Историята на шпагата започва в Испания, където тя става популярна около 1460 г. Причината е, че вследствие появата на огнестрелните оръжия дългият и широк меч, подходящ за борба срещу воин, защитен от броня, загубил своята актуалност. Парчето олово и силата на барута намалили силно ефективността на доспехите и олекотили хладните оръжия на прочутата испанската пехота. Мечове, копия, пики и алебарди още дълго време останали на служба, но сериозно загубили в размер и тегло. Вече нямало нужда пехотинецът и конникът да разбиват бронята на врага. Просто я пробивали бързо и без особена трудност – бум! И кавалеристът-кирасир (от „кираса“ – нагръдна броня) се озовавал на земята с дупка в кованите си доспехи. Така огнестрелните оръжия извършили преврат в настъпателната и отбранителна тактика на онова време.
Бойна шпага. Снимка: Уикипедия
Едновременно с това претърпяло промени и хладното оръжие на пехотата. На мястото на тежките, нерядко двуръчни (за хващане с две ръце) мечове дошли шпагите. Шпагата по същество представлява същия меч, но силно изтънен и многократно по-лек.
Различавали два вида шпаги: бойна и „цивилна“. Естествено, това разграничение било доста условно. Бойната шпага (всъщност, тогава всяко оръжие било „бойно“) се отличавала от „не-бойната“ само по своите размери и заточването на острието. Тя позволява на противника да бъдат нанесени както прободни, така и режещи рани. Дължината на повечето шпаги е около 1 метър – просто тесен меч с по-гъвкаво острие. Дизайнът им се увенчава от права дръжка с топчест връх и (по правило) сложен предпазител, който предпазва ръката и пръстите на фехтовчика от нараняване. Обикновено теглото на шпагата не надвишава 1.5 кг.
За своето време шпагата била доста ефективно и усъвършенствано оръжие в сравнение с тежките и обемисти мечове от предишните епохи. Тя била сравнително лека и много маневрена. Позволява да се мушка и сече, без да претоварва ръката на боеца и екипировката му.
Различни исторически шпаги. Снимка: Уикипедия
Разбира се, украшенията, позлатата и луксозните презраменни колани, изпъстрени със скъпоценни камъни, били излишни във военните кампании и походния живот. Щабните офицери-благородници можели да си позволят такива украси, но низшите военни чинове предпочитали по-просто оръжие.
Градската реалност, естествено, била твърде различна от бойното ежедневие на армията. Градовете изобилствали от разкош, жени и развлечения. Когато се завърнел от поход, офицерът-конте можел да си позволи да смени бойната шпага с цивилна рапира. Тя все още била същата шпага, страховита и смъртоносна, но украсена по-богато, имала позлата и по-елегантна геометрия на острието и дръжката (ефеса). Основната разлика между рапирата и шпагата е, че при рапирата ръбовете на острието не се наточват, тоест, с нея не може да се нанасят режещи удари. Тя служи само за мушкане с острия си връх. Благородниците се хвалели със своите рапири, сменяли ги в съответствие с костюмите, с тях се убивали по време на дуелите. (Ако някой не е чел „Тримата мускетари“, сега му е времето. Е, поне да гледа някоя от многобройните екранизации…).
Рапира. Снимка: Уикипедия
Но като цяло рапирите и шпагите принадлежат към един и същи клас оръжие – „меч“, което прави естетическия им дизайн незначителен по отношение на разграничаването и класификацията. Всъщност, това е едно и също оръжие, предназначено за различен „фон на употреба“ (в армията или в цивилния живот).
Можете да попитате всеки човек за името на първата жена и как се е появила и вероятно ще чуете историята за Адам и Ева, както и за прословутото ребро. Но малко хора знаят, че в предхристиянски времена отговорът на този въпрос е бил двусмислен, тъй като свещените текстове от онази епоха разказвали за друга първа жена, на име Лилит.
Няма да намерите и намек за Лилит в каноничните текстове на която и да е Авраамова религия, която съществува днес. Но в най-древните апокрифи се споменава тази жена и нейната личност заема особено важно място в шумерската и семитската митология.
Много внимание се обръща на Лилит в Кабала, където първата жена символизира тъмното женско начало, както старозаветния Каин – мъжкото. Но християнските теолози и редактори на Библията не успяват да се отърват напълно от Лилит, поради което в текста се появява разминаване:
И Бог създаде човека по свой образ, създал го по образ на Бог; създал ги мъж и жена.
От този ред става пределно ясно, че Бог е създал мъжът и жената едновременно. Но знаем, че Ева се е появила по-късно, така че тук очевидно не става дума за нея. Най-вероятно се говори за Лилит, която християнските редактори на Стария Завет се опитали да премахнат от всички текстове.
Но дали хората, които се занимавали с изкореняването на паметта на първата жена, са били невнимателни или преследвали някакви други цели, но споменаването на тази дама понякога се промъква в Библията. Например, книгата на Исай се говори за някакво нощно създание, наречено Лилит. Предполага се, че това е някакво животно или птица, но не точно.
В Библията, публикувана в Англия през 1560 г., се споменава за кукумявка, нощна хищна птица. В много езици от семитската група с думата „лилит“ се назовават някои разновидности на совите. Интересно, но в много древни изображения Лилит е придружена именно от сова.
Преведено от шумерския език, думата „лил“ означава неземно същество, дух или призрак. Митологията на народите, населяващи Месопотамия, била изключително богата на различни зли духове. Лилу, Лилиту, Улрит, Лилит – всички тези демони имат сходни имена, но в същото време са валидни както за женски, така и за мъжки род.
Древните асирийци вярвали, че духовете на хората, които приживе нямали деца, ставали зли духове. Те били нетърпеливи да продължат своята раса, съвкупявайки се с живите, но от такива връзки се раждали демони или изроди. В най-известния шумерски епос за героя Гилгамеш има загатване за Лилит. Жена-демон с това име, заедно с орел, с орлова глава, живеела във върбака.
Богинята на здрача Лилит. Живопис от Уилям Блейк
В Средновековната еврейска книга „Азбука на Бен Сира“ се описва подробно историята на Адам и Лилит. В него се казва, че жената се възгордяла, че и тя като мъжа е създадена по образ на Бога и затова отказвала да се подчини на Адам.
За да се измъкне от подчинението на съпруга си, Лилит изрекла тайното името на Бога и успяла да отлети далеч от Адам. Адам се оплакал на Създателя за жената и той изпратил три ангела след бегълката. Те настигнали Лилит и поискали тя да се върне и да се покае, но получили категоричен отказ.
Лилит била строго наказана за неподчинение, но древните текстове не са запазили точното описание на наказанието. Най-често срещаните версии са три: безплодие, ежедневно раждане на 100 деца и неизбежната им смърт и постоянно раждане на демони, вместо на нормално потомство.
Ненапразно змията-изкусителка в средните векове се изобразява в женска форма.
Лилит се заклела да отмъсти за това и да убива човешките бебета навсякъде, където и колкото може. В същото време тя обещала да не пипа децата, които носят амулети с нейното име или с имената на ангели. Оттогава жената-демон се специализирала в нараняването на бебета и родилки. Смятало се, че синдромът на внезапната смърт, който се случва при кърмачета, е нейно дело.
Тя била способна и на други интриги, включително предизвикване на безплодие при млади жени, изсмукване на кръв и новородени и провокиране на спонтанни аборти. Според една версия, именно Лилит се превъплътила в изкусителната змия, която подвела Ева да вкуси злощастната ябълка. Тя направила това от ревност, след като видяла щастието на Адам и Ева. Интересното е, че Господ изгонил Ева от Рая, а Лилит останала.
Съвременен амулет с образа на Лилит
Много жители на Месопотамия считали Лилит за съблазнителен демон, който нощем ходел при младите мъже, за да се чифтосва с тях. Резултатът от тази връзка е раждането на Инкуб или Сукуб – демони, чиято единствена цел на съществуване е изкушението на младите мъже и жени.
Една от най-уважаваните книги на Кабала – Зохар, твърди, че Лилит станала съпруга на самия Сатана и му родила деца. Ето защо образът на жената-демон бързо мигрирал към сатанизма, където е почитан заедно с Кали, Хел и Ерешкигал, заимстван от други религии и митологии.
Една от мистериозните християнски легенди, оцелели до днес, е тази за Светия Граал.
Според преданието, това било чаша, от която Иисус Христос пил на Тайната вечеря. После в нея събрали Неговата кръв след Разпятието. В един момент чашата изчезнала и всички търсения на реликвата били неуспешни.
За нея по принцип не са известни кой знае колко неща. Твърди се, че тя дарява безсмъртие и лекува рани. Разказвали, че богатият търговец Йосиф от Ариматея се заклел да пази Светия Граал след екзекуцията на Спасителя.
Галахад, Борс и Пърсивал се сдобиват с Граала. Снимка: Уикипедия
Тук трябва да се спомене, че официалната Църква не признава тези легенди за автентични. Вярно е, че и четирите Евангелия говорят за човек на име Йосиф, който измолил тялото на разпнатия Христос от Понтий Пилат, увил го в покров и го поставил в гробница, изсечена в скала. Това е основното, което се знае за него. Оттук започват фантазиите на някои християнски писатели, които добавят, че Йосиф събрал кръвта на Христос в чаша и с нея обикалял по различни земи, като проповядвал християнството. По време на странствията си той стигнал до Британия, където решил да спре и основал манастир, наречен „Глостънбъри“ (според някои източници именно в този манастир бил скрит Граалът, който по-късно се превърнал във въплъщение на Божията благодат за хората). След като основал манастира, Йосиф създал монашески рицарски орден, чиито членове били първите пазители на чашата и те оказали отчаяна съпротива на нашествениците-сакси през V-VІ в. После били принудени да пренесат Граала до Сарас (къде се намира Сарас, е неизвестно) откъдето той бил „възнесен на небето“.
Проблемът в тази легенда е, че първите християнски манастири се появяват около 300 години след епохата на Йосиф Ариматейски, а първите монашески ордени – 1000 години по-късно. Според друга легенда, чашата се намирала известно време у Тевтонския орден и била изгубена през 1242 г. в битката на Чудското езеро срещу армията на светия княз Александър Невски.
Свещеният Граал от Данте Габриел Росети. Снимка: Уикипедия
Според трета легенда, тя се озовала при еретиците-катари. Тази версия води началото си от легендата за крал Артур. Граалът бил пренесен в Британия и скрит на дъното в древен кладенец някъде из дълбините на острова. Рицарите на Кръглата маса, по заповед на Мерлин, тръгнали да го търсят. Сър Пърсивал намерил чашата и я донесъл в двора на Артур. Тогава върху кралството се стоварили различни нещастия: сър Ланселот бил обсебен от престъпна страст към съпругата на Артур Гуинивер и избягал с нея във Франция, племенникът на Артур – Мордред, завзел властта и тежко ранил своя господар в битка. Виждайки, че чашата не донесла щастие на кралството, раненият крал Артур я взел със себе си на тайнствения остров Авалон и по този начин предпазил от неприятности цяла Британия.
После Граалът по неведоми пътища се озовал при еретиците албигойци. След като техните сборища били унищожени през ХІІІ век, последните от тях избягали и предали чашата на Ордена на тамплиерите.
Тамплиерите имали замъци из цяла Западна Европа и притежавали огромни богатства и власт, като се занимавали главно с лихварство – те поставили началото на първите банки. Затова и кралят на Франция Филип ІV унищожил ордена им през 1307 г. Оцелял само неговият португалски филиал, защото успял да се преименува на Орден на Христос. Затова едно от предположенията е, че до ден-днешен Светият Граал се намира под олтара на катедралата в португалския замък Томар – резиденцията на Ордена на Христос. Така или иначе, не е известно някой да се е осмелил да копае под олтара, за да провери…
Сър Пърсивал със свещения граал. Снимка: Уикипедия
Ново избухване на интерес към Граала се наблюдавало през ХХ век. Агенти на Третия райх проявили силен интерес към местоположението на чашата.
Интересът на нацистите към тази реликва не е изненадващ, тъй като окултизмът бил в основата на тяхната философия. Самият Хитлер вярвал в древногерманска легенда, според която скритите съкровища се появяват на бял свят на всеки 700 години. (Този реален интерес на нацистите към чашата е залегнал и в основата на сюжета на популярния филм „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“. Там има и крайно удачен творчески момент: Граалът се оказва не богат златен потир, обсипан със скъпоценни камъни – а обикновена дървена чаша; та нали земният баща на Иисус, Йосиф, бил дърводелец).
Един високопоставен нацист, Ото Ран, тръгнал да търси чашата. Скоро изпратил доклад в Берлин, в който съобщавал, че е намерил мястото, където е скрит Граалът. Според Ото Ран той никога не бил изнасян от албигойската крепост Монсегюр, а бил скрит там в някаква тайна стая.
По-нататъшните събития се развиват стремително. Ото Ран се завръща в Берлин и започва да работи в Бюрото за изучаване на историческото наследство „Аненербе“. Той предава своите открития от Монсегюр на Химлер (в книгата на френския историк Й.-М. Анжер се казва, че сред другите находки бил и Граалът), след което бил обявен за „велик изследовател“. Точно две години подир тези събития Ото Ран се самоубива (според други източници, умира два месеца след молба за незабавно уволнение от СС).
„Дневник на Граал“ на Хенри Джоунс, старши от филма от 1989 г. Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход в Холивудския музей. Снимка: Уикипедия
Събитията по-нататък са известни: Третият райх намира своята гибел под снарядите на руската артилерия и бомбите на англо-американската авиация. Така се получило, че Светият Граал отново донесъл беди на онези неправедни хора, сред които се озовал.
Макар, че може би това са само исторически съвпадения. Така или иначе, никой никога не е виждал мистичната чаша.
През 1634 г. френската инквизиция изгаря свещеника Юрбен Грандие на кладата. Свещеникът бил обвинен в подписването на договор със самия сатана, който му обещал власт над богатите и жените. Не всичко, обаче, било толкова просто. Оказва се, че в случая били въвлечени приятели, обидени от свещеника, жена, чиято любов Грандие отхвърлил, и дори самият кардинал Ришельо.
Младият свещеник
Юрбен Грандие е роден в богатото семейство на френския кралски нотариус. Когато навършил 14 години, той бил изпратен да учи в престижно йезуитско училище, където получава блестящо образование.
През 1615 г. Юрбен приема духовен сан и става послушник на йезуитския орден, въпреки това красивият мъж не бил доволен от факта, че е сред суровите монаси. Затова решава да стане свещеник, което ще му позволи да живее извън стените на аскетичните манастири.
На 25-годишна възраст Грандие получава енория в град Луден, където става настоятел на църквата „Свети кръст“. Енориашите на свещеника били богати хора, но не особено ревностни по отношение на вярата. Това устройвало Юрбен Грандие перфектно. Използвайки природната си интелигентност и доброто образование, Юрбен се сприятелил с много от местните благородници. Сред приятелите му бил дори губернатора Жан Д’Арманяк, който доверил на свещеника управлението на градските дела в негово отсъствие.
Свещеникът се сдобива с врагове
Въпреки че новият настоятел приел всички свещенически клетви, той не бързал да ги следва. Това се отнасяло особено за табуто върху сексуалните отношения. Образованият и изтъкнат Грандие започнал да се радва на особен успех сред младите дами по време на своите служби, което разгневило мъжката половина от населението на града. Враждебността се увеличила и поради факта, че свещеникът бил чужденец в Луден, а доведел със себе си трима братя, които сложил на престижни постове.
Стига се дотам, че един озлобен съпруг нападнал Юрбен с меч. Не си извлякъл поука и продължил да печели врагове. На своите огнени проповеди наместникът обявил, че отсега нататък жителите на Луден трябва да се изповядват само пред него. Юрбен си спечелил за враг и епископа на съседния град Кусе, чието име било Арман-Жан дю Плеси. Този човек ще влезе по-късно в историята като херцог дьо Ришельо – един от символите на френската държавност.
Фатална любов
Поредната любовница на Юрбен Грандие била младото момиче Филипа Тренкан, дъщеря на най-добрия му приятел, Луи Тренкан, който бил прокурор на Луден. Новата енориашка се влюбила в наместника, а Юрбен по навик отвърнал на чувствата ѝ.
Яркият романс приключил, когато Филипа забременяла. След като научил тази новина, свещеникът затворил очи и посъветвал бившата си любовница да посрещне изпитанието с християнско смирение. Поради удара върху репутацията й, бащата на момичето не огласил греха на бившия си приятел, но това му нанесло смъртна обида.
Католически съд
В Луден се появил „клуб на мразещите“ Юрбен, чийто мозъчен център станал Луи Тренкан. Постепенно все повече и повече хора, обидени от слугата на Христос, се присъединяват към заговорниците. Междувременно Грандие се влюбвал. Той се влюбил във вдовицата благородничка Мадлен де Бру, за която се оженил, въпреки че поел обет за безбрачие. На церемонията той действал и като свещеник, и като младоженец.
На 15 ноември 1629 г. Юрбен Грандие попада в затвора заради църковни нарушения. Обиденият баща и бивш приятел, прокурора Луи Тренкан разследвал случая. Обвиненията валяли, включително съвокупляване с жени на пода на храма. На Грандие било забранено да извършва църковни служби и бил осъден да седи на вода и хляб в продължение на три месеца всеки петък. Враговете на свещеника не харесват това решение, но истинската разплата предстояла.
Женска обида
През 1626 г. в околностите на Луден започва да функционира манастир. В него живеели 17 монахини, повечето от които били млади момичета от обеднели благороднически семейства. Родителите нямали пари за зестра за женитбата на дъщерите си и те били изпратени извън стените на манастира. Момичетата носели монашески дрехи, но младостта и природата си казвали думата. Похотливият свещеник Грандие станал чест посетител на манастира, където винаги бил посрещан сърдечно.
Методи за разследване при „светата“ инквизиция
Майка Йоанна, игуменката на манастира, също се влюбила в свещеника. Жената била болна от костна туберкулоза, която съсипала фигурата й, а 42-годишният сърцеразбивач ѝ отказал близостта си. Тогава, по странно съвпадение, в манастира започнала някаква дяволска работа. Неописуеми фигури се скитали из манастира, свещи започнали да угасват по време на службата, а в коридорите се чувал шепот и звън на вериги.
В Луден започват да пристигат специалисти по екзорсизъм, които потвърждават, че самият сатана се е заселил в манастира. Може би това били обикновени мошеници и появата на демоните била фалшифицирана, но тогава въпросът придобил трагичен обрат за Юрбен Грандие.
Слуга на Сатаната
Известният екзорсист, отец Баре, изгонил демон на име Асмодей от майката Йоанна. Успял да го победи само благодарение на клизма със светена вода. По време на церемонията демонът извикал през устните на монахинята, че човек на име Юрбен го е извикал от ада.
„Испанска обувка“ – метод за разпит, с който се чупят краката на разпитвания
В дома на бившия свещеник направили обиск и там намерили памфлета „Луденският обущар“, който оскърбявал кардинал Ришельо. Юрбен Грандие дълго време не признавал вината си. Затова го оставили на тавана, чиито прозорци и комин били затрупани с камъни. А майка Йоанна продължила да разказва на инквизиторите за връзката на свещеника с демоните.
Договор с демоните
Счупили двата крака на подсъдимия, но той все още не се признавал за виновен. Тогава разследващите представили убийствени доказателства. На лист хартия уж Юрбен Грандие сключил споразумение със Сатаната. За клетва за вярност и оскверняване на църковните светилища, тъмните сили давали на свещеника:
„Любовта на жените, цветята на девиците, уважението на монарсите, почестите, похотта и властта.“
Самият Грандие бил подписал документа, Сатаната, демоните Луцифер, Астарот, Левиатан и Велзевулф също подписали.
Договорът на Грандие със Сатаната и демоните.
След такива доказателства присъдата била постановена автоматично. На 18 август 1634 г. облекли свещеника с риза, напоена със сяра, завели го до стълба, завързали го и подпалили кладата. Докато Грандие горял като факла, жреците пръскали светена вода в огъня, за да прогонят демоните.
Историците спорят кой е написал писмото. Най-вероятно отмъстителният прокурор Луи Тренкан е направил това с приятели или кардинал Ришельо, който си припомнил старите обиди на свещеника.
Може би демоните, заселили се в игуменката Йоанна, са били обикновена истерия, причинена от отказа на Юрбен Грандие и продължителната болест. Или може би просто женско негодувание, което прекрачило границите.
В епохата на крал Мануел I Щастливи (упр. 1495-1525), Португалия достигнала зенита на своето могъщество и слава. Експедицията на Вашку да Гама през 1498 г. открила морския път към Индия, други мореплаватели открили и завладели Бразилия, създали колонии в Япония, Индия, Китай. Новите строежи масово се украсявали с орнаменти, изобразяващи водорасли, октоподи, моряшки колани, корабни въжета и всякакви други морски реквизити.
Дон Себащиао І станал крал на 11 юни 1557 г. – на възраст 3 години, 4 месеца и 22 дни. Отначало вместо него управлявала баба му дона Екатерина. Той бил възпитаван в почитание към светата вяра и величието на Португалия, мечтаел да увеличи славата на португалското оръжие. Опитвал да съживи старите традиции и се сравнявал с някогашните велики крале. Вероятно, именно през тези години мечтата за слава започнала да се конкретизира като план на Себащиао за нахлуване в Африка. Още повече, че други негови държавни начинания били неуспешни.
Дон Себащиао І. Снимка: Уикипедия
Всички недостатъци на възпитанието, насложени върху романтичния му характер, несъгласието с баба му дона Екатерина, провалът на династичните брачни планове, желанието да смае света с доблест и смелост – всичко това се сляло в мечта за африкански военен поход. Африка била стара цел на португалците, те имали колонии по западното й крабрейжие. Начинанието трябвало да го изравни с най-славните португалски крале.
Независимо, че Себащиао бил владетел от втората половина на ХVІ век, който трябвало да бъде разумен и далновиден, психологически той бил герой от рицарски роман, описващ чудновати и фантастични подвизи.
За пръв път Себащиао посетил Мароко през 1574 г., но походът се провалил заради лоша подготовка. След като се завърнал, кралят обявил решимостта си най-накрая да се обвърже с брак. Това било важно за съдбата на кралството, защото ставало дума за наследяване на престола. За съпруга била набелязана испанска принцеса. Испанският крал Филип II се съгласил на среща в Гуадалупе, близо до границата с Португалия.
Филип обещал да предостави помощ за похода, но само ако няма турска или друга опасност за собствените му владения. Освен това на Себащиао била обещана ръката на инфантата доня Изабел, когато достигне брачна възраст.
Дон Себащиао І. Снимка: Уикипедия
На испанския крал приписват фразата, която уж промълвил след отдалечаващия се Себащиао: „Ако той победи, ще спечелим славен зет, ако бъде победен – ще спечелим кралството му“.
Снаряжаването на експедицията изисквало огромни разходи. Фактът, че ресурсите на Португалия били очевидно недостатъчни за воденето на такава война в чужбина, не можел да спре Себащиао. Експедицията била ускорена от нуждата да помогне на бившия берберски султан Мулай Мохамед, известен на европейците като Шариф – който бил лишен от трона през 1575 г. от брат си Абдал Малик.
Междувременно Филип II се отказал от обещанията си, като се позовал на уговорката в договора от Гуадалупе и войната срещу бунтовниците в Нидерландия. Той настоял походът да бъде отложен, след което можел да предостави помощ. Но на 6 декември 1577 г. Себащиао информирал испанците, че лично ще предвожда експедицията.
На лошо екипираната армия не достигало оръжие. Видима била липсата на организация и дисциплина. Постоянно имало трудности със заплатите на войниците. Все пак, отплаването от Лисабон се превърнало във всеобщ празник сред лукс и великолепие. Армадата наброявала около 500 кораба.
Призори на 7 юли армията на Себащиао пристигнала в Танжер на мароканския бряг, след което се придвижила към селището Алкасер-Кибир.
Настъпил 4 август 1578 г. Мюсюлманската армия била силно дисциплинирана и двойно по-многобройна от португалската. Дон Себащиао в искряща броня с меч в ръце обиколил войската си и произнесъл кратка реч. Последвала молитва на колене.
Арабската конница, построена в полумесец, започнала атака. Себащиао лично влязъл в сражението. Скоро битката вече била в разгара си и цялото поле се изпълнило с викове, трясък на щитове, звънтене на мечове, саби и брони, грохот на оръдия.
Миниатюра на битката. Снимка: Уикипедия
Армията на Себастиан се сражавала с такава ярост и упоритост, притискайки вражеската конница, че имало момент, в който изглеждало че португалците са близо до победата. Това бил моментът, когато загинал султан Абдал-Малик. Но военното щастие обърнало гръб на португалците. Конницата на арабите нанесла силен удар върху християнския ариергард и разбила испанската и португалската кавалерия. Започнал страшен разгром.
Непривикналите към боеве португалски войници-селяни и лошата дисциплина на чуждестранните наемници довели нещата дотам, че за по-малко от час бойното поле се превърнало в плътна маса от конски и човешки тела, доспехи и оръжие. Крал Себащиао в смачкани и окървавени доспехи не напуснал бойното поле. Той сменил 3 коня. Наоколо му оставали все по-малко воини. Отказал на предложението да бяга, за да се спаси. За последен път забелязали как се хвърля с меч срещу врага. Повече никой не го видял.
Поражението било съкрушително. Разгромът не можел да се сравни с нищо в цялата португалска история – нито по-рано, нито след това. Загинали 6 хиляди араби и 8 хиляди християни. Мнозина били пленени. Колкото до краля, донесли един труп с 5 рани по главата и много по тялото, заради които трудно можел да бъде разпознат. Това станало основа за много слухове и легенди, че кралят е останал жив и изчезнал.
През 1581 г. португалските Кортеси в град Томар обявили Филип II за крал на Португалия и се съгласили страната да стане част от Испания при определена автономия. Така Португалия загубила независимостта си за 60 години.
В тази ситуация легендата за изчезналия крал дон Себащиао, който все някога ще се появи, придобила черти на патриотичен мит. Тя станала емблема на съпротивата срещу чуждото господство.
По време на Втората световна война, изненадващо, голяма част от жертвите не са от куршуми и снаряди. Застигнала ги една от най-страшните съдби, която може да си представите – гладната смърт. Причината за това бил остър недостиг на продукти поради унищожени култури и повреди по линиите за доставка на храни.
По време на блокадата на Ленинград повече от хиляда души умират ежедневно от недостиг на храна. Въпреки това, гладът в онези дни се наблюдава на най-неочаквани места – например в град Минеаполис (Минесота). През 1944 г. 36 младежи участват в „гладния“ експеримент, проведен от д-р Ансел Кийс.
д-р Ансел Кийс
Цел на експеримента
Ансел Кийс оглавявал лабораторията по физиологична хигиена в университета в Минесота. Той вече е постигнал известна слава благодарение на създаването на сухи порции от K-дажби за американските войски.
Ансел Бенджамин Кийс, роден в Колорадо, САЩ, е американски физиолог, който изучава здравословните ефекти на храненето. По-специално той предположил, че мазнините, наситени с мастни киселини, приемани с храна, причиняват сърдечно-съдови заболявания и трябва да се избягват. В допълнение към публикуваната „Биология на човешкия глад“, която все още остава единственият източник по този въпрос, Кийс изучава произхода на сърдечно-съдовите заболявания и измисля две диети – K-дажба (суха дажба за войници от Втората световна война, съдържаща продукти за три хранения: закуска, обяд и вечеря) и средиземноморската диета, която той и съпругата му успешно промотират. Накратко, науката, храненето и здравето били основните теми от неговия професионален и личен живот.
Идеята за провеждане на „гладен“ експеримент възниква поради засиления интерес на Кийс към храненето. Въпреки факта, че милиони хора страдат от глад в Европа, в света имало много малко лекари, които наистина можели да им помогнат да преодолеят последиците от изтощението след войната, тъй като по това време на практика нямало научна информация по този въпрос. Кийс убедил военните, че изследванията му ще са от голяма полза: получаването на практически и ефективни методи за рехабилитация биха подобрили общественото здраве и биха установили демокрацията в следвоенна Европа.
Групова снимка на участници в експеримента в Минесота
Ход на изследването
Изследователският план на Ансел Кийс бил много прост: първо да доведе субектите до състояние, близко до изтощение, след което да ги върне към нормално хранене.
За да протече всичко в контролиран, научен дух, „гладният“ експеримент, който трябвало да продължи една година, Кийс разделил на три части: първите три месеца – контролния период (обичайното хранене, еднакво за всички субекти), следващите шест месеца – гладуване, последните три месеца – захранване и рехабилитация.
Участниците в експеримента на Кийс били доброволци, сред които и такива, които не искали да служат военна служба по етични или религиозни причини. Много от тях били членове на „историческите мирни църкви“ (квакери, менонити и „братя“).
Помощниците на Кийс подготвили специални брошури за тези млади хора, в които наблягали на техния идеализъм. На тях били изобразени три малки деца, които тъжно гледат празни чинии. Надписът по-долу гласял: „Готови ли сте да гладувате, за да бъдат те по-добре нахранени?“
Трикът проработил. Кийс не обещавал пари на доброволците и ги предупредил за сериозните последици от продължителното гладуване, но въпреки това той получил повече от 400 заявления за участие в експеримента. Много от кандидатите били принудени да вършат неквалифицирана работа, като ремонт на пътища в селските райони и експериментът им давал шанс да направят нещо в полза на цялото човечество.
Кийс, след като внимателно проучил всяко от заявленията, получени за участие в експеримента, избрал 36 младежи, които му се сторили достатъчно силни, издръжливи и здрави, за да се справят с дълъг период на гладуване.
Участниците в експеримента пристигнали в Минеаполис през ноември 1944 г. Те били настанени в голямо общо помещение, което се намирало под университетския футболен стадион. Там Кийс временно преместил лабораторията си.
Следващите дванадесет седмици – контролния период – Кийс се ангажиран със стандартизиране на храненето на субектите. Всички те ядяли едно и също и консумирали 3200 калории на ден. В същото време Кийс, чрез различни тестове, събирал информация за здравословното състояние на всеки един от участниците в експеримента по параметри като размер на сърцето, кръвен обем, слух, зрение, физическа годност, телесна мазнина и дори броя на сперматозоидите в спермата. Младите хора, по молба на Кийс, били активни, работели в лабораторията и ходели поне 22 километра седмично.
Сам Лег преди експеримента (вляво) и по време на експеримента (вдясно)
Гладът и неговите последици
На 12 февруари 1945 г. Кийс драстично намалил храненето на субектите до 1570 калории на ден. Фазата на гладуването започнала. Той внимателно контролирал количеството храна, която консумират младите мъже. Те ядяли само два пъти на ден. Ястията се приготвяли главно от храни, богати на въглехидрати. Протеини участници в експеримента получавали по-малко. Акцентът бил върху картофи, зеле, макаронени изделия и пълнозърнесто брашно – нещо, което европейците основно ядели по време на Втората световна война. Субектите, въпреки намаляване на броя на консумираните калории, продължили да водят активен начин на живот, включително да работят в лабораторията и да ходят пеша.
Последиците от промените в храненето не закъснели. Скоро младите мъже започнали да изпитват спад на силата и енергията. Те започнали да се оплакват от летаргия и постоянна умора. Кийс отбелязал, че техните показатели за сила са намалели с 21 процента.
Освен това всички участници в експеримента започнали да проявяват психична апатия. Преди младите хора разговаряли на теми като политика, романтика и секс, но сега дори те са изгубили всякакъв смисъл за тях. Храната била това, което ги притеснявало най-много. Някои мъже започнали да четат готварски книги непрекъснато, гледайки апетитните снимки с почти порнографска мания.
Субектите често проявявали раздразнителност и агресивност, ако храната не била сервирана навреме или се налагало да чакат дълго на опашка в трапезарията. Ястията били най-често срещаните, но младите хора се наслаждавали на всяка лъжица. Понякога те добавяли вода към храната, за да увеличат обема и да излъжат стомаха си.
Между две хранения, Кийс позволил на участниците да дъвчат дъвка за неопределено време, да пият вода и черно кафе, колкото искат. Той забелязал, че младите хора дъвчели до 40 пакета дъвка на ден и пиели до 15 чаши кафе.
Дълбочината на психологическия стрес, изпитан от участниците в експеримента, изумил Кийс. С течение на времето те започнали да ядат храна без негово знание. Наложило се в крайна сметка Кийс да постави пазачи, които непрекъснато да следят участниците.
24-годишният Франклин Уоткинс преживял психологически по-зле от останалите периода на гладуване. Той сънувал кошмари, в които извършвал акт на канибализъм, ядял месото на възрастен мъж. По време на пътувания до града (преди охраната да бъде назначена) Уоткинс купувал млечни шейкове и сладолед. Ансел Кийс разбрал за това след известно време и решил да поговори с момчето насаме. По време на разговора младият мъж просто избухна в сълзи. Тогава той изпитал пристъп на гняв, по време на който заплашил да убие Кийс, а след това и себе си.
Кийс бил принуден да изпрати Уоткинс в психиатричното отделение на университетската болница. Няколко дни по-късно той бил освободен, тъй като, връщайки се към нормалното си хранене, веднага започнал да влиза в релси. Сривът при младия мъж станал само няколко седмици след прехода към фазата на гладуване.
Впоследствие Кийс трябвало да изключи друг мъж сред участниците в експеримента поради същата причина.
Физиологични промени
Всички участници в експеримента първоначално са имали нормално телесно тегло. През контролния период средното им тегло е било 70 килограма. След като преминали към гладуването, те започнали бързо да отслабват, превръщайки се в ходещи скелети. Ансел Кийс внимателно анализирал и документирал всички физиологични промени, които се случват с тях.
Той открил, че средната сърдечна честота при младите хора рязко спаднала: преди гладуване тя била 55 удара в минута, а след това била само 35. Организмът преминал в „енергоспестяващ режим“ поради дефицит на калории, забавяйки метаболизма. Честотата на изпражненията била веднъж седмично. Обемът на кръвта намалял с 10 процента, размерът на сърцето също намалял.
Очевидно, поради консумацията на големи количества вода, младите хора имали отоци по лицето, коленете и глезените. Кожата на някои от тях била много груба. Други симптоми, изпитвани от участниците в експеримента, включват замаяност, мускулна болка, намалена координация, шум в ушите и неестествена белота на очните ябълки поради стеснени кръвоносни съдове.
От мъжка гледна точка най-неудобната физиологична промяна била липсата на подкожна мазнина. Участниците в експеримента не можели да седят дълго време върху твърда повърхност, тъй като това им причинявало страшен дискомфорт. Освен това постоянно им било студено.
Кийс също отбелязва, че при младите хора зрението след дълъг период на глад остава нормално, а слухът, изненадващо, се подобрявал значително.
Въпреки всички физиологични промени, субектите не се считат за твърде слаби. Напротив, те започнали да мислят, че другите участници в експеримента са дебели, а те са нормални. Подобни мисли са характерни за пациентите с анорексия.
Период на рехабилитация
След шест месеца гладуване субектите губят почти една четвърт от телесното си тегло. Средното им тегло било 52 килограма.
Рехабилитационният период започва на 29 юли 1945 г. Кийс разделя всички участници на четири подгрупи, които започнали да получават 400, 800, 1200 или 1600 калории повече, отколкото по време на гладуването. Той направил това, за да определи оптималния брой калории, които трябва да се консумират през периода на възстановяване.
Дан Милър през периода на гладуване и след това
Кийс давал витаминни и протеинови добавки на някои участници, за да види как това ще се отрази на рехабилитацията. След няколко седмици става ясно, че те са напълно безполезни. Освен това мъжете, които консумирали най-малко калории, изобщо не се възстановяват. В крайна сметка Кийс стига до извода, че за да върнете тялото в нормално състояние, трябва да се консумират около 4000 калории на ден.
Край на експеримента
Експерименталното гладуване завършва на 20 октомври 1945 г. Младите хора вече можели да ядат каквото си поискат. Кийс помолил някои от тях да останат в лабораторията още няколко месеца, за да ги наблюдават по време на „периода на неограничена рехабилитация“. Той отбелязва, че младите мъже започнали да консумират средно повече от 5000 калории на ден. В продължение на няколко месеца всички те заявявили, че не могат да задоволят глада си, колкото и да ядат.
Ансел Кийс публикува пълен доклад за експеримента и неговите резултати през 1950г. Това било огромно двутомно произведение, озаглавено „Биология на човешкия глад“. И до днес това е най-изчерпателното научно изследване на ефектите от глада.
Докладът на Кийс обръща голямо внимание на това колко се променя физическото и психическото ни състояние под влияние на глада. Независимо от това, резултатите от експеримента също показват, че гладът няма съществен и траен негативен ефект върху човешкото здраве.
Широката публика узнала името на шотландския крал Макбет, след като този владетел станал главен герой в едноименната трагедия на Уилям Шекспир (между другото, мнозина смятат, че това е най-добрата негова пиеса). Английският класик представил Макбет като брутален узурпатор, на чиято съвест лежат убийството на добрия крал Дънкан и незаконното вземане на властта.
Крал Макбет. Снимка: Уикипедия
Всъщност, историята, разказана от великия драматург, е доста типична за онази далечна епоха (XI век). Тогава, както впрочем, и по-късно, пътят към властта често минавал през престъпления, предателства и дори убийства. Но що се отнася до крал Макбет, неговата историческа съдба далеч не съвпада с образа, който Шекспир изобразява, по-точно, с тълкуването на някои негови деяния.
Действието на шекспировата трагедия се развива в началото на XI век в Шотландия и Англия, които воюват за влияние над Британските острови. Сред пълководците на шотландския крал Дънкан с особена храброст се отличавал братовчед му Макбет, който неведнъж побеждавал ирландците и норвежците. Всички се възхищавали от неговата смелост и мъжество.
Веднъж пред Макбет се появили три вещици и му предрекли кралския трон. Оттогава той се преобразил, заслепен от възможността да получи цялата власт в кралството. Жена му, лейди Макбет, разпалвала неговото честолюбие и настоявала той с всички средства да си пробие пък към трона. Възползвайки се от престоя на крал Дънкан в замъка на Макбет, съпрузите-злодеи убили знатния си гост. После бил убит и велможата Банко, който заподозрял Макбет. За това престъпление обвинили синовете на Дънкан, които избягали в Англия. Но в крайна сметка наказанието настигнало както самия Макбет, така и съпругата му, която полудяла. В края на Шекспировата трагедия крал става синът на Дънкан, Малкълм. Такъв, в общи линии, е разказът на Шекспир.
Крал Макбет и Банко се срещат с трите вещици. Снимка: Уикипедия
Какъв, всъщност, е историческият Макбет? Ето редове от енциклопедиите: „Кралят на Шотландия Макбет (упр. 1040–57), както и неговият съперник, Дънкан I, е внук на крал Малкълм II. Отначало той вдигнал бунт срещу Дънкан и го убил в битка през 1040 г. при Дънсинан (в Пертшир), след което и управлявал енергично. Благородниците се възмущавали от неговата строгост. Един от тях, Макдъф, избягал в Англия и насъскал Малкълм, сина на Дънкан, да си отмъсти. Заедно с граф Сивард от Нортумбрия, те превзели през 1054 г. замъка на Макбет, Дънсинан“.
Това напълно опровергава версията на Шекспир. Оказва се, че Макбет бил крал, при това с пълно право – като внук на Малкълм ІІ. Той победил Дънкан и го убил в битка на 14 август 1040 г., което означава, че не може да се говори за тайно престъпление.
Какво всъщност представлявал убитият Дънкан I? При Шекспир това е благороден, побелял крал, който мъдро управлява държавата. Всъщност Дънкан бил млад (най-много с 4 години по-голям от братовчед си Макбет), а и управлявал доста посредствено.
Бунтът срещу неособено кадърен крал, който бунт да завърши с успех, не бил нито първият, нито последният в онази епоха. Слабо вероятно е такъв човек в такъв момент и по такава причина да бъде измъчван от жестоки угризения на съвестта, както Макбет в пиесата. Още повече, че получил държава в лошо състояние.
Шекспир някак „забравя“, че по време на 17-годишното си управление Макбет успял да направи много полезни неща. Под твърдата ръка на новия крал най-накрая Северна и Южна Шотландия се обединили. Била организирана система от военни патрули, които охранявали цялата страна и безкомпромисно въвеждали навсякъде закон и ред. Така Шотландия бавно, но сигурно се превръщала в единна държава със силна централна власт и здрави закони. Естествено, това не се харесвало нито на местните благородници, защото слагало край на размириците им, нито на английските съседи. Макбет се оказал силен и справедлив владетел.
Резултатът бил съвсем логичен. Синът на Дънкан, Малкълм Кенмор, с помощта на британците (или британците под прикритието на сина на Дънкан) събрал армия и нахлул в Шотландия. Макбет загинал в сражение против него при Лумфанан в Абърдийн през 1057 г. След това, както обикновено се случва, започнали да плюят победения. В действие влязла максимата: „Историята се пише от победителите“. Дори Църквата преминала на страната на победителя Малкълм и обявила Макбет за „син на дявола“ – макар той на времето си да правел щедри дарения за манастири и дори извършил поклонение в Рим.
Макбетпред стените на Макдъф. Снимка: Уикипедия
Но защо Шекспир обрисувал в толкова мрачна светлина един невинен човек? Защо изобщо му трябвало да „рови костите“ на реална историческа личност, вместо да създаде измислен образ на тиранин, изтерзан от гузната си съвест?
През 1603 г. умряла кралица Елизабет І и на английския престол седнал Яков І, шотландец, син на екзекутираната от Елизабет шотландска кралица Мария Стюарт. Било изгодно Шекспир да отчете промяната в политическата ситуация. Трябвало да се докаже, че шотландците не са диви планинци, а горда и достойна нация, като се подчертаят старите исторически връзки с Англия. При това Яков І се смятал за авторитетен „експерт“ по вещици и магьосничество. Така се появяват трите вещици в началото на „Макбет“. Те предсказали, че потомците на благородния Банко, прародител на Яков І, ще обединят под десницата си Англия и Шотландия.
Между другото, Шекспир не съгрешава против истината, рисувайки образа на злополучната лейди Макбет. Допуска се, че тя наистина била много жестока и амбициозна жена. Може би това е единственият момент, в който историята, поне донякъде, съвпада с легендата.
Римският император Нерон Клавдий Друз Германик Цезар (37–68 г.), който управлявал 13 години и 8 месеца, влязъл в историята като един от най-жестоките владетели на света. В паметта на своите потомци той останал похотлив развратник, убиец на собствената си майка и подпалвач на Рим.
Този негативен образ се формирал още в древността благодарение на римските писатели Тацит, Светоний и Касий Дион. Две хилядолетия трябвало да минат преди някои историци да си зададат въпроса: ами ако Нерон е наклеветен? Поводи за такива размисли има…
Нерон в Баий, худ. Jan Styka, ок. 1900 г. Уикипедия
За своето издигане Нерон бил задължен на майка си Агрипина, жадна за власт, амбициозна и жестока жена. След като станал император, неговата власт била само номинална. Агрипина управлявала всичко и всички с помощта на жесток терор. Всеки, който й бил неприятен, умирал.
А самият Нерон мечтаел неговото управление да бъде символ на мир и справедливост. И говорел за това съвсем искрено. Още от детството си бил любител на поезията, живописта и театъра, дружил с актьори и съчинявал стихове. Самият Светоний държал в ръце „таблички и тетрадки с най-известните му стихотворения, написани от собствената му ръка“. Освен това Нерон вземал уроци по пеене и смело представял пред публиката свои вокални композиции. Славел се като покровител на изкуството.
Но синът на предишния император Клавдий – Британик, бил жив и това правело властта на Нерон нестабилна. Историците твърдят, че императорът заповядал той да бъде отровен по време на пиршество. Британик страдал от епилепсия и когато го изнасяли от пиршеството, Нерон успокоявал всички, че това вероятно е епилептичен припадък.
Но някои изследователи се съмняват, че Британик е бил отровен и допускат, че това е измислица. Историята с отравянето е позната от Светоний и Тацит, но те я описват 50 години по-късно, когато вече всички хулят Нерон. А самите съвременници на събитията – Сенека, Петроний, Виндекс, Плутарх, не споменават такова нещо. Те обвиняват Нерон, че убил майка си Агрипина – но не и Британик.
Император Нерон
Всъщност, ако Нерон искал да се отърве от Британик, защо би направил това на пиршество пред всички? Нали спокойно можел да го командирова в далечна провинция и там да му изпрати убийци?
Освен това, Тацит пише: „Едва Британик докоснал чашата с устни, се прекъснали гласът и дишането му“. Но химиците и токсиколозите са единодушни: „Римляните не познавали толкова бързодействаща отрова“. Според лекари: „Моменталната смърт на Британик е много подобна на аневризма на сърцето, често наблюдавана по време на епилептични припадъци“. Освен това, никой не оспорвал сериозно правата на Нерон върху трона. Тогава все още римляните обичали своя млад император, а и в началото на неговото управление Рим процъфтявал.
Легендата твърди, че Нерон убивал заради удоволствие. Но има някои съмнения по този въпрос. Достатъчно е да се каже, че императорът имал намерения да премахне смъртното наказание в армията, да промени правилата на гладиаторските битки така, че гладиаторите да не се бият до смърт. Да, когато изпадал в панически пристъпи на страх, той наистина убивал – но не и за удоволствие.
Жестокостите на майка му ужасявали Нерон и той се опитвал да ограничи безкрайната й власт. Но цинизмът на Агрипина не знаел граници. Като се опитвала да запази влияние върху сина си, тя дори извършила кръвосмешение, като правила секс с него.
Развратът й не останал незабелязан и скоро цял Рим се възмутил от тази греховна връзка. Нерон заповядал на майка си да напусне двореца и да отиде да живее в луксозната вила „Антония“. Ала смирението не било присъщо на Агрипина. Тя започнала интриги и подготовка за заговор. Но Нерон я изпреварил и й изпратил убийци.
Този път никой от историците не се опитал да обвини Нерон. Самите римляни, които остро осъдили кръвосмешението, изобщо не се възмутили от новината за убийството на Агрипина. Напротив, Сенатът дори поздравил Нерон за смъртта ѝ.
Главен обвинител за огромния пожар през 64 г. и може би най-голямата катастрофа на „вечния град” в цялата му многовековна история, е също Тацит. Според неговата версия, веднъж след грандиозно пиршество Нерон наредил Рим да бъде подпален от четири страни, а самият той се радвал на „големите пламъци, напомнящи рухването на Троя“.
Но е точно доказано, че когато избухнал пожарът, който бушувал 5 денонощия, Нерон не бил в Рим. Той се намирал на крайбрежието, в селището Антия, което е на 50 км от столицата. Освен това, как Нерон, страстен колекционер на безценни съкровища, можел да подпали града в подножието на двореца си, натъпкан с всевъзможни ценности? В крайна сметка, изгорял и собственият му дом.
„Смъртта на Нерон“, Василий Смирнов, 1888 г. Уикипедия
Интересно е и отношението на римляните към случката. След пожара те с ентусиазъм поздравили Нерон, който бил потънал в печал и тъга. Ако населението било убедено във вината на императора, дали наистина биха го приветствали?
Първият заговор срещу Нерон, подбуден от Пизон, един от близките съратници на императора, бил разкрит. За отмъщение той пролял потоци кръв. Сред многобройните му жертви били Петроний, Трасей, Сенека, Лукан.
Непрекъснатите екзекуции обаче не спирали враговете на Нерон. Събитията се развили много бързо. Сенатът и преторианската гвардия се обявили против него. Това било решаващо.
Нерон знаел, че вече го търсят, за да го екзекутират. Заповядал да му изкопаят гроб и, докато гледал копачите, повтарял от време на време: „Какъв велик художник умира!“ Когато преследвачите вече били наблизо, забил меч в гърлото си. Според друга версия, помолил освободения негов роб Фан да го убие. Така приключил краткият му, но много бурен живот.
В съзнанието на съвременния човек историята се свързва със смели и силни мъже – и, съответно, с нежни и слаби жени. И на много хора им се струва, че тази гледка в миналото се срещала винаги и навсякъде. Но, за добро или лошо, както всяка идеализирана картина, и тази е доста примитивна. В действителност всичко било доста по-различно.
В миналото се срещали жени, които учудвали с лидерските си качества, войнственост и безстрашие. Достатъчно е да си спомним такива исторически фигури като царица Будика, Жана д`Арк, Катерина Медичи, кралица Елизабет І, императрица Екатерина Велика и много други.
Статуя на Будика (Уестминстър). Снимка: Уикипедия
В Средновековието представителките на нежния пол от благородни семейства трябвало да служат като „надежден тил“ за съпрузите си – в най-широкия смисъл на думата. Особено когато мъжете по една или друга причина напускали семейния замък за определено време. (Измишльотините за металните „пояси на целомъдрието“ ги оставяме на съвестта на сексуалните фантазьори от ХІХ век). Задълженията на жената през този период включвали грижи за замъка или двореца, слугите и васалите. Събирането на данъци, паричните въпроси, кореспонденцията с държавни чиновници и съдии – всички тези дела често лягали изцяло върху слабите плещи на благородните дами.
Понякога ситуацията съвсем се влошавала. Докато съпругът на такива жени бил далеч по важни дела: в кралския дворец, на кръстоносен поход или поклонение в Светите земи, се случвало селяните да въстанат или съседите да обсадят замъка. Какво трябвало да прави в такъв случай благородната дама? Съвсем логично: да вземе оръжие, да облече броня и със силни думи да изпрати на бой васалите и слугите си. А понякога и лично да ги предвожда – винаги е подходящо да се демонстрира кой командва на съответната територия.
Императрица Екатерина Велика. Снимка: Уикипедия
Понякога отсъствието на съпруга било от полза за жените. Например, Матилда де Браоз (1155-1210), представителка на един от най-силните английски родове по уелската граница през XIII век, многократно разширила земите си във войни си с уелсците. Съпругът й, който бил верен рицар на крал Джон Безземни, постоянно бил в двора на краля или го придружавал при пътешествия до Ирландия. По принцип, бароните покрай британско-уелската граница били опитни воини и непрекъснато воювали с цел да откъсват земи от Уелс. Матилда била достойна представителка на този войнствена прослойка дори на външен вид: висока, красива, умна, храбра и енергична жена. Войната наистина не е занимание за жени – но тя редовно се опитвала да опровергае тази стара истина. Докато съпругът й отсъствал, завоювала по-голямата част от Уелс. После започнала вражда с краля, който заповядал да бъде умъртвена чрез гладна смърт заедно със сина й в замъка Корф. Именно всеобщото възмущение на рицарите от това събитие станало конкретният повод кралят да бъде принуден да подпише през 1215 г. прочутата „Магна харта“ – която и до днес ограничава кралската власт. Така Матилда де Браоз останала завинаги в историята.
Независимо, че нежният пол рядко участвал в битки, и тук имало различни случаи. Например, през 1119 г. кралят на Англия Хенри І обсадил френския замък Бретьой (същия, където по-късно Шарл Перо заселил Котарака в чизми). И бързо получил стрела от арбалет от защитничката на замъка – собствената му дъщеря Юлиана. Все пак замъкът бил превзет, а кралят отнел от дъщеря си лъвския дял на имуществото й в Нормандия.
Средновековните войни били бедствие за слабия пол. Екстремните условия често коренно променяли обичайния начин на живот. Например, стотина години по-рано никой нямало да обърне внимание на думите на момичето Жана от бедно селско семейство – когато тя заявила, че ще освободи Орлеан от английската обсада, ще коронова дофина Шарл и ще прогони английските окупатори от Франция. Ако след тези думи малката Жана д’Арк имала късмет, щяла просто да бъде изпратена в най-близкия манастир.
Но в хода на Стогодишната война всичко било възможно. Най-мощната държава на Средновековието била разрушена. Кралят загубил столицата, благородниците късали територии от страната и създавали собствени „кралства“. Бургундският херцог бил безразличен към съдбата на бъдещия френски владетел; няколко години по-рано той сключил споразумение с Англия и сега, потривайки длани, делял Франция с англичаните. Така предстоящата катастрофа принуждавала французите да обърнат внимание дори на думите на едно селско момиче. А и това, че жена предвожда армия от местни земевладелци, не можело да изненада никого през Средновековието.
Все пак, независимо, че Жана д`Арк станала национална героиня, французите не призовавали жени в армията. Затова пък от другата страна на Пиренеите се случвало дамите масово да вземат мечове, за да се бият срещу… французите. През 1284 г. френският крал Филип III получил благословия от Католическата църква за кръстоносен поход срещу кралство Арагон. Основание за това станала активната борба за власт над Сицилия – голям търговски център. Така през 1285 г. една дама от град Пералада (Каталония) с щит и копие в ръце успяла да плени рицар от френската армия.
Хрониките от периода на албигойските кампании също често споменават жени от Лангедок, които се биели срещу кръстоносците. Според легендата, прославеният Симон дьо Монфор бил убит в околностите на Тулуза с изстрел от катапулт, който бил зареждан само от жени. Въобще, често в продължителните и тежки битки участвали почти всички, без да се прави разлика между мъже и жени.
Но, все пак, се знаело, че това е нещо извънредно. Така или иначе, войната не е занимание за жени.
Понякога крадците нямат скрупули да похищават наличното в нечии гробове. Причините за това могат да бъдат много: често феновете не спират да преследват идолите си дори след смъртта им, други се опитват да спечелят пари от тленните останки на известни личности, трети искат да спасят останките от унищожение.
Да си припомним за някои от най-впечатляващите отвличания на личности след смъртта им. Телата на мнозина от тях така и не били намерени.
Свети Марк
Най-често в историята крадяли мощи на светци. Това се случило във Венеция, чийто покровител е Свети Марк Евангелист. Негов символ, подобно на символа на града, е лъвът. Днес мощите на светеца се съхраняват в главния олтар на катедралата „Свети Марк“ на централния площад на Венеция. Но Марк никога не е бил в самия град, Венеция е основана доста време след смъртта му.
Съществува легенда, според която, когато Свети Марк се върнал от Аквилея в Равена, корабът, на който той плавал, спрял на някакъв остров. Там на светеца насън се явил ангел и казал, че именно тук Марк ще намери последен покой. Предсказанието се сбъднало, когато венецианските търговци Буоно и Рустико тайно изнесли мощите на светеца от Александрия, където той бил погребан. Освен това те скрили тялото на Марк сред бъчви със свинско месо, до което, както знаете, мюсюлманите не могат да се докоснат. Историята на това легендарно похищение днес е увековечена в стенописите на катедралата.
Ярослав Мъдри
Тленните останки на великия херцог Ярослав Мъдри не са открити и до днес. Известно е само, че те са изчезнали от катедралата „Света София“ в Киев през 20 век. По принцип, според документите саркофагът на принца е бил отварян повече от един път. Първият път – през 1936 г., след това през 1939 г. и през 1964 г. Четвъртото отваряне е направено през 2009 г. Заедно с останките учени открили вестниците „Правда“ и „Известия“ от 1964 година. Две години по-късно, през 2011 г., се появяват резултатите от генетичен тест. Оказва се, че в саркофага са останките на две жени. Освен това едната дати от времето на самия Ярослав, а другата е с хиляда години по-стара (скитски селища). Но съдбата на останките на принца все още не е ясна.
Според една версия, останките на Ярослав Мъдри вероятно са изнесени от катедралата „Св. София“ от представители на УГКЦ, заедно с иконата на Свети Николай Мокри през 1943 г. Иконата, между другото, е намерена през 1973 г. в църквата „Света Троица“, разположена в Ню Йорк.
Данте Алигиери
Проблем с намирането има и с останките на италианския поет Данте Алигиери. Приживе той е признат за еретик и изгонен от Флоренция, така че след смъртта му е погребан в една от църквите в Равена. Подобно на повечето гении, признанието за Данте идва едва след смъртта. Тогава е решено поетът тържествено да се погребе в родния му край. И каква била изненадата на участниците в церемонията, когато след отварянето на ковчега той се оказал празен.
Според една от версиите, останките на Алигиери били скрити предварително от монаси-францисканци, които се опитали да защитят тялото на поета от гнева на папата, който мечтаел да го изгори като еретик.
За щастие останките на Данте били намерени. Това се случва случайно, по време на реставрационни работи в църквата на Сан Франческо, където първоначално е погребан големият поет. В стената е намерена кутия с табела, от която става ясно, че останките на Данте са положени там през 1677 г. от Антонио Санти.
Николай Василиевич Гогол
Хората правилно казват, от гения до лудостта има само една стъпка. Известният на всички ни от училище, Николай Василиевич Гогол имал своите „странности“ приживе. Той често имал припадъци, придружени от депресия до такава степен, че един ден той казал: „Да се обеся или да се удавя ми се струва като лечение и облекчение“.
Както е известно, писателят ужасно се страхувал да не бъде погребан жив, в така наречения летаргичен сън: „Не погребвайте тялото ми, докато няма ясни признаци на разлагане“. Странностите продължават и след смъртта, когато по време на повторното погребение на Гогол през 1931 г., черепът на писателя не е намерен в ковчега!
Днес има различни версии за това кой е посегнал на останките на Гогол, но главата на Николай Василиевич остава на неизвестно място. Литературните учени смятат, че историята за черепа на Гогол е отразена в работата на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ на сцената със смъртта на Берлиоз.
Чарли Чаплин
През 1978 г. двама зложелатели решават, че могат да изкарат добри пари, като искат откуп за тленните останки на Чарли Чаплин. И на 1 март те успяват да откраднат ковчега му, положен в мъничкото швейцарско село Корсиер сюр Веве (актьорът е живял там четвърт век). На вдовицата били предявени искания във вид на 650 хиляди долара, което по това време било фантастична сума.
Вдовицата, разбира се, нямала такава сума. Затова тя отказала, като заявила „Чарли би сметнал това за смешно“. И в същото време жената се обърнала към полицията. Похитителите били заловени доста бързо. Те били емигранти от България и Полша. Двамата признали, че са скрили останките на Чарли Чаплин на 15 километра от гробището. Скоро те са върнати на първоначалното си място. И така, никой друг не се е опитвал да ги краде, гроба на актьора бил „скрит“ в бетонен пашкул.
Кърт Кобейн
През 2008 г. в калифорнийския дом на актрисата и певица Кортни Лав е извършен грабеж. Освен ценности и бижута, разбойниците откраднали косата и останките на съпруга ѝ – лидера на известната група Нирвана, Кърт Кобейн. Неутешимата вдовица казала на пресата, че след това посегателство е на ръба на самоубийството: „Това беше всичко, което остана от моя съпруг. Носех останките със себе си навсякъде, за да усетя, че Кърт все още е с мен. Сега имам чувството, че го загубих за втори път.“
Пепелта на Кобейн била намерена няколко месеца по-късно от немската художничка Наталия Стелмах, която заявява, че е купила останките на Кърт, за да ги запали при закриването на художествената си изложба и да освободи душата на музиканта от „информационния цирк“.
Зигмунд Фройд
Последното нагло посегателство върху пепелта на известна личност се случва в интервала от 31 декември 2013 г. до 1 януари 2014 г. Този път мишената се оказват останките на основателя на психоанализата Зигмунд Фройд. Това се случва в лондонския крематориум Golders Green, където се съхраняват останките на много британски знаменитости, в частност на Брам Стокър.
Очевидно престъпниците били уплашени от нещо и побързали да избягат от мястото на престъплението с празни ръце, но в значителна степен навредили на древногръцката урна, където се съхраняват останките на Фройд и съпругата му Марта. Престъплението все още е неразкрито.
Любителите на военната история са единодушни, че сред най-впечатляващите събития в един въоръжен сблъсък – война, битка, сражение, е атаката. Настъплението. Нападението. Всяка атака обикновено се свързва в съзнанието на хората с развети знамена, препускаща конница, стоманени танкови лавини, викове „Ура!“, „На нож!“ и прочее победоносни реквизити.
Но понякога, при това доста често, на война се налага и да се отстъпи. Правилното и своевременно отстъпление е необходимо в много случаи, за да бъде спасена войска, изправена срещу превъзхождащ я противник, да се спечели тактическо предимство и т. н.
Бягството на Джордж Вашингтон от Ню Йорк
През 1776 г. се състояла Бруклинската битка, известна още като сражението при Лонг Айлънд. Това бил първият сериозен бой на младата американска армия, след като САЩ обявили своята независимост и отхвърлили властта на Великобритания. В Бруклинската битка Джордж Вашингтон се срещнал на бойното поле с английския генерал Уилям Хоу. Вашингтон смятал, че британците ще се опитат да превземат Ню Йорк, затова неговите 19 000 бойци пристигнали в Долен Манхатън.
Американската армия – артилерийско отстъпление от Лонг Айлънд 1776. Снимка: Уикипедия
Уилям Хоу, който се намирал на остров Статън, възнамерявал да използва кораби, за да блокира водните пътища, а сухопътните му части да се придвижат срещу врага. Замисълът имал успех, за който допринесло и численото превъзходство – английската армия наброявала 32 хиляди войници. Хоу обаче задържал настъплението си след няколкодневни битки, защото искал да се подготви по-добре за генералното сражение.
Вашингтон се възползвал от тази кратка почивка, както и от силната буря, разпръснала английските кораби. Заповядал да се започне отстъпление. В ариергард оставил 10 хиляди бойци, които да задържат допълнително англичаните. Ариергардът дал 2 хиляди убити, но изпълнил задачата си.
Тези умели действия позволили на Вашингтон да избегне поражението. Има легенда, че над отстъпващата армия на САЩ се спуснала тайнствена мъгла, която я скрила от преследвачите.
Великото отстъпление към Марна
През 1914 г. битката при Монс показала на британските експедиционни сили как ще се води предстоящата световна война. Заедно с французите те попаднали под флангов удар на германски части, които били два пъти по-многобройни.
Френски сили в Първата битка при Марна. Снимка: Уикипедия
Англичаните обаче решили да се бият докрай и имали намерение да унищожат възможно най-голям брой германци, които се опитвали да сломят съпротивата им. На 23 август 1914 г. британците получили възможност да проверят смелостта си, когато вражеската артилерия започнала да обстрелва позициите им. След това германците започнали атака, но англичаните толкова бързо и точно стреляли с карабините си, че атакуващият враг искрено повярвал, че е попаднал под картечен обстрел.
Британците наистина се сражавали добре, но френските им съюзници били разбити и на 24 август 1914 г. започнали да отстъпват. Англичаните били принудени да ги последват. Те предприели маневра, която влязла в историята като Великото отстъпление – преход към река Марна, който продължил 2 седмици. Накрая британците и французите успели да постигнат целта си. Те се прегрупирали, разгърнали и спрели настъплението на противника в известната битка при Марна. Това дало възможност на съюзниците да си починат и да заложат основата на своите бъдещи военни успехи.
Отстъплението от Кунакс
Сражението при Кунакс е запазено в историята благодарение на гръцкия историк Ксенофонт и неговата хроника „Анабазис“. Нарекли го „Битката на Десетте хиляди“. „Анабазис“ разказва за пътя на 10-хиляден отряд гръцки наемници, които първоначално служили при персийския престолонаследник Кир Млади, който се надявал да победи във война с брат си Артаксеркс II и да получи трона. Но през 401 г. в битката при Кунакс Кир Млади загинал – и така наемниците се оказали съвсем сами, изоставени сред чужда, враждебна земя.
Отстъплението на десетте хиляди гърци. Автор: Жан Адриен Гигне. Снимка: Уикипедия
Предложили им да сложат оръжие и да се предадат, което всъщност означавало за тях сигурна смърт. Затова те отказали и поели обратно към Гърция. Враговете им започнали преследване, което продължило до бреговете на Черно море. Именно това пътешествие е в основата на „Анабазис“. Накрая гърците стигнали до някакъв град, където не останали дълго, защото местното население ги информирало, че до морето има още 5 дни път. След 5 дни Ксенофонт чул възклицания откъм авангарда. Историкът тичешком повел всички натам, опасявайки се от нападение. Оказало се, че воините му викат от радост, защото виждали дългоочакваното море. Въпреки че мнозина от тях загубили живота си по пътя, повечето наемници оцелели и се прибрали у дома.
На 15 май 1252 г. папа Инокентий IV обявява папски акт „ad extirpanda“, според който изтезанията на заподозрените в ерес стават по-сурови. Така се отваря кървавата страница на Инквизицията. През 6-те века, в които е съществувала, милиони хора са се оказали неудобни и са били екзекутирани или са приключили живота си в изгнание. Сред тях има много епохални личности, чиито имена никога няма да избледнеят на страниците на историята.
Жана д’Арк (1412-1431)
Легендарната Жана д’Арк била момиче от простолюдието, която на 13 години започнала да вижда духове на светци. Стогодишната война била в разгара си и гласовете, за които се твърди, призовавали Жана да се срещне с наследника на престола, Карл VII, да го убеди да атакува британците и да ги изгони от френските земи.
Съществувало пророчество, че Бог ще изпрати на Франция спасител в лицето на млада девица. Ето защо, когато Жана получила аудиенция при краля и по време на разговорите го убедила, че я направляват висши сили, на момичето е поверено командването и контрола на войските. В бяла броня, яздеща бял кон, Жана наистина приличала на ангел, Божия посланичка. Орлеанската дева, показвайки невероятни способности за млада селянка, печели победа след победа, все повече и повече хора се присъединяват към нейната армия, вдъхновени от образа на светия воин.
През 1430 г. Жана е пленена. Британците, за да оправдаят пораженията си, я обвинили, че има връзки с дявола и я предали на инквизицията. Момичето било принудено да се откаже от „заблудите си“, сложили ѝ клеймо на еретичка и на 30 май 1431 г. била изгорена на клада, завързана за стълб на площада в град Руан. След 25 години, по молба на Карл VII, който дори не си мръднал пръста, за да спаси Жана, процесът бил преразгледан и злощастната девойка била призната за невинна.
Джордано Бруно (1548-1600)
Неаполитанският философ Джордано Бруно активно популяризира идеите на Николай Коперник. Коперник, който разработва концепцията за хелиоцентричната система на света в своите писания, е преследван от църквата, но въпреки това не е осъден. Съдбата на неговия последовател била доста по-трагична.
Развивайки теорията на Коперник, Бруно излага идеи за единството на Вселената и множество населени светове. Но инквизицията го преследвала не заради научните възгледи, а заради критиката на общоприетите идеи за отвъдния живот. Освен това, той наричал религията сила, която поражда войни, разделения и пороци в обществото. Църквата не можела да му прости това.
През 1592 г. италианецът бил заловен и хвърлен в затвора за осем години. С изтезания той бил убеждаван да отстъпи, но Бруно останал верен на себе си. Съдът постановил смъртна присъда. Изкачвайки се на ешафода, ученият казал: „Да изгориш не означава да опровергаеш! Следващите векове ще ме оценят и разберат! ”След два века и половина на площад Кампо де Фиори, където се състояла екзекуцията, е издигнат паметник на Джордано Бруно.
Галилео Галилей (1564-1642)
Хелиоцентричната система, както знаем, била вярна, следователно с течение на времето много учени стигат до извода за съществуването ѝ. Включително известния италиански физик, астроном и математик Галилео Галилей. През 1633 г. той е подложен на изпитание за отстояване на еретични идеи.
Процесът се проточил два месеца. Галилей е бил третиран сравнително акуратно, защото е покровителстван от папа Павел V. Историците смятат, че ученият, както се казва, активно сътрудничи на разследването и бързо се отказва от идеите си. Следователно легендата, че след процеса Галилей изкрещял тайнството: „И въпреки това тя се върти!“, се подлагат на съмнение.
Въпреки всичко, физикът бил осъден на доживотен затвор. Вярно е, че скоро наказанието било заменено с домашен арест, а Галилей прекарал остатъка от живота си под надзора на инквизицията.
Страница от протокола за разпит на Галилео Галилей с неговия подпис.
Данте Алигиери (1265-1321)
За разлика от Галилей, поетът Данте бил пламенен защитник на своите убеждения. Той редовно посещавал църквата, почитал нейните служители, но като истински хуманист не можел да приеме жестоките присъди, които Господ произнасял за грешниците, сред които, според него, имало много достойни хора.
В голямата си поема „Божествената комедия“, написана от първо лице, Данте тъжи за глупаците, езичниците, вещиците и понякога състраданието му е толкова голямо, че не може да сдържи сълзите си. Естествено, такова осъждане на божествената воля не би могло да не раздразни Инквизицията. Освен това, описанието на пътуването през чистилището било чиста ерес, въпреки че догмата за чистилището е въведена от църквата много по-късно.
Данте също бил неудобен и защото открито критикувал политиката на папата и бил активен участник в политическата борба във Флоренция. Инквизиторите преследват поета и през 1302 г. той е принуден да напусне родния си град завинаги.
Ян Хус (1369-1415)
През XV век в Европа започва ера, която влиза в историята като Реформация – борбата срещу католическата църква и папската власт. Една от първите забележителни фигури в това движение е чешкият богослов Ян Хус. Той обикалял градовете и изнасял лекции, изобличаващи феодалите и духовенството.
Постепенно влиянието на Хус върху съзнанието на хората станало толкова голямо, че папата издал специален папски акт, отлъчвайки чешкия свещеник от църквата. Проповедите му били забранени, но Хус продължил образователната си дейност.
През 1414 г. той е извикан в църковния съвет в немския град Констанц, като му гарантирали пълна безопасност. Но веднага щом мислителят пристигнал в града, той бил арестуван и изпратен в затвора на Светата инквизиция, където прекарал седем месеца. Дори изтезаван Хус, не се е покаял, за което е осъден да бъде изгорен. На най-близкия площад е издигната клада. Когато огънят вече се разгорял, възрастна жена хвърлила на кладата сноп дърва. – Свещена простота – казал горчиво Хус.
