От всички древни култури, траките са едни от най-мистериозните. Смятани от гърците за велики войни, траките нямали писмен език и били изостанали в монументалната архитектура.
За сметка на това пък били сръчни занаятчии и изкусни ковачи, които владеели Балканите от България до Унгария. В Илиада Омир описва тракийските колесници като оръжие на безсмъртните.
Въпреки, че били многобройни – според Херодот били втората най-голяма група в света след индийците – смята се, че са живеели предимно в села и не са строели големи градове. Днес археолозите знаят много малко за тях, а последните археологически находки пораждат съмнения дори и в това.
Перперикон е най-големият археологически комплекс на Балканите и вмомента се ръководи от проф. Николай Овчаров, известен още като българският Индиана Джоунс. Комплексът се намира на висок, скалист хълм на 15 километра от Кърджали.
Следи от цивилизация в Перперикон датират от 5000 г. пр. Хр., но най-голям интерес у археолозите поражда най-младия (1500г.пр.хр.) и единствен голям тракийски град, наречен «европейският Мачу Пикчу» или «Каменния Помпей». Изпълнен със сгради, улици, площади и канализации, той не прилича на нищо, което може да свържем с «варварските» траки.
Интересен е огромният олтар с диаметър 2м, който е издялан направо в скалата. На това място траките са изпълнявали огнените си ритуали, като танците върху жар и вероятно са издигнали малка църква, когато са били християнизирани от римляните.
Според древните траки, огненият танц е бил в чест на създателя на света, който бил заченат когато жена се материализирала (и се показвала като слънцето през деня и като огъня през нощта) и родила син. Синът и майката дали живот на Орфей – създателя на света.
Култовите тракийски танци върху жар се изпълняват и в наши дни, под името Нестинарство, въпреки че се изпълняват най-вече като туристическа атракция. В малки селца в България, огненият танц все още се изпълнява така, както са го правили древните още през 1500г. пр.Хр.
Мамутовата пещера е една от най-старите и най-добре познати пещери в САЩ. Тя е най-дългата пещерна система в света с дължина 587км. Пещерата е открита от американски заселници в края на 18-ти век, но е била позната на местните племена от хиляди години и през 1941г. става национален парк. Забележителностите включват Кедровата дупка, Гранд авеню, Замръзналата Ниагара и Нещастието на дебелака.
Пещерите Ласкаукс във Франция
Пещерната система в Ласкаукс, югозападна Франция, представя едни от най-забележителните праисторически рисунки в света. Изрисувани с естествени бой, стотиците рисунки датират от преди 16 000 години и описват създания от ледената епоха, които са впечатлявали тогавашния човек.
Най-голямата рисунка е в Голямата зала на биковете и е широка цели 5 метра! Можете да се насладите на тези изключително живописни картини от праисторическия живот и в интернет, понеже вмомента пещерите са затворени за туристи поради борбата с плесен, която унищожава рисунките.
Галските солни пещери
Дълбоко под Джоли Ин Банкетс в Порейдж Парк, Чикаго, цветни светлини осветяват сцена, която малко хора биха очаквали да видят. В Галските пещери посетителите могат да си починат в хубави шезлонги, обградени от солни сталактити и дишайки соления въздух под приятни морски звуци.
Така наречената „солна терапия” има хиляди привърженици, които вярват в лечебните свойства на естествената сол. Дали това наистина е от солта, йодните съставки в нея или просто релаксиращата атмосфера, никой не може да каже.
Пещерите в Карлсбад, Ню Мексико
Това е може би най-забележителният „класически” пещерен комплекс в САЩ. Открит случайно от Джим Уайт през 1890-те комплексът включва Голямата стая – втората най-голяма пещерна зала в света. Огромната варовикова зала е 1220м. дълга, 190м. широка и 107м. висока. За разлика от повечето варовикови пещери, тази в Карлсбад не е изкопана от подводни води или карболова киселина, а от силна сярна киселина, която се е формирала заради близостта до находища на нефт и газ.
Младият Джим Уайт открива пещерите когато докато язди забелязва стотици прилепи да излитат от входа на пещерата. Популацията на прилепите в пещерата е изчислена на милиони.
Ледените пещери в Антарктика
Връх Еребус е буквално най-горещото нещо в Антарктика, а когато горещината се срещне с ледената студенина се случват странни неща. От горещата пара на Еребус се образуват ледени кули и големи ледени пещери.
Пещерите Карчнър в Аризона, САЩ
Разпростират се на повече от 3км. под пустинните пясъци около Бенсън, а входът е бил затрупан повече от 200 000 години докато един ден през 1974г. Ранд иТъфтс и Гари Тенън стават първите, които стъпват в пещерите. Пещерната система е изключително крехка и за съществуването й са знаели само неколцина, които са я пазили.
Пещерите на торбестия лъв в Австралия
През 2002г. експедиция от Източния австралийски музей тръгва да изследва големи скелети в няколко пещери, намиращи се в пустинните земи на страната. Сред останките на дузини изчезнали животни, датиращи от преди 500 000 години, е бил открит за първи път цял скелет на торбест лъв.
Гърлото в Мексико
С дълбочина 365 метра, Гърлото е толкова дълбока, че може да погълне Емпайър стейт билдинг. Има конусовидна форма, като дъното е по-широко от върха. Пещерата е открита през 60-те години на миналия век.
Кристалната пещера в Мексико
Една от най-изумителните пещери е и една от най-скоро откритите. През Април 2002г, докато търсели олово и цинк, миньори се натъкват на голяма, пълна с вода пещера. Когато изпомпали богатата на минерали и изключително гореща вода от пещерата, миньорите били изумени от множеството селенитни кристали, дълги по 12 метра и тежащи по 55 тона!
Андийският кондор е едно удивително създание – птица, която сякаш превъзхожда природата. Тя може да прелита големи разстояния и е почитана от много култури, което я прави наистина специална гледка в небето над Южна Америка. Ето така изглежда света през очите на кондора.
Андийският кондор се шири от планините на Еквадор и Венецуела, надолу през Перуанските, Чилийските и Боливийските Кордилери, чак до Андите в Чили и Аржентина.
Дълга над 7000км, Андите е най-голямата планинска верига в света. Климатът там е от топъл и влажен на север до сух в централните части и студен и дъждовен на юг.
И ако Андите властват над южноамериканския континент, то само едно създание властва над Андите. Извисявайки се и описвайки невероятни кръгове в небето, Андийският кондор е превърнал този изключително разнообразен планински пейзаж в свой дом. Той живее и се размножава само на изключително голяма височина, над 4800 метра.
Андисйкият кондор гнезди на брулените от вятъра скални върхове, от където лесно се пуска по въздушните течения и изминава километри без нито един размах на крилете си. Някои твърдят даже, че кондорът може даже да вижда тези топли въздушни течения.
Андийският кондор е истинският господар на небето. Той е една от най-големите летящи птици на Земята и 3 метровият му размах на крилата е надминат само от този на скитащия албатрос. Въпреки големината си, кондорът не ловува, а търси умрели животни по земята. И дори да не е най-красивото творение на природата, изящният му полет е вдъхновяваща и респектираща гледка.
Птицата е заемала важно място в символизма и фолклора на латиноамериканците хиляди години. В митологията Андийският кондор олицетворява слънцето и е изобразяван изключително върху платове и керамика. Той е националната птица на Боливия, Чили, Колумбия и Еквадор, както и национален символ на Аржентина и Перу.
Ако можем да предпазим това великолепно животно от заплахи като унищожаването на естествената му среда и отровата на ловците, Андийският кондор ще продължи да ни вдъхновява докато ни гледа от небесата.
Позната още като рибата на прокълнатите, изглежда сякаш единствената причина да не чуваме адските им вопли е защото се намират под водата. Достигат само до 12 см дължина и излизат само през нощта.
Зъбата сепия
Изглежда като човешка уста с пипала, сякаш е излязла от някое хорор аниме. Тази сепия е изключително рядко срещана и до сега е изследвана само една. Учените се изумяват от странните пропорции на пипалата, докато ние се ужасяваме от зъбите, които всъщност се оказва, че са илюзия – това всъщност са устни.
Риба с човешко лице
Това са онези големи златни риби, които откриха в японските езера.
Какво по-лошо от риба с човешко лице? Това.
Това е Theridion grallatora или паякът с усмивка. Някои смятят, че лицето служи за отблъскване на хищниците, като може би ги заблуждава, че това не е паяк.
Ларвата Ктхулху (дълбоководна морска краставица)
Звучи повече като бос от Final Fantasy и изглежда отвратително. Дълга е само няколко сантиметра, няма лице и яде кал. Тези създания са едни от най-успешно развиващите се морски видове, може би защото хищниците не искат дори да ги погледнат.
Паяк с ръце… и нокти
Всъщност не е паяк, а безопашат камшичест скорпион и изглежда сякаш природата е събрала всичко ужасно от буболечките на едно място. Учудващо скорпионът не е отровен и живее предимно в тропическите гори и пещери.
Житоядец жираф
Идва от Мадагаскар и дългият му врат е адаптация, която помага на мъжките да навиват листа, в които пазят яйцата си.
Костенурката Мата Мата
Това, което прилича на обикновена костенурка след серия от радиационни експерименти, всъщност е Мата Мата. Южноамериканската костенурка е дълга 46см., тежи 15кг и използва външния си вид за камуфлаж.
Ай ай лемур
Оцъкленото същество от снимката е лемурът ай ай, който живее в горите на Мадагаскар и има стряскащо големи пръсти с които копае. Местното население смята ай ай за адско създание, но проклетото същество е защитен вид.
Звездоноса къртица
Изглежда сякаш бомба й е гръмнала в лицето, дълга е около 20см и е почти сляпа.
Голямата червена медуза
Медузата гранжоро (червена) достига 3 метра дължина и живее дълбоко в океана. Такива медузи са виждани само няколко десетки пъти и за тях се знае много малко. Учените дори не знаят с какво и как се хранят.
Вълчи капан
Ако смятате, че е трудно да се разбере какво има на снимката, значи сте напълно прави. Всичките му снимки имат този проблем. Този вид морски дявол е познат и като риба чудо. Те имат въдичка на главата, с която хващат риба. Наричат се вълчи капан, заради големите си горни челюсти, които се отварят и затварят като вълчи капан.
Банд-и Амир е първият и единствен национален парк в Афганистан. Състои се от шест езера с вода по-синя от небето. Намира се на 3000 метра надморска височина насред огромна планинска пустиня, на 70км от древния град Бамиян, който някога е бил известен с двете си статуи на Буда, унищожени от талибаните през 2001г. За да стигнете до Банд-и Амир се иска да имате приключенски дух и решителност.
Паркът се намира високо в планините Хинду Куш в централен Афганистан. Естествено формираните езера се състоят от богата на въглероден диоксид вода, идваща от геотермални горещи извори. Въглеродните минерали във водата формират седиментната скала или белия варовик, който разделя езерата.
Езерото на благоговението е най-голямото и дълбоко от седемте езера със средна дълбочина от 150м.
Регионът е бил избран да се превърне в първият национален парк на Афганистан още през 60-те години, но плановете пропадат заради нестабилната политическа ситуация в страната. От 2004г. Банд-и Амир е в списъка за изчакване на UNESCO и през 2008г. най-после е избран за първия национален парк на Афганистан.
Няколко хиляди туристи, предимно афганистанци, посещават 367 кв.км. парк всяка пролет и лято. Пътуването не е лесно и посетителите трябва да са решени да прекосят трудния терен. Пътят е неасфалтиран и затова трафикът е бавен и пътуването от Кабул трае 12 часа.
Предвид положението в Афганистан, поддържката на парка не е приоритет. Липсата на персонал води до различни проблеми – увеличаване на замърсяването от човека, разрушаващи се екосистеми заради риболова с електричество и гранати и нарушаване на еко баланса заради неконтролираната паша на животни и изкореняване на растителността, което води до ерозия на почвата и свлачища.
Голяма част от животинския свят в Банд-и Амир вече е унищожен. През 2008г. Афганистанското правителство забранява използването на лодка с бензинови мотори в езерата за да предотврати замърсяването на водата.
Скрити под сянката на дърветата и покрити от мъх, масивните каменни фигури изумяват туристите. Що за градина е тази, в която можете да видите ужасяващо огре с широко отворена уста, която сякаш е врата към ада, митичен гигантски герой, които буквално разчленява враговете си, един от слоновете на Ханибал и сирена с разкрачени крака на земята? Това е Паркът на чудовищата – невероятен монументален комплекс на 65 километра от Рим.
Паркът е познат още и като Градината на Бомарцо и е създаден под ръководството на италианския кондитиер Пиер Франческо Орсини в средата на 16-ти век. Съкрушен от смъртта на жена си, Орсини решил да се разсеe с личен проект, който му отнел 30 години. За да направи реалност мечтата си, Орсини наема Пиро Лигорио – известен архитект, познат с работата си във Вила д’Есте.
На пук на идеята, че градините трябва да са приветливо и спокойно място, Орсини оставил фантазията си да бушува. Някои от издяланите склуптури изглеждат ужасяващи, като свирепият дракон, обграден от вълци. Много от тях са вдъхновени от митологията, като например главата на гръцкия бог на морето . Други пък са доста странни, като огромната костенурка с жена на гърба си. Насилието преобладава сред двете дузини статуии, а някои от тях изглеждат и безсрамно сексуални.
Създадена в маниерски стил, градината е замислена да изумява посетилите си. Това е мястото където дивата природа се среща с най-дивите дебри на човешкото въображение.
Първоначално фигурите са били изсечени от естествени вулканични образувания, които били разхвърляни навсякъде по земята където се намира градината. По-късно всичко е покрито от гората и изоставено след смъртта на Орсини. До 19-ти век остава в забрава в гъстата гора и остава така до 50-те години, когато е била реставрирана. Сюреалистичната сцена служи за вдъхновение на много други артистични умове, сред които и Салвадор Дали.
Някои се опитват да разберат какво е довело Пиер Орсини на такова място – с какви вътрешни демони се е борел той – но като точното значение на много от творенията в градината, може би някои неща е по-добре да останат неясни.
Има по-малко от половин дузина бели алигатори в света и не всичките са албиноси. Боя Блан (Бяла мъгла) е 22 годишен бял алигатор, който живее в Гаторленд, Флорида. Албиносите имат много малко пигментация, както се вижда в кристалните сини очи на Боя.
Белият диамант е роден в Луизиана, но сега удивлява хората в парк Серенгети, Германия. 15 годишният бял алигатор е единственият албинос в Европа.
Змия албинос
Змиите показват различни степени на албинизъм и цвета на кожата им може да варира от снежно бяло до избледняло. Светлият цвят е голям недостатък за змиите албиноси и поради това те не живеят много дълго.
Двуглавата змия на снимката е родена с двоен недостатък и е цяло чудо, че е успяла да оцелее. Змията е уловена в природата и е внимателно наблюдавана от собственика и. Проблемът при двуглавите змии е, че главите обикновено се нападат взаимно.
Паун албинос
Прилича повече на рошаво пиле, но е истинска красота когато разпери перата си.
Зебра албинос
При зебрите, албинизмът явно запазва голяма част от естествената им окраска. Те имат и по-мека и светла козина от нормалните зебри.
Горила албинос
Като единствената горила албинос отгледана в плен, Снежинка поражда възхищение у посетителите почти 40 години преди да умре от рак на кожата в края на 2003г. Повечето горили живеят до 25 години в дивата природа, така че Снежинка определено е живял дълго. През живота си Снежинка е станал баща на 22 малки, но нито едно от тях не е наследило албинизма му.
Делфин албинос
Такъв делфин е забелязан за първи път през 1962г и от 1994г. насам три пъти са били виждани във водите на Мексиканския залив. Пинки е дългонос делфин, който живее в езерото Калкасю, Луизиана и дължи розовият си цвят на червените кръвни телца, които прозират през неоцветената му кожа.
Кит албинос
Китовите албиноси се срещат рядко, но не чак толкова – нещо толкова голямо и бяло привлича доста внимание. Мигало е гърбав кит от водите на Австралия.
Терасата за 31 милиона долара има форма на подкова, открита е през Март 2007г. и позволява на посетителите да наблюдават уникалната панорама през стъкления под на 1200 метра височина. Само един недостатък – фотоапаратите са забранени. Естествено винаги се намират добри хора, които са се постарали да не ги забележат докато снимат.
Новото архитектурно чудо се простира на 21 метра отвъд ръба на каньона. Пътеката е широка 3 метра и е ограден с 1.5 метрова стъклена ограда. Стоманени колони са набити на 14 метра в каньона за да гарантират стабилността на конструкцията, която на теория може да издържи стотици хора, но са позволени максимум 120 наведнъж.
Ако се чудите защо не са позволени снимките – изцяло заради икономическа простотия. Защо хората да си правят снимки като могат да си ги купуват само за $25 бройката? Автобусът до там ще ви струва $10, а цените на обиколките са от $5 до $213.
Повече от половината приходи от билети отиват при шанхайският бизнесмен Дейвид Жин, който измисля проекта през 1996г., а останалите отиват при бедните индианци от Хуалапай.
Кюрасао е етнически най-разнообразният остров на Земята. Повечето от обитателите му говорят гладко и 4-те официални езика – папяменто, английски, испански и холандски. Що се отнася до религията – християни, мюсюлмани, индуси, евреи и африканци упражняват вярата си рамо до рамо.
Разположен на няколко мили от северния бряг на Венецуела, красивият остров Кюрасао е на около 1300 км северно от екватора. При средна температура от 28 градуса той отговаря на класическото описание „тропически рай“ – студът е непознат, но и никога не е „горещо“, защото постоянните морски ветрове поддържат температурата приятна. Сезони в класическия смисъл на думата на Кюрасао няма – единствено пасатите, идващи от морето носят със себе си проливни дъждове.
От векове малкото парче земя в южното Карибско море събира хора от цял свят. Америндианци, испанци, холандци, африкански роби, търговци от къде ли не – всички са оставили етническия си отпечатък на острова, който сега представлява един малък свят. Тази хармония обаче не е постигната за една нощ и историята на Кюрасао е изпълнена с убийства, предателства и експлоатации.
Кюрасао, който е известен с тъмносиният ликьор, носещ същото име, е основният остров на автономните холандски Антилски острови. Смята се, че името му идва от португалската дума за „сърце”, поради сърцевидната му форма. Днес Кюрасао е с население от 140 000 души и площ 275кв.км.
Предполага се, че първите заселници са били от Венецуела около 2500 г.пр.Хр. Тези америндианци били ловци, които използвали прости сечива от камък и черупки. Останките им са открити в най-старите археологически разкопки в Кюрасао – варовиковите тераси зад летището.
Около 500г. друга група заселници, индианците Каикуетиус, пристигнала от континента, фермери и ловци, които донесли зайците и елените на острова. Смята се, че са преминали 27 километровото разстояние по вода само с дървени канута.
Каикуетиус живели в малки села и знаели как да изработват керамични съдове. При археологичните разкопки са открити орнаменти от черупки, камък и кости. Пещерните им рисунки са запазени и до днес.
Когато първите испански откриватели пристигат на Кюрасао през 1499г., Каикуетиус водели спокоен живот на острова от хиляда години. Впечатлени от високият ръст на индианците, испанците нарекли Кюрасао „островът на гигантите”. Скоро разбрали, че те всъщност са мирни и гостоприемни гиганти и успели да сломят всичките 2000 местни островитяни.
След като не открили никакво злато, испанците скоро изгубили интерес от Кюрасао и около 1513г. отвели повечето индианци за да работят на захарните полета в Санто Доминго или в мините на Хиспаньола. През 1527г. върнали някои от тях, но повечето останали в Сабанета.
Следват години на мир и спокойствие докато не идват холандците през 1634г. Те депортирали малкото останали индианци, защото ги мислели за шпиони на испанците. Скоро открили дълбоко, естествено пристанище и там основали Вилемстад, столицата на острова. Търговията и пиратството в града бързо процъфтявали.
По-малко от 30 години по-късно, островът става център на търговия с роби. Роби били купувани от Африка и от острова били пращани в Южна Америка и Карибите. Кюрасао се изпъстрил с типични испански и холандски колониални сгради, някои от които са запазени и до днес.
Цветният декор на сградите в много от колониалните градове по света бил от практически съображения – понеже робите не можели да четат, те се ориентирали за адреса по цвета на сградите.
През 17 век пристигат евреи от Холандия, а след това и бразилци, които оказват значително културно и икономическо влияние на острова. Всъщност еврейската общност в Кюрасао, макар и малка, е най-старата действаща общност в Америка и датира от 1651г. Синагогата в Кюрасао е завършена през 1732г. е най-старата в Америка.
18 и 19 век бележат битките между британци, французи и холандци на Кюрасао. Островът сменя собствениците си няколко пъти до 1815г., когато за последно попада под властта на холандците. Тази бурна история е и причината да има 4 официални езика.
Холандците отменят робството през 1863г. След като основният източник на приходи вече го нямало, много от имигрантите напуснали острова.
Еврейско семейство от испански и португалски произход открива през 19 век най-известният износ в Кюрасао – тъмни синият ликьор от цитрусовия плод лараха, които всъщност се оцветява изкуствено.
Икономическият спад продължил повече от 150 години до откриването на нефт през 1914г. Холандска компания и правителството построили скъпа нефтена рафинерия точно до старият пазар на роби в Асиенто като символ на новите времена. Скоро островът предоставил достатъчно работни места за да привлече имигранти от близките острови, Португалия и Лебанон.
По време на икономическия бум през 20-ти век, имигранти идвали дори от източна и южна Азия. През годините преди и след ВСВ, много евреи дошли от източна Европа, особено от Румъния.
Започнали да се пораждат конфликти между афро-карибското население и европейските имигранти. Големи бунтове и протести на 30 Май 1969г. раждат социално движение, което дава повече права и по-голямо влияние на афро-карибците.
Кюрасао отново попада в икономически спад след като рафинерията е продадена в среда на 80-те години. Опитвайки се да се съвземе отново, Кюрасао разчита на туризма като основен източник на доходи.
Много от островитяните се преселили в Холандия за да търсят по-добра работа там. От друга страна пък много пенсионери от Холандия предпочитат слънчевите брегове на Кюрасао. На лице са и имигранти от близките острови и латинска Америка.
Въпреки, че според холандските записки, последният истински индианец е умрял в Аруба през 1862г., америндианското наследство не е изгубено. Има много археологически разкопки, които още не са отворени за посетители за да се запази най-ранната културна история на острова.
Los Glaciares (в превод Глетчерите) е национален парк в Санта Круз, Аржентина. Разпростира се на площ от 4459 кв.км. и през 1981г. е обявен за част от Световното наследство на UNESCO.
Паркът е създаден през 1937г. и е вторият по големина в Аржентина. Името му идва от огромната ледена шапка на Андите, която подхранва 47 големи глетчера, от които 13 плават към Атлантическия океан. Ледената шапка е най-голямата след Антарктика и Гренландия. Тук глетчерите започват от 1500м надморска височина нагоре, докато в другите части на света са поне на 2500 метра.
Los Glaciares е 30% покрит с лед и приютява две езера. Езеро Аржентино е най-голямото в Аржентина (1446кв.км.) и е в южната част на парка, докато езеро Виедма (1100кв.км.) е в северната. Двете езера подхранват река Санта Круз.
Районът е естествена среда за живот на щрауси, диви лами, пуми и сиви лисици, които са се превърнали в застрашен вид, както и на над 1000 вида птици (кондори, орли и др.) Между леда и патагонската степ има пищна горска зона, състояща се основно от бук.
Los Glaciares е голяма туристическа атракция и има годишен бюджет от милион долара (1994г.) Началото на туристическата обиколка започва от селото El Calafete на брега на езеро Аржентино.
В сърцето на Ню Делхи, оживената столица на Индия, има нещо, което се набива в съзнанието на хората, превзема въображението им и храни любопитството. Това е храмът на лотоса. Със зората на всеки ден, безброй посетители тръгват към него за да видят красотата му и да се потопят в тихата духовна атмосфера.
От откриването му за посетители през Декември 1986г. храмът е видял милиони хора и се е превърнал в едно от най-посещаваните места в Индия. Величественият лотос се разпростира на зелени поляни и авенюта и покрива площ от 26 акра. Успокояващо тихата молитвена зала и спокойните околности са докоснали сърцата на много посетители, събуждайки у тях желание да търсят вдъхновение и да запазят частичка от него в себе си.
Като символ на красотата и чистотата, олицетворяващ божественото, лотосът често присъства в индийската иконография. Издигащ се чист и неопетнен от спокойната вода, лотосът е изразът на Бог. Архитектът е използвал този древен индийски символ за да създаде неземна красота и простота, въпреки сложната геометрия.
Дизайнът представлява наполовина отворен лотос с 27 „венчелистчета” от мрамор. Строежът е отнел почти 10 години и в него са участвали 800 инженери, техници и работници, които са се постарали да реализират една от най-сложните сгради в света. За да се превърне геометрията на дизайн, който няма нито една права линия в истинска сграда са били нужни много усилия и инженерни иновации.
Храмът може да побере почти 2500 души и има девет врати. Всичко е направено от мрамор, което само допринася за великолепието на сградата. Висок е 40 метра, заобиколен е от девет басейна и изглежда като истински лотос, плаващ във водата.
Най-интересното в архитектурния шедьовър е смесването на индийската история и култура с модерното инженерство и архитектура.
Храмът е известен като една от най-посещаваните сгради в света. От 1986г. насам има над 50 милиона посетители.
Клубът на Инклингите е основан през 1931 г. от Оксфордски студент на име Едуард Танджи Лийн. Желаейки клубът да остане постоянен, той предлага на някои от преподавателите в Университета да станат негови членове. Сред първите, присъединили се към групата, която се събира за да чете и да подлага на оценка и критика непубликувани съчинения, са професорите Джон Роналд Руел Толкин и Клайв Стейпълс Луис. По това време двамата вече са близки приятели, каквито остават до края на живота си. Първата среща между тези две забележителни личности се състои на 11-ти май 1926 г. на среща на факултета по английски език на университета, в който Луис е професор. По-късно Луис, който всъщност обичал да го наричат Джак, пише в дневника си за Толкин: „Той е блед, спокоен, уравновесен дребен симпатяга.”
Клайв Стейпълс Луис
Двамата, заедно с брата на Джак — Уорни, който също е писател, са сред редовните посетители на срещите на първоначалната група на Инклингите. Тези срещи, състояли се в продължение на около две години, са преустановени, когато Танджи-Лийн напуска Оксфорд през 1933 г. Клубът започва да запада, като не след дълго Толкин и Луис са единствените останали членове. Те подновяват сбирките в стаята на Джак в „Магдалин колидж” и скоро към тях се присъединяват Робърт Хавард, Оуен Барфийлд и Хюго Дайсън. През 1939 г. член на групата става и Чарлз Уилямс. По този начин постепенно се сформира ядрото на втората група на Инклингите.
Въпреки че Инклингите се занимават основно с разнообразна литературна дейност, те остават преди всичко кръг от приятели. По този повод У. Луис пише:
„Честно казано, Инклингите не бяха нито клуб, нито литературно общество, въпреки че в него имаше елементи и от двете. Нямаше правила, служители, програми и официални избори.”
Те са основно преподаватели или свързани по друг начин с университета Оксфорд. Всички членове са или писатели, или горещи любители на художествената литература, като освен това, както е обичайно за подобни общества от първата половина на века във Великобритания, до един са мъже. Инклингите са консервативни в литературно отношение и възхваляват стойността на описанието в литературата, като също така окуражават и стимулират писането на фантастични разкази. Християнските ценности също са силно застъпени в произведенията им.
Първоначално, през трийсетте и четирийсетте години, те се събират в кабинетите на К. С. Луис и Дж. Р. Р. Толкин в „Магдалин колидж” в Борнмът, а по-късно започват да провеждат сбирките си в прочутата кръчма „Орелът и детето”, която сантиментално наричали „Птицата и бебето”. Случва се обаче да се посещават и други заведения, например любимата кръчма на Толкин „Зеленият дракон”, чието име е увековечено от него във „Властелинът на пръстените“. През семестъра срещите се състоят в четвъртък вечерта всяка седмица, като понякога се провеждат и във вторник по обед.
Четенето и дискутирането на недовършените произведения на членовете са обичайни в групата, макар че, противно на общоприетото схващане, подобни мероприятия никога не се провеждат в кръчмите. По този повод Толкин по-късно споделя:
„Имахме навика да четем на глас нашите съчинения, независимо от това, от какъв вид бяха те (а и от дължината им!)”
Той чете на Инклингите всяка следваща написана глава от „Хобит” и „Властелинът на пръстените”. Творбите му особено много допадат на Чарлз Уилямс. Същото се отнася и за Луис, което обаче не му пречи често да отправя критики към тях. За Толкин това е особено болезнено и понякога критиката го обижда, но той почти никога не променя произведенията си в неин отговор.
Въпреки това и двамата смятат, че Инклингите играят изключително важна роля за окуражаване и утвърждаване на личното творчество на членовете. Заслужава си да се отбележи също така, че, въпреки критиките си, Луис бил силно възхитен от „Хобит”; след излизането ѝ и дори пише в статия за лондонския вестник „Таймс”:
Трябва да бъде взето предвид, че това е детска книга само в смисъл такъв, че първото от многото ѝ прочитания трябва да бъде направено в най-ранна възраст. Децата четат „Алиса” насериозно, а възрастните — със смях; „Хобит“, от друга страна, би бил забавен за младите читатели, и чак след години, при десетото или двадесетото прочитане, те ще започнат да осъзнават колко дълбоки са ерудицията и размишленията, направили всичко в нея толкова зряло, толкова приветливо и по свой собствен начин толкова вярно. Предсказанията са опасни, но смятам, че „Хобит” като нищо може да се превърне в класика.
Произведенията на Луис, например романа му „Отвъд безмълвната планета” и теологическите му съчинения, също са сред четените и дискутирани от Инклингите творби, както и романа на Чарлз Уилямс „В навечерието на Вси Светии”. В периода от 1940 до 1963 г. към групата се присъединяват нови и нови членове — сред тях и синът на Толкин, Кристофър, през 1945 г.
Те често прекарват почивните си дни заедно, разхождайки се из английските провинции или отсядайки в някоя от кръчмите, да разговарят, да пият и пушат. Ядрото на групата е съставено от четирима души. Освен Толкин, това са Луис, Барфийлд и (до 1945 г.) Уилямс.
За членове на Инклингите се смятат още петнадесет души. Те са:
Невил Кохил (1899–1980) — професор по Английска литература в Оксфорд и театрален продуцент.
У. Х. Луис (1895–1973) — брат на К. С. Луис, професионален войник и лаик историк.
Джървейс Матю (1905–1976) — преподавател по Византийски изследвания в Оксфорд.
Джон Уейн (1925–1994) — писател, поет, драматург, критик и преподавател по поезия в Оксфорд.
Дж. А. У. Бенет (1911-1981) — наследил К. С. Луис като преподавател по средновековен и ренесансов английски език в Кеймбридж.
Лорд Дейвид Сесил (1902–1986) — преподавател по английска литература в Оксфорд.
Джим Дъндас-Грант (1896–1985) — командир на Оксфордската военноморска дивизия
Х. В. Д. Дайсън — „Хюго” (1896–1975) — преподавател и наставник по английски четения в Оксфорд
Адам Фокс (1883–1977) — преподавател по поезия в Оксфорд, декан на теологическия факултет в „Магдалин колидж” и каноник на Уестминстърското абатство.
Колин Харди (1906–1998) — преподавател и наставник по класически езици в Оксфорд.
Робърт Е. Хавард (1901–1985) — физик и автор на клиничното приложение в творбата на К. С. Луис „Въпроса за болката”.
Р. Б. Маккалъм (1898–1973) — преподавател и наставник по Съвременна история и политика в Оксфорд.
К. Е. Стивънс (1905–1976) — преподавател и наставник по Древна история в Оксфорд.
Кристофър Толкин (1924—) — преподавател и наставник по английски език в Оксфорд (до 1975), син на Дж. Р. Р. Толкин и редактор на посмъртно издадените творби на баща си.
К. Л. Врен (1985–1969) — преподавател по англосаксонски в Оксфорд.
На срещите често присъствали и странични лица — приятели и колеги на членовете, които не членуват в групата. Сред тях са У. Х. Оудън, Т. С. Елиът, Е. Р. Едисън, Рой Кембъл и Роджър Грийн. Понякога обаче някои от тях погрешно биват разглеждани като Инклинги.
Въпреки разпространеното мнение, към кръга не е принадлежала и Дороти Л. Сейърс, която, макар че била приятелка с Луис и Уилямс, не само не била Инклинг, но и никога не присъствала на сбирка. Други двама души, Дейвид Линдзи и Т. Х. Уайт, също понякога биват смятани за членове, което е напълно невярно — те нямали абсолютно никаква връзка с Инклингите.
Смъртта на Луис през 1963 г. слага край на групата и нейните събирания. Толкин бил особено опечален от кончината на своя най-близък приятел, дотолкова, че написва в дневника си:
„…Какво ще правя? Да бъда повлечен към просто съществуване в хотел, старчески дом или клуб, без книги и без контакти и разговори с други хора? Господи, помогни ми!”
Въпреки че предсказанията на Професора за предстоящата му самотна старост не се сбъдват (той посещавал често децата си Кристофър, Джон и Присила и брат си Хилъри), дейността на Инклингите никога не била подновена.
На срещите често присъствали и странични лица — приятели и колеги на членовете, които не членуват в групата. Сред тях са У. Х. Оудън, Т. С. Елиът, Е. Р. Едисън, Рой Кембъл и Роджър Грийн. Понякога обаче някои от тях погрешно биват разглеждани като Инклинги.
