Търсене
Още
    Начало Блог Страница 81

    Средновековни български крепости: Маточинската крепост

    iskamdaznam
    -
    0
    Средновековни български крепости: Маточинската крепост

    Маточинската крепост Букелон се намира в Югоизточна България. Разположена е върху платото на високо издигнат от низината на река Тунджа рид, в близост до село Маточина, Община Свиленград, област Хасково.

    До крепостта може да се стигне само от юг – заради труднодостъпните склонове, които на места са напълно непроходими, единственият път е откъм с. Маточина.

    Платото е оградено от останките на стара укрепителна стена, които още личат над стръмните склонове на хълма. На места, най-вече в специализираната литература, стената е посочвана като римска „кастра“, която е изградена в опус микстум, за да охранява периметъра на град Адрианопол (дн. Одрин).

    Средновековната кула към май 2009 г. Ясно личат скорошните консервационни работи (бял хоросан). Снимка: Klearchos Kapoutsis. Източник: Уикипедия

    На мястото се намира и висока средновековна кула от ХII-ХIV в. Кулата е тип донжон и е сравнително добре запазена – височината на останките на кулата е около 18 m. Тъй като се намира на южния хълм, за да достигнете до платото трябва да минете покрай нея – така, че няма как да я пропуснете. Теорията на проф. д-р арх. Стефан Бояджиев от БАН, изследователя на градежа, е че кулата е построена върху останките на античната оградна стена.

    Доста учени отъждествяват руините ок. с Фикел (дн. Маточина) с крепостта Вукелон, която се споменава в древните извори. К. Иречек разчита името като Букелонъ.

    Според описнията, местоположението на крепостта съвпада доста точно с мястото на подобно малко укрепление, което древните хронисти са наричали Вукелу (гр. Βουκέλου). Дали е съвпадение? В триумфалната колона на кан Крум (IХ в.) мястото носи името Вукел (гр. ΒΟΥΚΕΛ). Надписът, където се споменава Вукелон се намира върху мраморна колона, открит при с. Теке Козлуджа (дн. с. Избул), в близост до Плиска. Надписът заедно с тези, открити на няколко други триумфални колони засвидетелства превземането на крепостта Вукел… (гр. ΒΟΥΚΕΛ…) от кан Крум през 813 г.

    Векове по-късно се среща в Йоан Кантакузин (ХIV в.), както и в някои други средновековни извори. Във всички извори, името се среща в родителен падеж на гръцки – известният епиграф проф. Бешевлиев го възстановява като Вукелон, а името на селото при укреплението е останало Фикел.

    Учените свързват името на крепостта с Битката при Адрианопол, където през 378 г. се е провело решителното сражение в Готската война от 376-382 г. сл. Хр. В тази битка готските войски напълно разбиват римските легиони, а римският император Валент е обграден и убит. Валент и Деций Траян – това са имената на двамата императори, изгубили живота си на територията на днешна България от ръката на готите. Битката при Адрианопол е важно събитие в римската история – след нея, готите трайно стават федерати в упадащата тогава Римска империя.

    Амиан Марцелин, римски историк, твърди, че първоначално готските войски били забелязани на 15 римски мили (22,2 km) от Адрианопол, където спрели придвижването си от Кабиле към станцията Нике за почивка и построили лагер. Тъй като Марцелин никъде не споменава готите да са преминали през р. Тондзос, е възможно битката да се е провела на отсрещния, източен бряг на реката. Теориите са неясни, защото е написано, че готите са подпалили пожари „…нашир в полята…“., докато в същото време готската конница се втурнала „… покрай високи планини…“ – това може да значи, че полесражението е било в Одринското поле, или близо до Дервентските възвишения или Сакар.

    Името на крепостта се свързва и с друга важна битка – битката при Одрин от 1205г., когато рицарите от Четвъртия кръстоносен поход са разбити от българите начело с цар Калоян. Предводителят на латинците, император Балдуин IX Фландърски (Фландрийски) е пленен и отведен в Търново.

    Според Иречек, В. Гюзелев, Й. Андреев, арх. Ст. Бояджиев, битката се е провела до крепостта. За това обаче няма потвърдена информация. Може би крепостта е била близо до финалната битка? А може би не?

    Според византийският историк Никита Хониат, ден преди  битката цар Калоян избрал къде да бъде засадата по следния начин: „След това Йоан със своята войска се скри в долове, навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се противниците да не разберат, че е там.“ В други преписи се чете: „… се скри през теснините в потулени и гористи места.“ Подмамени от куманската конница, рицарите я преследвали поне 2 левги (7-9 km), преди да стигнат мястото на засадата. Според Алберик мястото на битката било в „изобилстващи с вода блата“.

    Не се знае дали тогава е съществувал средновековният донжон, защото според учените е вероятно кулата да е построена, както през ХIII в., така и през ХIV в.

    Общ изглед към Маточинската крепост. Снимка: Уикипедия

    Името на още един български владетел се свързва с това на крепостта – това е цар Михаил III Шишман, който намесил българите във византйският конфликт на Андроник III и дядо му Андроник II. Тъй като царят лавирал между двамата – първо на страната на внука, а после и на дядото, се стигнало до доста интересно положение в българските земи. Йоан Кантакузин пише следното за владетеля: „…се разположи в него на лагер без да извърши нищо лошо…“ за навлизането на български войски във византийските предели, докато гарнизонът на Вукелон сам предал укреплението на българите. Престоят му продължил цял месец, докато се приготвял за сражение. Въпреки че, когато император Андроник III изпратил пратеници в българския стан с искане за спазване на Договора от Черномен не се стигнало до битка, преговорите били упорити – предложението на цар Михаил Шишман вместо да върне „градчето Вукелу, вместо него да дадел многонаселения и голям град на Черно море Созопол“, не било прието. На владетеля му се наложило да върне крепостта отново на Византия за да си спести бъдещи проблеми с Византия. Тук се появяват и няколко предположения, че все пак царят е получил голям откуп в замяна на крепостта. Познавайки историята на българските владетели и тяхното умение винаги след преговори да получават нещо, това би могло да бъде истина.

    След идването на османското владичество в българските земи, крепостта запустява и загубва значението си. Обраслите в района гори се превърнали в чудесно място за лов на султан Мехмед IV, който написал в дневника си, че през 1664 г. е ловувал в подножието на крепостта и намиращото се под нея село, където то е наречено Фикла, по-късно известно като Фикел. Името Фикел остава до 1934 година, след което е преименувано на Маточина – името идва от лековитата билка, която е разпространена в района.

    По време на Руско-турската война селото е разрушено. За това разбираме от французина С. Сеиже (S. Sayger), който пише в мемоарите си за кулата: „На излизане от Фикели надясно съзряхме развалини от стар замък, разположен на един хълм при устието на една теснина, която, изглежда, е отбранявал в древността. Областта, зле обработена и пресечена от гористи хълмове, имаше див и живописен изглед.“.

    Руините край с. Маточина имат статут на „обект от национално значение” през 1968 г. През 1970 г. са предприети ограничени мерки по консервация на средновековната кула.

    Нека ви кажа нещо любопитно – средновековната кула е била естествен декор при заснемането на филма „Мила от Марс“ през 2005 г.

    Когато човек застане на възвишението на кулата и види цялата панорама към планините Сакар и Странджа, както и към долината на р. Тунджа и към турската граница и равнината на гр. Одрин, гледката може да го остави без дъх.

    Автор: Божидара Иванова

    Вярно ли е, че човешкият мозък се използва само 10%?

    Елица Мартинова
    -
    0
    Вярно ли е, че човешкият мозък се използва само 10%?

    По правило хората, които са убедени, че мозъкът им работи само на 10% не са много добре запознати какво точно се има предвид, когато се твърди това. Просто така сме устроени: винаги искаме да вярваме, че възможностите ни далеч надхвърлят онова, което се реализира в ежедневието. 10-те процента мит ли са? Всъщност – и да, и не. Всичко зависи от това какво точно означава „използване на мозъка“.

    Обикновено използвайки мозъка, хората са склонни да разбират различните прояви на интелигентност – от решаването на чисто ежедневни задачи до създаване на произведения на изкуството и правенето на научни открития. В действителност интелектът и неговите проявления са само „повърхностната част на айсберга“. В крайна сметка, мозъкът е отговорен основно за функционирането на всички системи на тялото. И честно казано, за това как точно той прави това, все още не се знае много. Какво можем да кажем за научното и като цяло общочовешкото разбиране за участието на мозъка в такива явления като съзнание и мислене? ..

    Делът на употребата на мозъка в обикновения живот на човек не може да бъде измерен. Откъде идва конвенционалното мнение за 10-те процента?

    Когато на науката стана ясно, че мозъкът се състои от неврони, които са няколко милиарда в основния орган на човешкото тяло и тези неврони генерират електрически импулси, възниква въпросът дали всички го правят едновременно? Отговорът е получен на базата на изучаването на активността на малка група неврони и е разпределен към целия мозък като цяло. Оказва се, че във всеки момент импулсът активизира приблизително 10% от невроните, докато останалите са в състояние на покой. Естествено, учените са разбрали, че причината за такова поведение на неактивните неврони не е вродения им “мързел”, а фактът, че определени групи неврони контролират управлението на определени човешки действия. А тези, чиито дейности не са необходими тук и сега – получават възможност да „отдъхнат“.

    Въпреки това, вътрешното съзнание мигновено интерпретира този факт в смисъл, че мозъкът се използва не само не напълно, но и с абсурдната част от само 10%. И дори сред гениите – до 20%!

    Уви, това разбиране за използването на способностите на мозъка е фундаментално погрешно. Първо, намирането на начин за включване на неактивните в този момент неврони е малко вероятно да бъде възможно през следващите хиляда години на научното развитие. Второ, съмнително е, че някой ще търси подобен метод – в края на краищата, той не решава никакви проблеми на „интелектуализация” на обикновения човек. Нещо повече, ако си представим дори теоретичната възможност за „включване“ на невроните в покой, тогава нейното прилагане най-вероятно ще доведе до пагубни последствия за организма. Природата е създала мозъка оптимално, няма нужда да се търсят грешки в това „устройство” и да се правят опити те да се оправят!

    Така че, може би единственият възможен и единствен истински път към умственото развитие е … самото умствено развитие. Чрез четене на качествена литература, изучаване на чужди езици, изучаване на история, занимания с изкуство и много други интелектуални дейности.

    Как са се появили първите правила за движение по пътищата

    Елица Мартинова
    -
    0
    Как са се появили първите правила за движение по пътищата

    Смята се, че първите правила за движение на пътя са разработени в Древния Рим с прякото участие на Гай Юлий Цезар. Той забранява на жените да карат колесници. Превозните средства били разделени на следните категории: колесници, каляски, колички, коне и носилки. По пътищата били монтирани колони, които показвали разстоянието до Вечния град. И в Русия цар Алексей Михайлович Романов се е ангажирал да  поддържа ред по пътищата. Вероятно, за да се бори със задръстванията, той забранил на всеки, който има ранг под стотник да влиза в Кремъл на кон. А императрица Екатерина Петровна забранила на ездачи в Санкт Петербург да използват не само звукови сигнали, но и нецензурен език. Нарушителите били третирани строго: благородниците били глобявани, а обикновените хора били бити. Можело и да се конфискува коня. В края на 19-и век велосипедът станал популярен в Русия. Но за да го управлява човек е било необходимо да се получи разрешение. Едва след полагане на изпит се издавала шофьорска книжка и регистрационен номер на велосипеда. На почтена възраст подобен сертификат получил известният руски писател Лев Толстой.

    През 1865 г. в Англия е приет закон, според който скоростта на всички превозни средства в града не трябвало да надвишава три километра в час. Но извън града било позволено да  се ускори до шест километра. Екипажът на колата трябвало да се състои от трима души, а един от тях не трябвало да бъде вътре в купето, а да върви пред автомобила с червен флаг, а през нощта – с фенерче. Това правило било в сила 31 години.

    В Мексико магарето се считало за превозно средство. Така че, за да го използват, хората се нуждаели от съответното разрешително. В документа трябвало да има снимка не само на собственика, но и на самото магаре.

    Шофирането в нетрезво състояние било престъпление. Това се считало за такова в повечето страни по света. Но не и в Уругвай. В тази държава състоянието на алкохолна интоксикация по време на инцидент се считало за смекчаващо вината обстоятелство. В Кипър всичко е много по-строго – шофьорът, докато шофирал, дори не можел да пие вода. И ако силно го мъчела жажда било необходимо да спре, да изключи двигателя и едва тогава да пие вода. В американския град Денвър (Колорадо) черната кола създавала сериозни проблеми за собственика си. Автомобил с този цвят не можел да се кара в града в неделя. И в Швейцария в този ден е забранено да се мие кола. Без значение какъв цвят е тя. В Южна Африка, при среща с животно на пътя, водачът трябвало да спре и да изчака, докато то не пресече пътя. А в Китай шофьорът не бивало да пропуска хората дори на пешеходна пътека. „Зебрата“ се прилагала само, за да се пресече пътя в това конкретно място. Освен това, само при липсата на редица движещи се превозни средства. В Гвинея няма правила на пътя. Няма пътни знаци и пешеходни пътеки. В същото време шофьорите се опитват да бъдат изключително учтиви с пешеходците и с колегите си. Това е възможно благодарение на факта, че в тази африканска страна няма толкова много транспортни средства.

    11 интересни факта, които науката може да ни каже за музиката

    Елица Мартинова
    -
    0
    11 интересни факта, които науката може да ни каже за музиката

    Чудили ли сте защо някои песни ви носят по-голямо удоволствие отколкото секса? Науката има отговор. Къде щяхме да бъдем без нея? Най-вероятно мъртви. Можем да бъдем унищожени от някаква супер холера или от друг вид примати, които ще открият тайните на науката и ще решат да ги използват срещу нас. Така че за нашето съществуване трябва да бъдем благодарни на науката. Това кара човешката раса да се бори, да лекува болести, да свързва хората и да задава важни въпроси, като тези: Феновете на Queen ли са най-чувствителни? Защо котките мразят човешката музика? Може ли слушането на група Nirvana да увеличи шансовете ви да забременеете?

    Ето 12 щателно проучени изследвания, които ще ви позволят да попаднете в микросвета на музиката.

    Музиката наистина може да направи някоя храна по-вкусна: Университетът в Оксфорд провел „Горчиво-сладки изследвания“, в които той предположил, че звукът може да повлияе на вкуса на храната по същия начин, както външността и миризмата на храна. Изследванията показват, че например ниските басови звуци ни карат да чувстваме горчив вкус, докато високите тонове на пианото могат да направят храната по-сладка.

    Феновете на група Queen са много чувствителни: Университетът в Кеймбридж избрал 4000 души за участие в различни тестове, в резултат на които те били идентифицирани като „съпричастни” или като „систематизатори”. Съпричастните личности са тези, които отговарят на емоциите на други хора, а тези, които систематизират, са които анализират правилата и моделите, за да вземат решение. Използвайки бърз преглед на резултатите от тестовете, изследователите открили, че феновете на Джеф Бъкли, Куин и Нора Джоунс най-често се оказали емпатични, докато феновете на Metallica и Sex Pistols попадали в категорията  на систематизиторите.

    Феновете на метъла са по-щастливи от всички останали: психологическото списание „Self and Identity“ сравнява нивото на щастие на метъл феновете през 80-те години със слушателите на всички други музикални жанрове. Проучването показало, че металотърсачите са много по-щастливи в младостта си и днес са по-добре устроени. Основният фактор за това, според учените, е, че „в металическата общност феновете и музикантите се чувстват сякаш са семейство.“

    Феновете на фестивалите преминават около 25 километра през уикенда: проучването показало, че средният музикален фен изгаря около 9 хиляди калории и преодолява около 25 километра по време на фестивалния уикенд. Така че не е изненадващо, че Гластонбери винаги е претъпкан с посетители: ако само за един ден фенът премине около 8,2 километра и изгори 3000 калории, това очевидно е по-евтино от членството във фитнес зала.

    Пеенето може да ви помогне да изглеждате по-млади: британските лекари са открили, че музикантите могат да се похвалят с висок капацитет на белите дробове, подобрена поза, нарастваща умствена активност и постоянно тренирани мускули на лицето, което може да им помогне да удължат външната младост (да не се бърка с удължаването на живота!).

    Поп-музиката е обективно по-малко творческа от преди. Националният изследователски съвет на Испания през 2018 година изучавал динамиката на поп-музиката през последните години: „Според цифровите показатели, които сме получили, разнообразието от преходи между музикални комбинации – грубо казано, акорди и мелодии – последователно се намалява през последните 50 години” – бил изводът.

    Музиката е част от примитивните общества: връщайки се към времето, когато всички ние сме били много по-космати, научаваме (благодарение на науката!), че нашите предци са обичали да музицират не по-малко от нас. Археолозите са намерили флейти в пещери в южната част на Германия очевидно направени от животински кости на възраст 42-43 хиляди години.

    Понякога музиката е по-приятна от секса: едно скорошно проучване установило, че 40% от хората смятат, че музиката, която слушат по време на секс, ги вълнува повече от истинския партньор. Това се дължи на факта, че музиката може да активира определени центрове на удоволствие, които също са отговорни за секса. И според резултатите от друго проучване, „Bohemian Rhapsody“ се превърна в една от онези песни, които респондентите смятат по принцип за по-добри от секса.

    Музиката може да ви позволи да почувствате шумотевицата: не, не бръмченето, когато очите ви се оцъклят и започвате да мечтаете за сандвич с шунка. Жизненото и енергично изпълнение на музиката може да предизвика зареждане с ендорфини, които отиват директно в мозъка ви и това е точна имитация на еуфория.

    Има причина, поради която котките не харесват човешката музика. Давид Тейе е човек, който е изобретил албум, който може да подобри живота на котките. Според фундаменталните закони на биологията, първата музика, която човек чува в живота си, е сърцето на майка му, когато той все още е в утробата й. Затова сме склонни да свързваме положителните емоции с пулсацията. Котките получават този опит много по-късно с рефлекса на смучене.

    Барабанистите са по-умни: изследователите от Стокхолмския Каролински институт установиха, че барабанистите, които са в състояние да поддържат ритъм, се справят най-добре с теста за интелектуални способности, състоящ се от 60 въпроса. Това отразява техните добри умения за решаване на проблеми, които имат положителен ефект върху всеки, който е наблизо и затова е време да забравим всички шеги за „глупавите барабанисти”.

    10 интересни факта за снежния човек

    Елица Мартинова
    -
    0
    10 интересни факта за снежния човек

    Най-простата фигура на снежен човек се е появила още в древността. В много страни, където падал сняг, децата го извайвали от няколко буци сняг, една стара  кофа се използвала като шапка, а носът бил от морков или пръчка. В много новогодишни приказки снежният човек бил верен спътник и помощник на Дядо Коледа.

    В езическа Русия снежните човеци не били просто забавни. Хората вярвали, че тези снежни скулптури могат да успокоят духовете. Затова в ръцете на снежния човек е поставена метла, за да може да лети до небето, ако е необходимо. Когато снежният човек започне да се топи, в ухото му се прошепвало желание, което той можел да „предаде“ на небето.

    В Скандинавия снежните човеци са капан за зли духове, които ги вземат за хора и се вселяват в тях. Но те не можели да се върнат обратно. В Норвегия снежните човеци се наричали „бели тролове“. Смятало се за лош знак да се мине покрай снежен човек вечер и било опасно да го погледнеш по здрач от прозореца. А в Румъния, за да изплаши злите духове, снежният човек бил украсен с огърлица от чесън.

    През 1853 г. Мери Дилвин  от Уелс направила първата снимка на снежен човек. Тази фотография е оцеляла до наши дни и сега е в Националната библиотека на Уелс.

    От 1818 г. в швейцарския град Цюрих се провел необичаен фестивал, чието име на руски език означава „шест пръстена”. Празникът бележи пристигането на пролетта. Върху дървена подложка се слага снежен човек направен от плат и памучна вата. Веднага щом камбаните прозвучат шест пъти в църквата „Св. Петър“ настъпвала пролетта. Дървеният ствол, под който се поставяла малка доза взривни вещества, се запалвал. Смятало се, че колкото по-бързо изгори чучелото на снежния човек, толкова по-топло и по-плодородно ще бъде лятото.

    Най-големият снежен човек в света бил направен през 2008 г. в град Бетел (САЩ). Височината му била 37 метра, а неговото създаване отнело 6 хиляди тона сняг и продължило 2 седмици, използвало се дори тежкото оборудване. За Олимпия, така нарекли снежния човек, имало специален 40 метра дълъг шал. Миглите й били направени от ски.

    През 1976 г. на зимните олимпийски игри в Инсбрук талисманът се появява за първи път – той бил снежен човек с необичайно име – Олимпиамалд. Състоял се само от една снежна топка, а носът му бил от морков.

    Но талисманът на хокейния турнир за наградата на вестник „Известия“ снежен човек бил на повече от 20 години – от 1971 до 1996 година. Инициаторът, както на самия турнир, така и на неговия символ, бил главният редактор на вестник „Известия” Борис Федосов. От 1997 г. пивоварна „Балтика” се превърнала в спонсор, а образът на снежния човек станал част от миналото.

    Интересно е, че в Румъния снежните човеци обикновено се украсяват със снопчета чеснови глави. Тази украса е предназначена да изплаши злите духове.

    Най-малкият снежен човек с размери само 10 микрометра (0.01 мм) е създаден от учени от Националната физическа лаборатория на Обединеното кралство. Той бил сглобен от малки топки, използвани за калибриране на електронни микроскопи. С тънък йонен лъч рисували очи, нос и дори усмивка на лицето.

    Необичайно е да се използва фигурата на снежен човек в Цюрих по време на честването на пристигането на пролетта през третия понеделник на април. Главата на гигантски снежен човек запълвали с фойерверки и подпалвали за радост на деца и възрастни.

    Недостоверни митове за Космоса

    Елица Мартинова
    -
    0
    Недостоверни митове за Космоса

    Мнозина се интересуват от Космоса. Това необятно пространство не е напълно изучено. Но ние знаем много митове за него. Ето някои от от тях, на които не трябва да вярвате.

    Слънцето е огнено кълбо

    Веднага се съсредоточаваме върху факта, че Слънцето свети, но не гори. Ние не мислим много за такава значителна разлика, но топлината, която Слънцето излъчва, не е резултат от химическа реакция, а от ядрена.

    Луната има тъмна страна

    Ако приемете, че Луната има страна, която е в тъмнина – вие грешите. Въртенето на Луната е синхронно с въртенето на Земята. Това означава, че същата страна е обърната в нашата посока директно, но не и в посока на Слънцето. Луната получава светлина от Слънцето в различни точки от всички страни.

    Великата китайска стена се вижда от Космоса

    Не, Великата китайска стена не се вижда от Космоса. Това е известно от много дълго време. Странно е, че такъв ненадежден факт все още се обсъжда.

    Слънцето е жълто

    Дайте на всеки човек задача да нарисува Слънцето. На първо място той ще вземе жълт молив. Това не е необичайно. През детството всички ние рисувахме къща, облак и усмихнато жълто Слънце. А ако погледнете директно към Слънцето, то ще изглежда в жълт цвят. Но такава илюзия се създава заради атмосферата на нашата планета. Виждали ли сте някога снимки на НАСА, изобразяващи Слънцето в жълто? Едва ли. Астрономите обаче го изобразяват като жълто, така че ние го разпознаваме като такова. Всъщност Слънцето е бяло. Такова заключение може да се направи въз основа на температурата. Студените звезди имат тъмночервен или кафяв цвят. Цветът става по-наситен, когато звездите се затоплят. Червената звезда има температура от няколко хиляди градуса. Звездите от най-високата температура имат син цвят, който е приблизително 10 000 градуса по Келвин. А температурата на Слънцето е около 6000 градуса. Въз основа на това можем да заключим, че слънцето е бяло.

    Земята и Венера са еднакви

    Често планетата Венера се нарича близнак на Земята. Но това не означава, че тя е същата като нашата планета. Такова предположение беше направено дори в онези времена, когато не знаехме нищо за повърхността на Венера. Тази планета има много плътна атмосфера, следователно не е било възможно да се изследва повърхността й, докато някой космически кораб не бъде изпратен там. След това стана известно колко безплодна е повърхността на нашия близнак.

    През лятото Земята е по-близо до Слънцето

    Изглежда, че такава теория е напълно оправдана и логична. Планетата се нагрява най-много, когато е възможно най-близо до източника на топлина. Тази теория е напреднала поради неразбиране на значението на „промяната на сезоните“. Сезонът не се променя по отношение на местоположението на Слънцето и Земята. Причината за промяната на сезоните е наклона на орбиталната ос. Планетата се върти около оста си, която е наклонена в една посока. Когато оста се наклони към Слънцето, на това полукълбо на Земята, което се превръща в източник на топлина, идва лято. Когато полукълбото се обърне по друг начин настъпва зимата. Но не е мит, че Слънцето понякога е по-близо, а понякога е по-далеч от нашата планета. Земята се движи в орбита, която има формата на елипса. От Земята до Слънцето, разстоянието е приблизително 150 милиона километра. Перихелият е най-близката точка на Земята към Слънцето. И така: в Перихелия разстоянието от Слънцето до Земята се намалява с три милиона километра. А в Афелия (най-дългото разстояние) то се увеличава с два милиона километра. Оказва се, че за една година разстоянието от Земята до Слънцето се променя с пет милиона километра.

    НАСА получава една четвърт от Държавния бюджет

    Излишно е да казваме, че САЩ са инвестирали най-много средства за проучване и изследване на Космоса. През последните години разходите за това рязко са спаднали, тъй като обществената подкрепа за НАСА намалява. Все по-малко хора се интересуват от Космоса, а това е много тъжно. Най-големият проблем на НАСА е погрешното предположение на обществото, че финансовите й разходи са твърде високи. НАСА се финансира всяка година, но в много по-малка степен, отколкото обществото смята. Редовните проучвания на гражданите показват, че средният американец е убеден, че тази организация получава 25% от държавния бюджет. И ако вземем предвид, че икономическата борба за оцеляване сега се случва, то естествено е хората да се интересуват малко от Космоса. Истината е, че НАСА не получава такова финансиране. В бюджетните изчисления за 2015 г. е посочено, че агенцията ще получи приблизително 0,5% от общия бюджет на САЩ за тази година. Заслужава да се отбележи, че по време на цялото съществуване на НАСА се разпределя същия процент. Най-голямото финансиране, което агенцията е получила, е през 60-те години, по време на космическата надпревара. Тогава процентът е бил 4,4%.

    Величественият иконом

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Величественият иконом

    В европейските аристократични семейства през ХІХ-ти век икономът бил парадното лице на дома.

    От него се изисквало да се държи достойно, дори високомерно с всички, включително с господаря си (което не притеснявало никого), и с външния си вид да привнася респектираща атмосфера сред обстановката.

    Величествеността и достолепието, присъщи на неговата длъжност, въобще не се връзвали със семеен живот, мърмореща жена и плачещи деца. Затова и службата му била по силите единствено на самотен мъж, който не се грижел как да отмъкне от господарската трапеза нещо за гладните си деца и така да помага на съпругата си.

    Ето защо, също както забременялата прислужница веднага била уволнявана, така и икономът, уличен в любовна връзка, неизбежно напускал дома, където понякога бил прекарал половината от живота си. Утеха за безбрачието бил високият му статус. Както пише Чарлз Дикенс: „Той толкова често обслужваше на масата хора от най-висшите кръгове, че се смяташе за почти равен с тях“.

    За много икономи тяхната длъжност била стъпало в живота, след което, вече натрупали състояние и създали необходимите връзки, започвали да се занимават с търговия и създавали семейство. Обаче мнозина така свиквали със своята служба, със сития живот и властта над всички слуги, че предпочитали да останат пожизнено като икономи в един и същи дом, служейки на бащата, после на сина, а понякога и на внука. Тяхната възраст и опит в този случай били плюс, а не минус.

    Глен Клоуз като иконом във филма „Albert Nobbs“.

    В домове, където освен женска прислуга, имало само лакей и иконом, той трябвало да изпълнява и задълженията на камериер. Денят му започвал с това, че поставял върху леглото дрехите на собственика, които се състоели от няколко костюма за деня, почистени и изгладени лично от иконома. После заедно с лакея сервирал закуската и обслужвал цялото семейство на трапезата.

    Сутрин задълженията му включвали още и подготовката на вестниците за господаря – трябвало да изглади всяка страница с гореща ютия, за да изсуши печатарското мастило. До ден-днешен икономите на принц Чарлз и Единбургския принц гладят вестниците, преди да ги занесат на техни кралски височества.

    По време на обяда икономът следял за реда, но прислужвали обикновено други слуги. Той наливал на господаря вино, уиски или бренди. Ако, след излизането му от къщата, домакинята също решавала да излезе, то и икономът можел да отиде в своя клуб, но трябвало да се върне преди нейното завръщане.

    В задълженията на иконома влизало да отваря входната врата и да представя посетителите, които били разделени в две категории: „достойни“ и „други“. Аристократите веднага били придружавани до гостната, а „другите“ трябвало да изчакат в антрето или пред къщата. Било твърде важно икономът да различава по външния вид и поведение към коя категория принадлежат посетителите – в противен случай грешката му можела да постави домакините в изключително неловко положение. Особено ако, по някаква причина важна личност била оставяна да чака отвън, защото я смятали, че е от „другите“.

    Според етикета, ако посетителите не били в категорията „аристократи“, икономът не си правел труда да извиква имената им. Обикновено казвал: „Госпожо, имате посетител!“. Интонацията на последната дума обикновено показвала дали посетителят заслужава внимание. Ако трябвало да бъде просто отпратен, едно списание за слуги от онази епоха съветва: „Щом работодателите ви не желаят да го приемат по някаква причина, по-добре е да отговорите, че господата са заети и вие ще бъдете признателни, ако посетителят намине по-късно. Най-добър е онзи слуга, който не лъже без крайна нужда. Дори господарят ви да е умрял току-що, не трябва да съобщавате това на първия срещнат!“

    Икономите се славели със своя непроницаем вид, зад който не можело да се прочете нищо. Те еднакво безстрастно съобщавали, че в къщата е избухнал пожар или, че вечерята е готова.

    Когато трапезата бивала приготвена, икономът влизал във всекидневната, без да чука, и обявявал: „Вечерята е сервирана, госпожо!” След като домакините влизали в трапезарията и сядали на масата, той внасял първото ястие, последван от останалите слуги със следващите блюда, всяко непременно захлупено с капак.

    Обядът и вечерята по правило се сервирали от лакей, но икономът отговарял за подреждането на скъпите сребърни вази, свещници и настолни статуйки. Той стоял зад господаря, за да налива вино по негово нареждане.

    След прочитането на молитвата икономът нареждал на слугите да обиколят гостите и да сложат порции в чиниите им. Когато трябвало да се сервира чай, той наливал всяка чаша и я предавал на лакея за поднасяне.

    Последната му задача за деня била да провери дали всички светлини са угасени, а прозорците и вратите на първия етаж на къщата – заключени.

    Сетне трябвало да стане много рано, за да провери дали избата, в която се съхранява виното, е добре проветрена. Често в много богатите домове в задълженията му, освен да ръководи слугите, влизало и попълването на избата на аристократа с нови скъпи вина. Той слагал свещ на дълъг прът и, ако пламъкът угаснел, прибягвал към изкуствена вентилация, като отварял всички врати и прозорци.

    Икономът също така знаел какво да прави с виното, когато ставало твърде кисело или придобивало неприятен вкус. Тогава добавял въглищен прах към малцовия алкохол – така напитката получавала вкус на добро бренди.

    Когато сладкото вино „малвазия“ трябвало да се сгъсти, го смесвал с двадесет разбити яйца. Към другите вина добавял рибен клей или желатин.

    Ако бялото вино било с немного приятен вкус, той изливал половината, а в другата половина добавял галон прясно мляко, по шепа морска сол и ориз. След това го размесвал половин час, наливал го в буре и запечатал за няколко дни. Вкусът на бялото вино значително се подобрявал.

    „Волапюк“ и „блис-символиката“ – опити за универсален език

    Любомир Чолаков
    -
    0
    „Волапюк“ и „блис-символиката“ – опити за универсален език

    Както е известно, през 1887 г. Лудвиг Лазар Заменхоф създава международния език есперанто, който се отличава с лекота при научаването му, особено в началния етап, и с липсата на изключения в граматиката. За добро или за лошо, той днес тотално е заменен от английския.

    По-рано в историята като общи и универсални езици били използвани арамейският (езикът, на който говорел Иисус Христос), гръцкият, латинският и френският. В Средиземноморието през ХVІ-ти век възниква езикът „лингва франка“ – смесица на думи от всички страни по бреговете на Средиземно море, която използвали най-вече моряците от различните държави при взаимните контакти помежду си.

    Преди есперантото също са правени опити за създаване на изкуствени универсални езици. Например, една безсънна нощ през 1879 г. немският католически свещеник Йохан Мартин Шлайер изведнъж почувствал някакво присъствие и озарение свише – след което решил да създаде универсален език, който лесно може да бъде овладян. Шлайер го нарекъл „волапюк“.

    Йохан Мартин Шлайер. Снимка: Уикипедия

    Волапюк се отличава с проста система от корени на думи, взети от европейските езици и променени до неузнаваемост. Той бързо се разпространил сред хората от средната класа и се смятал като полезен инструмент за международна комуникация чак до момента, когато икономическото господство на САЩ осигурило статута на английския в ролята на своеобразен „лингва франка за Европа“.

    Популярността на волапюк започнала да спада от момента, когато Шлайер настоял за въвеждането в него на т. нар. „умлаути“ – които се състоят, най-общо казано, в поглъщане на предишните гласни от следващите. Разпространени са в някои германски езици, също в казахския и уйгурския. Той заявявал: „Език без умлаути звучи еднообразно, монотонно и скучно“. Но именно заради умлаутите волапюкът започва да изглежда чужд на много хора, особено в Съединените щати.

    Шлайер обаче не приемал никакви опити за реформиране на измисления от него език. В крайна сметка той формирал цяло движение от свои привърженици. Впоследствие от волапюка се отделили няколко независими езици. Всички те потънали в забрава с появата на есперантото.

    Чак до началото на 1960-те години във Франция идиоматичната фраза „говори на волапюк“ означавала „говори глупости“. След това и този израз вече не се използвал. За последен път го употребил през 2010 г. тогавашният френски президент Никола Саркози в речта си пред ООН, когато се оплаквал от неразбирателството по преговорите за измененията в климата – тогава преводачите му били силно затруднени.

    Символиката „блис“ или „блис-символиката“ е комуникационна система, разработена от Чарлз Блис като универсален писмен език, който може да се използва от всеки човек по света вместо родния му език.

    Работейки като фотограф и кинорежисьор в Шанхай по време на Втората световна война, Блис силно се увлякъл по китайските йероглифи и тяхната история. Хрумнала му мисълта да създаде единна писмена система, която да се използва от хора, говорещи най-различни езици. Тази система комбинира математически елементи, молекулярни формули, електрически вериги и получила названието „блис-символика“.

    Някои от неговите символи били пиктографски (рисунки на физически обекти, например, къща или Слънцето), други – идеографски (символизират идеи като „ум“ или „акт на дарение“).

    Изречение, написано на „блис-символика“. Снимка: Уикипедия. Изречението означава: „Искам да отида в киното“.

    Тези символи се рисували лесно и дефинирали сложни концепции; с тях хората от различни езици и култури можели да общуват ефективно помежду си.

    За основа на блис-символиката били взети 10 прости знака, които може да бъдат комбинирани, за да създават символи с по-сложни значения. Блис искал да разработи средство, чрез което хората да могат да общуват помежду си без недоразумения; той смятал именно недоразуменията за основна причина на всички нещастия и страдания в света.

     

    За съжаление, блис-символиката не успяла да се превърне в универсален език. През 1970-те години тази система била използвана, за да помогне на болните от церебрална парализа да общуват с други хора.

    В средата на 1980-те години 12-годишната Рейчъл Цимерман въз основа на блис-символиката разработила устройство, наречено „блис-символичен принтер“ (Blissymbolic Printer), позволяващо на пациенти, които не могат да говорят, ефективно да общуват помежду си чрез извеждане на информация върху компютърен екран. Тази система и досега се използва от хора с ограничени физически възможности.

    Почти всички „планети-океани“ трябва да са обитаеми, казват астрономите

    Елица Мартинова
    -
    1
    Почти всички „планети-океани“ трябва да са обитаеми, казват астрономите

    Повечето от „планетите-океани“, почти изцяло съставени от вода, трябва да са обитаеми за много дълго време, около един милиард  години, което по-рано се смяташе за невъзможно. Този извод е направен от учени, които публикуваха статия в Astrophysical Journal.

    Изчисленията показват, че не е необходимо да има пълен „клонинг“ на Земята, с нейните океани и континенти за произхода на живота. „Примерно 10% от световните океани притежават правилно положение и техния климат остава стабилен в продължение на няколко милиарда години”- казва Едвин Кайт от Университета в Чикаго (САЩ).

    Безкрайна вода

    През последните няколко години телескопите „Кеплер“, CoRoT и техните наземни партньори откриха над хиляда екзопланети и няколко хиляди възможни кандидати за тази роля. Нарастващият брой на потенциалните близнаци на Земята все повече принуждава учените да мислят за това колко от тях могат да поддържат живот.

    Много от каменистите планети са сред така наречените „Суперземи“ – тяхната маса, размер и плътност са около средата между Земята и газовите гиганти. Поради тази причина днес планетолозите не са сигурни, че тези светове са подобни на нашата планета – напълно възможно е те да са „океански“ планети, масата на които в по-голямата си част е вода.

    Повечето учени, както отбелязва Кайт, днес вярват, че такива водни светове почти винаги ще бъдат необитаеми и непригодни за живот. За това пречат цяла плеяда от фактори.

    Например, появата на първите микроби ще бъде възпрепятствана от пълната липса на „жизнени тухли“ и критични микроелементи, а в бъдеще животът трябва да изчезне поради факта, че на тази планета преобладава вечен парников климат. Освен това, липсата на цикъл на материята между литосферата, хидросферата и атмосферата ще направят климата и екосистемите на такива планети изключително нестабилни и неподходящи за живот.

    Кайт и неговият колега Ерик Форд от Университета на Пенсилвания (САЩ) провериха дали това наистина е било чрез създаване на компютърен модел на водния свят, чиито свойства могат да бъдат променени в много широк диапазон от стойности. Например, учените биха могли да променят масата на водата, киселинността на океана, количеството въглероден диоксид във водата и въздуха и много други фактори, влияещи върху климата на планетата.

    Братя по разум

    Както показаха изчисленията, страховете на планетарните учени бяха донякъде преувеличени. Повечето океански планети, ако са в „зоната на живот“ на звезда, наподобяваща Слънцето, ще останат потенциално обитаеми за няколко стотин милиона години, което трябва да е достатъчно за произхода и съществуването на живота.

    Повече „щастливи“ планети, чиито океани имат достатъчно голяма дълбочина и съдържат много карбонати, соли на въглена киселина и атмосферата се състои от азот, ще останат обитавани почти неограничено, тъй като концентрацията на CO2 върху тях почти няма да се промени.

    Общо приблизително всеки четвърти свят-океан трябва да остане обитаем най-малко един милиард години, а всяка десета планета от този тип ще бъде подходяща за съществуването на живот за още по-дълго време. Всичко това, според Кайт, подсказва, че броят на потенциално обитаемите планети сега е силно подценен и че „събратя по разум“ трябва да се търсят не на пълните близнаци на Земята, а на океанските планети, чийто брой е с няколко порядъка по-висок.

    Първата афганистанска война

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Първата афганистанска война

    На 1 октомври 1838 г. британският генерал-губернатор в Индия Джордж Идън прочел манифест, с който обявил война на афганистанския емир Дост Мохамед.

    Англичаните не срещнали особена съпротива и на 7 август следващата година британското протеже шах Шуджа тържествено влязъл в Кабул. Три седмици по-късно тук пристигнал и отрядът сикхи на британския съюзник Теймур-мурза, който по пътя си имал само лека схватка при селището Али Меджид.

    Афганистан бил окупиран толкова лесно, че би трябвало войските да се върнат в Индия. Но самата тази лекота била твърде подозрителна. Затова било решено да се върне само половината от армията, а другите войски да останат в Афганистан под общото командване на генерал Котън.

    Град Газни, 1839 г. Снимка: Уикипедия

    През септември цялата бомбайска дивизия напуснала Кабул и се върнала в Индия, прекосявайки прохода Болан. През октомври си тръгнала и част от Бенгалския отряд, като минала през град Пешавар.

    В Афганистан останали 7 хиляди англо-индийски войници, 13 хиляди бойци на Шах-Шуджи (на издръжка на Източноиндийската компания, която от името на британската корона управлявала Индия) и 5 ​​хиляди британски съюзници сикхи. Основната маса от тези войски останала в Кабул, значителна част изпратили в Джелалабад, а малки отряди били разположени в Кандахар, Газни и Бамиян.

    В началото всичко било наред. В Афганистан дошли, както казват днес, „инвестиции“, оживила се търговско-занаятчийската дейнос. Но след това повишаването на цените на основните стоки, натрапчивата намеса на чужденци във вътрешните работи на страната, систематичните оскърбления на религиозните и семейните чувства на народа и други причини предизвикали всеобщо недоволство.

    Най-напред през есента на 1839 г. се разбунтувало племето хайбери. През пролетта на 1840 г. въстанали и хазарейците в района на Бамиян. Едновременно с това избухнало въстание в провинция Кугистан, също и в земите между Кабул и Кандахар.

    Накрая, на 2 ноември 1841 г. афганистанците извършили жестоко клане на англичани и в самия Кабул. Сред първите жертви бил един от най-способните британски разузнавачи за цялата история на Британската империя – Александър Бърнс, неофициален съветник на шаха Шуджа (между другото, и братовчед на прочутия поет Робърт Бърнс). Двете къщи, в които се намирала британската мисия, били разграбени, охраната и слугите – изклани, 170 хиляди рупии – откарани. И всичко това се случило почти пред очите на 6 хиляди британски войници, затворени в укрепен лагер на половин час от разбунтувания град, които останали безучастни.

    Британско-индийска армия атакува крепостта Газни по време на Първата афганистанска война, с.1839. Снимка: Уикипедия

    Това било фатална психологическа грешка. Слабоволевият и нерешителен генерал Елфинстън, който по това време командвал гарнизона в Кабул, не издал нито една заповед. Британските войници фактически изоставили своите сънародници на произвола на съдбата.

    Тази безнаказаност окуражила бунтовниците, които съвсем правилно я изтълкували като страхливост и слабост от страна на англичаните. Новината за успеха на въстанието се разнесла из цялата страна. Отвсякъде в Кабул нахлули тълпи фанатизирани мюсюлмани.

    Шах Шуджа се заключил в кабулската цитадела Бала Хисар и просто чакал какво ще се случи.

    Начело на въстанието застанали роднини на предишния емир Дост Мохамед, които избрали за емир племенника му Мохамед Земан-хан, бивш управител на региона Джелалабад. Бунтовниците завладели по-голямата част от британските складове с храни и боеприпаси. В Кудара разбунтуваните войници-мюсюлмани от британския Кугистански полк сами изклали своите английски офицери.

    В Чарикар един полк гуркхи – елитни непалски стрелци на британска служба, бил обсаден в казармите си. След известно време бил принуден да ги напусне поради липса на вода, и по пътя към Кабул бил унищожен. В Чейндабад, между Кабул и Газни, бил изклан отрядът на капитан Уудбърн. Отрядът на капитан Фириз бил обсаден в Хайберските планини от няколко хиляди афганистанци и едва успял да се добере до Пешавар.

    Паникьосаният генерал Елфинстон виждал спасение само в отстъплението. Вместо да предприеме енергични действия, той започнал преговори с афганистанците. Междувременно британските войски гладували и постепенно напълно се деморализирали.

    Преговорите се влачели до безкрай. Английският представител Макнактън, поканен на среща с бунтовническия главатар Акбар Хан, бил предателски убит на 23 декември 1841 г. Отсечената му глава, набучена на пика, била разнасяна по улиците на града, а обезобразеното тяло се търкаляло три дни за радост на тълпата на кабулския пазар.

    В първия ден на 1842 г. договорът бил скрепен с печатите на 18 афганистански сердари (главатари). Англичаните предали всичките си пари в размер на 1 400 000 рупии, цялата артилерия с изключение на 9 оръдия, всички снаряди, всички болни и тежко ранени с двама лекари, и накрая 6-има офицери за заложници.

    Но обещаната по договора охрана от афганистански войски не била осигурена. Без да получи този конвой, Елфинстън решил да тръгне на свой риск. На 6 януари 1842 г. британските войски в състав 4.5 хиляди войници с 6 оръдия и 12 хиляди цивилни –обслужващ персонал, жени и деца излезли от Кабул, насочвайки се към клисурата Хурд-Кабул.

    Веднага щом опашката на колоната напуснала лагера, афганистанците започнали да я нападат. Скоро те пленили 5 оръдия и целият отряд бил обхванат от паника. Различните части сновели безцелно насам-натам. Ужким храбрите сикхи се предавали на тълпи. Афганистанските снайперисти обстрелвали колоната от високите планински върхове.

    Единственият оцелял от армията, доктор Били Брайдън пристига в Джелалабад на 13 януари 1842 година. Снимка: Уикипедия.

    Недалеч от Джалалабад, където се намирал генерал Сел с неговите части, афганистанците довършили унищожаването на отряда на Елфинстън. Самият той се предал, за да запази живота си.

    Онези, които се спасили в тази последна битка, измрели по-нататък от студа, глада и лишенията. От 16 хиляди души, напуснали Кабул, оцелял един-единствен човек – доктор Били Брайдън, който, ранен и напълно изтощен от глад, на 14 януари достигнал Джелалабад.

    Скоро приключила тази т. нар. Първа англо-афганистанска война. Тя струвала на Британия над 18 хиляди души, 25  милиона лири-стерлинги и позорно бягство от Афганистан.

    Замъкът Алморол

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Замъкът Алморол

    Този замък винаги бива включван в класациите за най-красивите средновековни европейски крепости.

    Замъкът Алмурол се намира насред река Тежу (исп. Тахо) в Централна Португалия, община Вила Нова да Баркиня, област Сантарейн. Гранитните му основи се издигат на 18 метра над нивото на реката, върху малък остров с дължина 310 и ширина 75 метра, точно при вливането в Тежу на нейния приток река Зéзере.

    Известен е преди всичко с военните си функции през ХІІ-ти век по време на португалската Реконкиста – в даден момент границата между християните и арабите минавала по Тежу и Алморол бил част от предната християнска защитна линия.

    Замъкът Алморол, Португалия. Снимка: Уикипедия

    Замъкът Алморол е чисто военно укрепление – без украшенията, кокетните кулички и прозорци от по-късната епоха на европейския Ренесанс. Било време на сражения, когато имало нужда от смели воини за безконечните битки, а не от елегантни контета за балове и танци. И замъците съответствали на епохата си.

    Той е един от най-представителните примери за военната архитектура от началото на кралство Португалия (основано през 1141 г.) и разцвета на Ордена на тамплиерите, чиято собственост бил.

    Смята се, че най-напред на това островче било построено римско укрепление през І-ви век пр. Хр. След ІІІ-ти век то бива заето отначало от алани, после от вестготи, докато през VІІІ-ми век го превземат арабите по време на нашествието им на Иберийския полуостров.

    Замъкът Алморол, Португалия. Снимка: Уикипедия

    В 1129 г. Алморол бил превзет от крал дон Афонсу Енрикеш (1112-1185), основателя на Португалия. Кралят го предал на рицарите от Ордена на тамплиерите със задължението да охраняват територията между реките Тежу и Мондего – тази територия днес е красивата португалска област Рибатежу, и да пазят подстъпите към тогавашната столица Коимбра. Именно по това време замъкът бил напълно възстановен под ръководството на магистъра на Ордена на тамплиерите за Португалия – прочутия дон Гуалдин Пайш, и придобил характерните черти на тамплиерската военна архитектура: четириъгълно пространство с високи здрави стени, подсилени от 9 кули. Каменна плоча, поставена до главната порта, съобщава, че новият му строеж е завършен през 1171, две години след окончателното завършване на резиденцията на тамплиерите в Португалия – замъка Томар, който се намира на около 20 км разстояние.  Подобни характеристики носят и замъците, негови съвременници: Иданя и Монсанто (на границата с Испания), Помбал, Тореш Новаш, Томар, Зезере – издигнати все по времето на дон Гуалдин Пайш.

    Тамплиерите го превръщат в здрав опорен пункт на река Тежу за контрол на търговския воден път, по който се превозвали стоки до Лисабон – зехтин, пшеница, месо, плодове и дървен материал.

    С напредването на Реконкистата на юг, отвъд Тежу, и след закриването на португалския клон на Ордена на тамплиерите през 1311 г., замъкът Алморол преминава към неговия наследник – Ордена на Христос (който съществува и до днес), а военното му значение постепенно намалява.

    По време на страшното земетресение от 1755 г., което разрушава изцяло столицата Лисабон, замъкът бил силно повреден.

    Замъкът Алморол, Португалия. Главната порта / вратата (гледана от вътрешността). Снимка: Уикипедия

    Той бил предаден на португалската армия през втората половина на ХІХ-ти век. Днес се намира под разпореждане на Инженерната военна школа в село Танкош. С указ от 16 юни 1910 г. е обявен за паметник от национално значение.

    По време на управлението на Антонио Салазар (1889-1970) за него се полагат големи грижи и тук се провеждат важни официални събития, насочени към укрепване на патриотизма и на уважението към историческото минало на португалската държава.

    Днес това е един от най-известните туристически обекти в Португалия. Може да бъде посетен от селищата Танкош, Арипиадо, Вила Нова да Баркиня; а най-често туристите тръгват към него от близкия град Томар, наричан до ден-днешен „градът на тамплиерите“.

    За замъка Алморол и досега се носят много легенди. Най-разпространената от тях гласи, че в далечното минало тук устройвали срещите си красиви дами, смели рицари и мъдри вълшебници.

    Сега всеки ден в 10.00 ч. войници издигат над замъка знамето на Португалия. Така и трябва да бъде – какъв замък може да е това, ако над него не се развяват знамена?

    Оумуамуа космически кораб на извънземна цивилизация ли е?

    iskamdaznam
    -
    0
    Оумуамуа космически кораб на извънземна цивилизация ли е?

    През 2015 г. в желанието си да открият други цивилизации няколко учени, сред които бил и прочутият английски астрофизик Стивън Хокинг, започнали поредицата проекти наречени Breaktrough Initiatives, с Юрий Милнер като спонсор. Така бил открит известният „астероид”.

    „Колкото повече изучавам този обект, толкова по-необикновен изглежда, карайки ме да мисля, че може да е изкуствено създадена сонда, изпратена от извънземна цивилизация.“. Това гласи имейла за Оумуамуа , който изпратил Льоб до руския милиардер Юрий Милнер. Тъй като Милнер се слави като човек, който се интересува от Космоса, било ясно, че ще иска да се включи в проекта.

    В изучаването на Оумуамуа участва и великият Стивън Хокинг. Докато наблюдавал пурообразният  500-метров „астероид“ разбрал, че не зависи от физичните закони и останалите космически тела не му влияят. Така Хокинг открил, че не става въпрос просто за астероид, а за космически кораб. Установено е, че се движи с около 26 километра в секунда по отворена хиперболична траектория. Направен е от метал или неизвестен вид скала и не остава прах след себе си. Освен това след по-внимателни наблюдения над космическият обект, учените установили, че той прави пълно завъртане на всеки седем часа – обикновено подобно действие би накарало други обекти да се самоунищожат. Астероида можел безпроблемно да премине покрай Слънцето. Освен това не бил покрит с лед.

    Оумуамуа се споменава за пръв път в интервю за израелския в. „Хаарец“.

    Ави Льоб, ръководител на харвардската катедра по Астрономия, който в. „Дейли експрес“ цитира, твърди, че Оумуамуа – първият по рода си открит пришълец може да е част от квадрилионите сонди на развитата в технологичен аспект извънземна цивилизация. Оумуамуа  е открит благодарение на телескопа Pan-STARRS 1 на Хаваите през октомври 2017 г. Името означава пратеник. Тъй като обекта има формата на пура и доста прилича на излязъл от „Среща с Рама“ на Артър Кларк извънземен кораб, се правят много предположения по негов адрес – от къде и защо е дошъл.

    Ави Льоб казва: „Няма начин да разберем дали става въпрос за активна технология или космически кораб, който вече не функционира, но продължава да се носи в пространството. Ако обаче Оумуамуа е сътворен заедно с цяла популация от подобни обекти, изстреляни напосоки, фактът, че го открихме говори, че създателите му са изпратили квадрилиони сонди към всяка звезда в Млечния път“.

    Според него ролята на учените е да открият всички извънземни общности, които най-вероятно са много на брой.

    Льоб допълва още, че: „Подходът ни в тази насока трябва да е по-скоро археологически. По същия начин, по който дълбаем земята в търсене на изчезнали култури, трябва да „копаем“ в космоса, за да открием съществуващи цивилизации извън нашата планета“.

    Установено било, че загадъчният обект не излъчва сигнали, които да го определят като „нещо повече от късче материя“. Това станало благодарение на „електронно подслушване“ на Оумуамуа, което се осъществило в края на декември 2017 и продължило 10 часа. Повечето учени са на мнение, че Оумуамуа е просто астероид, изстрелял се в междузвездното пространство преди милиони години. Нищо необичайно. Но дали това е така?

    Автор: Божидара Иванова

    1...808182...319Страница 81 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto