Терминът „бастард“ е средновековно понятие и, по принцип, означава „извънбрачно дете“. Появява се през XI-ти век в предимно френски източници и според най-често срещаното обяснение идва от латинската дума „bastum“ („седло“) – съответно означава човек, заченат „на седлото“, тоест, в движение или от някакъв преминаващ пътник, а не в уседнал брак със законен съпруг.

Също със средновековен произход е понятието illegitimus („незаконен“), което се появява в източниците от XIII-ти век. Но преди това се използвали други термини от древноеврейски, гръцки и класически латински, които обозначавали различни категории деца, родени извън семейството.

Така, например, „мамзер“ означавало дете на проститутка, „нотус“ – плод на изневяра, „спуриус“ – роден от любовница, а „натуралис“ – от „конкубинка“, постоянна и близка съжителка, нещо като днешната „гражданска жена“.

Незаконородените деца не били забранена тема. Тя се обсъждала в законодателството – например, в Мертънския статут от 1235 г. или в английските „Закони за бедните“ от 1536 г.  Задачата на законодателите била максимално ясно да уредят правата за наследяване с цел да предотвратят съдебни спорове и конфликти или, както в случая със „Закони за бедните“, да освободят общината от бремето за издържане на самотната майка и да го прехвърлят върху тайния баща, ако успявали да го открият. Малко по-късно започнали да звучат морални съображения: защо трябва човек да страда заради греховете на другите, в случая, на своите родители?

Бастардите страдали не само защото губели наследство, но и поради различни други ограничения. Например, не можели да заемат публични длъжности и да практикуват медицина. В резултат на това, след ХІІ-ти век възможностите пред тях намалели (за разлика от предишните векове, бастардите на аристократите вече не можели да бъдат признати за наследници, да станат кардинали, а в Англия – перове) – но, все пак, правата им били законово определени и в този смисъл те били легализирани.

В същото време тази тема е отразена в литературата, като се започне с френската епична поема „Раул дьо Камбре“ от ХІІ-ти век. В други художествени текстове най-обичаните и уважавани средновековни герои са представени като бастарди – например, крал Артур и Карл Велики.

Важно е да се има предвид, че, независимо от законодателството, особено при отсъствието на ясни закони за бастардите в Ранното Средновековие, родителите имали възможност да действат по свое усмотрение. Например, бастардите не можело да бъдат наследници на основните недвижими имоти, но имали право да живеят в тях; нищо не им пречело да получават щедри подаръци от движимото имущество, а на дъщерите – да се дава по-голяма зестра и да им се осигури солидна брачна партия, за да не изпаднат от социалната си група. Всъщност, именно тази група предопределяла позицията на роденото извън брака дете. Колкото по-нисък бил социалния му статус, толкова по-незавидни били неговите перспективи: бедните жени просто изоставяли такива деца малко след раждането им.

Темата за нелегитимността на бастардите вълнувала преди всичко по-висшите слоеве на обществото – не толкова заради греховността на извънбрачния секс, а по-скоро заради наследствеността и имуществото. Колкото по-високо стоял бастардът, толкова по-голямо внимание привличал от страна на сеньора или църквата, а сюжети за такива личности често попадали в хрониките. Например, през XII-ти век цели двама папи порицавали граф Русийон заради това, че отхвърлил своята съпруга и майка на законния си син, за да се събере с дългогодишна конкубинка, майка на други негови деца – и превантивно му забранили да завещава графството на незаконните си наследници. Впрочем, графът и нямал такова намерение; а законният му син не оставил наследници и завещал графството на своя сюзерен, граф Барселонски.

Особено значителен бил въпросът с кралските бастарди. Естествено, там се криела реална опасност за държавни интриги и дори избухване на междуособна война при спорове за наследството – както станало през ХІV-ти век в Португалия заради претенциите на бастардите, родени от прочутата любовна връзка между крал Педро Справедливи, в качеството му все още на престолонаследник, и придворната дама Инеш Кащру. В резултат загинали хиляди хора и била разорена половината Португалия.

В генеалогичните дървета на европейските династии навсякъде се срещат подозрения за незаконност на един или друг наследник. В същото време имало несъмнени бастарди, на които това не им пречело да седнал на престола, както и законни наследници, обявени за „бастарди“ от враждебна придворна групировка. Бастард бил дядото на Карл Велики – Карл Мартел. Бастард бил и Вилхелм Завоевателят; той заменил с този си прякор предишния, който така и гласял – „Бастардът“.

Метежната аристокрация нерядко прибягвала до похвата да поддържа кралски бастарди против законните наследници. Самата английска кралица Елизабет Тюдор неведнъж била обявявана за незаконородена. След екзекуцията на майка й Ана Болейн и сключването на новия брак на баща й – крал Хенри VІІІ, Елизабет била обявена от своите противници за бастард, тъй като нейната майка вече не била кралица. Самата Елизабет лишили от титлата принцеса на Уелс.

Известно е също, че Елизабет не възразявала да се омъжи за руския цар Иван Грозни, за да разпростре влиянието на Англия върху огромната територия на Русия; но, макар кореспонденцията им да продължила до самата смърт на царя през 1584 г., той нямал добро мнение нито за качествата й на владетелка, нито за родословието й, понеже я смятал за бастард. Интересно, каква ли огромна и могъща империя би могла да се роди на просторите на Евразия, ако този брак се бе осъществил?

Днес малко хора ще повярват в това, но имало времена, продължили, впрочем, до неотдавна, когато неодушевен предмет или животно можели да бъдат дадени под съд – и наказани!

Древногръцкият философ Платон пише в един от диалозите си: „Ако впрегатно или друго животно убие човек, роднините на жертвата могат да съдят животното за убийство… и ако животното загуби делото, имат право да го убият и изхвърлят от земята си. Ако някой е убит от неодушевен предмет, с изключение на гръмотевица или друго явление със свръхестествен произход, роднина може да определи някой съсед за съдия… и когато предметът загуби делото в съда, нека бъде изхвърлен извън границите“.

В средновековна Европа съществувала специална юридическа категория „deodand“ – тя се отнасяла за животни и предмети, които впоследствие се конфискували в полза на „Бога и кралството“ и ги продавали за някоя благородна кауза.

Цели векове имало стандартни видове фатални злополуки, които често водели до „деоданд“: например инциденти с лодки, коне, къщи, дървета и каруци. Също и по-драматични: хора били разкъсвани от вятърни мелници, върху им падали дървета, хапели ги свине, падали в бъчви с вряща бира, върху главите им се сгромолясвали бъчви с вино.

Когато виновници за произшествието били животни, често ги обесвали, изгаряли или погребвали живи. Онези, които били обвинени в несмъртоносни престъпления, били лишавани от свобода на обществено място. Към такива процеси се отнасяли толкова сериозно, както и към всяко друго съдебно производство – а като защитници на животните се изявявали професионални адвокати. Хората съдели магарета, бръмбари, бикове, гъсеници, петли, крави, кучета, делфини, змиорки, полски мишки, мухи, кози, скакалци, коне, насекоми, пиявици, змии, овце, охлюви, термити, гълъби, вълци, червеи, паразити.

Разбира се, някои днешни хора може да вдигнат пренебрежително рамене – но това само показва, че не се замислят достатъчно. Във всеки случаи, подобно отношение към животните очевидно демонстрира едно доста по-голямо уважение към тях, отколкото имат дори днешните зоозащитници. Та нали по този начин на животните им се признава правото да се изравнят с хората по отношение на законите? В епоха, когато нямало застраховки, един от начините да се създаде ред в хаоса бил животните и предметите да се направят отговорни за своите действия. Така или иначе, по този начин се задоволявало чувството за справедливост. Виновният, независимо какво представлявал, понасял своето наказание.

Така, например, през V-ти в. пр. Хр. статуята на прочутия олимпийски боксьор Теаген от Тасос паднала и убила един от неговите врагове, който, както пишат в хрониките, „всяка вечер идвал при бронзовата скулптура, за да я бие с камшик“. За наказание статуята била хвърлена в морето.

824 година. Къртиците около град Аоста (Италия) били дадени под съд за увреждане на посевите. Църковният съдия ги отлъчил от Църквата.

1267 г. Перачка паднала във вана с вряла вода и умряла. Ваната била обявена „деоданд“, конфискувана и продадена за 18 пенса.

1386 г. Свиня от селището Фалез в Нормандия била обвинена, че яде бебета. Тя била облечена в „нов мъжки костюм“ и обесена. До бесилката я придружавала въоръжена стража.

1522 г. Плъхове изяли огромно количество ечемик в Отун, Франция. За техен защитник бил назначен млад адвокат, който се справил блестящо със задачата си. Той постоянно пренасрочвал съдебното заседание с аргумента, че ответниците отказват да се явят в съда. Според него, те имали съвсем основателен мотив за това: страхували се от жестоките котки. Делото така си останало отложено во веки веков.

1545 г. Бръмбари-хоботници били изправени пред съд за унищожаването на лозята в Савоя (Франция). Ищците, естествено, били принудени да платят на своя адвокат, докато на бръмбарите бил предоставен служебен такъв. Изходът на делото не е известен.

1567 г. Свиня убила 4-месечно момиченце във Франция. Кралският прокурор постигнал тя да бъде обесена на едно дърво.

1591 г. Когато църковната камбана в Углич (Русия) забила в помен за Дмитрий, починалия син на цар Иван Грозни, местните чиновници я набили с камшик. След това свалили от камбаната езика й и го заточили в Сибир.

1690-те години. В Австрия куче ухапало за крака член на общински съвет. За наказание било вкарано за 1 година в затвора на градския пазар.

1716 г. Купчина дърва паднала и убила дете в Англия. Дървата били обявени за виновни и продадени за 30 шилинга, които били дадени на бащата.

1827 г. Върховният съд на САЩ отхвърлил иска на корабособственик да не бъде съден негов кораб, който се откъснал от котвата и причинил щети. Собственикът твърдял, че нито екипажът, нито корабът били виновни, просто котвената верига не издържала на бурята. Но, според съда „предметът в случая се счита за нарушител, по-точно, престъплението е свързано преди всичко с предмета“.

Подобно дело било възбудено отново в САЩ през 1844 г., когато съдия Джоузеф Стори заявил: „Кораб, който извърши агресия, се смята за престъпник“.

1941 г. В САЩ били унищожени 135 пакета фалшиви лекарства, след като федерален съдия разгледал дело, наречено по странния начин: „Съединените щати срещу 11¼ дузини опаковки, частично обозначени като „Прах срещу пиянство за госпожа Мофат“.

Има дървета на Земята, които са достигнали възраст 80 хиляди (!) години. Други пък са сравнително „млади“ – прорасли „едва“ по времето на Иисуса Христа.

За най-старата от т.нар. „клонални колонии“ (отделни дървета с обща коренова система) днес е смятана колонията „Пандо“ – неголяма гора от трепетлики в щата Юта (САЩ). Възрастта на горичката се оценява от различни изследователи на 80 хиляди до 1 милион години. Това е не само най-старият жив организъм на планетата, но също и най-тежкият – общото тегло на трепетликите се оценява на 6 000 тона.

„Старият Тико“ е друго клонално дърво. Това е бор (Pinus longaeva) на около 9 550 години и се намира в парка Фулуфиелет в Швеция. Откривателят на дървото, Лайф Кулман, професор по география в университета на Умео, го назовал в чест на своето вярно куче.

Според експерти, стволът на дървото е „само“ на няколко века, но коренището – на почти 10 хиляди години. През по-голямата част от живота си „Старият Тико“ бил в състояние на дърво-джудже (поради суровите условия на околната среда) и едва през миналия век започнал да изглежда като нормално дърво. Днес височината му е около 5 метра.

„Матусаил“ е дърво, което принадлежи към същия вид, както и „Стария Тико“ – Pinus longaeva (по принцип, много дълголетници сред дърветата са представители на този вид). „Матусаил“ е поникнал през 2831 г. пр. Хр., така неговата възраст днес е почти 4850 години.  Дървото се намира в Националния горски папк „Инио“ в източната част на щата Калифорния (САЩ), в района на планинската верига Белите планини. Точното местоположение на дървото не е посочено, за да си расте необезпокоявано от вандали и бракониери още много векове.

Тисът „Лангернив“ расте в селцето Лангернив в Северен Уелс, Великобритания и възрастта му е между 4 и 5 хиляди години. За разлика от „Стария Тико“, обиколката на неговата „талия“ напълно оправдава възрастта му – диаметърът му е почти 11 метра.

Легендата разказва, че в гробището към църквата „Свети Дигайн“, което се намира до дървото, живеел древен зъл дух. Той имал дълго име: „Ангелът, който записва всичко“. Местните хора вярват, че умее да изпраща проклятия. Всяка година на Хелоуин отстрани на църковния двор се чува страшен глас, изброяващ имената на онези селяни, които ще умрат следващата година. Говори се, че някога един мъж на име Шон Робърт се усъмнил в съществуването на духа и отишъл да го търси под зловещия стар тис вечерта на Хелоуин. Скоро Шон умрял. Скептиците казват, че може би това се е случило просто, защото тисът е изключително силно отровно растение – затова в България народното му название е „отровница“.

Цялото име на „Зороастрийския Сарв“ е „Или Сарв-е Абар-кух“. Това е величествен и много красив средиземноморски кипарис (Cupressus sempervirens), който се намира в село Абарку (Иран) и е национално богатство на страната. Височината на дървото е 25 м, а обиколката му – 8.

Възрастта на „Или Сарв-е Абар-кух“ се оценява на повече от 4 хиляди години. По времето, когато основната религия на Персия бил зороастризмът, се смятало, че великолепният кипарис бил засаден от самия Заратустра. Това се оказало невярно, тъй като легендарният жрец се родил около 1500 години по-късно от момента, когато кипарисът пуснал корени в иранската земя.

Сенаторът. Когато говорим за дълголетници сред дърветата, не можем да не споменем тъжната съдба на езерния кипарис, наречен „Сенатор“. Дървото расте в САЩ, в покрайнините на град Лонгууд (Флорида).  На времето си то служело за ориентир на индианците, а от XIX-ти век насам туристи от цял ​​свят идвали да гледат величествения „Сенатор“. Всичко било наред до 2012 г., когато 26-годишната наркоманка Сара Бърнс запалила дървото отвътре просто, за да го „види как гори“. Процесът на смъртта на „стареца“ тя снимала с мобилния си телефон. Пожарникарите се озовали на мястото на трагедията, но било късно – 36-метровото дърво рухнало. Днес на мястото му има само овъглени останки. Някои смятат, че то е все още живо – в основата му се виждат млади издънки. „Сенаторът“ бил на възраст около 3500 години.

Преди да се появят печатниците през втората половина на ХV-ти век, пък и доста време по-късно, книгите били символ на лукс, охолство и разкош. Цените им били баснословни. И съвсем заслужено – достатъчно е да си представим, например, колко труд бил необходим, за да се препише на ръка едно Евангелие, да не говорим за цялата Библия. Или един рицарски роман с описание на приключенията на крал Артур, Ланселот, Тристан и другите рицари на Кръглата маса. Притежанието на книга по онова време може да се сравни, да речем, със собственост днес върху мерцедес последен модел. Да не забравяме обаче, че има и ролс-ройсове…

И, естествено, както във всички времена, така и тогава скъпите предмети привличали крадци. Днес автомобилите се охраняват с аларми – а в онази епоха ценните книги се пазели в сандъци, обвити с вериги и… проклятия. За средновековния човек това било естествена и най-ефективната възможна защита – сандъкът може да се разбие, веригата да се разсече, но от проклятието не може да се избяга.

Най-ранните проклятия, пазещи книги, са още от VII в. пр. Хр. Те се срещат на древногръцки, после на латински, староеврейски, арабски и на езиците на почти всички европейски „бели“ народи. Проклятията се запазили дори в началото на епохата на печатните книги – след което започнали да изчезват, защото книгите станали по-евтини.

Така, например, библията на Арнщайн, съхранявана в Британската библиотека, е преписана в Германия около 1172 г. В началото й са описани мъките, пожелани за всеки крадец, който се осмели да й посегне: „Ако някой открадне тази Библия, нека умре в мъки, да го пържат в тиган, да го връхлетят епилепсия и треска, да го разпънат на колело и да го обесят! Чума за него! Амин!“

Френско проклятие от XV-ти век звучи така: „Който открадне тази книга, ще виси на бесилка в Париж. Ако не виси, ще се удави. Ако не се удави, ще го пекат на огън. Ако не го пекат, ще го постигне още по-лош край!“

Един ръкопис във Ватиканската библиотека е защитен със следното проклятие: „Готовата книга лежи пред вас, не критикувайте смирения летописец. Онзи, който открадне тази книга, никога няма да се яви пред взора на Христос. Той ще бъде убит от проклятието и ще му бъдат извадени очите“.

Книжно проклятие, пазещо ръкописна книга от ХІ-ти век в една италианска църква, предлага на потенциалните крадци възможност да свършат добро дело. Заклинанието гласи: „Този, който вземе тази книга, или я открадне, или по някакъв лош начин я изнесе от църквата „Санта Чечилия“, може да бъде осъден и прокълнат завинаги освен, ако върне книгата и се разкае за постъпката си“.

Следното книжно проклятие е написано с комбинация от латински и немски език: „Ако се опиташ да откраднеш тази книга, ще те обесят високо. И тогава гарваните ще се съберат, за да ти кълват очите. И когато крещиш от болка, не забравяй, че си заслужил тези мъки!“.

Следното роклятие от XVIII-ти век е намерено в ръкопис, открит в манастира „Св. Марк“ в Йерусалим. Написано е на арабски език: „Това е собственост на сирийския манастир в светия Йерусалим. Всеки, който открадне или отнесе книгата от това място, ще бъде проклет от Божиите уста! Бог ще му се разгневи! Амин“.

В Ню-Йоркската медицинска академия се пази кулинарен ръкопис от ХVІІ-ти век. В него може да се види надпис: „Това е книга на Джин Гембел. И нека онзи, който я открадне, да се удави!“.

Надписът на собственика върху книга от 1632 г., отпечатана в Лондон, съдържа познат мотив: „Не кради тази книга, мой честен приятелю! Страхувай се, че бесилка ще бъде твоят край. Когато умреш, Господ ще те попита: „Къде е книгата, която открадна?“.

В „Историята на схоластиката“ от XII-ти век се съдържа следното предупреждение: „Монахът Петър даде тази книга на най-благословения мъченик свети Куентин. Ако някой я открадне, кажи му, че в Съдния ден самият най-свети мъченик ще бъде обвинител срещу крадеца пред лицето на нашия Господ Иисус Христос „.

Едно от най-сложните книжни проклятия заявява следното: „За онзи, който е откраднал книгата от библиотеката: нека тя се превърне в змия в неговите ръце и да го разкъса. Нека паралич порази членовете му. Той ще потъне в болка и ще плаче, молейки за милост, но нищо няма да спре неговата агония. Нека книжни червеи да гризат вътрешностите му, а той да не умира. И накрая пламъкът на Ада ще го погълне“.

Някои обаче смятат това проклятие за „менте“. То е публикувано през 1909 г. от библиотекаря-писател Едмънд Пирсън като датирано от XVIII-ти век – но днес повечето изследователи смятат, че е продукт на собствената му фантазия.

Така или иначе, дори в епохата на интернет книги продължават да се крадат до ден-днешен.

Тъй като през Средните векове баните били място за срещи на хора от различни класи, с разпространението на домашните вани редовното къпане се запазило сред висшите и средни прослойки – а повишаването на цените на дървата и въглищата ограничило баните сред хората с ниски доходи.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Нечистите лъжи за „мръсното“ Средновековие (ЧАСТ – 1-ва)

Например, известният френски историк Фернан Бродел пише в своя нашумял труд „Структура на всекидневието“:

„По отношение на къпането в баня и хигиената Западът през XV-XVII вв. отбелязал силен упадък. В Средновековна Европа баните, това старо наследство от Римската империя, били по правило навсякъде – както домашни, така и изключително многобройни обществени бани с вани, сауни и шезлонги за почивка, или пък с големи басейни, претъпкани с голи тела, смесено мъже и жени. Хората се срещали тук също така естествено, както и в църквата. Тези бани били предназначени за всички класи, затова ги облагали със сеньориални данъци, както мелниците, ковачниците и таверните.

Що се отнася до богатите къщи, всички те имали „къпални“ в сутерените си; там се намирали сауни и дървени каци с обръчи като на бъчви. Прочутият херцог на Бургундия Карл Смели (1433-1477) притежавал рядък луксозен атрибут: сребърна вана, която мъкнел в обоза си по бойните полета. След неговото поражение при Грансон (1476 г.) тя била открита в лагера му“.

Тук можем да си зададем логичен въпрос: след като херцогът не се разделял с ваната си дори по време на война, сред битки и сражения – какво остава от хипотезата, че средновековните владетели се били къпели по 1-2 пъти годишно?

Трудно е да се изчисли броят на баните в европейските градове през Средновековието. Известни са следните цифри: в Париж през 1300 г. имало 29 обществени бани (само обществени, без домашните), в Нюрнберг през 1340 г. – 9 обществени бани, Ерфурт – 10 бани, Виена – 28, Бреслау – 12. Това обаче е далеч по-малко, отколкото в действителност, тъй като домашните бани не се отчитали.

Много интересни са свидетелствата на съвременниците. Например, най-добрият летописец на първите Кръстоносни походи – Вилхелм Тирски, в своята „История на деянията в отвъдморските земи“ отбелязва следното:

„Във всички градове под управлението на гореспоменатия крал и неговите наследници, както и на техните барони, венецианците имат църква, цяла улица, площад с баня и хлебарница във вечна и наследствена собственост, свободни от данъци и с право върху тях, равно на кралска собственост. А що се отнася до площада в Йерусалим, те се радват на правото на собственост там също така, както и самият крал. Ако искат в техния квартал в Акона да организират пекарна, мелница, баня, да поставят кантар и ведра за измерване на вино, масло и мед, то ще бъде разрешено на всички жители на града да ги ползват свободно за печене, мелене и къпане, сякаш това е кралски имот“.

Както можем да разберем от това свидетелство, банята била нещо толкова естествено, че влизала в задължителното „оборудване“ на средновековния квартал.

Юридическите документи също свидетелстват за широкото разпространение на баните през Средновековието в християнска Европа. Така, например, във „Фуеро“-то на испанския град Сепулведа („Фуеро“ – буквално „правата“, с които се ползва един или друг град; б. а.) баните се споменават няколко пъти:

„Т. 25. За владенията (De los heredamientos). Всяко дело, което всеки в собственото си поземлено владение извърши, нека бъде солидно и постоянно, така че никой да не може нито да попречи, нито да забрани да се върши някаква работа, нито да се построи фурна за печене на хляб, или къща, или баня, или мелница, или да посади градина, или лозе, или нещо такова подобно; и ако се случи, че някой се съди със стопанина на владението и ищецът загуби, нека да плати десет мараведи на стопанина на владението, а на съдията, на алкалда (коменданта на крепостта – б. а.) и на ищеца да плати разходите двойно.

Т. 111. За баните. Нека мъжете да ходят на баня във вторник, четвъртък и събота. Жените да ходят в понеделник и сряда. Евреите да ходят в петък и неделя. Нито мъж, нито жена да не плащат повече от една меаха на входа на банята. Слугите на мъжете и жените не плащат нищо, а също и децата. Също така, ако мъж влезе в банята или в едно от помещенията на банята в женски ден, да плати десет мараведи …

Аналогична наредба има и във „Фуеро“-то на град Куенка:

„21. За банята и глобата там. Нека мъжете ходят на баня във вторник, четвъртък и събота; жените да ходят в понеделник и сряда; евреите да ходят в петък и неделя…“

Отделно, „Фуеро“-то на Куенка регулира занаята на баняджията. Очевидно, този занаят е бил твърде разпространен и важен, щом се наложило да бъде уреждан в отделна алинея:

„24. За службата на баняджията. Собственикът на банята осигурява къпещите се хора с вещи, които ще им бъдат необходими, такива като вода и други неща, свързани с къпането. Ако той не направи това, нека да плати по 5 солида на алмутасафа (надзорника на пазара – б. а.) и на заявителя. На онзи, който открадне тайно или открито някоя от вещите, които се използват в банята, да му бъдат отрязани ушите за вещ на цена до 10 меткала (меткал – средновековна испанска златна монета, б. а.), а за повече от 10 меткала да бъде хвърлен в тъмницата“.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Нечистите лъжи за „мръсното“ Средновековие (ЧАСТ – 1-ва)

(Следва)