Още
    Начало Блог Страница 113

    Библиотекарките на коне по време на Голямата депресия

    С катастрофата на фондовата борса през 1929 година и 15-те милиона американци, които изгубват работата си, образованието и приспособимостта стават най-силните съюзници, които човек може да има.

    Банките, предприятията и фирмите затварят врати. Безработицата е широко разпространена. Буквално навсякъде. Училищата прекратяват работа, защото правителството не можело да си позволи да изплаща заплати на учителите и с това образованието било ограничено. Особено в селските райони, където обучението било „ударено“ най-силно. Голяма част от учениците трябвало да вървят пеш или на кон до класните стаи, но много от тях трябвало да помагат във фермите на родителите си и нямали възможност да посещават училище повече от няколко месеца годишно.

    Когато президентът Франклин Рузвелт се отправя към Овалния кабинет през 1933 г. той инициира програма, наречена „New Deal”, която всъщност е поредица от по-малки програми, целящи да възстановят икономиката и да помогнат на семействата да осигурят своите близки.

    Била създадена и правителствената агенция Works Progress Administration, благодарение на която на работа били наети милиони американци. Един от по-малките, но изключително креативни проекти, който агенцията стартира, е библиотеката „Pack Horse”. Около 1/3 от американското население нямало достъп до материалите на обществените библиотеки по онова време и мнозина никога не са притежавали книга през живота си.

    И така от 1935 до 1943 година екипи, състоящи се най-често от жени библиотекарки, били наети на работа по проекта „Pack Horse”, за да доставят книги на дълги разстояния на кон или мулета в малки селца и отдалечени райони, които били откъснати от големите градове и тяхното образование и подкрепа.

    Липсата на пътища и гъстота на населението увреждало районите по отношение на образованието, защото там имало не само по-малък брой училища, но и обществени библиотеки. Когато училищата затварят по време на Голямата депресия районът на Кентъки бил един от най-засегнатите като цели 31% от населението било неграмотно.

    „Парите не могат да изкоренят бедността, само образованието може.“

    Библиотеките работели по следния начин – някои дарявали книги и осигурявали места за съхранението им. Всеки кон-библиотека имал надзирател, който вземал даренията и сортирал книгите до превозвачите. Картонени кутии от сирене или регистрационни табели били използвани като каталози за книги. След това книгите били изпращани в различни райони в зависимост от предпочитанията на читателите в населените места.

    Тези библиотекари можели да носят по около 100 книги наведнъж. Те били доставяни до места, домове и училища, след което се събирали отново и се изпращали в друг район. В допълнение към всичко това, библиотекарите предлагали и уроци по четене. Първоначално хората гледали скептично на програмата и я отхвърляли, но библиотекарите били отдадени на работата си и посветени на борбата за образование и грамотност и често рецитирали на песимистите стихове от Библията. Това отпускало хората и изградило доверие помежду им, и в крайна сметка всички очаквали седмичните доставки на книги.

    Дарените книги варирали от философска литература до вестници и списания. Библията,, „Робинзон Крузо“ и произведенията на Марк Твен били сред най-търсените. Жените често търсели списания за здравето и отглеждането на деца. А самите малчугани, повечето от които никога не били притежавали книга, намирали четенето за изключително интересно занимание.

    Условията за „книжните дами“, както често били наричани библиотекарките, били доста сурови. Първоначално всяка от тях трябвало сама да си осигури кон или муле, с което да се придвижва. Пътуванията им били бавни и мъчителни, защото преминавали през опасни терени, дълбоки води или стръмни скали. И всичко това само за 28 долара месечно.

    Въпреки това, в повечето случаи те били единствените в семейството, които имали работа и трябвало да осигуряват домакинството. Програмата „Pack Horse” наела около 200 души, изгражда 30 библиотеки с книги, които достигали до около 100 000 жители.

    През 1943 година финансирането на проекта приключва. Интересното е, че дори до днес в някои райони в САЩ могат да бъдат забелязани библиотекари на кон. През 2014 година повече от 75 души обикалят Кентъки, за да даряват или разменят книги на гражданите.

    Вирджиния Хол – шпионинът с дървения крак

    Добрият шпионин се нуждае от много неща – разум, смелост, интелигентност. Мнозина биха сметнали, че подвижността също е изключително необходима, когато става дума за шпиониране, особено по време на Втората световна война, когато комуникацията е била силно ограничена, а мобилността от огромна важност. И все пак Вирджиния Хол, жена с дървен крак, е била една от най-неуловимите и успешни шпиони на Втората световна.

    Малцина предполагат, че Вирджиния ще се окаже включена в списъка на най-търсените личности на Гестапо. Израствайки в богато американско семейство, тя посещава престижни колежи и изучава различни езици с надеждата да стане дипломат. С богатство, класа и семейство, което стои зад нея, тя има възможност да бъде почти всичко, което пожелае. Вирджиния иска да се присъедини към United States Foreign Service като офицер, но приемните изпити се оказали твърде трудни за нея.

    През 1931 тя започва работа там като секретар на консула, надявайки се да се сдобие с опит, който да ѝ помогне да премине приемния изпит успешно. Вирджиния вече се проваля два пъти на изпита, затова осъзнава, че единствено работата в чужбина би могла да я научи на необходимото.

    Затова работи първо във Варшава, а след това в Турция. Именно в Турция тя се сдобива с прякора „Накуцващата дама“. По време на лов през 1933 Вирджиния се опитва да се покатери по една ограда, когато по случайност се прострелва в левия си крак, ранявайки го сериозно. Макар че е приета в болница веднага, кракът ѝ не може да бъде спасен заради започналата гангрена. Докторът е принуден да ампутира крака ѝ от коляното, оставяйки Вирджиния с дървен крак и огромен проблем – Foreign Service не приемали хора с ампутации.

    Въпреки това Вирджиния отново се кандидатира с надеждата да осъществи мечтата си. След няколкото неуспешни опита да обжалва това отхвърляне, Вирджиния трябвало да приеме ужасната истина – тя никога нямало да бъде офицер.

    Тази новина разбива сърцето ѝ, затова тя напуска работа и насочва вниманието си към Франция, вярвайки, че страната можела да ѝ предложи нещо, което да е в неин интерес. Вирджиния Хол пристига във Франция във възможно най-неподходящото време. Германия точно е започнала военната си кампания срещу Полша през 1939, а през 1940 насочва усилията си към Франция. По онова време Вирджиния е доброволец и става шофьор на линейка.

    Тя работи усърдно, но никоя линейка не може да предпази Франция от нацистка Германия. Тогава Вирджиния се отправя към Великобритания, надявайки се там да открие работа, която да ѝ позволи директно да се бори срещу немските окупатори. Тя успява да се добере до американското посолство, където я очакват няколко мъже, които искат да разберат всеки детайл от това, което е видяла във Франция.

    След като разкрива информацията, която има, на Вирджиния ѝ е предложена работа като чиновник, работещ с кодове. Предложението на се различавало особено от това, което тя е вършила досега – то нямало да задоволи желанието ѝ за приключения.

    Затова Вирджиния си намира по-добра работа – в британското Управление за специални операции. Тяхната цел била да проникват, саботират и провеждат реконструкция на окупираните от нацистите територии в Европа. Вирджиния намира шпионската работа за много по-интригуваща, отколкото работата в офис, затова след като преминава през интензивно обучение, тя е изпратена във Франция през 1941 година. Сега тя се подвизава с кодовото име Жермен.

    Времето, което прекарва във Франция било изключително ползотворно. Докато повечето агенти работят в продължение на около 3 месеца, Вирджиния посвещава цели 15 в организиране на нападения, събиране на информация, планиране на атаки с цел саботаж, както и освобождаване на военнопленници. Тя е изключително ефективна в работата си и по този начин предизвика гнева на Гестапо.

    Вирджиния не се заблуждава и знае, че ако бъде заловена, ще бъде брутално измъчвана и безцеремонно екзекутирана заради действията си. Но това не я спира. Гестапо започва издирването ѝ чрез разпространяване на нейни снимки, пръснати из цяла Франция. През този период Вирджиния напуска Франция и се отправя към Испания, където прекарва известно време – път, който тя изминава съвсем сама.

    Когато най-накрая е в безопасност, тя изпраща съобщение до своите началници в Лондон, предупреждавайки ги за пътуването. Тя пише, че се надява, че „Кътбърт“ няма да ѝ създава проблеми – име, което тя дава на дървения си крак. От Управлението за специални операции не знаели кой е „Кътбърт“, затова ѝ препоръчват да го елиминира, ако това стане необходимо.

    При завръщането на Вирджиния британците я приветстват като герой, но не ѝ позволяват да се върне на поста си във Франция, тъй като от Гестапо все още я издирват и рискът бил прекалено висок. Тогава тя напуска Управлението за специални операции и се присъединява към новосъздаденото Управление на стратегическите сили – предшественикът на ЦРУ.

    Връщайки се във Франция с помощта на Управлението на стратегическите сили, тя получава нареждане да подпомага организацията на френската съпротива. Благодарение на предишния си опит, тя разполага с множество контакти и информация, която би могла да помогне на съпротивата.  Вирджиния продължава шпионската си работа до края на войната през 1945 като не е заловена от Гестапо нито веднъж.

    След войната тя отново се опитва да сбъдне мечтата си и да работи за Foreign Service, но това не било възможно заради бюджетните проблеми на отдела. Вместо това тя започва работа в ЦРУ, където работи до 60-годишна възраст.

    В края на краищата Вирджиния Хол е избрала да бъде някой. Тя можеше да е известна личност от висшето общество или учен, но тези неща не представлявали за нея интерес толкова, колкото да бъде един от най-успешните шпиони на Втората световна война.

    Любопитни факти за държавата Тувалу

    Тувалу е островна държава, разположена в южния Тихи океан.

    Официалното име на страната е Тувалу.

    Най-близките ѝ съседи са Соломоновите острови на югозапад, Науру на северозапад, Кирибари на север, Токелау на изток, Уолис и Футуна на югоизток и Фиджи на юг.

    Тувалу се намира на 4000 километра североизточно от Австралия като е разположена почти на половината от пътя между Хаваи и Австралия.

    В страната има два официални езика – тувалуански и английски.

    При последното преброяване от 2017 година в Тувалу живеят 10 045 души.

    Тувалу е четвъртата най-малка страна по площ (26 кв.км), следвайки Ватикана, Монако и Науру.

    Тувалу е вулканичен архипелаг, който се състои от три коралови острова: Нанумана, Ниутао и Ниулакита, както и от 6 атола – Фунафути, Нанумеа, Нуи, Нукуфетау, Нукулаелае и Ваитупу.

    Максималната надморска височина в страната е 4.6 метра, която се намира в Ниулакита. Поради тази причина Тувалу е на второ място (след Малдиви) в списъка за най-малка максимална надморска височина.

    Красивата страна с тюркоазено синя вода и перфектни плажове е малко известна за туристите, затова Тувалу е сред най-рядко посещаваните страни в света (само около 2000 души годишно).

    Там климатът е влажен, а средната годишна температура е 30 градуса по Целзий. Почти няма смяна на сезоните или ако има, тази промяна е неосезаема за хората.

    В Тувалу има два периода, които са като сезони – това са влажният сезон (от ноември до април) и сухият сезон (от май до октомври).

    В така наречения предевропейски период се смята, че е имало чести пътувания с кану сред островите от региона, включително Самоа и Тонга. Осем от общо 9-те острова на Тувалу били заселени. От там идва и името на държавата, което на техния език означава „осемте, които стоят заедно“.

    Европейците посещават Тувалу за първи път на 16.01.1568 година по време на пътуването на Алваро де Менданя де Нейра от Испания, който преминал край бреговете на остров Нуи, наричайки го Isla de Jesús (Островът на Исус).

    През 1819 година остров Фунуфати е наречен Елис Айлънд. Името Елис по-късно е дадено от географа Александър Джордж Финфли и на всичките 9 острова.

    Островитепопадат под британска сфера на влияние в края на 19 век, когато всеки от тогава наречените Елис Айлънд е обявен за Британски протекторат от капитана на кораба “Curacoa”.

    Островите са Британски протекторат от 1892 до 1916 година като част от British Western Pacific Territories, а по-късно като част от Острови Гилбърт и Елис – от 1916 до 1974.

    През 1974 година жителите на островите гласуват за отделяне от Великобритания и за получаване на независимост от нея като се отделят от остров Гилбърт, който след това получава името Кирибати.

    Тувалу получава своята пълна независимост на 1.10.1978 година.

    На 5.09.2000 година Тувалу става 189-ят член на ООН.

    Жителите на страната се занимават основно с агрикултура и риболов.

    Един от най-големите източници на приходи е от техния домейн от първо ниво .tv.

    Най-шороко разпространените култури в Тувалу са кокосът и растението таро.

    Кухнята на Тували се базира основно на кокосовите орехи и многобройните видове риби, които местните могат да ловят в океана и лагуните на атолите.

    На островите престъпността е сведена до минимум, там няма заплахи от терористични атаки, а страната не разполага с военна сила.

    Транспортът в Тувалу е ограничен като общата дължина на пътищата е 8 километра.

    Глобалното затопляне е основната заплаха за страната, тъй като средната ѝ надморска височина е по-малко от 2 метра. Това означава, че Тувалу може да е сред първите страни, които да изпитат отрицателните ефекти на покачването на морските нива.

    В Тувалу няма почти никакви бозайници, макар че могат да се срещнат някои видове прилепи, които са пристигнали там преди хиляди години.

    Традиционният спорт в страната е „kilikiti”, който силно наподобява крикета.

    Джейн Шор – вдъхновението за сцената с „Пътя на срама“ от „Игра на тронове“

    През вековете, освен на ласките на любимия си, любовниците на кралете се радвали на определени облаги – бижута и други дарове, имоти и дори позиции в двора за нейни близки и роднини.

    Но когато въпросният крал загинел нещата ставали опасни много, много бързо. Често наследниците и останалите му законни роднини се отнасяли изключително враждебно към бившата любимка на краля. И тъй като тя вече не разполагала с неговата закрила, усмивките се превръщали в злобни погледи.

    Един такъв пример е Алис Перърс, любовницата на Едуард III, описана като “разпусната жена“ от историците. Но благодарение на аферата ѝ с много по-възрастния от нея крал, тя станала най-богатата жена в Англия. Съществува история, най-вероятно невярна, но все пак любопитна, според която, когато Едуард III легнал на предсмъртното си легло през 1377 година, а Алис Перърс вместо да се грижи за него, била заета да сваля пръстените от ръцете му. Не е ясно дали това действително се е случило, но е сигурно, че след като кралят бил обявен за мъртъв, Алис била прогонена от кралството, а земите ѝ били конфискувани.

    Едуард III

    Три века по-късно, когато Чалрз II умирал, той мислел единствено за съдбата на една от своите любовници. Чарлз II повикал брат си – бъдещия крал Джеймс II и го умолявал да не оставя „бедната Нели да умре от глад“. В продължение на години кралят имал афера с любовницата си Нел Гуин, която била актриса. Джеймс II не е сред любимите управници на Англия, но изплаща дълговете на Нел и ѝ дава пенсия преди тя да почине от сифилис през 1687 – три години след смъртта на Чалрз II.

    Нел Гуин

    Но любовницата, която имала най-лош късмет от всички, след като изгубва защитата на своя крал, е Джейн Шор – метресата на крал Едуард IV. Всъщност изпитанието на Шор е толкова популярно, че именно то вдъхновява Джордж Р. Р. Мартин за сцената с „Пътя на срама“, изминат от Церсей Ланистър. Авторът споделя пред “Entertainment Weekly”, че е базирал конкретно тази част с Церсей на Джейн Шор, която била наказана по същия начин, след като нейният любим крал загинал.

    „Било е наказание срещу жените с цел да пречупят тяхната гордост. А Церсей се определена със своята гордост“ – казва Мартин. В „Игра на тронове“ Церсей Ланистър е принудена да премине гола по улиците, докато междувременно чува виковете „Срам! Срам! Срам!“ от тълпата.

    Джейн Шор по „пътя на срама“

    Джейн Шор, която преминава по истински „път на срама“ през 1483 година, била жестоко унижена, но ранният ѝ живот изглеждал добър. Тя е родена с името Елизабет Ламбърт, а баща ѝ бил търговец на тъкани. На младини Елизабет е омъжена за проспериращия златар Уилям Шор, а след развода си се запознава с краля.

    Едуард IV бил истински донжуан. Той сключва таен брак с вдовицата Елизабет Уудвил, след като усилено се опитвал да я направи своя любовница. Тя обаче го заплашва, че ще се самоубие, ако той не я направи своя съпруга. От брака си Едуард IV и Елизабет имат много деца и двамата изглеждат щастливи заедно, но кралят продължава да поддържа афери с различни жени. Той дори станал известен с това, че се отказвал от тях внезапно, както и че ги „предавал“ на приятелите си, което изключително много разстройвало дамите.

    Но ако Едуард IV истински е обичал някоя от своите метреси, това била Джейн Шор. Тя била великолепна, наричали я „Розата на Лондон“. Връзката ѝ с краля започва през 1476  и двамата остават заедно до неговата смърт. Някои вярват, че Едуард IV наричал Джейн своята „най-щастлива“ метреса – тя била мила, любезна и със страхотно чувство за хумор.

    Едуард IV

    Едуард IV се разболява на 40-годишна възраст и умира на 14.04.1483 година. Джейн била шокирана, но все пак в началото успява да се погрижи за бъдещето си, осъществявайки връзки както с един от синовете на Едуард IV – Томас Грей, така и с най-близкия приятел на починалия крал – Уилям Хейстингс.

    Атаката срещу Джейн Шор не идвала от вдовицата на краля Елизабет Уудвил, нито от нейните деца, а от по-малкия му брат Ричард III. Джейн била публично обявена за „срамна и злочеста жена“.

    Ричард III сяда на трона, въпреки че наследници на Едуард IV са синовете му Едуард V и брат му Ричард. Двете момчета обаче били затворени в Тауър. Тяхната съдба е неизвестна.

    Ричард III бил ненавиждан от мнозина и особено от кралица Елизабет, която се страхувала от него и дори избягала в Уестминстърското абатство, търсейки убежище. След като са образувани някои конспирации срещу него, Ричард III решава да предприеме действия. Без съдебен процес той обвинява Уилям Хейстингс в предателство и той е екзекутиран в рамките на няколко часа след присъдата.

    Ричард III

    Джейн Шор е обвинена в това, че е пренасяла съобщения между кралица Елизабет и Хейстингс, чрез които те са поддържали заговора срещу Ричард III. Наказанието ѝ било покаяние по улиците на Лондон.

    Тя била принудена да мине през града, облечена единствено с едно наметало и свещ в ръка. Тълпата ѝ се присмивала и подигравала, но тя не е наранена физически.

    След „Пътя на срама“ Джейн била изпратена в затвора Лъдгейт. Там тя получава писмо от един от доверениците на Едуард IV – Томас Линам, който урежда нейното освобождаване и се жени за нея. Когато Томас Мор среща Джейн вече като възрастна жена, той пише, че красотата ѝ все още не била увехнала.

    Историята не ни разказва как Джейн Шор се е възстановила след нейния „път на срама“, но актрисата Лина Хийди, която играе ролята на Церсей Ланистър в „Игра на тронове“ казва пред интервюиращите, че ѝ е било страшно трудно да заснеме сцената. „Не мисля, че някой заслужава подобно отношение“ – казва тя.

    Хуни срещу римляни – битката при Каталаунските полета

    Битката при Каталаунските полета е решаваща битка между силите на Римската империя под управлението на Флавий Аеций и тези на хуните под управлението на Атила. Конфликтът се случва на 20.06.451 година в Галия (днешна Франция) в района на Шампан.

    Предисторията

    Римската империя се бори да запази целостта си още от Кризата в Римската империя през 3 век, белязана от размирици, гражданска война и разбиване на империята в три отделни района. Император Диоклециан обединява районите, но скоро открива, че империята е голяма и трудна за управление, затова я разделя на Западна Римска империя със столица Равена и Източна Римска империя със столица Византия (по-късно Константинопол).

    През 4 век хуните са освободени от Казахстан от монголите и тяхното изселване скоро се превръща в нахлуване като те унищожават всички региони, в които навлизат.

    Римската армия се състояла предимно от хора, които не били римляни още от 212 година, когато император Каракала дава гражданство на всички свободни хора в границите на империята. Хуните често били наемани от Римската империя, така че имало хуни, които служели на Рим, докато други хуни нахлували в нейната територия.

    Нахлуващите хуни нямали друга цел, освен унищожение и плячкосване, а Рим не разполагал със средствата да се бори със сила, дошла от нищото, за да ограби земята и да изчезне така внезапно, както се е появила. През 408 водачът на хуните Улдин почти напълно ограбил Тракия и тъй като Римската империя не можела да направи нищо, се опитала да плати, за да получи мир. Улдин поискал много висока цена и Рим предлага да закупи подчинените му. Този метод за поддържане на мира е успешен и се превръща в предпочитана практика от страна на Рим в отношенията им с хуните. Но макар да представлявали огромна заплаха, хуните нямали силен лидер с ясна цел. Тогава Атила идва на власт.

    Атила поема контрола над хунските сили през 433 година. Заедно с брат си Бледа, Атила показва, че сега Рим има наистина опасен противник в негово лице. Атила и Бледа нарушават договора на Маргус от 439, според който хуните нямат право да атакуват римски територии, като в замяна на това ще получат огромна парична сума. Хуните атакуват сасанидите известно време, но скоро се обръщат отново към Рим. Вярвайки, че Атила ще спази договора, Римската империя изтегля войските си и ги изпраща срещу вандалите, заплашващи интересите на империята в Северна Африка и Сицилия. Узнавайки, че пътят е чист, братята започват своята атака през 441 като нападат и ограбват всеки град, в който нахлуват.

    Тяхната офанзива е още по-успешна и поради факта, че е неочаквана. Римският император Теодосий II бил толкова убеден, че хуните ще спазят договора, че отказвал да се вслуша в съветниците си, които предполагали обратното. Малко след тази атака Атила убива Бледа и поема контрол над управлението на хуните.

    През 450 г. сестрата на Валентиниан I – Хонория се опитва да избяга, уреждайки си брак с римски сенатор и изпраща съобщение на Атила, заедно с годежния си пръстен, молейки го за помощ. Макар че едва ли е имал намерение да се жени за Хонория, Атила решава, че съобщението е предложение за брак, като в замяна на него той иска половината от Западна Римска империя като нейна зестра. Когато Валентиниан I узнава какво е сторила сестра му, казва на Атила, че всичко е грешка, но Атила твърди, че предложението е легитимно, че той е приел и че ще претендира за своята булка. Той мобилизира армията си и се отправя към столицата на империята.

    Флавий Аеций бил подготвен за нападение няколко години преди събитието. Той бил пленник на хуните като малък, говорел езика им и разбирал културата им.

    През 451 Атила се отправя към Галия, ограбвайки всеки град, през който премине. Той пристига в Орлеан навреме, прекъсва обсадата и убеждава крал Сангибан да се присъедини към него. След това се отправя на север, за да намери подходящ район, оставяйки зад себе си армия от около 15 000 войници, които били напълно победени при битка, организирана от Аеций, който след това последвал Атила.

    Битката при Каталаунските полета

    Атила избира място край река Марне. Той поставя остготите войници от ляво, отдясно гепидите, а хуните в центъра. Макар че Атила пристига на мястото пръв, той избира по-ниската част на полето, най-вероятно смятайки да привлече надолу римските воини и да ги унищожи със стрелците и кавалерията си. Тъй като точното местоположение на Каталаунските полета не е ясно, никой не може да каже със сигурност защо Атила е направил този избор.

    Тъй като армиите били разположени по такъв начин, че се смесвали една с друга, историкът Кели Деврис пише, че битката „станала ожесточена, объркваща, чудовищна, безпощадна –борба, каквато никога преди това не е имало.“

    Аеций обаче попада в неудобно положение. Вестготите се били присъединили към него, само защото смятали, че хуните са по-голяма заплаха от Рим. Ако хуните бъдат елиминирани, вече нямало смисъл от съюза между вестготите и римляните и Аеций се опасявал, че техният крал Торизмунд и по-силната му армия ще го победят и ще се насочат към Равена. Затова той предлага да се справи сам с хуните, а Торизмунд да се върне у дома и да подсигури властта си. Торизмунд се съгласява и Аеций, останал сам, събира войските си и тихо напуска бойното поле. Атила очаква атака, но когато вижда, че такава няма, му съобщават, че опонентите му са изчезнали.

    Атила също се прибира у дома и мнозина смятат, че между двамата воюващи е имало някакво споразумение, за което не е известно. Макар обикновено битката да се счита за победа за римляните, фактът, че хуните са оставени необезпокоявани в техния лагер, без да са дадени, приети или отказани каквито и да било условия, кара някои историци да смятат, че тази битка всъщност е победа за хуните или най-малкото равенство между двете страни.

    Три години след Битката при Каталунските полета Атила и Аеций са мъртви. Аеций е убит от Валентиниан при изблик на внезапна агресия през 454, а Атила умира година по-рано при кръвоизлив от носа след пиршество.

    Източник: ancient.eu

    „Епос за Гилгамеш“ – в търсене на вечен живот и смисъла в него

    Гилгамеш е полумитичен (неговото съществуване е спорно) крал на Урук в Месопотамия, който е най-познат от „Епос за Гилгамеш“ (написан около 2150 – 1400 г.пр.н.е.). Великото шумерско/вавилонско произведение изпреварва Омир с около 1500 години и следователно е считано за най-старото литературно произведение.

    Мотивът за търсенето на смисъл в живота за първи път е описан в „Епос за Гилгамеш“, където героят крал Гилгамеш напуска кралството си след смъртта на неговия добър приятел Енкиду, за да открие мистичния Утнапищим и да се сдобие с вечен живот. Страхът на Гилгамеш от смъртта всъщност е страх от това животът му да не остане без смисъл и макар че не успява да се сдобие с безсмъртие, самото му търсене дава смисъл на живота му. Тази тема е била изследвана и използвана от писатели и философи от античността до ден-днешен.

    Легендарен цар

    Смята се, че бащата на Гилгамеш е свещеникът крал Лугалбанда (който е включен в две шумерски поеми, написани преди „Епос за Гилгамеш“), а майка му е богинята Нинсун (Свята Майка и Велика Кралица). Според това Гилгамеш е бил полубог, който имал изключително дълъг живот и притежавал огромна, нечовешка сила.

    Познат като „Билгамеш“ сред шумерите, „Гилгамос“ в Гърция и тясно свързан с образа на Думузи от шумерската поема „Спускането на Инана“ или „Спускането на Инана до подземния свят“, Гилгамеш е приет като историческия пети цар на Урук, който управлявал през 26 век пр.н.е. Неговото влияние било толкова голямо, че митовете за божествения му произход стават изключително популярни и в крайна сметка се превръщат в притчите, описани в „Епос за Гилгамеш“.

    По-късно мнозина царе ще свързват името и произхода си с тези на Гилгамеш. Най-известният сред тях е Шулги (2029 – 1982 г.пр.н.е.), който е считан за най-великият крал на Ур през Третия период. Той твърдял, че Лугалбанда и Нинсун са негови родители, а Гилгамеш негов брат.

    Произход на текста

    Акадската версия на текста е открита в Ниневия сред руините на библиотеката на Ашурбанипал през 1849 година от археолога Остин Хенри Леърд. Неговата експедиция била част от инициатива на европейски институции и правителства от средата на 19 век, които финансирали археологически изследвания и разкопки в Месопотамия с цел откриване на физически доказателства, които да потвърдят описаните в Библията събития. Това, което тези археолози откриват обаче е, че Библията, която дотогава била считана за най-древната книга в света, всъщност съвсем не била най-старата, а преди нея имало множество шумерски текстове.

    Авторът на версията на „Епос за Гилгамеш“, която Леърд открива, е вавилонскят писател Sĭn-lēqi-unninni ( пишел през около 1300-1000 г.пр.н.е.) за когото се смятало, че е първият автор, познат по име, преди да бъдат открити произведенията на Енхедуана (2285 – 2250 г.пр.н.е.) – дъщерята на Саргон Велики. Sĭn-lēqi-unninni е имал от къде да черпи информация, тъй като до времето, в което той започва да пише, Гилгамеш вече е бил популярен герой в продължение на векове.

    В шумерската притча „Инана и дървото Хулупу“, в която Инана посява дърво в градината си, което обаче ѝ създава проблеми, Гилгамеш се появява като нейния лоялен брат, който ѝ помага. Други притчи, споменаващи Гилгамеш, също го представят като велик герой и в крайна сметка кралят получава статут на божество. За него се вярвало, че е брат на Инана – вероятно една от най-популярните богини на Месопотамия. Молитви, изписани върху глинени плочи, биват отправени към Гилгамеш, тъй като някои вярвали, че той е съдник в отвъдния живот.

    „Епос за Гилгамеш“

    В „Епос за Гилгамеш“ боговете смятали, че великият крал е твърде горд и арогантен, затова решават да му дадат урок, изпращайки дивия човек Енкиду да го смири. Енкиду и Гилгамеш, след ожесточена битка, в която никой не побеждава, стават приятели и заедно преживяват своите приключения.

    Заедно те убиват Хумбава – демонът на Кедровата гора и това привлича вниманието на Инана (изписана с нейното акадско/вавилонско име Ищар в епоса). Инана се опитва да съблазни Гилгамеш, но той я отхвърля, напомняйки ѝ за всички други мъже, които тя имала за любовници, чиито живот е завършил зле. Инана е разярена и изпраща своя зет Небесния бик на земята, за да унищожи Гилгамеш. Енкиду помага на своя приятел и убива Небесния бик, но по този начин обижда боговете и те го осъждат на смърт.

    След кончината на приятеля си, в която той вижда своята собствена смърт, Гилгамеш се пита какъв е смисъла на живота и каква е цената на човешките постижения в лицето на безвъзвратното унищожение. Тогава той тръгва в търсене на смисъл на живота и на начин, по който да победи смъртта. В крайна сметка открива Утнапищим, който му дава два шанса да се сдобие с безсмъртие. Гиламеш се проваля и в двата – първо не успява да остане буден за 6 дни и 6 нощи, а след това не успява да предпази едно магическо растение и змия го изяжда, докато Гилгамеш спи. Тогава той е принуден да се прибере у дома, където пише историята за приключенията си.

    Гилгамеш вдъхва надежда, че макар човек да не може да живее вечно, изборите, които прави в живота, оказват влияние върху животите на другите. Неговото търсене на смисъл всъщност се превръща в смисъла на живота му и то продължава да вдъхновява онези, които осъзнават колко е вечна вътрешната борба на човека.

    Източник: ancient.eu

    Горилата Коко, която използваше жестомимичен език, почина на 46 години

    Коко, горилата, която успя да спечели хиляди сърца, почина спокойно в съня си на 46-годишна възраст. The Gorilla Foundation, които са отговорни за грижите към Коко, съобщават тъжната новина на 20.06.2018 година.

    Нейните необичайни разбирания към английския и способността ѝ да използва жестомимичен език, който включва повече от 1000 думи, привличат вниманието на света към застрашените горили и помагат за осведомеността по проблемите на приматите в продължение на десетилетия.

    Коко

    „Коко докосна живота на милиони и беше като посланик на всички горили, икона за комуникацията между видовете, както и за съпричастността помежду им. Тя беше обичана и ще ни липсва ужасно много“ – заявяват представители на The Gorilla Foundation.

    Коко помага в насочването на вниманието на обществеността към положението на застрашените човекоподобни маймуни в дивата природа. Gorilla gorilla gorilla е един от двата подвида Обикновена горила (Gorilla gorilla) и макар че са защитени видове, все още са твърде уязвими заради човешката дейност. Всъщност учените предупреждават, че ако текущите заплахи продължават да застрашават горилите, половината от популацията им най-вероятно ще изчезне до 2040 година.

    Gorilla gorilla gorilla

    Горилата Коко е родена в Зоопарка в Сан Франциско на 4.07.1971 година и когато е само на 1 година е представена на Франсин Патерсън – понастоящем президент и директор по проучванията в The Gorilla Foundation. Патерсън, която по онова време е кандидат за докторант по психология на развитието в Станфордския университет в Калифорния, започва да учи малката горила модифицирана форма на жестомимичен американски английски език, като по този начин стартира най-дългото междувидово комуникационно проучване в историята.

    Патерсън запазва изключително близки отношения и дълбока връзка с Коко до края на живота ѝ, продължавайки да разговаря с нея, да наблюдава и записва поведението ѝ, както и да приготвя храната ѝ, съобщава Radio Times.

    Първите думи, на които Патерсън учи Коко, са „ям“, „пия“ и „още“, а с течение на годините горилата научава стотици думи, които да съчетава в изрази. В крайна сметка Коко придобива речник, който включва над 1000 символа и демонстрира познания за около 2000 английски думи.

    Въпреки това, някои от методите на Патерсън за комуникация с горилата са по-противоречиви. През 2005 година две бивши служителки заплашват със съд фондацията, като твърдят, че са били освободени от работа, след като отхвърлят предложението на Патерсън да изложат на показ гърдите си пред горилата – нещо, което самата Патерсън често вършела, защото това е начин, по който се установява доверие у приматите.

    През годините многобройните опити Коко да се чифтоса и евентуално да предаде комуникационните си умения на малките си, са били неуспешни. Нейният партньор, 181-килограмова горила от мъжки пол на име Ндуме, който е приет във фондацията през 1991 година, е все още жив, но неговият начин на комуникация е ограничен до „естествени за горилите жестове“  – споделят от The Gorilla Foundation.

    Източник: livescience.com

    Рой Съливан – оцелява след 7 удара от светкавица, но сам отнема живота си

    Рой е роден в окръг Грийн, Охайо през 1912 година. Той е четвърто от общо 11 деца и цял живот обожавал заниманията на открито и природата. Образованието не било приоритет в живота на Рой и той така и не завършва гимназия, но използва знанията си за заобикалящия го свят изключително добре. Той се присъединява към правителствената агенция “Civilian Conservation Corps”, където работи по създаването на Национален парк “Шенъндоа“ във Вирджиния. Когато паркът е отворен през 1936 година Рой става горски рейнджър в него и остава там до пенсионирането си.

    Макар че работата му в парка го поставяла в по-голям риск от удар от светкавица, отколкото обикновените граждани, няма обяснение за това как, въпреки че шансовете са 4.15 на 100 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000, Съливан бива ударен от светкавица цели 7 пъти и оцелява, за да разкаже преживяното.

    Първият удар се случва през 1942 година, когато Рой е на пост в пожарната кула Millers Head в Националния парк „Шенъндоа“.  Светкавици удрят кулата няколко пъти като в крайна сметка избухва пожар. Рой се опитва да избяга, но самият той е ударен само на няколко метра от кулата. Част от крака му е изгорен, а навсякъде около него има кръв. Той разказва, че това е най-лошият от всички удари.

    Снимка: allthatisinteresting.com

    27 години по-късно през юли 1969 Рой отново е на работа. Този път той шофира по планински път, когато светкавица го удря през отворения прозорец на автомобила му. Косата му се подпалва и Рой губи съзнание. Автомобилът продължава да се движи бавно напред, докато в крайна сметка спира почти до ръба на една скала.

    През следващата 1970 година Рой стои в двора на собствения си дом, когато светкавица удря близкия трансформатор, след което „отскача“ към самия него. След този случай Рой има белези от изгаряния по лявото си рамо.

    Четвъртият и петият удар отново се случват по време на работа. През 1972 година Рой е в парка, когато го удря светкавица, която отново подпалва косата му. Той започва да полага мокри кърпи на главата си, за да угаси пламъците. През август 1973 Съливан е в парка, когато забелязва, че се задава буря. Той се опитва да избяга още в момента, в който вижда буреносния облак, но не успява и отново е ударен от светкавица. След този инцидент Рой започва да вярва, че у самия него има нещо, което привлича светкавиците. „Никога не съм бил страхливец. Но… когато чуя, че приближава буря, започвам леко да треперя“ – разказва той.

    Все пак неговото предположение се оказва вярно, защото Съливан бил ударен още 2 пъти. На 5.06.1976 година той отново се опитва да избяга от буреносните облаци в небето, които изглежда го преследвали, но не успява и този път е ранен глезенът му.

    Последният удар се случва на 25.06.1977 година, докато Рой е на риболов. За пореден път го удря светкавица, отново изгаряйки косата му, заедно със стомаха и гърдите му. И като че ли това не било предостатъчно нещастие за него, но след като това се случва, Рой забелязва приближаваща се мечка, която се опитва да открадне уловената от него риба. Той, страдащ от болката от светкавицата, бил принуден да удари мечката и да избяга от нея с автомобила си.

    Оказва се, че Рой Съливан е или най-големият късметлия или човекът с най-лош късмет – зависи от кой ъгъл разглеждаме историята му. В по-късния етап от живота си той бил избягван от познатите си, тъй като те се опасявали, че и тях може да ги сподели същата съдба.

    Въпреки че е ударен от светкавица цели 7 пъти, Рой живее до 72-годишна възраст.

    За съжаление, на 28.09.1983 година Рой Съливан се самоубива, прострелвайки се в главата с пушка. По официални данни той отнема живота си заради депресия, причинена от несподелена любов.

    Рой Съливан е включен в Рекордите на Гинес като човекът, ударен от светкавица най-много пъти.

    Източник: allthatisinteresting.com

    Символът Анкх – един от най-известните символи от древен Египет

    Анкх е един от най-известните символи от древен Египет, който е познат като „ключът на живота“ или „кръстът на живота“. Той датира от Архаичния период на Египет (около 3150 – 2613 г.пр.н.е) и представлява кръст с отвор на горната част, който може да бъде декориран с различни орнаменти, но най-често представлява семпъл и изчистен златен кръст. Символът е египетски йероглиф за „живот“ или „дъхът на живота“ и тъй като египтяните вярват, че земното пътуване на човека е само част от вечния му живот, Анкх символизира както смъртното съществуване, така и задгробния живот. Анкх е един от многото символи на Египет, често свързван с други два – Джед и Уас, които обикновено можем да видим изобразени в ръцете на богове или носени като амулети.

    Символът Анкх

    Това, че Анкх се свързва със задробния живот, превръща символа в изключително силен и могъщ за коптските православни християни от Египет, живели през 4 век, които го възприемат като свой собствен. Тази употреба на Анкх като символ на обещанието на Христос за вечен живот чрез вяра в неговата жертва и възкресение е най-вероятно началото на християнското използване на кръста като символ на вярата и до днес. Ранните християни в Рим и на други места използвали символа за плодородие (рибата) като знак за тяхната вяра. Анкх, който вече бил утвърден символ на вечния живот бил лесно бил свързан с християнската вяра и останал символ на религията.

    Символът на плодородието, който бил използван от ранните християни

    Произход и значение

    Произходът на Анкх не е известен. Египтологът и езиковед Сър Алън Гардинър предполага, че знакът произхожда от каишите на сандалите, които египтяните носели като отворът всъщност представлява дупката, през която минава глезенът на крака. Гардинър стига до това заключение, тъй като египетската дума за сандал е „nkh”, както и защото сандалите са били огромна част от живота на древните египтяни. Въпреки това тази теория никога не получава достатъчна признателност.

    Теорията на египтолога Ернест Уолис Бъдж, който твърди, че символът произхожда от колана на богинята Изида, е по-приета, но не официално. Уолис Бъдж свързва Анкх с „tjet” – „възелът на Изида“ – церемониален пояс или колан, за който се смятало, че изобразява женски гениталии или плодородието. Египтологът Волфхарт Вестендорф подкрепя теорията на Бъдж, отбелязвайки външното сходство между Анкх и „tjet”, както и факта, че и двата знака са от ранна дата в историята на Египет. Анкх винаги е бил свързван с живота, обещанието за безсмъртие, Слънцето, плодородието и светлината.

    Изида

    Авторката Адел Нозедар пише: „Огромният смисъл, който може да се придаде на този иначе прост символ, е вдъхновяващ. Анкх олицетворява мъжките и женските гениталии, Слънцето, което идва над хоризонта и съединението на небето и земята. Тази връзка със Слънцето означава, че обикновено символът е изобразяван в злато, цветът на Слънцето и никога в сребро – цветът на Луната. Приликата му с ключ дава представа за друг смисъл на този магически символ. Египтяните вярвали, че отвъдният живот е също толкова ценен, колкото и настоящия, а Анкх е представлявал ключът към портите на смъртта и това, което се простира отвъд.“

    Именно поради тази причина символът фигурира толкова често сред рисунките в гробниците. Божества като Анубис и Изида често са изобразявани с Анкх. Богинята Маат пък държи по един от тези символи в двете си ръце, а бог Озирис държи Анкх на почти всички от изображенията му в гробниците.

    Анкх и богинята Изида

    Анкх става най-популярен в Египет през Архаичния период с нарастването на култа към боговете Изида и Озирис. Култът към Озирис бил най-популярният в Египет, докато не се появява този към божеството Изида. Макар тя да разказва същата история и да обещава същите награди, почитта към нея започва да доминира и с времето Озирис се превръща във второстепенен бог. В началото на Архаичния период обаче, Озирис все още не е бил „изместен“ от Изида и почитта към него доминирала, тъй като той бил богът, който умира, но се връща към живота. Следователно той носел живот на другите. По онова време Изида е богиня-майка, която скоро била присъединена към историята като преданата съпруга на Озирис, която го спасява от смъртта, след като Сет го убива.

    Култът към Изида обещавал вечен живот чрез прераждане. Точно както тя спасила съпруга си Озирис от смъртта, така можела да спаси всеки, който повярва в нея. Много от египетските богове са изобразявани с Анкх, но най-често това е именно Изида.

    По време на Старото царство в Египет Анкхът вече бил утвърден и мощен символ на вечния живот. Мъртвите били наричани „ankhu”, а ковчезите и саркофазите винаги били украсявани със символа. Той бивал разбиран от всички, дори онези, които не можели да четат. През периода на Средното царство думата „nkh” означавала „огледало“ и тогава са създадени множество огледала под формата на символа Анкх, най-известното от които е открито в гробницата на Тутанкамон.

    Олицетворението с огледало никак не е случайно, тъй като египтяните вярвали, че задгробният живот е огледално изображение на живота на Земята, както и че огледалата имали магически качества.

    Анкх остава популярен символ дори при царуването на наследника на Тутанкамон – Хоремхеб, който направил всичко възможно, за да унищожи всички доказателства за съществуването на Амарнския период от историята на Египет.

    Източник: ancient.eu

    Най-старата песен в света

    Вероятно песните съществуват, откакто съществува човекът. По всяко време песента сближавала хората, вдъхновявала ги, давала им радост, мечти или топли спомени. Ние знаем думите на песните, които са се пяли от нашите предци преди десетки или дори стотици години, но когато става дума за хиляди години, са известни само няколко оцелели древни гръцки текстове на песни от I-ви век преди новата ера. Това е положението до 1972 г., когато професорът по археология Анна  Килмър разчита надписите върху глинени плочки от XIV-ти век преди новата ера.

    Всичко започнало с факта, че през 1955 г., по време на разкопки на мястото на древния сирийски град Угарит, били открити плочки с надписи на хуритски език.

    Хуритите са древен народ, живял в Северна Месопотамия от края на III-то хилядолетие преди Христа.

    От 36-те намерени плочки, само при една състоянието на повърхността й позволило да се прочетат изцяло всички символи, изобразени върху нея. Изминали 17 години, за да се дешифрират хуритските символи. Трудността идвала от това, че клинописът бил на хуритски език, но с угаритски форма  и бил направен в Хюрит, но на угаритски диалект. Когато работата била приключена, археолозите били възнаградени с музикална нотация с текста на най-старата песен, известна на човечеството до днес.

    Музикалната нотация е най-старият начин за записване на музика, използвайки препинателни знаци. Ако се постави препинателен знак, например над или под определена дума, авторът на музиката може да покаже дали да се пее тази част с повишен глас или обратно – с понижен глас.

    Тази песен е молитва на една безплодна жена към богинята Никал и музиката към нея била изпълнена вероятно на лира или арфа. В допълнение някои фрагменти от тази песен могат да се изпълняват многогласно.

    Откритата хуритска песен е наистина уникален образец на древна музика и дава на историците информация за културата на шумерската цивилизация, както и за еволюцията на музиката през вековете. След декодирането на хуритските записи са създадени много съвременни интерпретации на най-древната песен в света, като се вземат предвид всички характеристики на намерената музикална нотация, звучала преди почти три и половина хилядолетия.

    Англо-занзибарската война – най-кратката в световната история

    Занзибар е малка държава на източното крайбрежие на Африка, която съществува от 19-ти век до 1964 г. Повечето африкански държави от онези времена били зависими или били колонии на мощни европейски държави. Занзибар не била изключение и се намирала в сферата на влияние на Британската империя. Занзибар осигурявала за нейния пазар ценни ресурси и отдавала под аренда част от брега и територията си за използване от английските военни.

    Сътрудничеството на Занзибар с Великобритания продължило до 25 август 1896 г., когато умрял султан Хамад ибн Тувайни, лоялен на английска корона. Неговият братовчед Халид ибн Баргаш, подкрепян от Германия, която се опитвала да увеличи влиянието си по света, решил да се възползва от ситуацията и да организира преврат, като завземе властта в страната. Пренебрегвайки предупрежденията на Великобритания, той събрал армия от 2800 души в двореца на султана и започнал да се подготвя за отбрана.

    На 26 август британският командващ поставил на султана ултиматум, изискващ да остави оръжието си преди 9:00 часа на 27 август. Халид ибн Баргаш, убеден, че британците няма да открият огън, отхвърлил предложението и продължил да укрепва защитата. Точно в 9:00 часа на 27 август британците започнали да обстрелват крепостта, като по този начин обявили война на Занзибар. Занзибарската армия, състояща се от нетренирани и лошо въоръжени войници, не оказала никаква съпротива на врага и просто се криела в отбранителните съоръжения. Единственият кораб на Занзибар „Глазго“, който се осмелил да открие огън в 9:05 часа по Кралския флот, бил потопен от ответния огън за няколко минути, след което британските моряци спасили всички хора на борда.

    След няколко минути непрекъснато обстрелване на двореца султанът Халид ибн Баргаш решил да избяга. Виждайки капитулацията на техния предводител, войниците напуснали постове си и се втурнали да бягат. Изглежда, че войната свършила, но флагът на султана все още продължавал да се вее над двореца – просто нямало кой да го свали – затова англичаните продължили да стрелят. 30 минути след края на войната един от снарядите уцелил флага, след което британските командири прекратили огъня и започнали да дебаркират за десанта. В 9:38 британските войски превзели двореца и войната официално приключила. Оказало се, че този въоръжен конфликт е продължил 38 минути – рекордно кратко време в цялата световна история. По време на обстрела африканците загубили 500 души, а от британската страна имало само един ранен офицер.

    Вещиците и тяхната съдба през вековете

    Още от дълбока древност, особено жените, са били подозирани в способността да правят магии. Вещиците били обвинени за всички катаклизми и лични нещастия. Смъртното наказание за тях съществувало още във Вавилон през 2000 г. пр. Хр. Подозрително се отнасяли към тях и в античните времена. Но никога борбата с вещиците  не е била толкова масова и жестока по своя характер, колкото в Средновековна Европа. Почти в цяла Западна Европа през XV-XVII век огньовете на Инквизицията пламтяли под телата на жени, мъже и деца, обвинени в магьосничество. Какво е причинило тази масова истерия?

    Историците отдават това на факта, че в този исторически период икономическият модел в повечето страни от Западна Европа е престанал да бъде ефективен. Населението бързо обеднявало, нараствало социалното напрежение. Вълната от епидемии и неуспехи на реколтата влошавали ситуацията. Хората често били склонни да обясняват своята бедствена ситуация с вмешателството на външни сили, зли очи и корупция. Това се случило в тези трудни времена. Свещениците обявявали вещиците за съучастници на дявола и магьосничеството било приравнено на смъртен грях. Започнало да се смята, че колкото повече от тях бъдат унищожени, толкова по-щастливо ще започне да живее човечеството.

    И ако през XII-XIII век екзекуцията на вещици е все още рядко събитие, то  масовите убийства от XIV век станали често явление. Имало случаи, когато повече от 400 вещици са били изгорени едновременно на кладите. Ситуацията се влошила след публикуването през 1484г. на була за вещиците на папа Инокентий VIII. Вещици горели навсякъде – във Франция, Белгия, Италия, но особено се отличавала Германия.

    Някои съдии дори се състезавали за броя на жертвите. Да го изгорят бил заплашван всеки, който се различавал от останалите жители. Горели най-красивите, най-дебелите, слепите и сакати по рождение. Всички разлики се считали за доказателство за тайно споразумение с дявола. Да се попадне в ръцете на Инквизицията можело след донос на съсед, който смятал, че свинята му е умряла от злия поглед на някоя жена.

    Но разгневена била не само Инквизицията. Обикновените хора също отправяли вещиците на кладата. Така, в херцогството на Хесе, един от трибуналите бил воден от войник. И заедно със съдебните заседатели (обикновени селяни) той съдил хората да бъдат изгорени без съществена причина.

    Често с помощта на обвинение в магьосничество хората намерили начин да се отърват от своите конкуренти: лекарите елиминирали с донос по-успешните от тях лечители, девойки изобличавали по-красивите си връстнички и т.н. Участието в лов на вещици било прието, както от католиците, така и от протестантите. Идеологическите лидери от миналото – Калвин и Мартин Лутер – лично участвали в екзекуциите, а дори и предлагали начини да се удължи агонията при изгарянето на вещиците. Например, Калвин предложил да се правят огньове от сурови дърва за огрев, което водело до по-продължително мъчение  и смърт.

    Още по-ужасни били инструментите за изтезания, които инквизиторите създали, за да накарат вещиците да признаят злонамерените си действия. „Стол на вещицата“ с остри шипове, вряща вода в ботуши – всичко действало, за да се получи самопризнание. Друго най-очевидно доказателство за вина е намирането по тялото на вещицата на „белезите на дявола“. Това дало повод днес да се смята, че под претекст за лов на вещици, Инквизицията се е борила с проказата.

    Въпреки това, част от медиевистите са склонни да вярват, че Инквизицията по този начин се опитвала да унищожи възникващия феминизъм. И как да не си спомним най-известната екзекуция, състояла се на 30 май 1431 г. в Руан, когато Жана д’Арк, обвинена в магьосничество, била изгорена.

    Едва в средата на XVIII век съдебните процеси по отношение на вещиците били прекратени. Защо се случило това? Постепенно нивото на образование нарастнало, условията на живот се подобрили. В някои социални среди вярата в магьосничеството започнала да се смята за лоша проява. Знанията в областта на медицината се увеличили, което означава, че сега много странности на човешкото тяло са обяснени научно и никой заради тях няма да бъде хвърлен в огъня. Постепенно горенето на вещици било забранено със закон. Но индивидуалните линчувания продължили повече от сто години. Последната известна вещица е била изгорена в Мексико през 1860 г. Историците са изчислили, че за магьосничество са били екзекутирани около 80 000 души.