Търсене
Още
    Начало Блог Страница 162

    Голямата диамантена измама на 1872 година

    Ива Великова
    -
    0
    Голямата диамантена измама на 1872 година

    През 1872 година Уилям Ралстън е най-богатият мъж в Калифорния. Треската за злато и сребро се случват толкова бързо, че жителите на Америка очакват следващото голямо откритие. Така че, когато двама мъже се появяват на прага на банката, носещи торба със загадъчно съдържание, предчувствието, че нещо ново и огромно е открито, се засилва.

    Една вечер през 1872 година двамата мъже на име Филип Арнолд и Джон Слак се появяват в банката на Джордж Робъртс. Те твърдят, че носят нещо изключително ценно, което искат да съхранят в трезора на банката, но не казват какво точно е то. Арнолд, който говори повече от партньора си, споменава нещо за „груби диаманти“, но двамата отказват да споделят повече. Освен това, те искат от Робъртс също да не споменава нищо на никого.

    Уилям Ралстън

    Робъртс обаче не може да пази тайна. Той веднага разговаря с Уилям Ралстън, който от своя страна се свързва с двамата мъже. Уилям им казва, че иска да види диамантите и да разбере къде са открити. Момчетата обаче отново отказват да споделят, защото усещат намеренията на Ралстън, който иска да ги подмами да продадат своите мини, където са открити диамантите. Арнолд и Слек му показват торбата, в която има не само диаманти, но рубини и сапфири.

    Когато вижда диамантите Ралстън е възхитен. Той събира всички най-изтъкнати бизнесмени в целия град, които да инвестират в мината. Те се съгласяват да платят на Арнолд и Слак 50 000 долара сега и 50 000 долара по-късно, в зависимост от големината на мината. Двамата се съгласяват и обещават да покажат на бизнесмените местонахождението й, но първо искат да се върнат в Кентъки за известно време, оставяйки диамантите като залог за това, че ще се върнат отново и ще изпълнят своята част от сделката.

    Арнолд и Салк напускат града с влак, но вместо да се върнат в Кентъки, те отплават за Европа, за да посетят Лондон и Антверпен, където се срещат с търговци на диаманти. Там те купуват най-евтините и зле обработени диаманти, които успяват да намерят. Защото, както всички се досещаме, Арнолд и Слак не са нищо повече от обикновени измамници.

    Филип Арнолд и Джон Слак

    Двамата мъже похарчват общо 20 000 долара за тези диаманти, след което се връщат в пустинята Колорадо. Там те заравят закупените камъни на различни места – където им видят очите. По-късно канят инвеститорите, които остават страшно възхитени от находището. Бизнесмените откриват няколко диаманта още при посещението си и се отправят към Ню Йорк, за да ги покажат на Чарлз Тифани. Тифани е експерт по скъпоценни камъни, но се оказва, че може да оценява само обработени диаманти, защото никога досега не е получавал необработени, груби камъни. Той обаче оценява купените за 20 000 долара диаманти на стойност 1,5 милиона долара.

    Сделката е приключена и Арнолд и Слак получават общо 550 000 долара. Цялата им схема успява да се осъществи, благодарение на късмета, който имат, но все пак, получават сумата. Пътувайки обратно към Сан Франциско, инвеститорите са вдъхновени от невероятната си находка и обсъждат колко много пари ще изкарат от нея. Този разговор обаче изненадва господин Кларънс Кинг, който бил геологът, нает, за да изследва участъка от земя, в който се намира закупената от бизнесмените мина. Той е шокиран от новината, че там има диаманти, затова споделя желанието си да отиде и да ги види със собствените си очи.

    Кинг открива много диаманти, но и следи от скорошно разкопаване. В участъците, в които не било разкопано, нямало нищо. Разбира се, защото земята не съдържала никакви скъпоценни камъни освен онези, заровени в нея от Арнолд и Салк само няколко дни преди това.

    Двамата мъже са обвинени, но бизнесмените бързо оттеглят обвиненията си, тъй като не искат да вдигат повече шум около измамата. Слак се премества в Ню Мексико, където прекарва остатъка от живота си и умира на 76-годишна възраст. Арнолд взема своя дял от парите и става банкер. След няколко години обаче, той влиза в спор със свой конкурент. Спорът им завършва с престрелка, в която Арнолд е убит.

    8 жени от древен Рим, които имат сериозна политическа власт

    Ива Великова
    -
    0
    8 жени от древен Рим, които имат сериозна политическа власт

    Добрите жени в древен Рим се отличават с качества като красота, доброта, домакински умения, достойнство и успех в отглеждането на умни деца. Идеалната матрона (съпруга на почтен мъж) трябва да притежава всяко едно от тези качества. Макар и по-освободени от жените от много други народи, римските жени, бедни и богати, робини и свободни, имат по-ограничени права в сравнение с мъжете на Рим. И все пак, някои от тях успяват да се сдобият с власт и политическо влияние.

    1. Лукреция

    Лукреция е съпруга на патриция Луций Тарквиний Колатин. Тя се слави с красотата и добротата си, но е изнасилена от Секст Тарквиний, след което слага край на живота си. Тези събития по-късно стават повод за избухването на бунт от страна на римляните срещу тираничната монархия. Лукреция се превръща в символ както на идеалната целомъдрена матрона, така и на анти-роялистките настроения на републиката.

    2. Корнелия Африканска

    Корнелия Африканска е една от най-значителните жени на Рим през 2 век пр.н.е. Тя е съпруа на консула Тиберий Гракх и майка на двамата Гракхи. Въпреки че сключват брак, когато тя е в напреднала възраст, Корнелия и Тиберий са щастливи заедно и имат 12 деца, от които оживяват само 3. Тя е високо образована и уважавана, като заради тези си качества привлича най-интелигентните мъже в обкръжението си. След смъртта на съпруга й, египетският фараон Пролемей VII иска ръката й, но тя му отказва. Корнелия е считана за пример за иедалната матрона и е първата жена, на която е издигната статуя в Рим.

    3. Клодия

    Известната като анти-матрона, Клодия е прелюбодейка, поетеса и обича да залага. Въпреки че е добре образована и има високи познания по философия и по гръцки език, тя е популярна заради многобройните си скандални дела с омъжени мъже и роби. Заподозряна е в инцест с брат си, както и в убийството на съпруга си. Освен това, Клодия публично обвинява своя бивш любовник Марк Целий Руф, че се е опитал да я отрови.

    4. Фулвия

    Амбициозна и политически активна, Фулвия е съпруга на трима влиятелни мъже, включително и Марк Антоний. По време на брака й с Антоний и след убийството на Цезар, тя е описана от историка Дион Касий като „жената, която контролира политиката на Рим“.

    5. Сервилия Цепиона

    След първия си развод, Сервилия се омъжва за Марк Юний Брут. Двамата имат един син – Марк Юний Брут, който по-късно убива Гай Юлий Цезар. Тя е една от любимите любовници на Цезар, но аферата им е разкрита бързо. След смъртта му продължава да е активна в борбата за каузата на републиканците и успява да изживее остатъка от живота си невредима и спокойна.

    6. Семпрония

    Семпрония е съпруга на Децим Брут и майка на един от убийците на Цезар. Тя, подобно на много от жените от висшето общество на Рим, е образован и опитен играч. Историкът Салустий вярва, че Семпрония по същество няма как да е матрона заради нейната смелост, импулсивност, екстравагантност, откровеност и най-вече заради ролята й на конспиратор.

    7. Ливия

    Като съпруга на Октавиан Август, Ливия е „перфектната“ матрона, толерираща делата и дори аферите на съпруга си. Те имат дълъг брак и тя го надживява, но преди това той спира достъпа й до неговите финанси, което никой друг император преди него не е правил. Ливия, която е майка на император Тиберий, е неофициален ръководител на група от влиятелни политически съпруги, наречена „ordo matronarum”.

    8. Елена Константинополска

    Синът на Елена, Константин, е император на Римската империя, като след неговото издигане, тя става част от императорския двор и получава титлата „Augusta”.

    Телефонната кабина в пустинята Мохаве

    Ива Великова
    -
    0
    Телефонната кабина в пустинята Мохаве

    Телефонната кабина се е намирала в днешния „Национален резерват Мохаве“ в Калифорния, но през 1997 година добива популярност заради необичайното си местоположение. Поставена за първи път в пустинята Мохаве през 1948 година, кабината е на 13 километра от най-близкия асфалтиран път, на 24 километра от най-близката магистрала и на километри от всякакви сгради. Първоначалният й телефонен номер е (714) 733-9969, но по-късно кодовете са променени два пъти.

    Първоначално телефонната кабина е поставена през 1948 година в помощ на местните миньори и други хора, живеещи в района, по искане на Емерсън Рей – собственикът на мината Cima Cinder. Тя е част от многото телефонни кабини, поставени от правителството в Калифорния, които да са в услуга на гражданите, живеещи в отдалечените части на щата. През 60-те години кабината е обновена, като е сложен по-модерен телефонен апарат. През 70-те години телефонът отново е заменен с по-нов.

    Телефонната кабина се превръща в истинска сензация през 1997 година. Един мъж от Лос Анджелис я открива на картата на Мохаве и решава да я посети. Той описва своите приключения в едно не толкова известно списание, в което посочва и телефонния номер на кабината. Годфри Даниелс, компютърен инженер, прочита статията и разработва няколко уебсайта, посветени на телефонната кабина в Мохаве. Много скоро фенове от цялата страна започват да звънят на номера, а много от тях дори пътуват до там, като често организират екскурзии и къмпинги в района. С течение на времето кабината е покрита с графити от многобройните посетители.

    През 1999 година писателят от „Los Angeles Times” Джон Глиона разказва за мъж, когото е срещнал до кабината. Непознатият твърдял, че някакъв глас го е инструктирал да отговаря на телефонните обаждания. Той прекарва цели 32 дни там, отговаряйки на над 500 обаждания, включително и на това от мъж, който твърдял, че е сержант от Пентагона.

    Кабината е премахната от компанията „Pasific Bell” на 17.05.2000 година по искане на Националната паркова служба. Телефонният номер е спрян от употреба. Според официалните съобщения, отстраняването на кабината е извършено заради въздействието на многобройните посетители върху околната среда в националния резерват. По-късно на мястото на кабината е поставена каменна плоча, която също е отстранена от парковата служба.

    Необичайната история на телефонната кабина в пустинята Мохаве вдъхновява създаването на няколко филма. Освен това, тя е включена в пролога на романа на Глен Бек „The Overton Window” от 2010 година. В момента съществува нов телефонен номер, който хората могат да набират и да се включват в конферентни разговори, точно както във времето, когато телефонната кабина е била активна.

    Източник: wikipedia.org

    50% от дивите животни са изчезнали за последните 40 години

    iskamdaznam
    -
    0
    50% от дивите животни са изчезнали за последните 40 години

    „За по-малко от две човешки поколения, популациите на гръбначните видове са намалели наполовина.“ Това е заключението на Световния фонд за дивата природа (WWF). Но какво означава това?

    На всеки две години, WWF разглеждат 10 380 популации на 3038 вида бозайници, птици, влечуги, земноводни и риби. Тази година в доклада си те сравняват тези популации със статуса им през 1970г и се оказва, че днес са намалели наполовина.

    50% от дивите животни са изчезнали за последните 40 години

    „В доклада има много информация, която може да изглежда твърде сложна и неразбираема. Проста и ясна е обаче тенденцията, която виждаме – 39% от сухоземните диви животни ги няма, 39% от морските животни ги няма, 76% от сладководните животни ги няма – всичко това само за последните 40 години.“ – обяснява Джон Хоекстра, учен от WWF.

    Ако вземем средната стойност на тези проценти, получаваме 51.3%. Дали това е абсолютно точен начин да пресметнем популацията на дивите животни не е важно. В действителност това са усреднени стойности, показващи промяна. Тенденцията е очевидна: дивите животни изчезват много бързо.

    Коя е най-голямата заплаха за дивата природа? Експлоатацията на земните ресурси и унищожаването на хабитата.

    Хората консумират повече ресурси и по-бързо, отколкото планетата може да възстановява. Необходими са ни една и половина планети, за да могат да ни издържат, но Земята е само една.

    Най-големият и бързо разрастващ се проблем се оказва екологичният ни отпечатък. И по-специално горенето на фосилни горива – петрол, въглища и природен газ. През 1961г въглеродът е отговарял за 36% от екологичния отпечатък на човечеството върху природата. През 2010г обаче е 53%. Най-големите замърсители са САЩ и Китай, а Индия не изостава много след тях.

    Данните от доклада на WWF са отрезвителни. Използваме ресурсите на нашата планета по начин, който скоро не само няма да може да покрива нуждите ни, но и много бързо унищожава хабитата на дивите животни.

    Скала на Кардашев – колко напреднало може да бъде човечеството?

    Ива Великова
    -
    0
    Скала на Кардашев – колко напреднало може да бъде човечеството?

    Възможно ли е да претеглим от една страна всички вдъхновяващи научни открития, а от друга разрушенията и хаоса, които сме причинили на нашата планета? С множеството катастрофи, причинени от хората, както и неумолимото ни желание за технологично съвършенство, как бихме могли да определим статуса си като цивилизация?

    Един от най-лесните начини да отговорим на този въпрос е използвайки скалата на Кардашев. Тя съществува благодарение на руския учен Николай Кардашев, който през 1964 година излиза с идеята, че статусът на една цивилизация зависи от две основни неща – енергията и технологиите. Той смята, че технологичният напредък се движи паралелно с количеството енергия, което човечеството може да използва (колкото повече енергия може да произведе едно общество, толкова по-технологически напреднало е то).

    С други думи, според теорията на Кардашев, развитието на цивилизацията (в най-широк смисъл) е продукт от енергията и технологиите. Статусът на човечеството се основата (и определя) от количеството енергия, което използва.

    Скалата на Кардашев има няколко различни категории (нива на класификация). През последните години учените я разширяват, добавяйки хипотетични цивилизации – такива, които са галактически, междугалактически и многообразни по природа.

    Типове цивилизации:

    Цивилизация от тип 0: Тази цивилизация извлича своята енергия и суровини от органични източници като дървесина, въглища и нефт. Всички ракети, използвани от тази цивилизация, винаги ще зависят от химическо задвижване. Тъй като такива пътувания са изключително бавни, цивилизацията от този тип ще бъде (в по-голямата си част) ограничена единствено до своята планета. В момента ние, хората, сме този тип цивилизация.

    Цивилизация от тип I: Тази цивилизация би била малко по-напреднала от нас. Тя би могла да използва всички ресурси от своята планета, умело използвайки цялата й енергия. Според Кардашев и други учени, ако човечеството не превърне Земята в необитаема пустош, то би могло да достигне този етап до 100-200 години.

    Цивилизация от тип II: Тази цивилизация би била много по-напреднала от нас (с няколко хиляди години). Такова общество би могло да извлича енергия от множество планети, да извършва междупланетни пътувания и комуникация.

    Цивилизация от тип III: Тази цивилизация ще може да използва енергийната мощност на цяла галактика. Тя би могла и да я колонизира, като обществото би могло да пътува в междузвездното пространство и да населява множество светове.

    Цивилизация от тип IV: Тази цивилизация би била междугалактическа, обхващаща почти (или) цялата Вселена. Тя би могла да пътува в космическото пространство, използвайки енергията на милиарди звезди, да превръща материята в енергия, да се телепортира, да извършва еволюционни промени, да регенерира тела и да влияе върху ентропията.

    Цивилизация от тип V: Такава цивилизация би била способна да излезе извън нашата Вселена и да навлиза в мултивселени или други по-горни нива. Тази цивилизация би се състояла от същества с невъобразима сила и способности.

    „Император“ Нортън – първият и единствен „император“ на САЩ

    Ива Великова
    -
    0
    „Император“ Нортън – първият и единствен „император“ на САЩ

    Родителите на родения във Великобритания през 1818 година Джошуа Нортън, загиват, когато той е в 20-те си години, оставяйки му наследство от около 40 000 долара. През 1849 година Нортън решава да замине за Сан Франциско с мечтите си, които не се различават от тези на повечето хора: да стане невъобразимо богат. Той обаче, не тръгва заедно с другите миньори в златните полета, а решава да печели от самите миньори.

    Нортън започва да се занимава с недвижимо имущество. Той купува из цял Сан Франциско парцели, чиито цени нараствали. С течение на времето богатството му става още по-голямо, достигайки до 250 000 долара. Той обаче не е особено доволен от тази сума и решава да потърси нещо странично, което да увеличи състоянието му. Скоро той узнава, че цената на ориза е нараснала драстично, поради недостигът му от Китай. Затова един ден, жителите на Сан Франциско наблюдават как на пристанището пристига кораб, натоварен с ориз. Нортън купува цялото количество ориз на стойност от 25 000 паунда.

    За негово съжаление обаче, много скоро пристигат още 4 кораба с ориз и Нортън разбира, че е бил измамен. По същото време Златната треска забавя хода си на развитие и злато се открива много рядко, така че потокът от хора в Сан Франциско намалява. Пазарът за недвижими имоти също страда от този проблем и Нортън губи страшно много пари. В крайна сметка той фалира и се съсипва.

    Малко след банкрута си, Нортън изчезва напълно от публичното пространство. Две години по-късно обаче, в офиса на „San Francisco Bulletin” се появява странно изглеждащ мъж, облечен във военна униформа и държащ в ръцете си меч. Той питал дали би могъл да публикува обява във вестника. В нея Джошуа Нортън обявява, че е „Нортън I, Император на САЩ“. По това време имало няколко вестника, които били отчаяни за нови истории, затова тази им се сторила перфектна. Вестникът веднага публикува обявата на Нортън.

    През 1861 година легендата за императора се носи навсякъде. Местните театри дори запазват място за него на първите си редове. В същото време обаче, Нортън е напълно беден. Единственият му източник на приходи идва от благотворителността на другите.

    Междувременно срещу китайските имигранти съществува огромна дискриминация. Много хора не одобряват тяхното присъствие и един ден група хора се насочва към Чайнатаун с желание да ги прокуди. Преди да пристигнат обаче, император Нортън се приближава до тях и коленичи на земята. Той започва да рецитира молитви и казва „Всички сме Божии деца“. Тълпата се вслушва в думите му и се разпръсква преди да са се случили каквито и да е инциденти.

    През 1880 година „управлението“ на император Нортън приключва. Той е на разходка през една топла вечер, когато пада на земята и загива. Вестникът на Синсинати, място, което той никога не е посещавал, му посвещава половин страница. Авторът го нарича „император без врагове, без царство, подкрепян в живота от почитта на добрите хора“. На погребението на Нортън присъстват 10 000 души. Те са там, за да отдадат почит на човека, който внася радост в животите им.

    Писма за отказ, които някои творци са получили преди да станат световноизвестни

    Ива Великова
    -
    0
    Писма за отказ, които някои творци са получили преди да станат световноизвестни

    Всички знаем, че пътят към успеха е изпълнен с провали. Но това не означава, че е лесно да преглътнем факта, че сме отхвърлени. Кое би ни помогнало обаче? Това да знаем, че някои от най-талантливите хора са преживели същото. Ето няколко примера, с които да го докажем:

    1. „U2”

    Боно, „Едж“, Адам Клейтън и Лари Мълън са още младежи, когато основават „U2” през 1976 година. До есента на 1979 година те издават първата си песен в Дъблин, но очевидно без помощта на RSO Records, които отхвърлят песента им през май същата година. Причината, както е споменато в писмото за отказ е, че тя „не е подходяща“ за тях в момента. След по-малко от година „U2” подписват договор с Island Records и издават първата си световноизвестна песен „11 О’Clock Tick Tock”.

    2. Анди Уорхол

    През 1956 година Уорхол не успява да продаде творбите си. На 18.10.1956 година той получава писмо от Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, с което те отхвърлят „творбата, която бяхте така добър да предложите като подарък за музея“. Днес същият музей притежава 168 от творбите на Уорхол.

    3. Силвия Плат

    Хауърд Мос, редакторът на „The New Yorker”, който отхвърля творбата „Amnesiac” на Силвия Плат, поне признава в писмото си към нея, че вероятно причината, че не намират връзката между първата и втората част на произведението, е в тях.

    4. Мадона

    Мадона подписва договор със Sire Records през 1982 година, но преди това е отхвърлена от господин Алън Хед от Media Sound. В писмото си той пише, че е харесал някои нейни песни, но има и такива, които никак не му допадат. Освен това, той изразява опасенията си, че тя не е готова все още, но той усеща, че Мадона притежава основите на добрия артист.

    5. Кърт Вонегът

    През 1949 година Кърт Вонегът получава писмо от Едуард Уийкс – редакторът на „The Atlantic Monthly”, който му съобщава, че произведенията, изпратени от Вонегът „заслужават похвала, но не са достатъчно добри, за да бъдат одобрени окончателно“. Копие от писмото е окачено в библиотеката „Kurt Vonnegut Memorial Library” в Индианаполис.

    6. Гъртруд Стайн

    Всеки, който познава творчеството на Гъртруд Стайн знае, че произведенията й понякога са доста емоционално наситени. Такива са оказват те и за Артър Файфилйд, който дори не успява да си направи труда да прочете до край ръкописа на „The Making of Americans”, който той отхвърля – и то по доста поетичен начин, през 1912 година.

    Писмото за отказ на Гъртруд Стайн:

    7. Джим Лий

    Днес Джим Лий е една от най-популярните личности в света на комиксите. Той е артист, писател и издател в DC Comics. През 80-те години обаче той не може да намери своето място в индустрията и е отхвърлен от всички известни издателства, включително и това, което управлява днес. В едно от писмата за отказ, които получава, му пишат, че „творбата изглежда като че ли е направена от четири различни личности“ и „свържете се с нас отново, когато се научите да рисувате ръце“.

    Забраненото списание, с което се дава старт на феминистките движения в Япония

    Ива Великова
    -
    0
    Забраненото списание, с което се дава старт на феминистките движения в Япония

    В една пролетна нощ на 1912 година пред вратата на Казуко Мозуме застават един полицай и двама други мъже. Те не казват какво искат, а само я питат дали това е офисът на „Seito” – женското литературно списание, което тя стартира заедно с още 4 жени. Казуко ги въвежда в дома си и след като преминават през дългия коридор им показва помещението, което служи за централен офис на списанието. Там мъжете забелязват един-единствен последен брой на „Seito”. На излизане, непознатите казват на изплашената жена, че тиражът е бил забранен, тъй като „нарушава обществения мир и ред“.

    Младите жени, които създават списанието по-малко от година преди да бъде забранено, знаели, че ще си имат проблеми. Списанието било създадено от жени, включвало женски творби и било предназначено за жени. През 1911 година в Япония най-смелото, което жените можели да правят, е да напишат името си след някоя много красива поема. Списанието, чието име се превежда като „Учени жени“, се считало за изключително необичайно и скандално за времето си.

    Създателката на „Seito”, Харуко Хиратсука, по-късно твърди, че не е целяла да пробуди общественото подсъзнание, а по-скоро да се фокусира върху преоткриването на личността. Женските чувства и желания обаче, се превръщат в провокация за социалните и правни ограничения в епоха, в която основната роля на жената е да бъде добра съпруга и майка. Жените издаващи списанието се влюбвали, употребявали алкохол и мечтаели за кариери на писатели и си позволявали да пишат публично за това. Причината, поради която тримата мъже посетили офиса на списанието е, че в последния брой била публикувана измислена история за жена, която пише на любовника си, молейки го за среща, докато съпругът й го няма.

    Привличайки все по-голямо обществено внимание и неодобрение, вместо да се засрамят и скрият, редакторките на „Seito” продължават да се борят, обсъждайки публично равенството между мъжете и жените, целомъдрието и абортите. Без да имат такова намерение, те се превръщат в борци за правата на жените.

    Идеята за списание идва като на шега и след като Харуко намира други жени, желаещи да участват, те започват да издават „Seito”, което се продава за 25 сана – малко по-скъпо от останалите списания на пазара. Никоя от тях не предполага, че това е само началото на грандиозен обществен скандал. Първият брой се продава за месец и „Seito” се превръща във феномен.

    Първата корица на „Seito“

    В началото в списанието се публикуват есета, поеми и други произведения, написани в първо лице – за да изглежда така, че авторката разказва собствените си преживявания. Те не включват никакви политически провокации, но привличат вниманието на младите жени. На по-късен етап обаче, когато вече имат огромна популярност, момичетата започват да повдигат по-сериозни въпроси като правата на жените и контролът, който трябва да имат над собствените си тела. В специално издание от 1913 година в „Seito” е публикувано есе от Хидеко Фукуда, в което авторката коментира не само правата между половете, но и между обществените класи. Правителството забранява различни броеве от списанието почти през всяка година заради нарушаване на обществения мир.

    В крайна сметка авторките започват да водят живота, който описват и провокират в списанието – те се развеждат, сключват брак с по-млади мъже, напускат семействата си, забременяват и обмислят аборти. Списанието обаче започва да изпитва финансови затруднения след като Япония се включва в Първата световна война и е спряно през 1916 година без предупреждение.

    Най-смъртоносните нападения в училища

    Ива Великова
    -
    0
    Най-смъртоносните нападения в училища

    1. Тексаски университет

    На 1.08.1966 година Чарлс Уитман, бивш военен от морските сили и студент в Тексаския университет, убива съпругата и майка си в домовете им, а по-късно същия ден влиза в учебното заведение, зареден с пушки и пистолети. В рамките на 90 минути Уитман убива 15 студенти и ранява други 32-ма.

    2. Ерфурт, Германия

    Инцидентът се случва на 26.04.2002 година във физкултурния салон на училището в Ерфурт. Стрелецът, 19-годишният изключен ученик Роберт Щайнхаузер прострелва и убива 16 души – 13 са работници в училището, 2-ма студенти и 1 полицай. След това се самоубива. Двамата ученика са убити случайно, тъй като Щайхаузер се е опитвал да се цели към учители, вероятно за да отмъсти, че е бил изключен.

    3. Дънблейн, Шотландия

    43-годишният стрелец Томас Хамилтън убива 16 деца и 1 учител, и ранява 15 други в училището в Дънблейн на 13.03.1996 година. След атаката Хамилтън се самоубива, прострелвайки се.

    4. Ma’alot Tarshiha, Израел

    Това е палестинска терористична атака, случила се през май 1974 година. В града са убити няколко души, а по-късно нападателите се насочват към основното училище в града, убивайки повече от 115 души (105 от тях са деца). След това вземат заложници като в крайна сметка убиват 25 от общо 68-те заложника. Всички терористи по-късно са убити от израелската полиция.

    5. Нютаун, Кънектикът

    Инцидентът се случва на 14.12.2012 година. 20-годишният Адам Ланза убива 20 деца (на възраст между 6 и 7 години), както и 6 души, които работят в училището. Когато полицията пристига на мястото, Ланза се самоубива. Преди нападението в училището, Адам убива майка си в дома й.

    6. Университетът „Virginia Tech” в Блексберг, Вирджиния

    На 16.04.2007 година студентът Сунг-Ху Чо, който има тежки психически проблеми, прострелва и убива 32 души и ранява други 17, преди да се самоубие.

    7. Бат Тауншип, Мичиган

    Атаката е извършена на 18.05.1927 година от 55-годишния фермер Андрю Кехоу. Той взривява няколко експлозива в училището, убивайки 38 деца и 6 възрастни. По време на спасителната операция са открити още 230 килограма експлозиви, което предполага, че Кехоу навярно е възнамерявал да взриви цялото училище. След нападението той се самоубива, взривявайки автомобила си.

    8. Пешавар, Пакистан

    На 16.12.2014 година 7 терористи атакуват Army Public School в Пешавар, убивайки 141 души, като 132 от тях са ученици. Терористите възнамеряват да убият колкото се може повече хора, но са убити по време на престрелките.

    9. Гариса, Кения

    На 2.04.2015 година четирима нападатели започват стрелба в университета в Гариса, Кения. Те убиват 148 души и нараняват други 79. Извършителите вземат 700 души за заложници, освобождавайки мюсюлманите и убивайки онези, които казвали, че са християни. Четиримата нападатели са убити.

    10. Терористичният акт в Беслан, Русия

    Инцидентът започва на 1.09.2004 година и продължава цели 3 дни. 1100 души са взети за заложници, а 385, повечето от които деца, са убити. На третия ден руските власти обграждат сградата, използвайки танкове и оръжия. Всички терористи са убити.

    6 съвременни общества, управлявани от жени

    Ива Великова
    -
    0
    6 съвременни общества, управлявани от жени

    1. Мосуо

    Обществото Мосуо населява провинциите Юннан и Съчуан в Китай. Това вероятно е едно от най-известните матриархални общества. Китайското правителство официално ги квалифицира като част от друго етническо малцинство, известно като „Наки“ или „Накси“, но между двете има известни различия в културата и езика.

    Хората от Мосуо живеят с големите си семейства в огромни домакинства като начело стои жена. Имуществото се предава по майчина линия, а жените обикновено вземат основните решения, свързани с бизнес и работа, а мъжете се занимават с политика. Децата се отглеждат в майчиното семейство и приемат нейната фамилия.

    В това общество няма официални бракове, а жената просто отива до дома на избрания от нея съпруг. Двамата не живеят заедно и тъй като децата остават на грижите на майката, мъжете имат малка роля в отглеждането. В някои случаи самоличността на бащата е неизвестна.

    2. Минангкабау

    Обществото им се състои от около 4 милиона души, които населяват Западна Суматра, Индонезия. Те са най-голямото матриархално общество. Хората от Минангкабау вярват, че цялото имущество на клана се държи от майката, а по-късно се завещава на дъщерята. Те вярват, че майката е най-важният човек в тяхното общество.

    Обикновено жените са господари на дома, а мъжете поемат ролите на политически и духовни водачи. След брака всяка жена придобива собствено спално помещение. Съпругът може да спи с нея, но трябва да напусне рано сутринта, за да закуси в дома на своята майка. На 10-годишна възраст момчетата напускат майчиния си дом и заживяват с бащите си, където придобиват различни умения и получават религиозни знания. Ръководителят на клана винаги е мъж, но жените го избират и могат винаги да го отстранят, ако решат, че той не изпълнява задълженията си.

    3. Акан

    Хората от Акан са мнозинство в Гана. Тяхната социална организация е основана около матриархата, където идентичността, наследството и богатството се определят от жената. Господарите на клана са жени, но мъжете заемат ръководни позиции в обществото. Обикновено от мъжа се очаква не само да подкрепя и осигурява собственото си семейство, но и това на роднините му жени.

    4. Брибри

    Брибри са общество от малко над 13 000 души, които живеят в провинцията Лимон в Коста Рика. Подобно на много други матриархални общества, те са организирани на кланове. Всеки клан се състои от голямо семейство, а управлението му се предава по майчина линия. Жените са единствените, които могат да наследяват земя и само те имат право да подготвят какаото, използвано в свещените им ритуали.

    5. Гаро

    Хората от обществото Гаро наследяват всичко от своята майка. Обикновено първият наследник е най-малката дъщеря, чийто брак много често е уреден. За големите дъщери, които не са наследници, нещата стоят по различен начин. Техните традиции повеляват бъдещият младоженец да „избяга“ след предложението на момичето за брак, след което нейното семейство да го „хване“ и да го върне към бъдещата му жена. Това се повтаря или докато булката не се откаже или докато младоженецът не приеме предложението й (често момичето дава много обещания на бъдещия си мъж, сред които да му служи и да му се покорява). След като станат семейство, мъжът заживява в дома на съпругата си. Ако бракът не потръгне, той може да се развали, без обществено неодобрение, тъй като хората вярват, че бракът не е някакъв обвързващ договор.

    6. Наговиси

    Наговиси обитават остров Бугенвил, който е владение на Папуа-Нова Гвинея. Жените от това общество заемат лидерски позиции, провеждат традиционните церемонии и обработват земята. За жените от Наговиси сексуалността и стопанството са от еднакво значение. Браковете помежду им не са официални. Ако двама души често прекарват време заедно, спят заедно и мъжът помага в обработката на земята на жената, то двамата се считат за семейство.

    5 души, които стават световноизвестни едва след смъртта си

    Ива Великова
    -
    0
    5 души, които стават световноизвестни едва след смъртта си

    1. Ане Франк

    Вероятно това е една от най-тъжните истории в този списък, тъй като Ане Франк умира едва на 15-годишна възраст. Родена в еврейско семейство в Германия, в началото на Втората световна война тя и родителите й се укриват в Амстердам, където води своя дневник и описва всички свои преживявания и емоции. По-късно след като убежището им е разкрито, всички членове на семейството са изпратени в концентрационни лагери. Ане Франк умира в лагера „Берген-Белзен“ през март 1945 година.

    Ане получава своя дневник за 13-тия си рожден ден. В него тя описва живота си от 12.06.1942 година до 1.08.1944 година. Бащата на Ане – Ото Франк е единственият, който оцелява от войната. По-късно той открива дневника на дъщеря си и го публикува, сбъдвайки мечтата й да бъде писателка. Дневникът е преведен на 67 езика и са продадени над 30 милиона копия от него.

    2. Тутанкамон

    Да, трудно е да повярваме, че Тутанкамон влиза в този списък, имайки предвид, че е бил египетски фараон. Когато наследява трона обаче, той е едва на 9-10 години и умира около 9 години по-късно. Египтолозите твърдят, че фараоните на Египет са общо около 170, но колко от тях можем да кажем поименно? Съвременната популярност на Тутанкамон вероятно се дължи най-много на Хауърд Картър и Джордж Хърбърт, които откриват гробницата на Тутанкамон през 1922 година. Това тяхно откритие дава на човечеството изключително близък поглед върху живота и дейността на младия фараон.

    3. Емили Дикинсън

    Емили Дикинсън е една от най-известните автори днес, но случаят е различен, когато е била още жива. Тя води спокоен начин на живот и почти никога не напуска дома на семейството си, преди да почине през 1886 година на 55-годишна възраст. Макар че семейството й е запознато с някои от стиховете й, едва след нейната смърт е открита и показана пред публиката тяхната истинска стойност. Изключителното й творчество, разкрито от сестра й Лавиния, превръща Емили Дикинсън в един от най-важните автори в света на литературата.

    4. Винсент ван Гог

    Геният на ван Гог е оценен едва след неговата смърт. Той умира на 29.07.1890 година, когато е само на 37 години. Тогава негова роднина, която винаги е била почитател на изкуството му, събира колкото се може повече от творбите му (голяма част от тях са унищожени или изгубени). 71 от картините на ван Гог са изложени в Париж през 1901 година, след което те са истински оценени. Днес картините му – „Ириси“, продадена за 53.9 милиона долара, „Портрет на доктор Гаше“, продадена за 82.5 милиона долара и „Ваза с дванадесет слънчогледа“ са едни от най-популярните произведения на изкуството.

    5. Франц Кафка

    Роден в Прага през 1883 година, Кафка изучава право в Карловия университет в Прага. Той посвещава голяма част от свободното си време в писане на произведения, които обаче не достигат до читателите. За съжаление, Кафка умира през 1924 година от туберкулоза.

    Заради неговата неувереност в собствените си качества и умения, които мнозина смятат, че са породени от факта, че е отгледан от изключително стриктен баща, голяма част от творбите му остават неиздадени. Кафка дори иска от своя приятел Макс Брод да унищожи произведенията му след смъртта му. Въпреки това, Брод нарушава обещанието си. През 1925, само година след смъртта на Кафка, е публикуван романът „Процесът“, който днес се счита за едно от най-великите литературни творения.

    Защо четенето на книги ни прави по-добри хора?

    Ива Великова
    -
    1
    Защо четенето на книги ни прави по-добри хора?

    Ако искаме да бъдаем най-добрата версия на себе си,  начинът е да отворим книга. Учените твърдят, че четенето не е само и единствено удовлетворително – то засилва „мощта“ на мозъка ни, понижава стреса, увеличава уменията ни и ни прави по-мили и съпричастни хора.

    Какви са ползите от четенето?

    Глава първа: Четенето и здравето

    Глава втора: Четенето и мозъка

    Глава трета: Четенето и хората около нас

    40% от четящите хора участват в благотворителни организации

    82% даряват пари и средства на хора в нужда

    71% от четящите правят почти ежедневни услуги на приятели и близки всеки месец

    Глава четвърта: Четенето и успеха

    Глава пета: Четенето и децата

    „Стая без книги е като тяло без душа.“ – Цицерон

    „Повече хора би трябвало да четат книги. Това е най-концентрираният опит, който бихте могли да получите.“ – Вивиан Уестууд

    „Истински учен е не този, който чете много, а този, който извлича полза от четенето.“ – Аристип

    1...161162163...319Страница 162 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto