Теорията за произхода на човека отдавна е научна аксиома. Но твърдението, че сме произлезли от маймуните, в наше време предизвиква у мнозина големи съмнения. Основна роля за това имат генетиците. От тяхна гледна точка, „генетичният код“ на маймуната няма нищо общо с това, което човешката клетка носи в себе си. По този начин между човека и маймуната изглежда има само външна прилика. След като човешката раса е възникнала на нашата планета, тогава сред всички живи същества, които я обитават, без съмнение трябва да има някакъв вид „роднини по ген“. Странно, но те изобщо не са маймуни. Неотдавна се появи съобщение в печата: американски учени откриха голяма генетична прилика между човешката клетка и клетката от сиви плъхове. Сходството е толкова очевидно, че им позволява да направят заключение: плъховете и хората имат общи предци.

Много години преди генетиците, психолози забелязали, че има нещо общо между поведението на хората в обществото и самоорганизацията на плъховете. Тези животни са умни, съобразителни, бързо се учат и прилагат нови умения в живота. Достатъчно е един плъх да изяде отровата, сложена на стръвта и да умре и цялата общност започва да пренебрегва това съблазнително угощение. Плъховете са много затворена система – признават само себеподобните, а пришълците просто ги изяждат. Освен това голяма група от тези животни може да направи същото с котка, която е попаднала на тяхна територия. Популацията на плъховете и начинът им на съществуване много напомнят за социална организация с елитарен и доминиращ характер. На върха на обществото има силен мъжки, който командва харема на женските и по-слабите индивиди. Долу са безправните. Правото да имаш жена е награда, която ти дават силните. В същото време самият водач е толкова зает да утвърждава властта си, че няма време дори за женските, които биват оплодени от друг екземпляр. Ако се замислите, ще се сетите, че в древни времена съществуват подобни закони в човешкото общество, въпреки че събитията от това време са украсени и облагородени в легенди, които са достигнали до нас.

Но все пак животът е точно това: жестокото потискане на подчинените и също толкова безмилостното унищожение на непознатите чужди индивиди. В древните исторически книги (например, книгата „Паралипоменон“) се описва едно общество, което живее точно според тези закони. Очевидно в действителност това е тайната, естествена същност на човека, която понастоящем е потискана от влиянието на културата. Но трябва да се отбележи, че колкото по-ниска е културата на обществото, толкова повече действията на членовете му приличат на навиците на плъховете.

Това е само една от теориите, които хвърлят съмнение върху общоприетата версия за произхода на човека. Според някои от генетиците, хората в сегашния си вид трябва да са се появили на Земята поне преди 200 000 години – това е период 5 пъти по-дълъг от този, който се смята за начало на човешката раса. Има обаче основания да се предполага, че нашата история е много по-стара.

В допълнение към генетичните специфики, които отличават хората от маймуните, съществуват фундаментални физиологични различия. Ако човек се счита за примат, може да се види, че той има крака по-дълги от ръцете и е единственият сред приматите, който има подкожна мазнина и рядко окосмяване по тялото, въпреки че не е единственият, който плува във вода. И е единственият, който изпитва брадикардия, т.е. забавяне на сърдечния ритъм във водата. В допълнение, той е единственият примат с такъв голям мозък, който има кучешки зъби, дълги колкото останалите зъби. Той е в състояние съзнателно да контролира дишането си и така да модулира звуците на речта. Опитите на ентусиастите да учат маймуните да говорят не довели до успех поради една основна причина: те не могат да контролират дишането си.

Авторите на хипотезата за произхода на човека от водна среда по някакъв начин не вземат под внимание, че в природата няма никакви видове маймуни, водещи основно водeн живот. Що се отнася до плъховете, то такива видове има. Но тъй като хипотезата е създадена в началото на шейсетте години, нейните автори, съвсем в духа на времето, твърдят, че човечеството произхожда точно от този вид примати.

В същото време те си припомнят старата теория, според която навиците, свързани с водния начин на живот, водят до отделянето на хоминоидите от понгидите. Няма останали следи от човешки същества, които живеят във водата и в близост до нея. Предполага се само, че те са подобни на техните роднини, рамапитеците, чиито вкаменелости са известни в палеонтологията. Но все пак някои следи от това време се запазват в митовете на различни народи.

Този символ е познат на хората от древни времена. Знаци, напомнящи за съвременното обозначаване на сърце или на любов, се откриват върху парчета от керамика, датиращи от 3-то хилядолетие пр. Хр. Фрагменти със сходни символи често се срещат на места, където живеят народите на гръцко-римската цивилизация: в Мала Азия, на остров Крит, на Апенинския полуостров, в Гърция … Всичко това говори за близките културни връзки на тези народи. Ако си припомните древногръцката митология, ще откриете, че един от символите на Бога на виното Дионисий бил бръшлянът – вечнозелено растение с продължителен жизнен цикъл. Символът сърце също напомня листо от бръшлян.

Разбира се, използването на символа „сърце“ като емблема на опаковката на вино не може напълно да обясни защо той в нашето време означава любов и човешко сърце. Вероятно неговият предшественик би могъл да бъде растение, наречено Силфий – универсално средство на древната медицина. С него са били лекувани рани от отровни стрели,  натъртвания и възпалено гърло.

Друга версия на появата на съвременния символ на сърцето е използването му в средновековната медицина. По това време църквата строго контролирала всички науки и изучаването на анатомичните особености на човека се считало за ужасен грях – както в европейските, така и в арабските страни. Свещениците се грижили лекарите да не мислят за вътрешната структура на човешкото тяло и просто да изгорят всички древни книги по хирургия. Но умът и любопитството не били спрени от забраните и много учени се опитали да изобразят вътрешните органи въз основа на външни наблюдения. Според тях сърцето е като листо на дърво. Смятало, че то се подхранва от кръвоносната система, точно както листата се подхранват от сока на дървото. Ето защо сърцето е изобразено така, че прилича на листо.

Най-ранното споменаване на сърцето като орган обаче се открива в романа „Le roman de la poire“, написан от неизвестен средновековен писател, живял във Франция през 13-и век. В един от фрагментите човек дава сърцето си (по форма малко напомнящо на круша) на момиче. Почти по същото време символите на сърцето се появяват в герба на Датското кралство. Постепенно тези изображения стават модерни и все повече стават част от гербовете на благородни семейства.

През следващите векове популярността на символа „сърце” се увеличила още повече, а главната роля в това изиграла църквата. През 1675 г. монахинята Маргарита Мария Алакок имала видения за Исус, който й заповядал да направи празник в чест на сърцето му. Тя получила подкрепа от църквата и през 1684 г. светът видял книга, описваща видението й, както и картина на сърцето на Исус, която много прилича на съвременния символ на сърцето.

Книгата придобила огромна популярност в целия християнски свят. Но е важно да знаем, че видението на Мария Алакок не е предизвикало появата на символа „сърце” – той вече бил известен от няколко столетия, но е причинило масовото му разпространение в целия свят.

Днес различни медии активно използват термина „хибридна война“. Но, всъщност, какво представлява тя и дали не е поредният пропаганден мит?

Обикновено под „хибридна война“ разбират враждебни действия, когато атакуващата страна не прилага класическо военно нахлуване – а съчетава различни видове диверсии с материалната и техническата подкрепа на активна опозиция или условни бунтовници на територията на противника. Такава „ограничена“ война теоретично позволява на нападателите да поддържат конфликта дълго време: финансовите им разходи и жертви ще бъдат несравнимо по-малко, отколкото в конвенционална война.

За пръв път терминът „хибридна война“ е използвaн от американските военни публицисти Джеймс Матис и Франк Хофман в статията Future Warfare: The Rise of Hybrid Wars, („Бъдещото воюване: възходът на хибридните войни“) написана през 2005 г. Тогава Хофман пояснява, че по негово мнение в хибридна война асиметричните (нетрадиционни) компоненти, например, партизани, са от първостепенно значение – докато в нормален военен конфликт тяхната роля се свежда по-скоро до отклоняване вниманието на вражеските сили.

Според повечето актуални съвременни представи, хибридната война съчетава методите на класическата война, диверсии / партизански действия и най-вече нови информационни технологии.

Но дали „хибридната война“ се е появила едва в наше време – или е използвана и по-рано?

Да си припомним Пелопонеската война (431-404 г. пр. Хр.) между съюзите на гръцки градове, предвождани от Атина и Спарта.

Атиняните превзели град Пилос, само на 70 километра от Спарта, с надеждата да предизвикат въстание на спартанските роби-илоти. Това би позволило на съюза, воден от Атина, да премине към действия, които днес се наричат „хибридна война“.

ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА Пелопонеската война ТУК

Други експерти виждат нейни признаци в германските войни на римския император Октавиан Август (12 г. пр. Хр. – 12 г. сл. Хр.). Те представлявали смесица от открити военни сблъсъци, диверсионно-разузнавателни действия и провокации от страна на римляните, както и дипломатически усилия за разединяване и отслабване на врага.

Елементи на хибридната война ясно се очертали през 1930-те години в Испания. Конфликтът от 1936-1939 г. е една от най-кървавите граждански войни през миналия век. Тогава както Съветският съюз, който подкрепял Испанската република, така и Германия, поддържаща Франко, използвали „хибридни“ технологии. Воювали не само испанци. На страната на Франко се сражавали 150 хиляди италианци, 50 хиляди германци, 20 хиляди португалци и доброволци от много други страни. Германия изпратила също военната авиационна част „Легион Кондор“ с общо 5.5 хиляди военнослужещи. Именно „Кондор“ бомбардирал на 26 април 1937 г. градчето Герника, по мотиви от която военна акция Пикасо нарисувал своята прочута картина „Герника“. СССР пък доставил на републиканците 648 самолета, 347 леки танка, 1186 артилерийски оръдия и др. Във военните действия участвали повече от 2 хиляди граждани на СССР, включително 772 военни пилоти.

Така, че повече или по-малко „хибридни“ войни са се водели през цялата история на човечеството. Те не включват непременно използването на фундаментално нови технологии за война. Самият израз „хибридна война“ е просто още едно съвременно пропагандно клише, активно използвано от медиите.

Проблемът е също в това, че професионалните експерти влагат в този термин твърде различни значения. За някои „хибридната война“ е синтез на „симетрични“ и „асиметрични“ тактики, т.е. използването както на редовни войски, така и на партизански отряди. Но това също не е ново: цялата история на ХХ-ти век представлява история именно на такива войни.

За други пък този термин е преди всичко идеологически и информационен. Тоест, според тях „хибридна“ е войната, която се води не само на бойното поле, но и в информационното пространство – в електронните медии и социалните мрежи, чрез „ботове“ и „тролове“. По-просто казано – в съзнанието на хората.

С втората съставка на термина – „война“, нещата също не са ясни. Когато има противопоставяне между две враждебни идеологически системи или пропагандни структури, които използват различни инструменти, но без да обявят война – може ли този конфликт да се нарече „война“, че дори и „хибридна“? Та нали така ще излезе, че всички военни конфликти в историята, основани на идеологически различия, са „хибридни“. Примерите са твърде много. Вече споменахме конфликтите на древния Рим с варварите – без да обявява война, чрез различни договорки, дипломати, емисари, подкупи на варварски велможи и владетели, Рим прокарвал своите интереси, без да намесва въоръжена сила. Да не говорим за религиозните войни през Средновековието, които всички без изключение може да бъдат определени като „хибридни“ – отначало започвали като идеологически, за съзнанието на вярващите, а едва след войниците се хващали за оръжията.

Друг пример, по-свеж: конфронтацията на СССР и САЩ по време на Студената война. Имало ли е официално обявяване на война? Не. Но имало конфронтация с използването на пропаганда, подкупи, шпионаж и тогавашните най-нови разработки в информационното пространство (от радио и вестници до телевизия и компютри).

Изводът е ясен. Понятието „хибридна война“ е изкуствено, част от пропагандната публицистика. Разговорите за нея са част от политическите ток-шоута. Сериозните анализатори и не мислят да използват подобни размити формули, нуждаещи се от безкрайни допълнителни разяснения какво точно означават – ако изобщо означават нещо друго, освен пореден опит за идеологическа пропаганда.

Със сигурност знаете, че успешните хора имат свои собствени правила, които следват през целия си живот.  Както казва Робърт Кийосаки: „В новия век до успех ще стигне само този, който е достатъчно скромен, за да не се срамува постоянно да се учи.” Съвсем естествено е, че такъв съвет може да бъде добра мотивация за всеки, който иска да се развива. Ето кои са 7-те фрази, които успешните хора никога не произнасят.

„Мразя работата си“

От нас се изисква да бъдем неутрални и обективни при всички трудности на работното място. Никой успешен човек няма да каже тази фраза, дори ако служебната ситуация е крайно неприятна.

„Така не е честно!“

Подобни възклицания могат да бъдат чути, когато някой се смята за подценен или несправедливо обвинен. Важно е да се разбере, че такава реакция винаги вреди на работата. Особено след като целият ни живот е изпълнен с несправедливости. Не е ли по-добре да се научим да ги посрещаме с достойнство, както го правят успешните хора?

„Ние така не правим“

Ако се страхуваме от промяна или от нещо ново, тогава просперитетът едва ли ще бъде наш спътник. Успешните хора винаги експериментират и никога не се страхуват от новите идеи. Днес това може да ни се стори неприемливо, но утре ще се окаже, че е най-правилната посока. Така че, нека не се страхуваме да излезем извън установените рамки в служебните си задължения.

„Това не е моя работа“

Важно е да знаем, че всички успешни хора са изненадващо приятелски настроени и способни да помагат на колегите си, дори когато им е напрегнато. Освен това е трудно да си представим, че ръководителят на голяма компания ще почиства офиса си сам. Но ако чистачката е болна, тогава някой трябва да го направи.  Прочетете биографиите на изключителните личности и ще видите, че те наистина са изненадващо обикновени хора, способни на най-„недостойна“ за нивото им работа. Може би в това е и тайната на техния успех.

„Това е невъзможно“

Веднага след като изречем тази фраза, можем да сме сигурни, че наистина ситуацията става невъзможна. Като илюстрация, ще посочим два цитата от велики и успешни хора.

Албърт Айнщайн казва: „Всеки знае, че това е невъзможно, но тук идва невежият, който не знае. Той е и този, който прави откритието.”

Марк Аврелий, голям мислител и един от най-великите императори на Римската империя, веднъж написал: „Ако не можете да направите нещо, не решавайте, че изобщо не е възможно за човека. Но ако нещо е възможно за един човек и е свойствено за него, тогава помислете, че то е достъпно и за вас. “

„Това трябва да се направи по друг начин“

Когато бизнесът не отговаря на нашите очаквания най-добре е да спрем да търсим виновните и да ги упрекваме. Успешните хора от всеки провал правят трамплин, който впоследствие ги издига на нова висота. Както казва Хенри Форд: „Неуспехът – това е просто възможност да започнете отначало, но вече по-мъдро”.

Трябва да се научим да не се оплакваме от провала, а да анализираме подробно грешките, за да избегнем повторенията им и да придобием опит.

„Просто нямам избор“

Човек, който казва, че няма алтернативен избор, се самозаблуждава. Успешните хора никога не поставят така въпроса. Станислав Йежи Лец веднъж написал: „Безнадеждна ние наричаме ситуацията, на която изходът не ни харесва.“

Нека не забравяме, че винаги имаме поне два избора!

Природата е пълна с тайни и странни капризи. Ето някои от удивителните явления в природата, достойни за вашето внимание.

ЧУДОТО МИШКА

Мишката може да премине през отвор с диаметър на обикновенна химикалка. През лятото мишките живеят навън, но щом стане студено те се стремят да се стоплят в нашите домове. Мишките имат мек череп. Поради което отвор с диаметър на химикалка е достатъчно голям за тях. Оказали се вътре в помещение, те ще гризат практически всичко, в това число бетон, олово и пластмаса. Правят го, за да поддържат постоянно растящите зъби в необходимата за тях дължина.

Въпреки разпространеното мнение мишките не обичат сирене, но от време на време го ядат. Те могат да подскочат на височина до 45 сантиметра, могат да плуват и да се катерят по вертикална стена, а също да слизат от горе надолу. За да защитите своя дом от мишки  проверете всички малки дупки с химикалка. Ако тя влиза в отвора, това означава, че и мишките могат да проникнат вътре.

ПРАВОЪГЪЛНИ ЗЕНИЦИ

За разлика от повечето животни, козата има правоъгълни зеници.

Ние винаги си представяме зениците кръгли, тъй като именно такива виждаме при хората, но при козата /както и при повечето копитни животни/ прорезите в очите са хоризонтални, като приемат в разширено състояние правоъгълна форма. Това дава възможност да вижда в сектор от 320-340 градуса, следователно те могат да виждат всичко около себе си, без да е необходимо да движат глава. Човек вижда в сектор от 160 до 210 градуса. Следователно, животните с правоъгълни очи могат по-добре да виждат през нощта, поради по-големите зеници, които през деня могат да бъдат плътно присвити, за да ограничат достъпът на светлина. Интересно е, че и октоподите имат правоъгълни зеници.

СЛЕПИ КОНЕ

Конете не могат да виждат непосредствено пред себе си. Те имат много широко поле на зрението – нещо повече, притежават най-големите очи между всички млекопитаещи и могат да виждат в сектор до 350 градуса.

Но при конете има две бели петна: първото е непосредствено пред тях, второто е зад главата. Конете са напълно слепи за червения цвят.

БОЛНИ ПЛЪХОВЕ

Плъховете не са в състояние да повръщат, защото между техните два стомаха е разположена преграда, а също така са неспособни да управляват мускулите на диафрагмата, които са необходими за това действие. Това прави плъха особено възприемчив към отрови. Заради плъховете отначало пробват храната, за да разберат дали няма да се почустват зле /те не могат да повръщат, но могат да чувстват гадене/. Ако всичко е наред започват да се угощават с пълна сила.

ГОРИЛА ГОРИЛА ГОРИЛА

Научното название на горилите е Горила Горила Горила. Разбира се, трябва да уточним, че това е научното название на определен вид горила – западната равнина горила. Този вид е най-разпространен и вероятно него ще видите в зоологическата градина.

ЛЕБЕДИ УБИЙЦИ

Лебедите могат да счупят ръката на човек. Когато ви се прииска да нахраните прекрасните лебеди, а след това да ги погалите по гърба, не трябва да го правите. Лебедите са крайно агресивно настроени, защитавайки своите пиленца и ще използват своите невероятно мощни криле, за да отблъснат всяка потенциална заплаха, в това число и от хората. Размахът на крилата им достига до три метра.

КРЕХЪК ПАЯК

Ако изпуснете паяк тарантула той ще се счупи. Ако вие не сте алергични към отровата на тарантулата, то тези паяци са безвредни за хората, но ухапването им е доста болезнено. Някои паяци птицеяди могат да оставят власинки от своите крачета, жилейки човека, което предизвиква голям дискомфорт. Тарантулата има екзоскелет, което означава, че скелетът е отвън, както при раците. Те обновяват своя екзоскелет постоянно, лежейки по гръб. В такъв момент е по-добре да стоите далеч от тях, тъй като поради своята уязвимост в това състояние, те ще атакуват всеки, който може да представлява заплаха. Поради изключителната крехкост на екзоскелета, дори ако падне от малка височина, тарантулата умира.

ОПАСЕН ОРЕХ

Мускатният орех, известен като индийско орехче, е отровен. Той е халюциноген, който постоянно се използва за ароматизиране на сладкарски изделия и още много вкусни ястия. Но индийското орехче всъщност е отрова, която може да ви убие, ако сте изложен на въздействие на странични ефекти в резултат на употребата на лекарствени препарати. Попадането на 2 грама мускатен орех в организма предизвиква странични ефекти, които са възможни при употреба на амфетамини, а именно: повишаване на температурата, гадене, главоболие. Попадането на 7,5 грама мускатен орех в организма, предизвиква конвулсии, а 10 грама – халюцинации. Ако вие изядете целия мускатен орех, това може да предизвика психоза, проявяваща се с обърканост на съзнанието и чувство на обреченост.

ПОЛЮЛЯВАЩИ СЕ ЛИСТА

Растението десмодиум може бързо да движи листатата си дори и при липса на вятър. То е тропическо растение, произхождащо от Азия, което притежава уникалната способност да разклаща своите листа. Те бързо се завъртат около оста си, подскачайки нагоре-надолу.

Съществуват още няколко такива растения с подобни навици – например Венерината мухоловка. Но това растение е най-причудливото и най-малко известно. Разбира се, трябва да се уточни, че когато се каже ,,бързо” по отношение на растение, това не е особено бързо, но се забелязва с невъоръжено око.

ГОРЕЩ БРЪМБАР

Невероятно сложно устроеният бръмбар-бомбардир притежава удивителна и уникална способност: при потенциална заплаха той „изстрелва” с невероятна скорост кипяща течност, която се образува и събира в корема му. Течността е съчетание на водороден пероксид и хидрохинон, които се съединяват в корема на бръмбара и там протича химична реакция, която образува токсичен и горещ разтвор. Течността е убийствена за малки насекоми, а контактът й с кожата на човека причинява силна болка.