Свикнали сме да възприемаме приложенията на смартфоните за нещо обикновено и всеки ден ги използваме. Google map не прави изключение. С него търсим улици, магазини, заведения, избираме си туристически дестинации и наистина е полезно приложение.
Но едва ли сме се замисляли, че в екстремни ситуации Гугъл мапс може да спаси човешки живот.
Похищението на един бизнесмен
Сандер Кокелар, белгийски бизнесмен, бил похитен от бивш служител на компанията. Похитителят решил да вземе за заложник ценния сътрудник с цел откуп, защото началникът му дължал голяма сума.
Обаче находчивият Сандер успял да скрие смартфона си, и когато похитителят не го гледал, изпратил своето местоположение на шефа си, чрез Google. Два часа по-късно мъжът бил спасен, а похитителят арестуван.
Изгубеното момче
5-годишният Сару от затънтена индийска провинция се изгубил на железопътна гара и не можел да си спомни името на селото, където живеел, нито знаел как да се върне у дома, защото не си спомнял пътя. Момчето попаднало в приют и било осиновено от двойка в Австралия. Когато пораснал, изведнъж си спомнил, че не е роден в града, където се намирал приютът, и поискал да намери родителите си. Той използвал Google maps и намерил родното си място и семейството си.
По неговия случай е заснет филма „Лъвът“ – номиниран и носител на много престижни филмови награди, включително „Оскар“.
Отвлечено дете се завръща вкъщи, използвайки карти на Google
Преди повече от 23 години, 5-годишният Луо Гонг на път за детска градина в провинция Сичуан в Китай, бил отвлечен и отведен на 1500 километра на югоизток.
Момчето не знаело обратния път, но си спомнело, че живее в град до два моста. Детето било продадено на семейство, което се отнасяло добре с него. След смъртта на осиновителите му, за него се грижели бабата и дядото. Години по-късно Лу намерил уебсайт, посветен на събирането на изчезнали деца и техните семейства. Той публикувал историята си и с помощта на доброволци разбрал, че семейството в град Гуанан е загубило син преди 23 години. Лу се опитал да идентифицира стария си квартал с помощта на Google Maps. В крайна сметка открил двата моста, които си спомнял, и 23 години по-късно успял да се върне при семейството си.
Тийнейджър изгубен в резерват
18-годишният Остин Бохан, без да казва на никого, отишъл на поход в Националния парк „Грейт-Смоки-Маунтинс“. Отклонявайки се от познатата пътека и навлизайки по-дълбоко в гората, той се изгубил. Тийнейджър изгубил обхват и решил да изключи телефона. На следващата сутрин спасителен екип започнал да търси младежа, но не успявал да го намери. Така Остин се разхождал из резервата в продължение на 11 дни, докато отново включил телефона. Въпреки липсата на сигнал, GPS-ът продължавал да работи, момчето стартирало Google maps и успяло да излезе от парка, а малко по-късно го намерили и спасителите.
Отвлечено дете, намерено благодарение на GPS
9-годишното момиче Натали Малта, в рамките на споразумението за съвместно попечителство, било взето от баба си за уикенда. Жената обаче нямала намерение да върне внучката си на законните настойници. Полицията проследила похитителката, чрез сигнала на мобилния телефон и намерила местоположението, чрез функцията за виртуална разходка на Google Maps. Така успели да открият Натали и да я върнат в семейството й.
Затова е важно добре да знаем функциите на телефоните си, както и да обучаваме децата какво да правят в рискови ситуации.
На 16 юли 1212 години се състояло едно от най-решаващите сражения между обединените армии на католическите кралства Кастилия, Арагон, Навара и Португалия от една страна, и войските на арабската династия Алмохади, от друга.
Битката се смята за ключова в процеса на Реконкистата – освобождаването на Иберийския полуостров от арабите, които през 713. г. завладели по-голямата част от полуострова.
През 1195 г. кастилците, след поредица от успешни походи, били разгромени от арабите в битката при Аларкос. Поражението било много тежко. Християните загубили Гуадалахара, Калатрава и Мадрид.
След това в продължение на 10 години – до 1207 г., се водели междуособни войни между християнските кралства Кастилия, Леон и Навара. Границата между владенията на Кастилия и Алмохад била прикрита от новата крепост Салватиере с гарнизон рицари от ордена „Калатрава“. Тя паднала през август 1211 г., когато арабите отново нахлули в кастилските земи. Същата година главните кастилски сили успели да избягнат генерално сражение.
Алфонсо VIII Кастилски. Снимка: Уикипедия
През септември 1211 г. крал Алфонсо VIII Кастилски призовал васалите си на нов поход в следващата 1212 година. Испанските епископи успели да постигнат папа Инокентий ІІІ да отправи призив за кръстоносен поход. Папата предупредил всички християнски крале на полуострова, под страх от отлъчване от Църквата, да подкрепят кастилците.
През юни 1212 г. в Толедо се събрала обединена армия от испанци, португалци и известен брой френски рицари.
Самият Алфонсо оценил силата на кастилската армия на 2000 рицари, 10 000 леки конници и 50 000 пехотинци; като се вземат предвид съюзниците, общият брой на християнската армия бил може би 2 пъти по-голям. Испанските хроники оценяват числеността на противниковата армия на халифа Мохамед ан-Насър на 600 000 войници.
На 20 юни 1212 г. християнската армия тръгнала на поход и на 1 юли превзела Стара Калатрава. Два дни по-късно кръстоносците-чужденци напуснали кастилската войска, но това не се отразило на изхода на кампанията – с кастилците се обединила войската на крал Санчо Наварски.
Кастилската армия под командването на Диего Лопес де Аро оставила Салватиера в ръцете на арабите и извършила обходна маневра през планинския проход Сиера Морена в Андалусия.
На 14 и 15 юли двете армия започнали да се разгръщат за битка в тясната долина („навас“) Толоса. Източниците цитират противоречиви данни за броя на войските – но са единодушни, че арабите били поне двойно по-многобройни от християните.
Първите два дни бойните действия се ограничавали до престрелки с лъкове и отделни схватки между предните отряди.
На зазоряване на 16 юли испанците нападнали авангарда на маврите близо до съвременното градче Санта Елена. След няколко часа ръкопашен бой кастилците осъзнали, че е безнадеждно да се сражават до пълно изтощение с числено превъзхождащия ги враг.
Затова наварският крал Санчо VІІ със своите воини и рицари от Ордена на тамплиерите и ордените „Калатрава“ и „Сантяго“ се хвърлили в една отчаяна, стремителна атака и пробили вражеските редици до укрепения арабски лагер. Шатрата на халифа била защитавана от хиляди верни му роби, които се били привързали с верига един за друг, за да не могат да отстъпват. Докато наварците и орденските рицари преодолявали ожесточената им съпротива, Мохамед ан-Насър седял вътре с тюрбан с голям зелен изумруд и четял корана.
Според легендата, наварският крал Санчо VІІ разсякъл златната верига, която свързвала робите на халифа – така християните разкъсали отбраната им. В това време Мохамед ан-Насър успял да избяга. Неговата армия, останала без водач и преследвана от испанската кавалерия, се разпиляла.
Битката при Лас Навас де Толоса. Снимка: Уикипедия
Според различни оценки, загинали между 60 и 200 хиляди мюсюлмани. Данните за загубите на християните са още по-противоречиви – от 2 до 50 хиляди.
Особено тежки загуби претърпели рицарските ордени по време на атаката срещу лагера на халифа. Загинали Педро Гомес де Асеведо – знаменосец на ордена „Калатрава“, Алваро Фернандес де Валадарес – комендадор на ордена „Сантяго“, Педро Ариас – магистър на ордена „Сантяго“, Гомеш Рамиреш – португалският магистър на Ордена на тамплиерите. Магистърът на ордена „Калатрава“ Руй Диас бил тежко ранен.
Кралят на Навара Санчо VІІ получил герб, изобразяващ златна верига със зелен изумруд в средата.
За няколко дни, от 18 до 23 юли испанците освободили редица укрепени градове от арабите, включително Баесу – където около 60 хиляди мюсюлмани загинали или били пленени. Скоро Алфонс приключил кампанията поради заплаха от чумна епидемия.
Битката при Лас Навас де Толоса не донесла незабавни изгоди за християните – но завинаги подкопала влиянието на Алмохадите. През 1236 г. испанците закрепили успеха си, като превзели Кордоба. Кралство Навара отхвърлило от себе си арабската заплаха и преминало под френско влияние.
Ключовите фигури от битката при Лас Навас де Толоса – крал Алфонсо Кастилски, Мохамед ан-Насър и Диего Лопес де Аро, умрели през 1214 г.
Знамето на халифа, пленено в сражението, днес все още се съхранява в манастира „Лас Уелгас“ в град Бургос.
Историята познава много имена на велики жени. Сред тях не на последно място е Артемизия от Кария, която живяла през V век пр. Хр.
Кария е исторически район, който обхваща югозападния бряг на Мала Азия. Той бил обитаван от карийци, хетейци и гърци. По времето на Артемизия гърците заемали господстващо положение там, благодарение на високо развитата си култура. През втората половина на VI в. пр. Хр. Кария била под властта на Персия, затова карийските царе се подчинявали на персийския шах.
По това време столица на Кария бил град Халикарнас. Сега на това място е турският курорт Бодрум, на 300 км западно от Анталия. Именно в това топло, чудно място се родило момиченце, наречено Артемизия. Нейният баща бил сатрапът Лигдамид, а майка й била родена на остров Крит. Тогава думата „сатрап“ означавала просто чиновническа длъжност.
Всичкo това знаем от древногръцкия историк Херодот (484 г. пр. Хр. – 425 г. пр. Хр.). На практика той бил съвременник на това далечно легендарно време и затова може да се смята за обективен в излагането на фактите. По отношение на самата Артемизия е благосклонен, независимо, че тя се сражавала на страната на персите срещу гърците; явно това е поради обстоятелството, че двамата са съграждани. Самият Херодот също е роден в Халикарнас, в богато семейство. Затова той описва неща, които са му близки по дух.
Артемизия, кралица на Халикарнас и командир на контингента на Кария, в битката при Саламин. Вилхелм фон Каулбах. Снимка: Уикипедия
С времето Артемизия станала владетелка на Кария – фактически царица, тъй като нейната власт се ограничавала само от властта на персийския шах.
Артемизия била съюзник на Ксеркс по време на втория персийски поход срещу Гърция. Тя се показала като талантлив флотоводец по време на морската битка в пролива Саламин през септември 480 г. пр. Хр. Нейните военни умения, лична храброст и интелект предизвикали възхищението на Ксеркс. Той изпитвал нейното силно влияние и се вслушвал в съветите й.
Самата Артемизия смятала себе си за гъркиня. В същото време без колебание поддържала персите в техния поход срещу Гърция. Довела със себе си 5 бойни кораба, които били смятани за едни от най-добрите в персийския флот.
Преди знаменитото сражение при Саламин, тя заедно с други военачалници пристигнала на военен съвет при Ксеркс. На него всички изразили единодушно мнение, че трябва да водят морска битка срещу гърците. Само Артемизия се обявила против тази битка. Тя се аргументирала с факта, че гръцките кораби били по-леки и маневрени от тежките и мудни персийски плавателни съдове. Освен това, гърците имали опитни флотоводци, тъй като в продължение на много векове живеели близо до морето. А персите били народ на сушата и тяхната сила била на земята, а не във водата.
Ксеркс изслушал с уважение и внимание мнението на царицата, но все пак решил да не възразява на мнозинството и дал заповед за започване на морска битка. Сражението завършило с пълното поражение на персийския флот. Пострадали и корабите на Артемизия.
Херодот пише, че корабът, на който се намирала царицата, се озовал в критична ситуация. Той бил обкръжен от гръцки галери и владетелката на Кария заповядала бягство. Но на пътя й изникнал един от персийските кораби. Тогава Артемизия заповядала да бъде ударен с тарана. Персийският кораб се разцепил на две и потънал, а Артемизия и екипажът й избягали.
Морската битка била наблюдавана от Ксеркс от висок хълм. Според Херодот персийският шах смятал, че неговата подчинена царица била ударила гръцки кораб. Трудно е обаче да се повярва в това, тъй като гръцките и персийските кораби се различавали твърде много един от друг. Освен това, близо до царя стояли неговите помощници, които също внимателно наблюдавали хода на битката. Както и да е, таранът срещу персийския кораб се разминал на Артемизия.
Нейната находчивост и кураж по време на сражението предизвикали възхищението на Ксеркс. Той казал на своите военачалници, отново според Херодот: „Моите мъже станаха жени – а жените мъже“. След това авторитетът на смелата царица се издигнал още по-високо. Тя посъветвала персийския цар да се върне в Персия. Той я послушал, а с армията оставил военачалника Мардоний.
Битката при Саламин. Вилхелм фон Каулбах. Снимка: Уикипедия
Ксеркс си тръгнал, но преди това предложил на Артемизия да отиде в град Ефес (западното крайбрежие на Мала Азия) и да се погрижи за възпитанието на неговите незаконни синове. В замяна й обещал благоприятни политически условия за земите, притежавани от царицата. Тя се съгласила и прекарала няколко години в Ефес…
По-нататъшната съдба на царицата на Кария е неизвестна, но има легенда, която разказва за смъртта на тази удивителна жена. Тя ни е предадена от византийския богослов и патриарх на Константинопол Фотий (820-896), 1300 години след смъртта на царицата.
Фотий разказва, че докато живеела в Ефес, Артемизия се влюбила в мъж от Абидос на име Дардан. Но той не й отвърнал с взаимност и за наказание тя го ослепила, докато спял. Любовта й след това обаче станала още по-силна и кралицата, изтерзана от копнеж, се хвърлила от скалата Лефкада в Егейско море. Така загинала и тялото й било погребано близо до мястото на смъртта. Но споменът за нея останал във вековете.
Днес името „Артемис“ носи съвременен ирански ескадрен миноносец – в чест на тази жена, живяла преди 2500 години.
През 2014 г. се състоя премиерата на продължението на прочутия филм „300“, под заглавие: „300: възходът на една империя“ – в който ролята на Артемизия изигра френската актриса Ева Грин.
След началото на поредната Руско-турска война през ХVІІІ век Русия изпратила в 1770 г. две ескадри от Балтийско в Средиземно море, за да отклони вниманието на турците от Азовската флотилия, която се състояла само от 6 линейни кораба.
Двете ескадри – на адмирал Григорий Спиридов и английският съветник контра-адмирал Джон Елфинстон, били обединени под общото командване на граф Алексей Орлов. Те открили турския флот в залива Чесме на западния бряг на Турция.
Руската флота се състояла от 9 линейни кораба, 3 фрегати, бомбардирския кораб „Гром“, 17 помощни и транспортни съда.
Иван Айвазовски: „Че́сменски бой“. Снимка: Уикипедия
Турците разполагали с 16 линейни кораба, сред тях 84-оръдейният „Буржу Зафер“ и 60-оръдейният „Родос“, 6 фрегати, 6 шебека, 13 галери и 32 малки плавателни съда. Корабите били закотвени в пролива Хиос на разстояние около 800 метра от брега, построени в две линии във форма на полумесец с по 10 и 6 линейни кораба. Още самият им строй предизвиква съмнения у историците дали корабите от втората въобще са могли да стрелят през свободните пространства в първата.
На 5 юли 1770 г., след уточняване на плана за действие, руският флот вдигнал всички платна и се приближил до южния край на турската линия. Турците открили огън в 11.30 ч. от разстояние около 550 метра.
Руските кораби не отговаряли, докато не наближили врага за близък бой на разстояние 170 метра в 12.00 ч. Три от тях не успели да направят правилно маневрата: „Европа“ пропуснала мястото си, била повредена и принудена да завие и напусне строя. Линейният кораб „Три Святители“ по погрешка бил атакуван от „Три Йерарха“, а „Свети Януарий“ бил принуден да се развърне, преди още да влезе в общия строй.
Излизането на „Европа“ от строя изкарало напред линейния кораб „Свети Евстафий“. Върху него се съсредоточил огънят на три турски линейни кораба (включително на флагмана на османската флота „Бурджу Зафер“ под командването на Хасан паша).
„Свети Евстафий” започнал абордаж на турския флагман, преди руснаците да забележат, че там има пожар. След като горящата главна мачта на „Бурджу Зафер“ паднала върху палубата на руския кораб, той се взривил. Около 15 минути по-късно хвръкнал във въздуха и „Бурджу Зафер“.
Адмирал Спиридов и граф Фьодор Орлов (син на руския командващ) напуснали „Свети Евстафий“ още преди абордажа. Спиридов продължил командването от борда на „Три Святители“.
Художник: Якоб Филип Хакерт. „Епизод на морска битка“. Картината изобразява експлозията на турския кораб. Снимка: Уикипедия
Към 14.00 ч. турците отрязали котвите и се оттеглили в залива Чесме под прикритието на бреговите батареи. Там се построили в две линии по 8 и 7 линейни кораба, останалите заели позиция между тези линии и брега. Но първата линия пречела на втората да обстрелва руснаците, а твърде тесния боен строй на турците опростявал задачата на руската артилерия – така пожарите се разпространявали от горящите отломки на взривените кораби.
Целия ден на 6 юли руските кораби обстрелвали турския флот и бреговите позиции. В същото време руснаците превърнали 4 помощни кораба в брандери (запалителни кораби, натъпкани със смола и барут). В 17.00 ч. бомбардирският кораб (предназначен главно за борба срещу брегова артилерия) „Гром“ хвърлил котва пред входа на залива Чесме и започнал да обстрелва турските кораби. Към 0.30 ч. към него се присъединил линейният кораб „Европа“, а в 01.00 часа и линейният „Ростислав“, зад който плавали брандерите.
„Европа“, „Ростислав“ и „Не тронь меня“ („Не ме докосвай“, наречен така по известната библейска фраза) формирали линия от север на юг и влезли в битка с турски кораби, „Саратов“ стоял в резерв, а „Гром“ и фрегатата „Африка“ атакували батареите по западния бряг на залива.
Малко след полунощ под общия огън на „Гром“ и „Не тронь меня“ един от турските линейни кораби експлодирал поради преминаването на пламъците от горящите платна към барутния погреб. Пожарът бързо се разпространил към другите кораби в залива.
След като в 02.00 ч. се взривил още един турски кораб, руснаците прекратили огъня и в залива влезли брандерите. Два от тях са под командването на руския капитан Гагарин и англичанина Дъгдейл били потопени от турските оръдия. Друг брандер под командването на капитана-англичанин Макензи закачил вече горящ турски кораб, а четвъртият, командван от капитан Д. Илин – 84-оръдеен линеен кораб. Илин подпалил брандера, а сам заедно с моряците си го напуснал с лодка. Корабът експлодирал и подпалил повечето от останалите вражески съдове. До 02.30 ч. се взривили още 3 от тях. Целият Чесменски залив бил озарен от пламъците на горящи турски кораби.
Чесменската колона в Екатерининския парк. Снимка: Уикипедия
Около 04.00 часа руснаците изпратили лодки, за да спасят два големи вражески кораба, които още не били подпалени, но успели да откарат само един – 60-оръдейния „Родос“.
От 04.00 до 05.30 ч. се взривили шест турски линейни кораба, а в 07.00 ч. едновременно експлодирали още четири.
Към 08.00 часа битката в залива Чесме приключила.
След битката при Чесме руският флот успял сериозно да разстрои комуникациите на турците в Егейско море и да блокира Дарданелите.
Всичко това изиграло важна роля при сключването на Кючук-Кайнарджанския мирен договор. Според него Русия получила официално правото да покровителства християните в Османската империя.
По нареждане на императрица Екатерина Велика за прослава на победата била създадена мемориална Чесменска зала в Петерхофския дворец, били построени Чесменският дворец и Чесменската църква „Свети Йоан Предтеча“ в Санкт-Петербург.
Днес една от трите бели ивици върху синята яка на руските моряци символизира победата в Чесменското сражение (другите две – победите при Гангут и Синоп).
Йохан Волфганг Гьоте писал своята безсмъртна трагедия „Фауст” в продължение на 60 години. Творбата, която се превърнала в знакова за световната литература, е вдъхновена от легендата за доктор Фауст, където действието се движи около желанието на доктора да продаде душата си на дявола. Въпреки факта, че самият Фауст е историческа личност, след неговата смърт легендите и фантазиите се преплели в мистично кълбо от тайни и загадки.
Корица на немскоезично издание на „Фауст“. Снимка: Уикипедия
Има една къща в Прага, на южната страна на Карловия площад, която днес така и се нарича – „Домът на Фауст“. Според легендата през XVI век в нея живял немският чернокнижник Йохан Георг Фауст. Чехите смятат, че именно тук героят от стихотворния роман на Гьоте направил своята прочута сделка с дявола, подписвайки договора с кръвта си. Когато земният живот на Фауст стигнал своя край, дяволът го призовал при него. Това станало с такава сила, че докторът пробил дупка в тавана. Майсторите, които дошли да го поправят, не успели веднага да извършат ремонта. Чак след време „адската дупка“ била запушена.
Реалният Йохан Фауст е роден през 1480 г. в немския град Китлинген – макар, че по въпроса има и други версии. След като получил образование, 28-годишният Фауст получил работа като учител в Кройцнах. Обаче неговите странни химически опити и донякъде мистичният му външен вид плашели жителите на града – и в резултат докторът бил прогонен.
Според друга легенда, Йохан учил в университета в Хайделберг, където станал бакалавър по богословие. Увлечението му по мистицизма го отвела в университета в Краков, където продължил да задоволява своята страст към магиите.
Д-р Фауст от Жан-Пол Лоренс. Снимка: Уикипедия
След това магьосникът пътувал из цяла Европа. Изкарвал си прехраната, като правел услуги на хората по премахване на лоши магии и уроки. Макар да се страхувал от преследване, той имал многобройни клиенти. Това не можело да не безпокои местните власти. През 1532 г. управата на Нюрнберг забранила влизането в града „на големия содомит и некромант д-р Фауст“. Същото сторили и градските власти в Ерфурт.
Според исторически източници, през 1540 г., по време на магически обряд в странноприемница на град Щауфен-Брейсхау, се чула силна експлозия. Фауст загинал, а тялото му било разкъсано на парчета. Хората, които разгледали трупа, решили, че самият дявол лично е дошъл за слугата си.
Обаче жителите на Прага са на различно мнение. Те настояват, че ако Фауст е бил отнесен от Дявола, това се е случило в къщата на Карловия площад. Интересното е, че те имат основания за това. Сградата, която днес носи името „Домът на Фауст“, била построена на мястото на двореца на първата кралска династия на Чехия – Пржемисловичите. Един от членовете на династията, принц Вацлав, се интересувал живо от физически и химически експерименти. Затова хората бързо го нарекли магьосник и слуга на Сатаната. Малко по-късно, по време на управлението на императора на Свещената Римска империя Рудолф II (1552-1612), т. е. вече след смъртта на историческия Фауст, къщата била купена от императорския астролог Якуб Куцинка. Неговите двама синове, които живеели тук, веднъж се скарали и по-малкият убил по-големия. Убиецът бил обесен на Вацлавския площад.
Къщата на д-р Фауст в Прага. Снимка: Уикипедия
През 1590 г. къщата била купена от английския алхимик Едуард Кели. Използвайки различни похвати, Кели си спечелил авторитет сред управляващите и дълго време мамил аристократите в своя изгода. Но след като Кели убил Иржи Гюнтер, фаворит на император Рудолф II, бил вкаран в затвора, където умрял.
Следващ собственик на къщата през 1724 г. станал Фердинанд Младот. Той правел много експерименти по химия и физика, хората често виждали отблясъци на огън в неговите прозорци. Делото на Младот било продължено от сина му Петър, когото също смятали за магьосник и се боели от него.
Не е изненадващо, че в началото на ХІХ век сградата на Карловия площад била считана за жилище на слуги на Сатаната.
Затова, когато през 1808 г. Гьоте публикувал своя “Фауст”, жителите на Прага решили, че тази къща подхожда идеално за обител на подозрителния лекар.
В същото време в историческите хроники няма сведения за посещение на Фауст в Прага. Но легендата се оказала изключително упорита и новите обитатели на сградата я подкрепили. Така в края на XIX век в къщата се нанесъл разпопеният свещеник Карел Яениг. Той боядисал стените на жилището с черна боя и надгробни надписи, а сам спял в ковчег вместо в легло. На масата на Карел имало череп, в ъгъла на стаята му висяла бесилка.
Желаейки да унищожат зловещата репутация на сградата, пражките власти през 1903 г. я превърнали в болница.
На 14 февруари 1945 г. къщата била улучена от авиационна бомба. Тя пробила покрива и два етажа – но по някаква причина не се взривила. Казват, че дупката от нея била точно на мястото, през което дяволът отнесъл Фауст. И как след това да не повярваш в мистиката?
Тази история е за един продължителен телефонен звън. Става дума за телефонен сигнал, когато телефонът издава звук „Дрън-н-н…”. Може би това е било най-дългото телефонно позвъняване в света, но за съжаление представители на Книгата на рекордите на Гинес не били там, за да го регистрират.
Само си представете картина: Северният Атлантически океан, безкрайният океан е спокоен и ленив, а сред ледените вълни плува шамандура, на която има стар телефон и безкрайно звъни. Кристално чистият въздух се разпростира върху няколко кабела, това смразяващо душата, искане за помощ. На другия край на линията … на дълбочина от 60 метра … 28 души много се надяват, че някой ще чуе това обаждане, вдигне телефона и ще ги спаси. Било двудневено звънене. И цената на 28 живота. Заинтригувани ли сте? И така да караме под ред.
В началото на 20-ти век в Съединените американски щати са проектирани подводници от серията S, и са построени 36 броя. За времето си това бил доста успешен проект. Някои подводници от серията S оцелели до 40-те години и дори участвали във Втората световна война – патрулирали около Алеутските и Соломоновите острови в Тихия океан.
Любопитно е, че американските конструктори дори са се опитали да проектират на борда място за разузнавателни самолети. Тези редки снимки потвърждават това.
На палубата на подводницата с номер S1 имало оборудван цилиндричен хангар. В него се помещавал сглобяем биплан Martin MS-1. Но по-нататъшните тестове не показали никакви предимства на подводницата имаща хидроплан и експериментите в тази посока спрели. Моряците позирали на неговия фон за спомен и след това бил изпратен за скрап.
Подводницата, героиня на нашата историята била с номер S-5. Тя била пусната на вода през 1919 г., а през август на 20-и започнали изпитанията. Изпитването на всички системи и механизми се провело в северната част на Атлантическия океан, близо до нос Делауеър. Всичко продължило както обикновено, екипажът свикнал с военния си кораб и точно изпълнявал заповедите на капитана. Всички задачи били изпълнени и останал само последният изпит – аварийно потапяне.
Капитан Чарлз Кук дал командата за потапяне. При тази команда най-важното е да не забравите да затворите вентила на главната вентилационна линия, която доставя на подводницата въздух. Но старшината, който отговарял за този клапан, или се поколебал, или объркал и не му стигнало времето да го затвори. Водата започнала да нахлува през вентилационната система във всички отделения на подводницата. Докато успели да блокират необходимите клапани, в подводницата се натрупали тонове вода и я потопила на дъното. Най-силно пострадало носовото отделение с торпедни тръби – то било напълно наводнено. Дълбочината на това място била само 60 метра, но това не правело нещата по оптимистични. Било технически невъзможно да се изпрати радиосигнал за бедствие през водния стълб. Екипажът знаел, че никой няма да ги открие в този забравен от Бога ден в Кейп Делауеър.
Сред екипажът на подводницата S-5 имало един радист или електротехник, който намерил дълъг кабел, свързал го към корабния телефон, прикрепил телефона към сигнален буй и го изпратил на повърхността. Така в открития океан се чувало обичайното телефонно позвъняване. Над ледените вълни звучало вледеняващия звук „Дрън-н-н…”.
Телефонният сигнал „Спаси душите ни!“ звучал дълго време. Много дълго. Десет часа. За хората, уловени в дълбините, всяка минута изглеждала като цяла вечност. Проблемът се утежнил от факта, че тази зона била ниско плавателна и само чайки и албатроси можели да чуят телефонния SOS. И тогава капитанът, носещ чудесната морска фамилия Кук, взел много важно и решително решение. Дълбочината е 60 метра, а дължината на подводницата е 70, което означава, че ако успеете да я поставите вертикално, с нос на земята, кърмата ще се показва над водата. Такъв „поплавък“ трудно ще остане незабележим.
Идеята, разбира се, била много рискована. Основната опасност при такава маневра е киселинен електролит от батерии, който може да се разлее и отрови хората с изпаренията си. Но екипажът се доверил на своя капитан. Заедно офицерите и механиците разработили подробна процедура за всеки моряк и можели само да се надяват на точно изчисление и координация на действията на целия екип.
И тогава екипажът чул, нечувана до този момент в морската практика заповед: “Пригответе се за изплаване на кърмата!” Стоманената пура на подводницата плавно започнала да издига кърмата… и след няколко минути подводницата вече стояла почти вертикално, с лек наклон и забит нос в дъното. Можете ли да си представите какво се случвало вътре в това време? Тоновете вода се изливали в носовите отделения, понасяйки всичко по пътя си. Моряците едва успели да залостят люка, водещ надолу. Екипажът се събрал в задната част на отделението. Всички били живи. И самотният и тъжен телефонен сигнал продължавал да се чува отвъд океана … Той плашел летящите чайки и минаващите косатки в продължение на почти два дни.
А внезапно на подводницата и провървяло – по щастлива случайност наблизо минавал военният транспорт „Алантус“.
Отначало вахтения моряк видял на повърхността огромна шамандура с изумителна конструкция с изпъкнали винтове, а после чул да звъни телефон. Тогава си помислил, че полудява.
Когато моряците на „Алантус“ се приближили, един от тях вдигнал телефона и попитал: „Здравейте, какъв кораб е това?“
Получил отговор: „Американска подводница S-5“ …
Морякът бил изключително изненадан, объркан и обезкуражен, но след като не можал да измисли друго, попитал: „Къде отиваш?“
Получил остроумен американски отговор: „Право към ада!“
Чарлз Мейнард Кук-младши
Но на този ден нито дяволът в ада, нито ангелите в рая не дочакали 28 души, които вече били в списъците им. Командирът на подводницата и моряците на „Алантус“ объркали всичките им планове. Моряците били спасени. Последният, който напуснал кораба си, бил капитан Кук. Този смел офицер след 20 години щял да стане командир на линеен кораб „Пенсилвания“ и с него да оцелее от въздушната атака на японските камикадзе в Пърл Харбър. След войната, Чарлз Мейнард Кук-младши, се издигнал в ранг на адмирал и бил назначен за командир на 7-ия американски флот в Тихия океан.
Как бил изваден екипажът? Моряците от „Алантус“ бързо подготвили за работа всички инструменти, които имали, и направили дупка с необходимия диаметър в подводницата. В еуфория, породена от отчаяние и надежда, моряците с трудност изпълзявали от подводницата.
В последствие боен кораб „Охайо“ се опитал да изтегли подводницата в ремонтните докове. Но, очевидно, през това време още повече вода е проникнала през дупката, в резултат на което буксирният кабел се скъсал на половината път, а злощастната подводница S-5 отишла на дъното.
А през 1921 г. Потъналата подводница S-5 била зачеркната от морския списък и напълно забравена. Днес някъде в Америка, в някакъв малък град, в нечия къща се съхранява древна семейна реликва – корабен телефон, който в продължение на два дни е сигнализирал за помощ.
Продължаваме с разказите за мегалитите в България:
Светилище Палеокастро
Предполагаемо изображение на Великата богиня майка от Палеокастро. Снимка: Уикипедия
Край село Хлябово се издига и Слънчевото тракийско светилище Палеокастро. Светилището представлява над 150 слънчеви дискове, изработени във висок и нисък релеф на скалата. Диаметърът им варира от 20 сантиметра от 1 метър. Светилището се датира от 1 хил.пр.Хр. До мегалита има крепост със същата датировка, но е използвана до Средновековието.
Чолакова могила
Кромлехът край с. Старо Железаре през 2002 г. Снимка: Уикипедия
Кромлехът край с. Старо Железаре е Mегалит, уникален е с това, че е бил затрупан под могила. До момента на разкриването, не пострадала от ерозията. Могилите стават типични за траките едва през VI-II в. пр. Хр., а кромлехите са по-ранни обекти. Вероятно кромлехът е бил построен доста по-рано, а в посочения период само да е бил затрупан по неизвестни причини.
Мегалит в с. Българска поляна
Елементи от крепидата и гробницата. Снимка: Уикипедия
Мегалитният кръг се намира близо до Тополовград, в Сакар планина. Смята се, че е от бронзовата епоха. Грубо обработените плочи са с дебелина 25-40 см. Днес, мегалитния кръг е полузарит в земята.
Гробът на Орфей
Каменният саркофаг при светилището с.Татул. Снимка: Уикипедия
Тракийскиат Мегалит „Гробът на Орфей” е край село Татул, на 15 километра от Момчилград. Намерените материали от различни епохи, възпрепятстват точната датировка. Наричан е още Светилището на Орфей. Комплексът се състои от езическо светилище и крепост. Може да се причисли към най-забележителните мегалитни паметници в страната.
Скрибина
Мегалитната арка при Скрибина, с.Крибул. Снимка: Уикипедия
Светилището в местността Скрибина край село Крибул, представлява съвкупност от няколко кръгли вкопавания, близко едно до друго и малко фрагменти от антична керамика. До арката, пробита високо в скалата, се стига по стълба. Според преданията женските и психическите болести се изцеляват от голямата черна змия, която е господарка на святото място.
Мегалити край Бузовград
Слънчевата врата, с.Бузовград. Снимка: Уикипедия
На хълма са разположени множество скални структури – Тронът, Жертвеник, Слънчевата Врата, Бащин камък. Мегалитът Слънчевата врата представлява скална група, в която чрез изсичане е оформен отвор с височина около 1,80 m. Така Слънцето попада в „прозореца“ при залез.
Погледнато в по-голям мащаб мегалитът попада на един от върховете на триъгълник, заедно с другите два – развалините на Севтополис и могилата Голяма Косматка. Предполага се, че освен култови съоръжения да са използвани и за военни наблюдателници и комуникационни точки. При ясно време комуникацията помежду им се е осъществявала с бронзови слънчеви огледала, а през нощта с огньове.
Археолозите смятат, че съоръжението е използвано още от населението обитаващо тези земи преди траките, а по-късно е наследено от тях. Вероятно е изградено в периода 1800 – 1600 г. пр.н.е. Предполага се, че в околността трябва да има древен некропол, но досега не е открит.
В близост до Слънчевата врата се намира скално образувание наречено „Бащин камък“. Вероятно е естествена природно образувана скална група наподобяваща фалос, от където идва му наименование.
Според древната религия и вярвания на траките, изгревът на слънцето символизира раждане, а залезът – смърт. Затова вероятно мегалитът символизира „Врата към отвъдното“. Предполага се, че е използван при култови ритуали и погребения на тракийски аристократи и жреци.
Основното предназначение на съоръжението е да поддържа календара на траките. Навярно мегалитът е използван от древните за измерване на продължителността на астрономическата година и на годишните сезони. Слънчевите лъчи при залез, в деня на Лятното слънцестоене, минават точно през отвора, оформен от каменните блокове, и падат на отсрещната скала.
Кулата
Менхир от гр.Стрелча. Снимка: Уикипедия
Кулата е скален мегалитен комплекс на 12 км северно от град Стрелча. Той е служел в ритуалните практики на древните траки. Сърцевината на светилището е разположена върху голям скален блок, в северната част на който има голямо вкопаване тип казана, отпред с пиростия. Тя представлява арка, изсечена в скалата, използвана в гадателските практики. Има и скален трон, почти кръгъл и разположен на две игловидни скали.
Скални глави
Едно от скалните лица при светилището край с.Долно Дряново. Снимка: Уикипедия
Комплексът Скални глави е на 5 км от село Долно Дряново, по посока на пътя за Доспат. Мегалитите са силно обрасни с горска растителност и трудно се откриват. На територията на комплекса може да видят няколко глави издялани от гигантските скали, както и няколко долмени.
Светилищен комплекс Св. Мина
Изгрев над Мегалитното скално светилище „Свети Мина“, край село Мечкул. Снимка: Уикипедия
Комплексът се намира в района на Симитли, до село Мечкул. Някои учени смятат, че мегалитното скално светилище е било слънчев часовник и годишен календар, други че е култов астрономичен комплекс ориентиран към съзвездието Плеяди. Според една легенда, самият Зевс е наредил на титаните да наредят блоковете. Днес комплекса е посветен на Св. Мина, покровител на семейството.
На територията на цялата страната изобилства от разнообразни древни мегалити. Вероятно тепърва ще се откриват и нови. Няма как да се споменат всички, защото списъкът е голям. Но ако темата ви вълнува, можем заедно да продължим пътешествието.
Швейцарците държат у дома си своето лично армейско оръжие, редовно ходят на военни тренировъчни лагери и до доста напреднала възраст се смятат за военно задължени.
Швейцария запазила неутралитет във всички войни в най-ново време. Но как възможно една страна с площ от 41 хиляди квадратни километра и население, което едва надвишавало 4 милиона души в навечерието на Втората световна война, да остане неутрална? Банките не можели да се защитят срещу Хитлер – а той, напротив, трябвало да насочи вниманието си към златото на швейцарските банкери.
Това обаче не се случило – Хитлер явно претеглял всички аргументи „за“ и „против“ и решил, че е по-добре да не закача Швейцария. Защото по това време тя имала доста голяма и великолепно екипирана армия с най-модерно оръжие. Във всяка швейцарска къща имало пушка, дори две. Цялата планинска страна представлява една голяма укрепена зона с бункери, укрепления, военни складове. Нямало как швейцарците да бъдат примамени в равнината, където биха могли да бъдат разбити.
Плановете на Хитлер за Швейцария. Снимка: Уикипедия
Хитлер се отказал от сложния план „Таненбаум“, който детайлно предвиждал как да бъде завладяна Швейцария, и я оставил на мира. Но откъде в тази малка страна толкова сериозни военни традиции?
От незапомнени времена тя няма армия. Самата Швейцария е своята армия. Чак до създаването на швейцарския съюз – Конфедерацията на кантоните през 1291 г., страната преживявала трудни времена: сражавала се срещу римляните, попаднала под властта на бургундите, после на алеманите. Влязла в империята на Карл Велики, който я разделил на 10 графства, а през XI век била включена в Свещената Римска империя.
След създаването на Швейцарския съюз, кантоните трябвало първо да се противопоставят на имперските амбиции на Хабсбургите. В Средновековието Конфедерацията навлиза с население, мъжете на което били ветерани от различни войни – те предавали своя опит и традиции от поколение на поколение в продължение на векове. Всички съседи уважавали швейцарската пехота, настръхнала със своите дълги мощни копия. Швейцарските наемници добросъвестно изкарвали парите си в най-добрите армии на Европа.
В началото на ХVІ век от швейцарски алебардисти била създадена швейцарската гвардия, която до ден-днешен все още охранява папата във Ватикана. През 1527 г. 147 швейцарци дали живота си за папа Климент VII, който трябвало да бъде убит от войници на Свещената Римска империя. През 1792 г. във Франция, защитавайки Луи XVI, наемниците от швейцарския полк застанали смело на пътя на побеснялата революционна тълпа в кралския дворец „Тюйлери“. От 1110 гвардейци останали живи само 350.
Затова не е изненадващо, че винаги, когато Европа се възстановявала от поредния военен катаклизъм, Швейцария искала неутрален статут за себе си и постигала признание и уважение от своите съседи. А там, където има мир и няма войни, капиталът идва – рано или късно. Така станало и с тази страна. По-добро място за съхранение на злато е трудно да се измисли – в планините, пазени от най-добре обучената армия в Европа! Златото обаче трябва да бъде добре охранявано – затова в края на ХІХ век швейцарците превърнали страната си в огромен редут, състоящ се от много фортове и отбранителни линии. Линията „Мажино“, с която французите се гордеели, била обикновена кошара в сравнение с швейцарската крепост Айроло.
Швейцария. Снимка: pixabay.com
През ХХ век, виждайки какво се случва в Италия и Германия, швейцарците отново укрепили страната, като създали огромни крепости и минирали проходите и планинските мостове. Само за миг страната можела да се превърне в огромен таралеж, настръхнал със стотици оръдия.
Швейцарците не мислели да търпят полети на нацистите в своето въздушно пространство. Първият немски самолет бил прехванат на 10 май 1940 г. и акуратно принуден да кацне в авиобазата „Алтенхайн“. Но намекът не бил разбран и в началото на лятото 36 германски самолета, които летели за Франция, прекосили швейцарската граница. В отговор швейцарските военновъздушни сили вдигнали 12 изтребителя и свалили няколко нарушителя. Германското командване решило да даде урок на прекалено гордите съседи и да примами швейцарските асове в капан, като изпратило един бомбардировач „Хайнкел 111“ да наруши границата, съпроводен от изтребители. Швейцарците обаче свалили 3 германски самолета, като загубили само един.
Швейцарците строго пазели неутралитета си и не правели изключения за въздушните сили на съюзниците: от 1943 г. те редовно принуждавали британците и американците да кацат, а онези, които не се подчинявали, били сваляни; загинали общо 36 британски и американски пилоти и повече от 100 били пленени.
Командването на американските военновъздушни сили било в ярост, но не можело да стори нищо. Нещо повече – след войната Швейцария спокойно осъдила САЩ за 18,5 милиона долара за нанесени морални и материални щети.
Днес почти цялото мъжко население на страната е служило в армията на възраст между 18 и 25 години. Всеки, който желае, след службата взема у дома си армейското оръжие (сега това е щурмова карабина SIG 550), три комплекта униформи и боеприпаси.
Срочната служба продължава от 15 до 25 седмици. Армията разполага със 145 самолета, 606 бронирани превозни средства и 360 германски танкове „Леопард“, около 600 тежки гаубици M109 Panzerhaubitze 66. В събота и неделя всеки може да отиде у дома си с личното оръжие.
Всеки швейцарец до 50-годишна възраст всяка година ходи на военен сбор, който продължава 3-4 седмици и никому не хрумва да откаже, защото според закона работодателят през това време плаща заплатата. На 50 години швейцарецът се отчислява от армията, като му подаряват ловна пушка.
Очевидно Хитлер постъпил умно, като не нападнал Швейцария.
В продължение на милиони години хората са се научили да разпознават и лекуват много болести, дори и тези, които първоначално са изглеждали фатални. Въпреки, че има много известни заболявания, някои странни симптоми все още озадачават лекарите. Днес ще споменем за 10 странни медицински състояния, за които може би никога не сте чували.
Принципът на „бръсначът на Оккам“ е концепция, която се използва за оптимално решение на проблеми. Същността на метода е да се изберат за правилни най-простите от всички решения. В областта на медицината същността на принципа е, че „ако чуете тропот на копита, то това най-вероятно е кон, а не зебра.“ Затова според симптомите, лекарите избират най-вероятните диагнози. Например при оплаквания от главоболие и чувствителност към светлина и звук, най-вероятно това е мигрена. Въпреки, че винаги може да има изненади. Ето някои от тях:
Извратен апетит
Извратен апетит е състояние, при което човек вместо традиционните храни, съдържащи витамини, микроелементи и минерали, яде пръст, боя, дърво, пари или хартия. Когато се консумират такава храна, има риск от нараняване на вътрешните органи, отравяния и недохранване. Този синдром се среща в детска възраст и продължава не повече от година. Ако децата имат психични проблеми, тогава заболяването може да продължи по-дълго. Лекува се според причината за появата му – дефицити в организма, травми на главата, енцефалити, шизофрения, биполярни психични разтройства и други.
Синдром на Алиса в страната на чудесата
Синдромът е заболяване, при което мозъкът възприема изкривено околните обекти. Човек, страдащ от това заболяване вярва, че предмети и хора се свиват или растат до гигантски размери точно пред очите му. Той може също да страда от тактилни и слухови халюцинации. Такъв синдром може да се развие при хора продължително страдащи от мигрена и епилепсия.
Синдром на чуждата ръка
Синдромът на чуждата ръка е заболяване, свързано с психични разстройства. Човек възприема едната или двете ръце, като чужди части от тялото му, имащи свой живот. Причината за това заболяване може да бъде резултат от операция в мозъка или епилепсия, когато връзките между двете полукълба на мозъка са прекъснати и човекът не е в състояние да контролира движенията на ръцете. Хората, които са преживели такова състояние твърдят, че едната или дори двете ръце не им се подчинявали.
Вродена нечувствителност към болка
Хората, които имат синдром на вродена нечувствителност към болка, не чувстват абсолютно никаква болка. И не си мислете, че това е дар от съдбата, защото болката макар неприятна е полезна. Когато нещо не е наред, мозъкът изпраща сигнали до определени места в тялото. Така човекът се предпазва от опасности, например дърпа ръката си, за да не се изгори. Ако човек има синдром на нечувствителност към болка, последствията могат да бъдат фатални. Такива хора трябва непрекъснато да се наблюдават за да са сигурни, че нищо не застрашава здравето им: фрактури, кървене и др.
Алергия към вода
При алергия към вода, при контакт с нея се появява обрив или мехури по кожата. Ако човек с такава болест се измие, обривът може да продължи до два часа. По принцип, това заболяване засяга предимно жени и то в юношеството. Няма лечение, но употребата на антихистаминови, стероидни лекарства улеснява протичането на заболяването.
Синдромна Котард
Синдромът е психично разстройство, по време на което човек вярва, че е мъртъв. Тази илюзия е толкова силна, че кожата и меките тъкани могат да започнат да умират и да кървят, а органите – да откажат. Заболяването възниква поради увреждане на определени участъци от мозъка. Няма лечение, въпреки че се предписват антидепресанти и шокова терапия.
Прогресивна осифицираща фибродисплазия (ФОП)
Това заболяване трансформира меките тъкани на тялото (сухожилията, сухожилията и хрущялите) в костната тъкан. Тъй като меките тъкани се втвърдяват, човек не може да се движи. Този процес започва предимно в детска възраст от областта на шията и бавно се спуска надолу. За човек става трудно да диша, той се превръща в жива статуя. Такива пациенти обикновено не живеят до 40 години.
Синдром Клайн — Левин
Заболяването е наричано още Синдром на Спящата красавица. То е свързано с нарушение на съня. Хората, страдащи от това заболяване, могат да спят 21 часа на ден. Синдромът се проявява само спорадично. Въпреки името, болестта се среща най-вече при мъжете, които са 70% от всички с този синдром. Коренът на проблема се крие в дисфункцията на хипоталамуса. Това е доста рядко заболяване – 1 човек на 1 милион души страда от него. След първата проява симптомът може да се появи отново след 8-13 години.
Фатално фамилно безсъние
Фаталнато фамилно безсъние е друго нарушение на съня. То представлява невродегенеративно разстройство, причинено от дефектен протеин, и се дължи на генетична мутация. Първите симптоми се проявяват на средна възраст, като леко безсъние, което прогресивно се увеличава до пълна липса на сън. Няма лечение. Смъртта на пациента може да настъпи след 12-16 месеца.
Хиперексплексия
Хиперексплексия е болест, за която никой не е чувал. Синдромът се основава на рефлекса на Моро. Причината за заболяването е неизвестна, но се счита, че тя е причинена от психично разстройство. Страдащият е лесно плашлив, многократно повтаря думи или фрази като папагал, копира поведението на човек, който е наблизо, и изпълнява командите „бягай“, „скочи“ и „удари“. Болестта се проявява при юношите и с възрастта симптомите отшумяват.
Днешните историци констатират по време на Ренесанса също и възраждане на разузнавателните служби. Това била епоха на формирането на силни национални държави и създаване на абсолютни монархии, които притежавали материалните ресурси, за да играят важни политически игри в мащабите на цяла Европа. Тогава се зараждала днешната политика, свободна от религиозни, морални или други възпиращи принципи, като се вземали предвид само реалните интереси – достатъчно е да се прочете „Владетелят“ на Николо Макиавели.
Укрепяването на политическите органи на националните държави улеснявало борбата срещу вътрешните и външните врагове, като разширявало географския обхват на активната дипломация. Например, Ватикана имал навсякъде свои агенти. Другите държави следвали този пример. Например, секретарят на папа Адриан VI (1522–1523) шпионирал за посланика на Испания.
В условията на липса на регулярни транспортни връзки и нерядко на дипломатически и търговски отношения, разузнаването трябвало да събира не само тайна, но въобще всякаква необходима информация за дадена страна, включително географски данни, за политическата структура, икономиката и т. н. Шпионите се опитвали да узнаят броя и въоръжението на армиите, до получат сведения за финансите, външната търговия, силите и възможностите на различните феодални групи и т. н.
Трудностите при получаване на информация се криели в големите за онова време разстояния, в безбройните опасности по пътищата – морски и сухоземни, в незнанието на чужди езици, в препятствията при предаване на получената информация в центровете. Често разузнавачите изпълнявали дейности, които днес са задължения на посланици, консули, търговци, журналисти, географи, етнографи и икономисти.
Нерядко като цел пред разузнаването се поставяло предотвратяването на съюзнически отношения между две държави, враждебни на страната, на която служел даденият агент. За постигането на тази цел се използвали разнообразни средства – от дипломатически интриги до използването на отрова и кинжал.
Луиза Савойска успяла да надхитри испанското разузнаване и да изпрати послание на Сюлейман. Снимка: Уикипедия
Така например, през 1525 г. френският крал Франциск I бил пленен от главния си враг – испанския крал Карл V, и изпратен в Мадрид. Майката на Франциск – Луиза Савойска, която била регентка по време на неговото отсъствие, решила да сключи договор с могъщия турски султан Сюлейман, който воювал срещу Карл V в Унгария.
Но да се достигне до Константинопол не било лесно – испанското разузнаване полагало огромни усилия да залови пратениците на френската кралица. Все пак един от тях успял да стигне до турската столица и да предаде на Сюлейман послание от Париж. По този начин били предприети първите стъпки към френско-турския съюз, който по-късно изиграл сериозна роля в политическата и военна история на Европа.
През XVI век постепенно се утвърдило присъствието на постоянни чужди посланици в кралските дворове. Посолствата, естествено, се превърнали в центрове на разузнавателна дейност и контраразузнавателна дейност. Често дипломатите предавали един на друг получените секретни сведения. Например, испанският посланик при двора на английския крал Хенри VII получавал новини от испански дипломати в други страни – които предавал на английски придворни, а в замяна го снабдявали с тайна информация за Англия не само те, но и… самият Хенри VII. Тогава Англия все още била в мир с Испания. Вече по времето на Хенри VIII испанският посланик многократно прилагал изпитан метод за получаване на шпионски сведения – просто плащал пенсии на влиятелни придворни, които му давали информация.
Разузнаването в двора на Хенри VII било много активно. Снимка: Уикипедия
Естествено, заедно с бързото развитие на шпионажа през XVI век., се усъвършенствало и контраразузнаването. През 1520-те години в Англия и Испания действали простичко – прехващали и залавяли писмата на чуждите посланици. По-късно обаче се научили да ги отварят незабележимо и копират, след което ги затваряли и изпращали до местоназначението им. Така противникът не разбирал, че са били в чужди ръце.
Дипломатическите куриери трябвало да пресичат територията на трети държави, чиито правителства често не можели да устоят на изкушението да се запознаят с тайната поща. Затова посланическите доклади се изпращали в няколко екземпляра по различни пътища с надеждата, че поне един ще стигне до адресата. Понеже знаели за прехващането на донесенията, посланиците често изпращали съобщения с умишлено неверни сведения за дезинформация на противника – като, разбира се, предварително уведомявали своето правителство за този трик.
Откриването на Америка дало голям принос за развитието на разузнаването. Испанците превозвали за Европа огромно количество злато от своите американски владения. Търговците и авантюристите от други европейски страни искали на свой ред да отмъкнат поне част от тази приказна плячка. Първи се поддали на изкушението френските търговци и корабособственици. Малко след испанското завладяване на Мексико французите започнали да организират пиратски нападения срещу испански кораби, превозващи злато от Америка до Испания. За да се бори с френските корсари, Мадрид трябвало да държи във френските пристанища Ла Рошел, Нант, Диеп тайни съгледвачи, за да получава новини за заминаването на пиратски кораби и за плановете на корсарите.
Лошият пример е заразителен: същото започнали да правят Англия и Холандия, като обаче обвили това в религиозна обвивка – под формата на борба на протестанти срещу католици. Затова английските и холандски агенти наводнили испанските пристанища в Америка – и протестантските пирати редовно разполагали с точни сведения кога „златните галеони“ вдигат платна за Европа.
Когато обикновените хора чуят думата „гений“, те си представят изключителен човек, който е далеч от реалността. Въпреки това психолозите твърдят, че много гении са имали навици и странности, които се срещат и сред нормалните хора. Може би, след като прочете този материал, някой ще разпознае истинския гений в себе си или сред близките си.
Кратък сън
Никола Тесла
Да бъдеш тип бухал не винаги е лошо. Лекарите единодушно твърдят, че трябва да се спи между седем и осем часа всяка нощ, но гениите рядко следват това правило. Известният изобретател Никола Тесла споделя, че е спял само по два часа на денонощие и понякога работил по 84 часа. Историците казват, че Леонардо да Винчи въвел израза „Мечта на свръхчовека” (учените наричат това явление многофазен сън) – той е спял по 20 минути на всеки четири часа.
Любов към котките
Ърнест Хемингуей
Оказва се, че много интелигентни и креативни хора през цялата човешка история са били любители на котките. Например пухкавите домашни любимци обожавали Салвадор Дали, Анри Матис и Ернест Хемингуей. Проучванията показват, че собствениците на котки имат по-висок коефициент на интелигентност и по-добро образование.
Нехайство
Марк Твен
В кабинетите на гениалните хора често цари пълен безпорядък. Едно скорошно проучване на психолози показа, че претрупаната маса може да доведе до по-креативно мислене и небрежните служители са много по-склонни да предлагат нови проекти и задачи. Например Марк Твен е известен с нехайството си към реда.
Нечетлив почерк
Ако някой каже на човек, че почеркът му е нечетлив, това трябва да се приеме като комплимент. Проучванията показват, че талантливите хора често имат ужасен почерк, защото мозъкът им работи по-бързо от ръцете.
Атлетично телосложение
Питагор бил боксьор
Стереотипът за спортист, който не може да свърже две думи, не винаги е вярно. Например Питагор бил боксьор. И не случайно Древна Гърция е родното място на много философи и на Олимпийските игри: гърците вярвали, че атлетичната физика е знак за добър лидер. Аристотел също смятал, че спортът или игрите са най-близо до „съзерцанието”, защото били полезни, а не средство за постигане на цел.
Кафе сутрин
Бенджамин Франклин
Няма съмнение, че Бетовен е бил музикален гений, но той имал много специфични изисквания: сам отброявал точно 60 кафе на зърна, за всяка чаша. Бенджамин Франклин често прекарвал свободното си време в кафенетата, а Балзак описал зависимостта от кафето в творбите си.
Любов към самотата
Джейн Остин
Почти всички гении са интроверти, а някои искрено вярват, че смислените неща могат да бъдат създадени само в самота. Писателката Джейн Остин съзнателно оставяла вратата с много скърцащи панти, така че никой не можел да влезе внезапно и да прекъсне процеса на създаване.
Дълги разходки
Пьотър Чайковски
Някои от най-добрите идеи споходили великите мислители, като Сорен Киркегор и Чарлз Дикенс, докато вървели. Киркегор бързал да се прибере у дома за да напише мислите си. Бетовен винаги носел на разходките си молив и тетрадка. Чайковски развил навика да върви два часа всеки ден и дори вярвал, че ще се разболее, ако пропусне поне една разходка.
Личен дневник
Волфганг Амадеус Моцарт
Леонардо да Винчи, Волфганг Амадеус Моцарт, Вирджиния Улф и много други талантливи хора били известни с това, че записват своите мисли и коментари. Френският художник Юджийн Делакроа веднъж казал за своя дневник: „Аз отново се ангажирах да водя дневника си след дълга пауза. Това е начин за мен да успокоя нервното вълнение, което ме притеснява толкова дълго. “
Любов към музиката
Леонардо да Винчи
Леонардо да Винчи е свирел на няколко музикални инструмента и дори е изобретил свой собствен. Галилео свирел на лютня, а музиката го вдъхновила да създаде философски творби.
Любов към природата
Робърт Фрост
Ралф Уолдо Емерсън, Хенри Дейвид Торо и Робърт Фрост изпитвали дълбоко възхищение към природата. Някои от техните най-добри творби били написани на открито.
Специално разузнавателно звено, създадено от император Констант в римската провинция Британия, се оказало толкова секретно, че до ден-днешен все още е невъзможно да се разбере дали въобще е имало някакви полза от него? Също така не е съвсем ясно кои са били римските воини-аркани – загадъчни рицари на плаща и кинжала, страховити европейски нинджи, които ужасявали враговете си – или просто неудачен опит за създаване на нов вид бойни части…
През 83 г. римляните построили укрепления в северната част на острова, като така отрязали скотите и пиктите от романизираната Британия. После, вече при император Адриан, през 122 г. там била издигната каменна стена, наречена „Стената на Адриан“. Непокорената северна част на острова била оставена на мира.
„Стената на Адриан“ (Адрианов вал). Снимка: Уикипедия
Тези земи станали център на съпротивата против римляните. Оттук варварите извършвали нападения, които подтиквали римляните да предприемат някои мерки, за да избягнат неприятности. Тъй като най-разпространеният метод за шпионаж – с помощта на търговци, тук не действал, било необходимо да се прибегне до други методи за разузнаване. Понякога сведения се получавали от племена, не толкова агресивно настроени срещу римляните. Това било насърчавано, тъй като принципът „разделяй и владей“ не бил отменен. Но този метод бил несигурен и непоследователен.
По онова време близко разузнаване се провеждало от кавалеристи, които в случай на опасност можели бързо да се върнат в укрепленията. В началото на ІІІ-ти век зад стената се появила мрежа от специфични блок-постове, където се криели подразделения от т. нар. „експлоратори“ (съгледвачи, разузнавачи). Тяхната задача била своевременно да откриват вражески шпиони или малки вражески единици и да ги унищожават. В случай на среща с превъзхождащи сили, трябвало да се оттеглят в своите мини-крепости, да изпратят сигнал за опасност – гълъби или пратеници, и да се държат.
В началото на 343 г. пиктите и скотите пробили защитата на Стената на Адриан, разрушили част от укрепленията и нахлули във вътрешността на страната. „Експлораторите“ проспали както подготовката, така и началото на това голямо нашествие…
Начело на войските в Британия пристигнал император Констант. Той успял да изтласка враговете обратно и да възстанови укрепленията. След това императорът разпуснал „експлораторите“, тъй като те не изпълнили задачата си. Вместо тях сформирал нещо съвсем ново, което не се използвало никъде другаде в империята – агентурна разузнавателна служба.
Скулптурно изображение на Констант (Лувъра). Снимка: Уикипедия
Един крайно интересен момент, който възбужда интереса на любителите на конспирации: в писанията на древния римски историк Амиан Марцелин има информацията за създаването на тази единица и нейното разформиране – но онази част от летописите, която съдържа подробности за функциите и дейността й, изчезнала мистериозно…
Очевидно агентите на Констант трябвало да проникват в непокорните племена зад стената, да узнават тайните им проекти, да провалят анти-римските планове, да устройват заговори срещу вождовете, да унищожават водачи на борбата срещу Рим. Така новосъздадените воини-аркани били това, което по-късно ще нарекат шпиони и диверсанти.
Най-вероятно те били набирани сред романизирани британци и малодушни пленници от пиктите и скотите, които се съгласявали да се върнат сред своите и да служат като тайни римски агенти. Предвид високите очаквания и широкия спектър от задачи, работата на арканите вероятно е била добре платена.
Но идеята на Констант не помогнала особено на римската администрация – пиктите и скотите, както прекосявали стената, така и продължавали да го правят. В същото време военните командири не вярвали на информацията, доставяна им от тайнствените агенти „аркани“. В резултат през 367 г. варварите пробили отново Стената на Адриан и стигнали чак до Лондон.
Военачалникът Теодосий, баща на бъдещия византийски император Теодосий Велики, ги отблъснал обратно зад стената.
Благодарение на неговите победи, Великобритания още 40 години останала в границите на Римската империя. Преди да замине за столицата, Теодосий разформирал специалните подразделения на воините-аркани. Причината била, че той със сигурност узнал как те работят повече за своите съплеменници, издават им плановете на римляните и действат главно за собствения си джоб, вместо за интересите на Рим. Бившите шпиони устроили заговор срещу него, който бил разкрит и провален…
Днес все така сведенията за тези загадъчни древни воини са ограничени и крайно оскъдни. Сега в историческите компютърни игри те са превърнати в елитни супергерои със силна броня и страшни маски, ужасяващи врага. Дали това е непознаване на историята или желание за украсяване на древната римска армия (която изобщо не се нуждае от подобни украшения), не се знае.
Краткият исторически период, в който действали тези специални римски части, не е разгледан достатъчно подробно в историческите хроники, за да имаме пълна представа за тях. Дали са били предатели или искрено са служили на Римската империя, дали са провеждали тайни операции или просто са гледали да получават заплатите си, без да се напрягат особено?
И най-вече: защо от хрониката на Амиан Марцелин е изчезнало описанието на техните действия и кой е имал интерес да го укрие от любопитните историци?
Воините-аркани явно неслучайно служели в секретни части, щом и досега пазят тайните си.
