Почти може да се обзаложим, че повечето читатели или зрители на „Тримата мускетари“ си представят капитан дьо Тревил такъв, каквито са неговите филмови образи – военен в напреднала средна възраст, често нисичък, което засилва комедийния му ефект. Общо взето, персонаж, на чийто фон главните герои изпъкват още повече. Но при Александър Дюма това е съвсем различен персонаж.
На първо място, не толкова воин (макар, че е храбрец), колкото опитен придворен. Приятел на краля още от детството. Както казва г-н д’Артанян-баща: „Като дете той имаше честта да играе с нашия крал Людовик Тринадесети – Бог да го благослови! Случваше се техните игри да преминават в тупаници. Юмруците, с които той налагаше краля, вдъхнаха на Негово величество голямо уважение и приятелски чувства към господин дьо Тревил“.
Жан-Арман дю Пейре (на фр. Jean-Armand du Peyrer), граф дьо Тревил или Троавил е вдъхновил Александър Дюма – баща за създаването на едноименния литературен герой в романа „Тримата мускетари“. Снимка: Уикипедия
Капитан дьо Тревил владеел изкуството на придворната интрига, но все пак си оставал честен човек. И още нещо: въпреки изтощителните походи и при всички трудности на военния живот, той бил отчаян търсач на деликатни приключения, изискан кавалер, който знаел как да блесне пред дамите. За победите му на това „бойно поле“ се носели легенди.
Но най-важното: без съучастието на дьо Тревил прочутото пътуване на д’Артанян до Англия, откъдето донесъл брилянтеното колие и така спасил кралицата, просто нямало да се осъществи, да не говорим за някакъв успешен резултат. И наистина: как един обикновен млад гасконец може да напусне Париж, когато е на служба? Но неговият командир, господин де-з-Есар, бил зет на капитан дьо Тревил, затова трябвало само една молба към капитана и да получи отпуск.
Като опитен придворен, дьо Тревил не иска да знае къде се отправя д`Артанян – но като негов добър и по-възрастен приятен просто го пита какво му е необходимо. До ден-днешен това си остава класика в жанра на придворните, шпионски, мафиотски и всякакви други интриги – няма нужда човек да знае повече от това, което е необходимо за успеха на някакво начинание, ако не иска да си спечели допълнителни главоболия. Мъдростта си е мъдрост във всички времена и епохи.
Също така, дьо Тревил дава идеята на д`Артанян да вземе със себе си своите трима приятели. После дава и отпуск на Атос, Портос и Арамис, за да придружат д`Артанян. Дотогава идеята на Констанс да изпрати любимия си в Лондон е просто женска мечта без реална връзка с живота. Идеята на д`Артанян сам да хукне за Лондон пък е обикновена младежка авантюра. Но когато с организацията на всичко се заема дьо Тревил – нещата стават реални. Именно здравият разум на капитана позволил на д’Артанян и неговите приятели да изпълнят поръчката на кралицата.
А и по-нататък дьо Тревил периодично ръководи младия герой. Изпраща го на поход, за да открие приятелите си, изчезнали по рискования маршрут. Дава му добри съвети за диаманта, подарен от кралицата, за миледи Уинтър и по други въпроси. Именно Тревил чрез Атос предупреждава д’Артанян да не посещава дома на съмнителната миледи. Ако д’Артанян се беше съобразил с този съвет, щеше да избегне много неприятности по житейския си път.
Остава да се признае: в целия роман става ясно, че д’Артанян е успял да спаси живота си и дори да постигне своята цел благодарение на двама души: на грижите и добрите съвети на капитан дьо Тревил, както и на милостта на своя най-голям враг – кардинал Ришельо. Кардиналът обаче е друга история.
Продължаваме с историите за изчезналите на върха на славата си известни личности.
Майкъл Рокфелер
Правнукът на милиардера Джон Рокфелер, Майкъл, от дете мечтаел да стане антрополог, прекарвайки цялото си свободно време в Института по антропология. Учил в университета, служил в армията, но не се интересувал от напредване в политиката или бизнеса, както всичките си роднини. Вместо това той тръгва на експедиция до Нова Гвинея – не най-популярното място за наследници на милиардери.
Другар на Рокфелер в експедицията бил холандският етнограф Рене Уасинг. Заедно те разменяли и купували различни предмети от бита на аборигените, включително боядисани човешки черепи. Но и двамата търсели нещо изключително рядко …
Губернаторът Нелсън Рокфелер на конференция след загубата на сина си Майкъл, 1961 година
А някъде наблизо било изгубеното племе Асмат, където по някаква причина всички се страхували да отидат – къде обаче може да се намери нещо неочаквано и уникално? Аборигените възпирали Рокфелер да отиде при Асматите, казвайки, че в това племе има суеверие, че душата и силата на човек преминават в този, който го убие и изяде. А един от шаманите казал, че вижда Майкъл с „маската на смъртта“ на лицето. Но никакви уговорки и предсказания не уплашили екипа на експедицията.
Изчезване
На 17 ноември 1961 г. експедицията напреднала към асматите в лодка, претоварена с трофеи и провизии, чийто мотор скоро угаснал. Но участниците не бързали да я напуснат – в реката имало много крокодили. Водачите са първите, които напускат лодката – те са открити в джунглата няколко дни по-късно. Скоро след това лодката се преобърнала, а Рокфелер и Уасинг плували цяла нощ.
Семейство Рокфелер (Майкъл е крайният в дясно), 1958 г.
На сутринта Майкъл решил да отиде на брега за помощ. Последните му думи били: „Надявам се да се получи“. Никой вече не е видял Рокфелер. Бащата на Майкъл (тогава губернатор на Ню Йорк, Нелсън Рокфелер) спонсорира мащабна операция за търсенето му, но нито ученият, нито останките му били намерени.
Все още не е известно къде е изчезнал известният наследник – дали е станал жертва на крокодили, дали се е изгубил в джунглата или е станал отшелник … Но най-популярната версия е, че той е бил убит от самите асмати, при които е отишъл за артефакти.
Луи Лепренс
Всички знаят имената на изобретателите братята Люмиер, които първи в света измислили „кинематографа” и на 22 март 1895 г. показали в Париж първия филм в света. Но какво би станало, ако нещата не били точно така?
Оказва се, че 7 години преди първия „филм“ на Люмиер, изобретателят Луи Лепренс показва филма си „Сцена в градината Раундхей“, а по-късно и „Трафик по моста Лийдс“ и „Акордеонист“. Актьорите били членове на семейството и приятелите на Лепренс и той снимал всичко със собствена камера, която сглобява в началото на 1888 г. – тя била с 16 обектива, които били подредени в 4 реда. Устройството веднага е патентовано в Англия, Франция и САЩ.
До днес е запазена само една снимка, направена с този апарат, наречена „Човек, който наднича зад ъгъла“. Предполага се, че тази хронографска снимка е направена преди средата на август 1887 г.
Изчезване
През 1889 г. изобретателят получава двойно френско-американско гражданство, като предлага да продължи разработките си едновременно в Европа, и в Америка. Плановете му, обаче, никога не се реализирали.
През 1890 г., малко преди планираното пътуване до Съединените щати, Лепренс отива да посети приятели и роднини. На 16 септември изобретателят трябвало да се върне в Париж, но приятелите, дошли да го посрещнат, не го открили в пристигащия влак. Издирването на френската полиция и Скотланд Ярд не дава резултати.
Луи Лепренс (вдясно) с тъста си Джоузеф Уитли, Йоркшир, 1887 г.
Загадката за изчезването на Лепрен все още не е разрешена, но има няколко версии и възможни мотиви за убийство и дори самоубийство. Една от най-любопитните версии е историята за патентната война. Кристофър Роуелс разработва своята версия за убийство, в резултат на патентната война, за което той пише книга през 1990 г. и режисира документалния филм „Липсващият филм“. Въз основа на това разследване, съпругата на Лепренс, Елибазет, обвинява американските конкуренти за нечестна игра и завежда дело срещу Томас Едисън за патент за филмова технология, известен като Акт 6928.
Въпреки факта, че през 1909 г. Едисън е признат за единствен изобретател на кинематограф в Съединените щати, има една зловеща подробност. Адолф, най-големият син на Лепренс, който бил поканен в качеството на свидетел на съдебните заседания за патента, бил разстрелян в Ню Йорк през 1902 година.
През 1945 г. в Балтийско море се случила най-голямата морска катастрофа в човешката история. Съветската подводница С-13 торпилирала недалеч от Данциг германския пътнически лайнер „Вилхелм Густлоф“, на борда на който се намирали немски подводничари. Един час по-късно корабът потънал. Според различни оценки, броят на жертвите варирал от 5 до 10 хиляди. За сравнение – при катастрофата на „Титаник“ загинали 1496 души.
Спуснатият на вода през 1937 г. „Вилхелм Густлоф“ трябвало да бъде нагледна демонстрация на предимствата на национал-социализма. Построен със средства на организацията „Сила чрез радост“, корабът бил предназначен за почивка на немските работници. Петдневен круиз по Средиземно море струвал 150 райхмарки – месечната заплата на шлосер или пощенски работник. Достъпността на почивката за различни слоеве от населението се подчертавала от факта, че всички каюти на лайнера били с еднакъв размер и оборудване.
„Вилхелм Густлоф“ като болничен кораб. Снимка: Уикипедия
Когато бил пуснат в експлоатация, 10-палубният „Густлоф“ бил един от най-големите пътнически кораби в света с водоизместване 25 хил. тона. Корабът предлагал и завиден комфорт: богато украсен басейн, зимна градина, музикални салони и барове. За първи път тук бил приложен принципът на открита палуба с отлична видимост и достъп до нея директно от каютите. Първоначално лайнерът се планирало да бъде наречен „Адолф Хитлер“, но през 1936 г. в Давос бил убит видният швейцарски нацист Вилхелм Густлоф. Германската пропаганда го превърнала в мъченик: той бил погребан с държавни почести, а много обекти в цяла Германия били кръстени на него, включително новият флагман на круизния флот.
Преди войната Густлоф успял да извърши 50 рейса в Северно и Средиземно море. С началото на войната, както повечето други кораби, лайнерът бил предаден на Военно-морските сили. Превърнали го в болница, а след това в плаваща казарма на школата за офицери на подводници в Данциг – една от основните бази на нацистския военен флот. Там корабът стоял четири години. През февруари 1943 г. бил атакуван от британски бомбардировачи, които били прогонени от зенитната артилерия.
През есента на 1944 г. съветските войски навлезли в Източна Прусия. Германската пропаганда всявала паника с описания на „комунистическите ужаси“. Но и без това мнозина знаели за нацистките зверства в Русия и, естествено, очаквали адекватен отговор. Затова в началото на 1945 г. в Данциг се събрали около 60 хиляди бежанци.
Група немски работнички по време на круиз на кораба през 1938 г. Снимка: Уикипедия
На 22 януари „Вилхелм Густлоф“ започнал да приема пътници. Първи били 3 хиляди офицери-подводничари, също тежко ранените и няколкостотин момичета от помощните сили на флота. След това пуснали бежанци. „Густлоф“, който бил предназначен за 1500 пътници, поел около 10 хиляди души – точното количество не е известно, защото екипажът престанал да ги брои.
На 30 януари 1945 г. в 12.30 ч. корабът се отделил от кея, придружен от миноносеца „Льове“ и торпедния катер TF-19. Катерът скоро се натъкнал на риф и се върнал в пристанището. Междувременно на „Густлоф“ спорели по кой фарватер да излязат в морето. Лайнерът бил под двойно командване: на капитана и на командирът на учебния дивизион подводничали, което не допринасяло за вземането на обмислени решения.
Въпреки препоръките да се плава в противоподводен зиг-заг, корабът се движел направо от страх да не навлезе в минни полета. Привечер капитанът наредил да се включат навигационните светлини заради опасения да не се сблъскат с миночистачи, които уж идвали насреща им. Нямало никакви миночистачи. Затова в 19.30 ч. светлините били угасени – но вече било късно.
Командирът на съветската подводница С-13, капитан трети ранг Александър Маринеско, видял ярко осветения немски кораб и около 2 часа го следвал, избирайки удобна позиция за атака. Подводниците от онова време не можели да настигнат пътнически кораби, но претъпканият „Густлоф“, чиито двигатели работели лошо след британската бомбардировка, се движел бавно.
Модел на Вилхелм Густлоф от Военноморския мемориал Лабо. Снимка: Уикипедия
Около 21.00 ч. С-13 минала откъм брега – откъдето най-малко се очаквала атака, и пуснала първото торпедо с надпис „За Родината“. Последвали още две: „За съветския народ“ и „За Ленинград“. Първото попаднало в носа на кораба, второто в празния басейн, където имало много хора, а третото ударило в машинното отделение. Двигателите спрели. Капитанът на лайнера разбрал какво се е случило и първите му думи след нападението били: „Това е краят“.
Водонепроницаемите прегради на долните палуби били затворени, като така блокирали част от екипажа, който трябвало да помогне за спускането на лодките. Претъпканите лодки късали въжетата и се преобръщали, като изсипвали хората в ледената вода. В една от тях, вече спусната на вода, паднало зенитно оръдие, откъснато от палубата, и я потопило.
Около час след нападението „Вилхелм Густлоф“ потънал. Миноносецът „Льове“ успял да спаси 472 души. Пристигналите по-късно кораби вадели от водата само трупове. Седем часа след гибелта на лайнера един катер открил незабелязана лодка и в нея живо бебе, увито в одеяла. Това бил последният спасен пътник.
Според Института по морско право в немския град Кил, „Густлоф“ бил легитимна военна цел. „На кораба се намирали 3000 офицери-подводничари, имало оръдия. Освен това, още през ноември 1944 г. германското правителство обявило Балтийско море за зона на военни операции и заповядало на нацистките бойни кораби да унищожават всякакви плавателни съдове. Съветските моряци имали право да реагират по същия начин“, заявили юристите.
На 10 февруари подводницата С-13 потопила друг германски транспорт – „Генерал Щойбен“, и била наградена с орден „Бойно червено знаме“.
Хитлер обявил капитан Маринеско за свой личен враг.
На всички е известно какво представляват синдикатите и защо съществуват тези организации. Но малцина знаят, че далеч не всички синдикати са били формални организации, както в СССР, и са участвали в събирането на вноски и раздаването на ваучери за санаториумите. В САЩ това били сплотени и дейни колективи, които принуждавали работодателите да се съобразяват с тях, ако не със законни средства, то със сила. В Америка историята на профсъюзното движение е неразривно свързана с италианската мафия и единствения й неиталиански член е Франк Шийран с прякор „Ирландецът“.
За да бъдем справедливи, трябва да отбележим, че Франк никога не е бил истински член на италианската мафиотска фамилия Бъфалино. Това обаче не му попречило да бъде човек, особено близък с дон Росарио Алберто Бъфалино (Ръсел Бъфалино) и дори негов приятел. По искане на своя приятел Шийран извършил поне 30 убийства, като нито едно от които не е доказано.
Франк Шийран е роден през 1920 г. в САЩ, в семейство на имигранти. Въпреки факта, че през целия си живот той се смятал за чистокръвен ирландец, с което много се гордеел, това не било напълно вярно. Бащата на бъдещия синдикалист и по съвместимост мафиот бил ирландец, но майка му била шведка.
Детството на Шийран трудно може да се нарече спокойно, заради крайната бедност на семейството му. Когато семейство Шийран се преместили в малкото работническо градче Дерби, Пенсилвания, Франк трябвало да си намери работа. По това време момчето било само на 7 години, но дори и тогава било много трудно дете. На път за вкъщи от работа младият ирландец ходел по магазините за хранителни стоки в съседство, за да открадне нещо от там за семейна вечеря.
Ирландски имигранти в САЩ
Франк се отличавал не само с небрежното си отношение към чуждото имущество, но и с буйния си нрав. Бащата на момчето, като всеки ирландец, обожавал уиски, бира и бокс и нямал нищо против да пие пред сина и съпругата си. Непрекъснатите пиянски свади на бащата каляват Франк морално и физически, а връстниците предпочитали да не се забъркват с него.
Шийран наследил чертите на скандинавските си предци по майчина линия и вече на 15-годишна възраст достигал ръст от почти два метра. Бащата на младежа трябвало да се въздържа от домашни дрязги, тъй като започнал да получава доста сериозен отпор. Въпреки силната си физика, младежът не изпитвал влечение към физическия труд и първото работно място като възрастен на Шийран била … местната църква.
Високият широкоплещест мъжага бил нает в църквата като слуга и съвестно изпълнявал задълженията си, докато не усетил наследеното влечение към алкохола. Веднъж, докато почиствал след поредната служба в църквата, Франк решил да отпие малко от църковно вино и неусетно изпил месечния запас от този важен продукт. Разбира се, след това не бил в състояние да изпълнява задълженията си и останал без работа.
До 20-годишна възраст става ясно, че Франк направо плаче за затвора, а родителите му го убеждават да се присъедини към армията. Големият мъж е назначен във военната полиция, но след избухването на Втората световна война Шийран се кандидатира за фронта и искането му е удовлетворено.
Оказало се, че войнския живот направо е „легнал на душата” на Франк, и на фронта той е влизал в най-трудните места, и е искал да изпълнява най-трудните задачи. Разследващите от ФБР, които трябвало да проучат подробно биографията на този млад мъж, установили, че Шийран е прекарал 411 дни на бойното поле по време на службата си, вместо средните 100 дни за американски войник.
Франк е бил в Ардените, Сицилия, Франция и навсякъде проявявал несравнима смелост и невинаги оправдана жестокост. Той с радост доброволно е работил в стрелкови отряди и бил безмилостен към военнопленниците. Няколко пъти Шийран бил забелязан по време на неразрешено убийство на пазачите на концлагерите, но винаги му се е разминавало наказанието.
В края на войната Франк има много награди и нееднозначна репутация, което карало дори колегите му и някои командири да странят от него. В по-късни години мъжът признава, че възможността да убива безнаказано, която имал на фронта, просто определя бъдещия му живот.
„В Европа бях себе си и след това вече не се промених. Свикваш със смъртта. Както и към това, че се налага да убиваш други.“
Мъжът се завърнал у дома през есента на 1945 г., но войната остава в него завинаги. Животът в спокойно общество с многобройните си ограничения не бил за Франк. Пиенето го влечало и в един момент стигнал дотам, че пребил полицай. По това време Франк имал късмет и се отървал с глоба, но началото на конфронтацията със закона било положено.
През 1947 г. Шийран се оженил и си намерил работа като шофьор на камион. Повечето служители на неговата компания били италианци, но това бързо престанало да смущава всички – Франк крадял стоки и лъжел не по-лошо от колегите си и бързо бил признат за свой. Той се присъединил към шофьорския профсъюз на Международното братство на превозвачите и станал негов активен член. Малко по-късно ирландецът поискал да стане шеф на тази организация и новите му приятели му помогнали.
Росарио Алберто Бъфалино (Ръсел Бъфалино)
Италианските колеги запознали Франк с Ръсел Бъфалино, донът на едно от мафиотските сицилиански семейства. Опитният мафиот веднага разбрал, че пред него е не само физически силен и отчаян, но и много умен човек. Изненадващо, Шийран, без да е италианец, останал в близкото обкръжение на кръстника и станал не само негов подчинен, но и приятел.
Новият член на Cosa Nostra, по прякор Ирландецът, никога не е задавал твърде много въпроси. Ако семейство Бъфалино решало да елиминира някого, той отивал и изпълнявал тази задача, без да уточнява подробностите. Благодарение на това Шийран си спечелил висок авторитет в мафията и скоро получил повишение.
Един ден Франк казал на шефа, че иска да стане профсъюзен лидер и това напълно съвпаднало с желанията на Ръсел Бъфалино, който мечтаел да получи допълнително влияние върху представителите на големия бизнес на Пенсилвания.
По това време Джими Хофа, човек, който също не бил твърде близък до закона, оглавявал Международния съюз на братството на превозвачите. Не се знае дали този активист е бил ентусиазиран от наложения му от мафията заместник, но трябвало да се примири с него. Дори скоро станали неразделни приятели. Нещо повече, мощният и агресивен Шийран бил най-подходящият за потушване на напрежението сред недоволните членове, каквито винаги е имало в тези среди.
Джими Хофа
В работата на съюза, убиецът Шийран направил доста добра кариера, като оглавил 326-та дивизия на Международното братство на превозвачи в Делауеър. В пика на успеха на Франк, Джими Хофа се оказва в корупционен скандал и влиза в затвора за 13 години. Вярно, той излежава само 5 от тях, след което противно на закона, отново се опитва да заеме водеща позиция в съюза.
Хофа успял да получи обезщетение от 2 милиона долара от организацията си за прослуженото си време, но не успява да се върне на поста си. Той настоявал да си върне властта в профсъюза, а това не се харесвало на мафията. Решили, че е време да се отърват от него. На 30 април 1975 г. Джими Хофа, 62-годишен, се обадил на жена си от телефонна кабина, разположена на един от паркингите на ресторант в Детройт в район Блумфийлд – Тауншип.
С развълнуван глас мъжът информирал жена си, че е измамен, но не довършил разказа си и затворил. Никой друг не е чул за Хофа повече – той изчезнал без следа. Полицията успяла да намери колата на Джими, но в нея нямало следи, които да помогнат за намирането му.
Според неофициална версия, бившият синдикалист е бил убит от Франк Шийран, който го е примамил в частна къща в предградие на Детройт. Там го застрелял с два куршума в главата. Но ФБР отрича тази хипотеза, тъй като по времето на изчезването на Хофа, Ирландецът е бил по поръчка на Ръсел Бъфалино във Филаделфия.
Франк Шийрън, вдясно
Но каквито и да са нещата, никой не се наемал да отрече участието на мафията в смъртта на синдикалния бизнесмен. А това означава, че най-близкият сътрудник на Хофа и Бъфалино не би могъл да има нищо общо с това. Въпреки кървавата следа, която преследвала Шийран в продължение на десетилетия, той никога не бил обвинен в убийство.
Вече в доста напреднала възраст Франк, традиционно за американски лидер на профсъюза, бил обвинен в корупция и измами. Той получил голяма присъда – 32 години, но излежава само 10 години зад решетките. Шийран завършва живота си не съвсем обичайно за мафиот – той не бил убит и не изгнил зад решетките, а умрял в старчески дом близо до Филаделфия от рак на 83-годишна възраст. Легендарният убиец и приятел на шефа на мафията никога не е отговарял пред закона за своите престъпления.
Битува една недоказана теория. През 2003 г., на прага на смъртта, Франк Шийран се изповядал. В изповедта си признал за това, че лично е убил приятеля си Хофа. Това било много трудна поръчка за него, въпреки че бил професионалист в това отношение.
Историята на Ирландецът оживява във филма на Мартин Скорсезе „Ирландецът“. В него главни роли имат Ал Пачино, Робърт Де Ниро и Джо Пеши.
Римският закон гласял: „Bellum nullum nisi justum“ (Няма друга война, освен законна). Тоест: всяка война, която Рим ще води, трябвало да бъде законна. Какво означавало това на практика?
За римляните нямалко значение кой кого е нападнал пръв. Проблемът се състоял в друго: дали са изпълнени религиозните ритуали, като при това са произнесени всички необходими словесни формули. Ако членът на свещеническата колегия – фациалът, произнасял свещената формула преди обявяването на война, то римляните смятали войната за справедлива и законна.
За да обяви Рим война, задължително условие било наличието на втора страна, тоест – достоен противник. Древноримският юрист Помпоний формулирал този критерий по следния начин: „Наши врагове са онези, които обявяват война на нашия народ. Останалите са или разбойници, или пирати“.
За правилна и законна война се смятала онази, която се водела само против „публичен“ враг, който сам признавал законите на войната и я водела открито. Тайните врагове, които коварно атакували римска територия, не били смятани за „публични“ врагове. За такива също не се считали жителите на разбунтувана провинция или варварите без собствено правителство, с което би било възможно да се сключи договор. Когато римляните трябвало да се справят с „разбойници и пирати“, не се обявявала официално война и начините на водене на бойните действия и отношението към пленниците не били регламентирани. По думите на известния римски юрист от II век пр. Хр. Улпиан, според естествения закон (тоест, който не е записан в нито един правен кодекс) на насилието се отговаря само с насилие. Но ако врагът бил достоен и можел да действа като субект в международните отношения, законната война с него задължително първо трябвало да бъде обявена и едва след това започната.
Преди обявяването на война римляните изпращали свои емисари, които били двама или четирима жреци. Мисията отивала до вражеската граница. Ръководителят на мисията произнасял установена формула, която познаваме благодарение на древноримския историк Тит Ливий: „Чуй ме, Юпитер! Чуйте ме и вие, богове на границите! Нека ме чуе и свещеният оракул на закона. Аз съм пратеник на римския народ и дойдох тук в интерес на правото и справедливостта. Вярвайте на думите ми!“ След това се изброявали исканията на римския народ. Речта завършвала с клетва за вярност на всичко гореизброено, а като свидетел отново се призовавал Юпитер.
Веднага след това жреците се завръщали обратно. Рим чакал 33 дни за отговор на своите претенции. Ако след този период римските искания не бивали удовлетворени, жреците отново отивали на границата и водачът на мисията произнасял следната свещена формула:
„Чуй ме, Юпитер, и ти, Юнона, чуй ме, Квирин, чуйте и вие, богове на небето, земята и подземния свят! Призовавам ви за свидетели, че този народ отговаря с отказ на нашите справедливи искания. Ние ще се посъветваме в нашата страна и ще решим как да получим удовлетворение“.
След завръщането си в Рим, жреците докладвали на Сената за резултатите от преговорите. Съобщавало се, че са извършени всички необходими обреди и формалности. Следвало заявление, че ако сенатът и народът на Рим са съгласни, те ще обявят война и тази война ще бъде законна. Сенатът пристъпвал към обсъждане на въпроса. Председателят питал поименно всеки от сенаторите. Сенаторът ставал и изказвал своето мнение. Тези, които гласували „за“, отивали в едната страна на залата, а „против“ – в другата. С решението на Сената въпросът не се решавал окончателно. Изисквало се и съгласието на римските граждани. Именно решението на народното събрание се смятало за окончателно и не можело да бъде обжалвано. Затова имало моменти, когато Сенатът бил против войната, но народът решавал иначе и тя трябвало да бъде обявена. Между заседанието на Сената и решението на народа жреците и консулите правели публични жертвоприношения и произнасяли молитви към боговете. След вземането на окончателно решение отново се принасяли жертви с цел боговете да дарят победа.
Когато всички формалности и ритуали бивали изпълнени, жреците за последен път отивали на границата на вражеската земя и официално обявявали война със следните думи: „Римският народ обявява война и Сенатът дава своето съгласие и одобрение за водене на война. Въз основа на това римският народ обявява началото на военни действия“. След тези последни думи жрецът хвърлял върху вражеската земя окървавено копие, което има символично значение на начало на войната.
При водене на отбранителна война били разрешени отклонения от обряда. Например, не се четял списък от дипломатически искания към противника поради очевидната му безсмисленост.
Но с течение на времето римските владения станали твърде обширни, много врагове вече били разположени далеч от Рим, включително и отвъд морето. Ала, така или иначе, било необходимо да се хвърли копие на вражеска земя, защото ритуалът, установен в древни времена, не можело да бъде отменен.
Римляните намерили изход – на един от пленените врагове било наредено да купи парцел земя в Рим близо до храма на Беллона, богинята на войната. Оттогава, по време на церемонията за обявяване на война, жрецът хвърлял копие от римската градска земя върху тази „вражеска територия“ – и легионите тръгвали на бой.
Историята на шпагата започва в Испания, където тя става популярна около 1460 г. Причината е, че вследствие появата на огнестрелните оръжия дългият и широк меч, подходящ за борба срещу воин, защитен от броня, загубил своята актуалност. Парчето олово и силата на барута намалили силно ефективността на доспехите и олекотили хладните оръжия на прочутата испанската пехота. Мечове, копия, пики и алебарди още дълго време останали на служба, но сериозно загубили в размер и тегло. Вече нямало нужда пехотинецът и конникът да разбиват бронята на врага. Просто я пробивали бързо и без особена трудност – бум! И кавалеристът-кирасир (от „кираса“ – нагръдна броня) се озовавал на земята с дупка в кованите си доспехи. Така огнестрелните оръжия извършили преврат в настъпателната и отбранителна тактика на онова време.
Бойна шпага. Снимка: Уикипедия
Едновременно с това претърпяло промени и хладното оръжие на пехотата. На мястото на тежките, нерядко двуръчни (за хващане с две ръце) мечове дошли шпагите. Шпагата по същество представлява същия меч, но силно изтънен и многократно по-лек.
Различавали два вида шпаги: бойна и „цивилна“. Естествено, това разграничение било доста условно. Бойната шпага (всъщност, тогава всяко оръжие било „бойно“) се отличавала от „не-бойната“ само по своите размери и заточването на острието. Тя позволява на противника да бъдат нанесени както прободни, така и режещи рани. Дължината на повечето шпаги е около 1 метър – просто тесен меч с по-гъвкаво острие. Дизайнът им се увенчава от права дръжка с топчест връх и (по правило) сложен предпазител, който предпазва ръката и пръстите на фехтовчика от нараняване. Обикновено теглото на шпагата не надвишава 1.5 кг.
За своето време шпагата била доста ефективно и усъвършенствано оръжие в сравнение с тежките и обемисти мечове от предишните епохи. Тя била сравнително лека и много маневрена. Позволява да се мушка и сече, без да претоварва ръката на боеца и екипировката му.
Различни исторически шпаги. Снимка: Уикипедия
Разбира се, украшенията, позлатата и луксозните презраменни колани, изпъстрени със скъпоценни камъни, били излишни във военните кампании и походния живот. Щабните офицери-благородници можели да си позволят такива украси, но низшите военни чинове предпочитали по-просто оръжие.
Градската реалност, естествено, била твърде различна от бойното ежедневие на армията. Градовете изобилствали от разкош, жени и развлечения. Когато се завърнел от поход, офицерът-конте можел да си позволи да смени бойната шпага с цивилна рапира. Тя все още била същата шпага, страховита и смъртоносна, но украсена по-богато, имала позлата и по-елегантна геометрия на острието и дръжката (ефеса). Основната разлика между рапирата и шпагата е, че при рапирата ръбовете на острието не се наточват, тоест, с нея не може да се нанасят режещи удари. Тя служи само за мушкане с острия си връх. Благородниците се хвалели със своите рапири, сменяли ги в съответствие с костюмите, с тях се убивали по време на дуелите. (Ако някой не е чел „Тримата мускетари“, сега му е времето. Е, поне да гледа някоя от многобройните екранизации…).
Рапира. Снимка: Уикипедия
Но като цяло рапирите и шпагите принадлежат към един и същи клас оръжие – „меч“, което прави естетическия им дизайн незначителен по отношение на разграничаването и класификацията. Всъщност, това е едно и също оръжие, предназначено за различен „фон на употреба“ (в армията или в цивилния живот).
Можете да попитате всеки човек за името на първата жена и как се е появила и вероятно ще чуете историята за Адам и Ева, както и за прословутото ребро. Но малко хора знаят, че в предхристиянски времена отговорът на този въпрос е бил двусмислен, тъй като свещените текстове от онази епоха разказвали за друга първа жена, на име Лилит.
Няма да намерите и намек за Лилит в каноничните текстове на която и да е Авраамова религия, която съществува днес. Но в най-древните апокрифи се споменава тази жена и нейната личност заема особено важно място в шумерската и семитската митология.
Много внимание се обръща на Лилит в Кабала, където първата жена символизира тъмното женско начало, както старозаветния Каин – мъжкото. Но християнските теолози и редактори на Библията не успяват да се отърват напълно от Лилит, поради което в текста се появява разминаване:
И Бог създаде човека по свой образ, създал го по образ на Бог; създал ги мъж и жена.
От този ред става пределно ясно, че Бог е създал мъжът и жената едновременно. Но знаем, че Ева се е появила по-късно, така че тук очевидно не става дума за нея. Най-вероятно се говори за Лилит, която християнските редактори на Стария Завет се опитали да премахнат от всички текстове.
Но дали хората, които се занимавали с изкореняването на паметта на първата жена, са били невнимателни или преследвали някакви други цели, но споменаването на тази дама понякога се промъква в Библията. Например, книгата на Исай се говори за някакво нощно създание, наречено Лилит. Предполага се, че това е някакво животно или птица, но не точно.
В Библията, публикувана в Англия през 1560 г., се споменава за кукумявка, нощна хищна птица. В много езици от семитската група с думата „лилит“ се назовават някои разновидности на совите. Интересно, но в много древни изображения Лилит е придружена именно от сова.
Преведено от шумерския език, думата „лил“ означава неземно същество, дух или призрак. Митологията на народите, населяващи Месопотамия, била изключително богата на различни зли духове. Лилу, Лилиту, Улрит, Лилит – всички тези демони имат сходни имена, но в същото време са валидни както за женски, така и за мъжки род.
Древните асирийци вярвали, че духовете на хората, които приживе нямали деца, ставали зли духове. Те били нетърпеливи да продължат своята раса, съвкупявайки се с живите, но от такива връзки се раждали демони или изроди. В най-известния шумерски епос за героя Гилгамеш има загатване за Лилит. Жена-демон с това име, заедно с орел, с орлова глава, живеела във върбака.
Богинята на здрача Лилит. Живопис от Уилям Блейк
В Средновековната еврейска книга „Азбука на Бен Сира“ се описва подробно историята на Адам и Лилит. В него се казва, че жената се възгордяла, че и тя като мъжа е създадена по образ на Бога и затова отказвала да се подчини на Адам.
За да се измъкне от подчинението на съпруга си, Лилит изрекла тайното името на Бога и успяла да отлети далеч от Адам. Адам се оплакал на Създателя за жената и той изпратил три ангела след бегълката. Те настигнали Лилит и поискали тя да се върне и да се покае, но получили категоричен отказ.
Лилит била строго наказана за неподчинение, но древните текстове не са запазили точното описание на наказанието. Най-често срещаните версии са три: безплодие, ежедневно раждане на 100 деца и неизбежната им смърт и постоянно раждане на демони, вместо на нормално потомство.
Ненапразно змията-изкусителка в средните векове се изобразява в женска форма.
Лилит се заклела да отмъсти за това и да убива човешките бебета навсякъде, където и колкото може. В същото време тя обещала да не пипа децата, които носят амулети с нейното име или с имената на ангели. Оттогава жената-демон се специализирала в нараняването на бебета и родилки. Смятало се, че синдромът на внезапната смърт, който се случва при кърмачета, е нейно дело.
Тя била способна и на други интриги, включително предизвикване на безплодие при млади жени, изсмукване на кръв и новородени и провокиране на спонтанни аборти. Според една версия, именно Лилит се превъплътила в изкусителната змия, която подвела Ева да вкуси злощастната ябълка. Тя направила това от ревност, след като видяла щастието на Адам и Ева. Интересното е, че Господ изгонил Ева от Рая, а Лилит останала.
Съвременен амулет с образа на Лилит
Много жители на Месопотамия считали Лилит за съблазнителен демон, който нощем ходел при младите мъже, за да се чифтосва с тях. Резултатът от тази връзка е раждането на Инкуб или Сукуб – демони, чиято единствена цел на съществуване е изкушението на младите мъже и жени.
Една от най-уважаваните книги на Кабала – Зохар, твърди, че Лилит станала съпруга на самия Сатана и му родила деца. Ето защо образът на жената-демон бързо мигрирал към сатанизма, където е почитан заедно с Кали, Хел и Ерешкигал, заимстван от други религии и митологии.
Една от мистериозните християнски легенди, оцелели до днес, е тази за Светия Граал.
Според преданието, това било чаша, от която Иисус Христос пил на Тайната вечеря. После в нея събрали Неговата кръв след Разпятието. В един момент чашата изчезнала и всички търсения на реликвата били неуспешни.
За нея по принцип не са известни кой знае колко неща. Твърди се, че тя дарява безсмъртие и лекува рани. Разказвали, че богатият търговец Йосиф от Ариматея се заклел да пази Светия Граал след екзекуцията на Спасителя.
Галахад, Борс и Пърсивал се сдобиват с Граала. Снимка: Уикипедия
Тук трябва да се спомене, че официалната Църква не признава тези легенди за автентични. Вярно е, че и четирите Евангелия говорят за човек на име Йосиф, който измолил тялото на разпнатия Христос от Понтий Пилат, увил го в покров и го поставил в гробница, изсечена в скала. Това е основното, което се знае за него. Оттук започват фантазиите на някои християнски писатели, които добавят, че Йосиф събрал кръвта на Христос в чаша и с нея обикалял по различни земи, като проповядвал християнството. По време на странствията си той стигнал до Британия, където решил да спре и основал манастир, наречен „Глостънбъри“ (според някои източници именно в този манастир бил скрит Граалът, който по-късно се превърнал във въплъщение на Божията благодат за хората). След като основал манастира, Йосиф създал монашески рицарски орден, чиито членове били първите пазители на чашата и те оказали отчаяна съпротива на нашествениците-сакси през V-VІ в. После били принудени да пренесат Граала до Сарас (къде се намира Сарас, е неизвестно) откъдето той бил „възнесен на небето“.
Проблемът в тази легенда е, че първите християнски манастири се появяват около 300 години след епохата на Йосиф Ариматейски, а първите монашески ордени – 1000 години по-късно. Според друга легенда, чашата се намирала известно време у Тевтонския орден и била изгубена през 1242 г. в битката на Чудското езеро срещу армията на светия княз Александър Невски.
Свещеният Граал от Данте Габриел Росети. Снимка: Уикипедия
Според трета легенда, тя се озовала при еретиците-катари. Тази версия води началото си от легендата за крал Артур. Граалът бил пренесен в Британия и скрит на дъното в древен кладенец някъде из дълбините на острова. Рицарите на Кръглата маса, по заповед на Мерлин, тръгнали да го търсят. Сър Пърсивал намерил чашата и я донесъл в двора на Артур. Тогава върху кралството се стоварили различни нещастия: сър Ланселот бил обсебен от престъпна страст към съпругата на Артур Гуинивер и избягал с нея във Франция, племенникът на Артур – Мордред, завзел властта и тежко ранил своя господар в битка. Виждайки, че чашата не донесла щастие на кралството, раненият крал Артур я взел със себе си на тайнствения остров Авалон и по този начин предпазил от неприятности цяла Британия.
После Граалът по неведоми пътища се озовал при еретиците албигойци. След като техните сборища били унищожени през ХІІІ век, последните от тях избягали и предали чашата на Ордена на тамплиерите.
Тамплиерите имали замъци из цяла Западна Европа и притежавали огромни богатства и власт, като се занимавали главно с лихварство – те поставили началото на първите банки. Затова и кралят на Франция Филип ІV унищожил ордена им през 1307 г. Оцелял само неговият португалски филиал, защото успял да се преименува на Орден на Христос. Затова едно от предположенията е, че до ден-днешен Светият Граал се намира под олтара на катедралата в португалския замък Томар – резиденцията на Ордена на Христос. Така или иначе, не е известно някой да се е осмелил да копае под олтара, за да провери…
Сър Пърсивал със свещения граал. Снимка: Уикипедия
Ново избухване на интерес към Граала се наблюдавало през ХХ век. Агенти на Третия райх проявили силен интерес към местоположението на чашата.
Интересът на нацистите към тази реликва не е изненадващ, тъй като окултизмът бил в основата на тяхната философия. Самият Хитлер вярвал в древногерманска легенда, според която скритите съкровища се появяват на бял свят на всеки 700 години. (Този реален интерес на нацистите към чашата е залегнал и в основата на сюжета на популярния филм „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“. Там има и крайно удачен творчески момент: Граалът се оказва не богат златен потир, обсипан със скъпоценни камъни – а обикновена дървена чаша; та нали земният баща на Иисус, Йосиф, бил дърводелец).
Един високопоставен нацист, Ото Ран, тръгнал да търси чашата. Скоро изпратил доклад в Берлин, в който съобщавал, че е намерил мястото, където е скрит Граалът. Според Ото Ран той никога не бил изнасян от албигойската крепост Монсегюр, а бил скрит там в някаква тайна стая.
По-нататъшните събития се развиват стремително. Ото Ран се завръща в Берлин и започва да работи в Бюрото за изучаване на историческото наследство „Аненербе“. Той предава своите открития от Монсегюр на Химлер (в книгата на френския историк Й.-М. Анжер се казва, че сред другите находки бил и Граалът), след което бил обявен за „велик изследовател“. Точно две години подир тези събития Ото Ран се самоубива (според други източници, умира два месеца след молба за незабавно уволнение от СС).
„Дневник на Граал“ на Хенри Джоунс, старши от филма от 1989 г. Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход в Холивудския музей. Снимка: Уикипедия
Събитията по-нататък са известни: Третият райх намира своята гибел под снарядите на руската артилерия и бомбите на англо-американската авиация. Така се получило, че Светият Граал отново донесъл беди на онези неправедни хора, сред които се озовал.
Макар, че може би това са само исторически съвпадения. Така или иначе, никой никога не е виждал мистичната чаша.
През 1634 г. френската инквизиция изгаря свещеника Юрбен Грандие на кладата. Свещеникът бил обвинен в подписването на договор със самия сатана, който му обещал власт над богатите и жените. Не всичко, обаче, било толкова просто. Оказва се, че в случая били въвлечени приятели, обидени от свещеника, жена, чиято любов Грандие отхвърлил, и дори самият кардинал Ришельо.
Младият свещеник
Юрбен Грандие е роден в богатото семейство на френския кралски нотариус. Когато навършил 14 години, той бил изпратен да учи в престижно йезуитско училище, където получава блестящо образование.
През 1615 г. Юрбен приема духовен сан и става послушник на йезуитския орден, въпреки това красивият мъж не бил доволен от факта, че е сред суровите монаси. Затова решава да стане свещеник, което ще му позволи да живее извън стените на аскетичните манастири.
На 25-годишна възраст Грандие получава енория в град Луден, където става настоятел на църквата „Свети кръст“. Енориашите на свещеника били богати хора, но не особено ревностни по отношение на вярата. Това устройвало Юрбен Грандие перфектно. Използвайки природната си интелигентност и доброто образование, Юрбен се сприятелил с много от местните благородници. Сред приятелите му бил дори губернатора Жан Д’Арманяк, който доверил на свещеника управлението на градските дела в негово отсъствие.
Свещеникът се сдобива с врагове
Въпреки че новият настоятел приел всички свещенически клетви, той не бързал да ги следва. Това се отнасяло особено за табуто върху сексуалните отношения. Образованият и изтъкнат Грандие започнал да се радва на особен успех сред младите дами по време на своите служби, което разгневило мъжката половина от населението на града. Враждебността се увеличила и поради факта, че свещеникът бил чужденец в Луден, а доведел със себе си трима братя, които сложил на престижни постове.
Стига се дотам, че един озлобен съпруг нападнал Юрбен с меч. Не си извлякъл поука и продължил да печели врагове. На своите огнени проповеди наместникът обявил, че отсега нататък жителите на Луден трябва да се изповядват само пред него. Юрбен си спечелил за враг и епископа на съседния град Кусе, чието име било Арман-Жан дю Плеси. Този човек ще влезе по-късно в историята като херцог дьо Ришельо – един от символите на френската държавност.
Фатална любов
Поредната любовница на Юрбен Грандие била младото момиче Филипа Тренкан, дъщеря на най-добрия му приятел, Луи Тренкан, който бил прокурор на Луден. Новата енориашка се влюбила в наместника, а Юрбен по навик отвърнал на чувствата ѝ.
Яркият романс приключил, когато Филипа забременяла. След като научил тази новина, свещеникът затворил очи и посъветвал бившата си любовница да посрещне изпитанието с християнско смирение. Поради удара върху репутацията й, бащата на момичето не огласил греха на бившия си приятел, но това му нанесло смъртна обида.
Католически съд
В Луден се появил „клуб на мразещите“ Юрбен, чийто мозъчен център станал Луи Тренкан. Постепенно все повече и повече хора, обидени от слугата на Христос, се присъединяват към заговорниците. Междувременно Грандие се влюбвал. Той се влюбил във вдовицата благородничка Мадлен де Бру, за която се оженил, въпреки че поел обет за безбрачие. На церемонията той действал и като свещеник, и като младоженец.
На 15 ноември 1629 г. Юрбен Грандие попада в затвора заради църковни нарушения. Обиденият баща и бивш приятел, прокурора Луи Тренкан разследвал случая. Обвиненията валяли, включително съвокупляване с жени на пода на храма. На Грандие било забранено да извършва църковни служби и бил осъден да седи на вода и хляб в продължение на три месеца всеки петък. Враговете на свещеника не харесват това решение, но истинската разплата предстояла.
Женска обида
През 1626 г. в околностите на Луден започва да функционира манастир. В него живеели 17 монахини, повечето от които били млади момичета от обеднели благороднически семейства. Родителите нямали пари за зестра за женитбата на дъщерите си и те били изпратени извън стените на манастира. Момичетата носели монашески дрехи, но младостта и природата си казвали думата. Похотливият свещеник Грандие станал чест посетител на манастира, където винаги бил посрещан сърдечно.
Методи за разследване при „светата“ инквизиция
Майка Йоанна, игуменката на манастира, също се влюбила в свещеника. Жената била болна от костна туберкулоза, която съсипала фигурата й, а 42-годишният сърцеразбивач ѝ отказал близостта си. Тогава, по странно съвпадение, в манастира започнала някаква дяволска работа. Неописуеми фигури се скитали из манастира, свещи започнали да угасват по време на службата, а в коридорите се чувал шепот и звън на вериги.
В Луден започват да пристигат специалисти по екзорсизъм, които потвърждават, че самият сатана се е заселил в манастира. Може би това били обикновени мошеници и появата на демоните била фалшифицирана, но тогава въпросът придобил трагичен обрат за Юрбен Грандие.
Слуга на Сатаната
Известният екзорсист, отец Баре, изгонил демон на име Асмодей от майката Йоанна. Успял да го победи само благодарение на клизма със светена вода. По време на церемонията демонът извикал през устните на монахинята, че човек на име Юрбен го е извикал от ада.
„Испанска обувка“ – метод за разпит, с който се чупят краката на разпитвания
В дома на бившия свещеник направили обиск и там намерили памфлета „Луденският обущар“, който оскърбявал кардинал Ришельо. Юрбен Грандие дълго време не признавал вината си. Затова го оставили на тавана, чиито прозорци и комин били затрупани с камъни. А майка Йоанна продължила да разказва на инквизиторите за връзката на свещеника с демоните.
Договор с демоните
Счупили двата крака на подсъдимия, но той все още не се признавал за виновен. Тогава разследващите представили убийствени доказателства. На лист хартия уж Юрбен Грандие сключил споразумение със Сатаната. За клетва за вярност и оскверняване на църковните светилища, тъмните сили давали на свещеника:
„Любовта на жените, цветята на девиците, уважението на монарсите, почестите, похотта и властта.“
Самият Грандие бил подписал документа, Сатаната, демоните Луцифер, Астарот, Левиатан и Велзевулф също подписали.
Договорът на Грандие със Сатаната и демоните.
След такива доказателства присъдата била постановена автоматично. На 18 август 1634 г. облекли свещеника с риза, напоена със сяра, завели го до стълба, завързали го и подпалили кладата. Докато Грандие горял като факла, жреците пръскали светена вода в огъня, за да прогонят демоните.
Историците спорят кой е написал писмото. Най-вероятно отмъстителният прокурор Луи Тренкан е направил това с приятели или кардинал Ришельо, който си припомнил старите обиди на свещеника.
Може би демоните, заселили се в игуменката Йоанна, са били обикновена истерия, причинена от отказа на Юрбен Грандие и продължителната болест. Или може би просто женско негодувание, което прекрачило границите.
В епохата на крал Мануел I Щастливи (упр. 1495-1525), Португалия достигнала зенита на своето могъщество и слава. Експедицията на Вашку да Гама през 1498 г. открила морския път към Индия, други мореплаватели открили и завладели Бразилия, създали колонии в Япония, Индия, Китай. Новите строежи масово се украсявали с орнаменти, изобразяващи водорасли, октоподи, моряшки колани, корабни въжета и всякакви други морски реквизити.
Дон Себащиао І станал крал на 11 юни 1557 г. – на възраст 3 години, 4 месеца и 22 дни. Отначало вместо него управлявала баба му дона Екатерина. Той бил възпитаван в почитание към светата вяра и величието на Португалия, мечтаел да увеличи славата на португалското оръжие. Опитвал да съживи старите традиции и се сравнявал с някогашните велики крале. Вероятно, именно през тези години мечтата за слава започнала да се конкретизира като план на Себащиао за нахлуване в Африка. Още повече, че други негови държавни начинания били неуспешни.
Дон Себащиао І. Снимка: Уикипедия
Всички недостатъци на възпитанието, насложени върху романтичния му характер, несъгласието с баба му дона Екатерина, провалът на династичните брачни планове, желанието да смае света с доблест и смелост – всичко това се сляло в мечта за африкански военен поход. Африка била стара цел на португалците, те имали колонии по западното й крабрейжие. Начинанието трябвало да го изравни с най-славните португалски крале.
Независимо, че Себащиао бил владетел от втората половина на ХVІ век, който трябвало да бъде разумен и далновиден, психологически той бил герой от рицарски роман, описващ чудновати и фантастични подвизи.
За пръв път Себащиао посетил Мароко през 1574 г., но походът се провалил заради лоша подготовка. След като се завърнал, кралят обявил решимостта си най-накрая да се обвърже с брак. Това било важно за съдбата на кралството, защото ставало дума за наследяване на престола. За съпруга била набелязана испанска принцеса. Испанският крал Филип II се съгласил на среща в Гуадалупе, близо до границата с Португалия.
Филип обещал да предостави помощ за похода, но само ако няма турска или друга опасност за собствените му владения. Освен това на Себащиао била обещана ръката на инфантата доня Изабел, когато достигне брачна възраст.
Дон Себащиао І. Снимка: Уикипедия
На испанския крал приписват фразата, която уж промълвил след отдалечаващия се Себащиао: „Ако той победи, ще спечелим славен зет, ако бъде победен – ще спечелим кралството му“.
Снаряжаването на експедицията изисквало огромни разходи. Фактът, че ресурсите на Португалия били очевидно недостатъчни за воденето на такава война в чужбина, не можел да спре Себащиао. Експедицията била ускорена от нуждата да помогне на бившия берберски султан Мулай Мохамед, известен на европейците като Шариф – който бил лишен от трона през 1575 г. от брат си Абдал Малик.
Междувременно Филип II се отказал от обещанията си, като се позовал на уговорката в договора от Гуадалупе и войната срещу бунтовниците в Нидерландия. Той настоял походът да бъде отложен, след което можел да предостави помощ. Но на 6 декември 1577 г. Себащиао информирал испанците, че лично ще предвожда експедицията.
На лошо екипираната армия не достигало оръжие. Видима била липсата на организация и дисциплина. Постоянно имало трудности със заплатите на войниците. Все пак, отплаването от Лисабон се превърнало във всеобщ празник сред лукс и великолепие. Армадата наброявала около 500 кораба.
Призори на 7 юли армията на Себащиао пристигнала в Танжер на мароканския бряг, след което се придвижила към селището Алкасер-Кибир.
Настъпил 4 август 1578 г. Мюсюлманската армия била силно дисциплинирана и двойно по-многобройна от португалската. Дон Себащиао в искряща броня с меч в ръце обиколил войската си и произнесъл кратка реч. Последвала молитва на колене.
Арабската конница, построена в полумесец, започнала атака. Себащиао лично влязъл в сражението. Скоро битката вече била в разгара си и цялото поле се изпълнило с викове, трясък на щитове, звънтене на мечове, саби и брони, грохот на оръдия.
Миниатюра на битката. Снимка: Уикипедия
Армията на Себастиан се сражавала с такава ярост и упоритост, притискайки вражеската конница, че имало момент, в който изглеждало че португалците са близо до победата. Това бил моментът, когато загинал султан Абдал-Малик. Но военното щастие обърнало гръб на португалците. Конницата на арабите нанесла силен удар върху християнския ариергард и разбила испанската и португалската кавалерия. Започнал страшен разгром.
Непривикналите към боеве португалски войници-селяни и лошата дисциплина на чуждестранните наемници довели нещата дотам, че за по-малко от час бойното поле се превърнало в плътна маса от конски и човешки тела, доспехи и оръжие. Крал Себащиао в смачкани и окървавени доспехи не напуснал бойното поле. Той сменил 3 коня. Наоколо му оставали все по-малко воини. Отказал на предложението да бяга, за да се спаси. За последен път забелязали как се хвърля с меч срещу врага. Повече никой не го видял.
Поражението било съкрушително. Разгромът не можел да се сравни с нищо в цялата португалска история – нито по-рано, нито след това. Загинали 6 хиляди араби и 8 хиляди християни. Мнозина били пленени. Колкото до краля, донесли един труп с 5 рани по главата и много по тялото, заради които трудно можел да бъде разпознат. Това станало основа за много слухове и легенди, че кралят е останал жив и изчезнал.
През 1581 г. португалските Кортеси в град Томар обявили Филип II за крал на Португалия и се съгласили страната да стане част от Испания при определена автономия. Така Португалия загубила независимостта си за 60 години.
В тази ситуация легендата за изчезналия крал дон Себащиао, който все някога ще се появи, придобила черти на патриотичен мит. Тя станала емблема на съпротивата срещу чуждото господство.
По време на Втората световна война, изненадващо, голяма част от жертвите не са от куршуми и снаряди. Застигнала ги една от най-страшните съдби, която може да си представите – гладната смърт. Причината за това бил остър недостиг на продукти поради унищожени култури и повреди по линиите за доставка на храни.
По време на блокадата на Ленинград повече от хиляда души умират ежедневно от недостиг на храна. Въпреки това, гладът в онези дни се наблюдава на най-неочаквани места – например в град Минеаполис (Минесота). През 1944 г. 36 младежи участват в „гладния“ експеримент, проведен от д-р Ансел Кийс.
д-р Ансел Кийс
Цел на експеримента
Ансел Кийс оглавявал лабораторията по физиологична хигиена в университета в Минесота. Той вече е постигнал известна слава благодарение на създаването на сухи порции от K-дажби за американските войски.
Ансел Бенджамин Кийс, роден в Колорадо, САЩ, е американски физиолог, който изучава здравословните ефекти на храненето. По-специално той предположил, че мазнините, наситени с мастни киселини, приемани с храна, причиняват сърдечно-съдови заболявания и трябва да се избягват. В допълнение към публикуваната „Биология на човешкия глад“, която все още остава единственият източник по този въпрос, Кийс изучава произхода на сърдечно-съдовите заболявания и измисля две диети – K-дажба (суха дажба за войници от Втората световна война, съдържаща продукти за три хранения: закуска, обяд и вечеря) и средиземноморската диета, която той и съпругата му успешно промотират. Накратко, науката, храненето и здравето били основните теми от неговия професионален и личен живот.
Идеята за провеждане на „гладен“ експеримент възниква поради засиления интерес на Кийс към храненето. Въпреки факта, че милиони хора страдат от глад в Европа, в света имало много малко лекари, които наистина можели да им помогнат да преодолеят последиците от изтощението след войната, тъй като по това време на практика нямало научна информация по този въпрос. Кийс убедил военните, че изследванията му ще са от голяма полза: получаването на практически и ефективни методи за рехабилитация биха подобрили общественото здраве и биха установили демокрацията в следвоенна Европа.
Групова снимка на участници в експеримента в Минесота
Ход на изследването
Изследователският план на Ансел Кийс бил много прост: първо да доведе субектите до състояние, близко до изтощение, след което да ги върне към нормално хранене.
За да протече всичко в контролиран, научен дух, „гладният“ експеримент, който трябвало да продължи една година, Кийс разделил на три части: първите три месеца – контролния период (обичайното хранене, еднакво за всички субекти), следващите шест месеца – гладуване, последните три месеца – захранване и рехабилитация.
Участниците в експеримента на Кийс били доброволци, сред които и такива, които не искали да служат военна служба по етични или религиозни причини. Много от тях били членове на „историческите мирни църкви“ (квакери, менонити и „братя“).
Помощниците на Кийс подготвили специални брошури за тези млади хора, в които наблягали на техния идеализъм. На тях били изобразени три малки деца, които тъжно гледат празни чинии. Надписът по-долу гласял: „Готови ли сте да гладувате, за да бъдат те по-добре нахранени?“
Трикът проработил. Кийс не обещавал пари на доброволците и ги предупредил за сериозните последици от продължителното гладуване, но въпреки това той получил повече от 400 заявления за участие в експеримента. Много от кандидатите били принудени да вършат неквалифицирана работа, като ремонт на пътища в селските райони и експериментът им давал шанс да направят нещо в полза на цялото човечество.
Кийс, след като внимателно проучил всяко от заявленията, получени за участие в експеримента, избрал 36 младежи, които му се сторили достатъчно силни, издръжливи и здрави, за да се справят с дълъг период на гладуване.
Участниците в експеримента пристигнали в Минеаполис през ноември 1944 г. Те били настанени в голямо общо помещение, което се намирало под университетския футболен стадион. Там Кийс временно преместил лабораторията си.
Следващите дванадесет седмици – контролния период – Кийс се ангажиран със стандартизиране на храненето на субектите. Всички те ядяли едно и също и консумирали 3200 калории на ден. В същото време Кийс, чрез различни тестове, събирал информация за здравословното състояние на всеки един от участниците в експеримента по параметри като размер на сърцето, кръвен обем, слух, зрение, физическа годност, телесна мазнина и дори броя на сперматозоидите в спермата. Младите хора, по молба на Кийс, били активни, работели в лабораторията и ходели поне 22 километра седмично.
Сам Лег преди експеримента (вляво) и по време на експеримента (вдясно)
Гладът и неговите последици
На 12 февруари 1945 г. Кийс драстично намалил храненето на субектите до 1570 калории на ден. Фазата на гладуването започнала. Той внимателно контролирал количеството храна, която консумират младите мъже. Те ядяли само два пъти на ден. Ястията се приготвяли главно от храни, богати на въглехидрати. Протеини участници в експеримента получавали по-малко. Акцентът бил върху картофи, зеле, макаронени изделия и пълнозърнесто брашно – нещо, което европейците основно ядели по време на Втората световна война. Субектите, въпреки намаляване на броя на консумираните калории, продължили да водят активен начин на живот, включително да работят в лабораторията и да ходят пеша.
Последиците от промените в храненето не закъснели. Скоро младите мъже започнали да изпитват спад на силата и енергията. Те започнали да се оплакват от летаргия и постоянна умора. Кийс отбелязал, че техните показатели за сила са намалели с 21 процента.
Освен това всички участници в експеримента започнали да проявяват психична апатия. Преди младите хора разговаряли на теми като политика, романтика и секс, но сега дори те са изгубили всякакъв смисъл за тях. Храната била това, което ги притеснявало най-много. Някои мъже започнали да четат готварски книги непрекъснато, гледайки апетитните снимки с почти порнографска мания.
Субектите често проявявали раздразнителност и агресивност, ако храната не била сервирана навреме или се налагало да чакат дълго на опашка в трапезарията. Ястията били най-често срещаните, но младите хора се наслаждавали на всяка лъжица. Понякога те добавяли вода към храната, за да увеличат обема и да излъжат стомаха си.
Между две хранения, Кийс позволил на участниците да дъвчат дъвка за неопределено време, да пият вода и черно кафе, колкото искат. Той забелязал, че младите хора дъвчели до 40 пакета дъвка на ден и пиели до 15 чаши кафе.
Дълбочината на психологическия стрес, изпитан от участниците в експеримента, изумил Кийс. С течение на времето те започнали да ядат храна без негово знание. Наложило се в крайна сметка Кийс да постави пазачи, които непрекъснато да следят участниците.
24-годишният Франклин Уоткинс преживял психологически по-зле от останалите периода на гладуване. Той сънувал кошмари, в които извършвал акт на канибализъм, ядял месото на възрастен мъж. По време на пътувания до града (преди охраната да бъде назначена) Уоткинс купувал млечни шейкове и сладолед. Ансел Кийс разбрал за това след известно време и решил да поговори с момчето насаме. По време на разговора младият мъж просто избухна в сълзи. Тогава той изпитал пристъп на гняв, по време на който заплашил да убие Кийс, а след това и себе си.
Кийс бил принуден да изпрати Уоткинс в психиатричното отделение на университетската болница. Няколко дни по-късно той бил освободен, тъй като, връщайки се към нормалното си хранене, веднага започнал да влиза в релси. Сривът при младия мъж станал само няколко седмици след прехода към фазата на гладуване.
Впоследствие Кийс трябвало да изключи друг мъж сред участниците в експеримента поради същата причина.
Физиологични промени
Всички участници в експеримента първоначално са имали нормално телесно тегло. През контролния период средното им тегло е било 70 килограма. След като преминали към гладуването, те започнали бързо да отслабват, превръщайки се в ходещи скелети. Ансел Кийс внимателно анализирал и документирал всички физиологични промени, които се случват с тях.
Той открил, че средната сърдечна честота при младите хора рязко спаднала: преди гладуване тя била 55 удара в минута, а след това била само 35. Организмът преминал в „енергоспестяващ режим“ поради дефицит на калории, забавяйки метаболизма. Честотата на изпражненията била веднъж седмично. Обемът на кръвта намалял с 10 процента, размерът на сърцето също намалял.
Очевидно, поради консумацията на големи количества вода, младите хора имали отоци по лицето, коленете и глезените. Кожата на някои от тях била много груба. Други симптоми, изпитвани от участниците в експеримента, включват замаяност, мускулна болка, намалена координация, шум в ушите и неестествена белота на очните ябълки поради стеснени кръвоносни съдове.
От мъжка гледна точка най-неудобната физиологична промяна била липсата на подкожна мазнина. Участниците в експеримента не можели да седят дълго време върху твърда повърхност, тъй като това им причинявало страшен дискомфорт. Освен това постоянно им било студено.
Кийс също отбелязва, че при младите хора зрението след дълъг период на глад остава нормално, а слухът, изненадващо, се подобрявал значително.
Въпреки всички физиологични промени, субектите не се считат за твърде слаби. Напротив, те започнали да мислят, че другите участници в експеримента са дебели, а те са нормални. Подобни мисли са характерни за пациентите с анорексия.
Период на рехабилитация
След шест месеца гладуване субектите губят почти една четвърт от телесното си тегло. Средното им тегло било 52 килограма.
Рехабилитационният период започва на 29 юли 1945 г. Кийс разделя всички участници на четири подгрупи, които започнали да получават 400, 800, 1200 или 1600 калории повече, отколкото по време на гладуването. Той направил това, за да определи оптималния брой калории, които трябва да се консумират през периода на възстановяване.
Дан Милър през периода на гладуване и след това
Кийс давал витаминни и протеинови добавки на някои участници, за да види как това ще се отрази на рехабилитацията. След няколко седмици става ясно, че те са напълно безполезни. Освен това мъжете, които консумирали най-малко калории, изобщо не се възстановяват. В крайна сметка Кийс стига до извода, че за да върнете тялото в нормално състояние, трябва да се консумират около 4000 калории на ден.
Край на експеримента
Експерименталното гладуване завършва на 20 октомври 1945 г. Младите хора вече можели да ядат каквото си поискат. Кийс помолил някои от тях да останат в лабораторията още няколко месеца, за да ги наблюдават по време на „периода на неограничена рехабилитация“. Той отбелязва, че младите мъже започнали да консумират средно повече от 5000 калории на ден. В продължение на няколко месеца всички те заявявили, че не могат да задоволят глада си, колкото и да ядат.
Ансел Кийс публикува пълен доклад за експеримента и неговите резултати през 1950г. Това било огромно двутомно произведение, озаглавено „Биология на човешкия глад“. И до днес това е най-изчерпателното научно изследване на ефектите от глада.
Докладът на Кийс обръща голямо внимание на това колко се променя физическото и психическото ни състояние под влияние на глада. Независимо от това, резултатите от експеримента също показват, че гладът няма съществен и траен негативен ефект върху човешкото здраве.
Широката публика узнала името на шотландския крал Макбет, след като този владетел станал главен герой в едноименната трагедия на Уилям Шекспир (между другото, мнозина смятат, че това е най-добрата негова пиеса). Английският класик представил Макбет като брутален узурпатор, на чиято съвест лежат убийството на добрия крал Дънкан и незаконното вземане на властта.
Крал Макбет. Снимка: Уикипедия
Всъщност, историята, разказана от великия драматург, е доста типична за онази далечна епоха (XI век). Тогава, както впрочем, и по-късно, пътят към властта често минавал през престъпления, предателства и дори убийства. Но що се отнася до крал Макбет, неговата историческа съдба далеч не съвпада с образа, който Шекспир изобразява, по-точно, с тълкуването на някои негови деяния.
Действието на шекспировата трагедия се развива в началото на XI век в Шотландия и Англия, които воюват за влияние над Британските острови. Сред пълководците на шотландския крал Дънкан с особена храброст се отличавал братовчед му Макбет, който неведнъж побеждавал ирландците и норвежците. Всички се възхищавали от неговата смелост и мъжество.
Веднъж пред Макбет се появили три вещици и му предрекли кралския трон. Оттогава той се преобразил, заслепен от възможността да получи цялата власт в кралството. Жена му, лейди Макбет, разпалвала неговото честолюбие и настоявала той с всички средства да си пробие пък към трона. Възползвайки се от престоя на крал Дънкан в замъка на Макбет, съпрузите-злодеи убили знатния си гост. После бил убит и велможата Банко, който заподозрял Макбет. За това престъпление обвинили синовете на Дънкан, които избягали в Англия. Но в крайна сметка наказанието настигнало както самия Макбет, така и съпругата му, която полудяла. В края на Шекспировата трагедия крал става синът на Дънкан, Малкълм. Такъв, в общи линии, е разказът на Шекспир.
Крал Макбет и Банко се срещат с трите вещици. Снимка: Уикипедия
Какъв, всъщност, е историческият Макбет? Ето редове от енциклопедиите: „Кралят на Шотландия Макбет (упр. 1040–57), както и неговият съперник, Дънкан I, е внук на крал Малкълм II. Отначало той вдигнал бунт срещу Дънкан и го убил в битка през 1040 г. при Дънсинан (в Пертшир), след което и управлявал енергично. Благородниците се възмущавали от неговата строгост. Един от тях, Макдъф, избягал в Англия и насъскал Малкълм, сина на Дънкан, да си отмъсти. Заедно с граф Сивард от Нортумбрия, те превзели през 1054 г. замъка на Макбет, Дънсинан“.
Това напълно опровергава версията на Шекспир. Оказва се, че Макбет бил крал, при това с пълно право – като внук на Малкълм ІІ. Той победил Дънкан и го убил в битка на 14 август 1040 г., което означава, че не може да се говори за тайно престъпление.
Какво всъщност представлявал убитият Дънкан I? При Шекспир това е благороден, побелял крал, който мъдро управлява държавата. Всъщност Дънкан бил млад (най-много с 4 години по-голям от братовчед си Макбет), а и управлявал доста посредствено.
Бунтът срещу неособено кадърен крал, който бунт да завърши с успех, не бил нито първият, нито последният в онази епоха. Слабо вероятно е такъв човек в такъв момент и по такава причина да бъде измъчван от жестоки угризения на съвестта, както Макбет в пиесата. Още повече, че получил държава в лошо състояние.
Шекспир някак „забравя“, че по време на 17-годишното си управление Макбет успял да направи много полезни неща. Под твърдата ръка на новия крал най-накрая Северна и Южна Шотландия се обединили. Била организирана система от военни патрули, които охранявали цялата страна и безкомпромисно въвеждали навсякъде закон и ред. Така Шотландия бавно, но сигурно се превръщала в единна държава със силна централна власт и здрави закони. Естествено, това не се харесвало нито на местните благородници, защото слагало край на размириците им, нито на английските съседи. Макбет се оказал силен и справедлив владетел.
Резултатът бил съвсем логичен. Синът на Дънкан, Малкълм Кенмор, с помощта на британците (или британците под прикритието на сина на Дънкан) събрал армия и нахлул в Шотландия. Макбет загинал в сражение против него при Лумфанан в Абърдийн през 1057 г. След това, както обикновено се случва, започнали да плюят победения. В действие влязла максимата: „Историята се пише от победителите“. Дори Църквата преминала на страната на победителя Малкълм и обявила Макбет за „син на дявола“ – макар той на времето си да правел щедри дарения за манастири и дори извършил поклонение в Рим.
Макбетпред стените на Макдъф. Снимка: Уикипедия
Но защо Шекспир обрисувал в толкова мрачна светлина един невинен човек? Защо изобщо му трябвало да „рови костите“ на реална историческа личност, вместо да създаде измислен образ на тиранин, изтерзан от гузната си съвест?
През 1603 г. умряла кралица Елизабет І и на английския престол седнал Яков І, шотландец, син на екзекутираната от Елизабет шотландска кралица Мария Стюарт. Било изгодно Шекспир да отчете промяната в политическата ситуация. Трябвало да се докаже, че шотландците не са диви планинци, а горда и достойна нация, като се подчертаят старите исторически връзки с Англия. При това Яков І се смятал за авторитетен „експерт“ по вещици и магьосничество. Така се появяват трите вещици в началото на „Макбет“. Те предсказали, че потомците на благородния Банко, прародител на Яков І, ще обединят под десницата си Англия и Шотландия.
Между другото, Шекспир не съгрешава против истината, рисувайки образа на злополучната лейди Макбет. Допуска се, че тя наистина била много жестока и амбициозна жена. Може би това е единственият момент, в който историята, поне донякъде, съвпада с легендата.
