Морската битка при Акциум се състояла на 2 септември 31 г. пр. Хр. Противостояли си флотовете на военачалника на Октавиан – Агрипа, от една страна, и на Антоний и Клеопатра, от друга. И единият, и другият флот били разделени на по три ескадри.

В продължение на четири дни бурното време пречело битката да започне. На петия ден Антоний построил флота си при входа на залива в разгърнат боен ред така, че двата фланга почти опирали в брега. Десният фланг, където се намирал самият Антоний, се командвал от Гелий, центърът – от Юстий, а Целий бил на левия фланг. Планът на Антоний бил да се откаже от всякакви маневри, да държи корабите си в плътен строй и да чака атаката на врага. Според него, противникът с неговите леки съдове с ниски бордове не можел да направи нищо против високата, силна стена, формирана от неговите кораби, защитени с тарани и всвъзможни метателни снаряди. Тоест, той възнамерявал да се ограничи до отражение на очакваната атака. Клеопатра и нейните 60 египетски кораба били в готовност зад центъра.

Агрипа, който само чакал врагът да се покаже, настъпил срещу бойната линия на Антоний в обичайния полукръгъл боен строй. Центърът му стоял малко назад, а фланговете му обхващали вражеската линия.

Агрипа не смятал да се поддаде на замисъла на Антоний и да атакува неговата несъмнено силна позиция. Понеже нямало как да обхване фланговете на противника, той искал да го примами да напусне позициите си. Затова не стигнал до самата линия на врага, а спрял на около 1.5 км и започнал да го провокира по всички възможни начини. Вятърът, който духал откъм брега, улеснил неговият план.

Командирът на левия фланг на Антоний –  Целий, не издържал на изкушението и в 11 часа сутринта придвижил своята ескадра напред. Обаче, Луций, който му противостоял, не приел челната битка, а следвайки заповедите на Агрипа, започнал бавно да отстъпва – и в същото време да разгръща своите кораби надясно, за да обхване фланга на противника. Това на свой ред принудило Целий да се придвижи далеч наляво от левия фланг, за да не бъде обкръжен. По този начин целият ляв фланг на Антоний се откъснал от главните сили – каквато и била целта на Агрипа.

Също така непредпазливо действал и Хелий на десния фланг на Антоний срещу другия командир на Агрипа – Арунций. Той също се откъснал от центъра, който, според плана за битката, останал на място или само много бавно се придвижил.

По този начин между двете крила и центъра на Антоний се образували широки празни пространства.

Когато Агрипа успял да примами и двете вражески крила достатъчно далеч напред, Луций и Арунций внезапно се спуснали в атака. Благодарение на бързоходността на своите кораби, те обкръжили неприятеля  и го атакували едновременно по фронта, фланговете и в тила.

В същото време Агрипа навлязъл с главните си сили в празното място между вражеските флангови – и се озовал срещу останалата в изолация централна ескадра на Антоний.

Именно в този момент, към 13.00 ч., когато двете флоти вече били влезли в разгорещена битка, Клеопатра решила, че Антоний губи сражението. Вместо да хвърли в боя своите свежи сили от 60 кораба, които можели с лекота да решат изхода на боя, тя неочаквано заповядала да се вдигнат платната, преминала между сражаващите се ескадри и побягнала в открито море.

Щом забелязал, че тя бяга, Антоний направил фатална грешка, като постъпил направо подло спрямо своите войници. Заради любовницата си, която предателски го изоставила в мига на опасност, той, владетелят на целия Изток, изоставил на произвола на съдбата своята флота, световното господство и армията си, която само чакала заповедите му за решително усилие в битката. Той се качил на бързоходно корабче, на което в суматохата на битката никой не обърнал внимание, и се устремил след Клеопатра. А когато я настигнал, се почувствал щастлив, въпреки, че тя го приела студено, като нежелан и неудобен гост.

Неочакваното бягство на силния египетски резерв и на самия главнокомандващ разстроили флота на Антоний и прекършили бойния дух на войниците му. Някои кораби изхвърлили зад борда кулите и метателните машини, а сами побягнали от полесражението.

Главните сили обаче останали непоколебими и продължавали упорито да се сражават. Шансовете на останалите кораби на Антоний, въпреки неговото бягство, все още били налице. Всеки от тях бил атакуван от 3-4 леки кораби на Агрипа – но продължавали да се защитават ожесточено и потопили немалко вражеки съдове. Накрая те били обстреляни с голям брой запалителни стрели и копия, с факли от метателните машини, както и с гърнета с негасена вар за ослепяване на екипажите.

Ожесточената битка продължила още 3-4 часа след бягството на Антоний. Повечето негови кораби били опожарени, а няколко пленени.

Така Агрипа със своята флота завоювал господството над света за Октавиан – който междувременно страдал от морска болест, лежал в каютата на кораба си зад бойната линия и излязъл на палубата само, за да види срамното бягство на противника си и неговата любовница.

За да увековечи тази победа, Октавиан построил на мястото, където се намирала армията му, град, който нарекъл Никополис – „Град на победата“. Неговите развалини са оцелели и до днес.

Кралица Виктория била най-влиятелната жена в света през XIX век. Тя управлявала Великобритания 63 години 7 месеца и 2 дни…

През март 1819 г. от Германия към Англия препускала карета с шест черни коня. Управлявал я лично принц Едуард Август, херцог на Кент и граф на Дъблин. В каретата стенела бременната му съпруга – Виктория Сакс-Кобург Заалфелд.

Съпрузите имали всички основания да бързат. Някаква врачка им била предсказала, че бъдещото дете ще управлява огромната тогава Британска империя, над която наистина, както гласяла популярната фраза, слънцето никога не залязвало. Въпреки, че бащата на бъдещата кралица нямал пари дори да наеме кочияш и трябвало сам да управлява конете, той чул предсказанието и незабавно тръгнал за Англия.

Но двамата съпрузи напразно бързали толкова. Момиченцето, на което дали името Виктория, се родило едва на 24 май 1819 г. в двореца Кенсингтън в Лондон. Оставали още осемнадесет години до деня, когато дъщерята на херцога на Кент щяла да бъде обявена за кралица на Англия. Самият той не доживял предсказаното събитие. Починал малко след раждането на своята дъщеря, като оставил жена си и детето почти без никакви средства за препитание.

Техният живот, въпреки високата титла, бил много скромен. Впоследствие кралица Виктория се гордеела, че знае как живеят хората, тъй като тя самата в детството си била бедна.

Разбира се, това било илюзия. Отказът от удоволствия, намаляването на броя на служителите, преминаването към постна храна – всичко това било свързано само с временни парични неудобства. Нещо повече, такива ограничения съответствали на строгото възпитание, което херцогинята на Кент се опитала да даде на дъщеря си. Контролът на майката бил толкова строг, че като дете Виктория изглеждала по-голяма от годините си, държала се и говорела като възрастна. Никога не й позволявали да остане сама, да играе с деца, потискали всичките й естествени желания, присъщи на детската  възраст. Навикът да поставя своя дълг на първо място останал с нея до края на живота й и се оказал много полезен, когато започнала да управлява Великобритания.

Силният характер, създаден в детството, се проявявал във всичко. Виктория стигала дори до своебразни перверзии, за да се усъвършенства. В яките на нейните рокли зашивали бодли от джел (самодивски чимшир), които болезнено се забивали в кожата й, когато свеждала глава, и я принуждавали да държи брадичката си високо.

Така възпитаната у нея воля не позволявала след това на околните да подозират наличието на слабости, присъщи на обикновените смъртни – защото монархът трябвало да е модел за подражание на цялата нация.

Населението по онова време било изключително суеверно. За всички случаи имало признаци, по които гадаели за бъдещето. След нейната коронация на 28 юни 1838 г. се пръснали слухове, че царуването на кралицата ще бъде кратко и нещастно – защото този ден всичко било не както трябва.

Архиепископът поставил коронационния пръстен на Виктория на погрешен пръст, а главният пазител на хазната неволно разпилял златните и сребърни медали на пода. Когато най-накрая успели да възстановят реда и лордовете един след друг започнали да се кълнат във вярност към кралицата, дебелият лорд Рол се спънал и паднал, увивайки се в наметалото си.  По време на церемонията архиепископът погрешно обърнал две страници на молитвеника, като по този начин завършил церемонията по-рано от необходимото според етикета. Символите на властта били поднесени толкова бързо на кралицата, че тя без малко не ги изпуснала.

Скоро след коронацията, през 1840 г., Виктория се оженила за братовчед си Алберт Сакскобургготски, в когото се влюбила от пръв поглед. Горкото момиче било принудено да му направи предложение, защото никой нямал право да предложи ръката и сърцето си на кралицата. Тя обожавала своя съпруг, въпреки че в началото семейният им живот не вървял добре. Двамата имали 9 деца.

Алберт не станал крал. Позицията му в двореца била на „принц-консорт“, което буквално означава „принц-съпруг“. Въпреки това, той бил за Виктория много повече от съпруг – а още и неин съветник, помощник, управител, организатор. Във всички трудни ситуации тя винаги можела да разчита на него. След смъртта му Виктория до края на живота си носила траур, като забранила на слугите в двореца да се усмихват. Те трябвало да носят само черни дрехи. До края на живота й камериерките подготвяли за него дрехи всеки ден, сякаш бил жив. Когато нейният любим министър-председател Бенджамин д`Израели умирал и роднините му го попитали  дали иска да се сбогува с кралицата, той отговорил: „Защо? Тя само ще ме помоли да занеса съобщение до нейния Алберт“.

Примерът на кралския семеен живот довел до това, че през XIX век семейството било издигнато в култ във Великобритания. Наричали Виктория „баба на цяла Европа“, тъй като нейните деца получили много от короните на европейските страни. Една от дъщерите й, също Виктория, била императрица на Германия и майка на кайзер Вилхелм II, който разпалил Първата световна война. Синът й Бърти станал крал на Великобритания под името Едуард VII.

Въпреки суеверните признаци по време на коронацията, кралица Виктория царувала дълго и щастливо. Днес годините на нейното управление са получили названието „викторианската епоха“ и се смятат за златния век на британската история.

Личността на Йосиф Сталин е една от най-противоречивите не само през бурния ХХ-ти век – но и в цялата история на човечеството.

За някои, като например Шарл де Гол, той бил герой и главен организатор на победата над нацизма във Втората световна война. Неслучайно при посещението си в Москва (20 юни – 1 юли 1966 г.) де Гол дълго стоял с наведена глава пред гроба му до стената на Кремъл.

За други пък, обратно – Сталин е самото олицетворение на злото.

Една от най-известните оценки за историческата роля на Сталин принадлежи на британския историк Исаак Дойчер, автор на биографии на Троцки и Сталин: „Той прие Русия с рало, а я остави с атомна бомба“ (погрешно приписват тази фраза на Чърчил).

Докато Сталин бил жив, в самия СССР преобладавала положителната оценка за него. След смъртта му негативната взела връх. В интерес на истината, днес повечето руски историци смятат, че чрез очернянето му неговите политически наследници и, преди всичко, Хрушчов искали да прикрият собствената си вина за пролятата кръв по време на политическите репресии.

За да се разясни въпросът за историческата роля на Сталин, неговата роля би трябвало да се разгледа не само в хронологичната рамка на съветския период, но и в по-широк исторически контекст. Това разкрива приликите между политиката на Сталин и тази на редица негови предшественици на руския властови връх.

Историческата еволюция на руската държава показва прилика в политическите характеристики на трите различни форми на руската държавност – Московското княжество и царство (XV-XVII век), Руската империя (XVIII – началото на XX век) и Съветския съюз, независимо от разликите във външната форма. Най-важният им принцип е концентрацията на власт в един център и строго централизираната система за управление.

Неблагоприятните условия в еволюцията на руската държава, която постоянно била нападана от външни врагове, и огромната територия изискват концентрацията на ресурси, включително властови, в един център и тяхното централизирано разпределение по ключовите направления. При тези условия на първото място в държавата се озовавали хора, които били в състояние да осъществяват такава централизация. Това се отнася и за първия руски цар – Иван Грозни, и за първия император – Петър Велики, и за Йосиф Сталин.

Сталин смятал себе си за наследник на предшествениците си на руския трон. Той бил изключително начетен човек, в библиотеката му имало над 5000 тома на различни езици, много от тях с бележки по полетата.Познавал добре руската история и разглеждал тези исторически фигури като свои учители. Затова и съвсем съзнателно следвал „историческите рецепти“ на своите предшественици.

Затова е погрешно да се търси причината за концентрацията на властта само в характера на руските владетели и да се обяснява устойчивостта на руските властови традиции само с личните психологически характеристики на князете, царете, императорите и генералните секретари.

Тук е уместен ироничният афоризъм на Блез Паскал: „Според някои историци, ако носът на Клеопатра бил по-къс, днес светът щеше да бъде различен“.

По същество, голямата цел на вътрешната и външната политика на Сталин било възстановяването – политическо и териториално, на Руската империя.

Много характерни са неговите думи, произнесени след края на войната с Япония през септември 1945 г., когато на СССР били възвърнати териториите, изгубени след неуспешната за Русия руско-японска война от 1904-1905 г.:

„Четиридесет години ние, хората от старото поколение, чакахме този ден. И той дойде“.

Неслучайно известният руски историк и политик отпреди 1917 г. П. Н. Милюков смятал, че Сталин фактически „реализирал идеалите на белогвардейското движение“. Това накарало Милюков след нападението на Хитлер да призове руската бяла емиграция да застане на страната на СССР.

Парадоксално е, че точно това сторил Сталин – изпълнил мечтите на „бялата гвардия“ за възстановяване на Руската империя. Той пресъздал монархията под формата на култа към себе си и укрепил вярата на хората – но не в Бога, а нова, червена вяра. Всъщност, прочутият „Кодекс на строителя на комунизма“ почти буквално повтаря 10-те Божи заповеди във видоизменена форма – така СССР получил своя „Символ на вярата” и своите мъченици.

И накрая, Сталин в противовес на ленинската идеологическа концепция за „правото“ на нациите да се самоопределят – заради която СССР загубил Полша, Финландия и прибалтийските страни, създал единна държава.

Доброто познаване на историята давало на Сталин почти пророчески способности. Формулата за ускорена модернизация на СССР в условията на недостиг на историческо време била заявена от него през февруари 1931 г .:

„Ние сме изостанали с 50–100 години зад напредналите страни. Трябва да изминем това разстояние за десет години. Или ще направим това, или ще ни смачкат“.

Събитията през Великата Отечествена война на СССР в периода 1941-1945 гг. потвърдили валидността на тази прогноза.

Сталин много добре съзнавал, че комунистическата партия, чиито ръководни кадри си мечтаели за безгрижен и охолен живот, а не за изморително напрягане на всички сили, е главният противник на замислените реформи. Затова държал партията с желязна ръка. Колкото и да е странно, репресиите по негово време били насочено главно срещу комунистите.

Това се потвърждава от много исторически доказателства. След неговата смърт Никита Хрушчов припомнил:

„Бяха унищожени преди всичко старите болшевики от Ленинското поколение“.

Писателката Е. Гинзбург, която прекарала дълги години в лагерите на зловещия ГуЛаг, пише:

„Принадлежността към Комунистическата партия беше утежняващо обстоятелство. Към 1937 г. тази мисъл беше вече твърдо вкоренена в съзнанието на всички“.

Ето защо съседката на Гинзбург в затворническата килия, младата аспирантка Ира, настойчиво изтъквала своята безпартийност – това й давало огромно предимство и привилегии в сравнение с партийните членове, които били, както гласяла известната тогава фраза, „стривани на лагерен прах“.