Тувалу е островна държава, разположена в южния Тихи океан.

Официалното име на страната е Тувалу.

Най-близките ѝ съседи са Соломоновите острови на югозапад, Науру на северозапад, Кирибари на север, Токелау на изток, Уолис и Футуна на югоизток и Фиджи на юг.

Тувалу се намира на 4000 километра североизточно от Австралия като е разположена почти на половината от пътя между Хаваи и Австралия.

В страната има два официални езика – тувалуански и английски.

При последното преброяване от 2017 година в Тувалу живеят 10 045 души.

Тувалу е четвъртата най-малка страна по площ (26 кв.км), следвайки Ватикана, Монако и Науру.

Тувалу е вулканичен архипелаг, който се състои от три коралови острова: Нанумана, Ниутао и Ниулакита, както и от 6 атола – Фунафути, Нанумеа, Нуи, Нукуфетау, Нукулаелае и Ваитупу.

Максималната надморска височина в страната е 4.6 метра, която се намира в Ниулакита. Поради тази причина Тувалу е на второ място (след Малдиви) в списъка за най-малка максимална надморска височина.

Красивата страна с тюркоазено синя вода и перфектни плажове е малко известна за туристите, затова Тувалу е сред най-рядко посещаваните страни в света (само около 2000 души годишно).

Там климатът е влажен, а средната годишна температура е 30 градуса по Целзий. Почти няма смяна на сезоните или ако има, тази промяна е неосезаема за хората.

В Тувалу има два периода, които са като сезони – това са влажният сезон (от ноември до април) и сухият сезон (от май до октомври).

В така наречения предевропейски период се смята, че е имало чести пътувания с кану сред островите от региона, включително Самоа и Тонга. Осем от общо 9-те острова на Тувалу били заселени. От там идва и името на държавата, което на техния език означава „осемте, които стоят заедно“.

Европейците посещават Тувалу за първи път на 16.01.1568 година по време на пътуването на Алваро де Менданя де Нейра от Испания, който преминал край бреговете на остров Нуи, наричайки го Isla de Jesús (Островът на Исус).

През 1819 година остров Фунуфати е наречен Елис Айлънд. Името Елис по-късно е дадено от географа Александър Джордж Финфли и на всичките 9 острова.

Островитепопадат под британска сфера на влияние в края на 19 век, когато всеки от тогава наречените Елис Айлънд е обявен за Британски протекторат от капитана на кораба “Curacoa”.

Островите са Британски протекторат от 1892 до 1916 година като част от British Western Pacific Territories, а по-късно като част от Острови Гилбърт и Елис – от 1916 до 1974.

През 1974 година жителите на островите гласуват за отделяне от Великобритания и за получаване на независимост от нея като се отделят от остров Гилбърт, който след това получава името Кирибати.

Тувалу получава своята пълна независимост на 1.10.1978 година.

На 5.09.2000 година Тувалу става 189-ят член на ООН.

Жителите на страната се занимават основно с агрикултура и риболов.

Един от най-големите източници на приходи е от техния домейн от първо ниво .tv.

Най-шороко разпространените култури в Тувалу са кокосът и растението таро.

Кухнята на Тували се базира основно на кокосовите орехи и многобройните видове риби, които местните могат да ловят в океана и лагуните на атолите.

На островите престъпността е сведена до минимум, там няма заплахи от терористични атаки, а страната не разполага с военна сила.

Транспортът в Тувалу е ограничен като общата дължина на пътищата е 8 километра.

Глобалното затопляне е основната заплаха за страната, тъй като средната ѝ надморска височина е по-малко от 2 метра. Това означава, че Тувалу може да е сред първите страни, които да изпитат отрицателните ефекти на покачването на морските нива.

В Тувалу няма почти никакви бозайници, макар че могат да се срещнат някои видове прилепи, които са пристигнали там преди хиляди години.

Традиционният спорт в страната е „kilikiti”, който силно наподобява крикета.

Рой е роден в окръг Грийн, Охайо през 1912 година. Той е четвърто от общо 11 деца и цял живот обожавал заниманията на открито и природата. Образованието не било приоритет в живота на Рой и той така и не завършва гимназия, но използва знанията си за заобикалящия го свят изключително добре. Той се присъединява към правителствената агенция “Civilian Conservation Corps”, където работи по създаването на Национален парк “Шенъндоа“ във Вирджиния. Когато паркът е отворен през 1936 година Рой става горски рейнджър в него и остава там до пенсионирането си.

Макар че работата му в парка го поставяла в по-голям риск от удар от светкавица, отколкото обикновените граждани, няма обяснение за това как, въпреки че шансовете са 4.15 на 100 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000, Съливан бива ударен от светкавица цели 7 пъти и оцелява, за да разкаже преживяното.

Първият удар се случва през 1942 година, когато Рой е на пост в пожарната кула Millers Head в Националния парк „Шенъндоа“.  Светкавици удрят кулата няколко пъти като в крайна сметка избухва пожар. Рой се опитва да избяга, но самият той е ударен само на няколко метра от кулата. Част от крака му е изгорен, а навсякъде около него има кръв. Той разказва, че това е най-лошият от всички удари.

Снимка: allthatisinteresting.com

27 години по-късно през юли 1969 Рой отново е на работа. Този път той шофира по планински път, когато светкавица го удря през отворения прозорец на автомобила му. Косата му се подпалва и Рой губи съзнание. Автомобилът продължава да се движи бавно напред, докато в крайна сметка спира почти до ръба на една скала.

През следващата 1970 година Рой стои в двора на собствения си дом, когато светкавица удря близкия трансформатор, след което „отскача“ към самия него. След този случай Рой има белези от изгаряния по лявото си рамо.

Четвъртият и петият удар отново се случват по време на работа. През 1972 година Рой е в парка, когато го удря светкавица, която отново подпалва косата му. Той започва да полага мокри кърпи на главата си, за да угаси пламъците. През август 1973 Съливан е в парка, когато забелязва, че се задава буря. Той се опитва да избяга още в момента, в който вижда буреносния облак, но не успява и отново е ударен от светкавица. След този инцидент Рой започва да вярва, че у самия него има нещо, което привлича светкавиците. „Никога не съм бил страхливец. Но… когато чуя, че приближава буря, започвам леко да треперя“ – разказва той.

Все пак неговото предположение се оказва вярно, защото Съливан бил ударен още 2 пъти. На 5.06.1976 година той отново се опитва да избяга от буреносните облаци в небето, които изглежда го преследвали, но не успява и този път е ранен глезенът му.

Последният удар се случва на 25.06.1977 година, докато Рой е на риболов. За пореден път го удря светкавица, отново изгаряйки косата му, заедно със стомаха и гърдите му. И като че ли това не било предостатъчно нещастие за него, но след като това се случва, Рой забелязва приближаваща се мечка, която се опитва да открадне уловената от него риба. Той, страдащ от болката от светкавицата, бил принуден да удари мечката и да избяга от нея с автомобила си.

Оказва се, че Рой Съливан е или най-големият късметлия или човекът с най-лош късмет – зависи от кой ъгъл разглеждаме историята му. В по-късния етап от живота си той бил избягван от познатите си, тъй като те се опасявали, че и тях може да ги сподели същата съдба.

Въпреки че е ударен от светкавица цели 7 пъти, Рой живее до 72-годишна възраст.

За съжаление, на 28.09.1983 година Рой Съливан се самоубива, прострелвайки се в главата с пушка. По официални данни той отнема живота си заради депресия, причинена от несподелена любов.

Рой Съливан е включен в Рекордите на Гинес като човекът, ударен от светкавица най-много пъти.

Източник: allthatisinteresting.com

Вероятно песните съществуват, откакто съществува човекът. По всяко време песента сближавала хората, вдъхновявала ги, давала им радост, мечти или топли спомени. Ние знаем думите на песните, които са се пяли от нашите предци преди десетки или дори стотици години, но когато става дума за хиляди години, са известни само няколко оцелели древни гръцки текстове на песни от I-ви век преди новата ера. Това е положението до 1972 г., когато професорът по археология Анна  Килмър разчита надписите върху глинени плочки от XIV-ти век преди новата ера.

Всичко започнало с факта, че през 1955 г., по време на разкопки на мястото на древния сирийски град Угарит, били открити плочки с надписи на хуритски език.

Хуритите са древен народ, живял в Северна Месопотамия от края на III-то хилядолетие преди Христа.

От 36-те намерени плочки, само при една състоянието на повърхността й позволило да се прочетат изцяло всички символи, изобразени върху нея. Изминали 17 години, за да се дешифрират хуритските символи. Трудността идвала от това, че клинописът бил на хуритски език, но с угаритски форма  и бил направен в Хюрит, но на угаритски диалект. Когато работата била приключена, археолозите били възнаградени с музикална нотация с текста на най-старата песен, известна на човечеството до днес.

Музикалната нотация е най-старият начин за записване на музика, използвайки препинателни знаци. Ако се постави препинателен знак, например над или под определена дума, авторът на музиката може да покаже дали да се пее тази част с повишен глас или обратно – с понижен глас.

Тази песен е молитва на една безплодна жена към богинята Никал и музиката към нея била изпълнена вероятно на лира или арфа. В допълнение някои фрагменти от тази песен могат да се изпълняват многогласно.

Откритата хуритска песен е наистина уникален образец на древна музика и дава на историците информация за културата на шумерската цивилизация, както и за еволюцията на музиката през вековете. След декодирането на хуритските записи са създадени много съвременни интерпретации на най-древната песен в света, като се вземат предвид всички характеристики на намерената музикална нотация, звучала преди почти три и половина хилядолетия.

Занзибар е малка държава на източното крайбрежие на Африка, която съществува от 19-ти век до 1964 г. Повечето африкански държави от онези времена били зависими или били колонии на мощни европейски държави. Занзибар не била изключение и се намирала в сферата на влияние на Британската империя. Занзибар осигурявала за нейния пазар ценни ресурси и отдавала под аренда част от брега и територията си за използване от английските военни.

Сътрудничеството на Занзибар с Великобритания продължило до 25 август 1896 г., когато умрял султан Хамад ибн Тувайни, лоялен на английска корона. Неговият братовчед Халид ибн Баргаш, подкрепян от Германия, която се опитвала да увеличи влиянието си по света, решил да се възползва от ситуацията и да организира преврат, като завземе властта в страната. Пренебрегвайки предупрежденията на Великобритания, той събрал армия от 2800 души в двореца на султана и започнал да се подготвя за отбрана.

На 26 август британският командващ поставил на султана ултиматум, изискващ да остави оръжието си преди 9:00 часа на 27 август. Халид ибн Баргаш, убеден, че британците няма да открият огън, отхвърлил предложението и продължил да укрепва защитата. Точно в 9:00 часа на 27 август британците започнали да обстрелват крепостта, като по този начин обявили война на Занзибар. Занзибарската армия, състояща се от нетренирани и лошо въоръжени войници, не оказала никаква съпротива на врага и просто се криела в отбранителните съоръжения. Единственият кораб на Занзибар „Глазго“, който се осмелил да открие огън в 9:05 часа по Кралския флот, бил потопен от ответния огън за няколко минути, след което британските моряци спасили всички хора на борда.

След няколко минути непрекъснато обстрелване на двореца султанът Халид ибн Баргаш решил да избяга. Виждайки капитулацията на техния предводител, войниците напуснали постове си и се втурнали да бягат. Изглежда, че войната свършила, но флагът на султана все още продължавал да се вее над двореца – просто нямало кой да го свали – затова англичаните продължили да стрелят. 30 минути след края на войната един от снарядите уцелил флага, след което британските командири прекратили огъня и започнали да дебаркират за десанта. В 9:38 британските войски превзели двореца и войната официално приключила. Оказало се, че този въоръжен конфликт е продължил 38 минути – рекордно кратко време в цялата световна история. По време на обстрела африканците загубили 500 души, а от британската страна имало само един ранен офицер.

Още от дълбока древност, особено жените, са били подозирани в способността да правят магии. Вещиците били обвинени за всички катаклизми и лични нещастия. Смъртното наказание за тях съществувало още във Вавилон през 2000 г. пр. Хр. Подозрително се отнасяли към тях и в античните времена. Но никога борбата с вещиците  не е била толкова масова и жестока по своя характер, колкото в Средновековна Европа. Почти в цяла Западна Европа през XV-XVII век огньовете на Инквизицията пламтяли под телата на жени, мъже и деца, обвинени в магьосничество. Какво е причинило тази масова истерия?

Историците отдават това на факта, че в този исторически период икономическият модел в повечето страни от Западна Европа е престанал да бъде ефективен. Населението бързо обеднявало, нараствало социалното напрежение. Вълната от епидемии и неуспехи на реколтата влошавали ситуацията. Хората често били склонни да обясняват своята бедствена ситуация с вмешателството на външни сили, зли очи и корупция. Това се случило в тези трудни времена. Свещениците обявявали вещиците за съучастници на дявола и магьосничеството било приравнено на смъртен грях. Започнало да се смята, че колкото повече от тях бъдат унищожени, толкова по-щастливо ще започне да живее човечеството.

И ако през XII-XIII век екзекуцията на вещици е все още рядко събитие, то  масовите убийства от XIV век станали често явление. Имало случаи, когато повече от 400 вещици са били изгорени едновременно на кладите. Ситуацията се влошила след публикуването през 1484г. на була за вещиците на папа Инокентий VIII. Вещици горели навсякъде – във Франция, Белгия, Италия, но особено се отличавала Германия.

Някои съдии дори се състезавали за броя на жертвите. Да го изгорят бил заплашван всеки, който се различавал от останалите жители. Горели най-красивите, най-дебелите, слепите и сакати по рождение. Всички разлики се считали за доказателство за тайно споразумение с дявола. Да се попадне в ръцете на Инквизицията можело след донос на съсед, който смятал, че свинята му е умряла от злия поглед на някоя жена.

Но разгневена била не само Инквизицията. Обикновените хора също отправяли вещиците на кладата. Така, в херцогството на Хесе, един от трибуналите бил воден от войник. И заедно със съдебните заседатели (обикновени селяни) той съдил хората да бъдат изгорени без съществена причина.

Често с помощта на обвинение в магьосничество хората намерили начин да се отърват от своите конкуренти: лекарите елиминирали с донос по-успешните от тях лечители, девойки изобличавали по-красивите си връстнички и т.н. Участието в лов на вещици било прието, както от католиците, така и от протестантите. Идеологическите лидери от миналото – Калвин и Мартин Лутер – лично участвали в екзекуциите, а дори и предлагали начини да се удължи агонията при изгарянето на вещиците. Например, Калвин предложил да се правят огньове от сурови дърва за огрев, което водело до по-продължително мъчение  и смърт.

Още по-ужасни били инструментите за изтезания, които инквизиторите създали, за да накарат вещиците да признаят злонамерените си действия. „Стол на вещицата“ с остри шипове, вряща вода в ботуши – всичко действало, за да се получи самопризнание. Друго най-очевидно доказателство за вина е намирането по тялото на вещицата на „белезите на дявола“. Това дало повод днес да се смята, че под претекст за лов на вещици, Инквизицията се е борила с проказата.

Въпреки това, част от медиевистите са склонни да вярват, че Инквизицията по този начин се опитвала да унищожи възникващия феминизъм. И как да не си спомним най-известната екзекуция, състояла се на 30 май 1431 г. в Руан, когато Жана д’Арк, обвинена в магьосничество, била изгорена.

Едва в средата на XVIII век съдебните процеси по отношение на вещиците били прекратени. Защо се случило това? Постепенно нивото на образование нарастнало, условията на живот се подобрили. В някои социални среди вярата в магьосничеството започнала да се смята за лоша проява. Знанията в областта на медицината се увеличили, което означава, че сега много странности на човешкото тяло са обяснени научно и никой заради тях няма да бъде хвърлен в огъня. Постепенно горенето на вещици било забранено със закон. Но индивидуалните линчувания продължили повече от сто години. Последната известна вещица е била изгорена в Мексико през 1860 г. Историците са изчислили, че за магьосничество са били екзекутирани около 80 000 души.