нея като гайка. Императрицата сядала, а слугата завъртал дръжката – въртеливото движение се предавало на оста и тя издигала креслото до галерията на втория етаж. Винтовият асансьор на Кулибин е завършен през 1793 г.

    Воден самоход

    Кулибин измислил как корабите да се движат срещу течението без волове и бурлаци. Идеята му била да се използват две колела с лопатки. Водният поток, въртейки колелата, предава енергията на вал и въжето на котвата се навива, а съдът сам се изтегля към котвата, използвайки енергията на водата.

    През 1782 г. водоходът бил натоварен с почти 65 тона пясък и доказал, че е надежден и много по-бърз от корабите, с настоящите типове задвижване. През 1804 г. Кулибин конструирал втори, два пъти по-бърз водоход.

    Министерството на водните комуникации, по време на управлението на Александър I отхвърлило идеята и забранило да бъде финансирана. Много по-късно в Европа и САЩ се появили кораби, които сами се придвижват, използвайки енергията на водния поток.

    Самодвижеща се карета

    Кулибинската триколесна кола. Снимка: www.popmech.ru

    През 1791 г. Кулибин конструирал транспорт, който се задвижвал с педали, управлявани от човек, а не както до сега с конски впряг. Той оборудвал каретата със скоростна кутия, спирачки и маховик. Кулибинската триколесна кола била предшественичка на колата на Карл Бенц.

    Часовник във великденско яйце

    Часовникът във великденско яйце на Иван Кулибин. Снимка: www.popmech.ru

    През 1764-1767 г. Иван Кулибин създал уникален за онези времена часовник. Според самия него, творението му било достойно за самата Катерина II. Изобретението представлявало златно яйце, оборудвано с часовников механизъм и звънец. В яйцето вместил и мини автоматичен театър: всеки час движещи се фигури представяли сцена от Евангелието, за възкресението на Исус Христос. Това била и изключителна ювелирна работа с 427 детайла, която отнела на изобретателя 5 години работа.

    Perpetuum mobile 

    През последните години от живота си Кулибин работил върху Perpetuum mobile, но така и не могъл да завърши проекта на машина с вечен двигател.

    По негово време законът за запазване на енергията все още не бил точно формулиран.

    Кулибин разработил редица модели на двигателя. Той взел за база старата идея, известна още от времето на Леонардо да Винчи – колело с преместващи се вътре в него тежести. Последните трябвало да заемат небалансирано /неравновесно/ положение през цялото време и да предизвикват привидно непрекъснато въртене на колелото.

    Над какво още е работил Кулибин?

    В работилниците към Академия на науките, се занимавал с производство на микроскопи, барометри, термометри, телескопи, везни и много други лабораторни уреди и инструменти. Ремонтирал планетариума на Санкт Петербургската академия на науките. Измислил оригиналната система за пускане на корабите на вода.  Създал първият в Русия оптичен телеграф (1794 г.). Разработил първия в Русия проект за железния мост (през Волга).  Проектирал сеялка, която осигурява равномерно засяване. Устройвал забава с фойерверки, създавал механични играчки и автомати за забавление на благородниците. Ремонтирал  и създавал много часовници: джобни, настолни, за стена и кула.

    Заради безбройните му изобретения, великият математик Ойлер казал на Иван Кулибин: “Сега остава да ни построиш стълба към небето”.

    Но със сигурност изобретенията на Иван Кулибин са солидна основа, мост, стълба и буквално асансьор към следващото ниво на техническите постижения.

    Международният астрономически съюз в чест на признание за научния му принос, нарекъл с името му астероид, открит от Кримска астрофизическа обсерватория. И така неговите изобретения наистина са му осигурили място на звездният небосвод.

    Откритото съкровище на Хан Кубрат провокира интерес по света

    Понякога се случва съкровища на един народ, да са на територията на друг. Нека това не е повод да забравяме българските съкровища зад граница. Нека си припомним за едно такова българско съкровище. То е открито на 29 май 1912 г., до малкото село Малая Перешчепина, днешна Украйна. Съкровището се пази в Ермитажа в Санкт Петербург. Експозицията носи заглавието „Великото преселение на народите“.

    Съкровището е невероятна находка, богата не само заради стойността си в сребро и злато, но и заради артефактите с голяма историческа стойност в световен мащаб.

    Части от него вероятно още не са открити, други ревниво се пазят някъде, а трети са изнесени през Втората световна война от група, под ръководството на главния културен експерт на Райха  – Алфред Розенберг.  Това само доказва значимостта на откритото съкровище.

    Мястото, където е открито съкровището Мала Перешчепина с паметника на гроба на хан Кубрат. Снимка: Уикипедия

    Според  приказната история на неговото откриване, то било намерено от две краварчета, пасящи добитък край реката. Докато си играели, кракът на едно от момчетата затънал в песъчлива почва. Другото момче се втурнало да помага и докато го измъквал, открили голяма златна кана. Щастливи с находката те се прибрали вкъщи, но баща им ги набил, защото помислил, че са откраднали скъпата вещ. Предположил, че са взели каната от църквата и ги повел при свещеника, за да я върнат.

    Според фактите откритието е направено от десетгодишното пастирче Фьодор Деркач. Мълвата за съкровището се разпространила мълнеоносно и голяма част от находката била разграбена от селяните.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Първото българско царство – история, възход и падение

    Второто българско царство – история, възход и падение

    Селският учител Виктор Парихин впрегнал каручката си и се отправил към Полтава, където информирал властите. От Полтавския музей сигнализирали археологическата комисия в Петербург, за откритото съкровище край село Малая Перешчепина. Оттам заедно с полиция изпратили археолога Зарецкий, да съберат разпиляното по селските къщи съкровище.

    Монограм на хан Кубрат от пръстена му, открит в Мала Перешчепина. Снимка: Уикипедия

    Научната експедиция успяла да събере само около 800 златни и сребърни предмети. Те били  украсени със скъпоценни камъни и в колекцията имало бижута, монети, съдове, оръжия и други предмети. Въпреки щетите, тази находка се превръща в най-голямото съкровище от Ранното Средновековие. Според намерените в съкровището византийски монети от 668г., историците предполагат, че находката е от период, следващ тази дата.

    Впечатляващото тегло на златните предмети  е 25 килограма. Сред тях има златен жезъл, с изображение на фигура на лъв; златна тока за колан, с тегло около половин килограм; обкована със злато ножница; богато украсена дръжка за меч. Сред бижутата има четири масивни гривни, три пръстена с монограми на гръцки език и огърлица от 69 златни византийски монети. Друга обособена колекция е разкошна посуда – рог за пиене, кана, блюда, 11 чаши, златна лъжица и две купички. Намерени са и 281 квадратни пластинки.

    Предметите от сребро са фруктиера, сервиз за измиване, 10 чаши, две делви, две стремена и блюдо, изобразяващо ловна сцена на персийския шах Шапур II.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Крум и Крумовата династия – живот, управление и закони

    Династията Дуло – забравените владетели на Европа

    Предметите са разделени на три групи. Първата са степни или номадски – това са оръжията и снаражението. Другите две групи са византийски и персийски. Историците предполагат, че те са придобити чрез внос, военна плячка или подаръци.

    Пръстенът с монограм ΧΟΥΒΡΑΤΟΥ ΠΑΤΡΙΚΙΟΥ (ХУВРАТУ ПАТРИКИУ), намерен при Малая Пересчепина, колекция Ермитаж (Снимка: Национална галерия)

    Години по-късно започват по-сериозни проучвания за произхода на съкровището.

    Първоначално имало много хипотези, затова на кого е принадлежало откритото богатство. Надделявало предположението, че съкровището е на хазарски вожд. Унгарците претендирали, че е аварско, защото приличало на находки, намерени в Унгария. Имало и други предположения.

    Най- голямата загадка се оказали златните пръстени, с монограми. Едва през 1982 немският учен Йохан Вернер успял да дешифрира текста върху тях. Разчетените текстове гласели: „на Кубрат” и „ на патриция Кубрат”. Според историята,  владетелят е прекарал голяма част от живота си в Константинопол, в императорския двор. Там той бил сред най-близките приятели на император Ираклий и получил титлата “патриций”. Третият пръстен е с надпис „бат Органа патриция” – това е вуйчото на Кубрат .

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Синовете на Кубрат

    Волжка България или Страната на градовете

     Докато той изучавал изкуството на управлението в Константинопол, вуйчо му „подготвял почвата”  за бъдещото обединение на българите. Органа бил един от най- влиятелните и уважавани хора в Стара Велика България. Така Вернер по безспорен и категоричен начин доказал, че съкровището е българско и принадлежи на българския владетел Кубрат. През 1990г. българо-съветска научна експедиция потвърдила този факт и направила заключение, че находката до Малая Перешчепина е гробът на кан Кубрат.

    Мечът на хан Кубрат, намерен при Малая Пересчепина, колекция Ермитаж(Снимка: Национална галерия)

    Но след това възникнал друг спор – дали наистина тук е погребан първият български кан. Според археолозите липсват следи от погребение. Дори след щетите, нанесени от иманярите, признаците от погребение не би следвало да бъдат заличени. Не били открити следи от трупоизгаряне, нито кости. А съдържанието на имането било твърде богато дори за погребение на високопоставен човек от такъв ранг. Освен това Кубрат е приел християнството и следователно би трябвало да е погребан според християнските традиции. Голяма част от историци приемат твърдението, че там е било скрито само съкровището и няма гроб.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Цар Калоян – един от владетели, заради които българите имаме славата на велик народ

    Загадъчната смърт на българските владетели

    Не са открити следи и не знаем къде са погребани нашите ранни владетели. Според учените това се обяснява с факта, че телата на кановете ни са били изгаряни церемониално, а след това всички свидетели са били ритуално убивани.

    За сънародниците ни зад граница няма значение дали там наистина е бил гробът на Кубрат. На мястото, където е намерено съкровището има борова гора, с малка полянка и в нея се извисява паметник, направен от черен мрамор. Най – отгоре е издълбан емблематичния знак IYI. Под него на украински език е изписано „Съединението прави силата. Великият Кубрат – VI – VII в. от н. е.” , а на български език е написано „ От бога поставен владетел на Стара Велика България. От българи и украинци. 18. 07. 2001г.” Всяка година на тази дата пред паметника има поклонение. Украинските българи идват тук и при сватба или дипломиране, за да се снимат пред паметника и така да увековечат момента. За тях това е свещено място. Без значение дали е погребан там Кубрат, това е неговото място.

    Хора от цял свят, ценители и учени, проявяват интерес към българското съкровище. Затова е добре и ние да знаем за тази „изгубена”, но намерена част от нашата история.

    И да, жалко е, че други фактически притежават нашето наследство, но самият факт, че то вълнува толкова много хора по света е показателен за великото ни минало, с което трябва да се гордеем.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

    Кратка история на българските владетели и царе

    Омуртаг и възходът на България – кратка история

    Волжка България – възход и падение

    Произход на българите – теории и хипотези

    Кара Булгар – забравената империя на черните българи 

    Значение и произход на наименованието българи – теории и хипотези 

    Аварски хаганат – възход и падение 

     Историята на Римската Империя

    Династията на Асеневци – история, величие и падение

    Историята и империята на Александър Македонски

    Древната история на Първото българско царство. Къде са живели прабългарите на Аспарух?

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Най-малкият син на Кубрат – историята на Алцек и Алцековите българи 

    Историята на Котраг и създаването на Волжка България

    Кубер и основите на Куберова България

    Албигойският кръстоносен поход

    В началото на ХІ век манихейството, създадено още през ІІІ век от персиеца Мани, преминало през Балканите, където получило названието богомилство, и проникнало в Западна Европа. Там последователите му били наречени претенциозно „катари“ (от гр. – „чисти“), също патарени, долченити и т. н.

    Съвременните историци все още спорят кой е финансирал неговото разпространение, кой е плащал преписването на книгите, логистиката, издръжката на манихейските общности, разпращането на куриери и т. н. – по въпроса има най-различни версии и хипотези. Така или иначе, влаганите огромни средства в този проект дали своя резултат – тази ерес проникнала чак до южната част на Франция в историческия регион Лангедок. Там център на еретиците станал град Алби. В резултат катарите били наречени албигойци.

    Техните религиозни убеждения били откровено антихристиянски, а дейността им водела до разрушаване на тогавашното общество. Една от най-пострадалите държави от техните предшественици – богомилите, била България.

    Кръстоносния поход срещу албигойците. Снимка: Уикипедия

    В резултат на дейността на богомилите българската държава западнала. Селяните бягали в богомилските общности, където им осигурявали безплатна храна и подслон при условие да се отрекат от Христос. Мекушавостта на цар Петър, сина на Симеон Велики, който не взел решителни мерки срещу богомилската чума, изиграла фатална роля за държавата. След него и подир кратката съпротива на югозападните български области страната сравнително лесно и бързо била завладяна от Византия.

    Отначало католическата църква също подценявала опасността и не й обръщала достатъчно внимание. Между 1022-та и 1163 г. се провели цели 8 (осем!) католически църковни съвета, които се задоволявали формално и само на думи да разкриват опасностите от катарската ерес – но на практика не вземали никакви конкретни мерки за нейното премахване.

    Много характерен момент има в решенията на 8-ия, последен такъв съвет в Тур. На него било постановено, че албигойците трябва да се вкарват в затвора, а имотите им – конфискувани.

    Тези два момента заслужават специално внимание. Значи, дотогава, след 7 (СЕДЕМ!) църковни съвета все още не само не изгаряли албигойците на клади (както обичат да представят нещата антихристиянски настроените историци, а подире им да повтарят и неособено запознатите с материята „популяризатори“) – ами въобще били оставяни на свобода да проповядват разрушителната си ерес. И, което е особено важно: мнозина атеистични агитатори обичат да представят богомили, патарени, катари, албигойци и всякакви други еретици като някакви идеалисти, напълно отказали се от земните блага. И изведнъж: „да се конфискуват имотите им“. Значи, същите тези „идеалисти“ разполагали със съвсем реални земни блага във вид на имоти?

    Албигойците скрито прониквали дори в самата Църква. Така, например, Пиер де Кастелно, папски легат в Лангедок, свалил от длъжности епископите на градовете Безие и Вивиер поради разкритието, че били албигойци. Обявил и анатема на графа на Тулуза – Раймунд VІ, по същата причина. Както виждаме, еретиците прониквали до върховете на властта, където заемали високопоставени длъжности – и това също опровергава митовете, че били бедни, кротки и „смирени“ хора от народа.

    Папа Инокентий III отлъчва албигойците (вляво). Клане срещу албийците от кръстоносците (вдясно). Снимка: Уикипедия

    С разрастването на ереста албигойците вече започнали да проявяват и въоръжена агресия срещу християнските свещеници. Последната капка в чашата на католическата толерантност станало убийството на папския легат Пиер де Кастелно на 14 януари 1208 година.

    Това убийство най-сетне отворило очите за надвисналата опасност. Папа Инокентий III (1198-1216) обявил Албигойски кръстоносен поход през 1209 г. Той също отлъчил от църквата граф Раймунд VІ Тулузки, който покровителствал албигойците, и го лишил от всичките му съвсем немалки владения.

    До лятото на 1209 г. в град Лион се събрали не по-малко от 10 хиляди кръстоносци. Начело на тази армия застанал барон Симон де Монфор. Кръстоносците тръгнали към Лангедок и на 21 юли 1209г. те наближили град Безие.

    Започнала обсадата, която продължила само един ден. Градът бил превзет, но преди това станала голяма трагедия – при наближаването на християнската армия албигойците изклали цялото християнско население на града. Когато кръстоносците влезли в Безие, пред очите им се разкрила ужасна картина:  всичко било потънало в кръв, а по улиците се търкаляли хиляди трупове на християни – мъже, жени и деца. Разбира се, след тази гледка за еретиците също нямало милост.

    По-късно историци през ХІХ век съчинили легендата, че папският легат Арнолд Амалрик отговорил на някакви безименни кръстоносци, които го попитали как да постъпят с онези жители, които били: „Убивайте всички, Бог на небето ще разпознае своите“. Характерно е, че в НИТО ЕДНА хроника и в нито един летопис от онова време никой не е записал подобни думи.

    Такива манипулации се повтарят и за превземането на Ерусалим от Първия кръстоносен поход – и там уж кръстоносците избивали наред всички: християни, евреи и мюсюлмани, без да правят разлика. Истината, вече записана в хрониките, които често се премълчават, била коренно противоположна: жителите не-християни изклали християните при приближаването на кръстоносната армия, а оправданието днес е, че се били „страхували“ от нападение в гръб при вида на наближаващата християнска армия. И за да се прикрие това, вината със задна дата се стоварва върху християните с аргументи, очевидно изсмукани от пръстите: „Избивайте всички, Бог ще разпознае…“ и пр. неубедително измислени фрази.

    Прогонване на катарите от Каркасон. Снимка: Уикипедия

    На 15 август кръстоносците превзели Каркасон – този път те, кой знае защо, не убили никого, противно на своя „навик“, приписан им от съответните предплатени историци.

    На 12 септември 1213 г. се състояла битка при Тулуза между войските на арагонския крал Педро II, покровител на албигойците, и Симон дьо Монфор. Тя завършила с победа на кръстоносците, а кралят на Арагон загинал в битката.

    Постепенно до 1229 г. всички южни райони на Франция били освободени от албигойците.  Еретическата язва върху снагата на Франция била излекувана.

    Удивителни случаи, когато Google maps спасява човешки животи

    Свикнали сме да възприемаме приложенията на смартфоните за нещо обикновено и всеки ден ги използваме. Google map не прави изключение. С него търсим улици, магазини, заведения, избираме си туристически дестинации и наистина е полезно приложение.

    Но едва ли сме се замисляли, че в екстремни ситуации Гугъл мапс може да спаси човешки живот.

    Похищението на един бизнесмен


    Сандер Кокелар, белгийски бизнесмен,  бил похитен от бивш служител на компанията. Похитителят решил да вземе за заложник ценния сътрудник с цел откуп, защото началникът му дължал голяма сума.

    Обаче находчивият Сандер успял да скрие смартфона си, и когато похитителят не го гледал, изпратил своето местоположение на шефа си, чрез Google. Два часа по-късно мъжът бил спасен, а похитителят арестуван.

    Изгубеното момче


    5-годишният Сару от затънтена индийска провинция се изгубил на железопътна гара и не можел да си спомни името на селото, където живеел, нито знаел как да се върне у дома, защото не си спомнял пътя. Момчето попаднало в приют и било осиновено от двойка в Австралия. Когато пораснал,  изведнъж си спомнил, че не е роден в града, където се намирал приютът, и поискал да намери родителите си. Той използвал Google maps и намерил родното си място и семейството си.

    По неговия случай е заснет филма „Лъвът“ – номиниран и носител на много престижни филмови награди, включително „Оскар“.

    Отвлечено дете се завръща вкъщи, използвайки карти на Google


    Преди повече от 23 години, 5-годишният Луо Гонг на път за детска градина в провинция Сичуан в Китай, бил отвлечен и отведен на 1500 километра на югоизток.

    Момчето не знаело обратния път, но си спомнело, че живее в град до два моста. Детето било продадено на семейство, което се отнасяло добре с него. След смъртта на  осиновителите му, за него се грижели бабата и дядото. Години по-късно Лу намерил уебсайт, посветен на събирането на изчезнали деца и техните семейства. Той публикувал историята си и с помощта на доброволци разбрал, че семейството в град Гуанан е загубило син преди 23 години. Лу се опитал да идентифицира стария си квартал с помощта на Google Maps. В крайна сметка открил двата моста, които си спомнял, и 23 години по-късно успял да се върне при семейството си.

    Тийнейджър изгубен в резерват


    18-годишният Остин Бохан, без да казва на никого, отишъл на поход в Националния парк „Грейт-Смоки-Маунтинс“. Отклонявайки се от познатата пътека и навлизайки по-дълбоко в гората, той се изгубил. Тийнейджър изгубил обхват и решил да изключи телефона. На следващата сутрин спасителен екип започнал да търси младежа, но не успявал да го намери. Така Остин се разхождал из резервата в продължение на 11 дни, докато отново включил телефона. Въпреки липсата на сигнал, GPS-ът продължавал да работи, момчето стартирало Google maps и успяло да излезе от парка, а малко по-късно го намерили и спасителите.

    Отвлечено дете, намерено благодарение на GPS


    9-годишното момиче Натали Малта, в рамките на споразумението за съвместно попечителство, било взето от баба си за уикенда. Жената обаче нямала намерение да върне внучката си на законните настойници. Полицията проследила похитителката, чрез сигнала на мобилния телефон и намерила местоположението, чрез функцията за  виртуална разходка на Google Maps. Така  успели да открият Натали и да я върнат в семейството й.

    Затова е важно добре да знаем функциите на телефоните си, както и да обучаваме децата какво да правят в рискови ситуации.

    Ключът на Реконкистата се завъртял при Лас Навас де Толоса

    На 16 юли 1212 години се състояло едно от най-решаващите сражения между обединените армии на католическите кралства Кастилия, Арагон, Навара и Португалия от една страна, и войските на арабската династия Алмохади, от друга.

    Битката се смята за ключова в процеса на Реконкистата – освобождаването на Иберийския полуостров от арабите, които през 713. г. завладели по-голямата част от полуострова.

    През 1195 г. кастилците, след поредица от успешни походи, били разгромени от арабите в битката при Аларкос. Поражението било много тежко. Християните загубили Гуадалахара, Калатрава и Мадрид.

    След това в продължение на 10 години – до 1207 г., се водели междуособни войни между християнските кралства Кастилия, Леон и Навара. Границата между владенията на Кастилия и Алмохад била прикрита от новата крепост Салватиере с гарнизон рицари от ордена „Калатрава“. Тя паднала през август 1211 г., когато арабите отново нахлули в кастилските земи. Същата година главните кастилски сили успели да избягнат генерално сражение.

    Алфонсо VIII Кастилски. Снимка: Уикипедия

    През септември 1211 г. крал Алфонсо VIII Кастилски призовал васалите си на нов поход в следващата 1212 година. Испанските епископи успели да постигнат папа Инокентий ІІІ да отправи призив за кръстоносен поход. Папата предупредил всички християнски крале на полуострова, под страх от отлъчване от Църквата, да подкрепят кастилците.

    През юни 1212 г. в Толедо се събрала обединена армия от испанци, португалци и известен брой френски рицари.

    Самият Алфонсо оценил силата на кастилската армия на 2000 рицари, 10 000 леки конници и 50 000 пехотинци; като се вземат предвид съюзниците, общият брой на християнската армия бил може би 2 пъти по-голям. Испанските хроники оценяват числеността на противниковата армия на халифа Мохамед ан-Насър на 600 000 войници.

    На 20 юни 1212 г. християнската армия тръгнала на поход и на 1 юли превзела Стара Калатрава. Два дни по-късно кръстоносците-чужденци напуснали кастилската войска, но това не се отразило на изхода на кампанията – с кастилците се обединила войската на крал Санчо Наварски.

    Кастилската армия под командването на Диего Лопес де Аро оставила Салватиера в ръцете на арабите и извършила обходна маневра през планинския проход Сиера Морена в Андалусия.

    На 14 и 15 юли двете армия започнали да се разгръщат за битка в тясната долина („навас“) Толоса. Източниците цитират противоречиви данни за броя на войските – но са единодушни, че арабите били поне двойно по-многобройни от християните.

    Първите два дни бойните действия се ограничавали до престрелки с лъкове и отделни схватки между предните отряди.

    На зазоряване на 16 юли испанците нападнали авангарда на маврите близо до съвременното градче Санта Елена. След няколко часа ръкопашен бой кастилците осъзнали, че е безнадеждно да се сражават до пълно изтощение с числено превъзхождащия ги враг.

    Затова наварският крал Санчо VІІ със своите воини и рицари от Ордена на тамплиерите и ордените „Калатрава“ и „Сантяго“ се хвърлили в една отчаяна, стремителна атака и пробили вражеските редици до укрепения арабски лагер. Шатрата на халифа била защитавана от хиляди верни му роби, които се били привързали с верига един за друг, за да не могат да отстъпват. Докато наварците и орденските рицари преодолявали ожесточената им съпротива, Мохамед ан-Насър седял вътре с тюрбан с голям зелен изумруд и четял корана.

    Според легендата, наварският крал Санчо VІІ разсякъл златната верига, която свързвала робите на халифа – така християните разкъсали отбраната им. В това време Мохамед ан-Насър успял да избяга. Неговата армия, останала без водач и преследвана от испанската кавалерия, се разпиляла.

    Битката при Лас Навас де Толоса. Снимка: Уикипедия

    Според различни оценки, загинали между 60 и 200 хиляди мюсюлмани. Данните за загубите на християните са още по-противоречиви – от 2 до 50 хиляди.

    Особено тежки загуби претърпели рицарските ордени по време на атаката срещу лагера на халифа. Загинали Педро Гомес де Асеведо – знаменосец на ордена „Калатрава“, Алваро Фернандес де Валадарес – комендадор на ордена „Сантяго“, Педро Ариас – магистър на ордена „Сантяго“, Гомеш Рамиреш – португалският магистър на Ордена на тамплиерите. Магистърът на ордена „Калатрава“ Руй Диас бил тежко ранен.

    Кралят на Навара Санчо VІІ получил герб, изобразяващ златна верига със зелен изумруд в средата.

    За няколко дни, от 18 до 23 юли испанците освободили редица укрепени градове от арабите, включително Баесу – където около 60 хиляди мюсюлмани загинали или били пленени. Скоро Алфонс приключил кампанията поради заплаха от чумна епидемия.

    Битката при Лас Навас де Толоса не донесла незабавни изгоди за християните – но завинаги подкопала влиянието на Алмохадите. През 1236 г. испанците закрепили успеха си, като превзели Кордоба. Кралство Навара отхвърлило от себе си арабската заплаха и преминало под френско влияние.

    Ключовите фигури от битката при Лас Навас де Толоса – крал Алфонсо Кастилски, Мохамед ан-Насър и Диего Лопес де Аро, умрели през 1214 г.

    Знамето на халифа, пленено в сражението, днес  все още се съхранява в манастира „Лас Уелгас“ в град Бургос.

    Царица Артемизия

    Историята познава много имена на велики жени. Сред тях не на последно място е Артемизия от Кария, която живяла през V век пр. Хр.

    Кария е исторически район, който обхваща югозападния бряг на Мала Азия. Той бил обитаван от карийци, хетейци и гърци. По времето на Артемизия гърците заемали господстващо положение там, благодарение на високо развитата си култура. През втората половина на VI в. пр. Хр. Кария била под властта на Персия, затова карийските царе се подчинявали на персийския шах.

    По това време столица на Кария бил град Халикарнас. Сега на това място е турският курорт Бодрум, на 300 км западно от Анталия. Именно в това топло, чудно място се родило момиченце, наречено Артемизия. Нейният баща бил сатрапът Лигдамид, а майка й била родена на остров Крит. Тогава думата „сатрап“ означавала просто чиновническа длъжност.

    Всичкo това знаем от древногръцкия историк Херодот (484 г. пр. Хр. – 425 г. пр. Хр.). На практика той бил съвременник на това далечно легендарно време и затова може да се смята за обективен в излагането на фактите. По отношение на самата Артемизия е благосклонен, независимо, че тя се сражавала на страната на персите срещу гърците; явно това е поради обстоятелството, че двамата са съграждани. Самият Херодот също е роден в Халикарнас, в богато семейство. Затова той описва неща, които са му близки по дух.

    Артемизия, кралица на Халикарнас и командир на контингента на Кария, в битката при Саламин. Вилхелм фон Каулбах. Снимка: Уикипедия

    С времето Артемизия станала владетелка на Кария – фактически царица, тъй като нейната власт се ограничавала само от властта на персийския шах.

    Артемизия била съюзник на Ксеркс по време на втория персийски поход срещу Гърция. Тя се показала като талантлив флотоводец по време на морската битка в пролива Саламин през септември 480 г. пр. Хр. Нейните военни умения, лична храброст и интелект предизвикали възхищението на Ксеркс. Той изпитвал нейното силно влияние и се вслушвал в съветите й.

    Самата Артемизия смятала себе си за гъркиня. В същото време без колебание поддържала персите в техния поход срещу Гърция. Довела със себе си 5 бойни кораба, които били смятани за едни от най-добрите в персийския флот.

    Преди знаменитото сражение при Саламин, тя заедно с други военачалници пристигнала на военен съвет при Ксеркс. На него всички изразили единодушно мнение, че трябва да водят морска битка срещу гърците. Само Артемизия се обявила против тази битка. Тя се аргументирала с факта, че гръцките кораби били по-леки и маневрени от тежките и мудни персийски плавателни съдове. Освен това, гърците имали опитни флотоводци, тъй като в продължение на много векове живеели близо до морето. А персите били народ на сушата и тяхната сила била на земята, а не във водата.

    Ксеркс изслушал с уважение и внимание мнението на царицата, но все пак решил да не възразява на мнозинството и дал заповед за започване на морска битка. Сражението завършило с пълното поражение на персийския флот. Пострадали и корабите на Артемизия.

    Херодот пише, че корабът, на който се намирала царицата, се озовал в критична ситуация. Той бил обкръжен от гръцки галери и владетелката на Кария заповядала бягство. Но на пътя й изникнал един от персийските кораби. Тогава Артемизия заповядала да бъде ударен с тарана. Персийският кораб се разцепил на две и потънал, а Артемизия и екипажът й избягали.

    Морската битка била наблюдавана от Ксеркс от висок хълм. Според Херодот персийският шах смятал, че неговата подчинена царица била ударила гръцки кораб. Трудно е обаче да се повярва в това, тъй като гръцките и персийските кораби се различавали твърде много един от друг. Освен това, близо до царя стояли неговите помощници, които също внимателно наблюдавали хода на битката. Както и да е, таранът срещу персийския кораб се разминал на Артемизия.

    Нейната находчивост и кураж по време на сражението предизвикали възхищението на Ксеркс. Той казал на своите военачалници, отново според Херодот: „Моите мъже станаха жени – а жените мъже“. След това авторитетът на смелата царица се издигнал още по-високо. Тя посъветвала персийския цар да се върне в Персия. Той я послушал, а с армията оставил военачалника Мардоний.

    Битката при Саламин. Вилхелм фон Каулбах. Снимка: Уикипедия

    Ксеркс си тръгнал, но преди това предложил на Артемизия да отиде в град Ефес (западното крайбрежие на Мала Азия) и да се погрижи за възпитанието на неговите незаконни синове. В замяна й обещал благоприятни политически условия за земите, притежавани от царицата. Тя се съгласила и прекарала няколко години в Ефес…

    По-нататъшната съдба на царицата на Кария е неизвестна, но има легенда, която разказва за смъртта на тази удивителна жена. Тя ни е предадена от византийския богослов и патриарх на Константинопол Фотий (820-896), 1300 години след смъртта на царицата.

    Фотий разказва, че докато живеела в Ефес, Артемизия се влюбила в мъж от Абидос на име Дардан. Но той не й отвърнал с взаимност и за наказание тя го ослепила, докато спял. Любовта й след това обаче станала още по-силна и кралицата, изтерзана от копнеж, се хвърлила от скалата Лефкада в Егейско море. Така загинала и тялото й било погребано близо до мястото на смъртта. Но споменът за нея останал във вековете.

    Днес името „Артемис“ носи съвременен ирански ескадрен миноносец – в чест на тази жена, живяла преди 2500 години.

    През 2014 г. се състоя премиерата на продължението на прочутия филм „300“, под заглавие: „300: възходът на една империя“ – в който ролята на Артемизия изигра френската актриса Ева Грин.

    Пламъци в залива Чесме

    След началото на поредната Руско-турска война през ХVІІІ век Русия изпратила в 1770 г. две ескадри от Балтийско в Средиземно море, за да отклони вниманието на турците от Азовската флотилия, която се състояла само от 6 линейни кораба.

    Двете ескадри – на адмирал Григорий Спиридов и английският съветник контра-адмирал Джон Елфинстон, били обединени под общото командване на граф Алексей Орлов. Те открили турския флот в залива Чесме на западния бряг на Турция.

    Руската флота се състояла от 9 линейни кораба, 3 фрегати, бомбардирския кораб „Гром“, 17 помощни и транспортни съда.

    Иван Айвазовски: „Че́сменски бой“. Снимка: Уикипедия

    Турците разполагали с 16 линейни кораба, сред тях 84-оръдейният „Буржу Зафер“ и 60-оръдейният „Родос“, 6 фрегати, 6 шебека, 13 галери и 32 малки плавателни съда. Корабите били закотвени в пролива Хиос на разстояние около 800 метра от брега, построени в две линии във форма на полумесец с по 10 и 6 линейни кораба.  Още самият им строй предизвиква съмнения у историците дали корабите от втората въобще са могли да стрелят през свободните пространства в първата.

    На 5 юли 1770 г., след уточняване на плана за действие, руският флот вдигнал всички платна и се приближил до южния край на турската линия. Турците открили огън в 11.30 ч. от разстояние около 550 метра.

    Руските кораби не отговаряли, докато не наближили врага за близък бой на разстояние 170 метра в 12.00 ч. Три от тях не успели да направят правилно маневрата: „Европа“ пропуснала мястото си, била повредена и принудена да завие и напусне строя. Линейният кораб „Три Святители“ по погрешка бил атакуван от „Три Йерарха“, а „Свети Януарий“ бил принуден да се развърне, преди още да влезе в общия строй.

    Излизането на „Европа“ от строя изкарало напред линейния кораб „Свети Евстафий“. Върху него се съсредоточил огънят на три турски линейни кораба (включително на флагмана на османската флота „Бурджу Зафер“ под командването на Хасан паша).

    „Свети Евстафий” започнал абордаж на турския флагман, преди руснаците да забележат, че там има пожар. След като горящата главна мачта на „Бурджу Зафер“ паднала върху палубата на руския кораб, той се взривил. Около 15 минути по-късно хвръкнал във въздуха и „Бурджу Зафер“.

    Адмирал Спиридов и граф Фьодор Орлов (син на руския командващ) напуснали „Свети Евстафий“ още преди абордажа. Спиридов продължил командването от борда на „Три Святители“.

    Художник: Якоб Филип Хакерт. „Епизод на морска битка“. Картината изобразява експлозията на турския кораб. Снимка: Уикипедия

    Към 14.00 ч. турците отрязали котвите и се оттеглили в залива Чесме под прикритието на бреговите батареи. Там се построили в две линии по 8 и 7 линейни кораба, останалите заели позиция между тези линии и брега. Но първата линия пречела на втората да обстрелва руснаците, а твърде тесния боен строй на турците опростявал задачата на руската артилерия – така пожарите се разпространявали от горящите отломки на взривените кораби.

    Целия ден на 6 юли руските кораби обстрелвали турския флот и бреговите позиции. В същото време руснаците превърнали 4 помощни кораба в брандери (запалителни кораби, натъпкани със смола и барут). В 17.00 ч. бомбардирският кораб (предназначен главно за борба срещу брегова артилерия) „Гром“ хвърлил котва пред входа на залива Чесме и започнал да обстрелва турските кораби. Към 0.30 ч. към него се присъединил линейният кораб „Европа“, а в 01.00 часа и линейният „Ростислав“, зад който плавали брандерите.

    „Европа“, „Ростислав“ и „Не тронь меня“ („Не ме докосвай“, наречен така по известната библейска фраза) формирали линия от север на юг и влезли в битка с турски кораби, „Саратов“ стоял в резерв, а „Гром“ и фрегатата „Африка“ атакували батареите по западния бряг на залива.

    Малко след полунощ под общия огън на „Гром“ и „Не тронь меня“ един от турските линейни кораби експлодирал поради преминаването на пламъците от горящите платна към барутния погреб. Пожарът бързо се разпространил към другите кораби в залива.

    След като в 02.00 ч. се взривил още един турски кораб, руснаците прекратили огъня и в залива влезли брандерите. Два от тях са под командването на руския капитан Гагарин и англичанина Дъгдейл били потопени от турските оръдия. Друг брандер под командването на капитана-англичанин Макензи закачил вече горящ турски кораб, а четвъртият, командван от капитан Д. Илин – 84-оръдеен линеен кораб. Илин подпалил брандера, а сам заедно с моряците си го напуснал с лодка. Корабът експлодирал и подпалил повечето от останалите вражески съдове. До 02.30 ч. се взривили още 3 от тях. Целият Чесменски залив бил озарен от пламъците на горящи турски кораби.

    Чесменската колона в Екатерининския парк. Снимка: Уикипедия

    Около 04.00 часа руснаците изпратили лодки, за да спасят два големи вражески кораба, които още не били подпалени, но успели да откарат само един – 60-оръдейния „Родос“.

    От 04.00 до 05.30 ч. се взривили шест турски линейни кораба, а в 07.00 ч. едновременно експлодирали още четири.

    Към 08.00 часа битката в залива Чесме приключила.

    След битката при Чесме руският флот успял сериозно да разстрои комуникациите на турците в Егейско море и да блокира Дарданелите.

    Всичко това изиграло важна роля при сключването на Кючук-Кайнарджанския мирен договор. Според него Русия получила официално правото да покровителства християните в Османската империя.

    По нареждане на императрица Екатерина Велика за прослава на победата била създадена мемориална Чесменска зала в Петерхофския дворец, били построени Чесменският дворец и Чесменската църква „Свети Йоан Предтеча“ в Санкт-Петербург.

    Днес една от трите бели ивици върху синята яка на руските моряци символизира победата в Чесменското сражение (другите две – победите при Гангут и Синоп).

    Дяволската къща

    Йохан Волфганг Гьоте писал своята  безсмъртна трагедия „Фауст” в продължение на 60 години. Творбата, която се превърнала в знакова за световната литература, е вдъхновена от легендата за доктор Фауст, където действието се движи около желанието на доктора да продаде душата си на дявола. Въпреки факта, че самият Фауст е историческа личност, след неговата смърт легендите и фантазиите се преплели в мистично кълбо от тайни и загадки.

    Корица на немскоезично издание на „Фауст“. Снимка: Уикипедия

    Има една къща в Прага, на южната страна на Карловия площад, която днес така и се нарича – „Домът на Фауст“. Според легендата през XVI век в нея живял немският чернокнижник Йохан Георг Фауст. Чехите смятат, че именно тук героят от стихотворния роман на Гьоте направил своята прочута сделка с дявола, подписвайки договора с кръвта си. Когато земният живот на Фауст стигнал своя край, дяволът го призовал при него. Това станало с такава сила, че докторът пробил дупка в тавана. Майсторите, които дошли да го поправят, не успели веднага да извършат ремонта. Чак след време „адската дупка“ била запушена.

    Реалният Йохан Фауст е роден през 1480 г. в немския град Китлинген – макар, че по въпроса има и други версии. След като получил образование, 28-годишният Фауст получил работа като учител в Кройцнах. Обаче неговите странни химически опити и донякъде мистичният му външен вид плашели жителите на града – и в резултат докторът бил прогонен.

    Според друга легенда, Йохан учил в университета в Хайделберг, където станал бакалавър по богословие. Увлечението му по мистицизма го отвела в университета в Краков, където продължил да задоволява своята страст към магиите.

    Д-р Фауст от Жан-Пол Лоренс. Снимка: Уикипедия

    След това магьосникът пътувал из цяла Европа. Изкарвал си прехраната, като правел услуги на хората по премахване на лоши магии и уроки. Макар да се страхувал от преследване, той имал многобройни клиенти. Това не можело да не безпокои местните власти. През 1532 г. управата на Нюрнберг забранила влизането в града „на големия содомит и некромант д-р Фауст“. Същото сторили и градските власти в Ерфурт.

    Според исторически източници, през 1540 г., по време на магически обряд в странноприемница на град Щауфен-Брейсхау, се чула силна експлозия. Фауст загинал, а тялото му било разкъсано на парчета. Хората, които разгледали трупа, решили, че самият дявол лично е дошъл за слугата си.

    Обаче жителите на Прага са на различно мнение. Те настояват, че ако Фауст е бил отнесен от Дявола, това се е случило в къщата на Карловия площад. Интересното е, че те имат основания за това. Сградата, която днес носи името „Домът на Фауст“, била построена на мястото на двореца на първата кралска династия на Чехия – Пржемисловичите. Един от членовете на династията, принц Вацлав, се интересувал живо от физически и химически експерименти. Затова хората бързо го нарекли магьосник и слуга на Сатаната. Малко по-късно, по време на управлението на императора на Свещената Римска империя Рудолф II (1552-1612), т. е. вече след смъртта на историческия Фауст, къщата била купена от императорския астролог Якуб Куцинка. Неговите двама синове, които живеели тук, веднъж се скарали и по-малкият убил по-големия. Убиецът бил обесен на Вацлавския площад.

    Къщата на д-р Фауст в Прага. Снимка: Уикипедия

    През 1590 г. къщата била купена от английския алхимик Едуард Кели. Използвайки различни похвати, Кели си спечелил авторитет сред управляващите и дълго време мамил аристократите в своя изгода. Но след като Кели убил Иржи Гюнтер, фаворит на император Рудолф II, бил вкаран в затвора, където умрял.

    Следващ собственик на къщата през 1724 г. станал Фердинанд Младот. Той правел много експерименти по химия и физика, хората често виждали отблясъци на огън в неговите прозорци. Делото на Младот било продължено от сина му Петър, когото също смятали за магьосник и се боели от него.

    Не е изненадващо, че в началото на ХІХ век сградата на Карловия площад била считана за жилище на слуги на Сатаната.

    Затова, когато през 1808 г. Гьоте публикувал своя “Фауст”, жителите на Прага решили, че тази къща подхожда идеално за обител на подозрителния лекар.

    В същото време в историческите хроники няма сведения за посещение на Фауст в Прага. Но легендата се оказала изключително упорита и новите обитатели на сградата я подкрепили. Така в края на XIX век в къщата се нанесъл разпопеният свещеник Карел Яениг. Той боядисал стените на жилището с черна боя и надгробни надписи, а сам спял в ковчег вместо в легло. На масата на Карел имало череп, в ъгъла на стаята му висяла бесилка.

    Желаейки да унищожат зловещата репутация на сградата, пражките власти през 1903 г. я превърнали в болница.

    На 14 февруари 1945 г. къщата била улучена от авиационна бомба. Тя пробила покрива и два етажа – но по някаква причина не се взривила. Казват, че дупката от нея била точно на мястото, през което дяволът отнесъл Фауст. И как след това да не повярваш в мистиката?

    Обаждане от дълбините на океана, продължило два дни и струващо 28 живота

    Тази история е за един продължителен телефонен звън. Става дума за телефонен сигнал, когато телефонът издава звук „Дрън-н-н…”. Може би това е било най-дългото телефонно позвъняване в света, но за съжаление представители на Книгата на рекордите на Гинес не били там, за да го регистрират.

    Само си представете картина: Северният Атлантически океан, безкрайният океан е спокоен и ленив, а сред ледените вълни плува шамандура, на която има стар телефон и безкрайно звъни. Кристално чистият въздух се разпростира върху няколко кабела, това смразяващо душата, искане за помощ. На другия край на линията … на дълбочина от 60 метра … 28 души много се надяват, че някой ще чуе това обаждане, вдигне телефона и ще ги спаси. Било двудневено звънене. И цената на 28 живота. Заинтригувани ли сте? И така да караме под ред.

    В началото на 20-ти век в Съединените американски щати са проектирани подводници от серията S, и са построени 36 броя. За времето си това бил доста успешен проект. Някои подводници от серията S оцелели до 40-те години и дори участвали във Втората световна война – патрулирали около Алеутските и Соломоновите острови в Тихия океан.

    Любопитно е, че американските конструктори дори са се опитали да проектират на борда място за разузнавателни самолети. Тези редки снимки потвърждават това.

    На палубата на подводницата с номер S1 имало оборудван цилиндричен хангар. В него се помещавал сглобяем биплан Martin MS-1. Но по-нататъшните тестове не показали никакви предимства на подводницата имаща  хидроплан и експериментите в тази посока спрели. Моряците позирали на неговия фон за спомен и след това бил изпратен за скрап.

    Подводницата, героиня на нашата историята била с номер S-5. Тя била пусната на вода през 1919 г., а през август на 20-и започнали изпитанията. Изпитването на всички системи и механизми се провело в северната част на Атлантическия океан, близо до нос Делауеър. Всичко продължило както обикновено, екипажът свикнал с военния си кораб и точно изпълнявал заповедите на капитана. Всички задачи били изпълнени и останал само последният изпит – аварийно потапяне.

    Капитан Чарлз Кук дал командата за потапяне. При тази команда най-важното е да не забравите да затворите вентила на главната вентилационна линия, която доставя на подводницата въздух. Но старшината, който отговарял за този клапан, или се поколебал, или объркал и не му стигнало времето да го затвори. Водата започнала да нахлува през вентилационната система във всички отделения на подводницата. Докато успели да блокират необходимите клапани, в подводницата се натрупали тонове вода и я потопила на дъното. Най-силно пострадало носовото отделение с торпедни тръби – то било напълно наводнено. Дълбочината на това място била само 60 метра, но това не правело нещата по оптимистични. Било технически невъзможно да се изпрати радиосигнал за бедствие през водния стълб. Екипажът знаел, че никой няма да ги открие в този забравен от Бога ден в Кейп Делауеър.

    Сред екипажът на подводницата S-5 имало един радист или електротехник, който намерил дълъг кабел, свързал го към корабния телефон, прикрепил телефона към сигнален буй и го изпратил на повърхността. Така в открития океан се чувало обичайното телефонно позвъняване. Над ледените вълни звучало вледеняващия звук „Дрън-н-н…”.

    Телефонният сигнал „Спаси душите ни!“ звучал дълго време. Много дълго. Десет часа. За хората, уловени в дълбините, всяка минута изглеждала като цяла вечност. Проблемът се утежнил от факта, че тази зона била ниско плавателна и само чайки и албатроси можели да чуят телефонния SOS. И тогава капитанът, носещ чудесната морска фамилия Кук, взел много важно и решително решение. Дълбочината е 60 метра, а дължината на подводницата е 70, което означава, че ако успеете да я поставите вертикално, с нос на земята, кърмата ще се показва над водата. Такъв „поплавък“ трудно ще остане незабележим.

    Идеята, разбира се, била много рискована. Основната опасност при такава маневра е киселинен електролит от батерии, който може да се разлее и отрови хората с изпаренията си. Но екипажът се доверил на своя капитан. Заедно офицерите и механиците разработили подробна процедура за всеки моряк и можели само да се надяват на точно изчисление и координация на действията на целия екип.

     

    И тогава екипажът чул, нечувана до този момент в морската практика заповед: “Пригответе се за изплаване на кърмата!” Стоманената пура на подводницата плавно започнала да издига кърмата… и след няколко минути подводницата вече стояла почти вертикално, с лек наклон и забит нос в дъното. Можете ли да си представите какво се случвало вътре в това време? Тоновете вода се изливали в носовите отделения, понасяйки всичко по пътя си. Моряците едва успели да залостят люка, водещ надолу. Екипажът се събрал в задната част на отделението. Всички били живи. И самотният и тъжен телефонен сигнал продължавал да се чува отвъд океана … Той плашел летящите  чайки и минаващите косатки в продължение на почти два дни.

    А внезапно на подводницата и провървяло –  по щастлива случайност наблизо минавал военният транспорт „Алантус“.

    Отначало вахтения моряк видял на повърхността огромна шамандура с изумителна конструкция с изпъкнали винтове, а после чул да звъни телефон. Тогава си помислил, че полудява.

    Когато моряците на „Алантус“ се приближили, един от тях вдигнал телефона и попитал: „Здравейте, какъв кораб е това?“

    Получил отговор: „Американска подводница S-5“ …

    Морякът бил изключително изненадан, объркан и обезкуражен, но след като не можал да измисли друго, попитал: „Къде отиваш?“

    Получил остроумен американски отговор: „Право към ада!“

    Чарлз Мейнард Кук-младши

     

    Но на този ден нито дяволът в ада, нито ангелите в рая не дочакали 28 души, които вече били в списъците им. Командирът на подводницата и моряците на „Алантус“ объркали всичките им планове. Моряците били спасени. Последният, който напуснал кораба си, бил капитан Кук. Този смел офицер след 20 години щял да стане командир на линеен кораб  „Пенсилвания“ и с него да оцелее от въздушната атака на японските камикадзе в Пърл Харбър. След войната, Чарлз Мейнард Кук-младши, се издигнал в ранг на адмирал и бил назначен за командир на 7-ия американски флот в Тихия океан.

    Как бил изваден екипажът? Моряците от „Алантус“ бързо подготвили за работа всички инструменти, които имали, и направили дупка с необходимия диаметър в подводницата. В еуфория, породена от отчаяние и надежда, моряците с трудност изпълзявали от подводницата.

    В последствие боен кораб „Охайо“ се опитал да изтегли подводницата в ремонтните докове. Но, очевидно, през това време още повече вода е проникнала през дупката, в резултат на което буксирният кабел се скъсал на половината път, а злощастната подводница S-5 отишла на дъното.

    А през 1921 г. Потъналата подводница S-5 била зачеркната от морския списък и напълно забравена. Днес някъде в Америка, в някакъв малък град, в нечия къща се съхранява древна семейна реликва – корабен телефон, който в продължение на два дни е сигнализирал за помощ.