От 618-та до 907 г. Китай бил управляван от династията Тан. Това бил период на разцвет и могъщество. Страната надминала съседните държави по военна сила и ниво на развитие на науката, изкуството и законодателството. Всичко това било осигурено от огромна армия чиновници.

За да се заеме чиновническа длъжност, не било достатъчно да си от знатно семейство. Всеки кандидат преминавал труден изпит и само според резултатите от него получавал един от 9-те ранга, които на свой ред се разделяли на 30 по-ниски чинове. Ставайки чиновник, всеки китаец знаел, че напълно е осигурил благополучието на своето семейство. Трябвало само да изпълнява стриктно задълженията си и да спазва строга дисциплина. Един от чиновниците с най-висок, първи ранг в края на династията Тан, бил Ян Юн-сун.

Той е роден на 20 април 834 година. Получил най-високия ранг не изведнъж, а с търпеливо изкачване по служебната стълбица. Към 880 г. бил удостоен с високопарната титла „велик мъж със светли заслуги и златен печат на пурпурен шнур“, като възглавил учреждението на „земните принципи“ в императорската обсерватория. Това ведомство ръководело както прагматичните географски изследвания, така и почти магическото изкуство „канюй“. То представлявало опит да се контролират енергийните потоци, за които се смята, че изпълват света около нас. Именно тази втора дейност на службата му най-много интересувала Ян Юн-сун.

За съвременният човек фън-шуй е набор от странни правила, по които трябва да поставяме различни статуетки в дома си или пък да подреждаме мебелите. Но класическият китайски фън-шуй е много по-сложен. Китайците вярват, че майсторът на фън-шуй умее да избере най-доброто място за построяване на къща или да посочи къде да бъде погребан човек, за да може душата му да намери покой. При определени условия той дори предсказва вярно събитията, като внимателно проучва мястото, където трябва да се случат.

Точно това изкуство изучавал Ян Юн-сун. Той събирал и систематизирал знания по география, астрономия, нумерология, геодезия и архитектура – всичко това майсторът на „канюй“ трябвало да владее, за да стигне до правилните изводи. Своите мисли излагал в различни трактати. Но скоро спокойният му живот приключил.

През ІХ-ти век династията Тан вече била изгубила предишното си величие. Провинциалните военни управители все повече се държали като независими владетели и пренебрегвали заповедите на императора. А чиновниците били затънали в корупция и били загрижени само за собственото си обогатяване.

Всичко това довело до мощно селско въстание през 874 г., в което активно се включвали лидери на престъпни банди, желаещи да си присвоят държавата. Най-могъщ и жесток сред тях бил Хуан Чао, когото през 878 г. бунтовниците провъзгласили за „Велик пълководец, щурмуващ небето“. Той събрал внушителна армия от няколкостотин хиляди души и през 881 г. тя се приближила до императорската столица Чанян.

Императорът и цялото му обкръжение избягали на юг. Ян Юн-сун, увлечен в изследванията си, останал в превзетата столица. Може би в началото той дори не забелязал какво се случва, потопен в света на висшите материи.

В лагера на бунтовниците започнали разногласия. Спътниците на Хуан Чао преминали на страната на имперските войски, а той бил убит. Скоро столицата била върната под контрола на императора.

Именно по това време Ян Юн-сун внезапно я напуснал. Може би се опасявал, че след завръщането на императора всички, които били останали в Чанян под властта на Хуан Чао, ще бъдат подложени на репресии. Или пък просто бил изморен от бурния политически живот и придворната суета. Но, така или иначе, решил, че за да се управлява енергията на земята и водата, книжните познания не са достатъчни. Затова тръгнал да обикаля пеш южните провинции на Поднебесната империя. Това пътешествие, което продължило около 20 години, обезсмъртило името му.

Вървейки от едно село към друго, от една провинция към друга, Ян Юн-сун подсилвал с практически умения всичко, което бил изучавал дълги години в писанията на древните мъдреци. Постепенно той стигнал до извода, че за вековете на своето съществуване изкуството „канюй“ било станало прекалено сложно и неразбираемо. Затова през 888 г. формулирал принципите, които са в основата на фън-шуй – изкуство, което всеки човек, дори без образование, може да овладее. Наблюдавайки природата, мъдрецът описал как да се определят положението  и посоките на енергийните линии, които влияят върху всичко около нас.

Най-мощните канали на енергия той нарекъл „дракони“ – те се определят от положението на планинските хребети. Също така, енергия се крие в пещерите („сюе“) и в някои минерали; освен това, е разлята във водата. В търсене на най-силните „дракони“, Ян Юн-сун обиколил почти всички планини на Южен Китай. По пътя той охотно общувал със селяните и щедро споделял своите знания.

Системата, създадена от Ян Юн-сун, се превърнала в основа на едно от главните направления във фън-шуй – ландшафтното, или „школата на формите“. То е обвързано с формата на предметите и околната среда. Около 100 години по-късно се появило „компасното направление“ или „школата на позициите“, която изисква сложни изчисления и формули. Така изкуството фън-шуй отново станало занимание за избрани. Но знанията, оставени от Ян Юн-сун, продължили да живеят сред обикновените хора. През XIX-ти век двете насоки – елитарната и народната, се сливат, допълват се и формират този фън-шуй, който днес изучават китайските майстори.

Когато през 904 г. мъдрецът почувствал приближаването на смъртта, той посочил точното място, където трябвало да бъде погребан. Сега то е скрито под водите на река Мейцзян.

Някои го наричат Пролетен фестивал – такъв, който символизира движението на лунно-слънчевия календар, а за други това е така наречената Китайска нова година. През този 15-дневен период, който започва от 16.02, в Китай посрещат новата година (2018 е годината на кучето според китайския календар). Представяме ви още 9 факта, свързани с китайската нова година.

Първоначално празникът е имал за цел да „изплаши“ чудовище

Според легендите много от отличителните белези на Китайската нова година произлизт от страха на хората от Ниан – жестоко чудовище, което изчаква да настъпи първия ден от новата година, за да тероризира народа. Затова хората започват да използват силни шумове от барабани, фойерверки и навсякъде употребяват червения цвят – за да изплашат чудовището. Всички тези особености на празника са запазени и до днес.

Много семейства използвали празника като повод, за да почистят основно домовете си

На празника се гледало като на възможност за домакинствата да почистят основно домовете си, най-често от „huiqui” или “дъха“ на всички, които са били в дома им. Семействата извършвали почистващи ритуали, за да почетат божествата, за които вярвали, че по-късно ще им се отплатят. Това се е запазило и до сега, но днес хората вярват, че почистването трябва да бъде извършено преди празникът да започне официално.

Пътуванията нарастват през този период

Тъй като Китайската нова година поставя акцент върху връзките със семейството, милиони хора използват този период, за да се приберат у дома. През 15-дневния период се извършват близо 3 милиона пътувания.

Съществуват множество суеверия около празника

Разбира се не всички хора вярват в тези суеверия, но голяма част от тях смятат например, че посещението на болница или приемане на лекарство означава, че здравето им ще е влошено през новата година. Даването или вземането на пари като заем означава, че през новата година ще имаш много дългове, а плачещите деца носят лош късмет според празнуващите.

Някои хора наемат мъже или жени, които да играят ролята на техни партньори, за да успокоят родителите си

В Китай много хора гледат с лошо око на онези, които са в 30-те си години и все още не са сключили брак. Когато необвързаните млади хора се прибират у дома, за да посетят родители си, някои от тях наемат човек, който да игре ролята на техен партньор в живота като по този начин се опитват да избегнат укора на родителите си. Цената за наемане се равнява средно на 145 долара дневно.

Навсякъде има червени пликове

Една от традициите по време на Китайската нова година е да се подаряват червени пликове, в които има пари. Червеният цвят символизира енергия и богатство. Очаква се в плика да има нови банкноти, тъй като старите са символ на мързел и безделие. Много често, когато излизат, хората носят със себе си червени пликове с пари – в случай, че срещнат някой познат, на когото искат да дадат подарък. Ако някой ви предложи червен плик, е най-добре да го приемете с две ръце и да го отворите, когато сте сами.

По време на празника въздухът в Китай достига рекордни нива на замърсеност

Фойерверките са запазена марка на Китайската нова година, но те понякога водят до екологични проблеми. Понякога в градове като Пекин замърсяването на въздуха се увеличава с до 15 пъти. През 2016 година в Шанхай бе забранена употребата на фойерверки по време на празника.

Черните дрехи се считат за лошо предзнаменование

Както и белите. В Китай белите и черните дрехи обикновено се свързват с печал и трябва да бъдат избягвани по време на лунния месец. Цветните дрехи и най-вече червените, символизират късмет и щастие.

Черешите са най-предпочитаният плод по време на Китайската нова година

Поради тази причина на доставчиците им се налага да стигат до крайности, за да задоволят търсенето на череши. През 2017 година чрез самолети на „Singapore Airlines” са доставени 300 тона череши по случай празника.

Канадският бобър външно се различава слабо от своя европейски събрат. Козината на „канадците“ не е по-лоша от тази на „европейците“. Ето защо, когато през ХVІІ век бобровите кожи от Канада започнали да пристигат в Стария свят, били охотно и активно изкупувани. А за „залежите“ от бобри избухнала съвсем истинска война.

Въобще, през Средновековието ценните животински кожи били наричани „мекото  злато“. С течение на времето цената им ставала все по-висока, защото в Европа животните с такива кожи през ХVІІ в. били практически унищожени. Само в далечния Сибир все още имало самури и лисици. А в безбройните езера и реки на новооткритата гориста Северна Америка стотици хиляди бобри с ценни кожи строели своите бентове.

Когато корабите на британците и французите акостирали до бреговете на Новия свят, индианците им предлагали боброви кожи. Европейците незабавно оценили изгодната сделка – взетите срещу мъниста кожи се превръщали в съвсем истинско злато в Лондон, Париж и Амстердам. Започнала истинска „боброва треска“.

Индианците ирокези, които първи разбрали ползата от търговията с кожи, започнали да искат не само „огнена вода“, но пушки и ножове. А също и стоманени брадвички, които по-късно станали известни в цял свят като „томахавки“. До средата на XVII-ти век ирокезите почти напълно унищожили бобрите в своите земи и започнали да нападат съседите си.

Френските заселници, които също се оглеждали за бобри, започнали да нахлуват в индианските земи и да изграждат там свои укрепени търговски пунктове – фактории. В безкрайните канадски гори и по бреговете на Големите езера те се сблъскали с ирокезите, които не искали да дават ловните си полета на новодошлите. Отначало французите се опитали да преговарят с конкурентите. Но след това решили, че е по-изгодно да въоръжат други индианци и да ги насочат срещу ирокезите. Скоро войната между индианските племена обхванала по-голямата част от Североизточна Америка. Хуроните и мохиканите, подкрепяни от французите, воювали срещу ирокезите. А те нападали съседите си и френските селища. Накрая Франция била принудена да изпрати войски в Северна Америка.

Британците, като вековни съперници на французите, от своя страна започнали да помагат на ирокезите. Но в Канада позициите на Англия все още били слаби, затова ирокезите били победени. През 1701 г. в Монреал бил сключен договор, според който ирокезите не можели да воюват срещу Франция, а добивът на кожи се поставял под неин контрол.

На 28 май 1754 г. отряд на английската колониална милиция под командването на Джордж Вашингтон влязъл в престрелка с французите. Така бъдещият първи президент на Съединените щати започнал Седемгодишната война. Все пак, в интерес на истината, основните военни операции се водели в Европа.

Поводът били все същите боброви кожи – защото по това време в Европа цените им рязко скочили. Повечето от бобрите на територията до Апалачите вече били унищожени. Трябвало да се усвояват по-отдалечени територии, за да се отговори на нарастващото търсене. За целта най-подходяща била Канада, която тогава формално принадлежала на Франция, но Париж се отнасял доста пренебрежително към своята колония.

Бледоликите, които ловели бобри и други животни, били наричани трапери, от английската дума „трап“ – „капан“. Те живеели на земи, които официално принадлежали на Англия или Франция, обаче никой не ги контролирал. Траперите продавали не само кожи, но и индиански скалпове. Англичаните плащали за тях, при това не само за скалпове на воини, но и на жени и деца. Често траперите се събирали в отряди по 20-30 души и навлизали в нови и непознати земи. Не всички се завръщали; в края на краищата, индианците също събирали скалпове на своите врагове. А и в горите било пълно с хищни животни. Траперите са ярко и интересно описани в прочутите романи на Джеймс Фенимор Купър за Кожения чорап.

Именно тези хора били главната ударна сила във войната между Англия и Франция. От тях се формирала колониалната милиция. Големият проблем на Франция по това време бил, че тя се намирала на прага на революция, която щяла да разруши цялата държава – както обикновено правят успешните революции. Затова не можела да окаже ефективна помощ на своите поданици в далечната Канада.

След избухването на Седемгодишната война англичаните изпратили 8 000 войници в Северна Америка и извършили мобилизация там.  Французите претърпели няколко поражения и накрая, в битката при Квебек, били окончателно разгромени. Съгласно мирния договор от 1763 г. Великобритания заграбила цяла Канада.

Тогава траперите се развихрили окончателно. На север и запад тръгвали вече стотици отряди ловци на бобри. С индианците не се церемонели. Ако срещали организирана индианска съпротива, викали на помощ редовната английска армия.

Няколко години по-късно капитани и полковници от американската армия, които британците сами научили да воюват, разгромили „червените мундири“ (както наричали британските войници заради цвета на униформите им) и провъзгласили създаването на независимите Съединени американски щати.

Траперите често плащали доста скъпо за кожите, които добивали. През 1817 г. от 117 ловци, които отишли ​​в планините, се върнали живи само 21. Но общият им брой се увеличавал. Преди калифорнийската златна треска през 1848 г. добивът на кожи от бобри бил основен стимул за развитието на Колорадо и няколко други щата.

Същата причина водела до войни с местните индианци, които вече знаели отлично на какво способни бледоликите и убивали всички ловци на бобри, които срещали. Именно, за да бъдат защитени траперите, била изграден система от фортове, които станали аванпостове за придвижването на нови заселници през планините и за заселването на Калифорния.

Табела на компанията Hudson’s Bay над пункт за търговия с кожи – Уикипедия

Шамплеийн в битка срещу ирокезите.

Обобщавайки наличните генетични и археологически доказателства, антрополози от Германия и САЩ стигнаха до извода, че идеята за едно преместване на сапиенси от Африка, преди около 60 000 години, следвано от преместването на всички други евроазиатски популации, вече не може да се счита за валидна. По това време наистина започнала мощна вълна на миграция на африкански сапиенси, въоръжени с  модерна технология, която им позволила в относително кратък период от време да заселят огромни площи, включително и студени за тях места, като Европа и Сибир. Някои групи африкански сапиенси обаче започнали да проникват в Азия преди 130-120 хиляди години. Тези ранни мигранти са пътували, не само до Левант, но и до Южна и Югоизточна Азия и дори до Австралия. Някои от ранните миграции оставили генетична следа, макар и малка, в съвременните човешки популации. Ранните и късните мигранти многократно се хибридизират с евразийски аборигени – неандерталци и денисийци.

През последните години данните за миграции на Homo sapiens стремително растат. На тези от нас, които се интересуват от древна история, невероятно им е провървяло, защото живеем в епоха, когато най-старите страници на историята на нашия вид изведнъж стават достъпни за изследване. Това се случва, най-вече заради успеха на сравнителната геномика и палеогенетика, както и археология, въоръжени с най-новите методи за датиране на находки.

Както обикновено се случва в периоди на бързо развитие на научно направление, докато новите данни са малко, те сравнително лесно се вместват в проста и последователна схема (златно време за любителите на науката!). Но по-нататъшни изследвания скоро ще доведат до катастрофални усложнения на картината. В резултат на това, ситуацията може да стане толкова объркваща и противоречива, че никой, с изключение на няколко специалисти, няма да бъде в състояние напълно да се ориентира.

Фактът, че нашият вид е бил формиран в Африка, буди малко съмнения днес. За африканския произход на Homo sapiens свидетелстват, както генетичните, така и археологическите доказателства. От този континент възникват най-древните находки на „анатомично модерни“ хора и форми, близки до тях. Въпреки това, дори и тук имаше някои важни разяснения, направени през последните години. Доскоро се смяташе, че люлката на съвременното човечество е Източна Африка. Въпреки това, нови доказателства сочат, че областта на древните представители на сапиенсната еволюционна линия може да бъде много по-широка. Характерните морфологични особености на Homo sapiens се формират през десетки и стотици хилядолетия. Например, предната част на черепа на нашите предци очевидно е придобила съвременните черти значително по-рано от останалите части на черепа.

За културния „взрив“, известен като късно палеолитна революция, нашият вид се е движел твърде бавно и постепенно. В един момент някои групи Homo sapiens започнали да напускат своята африканска прародина и да се насочат към Азия, откъдето проникват в Австралия, Европа и Америка. Но хронологията на азиатските миграции на плейстоценовите сапиенси остава спорна.

Данните на сравнителната геномика уверено сочат един епизод на преселване от Африка, настъпил преди около 60 000 години. Преселниците получили значителен (около 2-3%) смесица от неандерталски гени в хибридизацията, която се провела в Близкия изток скоро след излизането им от Африка, преди около 55 (60-50) хиляди години. Тогава те са били разделени на няколко клона, и в крайна сметка, дали началото на китайски и австралийски аборигени, както и на французите и американските индианци.

Въпреки това, наличните факти не могат да бъдат сведени до прост модел на едно преселване от Африка. Твърде много натрупани данни показват наличието на сапиенси в различни точки на Азия, много преди 60 000 години.

Според археологическите данни, някои групи сапиенси започнали да проникват от Африка в Азия най-рано в края на Плейстоцена, преди около 130-120 000 години, и стигнали не само до Леванта, но също така и до Южна и Източна Азия. Тези групи от Северна Африка минавали през Синай и през Баб ел-Мандеб.

В съвременните неафрикански популации има много малко генетични следи от тези ранни миграции. Но нещо все още остава.

Като цяло, наличните към момента данни са единодушни по въпроса за миграциите на сапиенсите извън Африка.

Алтернативните варианти не намират голяма подкрепа, нито сред генетиците, нито сред археолозите. Въпреки скромния генетичния принос на древните мигранти в съвременния генетичен фонд, не е изключено сапиенсите да са достигнали най-отдалечените кътчета на Югоизточна Азия, а дори и да са проникнали в Австралия.

Сапиенсите са се установили на територии в Азия, които вече са били населени с други видове хора – неандерталци, денисовци и може би по-късно еректуси или хайделберски хора – потомци на старите вълни на миграция от Африка. Фактът, че тези форми са вече различни видове, а не само една раса или родове, се потвърждават от генетиката. За сравнение, няма ни най-малък признак на репродуктивна изолация между расите на съвременните хора.

Различни видове хора в много райони на Азия живели едновременно, така че със сигурност са се срещали. Понякога срещите водят до появата на хибридно потомство. Постепенно става ясно, че междувидовата хибридизация в късните плейстоценски народи е била обичайна. Било установено, че денисовци са получили генетично смесване от неандерталец и някой архаичен Хомо (вероятно по-късен еректус или хайделбергски човек). У алтайските неандерталци са намерени гени на архаични сапиенси, а у денисовците – гени на хайделберски хора.

Как всички тези миграции и чифтосване са свързани с разпространението на технологични иновации и  развитието на човешката култура, остава до голяма степен неизвестно. Фактът, че генофондът на съвременното човечество се състои, с изключение на малки примеси, от гени само на една вълна мигранти, излезли от Африка преди 60 000 години, е сериозен аргумент в полза на това, че представителите на тази вълна са притежавали някакво радикално преимущество, позволило им буквално да изместят всички останали човешки популации /смесвайки се малко с тях/, попаднали им на пътя, в това число и други сапиенси, по-рано напуснали Африка. Какво е това тяхно преимущество, било ли е то чисто културно или отчасти и генетично – ще покажат последващите изследвания. И това ще стане много скоро, ако новите данни за човешкия род през Плейстоцена продължат да се натрупват толкова бързо.