Още
    Начало Блог Страница 161

    Автори, които не одобряват филмите, направени по техните книги

    Някои от любимите ни филми са превърнати в страхотни филми. Или поне така мислим ние, защото някои автори никак не са съгласни с нашето мнение и мразят филмите, базирани на техни произведения.

    1. Стивън Кинг – „Сиянието“ (1980 година)

    „Харесвах работата на Стенли Кубрик в продължение на много дълго време и имах грандиозни очаквания за проекта, но бях дълбоко разочарован от крайния резултат… Кубрик не е успял да разбере истинското нечовешко зло на “Oвърлук хотел“. Вместо това, той търси злото у героите и превръща филма в семейна трагедия с неясни свръхестествени нюанси“ – споделя Кинг. Освен това, той споделя, че не е доволен и от изпълнението на Джак Никълсън.

    2. Ан Райс – „Интервю с вампир“ (1994 година)

    Ан Райс не е никак доволна от избора на актьори за „Интервю с вампир“ и най-вече от Том Круз. „Почти невъзможно е да си представя как може да се получи добър филм с тези актьори“ казва тя. По-късно обаче, Райс казва на самия Круз, че е доволна от работата му и че се възхищава на преобразяването му.

    3. Уинстън Грум – „Форест Гъмп“ (1994 година)

    „Никога не позволявайте на някого да направи филм по ваша история“ – казва Грум след излизането на филма. По-късно авторът предявява иск за 3% от нетната печалба, която би трябвало така или иначе да получи, заради сключения с продуцентите договор, но те твърдят, че в момента, в който са поели разходите за производство и реклама, филмът не е реализирал печалби. Грум така и не получава парите си. И още нещо, което обижда автора – името му не е споменато в благодарствените речи на от нито един от актьорите и екипа, които приемат различни награди за „Форест Гъмп“.

    4. Антъни Бърджес – „Портокал с часовников механизъм“ (1971 година)

    Не само, че не харесва филма по книгата си, но по-късно Бърджес дори споделя, че съжалява, че я е написал изобщо. „Книгата, с която съм най-известен или известен като цяло, е роман, който съм готов да отхвърля. Написана преди около четвърт век, филмът я превърна в суров материал, който изглежда прославя секса и насилието. Филмът улеснява читателите на книгата и им помага да разберат погрешно значението на романа. Това тяхно неразбирателство ще ме преследва, докато съм жив. Не трябваше да пиша книгата точно заради тази опасност от неправилно тълкуване“.

    5. Брет Истън Елис – „Информаторите“ (2008 година) и „Американски психар“ (2000 година)

    Брет Истън Елис смята, че нито една от филмовите адаптации по книгите му не са добри ( с изключение може би на „Правилата на привличането“), но определено мрази някои повече от други. За „Информаторите“ Елис казва: „Филмът не се получи поради много причини, но не мисля, че тези причини са мои грешки“. Освен това, той смята, че „Американски психар“ изобщо не е трябвало да се превръща във филм. „Това е книга, която не мисля, че трябваше да се превръща във филм. Смятам, че проблемът с „Американски психар“ е, че е замислен като роман, като литературна творба с изключително ненадежден разказвач в центъра, а филмът изисква отговори.“

    6. Роалд Дал – „Уили Уонка и шоколадовата фабрика“ (1971 година)

    Някога запитвали ли сте се защо „Чарли и големият стъклен асансьор“ няма филмова адаптация? Това е така, защото Роалд Дал смята, че филмът по неговата книга „Уили Уонка и шоколадовата фабрика“ е „долнокачествен“. Освен това, Дал намира Джийн Уайлдър „прекалено претенциозен“, а за режисьора на филма смята, че „няма талант и усет“. Дал дори обещава, че филмови продуценти никога повече няма да се доберат до някое от произведенията му, докато е жив.

    Любимите книги на някои известни автори

    1. Айн Ранд

    „Най-доброто, което някога съм чела, любимото ми от цялата световна литература, е „Calumet K” – пише Ранд през 1945 година. Това е книга от Самюъл Мъруин и Хенри Уебстър.

    2. Ърнест Хемингуей

    Хемингуей казва, че „няма по-лоялен приятел от книгата“ и през 1935 година той посочва някои от любимите си книги. Сред тях са „Анна Каренина“, „Буденброкови“, „Брулени хълмове“, „Мадам Бовари“, „Война и мир“, „Братя Карамазови“, „Приключенията на Хъкълбери Фин“, „Червено и Черно“, „Пармският манастир“, „Дъблиначни“ и други.

    3. Джоан Дидиън

    В интервю за „The Paris Review” Дидиън споделя, че книгата „Victory” на Джоузеф Конрад е любимата й.

    4. Рей Бредбъри

    В интервю през 2003 година Бредбъри споделя, че Джордж Бърнард Шоу е един от любимите му автори. За „Моби Дик“ на Херман Мелвил Бредбъри казва: „Мисля, че влиянието й върху животът ми е очевидно и не ме е напускало от повече от 50 години“. Книгата, която повлиява най-много върху кариерата му е „The Warlord of Mars” на Едгар Бъроуз.

    5. Джордж Р. Р. Мартин

    Може би за никого не е учудващо, че една от любимите книги на Джордж Мартин е книгата на Дж. Р. Р. Толкин „Властелинът на пръстените“. Освен това, той споделя, че надали скоро ще забрави и „Station Eleven” на Емили Сейнт Джон Мандел.

    6. Джилиан Флин

    Джилиан Флин е фен на „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи, както и на „The Executioner’s Song” на Норман Мейлър.

    7. Владимир Набоков

    По време на интервю за френска телевизия през 50-те години, Набоков споделя списък от няколко книги, които за него са „най-великата“ литература – „Одисей“ на Джеймс Джойс, „Метаморфозата“ на Франц Кафка, „Петербург“ на Андрей Бели и първата част на книгата на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“.

    8. Джейн Остин

    Най-добрите литературни произведения според Джейн Остин са „The Corsair” на Джордж Байрон, „The Mysteries Of Udolpho” на Ан Радклиф и най-вече „The History of Sir Charles Grandison” на Самюел Ричардсън.

    9. Марк Твен

    В писмо от 1887 година Марк Твен споделя кои са любимите му автори. Сред тях са Томас Карлайл и Томас Малори.

    10. Мег Уолицър

    За нея книгата, която никога няма да забрави, е „Old Fifth” на Джейн Гардам.

    11. Ерик Ларсън

    Номер едно в списъка с любими книги на Ерик Ларсън е „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет.

    12. Франсис Скот Фицджералд

    Сред любимите му книги са „Sister Carrie” на Теодор Драйзер, „The Life Of Jesus” от Ернест Ренан и „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен.

    13. Самюъл Бекет

    Бекет описва „Около света за 80 дни“ като „жизнена“, „Ефи Брист“ на Теодор Фонтане като книгата, която му причинява „все същите сълзи“ и че е харесал „повече от всичко в продължение на много време“ – „Спасителят в ръжта“.

    14. Джоан Роулинг

    Най-добрите книги за Роулинг са „Ема“ на Джейн Остин и „The Story of the Treasure Seekers” на Едит Несбит.

    15. Джон Стайнбек

    Сред неговите любими са книги като „Смъртта на Артур“ от Томас Малори, както и „Winesburg, Ohio” на Шъруд Андерсън.

    16. Джойс Каръл Оутс

    През 2013 година Оутс споделя, че Достоевски е неин любим автор, като „Престъпление и наказание“ е оказала силно влияние върху живота й.

    Най-известните деца, израснали в дивото

    1. Йохан от Лиеж

    Един от най-ранните записи за дете, израснало в дивото, е историята за Йохан от Лиеж – момче, което се предполага, че прекарва детството си в белгийските гори. Според документите от сър Кенелм Дигби, философът, който се заема с историята, Йохан за първи път се укрива в горите, когато е на 5-годишна възраст, за да избяга от войниците по време на религиозна война. Неговото семейство обаче се завръща у дома, след като опасността е преминала, но Йохан е прекалено уплашен, за да се върне. Той оцелява в горите цели 16 години, изхранвайки се с корени и диви плодове и се връща обратно в обществото, когато е на 21. Той се появява гол, „с много дълга коса“ и позабравил да говори. Имал способност да усеща аромати от далеч. В крайна сметка, Йохан се научава да говори, но високите му способности намаляват, след като се приобщава към народа.

    2. Питър Дивото момче (Peter the Wild Boy)

    През лятото на 1725 година в горите на северна Германия е открито голо момче, което не говори. То е заведено при британския крал Джордж I, който го харесва и му позволява да остане в двора. Момчето било покръстено и получава името Питър. Много скоро, той често започва да се появява на забавите и е най-забавната част от вечерта за кралските гости. Опитите Питър да бъде интегриран в обществото се провалят – той никога не успява да се научи да говори и предпочита да спи на пода, затова е изпратен в провинцията, където остава до смъртта си през 1785 годна. Така и не става ясна цялата му история, но някои учени твърдят, че може би Питър е изоставен, защото страда от синдрома Пит-Хопкинс – рядко неврологично заболяване, характеризиращо се с невъзможност за говор и затруднения при придобиване на знания.

    3. Мари-Анжелик Меми Ели Бланк

    През 1731 година в едно френско селце е открито малко момиче, облечено в животинска кожа и въоръжено с тояга. То е изключително силно за възрастта си и дори убива едно улично куче с тоягата си. Когато местните се приближават до момичето, разбират, че то не може да говори, а издава единствено животински звуци и яде сурово месо. С времето момичето се научава да говори, покръстено е, получава името Мари-Анжелик и е изпратено в манастир.

    4. Виктор от Аверон

    Загадъчната история на „Виктор“ започва през 1800 година, когато 12-годишно момче е открито в горите на Аверон, Франция. Детето е голо, не може да говори и има белези по цялото тяло. То отказва да бъде измито и дори докосвано, избягва контакта с други хора като често ги напада. Един училищен консултант решава, че може да го научи да говори. Той работи с момчето, което нарича Виктор, в продължение на няколко години като в крайна сметка успява да го убеди да се изкъпе, да облече дрехи и дори да показва признаци на съпричастност. Говорът обаче, се оказва прекалено трудна задача за Виктор. Той успява да научи няколко думи и въпроси, но умира на 40-годишна възраст, без да е успял да състави цяло изречение.

    5. Каспар Хаузер

    На 26.05.1828 година младо момче (с невероятна история) се появява в Нюрнберг, Германия. Той твърди, че се казва Каспар Хаузер и е прекарал последните 13 години затворен в малка стая само с няколко дървени играчки и загадъчен мъж, който се появявал всеки ден, за да му носи храна и вода. Хаузер носел със себе си две бележки, които потвърждават историята му. Сега той бил освободен, за да изгради военна кариера. Невероятната история на момчето веднага го прави известен в цяла Европа. Някои му се възхищават на всичко, което прави, а други подозират, че е измамник. Той се научил много бързо да чете и пише, а кожата му, според някои, била прекалено тъмна за човек, който е прекарал почти целия си живот затворен. Ситуацията става още по-странна, когато през 1833 година Хаузер умира от мистериозна рана, вероятно причинена от самия него. Оттогава хората имат какви ли не предположения относно произхода му. Някои дори смятат, че е кралски син, който е затворен и прокуден, за да не може да наследи трона. До този момент обаче не е ясно дали Каспар е „дете на дивото“ или просто убедителен измамник.

    Източник: history.com

    15 любопитни факта за някои изследователи и техните преживявания

    1. През 10.05.1503 година Колумб открива Каймановите острови и след като с всички сили се опитва да пребори насрещните ветрове и течения, на 25.06 достига до Ямайка. Корабите са в окаяно състояние и Колумб търси помощ. Знаейки, че скоро се очаква лунно затъмнение, той казва на местните жители, че ако не му помогнат, Луната ще изчезне.

    2. Известният британски изследовател Дейвид Ливингстън веднъж изгубва всички свои запаси, докато е в Африка. За да получи храна от местните жители, той бил принуден да яде в специално ограждение, което служело за забавление на местните.

    3. През 1911 година британският изследовател Джордж Мъри Левик наблюдава некрофилията при пингвините. Неговите изследвания не са публикувани до 2012 година, тъй като се смятали за твърде неприлични по онова време.

    4. При една от експедициите си изследователят Лорънс Оатес страда от гангрена вследствие на замръзване. Знаейки, че животът на приятелите му ще бъде в опасност заради него, той излиза от палатката си и никога повече не се завръща.

    5. На остров Адмиралти в Аляска, САЩ има толкова много мечки, че ранните руски изследователи го наричат „Остров Страх“.

    6. По време на експедиция през Йелоустоун, Труман Евъртс се отделя от групата си. Той изгубва коня и запасите си, а по-късно пада в гейзер. Открит е полужив няколко месеца по-късно.

    7. Холандският изследовател Абел Тасман открива Нова Зеландия и Тасмания по време на първото си пътешествие, но напълно пропуска Австралия. Едва по време на второто пътуване той разбира пропуска си.

    8. По време на арктическо изследване през 50-те години Питър Фройхен си създава оръжие от собствените си изпражнения, за да се освободи от лавината, под която е затрупан. По-късно той сам ампутира замръзналите си пръсти.

    9. Когато английският изследовател Уолтър Рали залавя португалския кораб Madre de Deus, той открива товар, на стойност половината от английската национална хазна.

    10. Древногръцкият пътешественик и астроном Питей прави най-ранното описание на Северно море. Освен това, наблюдавайки внимателно и описвайки всичко, което вижда по пътя си, той пръв предполага, че Луната влияе на земните приливи и отливи.

    11. Планината Дисапойнтмънт в Австралия получава името си, след като изследователите, които я откриват, сметнали, че гледката не е толкова добра. (disappointmentот английски: разочарование).

    12. Капитанът на кораба на Колумб – Родриго ди Трайана твърди, че е първият, който забелязва сушата, но Колумб заявява, че я е видял няколко часа преди него. По този начин той си осигурява обещаното от Фердинанд заплащане за онзи, който първи види земя.

    13. При изследване на Южна Дакота Хю Глас е изоставен от групата, която решава, че е умрял след като е нападнат от гризли. Той пълзи 200 мили до близкото селище, за да се спаси.

    14. В Австралия има и езеро, наречено Дисапойнтмънт (disappointmentот английски: разочарование). Наречено е така от изследователят, който следвайки няколко реки в търсене на питейна вода, открива, че езерото е солено.

    15. Английският пътешественик и изследовател Франсис Бъртън е прочут с познанията си на много езици и култури. Той се дегизира и отива до Мека, след което превежда „Хиляда и една нощ“ и „Кама Сутра“.

    Голямата диамантена измама на 1872 година

    През 1872 година Уилям Ралстън е най-богатият мъж в Калифорния. Треската за злато и сребро се случват толкова бързо, че жителите на Америка очакват следващото голямо откритие. Така че, когато двама мъже се появяват на прага на банката, носещи торба със загадъчно съдържание, предчувствието, че нещо ново и огромно е открито, се засилва.

    Една вечер през 1872 година двамата мъже на име Филип Арнолд и Джон Слак се появяват в банката на Джордж Робъртс. Те твърдят, че носят нещо изключително ценно, което искат да съхранят в трезора на банката, но не казват какво точно е то. Арнолд, който говори повече от партньора си, споменава нещо за „груби диаманти“, но двамата отказват да споделят повече. Освен това, те искат от Робъртс също да не споменава нищо на никого.

    Уилям Ралстън

    Робъртс обаче не може да пази тайна. Той веднага разговаря с Уилям Ралстън, който от своя страна се свързва с двамата мъже. Уилям им казва, че иска да види диамантите и да разбере къде са открити. Момчетата обаче отново отказват да споделят, защото усещат намеренията на Ралстън, който иска да ги подмами да продадат своите мини, където са открити диамантите. Арнолд и Слек му показват торбата, в която има не само диаманти, но рубини и сапфири.

    Когато вижда диамантите Ралстън е възхитен. Той събира всички най-изтъкнати бизнесмени в целия град, които да инвестират в мината. Те се съгласяват да платят на Арнолд и Слак 50 000 долара сега и 50 000 долара по-късно, в зависимост от големината на мината. Двамата се съгласяват и обещават да покажат на бизнесмените местонахождението й, но първо искат да се върнат в Кентъки за известно време, оставяйки диамантите като залог за това, че ще се върнат отново и ще изпълнят своята част от сделката.

    Арнолд и Салк напускат града с влак, но вместо да се върнат в Кентъки, те отплават за Европа, за да посетят Лондон и Антверпен, където се срещат с търговци на диаманти. Там те купуват най-евтините и зле обработени диаманти, които успяват да намерят. Защото, както всички се досещаме, Арнолд и Слак не са нищо повече от обикновени измамници.

    Филип Арнолд и Джон Слак

    Двамата мъже похарчват общо 20 000 долара за тези диаманти, след което се връщат в пустинята Колорадо. Там те заравят закупените камъни на различни места – където им видят очите. По-късно канят инвеститорите, които остават страшно възхитени от находището. Бизнесмените откриват няколко диаманта още при посещението си и се отправят към Ню Йорк, за да ги покажат на Чарлз Тифани. Тифани е експерт по скъпоценни камъни, но се оказва, че може да оценява само обработени диаманти, защото никога досега не е получавал необработени, груби камъни. Той обаче оценява купените за 20 000 долара диаманти на стойност 1,5 милиона долара.

    Сделката е приключена и Арнолд и Слак получават общо 550 000 долара. Цялата им схема успява да се осъществи, благодарение на късмета, който имат, но все пак, получават сумата. Пътувайки обратно към Сан Франциско, инвеститорите са вдъхновени от невероятната си находка и обсъждат колко много пари ще изкарат от нея. Този разговор обаче изненадва господин Кларънс Кинг, който бил геологът, нает, за да изследва участъка от земя, в който се намира закупената от бизнесмените мина. Той е шокиран от новината, че там има диаманти, затова споделя желанието си да отиде и да ги види със собствените си очи.

    Кинг открива много диаманти, но и следи от скорошно разкопаване. В участъците, в които не било разкопано, нямало нищо. Разбира се, защото земята не съдържала никакви скъпоценни камъни освен онези, заровени в нея от Арнолд и Салк само няколко дни преди това.

    Двамата мъже са обвинени, но бизнесмените бързо оттеглят обвиненията си, тъй като не искат да вдигат повече шум около измамата. Слак се премества в Ню Мексико, където прекарва остатъка от живота си и умира на 76-годишна възраст. Арнолд взема своя дял от парите и става банкер. След няколко години обаче, той влиза в спор със свой конкурент. Спорът им завършва с престрелка, в която Арнолд е убит.

    8 жени от древен Рим, които имат сериозна политическа власт

    Добрите жени в древен Рим се отличават с качества като красота, доброта, домакински умения, достойнство и успех в отглеждането на умни деца. Идеалната матрона (съпруга на почтен мъж) трябва да притежава всяко едно от тези качества. Макар и по-освободени от жените от много други народи, римските жени, бедни и богати, робини и свободни, имат по-ограничени права в сравнение с мъжете на Рим. И все пак, някои от тях успяват да се сдобият с власт и политическо влияние.

    1. Лукреция

    Лукреция е съпруга на патриция Луций Тарквиний Колатин. Тя се слави с красотата и добротата си, но е изнасилена от Секст Тарквиний, след което слага край на живота си. Тези събития по-късно стават повод за избухването на бунт от страна на римляните срещу тираничната монархия. Лукреция се превръща в символ както на идеалната целомъдрена матрона, така и на анти-роялистките настроения на републиката.

    2. Корнелия Африканска

    Корнелия Африканска е една от най-значителните жени на Рим през 2 век пр.н.е. Тя е съпруа на консула Тиберий Гракх и майка на двамата Гракхи. Въпреки че сключват брак, когато тя е в напреднала възраст, Корнелия и Тиберий са щастливи заедно и имат 12 деца, от които оживяват само 3. Тя е високо образована и уважавана, като заради тези си качества привлича най-интелигентните мъже в обкръжението си. След смъртта на съпруга й, египетският фараон Пролемей VII иска ръката й, но тя му отказва. Корнелия е считана за пример за иедалната матрона и е първата жена, на която е издигната статуя в Рим.

    3. Клодия

    Известната като анти-матрона, Клодия е прелюбодейка, поетеса и обича да залага. Въпреки че е добре образована и има високи познания по философия и по гръцки език, тя е популярна заради многобройните си скандални дела с омъжени мъже и роби. Заподозряна е в инцест с брат си, както и в убийството на съпруга си. Освен това, Клодия публично обвинява своя бивш любовник Марк Целий Руф, че се е опитал да я отрови.

    4. Фулвия

    Амбициозна и политически активна, Фулвия е съпруга на трима влиятелни мъже, включително и Марк Антоний. По време на брака й с Антоний и след убийството на Цезар, тя е описана от историка Дион Касий като „жената, която контролира политиката на Рим“.

    5. Сервилия Цепиона

    След първия си развод, Сервилия се омъжва за Марк Юний Брут. Двамата имат един син – Марк Юний Брут, който по-късно убива Гай Юлий Цезар. Тя е една от любимите любовници на Цезар, но аферата им е разкрита бързо. След смъртта му продължава да е активна в борбата за каузата на републиканците и успява да изживее остатъка от живота си невредима и спокойна.

    6. Семпрония

    Семпрония е съпруга на Децим Брут и майка на един от убийците на Цезар. Тя, подобно на много от жените от висшето общество на Рим, е образован и опитен играч. Историкът Салустий вярва, че Семпрония по същество няма как да е матрона заради нейната смелост, импулсивност, екстравагантност, откровеност и най-вече заради ролята й на конспиратор.

    7. Ливия

    Като съпруга на Октавиан Август, Ливия е „перфектната“ матрона, толерираща делата и дори аферите на съпруга си. Те имат дълъг брак и тя го надживява, но преди това той спира достъпа й до неговите финанси, което никой друг император преди него не е правил. Ливия, която е майка на император Тиберий, е неофициален ръководител на група от влиятелни политически съпруги, наречена „ordo matronarum”.

    8. Елена Константинополска

    Синът на Елена, Константин, е император на Римската империя, като след неговото издигане, тя става част от императорския двор и получава титлата „Augusta”.

    Телефонната кабина в пустинята Мохаве

    Телефонната кабина се е намирала в днешния „Национален резерват Мохаве“ в Калифорния, но през 1997 година добива популярност заради необичайното си местоположение. Поставена за първи път в пустинята Мохаве през 1948 година, кабината е на 13 километра от най-близкия асфалтиран път, на 24 километра от най-близката магистрала и на километри от всякакви сгради. Първоначалният й телефонен номер е (714) 733-9969, но по-късно кодовете са променени два пъти.

    Първоначално телефонната кабина е поставена през 1948 година в помощ на местните миньори и други хора, живеещи в района, по искане на Емерсън Рей – собственикът на мината Cima Cinder. Тя е част от многото телефонни кабини, поставени от правителството в Калифорния, които да са в услуга на гражданите, живеещи в отдалечените части на щата. През 60-те години кабината е обновена, като е сложен по-модерен телефонен апарат. През 70-те години телефонът отново е заменен с по-нов.

    Телефонната кабина се превръща в истинска сензация през 1997 година. Един мъж от Лос Анджелис я открива на картата на Мохаве и решава да я посети. Той описва своите приключения в едно не толкова известно списание, в което посочва и телефонния номер на кабината. Годфри Даниелс, компютърен инженер, прочита статията и разработва няколко уебсайта, посветени на телефонната кабина в Мохаве. Много скоро фенове от цялата страна започват да звънят на номера, а много от тях дори пътуват до там, като често организират екскурзии и къмпинги в района. С течение на времето кабината е покрита с графити от многобройните посетители.

    През 1999 година писателят от „Los Angeles Times” Джон Глиона разказва за мъж, когото е срещнал до кабината. Непознатият твърдял, че някакъв глас го е инструктирал да отговаря на телефонните обаждания. Той прекарва цели 32 дни там, отговаряйки на над 500 обаждания, включително и на това от мъж, който твърдял, че е сержант от Пентагона.

    Кабината е премахната от компанията „Pasific Bell” на 17.05.2000 година по искане на Националната паркова служба. Телефонният номер е спрян от употреба. Според официалните съобщения, отстраняването на кабината е извършено заради въздействието на многобройните посетители върху околната среда в националния резерват. По-късно на мястото на кабината е поставена каменна плоча, която също е отстранена от парковата служба.

    Необичайната история на телефонната кабина в пустинята Мохаве вдъхновява създаването на няколко филма. Освен това, тя е включена в пролога на романа на Глен Бек „The Overton Window” от 2010 година. В момента съществува нов телефонен номер, който хората могат да набират и да се включват в конферентни разговори, точно както във времето, когато телефонната кабина е била активна.

    Източник: wikipedia.org

    50% от дивите животни са изчезнали за последните 40 години

    „За по-малко от две човешки поколения, популациите на гръбначните видове са намалели наполовина.“ Това е заключението на Световния фонд за дивата природа (WWF). Но какво означава това?

    На всеки две години, WWF разглеждат 10 380 популации на 3038 вида бозайници, птици, влечуги, земноводни и риби. Тази година в доклада си те сравняват тези популации със статуса им през 1970г и се оказва, че днес са намалели наполовина.

    50% от дивите животни са изчезнали за последните 40 години

    „В доклада има много информация, която може да изглежда твърде сложна и неразбираема. Проста и ясна е обаче тенденцията, която виждаме – 39% от сухоземните диви животни ги няма, 39% от морските животни ги няма, 76% от сладководните животни ги няма – всичко това само за последните 40 години.“ – обяснява Джон Хоекстра, учен от WWF.

    Ако вземем средната стойност на тези проценти, получаваме 51.3%. Дали това е абсолютно точен начин да пресметнем популацията на дивите животни не е важно. В действителност това са усреднени стойности, показващи промяна. Тенденцията е очевидна: дивите животни изчезват много бързо.

    Коя е най-голямата заплаха за дивата природа? Експлоатацията на земните ресурси и унищожаването на хабитата.

    Хората консумират повече ресурси и по-бързо, отколкото планетата може да възстановява. Необходими са ни една и половина планети, за да могат да ни издържат, но Земята е само една.

    Най-големият и бързо разрастващ се проблем се оказва екологичният ни отпечатък. И по-специално горенето на фосилни горива – петрол, въглища и природен газ. През 1961г въглеродът е отговарял за 36% от екологичния отпечатък на човечеството върху природата. През 2010г обаче е 53%. Най-големите замърсители са САЩ и Китай, а Индия не изостава много след тях.

    Данните от доклада на WWF са отрезвителни. Използваме ресурсите на нашата планета по начин, който скоро не само няма да може да покрива нуждите ни, но и много бързо унищожава хабитата на дивите животни.

    Скала на Кардашев – колко напреднало може да бъде човечеството?

    Възможно ли е да претеглим от една страна всички вдъхновяващи научни открития, а от друга разрушенията и хаоса, които сме причинили на нашата планета? С множеството катастрофи, причинени от хората, както и неумолимото ни желание за технологично съвършенство, как бихме могли да определим статуса си като цивилизация?

    Един от най-лесните начини да отговорим на този въпрос е използвайки скалата на Кардашев. Тя съществува благодарение на руския учен Николай Кардашев, който през 1964 година излиза с идеята, че статусът на една цивилизация зависи от две основни неща – енергията и технологиите. Той смята, че технологичният напредък се движи паралелно с количеството енергия, което човечеството може да използва (колкото повече енергия може да произведе едно общество, толкова по-технологически напреднало е то).

    С други думи, според теорията на Кардашев, развитието на цивилизацията (в най-широк смисъл) е продукт от енергията и технологиите. Статусът на човечеството се основата (и определя) от количеството енергия, което използва.

    Скалата на Кардашев има няколко различни категории (нива на класификация). През последните години учените я разширяват, добавяйки хипотетични цивилизации – такива, които са галактически, междугалактически и многообразни по природа.

    Типове цивилизации:

    Цивилизация от тип 0: Тази цивилизация извлича своята енергия и суровини от органични източници като дървесина, въглища и нефт. Всички ракети, използвани от тази цивилизация, винаги ще зависят от химическо задвижване. Тъй като такива пътувания са изключително бавни, цивилизацията от този тип ще бъде (в по-голямата си част) ограничена единствено до своята планета. В момента ние, хората, сме този тип цивилизация.

    Цивилизация от тип I: Тази цивилизация би била малко по-напреднала от нас. Тя би могла да използва всички ресурси от своята планета, умело използвайки цялата й енергия. Според Кардашев и други учени, ако човечеството не превърне Земята в необитаема пустош, то би могло да достигне този етап до 100-200 години.

    Цивилизация от тип II: Тази цивилизация би била много по-напреднала от нас (с няколко хиляди години). Такова общество би могло да извлича енергия от множество планети, да извършва междупланетни пътувания и комуникация.

    Цивилизация от тип III: Тази цивилизация ще може да използва енергийната мощност на цяла галактика. Тя би могла и да я колонизира, като обществото би могло да пътува в междузвездното пространство и да населява множество светове.

    Цивилизация от тип IV: Тази цивилизация би била междугалактическа, обхващаща почти (или) цялата Вселена. Тя би могла да пътува в космическото пространство, използвайки енергията на милиарди звезди, да превръща материята в енергия, да се телепортира, да извършва еволюционни промени, да регенерира тела и да влияе върху ентропията.

    Цивилизация от тип V: Такава цивилизация би била способна да излезе извън нашата Вселена и да навлиза в мултивселени или други по-горни нива. Тази цивилизация би се състояла от същества с невъобразима сила и способности.

    „Император“ Нортън – първият и единствен „император“ на САЩ

    Родителите на родения във Великобритания през 1818 година Джошуа Нортън, загиват, когато той е в 20-те си години, оставяйки му наследство от около 40 000 долара. През 1849 година Нортън решава да замине за Сан Франциско с мечтите си, които не се различават от тези на повечето хора: да стане невъобразимо богат. Той обаче, не тръгва заедно с другите миньори в златните полета, а решава да печели от самите миньори.

    Нортън започва да се занимава с недвижимо имущество. Той купува из цял Сан Франциско парцели, чиито цени нараствали. С течение на времето богатството му става още по-голямо, достигайки до 250 000 долара. Той обаче не е особено доволен от тази сума и решава да потърси нещо странично, което да увеличи състоянието му. Скоро той узнава, че цената на ориза е нараснала драстично, поради недостигът му от Китай. Затова един ден, жителите на Сан Франциско наблюдават как на пристанището пристига кораб, натоварен с ориз. Нортън купува цялото количество ориз на стойност от 25 000 паунда.

    За негово съжаление обаче, много скоро пристигат още 4 кораба с ориз и Нортън разбира, че е бил измамен. По същото време Златната треска забавя хода си на развитие и злато се открива много рядко, така че потокът от хора в Сан Франциско намалява. Пазарът за недвижими имоти също страда от този проблем и Нортън губи страшно много пари. В крайна сметка той фалира и се съсипва.

    Малко след банкрута си, Нортън изчезва напълно от публичното пространство. Две години по-късно обаче, в офиса на „San Francisco Bulletin” се появява странно изглеждащ мъж, облечен във военна униформа и държащ в ръцете си меч. Той питал дали би могъл да публикува обява във вестника. В нея Джошуа Нортън обявява, че е „Нортън I, Император на САЩ“. По това време имало няколко вестника, които били отчаяни за нови истории, затова тази им се сторила перфектна. Вестникът веднага публикува обявата на Нортън.

    През 1861 година легендата за императора се носи навсякъде. Местните театри дори запазват място за него на първите си редове. В същото време обаче, Нортън е напълно беден. Единственият му източник на приходи идва от благотворителността на другите.

    Междувременно срещу китайските имигранти съществува огромна дискриминация. Много хора не одобряват тяхното присъствие и един ден група хора се насочва към Чайнатаун с желание да ги прокуди. Преди да пристигнат обаче, император Нортън се приближава до тях и коленичи на земята. Той започва да рецитира молитви и казва „Всички сме Божии деца“. Тълпата се вслушва в думите му и се разпръсква преди да са се случили каквито и да е инциденти.

    През 1880 година „управлението“ на император Нортън приключва. Той е на разходка през една топла вечер, когато пада на земята и загива. Вестникът на Синсинати, място, което той никога не е посещавал, му посвещава половин страница. Авторът го нарича „император без врагове, без царство, подкрепян в живота от почитта на добрите хора“. На погребението на Нортън присъстват 10 000 души. Те са там, за да отдадат почит на човека, който внася радост в животите им.

    Писма за отказ, които някои творци са получили преди да станат световноизвестни

    Всички знаем, че пътят към успеха е изпълнен с провали. Но това не означава, че е лесно да преглътнем факта, че сме отхвърлени. Кое би ни помогнало обаче? Това да знаем, че някои от най-талантливите хора са преживели същото. Ето няколко примера, с които да го докажем:

    1. „U2”

    Боно, „Едж“, Адам Клейтън и Лари Мълън са още младежи, когато основават „U2” през 1976 година. До есента на 1979 година те издават първата си песен в Дъблин, но очевидно без помощта на RSO Records, които отхвърлят песента им през май същата година. Причината, както е споменато в писмото за отказ е, че тя „не е подходяща“ за тях в момента. След по-малко от година „U2” подписват договор с Island Records и издават първата си световноизвестна песен „11 О’Clock Tick Tock”.

    2. Анди Уорхол

    През 1956 година Уорхол не успява да продаде творбите си. На 18.10.1956 година той получава писмо от Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, с което те отхвърлят „творбата, която бяхте така добър да предложите като подарък за музея“. Днес същият музей притежава 168 от творбите на Уорхол.

    3. Силвия Плат

    Хауърд Мос, редакторът на „The New Yorker”, който отхвърля творбата „Amnesiac” на Силвия Плат, поне признава в писмото си към нея, че вероятно причината, че не намират връзката между първата и втората част на произведението, е в тях.

    4. Мадона

    Мадона подписва договор със Sire Records през 1982 година, но преди това е отхвърлена от господин Алън Хед от Media Sound. В писмото си той пише, че е харесал някои нейни песни, но има и такива, които никак не му допадат. Освен това, той изразява опасенията си, че тя не е готова все още, но той усеща, че Мадона притежава основите на добрия артист.

    5. Кърт Вонегът

    През 1949 година Кърт Вонегът получава писмо от Едуард Уийкс – редакторът на „The Atlantic Monthly”, който му съобщава, че произведенията, изпратени от Вонегът „заслужават похвала, но не са достатъчно добри, за да бъдат одобрени окончателно“. Копие от писмото е окачено в библиотеката „Kurt Vonnegut Memorial Library” в Индианаполис.

    6. Гъртруд Стайн

    Всеки, който познава творчеството на Гъртруд Стайн знае, че произведенията й понякога са доста емоционално наситени. Такива са оказват те и за Артър Файфилйд, който дори не успява да си направи труда да прочете до край ръкописа на „The Making of Americans”, който той отхвърля – и то по доста поетичен начин, през 1912 година.

    Писмото за отказ на Гъртруд Стайн:

    7. Джим Лий

    Днес Джим Лий е една от най-популярните личности в света на комиксите. Той е артист, писател и издател в DC Comics. През 80-те години обаче той не може да намери своето място в индустрията и е отхвърлен от всички известни издателства, включително и това, което управлява днес. В едно от писмата за отказ, които получава, му пишат, че „творбата изглежда като че ли е направена от четири различни личности“ и „свържете се с нас отново, когато се научите да рисувате ръце“.

    Забраненото списание, с което се дава старт на феминистките движения в Япония

    В една пролетна нощ на 1912 година пред вратата на Казуко Мозуме застават един полицай и двама други мъже. Те не казват какво искат, а само я питат дали това е офисът на „Seito” – женското литературно списание, което тя стартира заедно с още 4 жени. Казуко ги въвежда в дома си и след като преминават през дългия коридор им показва помещението, което служи за централен офис на списанието. Там мъжете забелязват един-единствен последен брой на „Seito”. На излизане, непознатите казват на изплашената жена, че тиражът е бил забранен, тъй като „нарушава обществения мир и ред“.

    Младите жени, които създават списанието по-малко от година преди да бъде забранено, знаели, че ще си имат проблеми. Списанието било създадено от жени, включвало женски творби и било предназначено за жени. През 1911 година в Япония най-смелото, което жените можели да правят, е да напишат името си след някоя много красива поема. Списанието, чието име се превежда като „Учени жени“, се считало за изключително необичайно и скандално за времето си.

    Създателката на „Seito”, Харуко Хиратсука, по-късно твърди, че не е целяла да пробуди общественото подсъзнание, а по-скоро да се фокусира върху преоткриването на личността. Женските чувства и желания обаче, се превръщат в провокация за социалните и правни ограничения в епоха, в която основната роля на жената е да бъде добра съпруга и майка. Жените издаващи списанието се влюбвали, употребявали алкохол и мечтаели за кариери на писатели и си позволявали да пишат публично за това. Причината, поради която тримата мъже посетили офиса на списанието е, че в последния брой била публикувана измислена история за жена, която пише на любовника си, молейки го за среща, докато съпругът й го няма.

    Привличайки все по-голямо обществено внимание и неодобрение, вместо да се засрамят и скрият, редакторките на „Seito” продължават да се борят, обсъждайки публично равенството между мъжете и жените, целомъдрието и абортите. Без да имат такова намерение, те се превръщат в борци за правата на жените.

    Идеята за списание идва като на шега и след като Харуко намира други жени, желаещи да участват, те започват да издават „Seito”, което се продава за 25 сана – малко по-скъпо от останалите списания на пазара. Никоя от тях не предполага, че това е само началото на грандиозен обществен скандал. Първият брой се продава за месец и „Seito” се превръща във феномен.

    Първата корица на „Seito“

    В началото в списанието се публикуват есета, поеми и други произведения, написани в първо лице – за да изглежда така, че авторката разказва собствените си преживявания. Те не включват никакви политически провокации, но привличат вниманието на младите жени. На по-късен етап обаче, когато вече имат огромна популярност, момичетата започват да повдигат по-сериозни въпроси като правата на жените и контролът, който трябва да имат над собствените си тела. В специално издание от 1913 година в „Seito” е публикувано есе от Хидеко Фукуда, в което авторката коментира не само правата между половете, но и между обществените класи. Правителството забранява различни броеве от списанието почти през всяка година заради нарушаване на обществения мир.

    В крайна сметка авторките започват да водят живота, който описват и провокират в списанието – те се развеждат, сключват брак с по-млади мъже, напускат семействата си, забременяват и обмислят аборти. Списанието обаче започва да изпитва финансови затруднения след като Япония се включва в Първата световна война и е спряно през 1916 година без предупреждение.