Търсене
Още
    Начало Блог Страница 140

    Серийни убийци, на които почти им се е  разминало

    Ива Великова
    -
    0
    Серийни убийци, на които почти им се е  разминало

    Артър Шаукрос

    Шаукрос е сериен убиец, който е обвинен в 10 убийства през декември 1990 година. Убийствата Шаукрос извършва в два периода, започвайки с убийствата на две деца, чиито тела били открити разчленени. През 1972 година той признава за убийствата и получава 25-годишна присъда. Той трябвало да бъде зад решетките, докато навърши 57-годишна възраст. Шаукрос обаче излежава само 15 години и е освободен през 1987 година.

    Вместо да се поправи обаче, той започва да убива отново. През следващите две години той убива и разчленява 11 жени. Заловен е след като полицейски хеликоптер го открива до един от труповете на жертвите си. Този път Шаукрос получава доживотна присъда. Умира в затвора през 2008 година.

    Хенри Лий Лукас

    Хенри Лукас е сериен убиец, който заедно с приятеля си Отис Тул признава за стотици убийства, изнасилвания и дори канибализъм. По време на 23-те години, в които Лукас извършва своите престъпления, той е залавян и освобождаван няколко пъти. През 1960 той убива майка си, след което получава присъда лишаване от свобода за период от 20 до 40 години, но излежава само 10 и е освободен през 1970.

    Почти веднага след освобождаването му, Лукас е арестуван отново – този път за насилие над младо момиче – през 1971 година.  Макар че е заловен за втори път, Лукас е освободен отново през 1975. В края на 70-те и началото на 80-те години той убива огромен брой хора, а в показанията си признава, че е убил повече от 350 души, макар само 3, сред които убийството на майка му, да са потвърдени.

    Джон Кристи

    Кристи е жесток сериен убиец от Великобритания, който извършва своите зли деяния през 40-те и 50-те години, убивайки най-малко 6 жени. Той се преструвал, че има медицински познания и че може да извършва аборти (тогава незаконни), като по този начин примамва своите жертви. По-късно Кристи ги упоява (заради операцията – както твърди той), след което ги изнасилва и убива. Джон показва, че е напълно безсърдечен и че е готов да предаде всеки в името на своите ужасни желания, убивайки дългогодишната си съпруга Етил Кристи.

    През 1949 по-малко от година след като младото семейство Тимъти и Берил Евънс се нанасят в същата сграда, в която живее и Джон, съпругата Берил и малката ѝ дъщеря Джералдин изчезват. Кристи бил обещал на Берил да ѝ направи операция, но в крайна сметка двете били открити удушени. По странно стечение на обстоятелствата опечаленият Тимъти по-късно признава, че той е убил съпругата и детето си при някакъв инцидент. По-късно той се отменя от казаното, но полицията вече не му вярва. Джон Кристи дори свидетелства срещу Тимъти за убийствата. Тимъти Еванс е обесен за престъпления, които не е извършил, на 9.03.1950.

    През следващите години са направени по-щателни разследвания и се оказва, че всъщност Кристи е убиецът на младата жена и момичето. След тях той убива още 4 души и през 1953 е обесен. Тимъти Евънс е помилван за убийствата на Верил и Джералдин посмъртно.

    Ед Кемпър

    Кемпър е сериен убиец, който не се притеснявал да излиза по барове и да се преструва пред полицаите, че се интересува от това какво се случва със серийния убиец, който върлува наоколо. Престъпленията му се прекратени през 1973, след като Ед убива майка си, но това далеч не е първото му убийство.

    Преди да започне да заключва жени в багажника на колата си, след това да ги обезглавява и да държи телата им в апартамента си, Ед бил обвинен в убийството на своите баба и дядо. Тогава той е изпратен в психиатрична клиника, но по-късно е освободен и предаден на грижите на майка му.

    Джефри Дамър

    Дори Джефри Дамър веднъж бил залавян от полицията, след което бил пуснат на свобода отново. Той бил канибал, чието име веднага се свързва със „сериен убиец“. За периода 1978 – 1991 Дамър убива 17 момчета, чиито тела по-късно фотографира.

    Дамър вече бил отнел животите на няколко момчета до нощта на 27.05.1991, когато полицията получава съобщение за голо младо момче от азиатски произход, което обикаляло улиците безцелно. Дамър упоил момчето и планирал да го убие, но самият той се напил и заспал. По този начин момчето успяло да избяга. Полицията пристига на мястото, но Дамър се събужда и по някакъв невероятен начин успява да убеди полицаите, че момчето е неговият любовник, който просто е пийнал повечко. Полицаите повярвали на измислената от Дамър история и го оставят да си ходи. По-късно момчето било убито и разчленено.

    “Голямата смрад“ в Лондон от 1858 година

    Ива Великова
    -
    0
    “Голямата смрад“ в Лондон от 1858 година

    През 1858 година ужасяваща миризма тероризира Лондон в продължение на 2 месеца. Източникът на това, което днес е познато като „Голямата смрад“ е река Темза, в която се отичала градската канализация. В периода 1800 – 1850 година количеството на отпадъците, изпускани в реката се увеличило, тъй като самото население на Лондон се удвоило.

    През 1855 година физикът Майкъл Фарадей съобщава, че отпадъците от канализацията са превърнали речната вода в „матова, бледокафява течност“ с неприятна миризма и участъци с плътна материя от фекалии.

    Тогава през лятото на 1858 година високите температури причиняват необичайно огромното количество отпадъци в реката да ферментира и миризмата става непоносима. Британските вестници започват да я наричат „Голямата смрад“, пишейки, че: „Уважението на речта свърши – от реката смърди и който веднъж е вдишал смрадта никога вече не може да я забрави и може да се счита за късметлия ако изобщо оцелее, за да я запомни“.

    „Мълчаливият разбойник“: смъртоносна разходка в Темза с лодка, която отнема живота на онези, които не са платили за почистването на реката по време на „Голямата смрад“. (Карикатурата е публикувана в Punch Magazine на 10.07.1858)

    Както става ясно, населението на Лондон вярвало, че ужасната миризма е не просто неприятна, но и смъртоносна, тъй като зловонията обикновено се свързвали с разпространение на болести, включително холера. В периода 1831 – 1854 година, три епидемии от холера са обявени в града, при всяка от които умират хиляди лондончани. Заради голямата смрад от Темза хората вярвали, че ги очаква поредната епидемия от холера.

    Въпреки това, лекарят на име Джон Сноу сметнал, че страхът на лондончаните от „Голямата смрад“ е излишен. По време на третата епидемия от холера Сноу изследва разпространението на болестта в квартала Сохо. Той правилно подозирал, че холерата се разпространява чрез замърсена вода, а не посредством лоша миризма. За да докаже теорията си, Сноу премахва дръжката на водната помпа в квартала.

    Джон Сноу

    Това възпрепятства обитателите на Сохо да пият от водата, за която Сноу се съмнява, че е замърсена и ги заразява с болестта. По-късно лекарят забелязва, че в този квартал има значителен спад на смъртни случаи, дължащи се на холера.

    Сноу потвърждава своята теория и започва да твърди, че лондончани трябва да се тревожат по-малко от лошите миризми и повече за качеството на питейната вода, голяма част от която идва от реката. Въпреки това, малко хора придали значение на думите на Сноу, затова по време на „Голямата смрад“ огромна част от населението се страхувало от зловонията.

    След като миризмата става непоносима, управниците решават да се приеме законопроект за създаване на нова канализационна система на града. Благодарение на новия законопроект брилянтният инженер Джозеф Базалджет успява да изгради канализация с обща дължина от 132 километра. Новите канали отвеждали отпадъците на изток отвъд града, където можели по-лесно да се отичат в океана. По този начин се слага край на „Голямата смрад“ и Темза се изчиства.

    След това само една епидемия от холера „удря“ Лондон – през 1866 година. Тя е обявена в източната част на Лондон – Ист Енд, която била и единствената част на града, която все още не вила свързана с новата канализационна система на Баладжет. Едва тогава хората осъзнават, че Сноу е бил прав през цялото време.

    Странният случай на Робърт Дърст

    Ива Великова
    -
    0
    Странният случай на Робърт Дърст

    След години, през които Робърт Дърст заема първите страници на вестниците заради престъпления, както недоказани, така и потвърдени, някои хора смятат, че е време фокусът да бъде обърнат към жената, с чието изчезване започва целият случай. Тялото на Кетлийн Дърст не е открито никога и не са открити убедителни доказателства, с които съпругът ѝ Робърт да бъде обвинен.

    Въпреки това, близките до семейството още отначало вярвали, че именно Робърт е отговорен за изчезването на Кетлийн. През цялото време подкрепа му оказвала единствено неговата близка – авторката Сюзън Берман. Някои подозират, че с течение на времето Сюзън узнава повече, отколкото е необходимо по случая с Кети и е била готова да говори, затова през 2000 година тя е простреляна в тила в дома ѝ в Лос Анджелис.

    Ето и няколко чудновати факта за сагата с Дърст:

    През 1982 година почти напълно отчуждената съпруга на Робърт – Кетлийн, която скоро щяла да завърши медицинското си образование, изчезва безследно. Съпругът ѝ бил заподозрян, но нито тяло, нито каквито и да било доказателства за вината му били открити. Разследването показва, че след изчезването на Кетлийн бизнесът на Робърт процъфтява.

    След това в края на  90-те години Дърст изоставя фирмата и самият той изчезва, само за да бъде открит в Тексас и то като основен заподозрян в убийството и разчленяването на негов съсед. Дърст е заловен и по-късно оправдан. Междувременно дългогодишната приятелка на заподозрения Сюзан Берман също е убита в Калифорния. На 14.03.2015 година Дърст е арестуван във връзка с убийството на Сюзан.

    Това са само щрихите около сагата с Дърст. Но има и някои изключително любопитни детайли относно цялата история:

    Дърст привличал проблемите през целия си живот. Когато бил само на 7 години, неговата 32-годишна майка или е скочила, или пада от семейната им къща в Ню Йорк, при което загива. Робърт бил свидетел и за него следват години посещения при психолози.

    Макар че бил богат, Робърт се обличал доста скромно през 60-те и 70-те години. Докато учи в Калифорнийския университет, той употребява марихуана. В началото на 70-те години се запознава с Кетлийн и двойката се премества в Ню Хемпшир, където отваря магазин за здравословни храни.

    Робърт не изглеждал никак притеснен от изчезването на съпругата си. Кетлийн била на път да напусне Робърт, когото приятелите на двойката описват като контролиращ и зъл, когато изчезва през 1982. Дърст не съобщава за изчезването на Кетлийн в продължение на 4 дни, а показанията му относно последния път, в който е видял съпругата си, се променят непрекъснато по време на разследването. Следователите попадат в задънена улица, но тогава няколко приятели на Кетлийн предприемат свое собствено разследване, след което домовете им са разграбени и материалите по случая унищожени.

    През 2000 – същата година, в която приятелката му Сюзан Бергман е убита, Робърт се премества в Галвестон, Тексас и започва да се облича като жена, нарича се Дороти Чинер (име на жена, която той действително познавал) и се преструва на ням.

    През септември 2001 година, тялото на 71-годишния съсед на предполагаемата Дороти – Морис Блек е открито на брега на океана в Галвестон. Главата на мъртвия липсвала. По-късно е открита следа от кръв, започваща от апартамента на Дороти и стигаща до вратата на убития Блек. Истинската ѝ самоличност е разкрита и Робърт е арестуван, но плаща гаранцията си и излиза на свобода.

    Все още облечен като жена и носещ перука на главата си, Робърт е задържан, след като успява да открадне сандвич, вестник и лепенки от супермаркет в Пенсилвания. Повдигнати са му обвинения в убийството на съседа му Блек. Той се обявява за невинен, но заявява, че борбата за оръжието му е довела до смъртта на Блек. След това е оневинен отново.

    По случая са направени няколко филма, най-популярния сред които е документалния филм от 6 части „The Jinx: The Life and Deaths of Robert Durst”, в края на който Дърст е заснет как се отправя към банята, където, все още носейки микрофона си, той казва, че е убил всички.

    Някои от най-известните учители в историята

    Ива Великова
    -
    0
    Някои от най-известните учители в историята

    Веднъж Аристотел казал, че хората, които обучават децата добре, трябва да са по-почитани от онези, които създават деца, защото родителите дават живот, а учителите даряват децата с изкуството на добрия живот. Аристотел разбира се е живял в друго време, различно от нашето, но все пак, неговите думи дават повод за размисъл. Добрите учители действително играят роля в това какви хора сме, защото променят начина ни на мислене и ни провокират да бъдем по-добри.

    Представяме ви няколко учители от историята, които чрез образование са повлияли положително на животите на хората:

    Ан Съливан

    Ан Съливан била 20-годишна, когато е наета да обучава глухата и незряща Хелън Келър през 1887 година. Самата Ан била незряща през значителна част от живота си (по-късно зрението ѝ се възстановява до известна степен) и когато се отправя към Алабама за работата с Келър, Ан несъмнено е разбирала чувствата на момичето.

    Съливан постигнала забележителни неща с образованието на Келър. Тя пишела думите с пръст върху ръката на Хелън, за да ѝ покаже, че всяко нещо се свързва с определена дума. Учителката поставяла едната длан на Хелън под течаща вода, а на другата изписвала думата „вода“. Съвсем скоро Хелън умеела да се изразява далеч по-добре от примитивните знаци, които използвала преди появата на Ан.

    Съливан убеждава родителите на Хелън да изпратят момичето в училище и от този момент нататък учителката става най-близка приятелка на своята ученичка – чак до смъртта ѝ през 1936. Хелън се превръща във вдъхновяваща писателка и активистка. Нищо от това не би било възможно без усилията на Ан Съливан – жената, която днес знаем като „чудодейката“.

    Мария Монтесори

    Една от най-иновативните и влиятелни образователни философии на 20 век е развита и разпространена от учителка, чието име се е превърнало в емблематично и което продължава да вдъхва уважение – Мария Монтесори.

    Родената в Италия през 1870 Монтесори била необикновена още от началото. Тя била единственото момиче в училище и в крайна сметка се превръща в една от първите жени с докторска степен в Италия. През 1907 тя отваря детски център в Рим, в който практикува своята философия относно образованието.

    Според Мария децата се учат сами, а единствената цел на учителя е да осигури подходяща обстановка и да провокира искрицата, която позволява на децата да се развиват естествено. Всички деца се справяли отлично и разцъфвали благодарение на нейната образователна система. Това, което по-късно става известно като Метод на Монтесори постига огромен успех в Италия, а по-късно се разпространява и в цял свят. Монтесори е номинирана за Нобелова награда за трети път, когато умира през 1952 – на 81-годишна възраст.

    Уилям Мкгуфий

    Още един учител, който успява да развие своите теории относно образованието на децата – Уилям Мкгуфий. Той е роден през 1800 година и бил изключително надарено дете. Самият той започва да преподава на 14-годишна възраст. Скоро той забелязва, че не съществува стандартен метод, по който децата да се учат на четене – в повечето случаи Библията била единствената достъпна книга.

    Мкгуфий прекратява временно учителската си кариера, за да се запише в колеж и на 26-годишна възраст става професор в университета в Охайо. Идеите му се приели изключително добре от колегите му и през 1835 година той е помолен да напише серия от учебници, по-познати като „Ecletic Readers”. Те представляват шаблон, по който се пишат днешните учебници и читанки.

    Популярността на “Ecletic Readers” – смята се, че са продадени над 120 милиона копия, била ненадмината. Те надживяват своя автор, който умира през 1873 година.

    Ема Уилард

    В миналото жените много рядко имали достъп до образование. Те получавали знания, свързани с дома и бита, но не и с математика, наука или философия. Ема Уилард обаче, решава да промени всичко това.

    Уилард е родена в Кънектикът през 1787 година и от ранна възраст показвала изключителна интелигентност. Баща ѝ държи много на образованието ѝ и на 17-годишна възраст Ема става учителка в академията, която завършила. На 19 години тя става ръководител на академията.

    След като сключва брак, Ема се премества във Върмонт, където ѝ е предложено да стане директор на училище, но тя решава да действа сама и основава свое училище, в което преподава история и наука на млади момичета. Благодарение на нея през 1821 година е основано “Troy Female Seminary” – подготвително училище в Трой, Ню Йорк. Училището на Уилард постигнало огромен успех и много скоро по-богатите семейства започват да изпращат дъщерите си там.

    Равенството в достъпа до образование не било като днес, но Уилард е тази, която подклажда огъня. Тя изнася лекции за образованието на жените в Америка и Европа, основава женска школа в Гърция и пише учебници през целия си живот – до смъртта си през 1870. Училището, което тя основава в Трой, съществува и до днес, но с друго име – училище „Ема Уилард“.

    Джейми Ескаланте

    През 1988 излиза книгата „Best Teaher in America”, а по-късно е направен и филма „Stand and Deliver”. И книгата, и филма са посветени на един човек – учителят Джейми Ескаланте. Роден и отраснал в Боливия, Джейми решава да заживее в Америка в средата на 30-те години. Започвайки от нулата, той научава английски, учи математика и става учител.

    Подходър на Ескаланте бил необикновен – той предизвиква своите студенти да мислят по-надълбоко и да искат да постигат умения. Постепенно подходът му, който в началото бил критикуван, постига огромен успех. Той създава проект за подготовка на учениците за теста Calculus и много скоро всички от обучаемите го преминавали успешно.

    През 1988 – годината, в която излизат книгата и филма за него, Ескаланте е награден с медал за постижения в образованието.  През 2001 той се завръща в Боливия, където преподава до 2008, когато здравето му се влошава. Умира на 30.03.2010 година.

    Психологически факти, които не сте знаели за себе си

    Елица Мартинова
    -
    1
    Психологически факти, които не сте знаели за себе си

    Човешката психика е една от най-големите мистерии в света. Въпреки това, учените вече са развенчали доста интересни факти за психологическите характеристики на човека, чрез които могат да предскажат поведението ни въз основа на определени правила.

    Знаете ли, колко погрешни са спомените ви, колко време се формират навиците ви или броя на приятелите, които може да запазите?

    Вие сте в състояние да задържите вниманието си около 10 минути. Дори ако сте на среща и се интересувате от темата и човекът, който я презентира, максималното време, в което можете да поддържате вниманието си е 7-10 минути. След това, започва да отслабва и трябва да направите почивка, за да запазите интереса си.

    Способността ви да отложите незабавното задоволяване на вашите желания възниква още в ранна детска възраст. Хората, които умеят да отлагат удоволствието от ранна възраст, са по-добри ученици в училище и се справят по-добре със стреса и разочарованието.

    Ние мечтаем през 30% от времето. Според психолозите, всички обичаме да се отдадем на мечти, поне през 30% от времето. Изследователите твърдят, че хората, които обичат да мечтаят, като правило, са по-изобретателни и по-добре решават различни проблеми.

    Учените, изучаващи колко дълго тези или онези действия стават навик, установиха, че се нуждаем от около 66 дни. Колкото по-сложно е поведението, което искаме да придобием, толкова по-дълго време ще отнеме. Така че, тези които искат да привикнат да правят физически упражнения, често се нуждаят от 1,5 пъти повече време, за да правят това автоматично, отколкото тези, които развиват навика да ядат плодове за обяд.

    Вие надценявате реакцията си по отношение на бъдещи събития. За да бъдем по-точни, ние надценяваме нашата реакция към бъдещи събития, независимо дали са приятни или отрицателни. Изследванията показват, че хората вярват, че положителни събития, като брак или голяма печалба, ще ги направят много по-щастливи, отколкото всъщност се случва. Също така, смятаме че отрицателните събития като загуба на работа или злополука, ще ни причинят много повече неприятни емоции, отколкото в действителност.

    Обвинявате друг човек, а не ситуацията (и ситуацията, а не себе си). Спомнете си, когато чакахте някой, който закъснява за срещата. Тогава най-вероятно си обяснявате неговото закъснение с безотговорност и неорганизираност. В същата ситуация вие обяснявате своето забавяне с външни обстоятелства (като задръствания на пътя).

    Броят на приятелите, които можете да имате, е ограничен. Дори да се хвалите с няколко хиляди приятели в социалните мрежи, всъщност имате много по-малко. Психолози и антрополози са идентифицирали „номера на Дънбар“ – т.е. максималният брой близки връзки, които човек може да има и това са от 50 до 150.

    Не можете да пренебрегвате храната, секса и опасността. Забелязали ли сте, че хората винаги спират, за да видят сцени от инциденти. Всъщност, не можем да пренебрегнем ситуацията на опасност. Всеки има мозъчна структура, която е отговорна за оцеляването и пита: „Мога ли да ям това?“ Възможно ли е да правя секс с този човек? Може ли това да ме убие?“ Храната, сексът и опасността са свързани с това, което е важно за човека. Защото без храна той ще умре, без секс няма да продължи рода, а ако човек умре първите две точки няма да имат смисъл.

    Знаете как да правите неща, които никога не сте правили преди. Искате по-голям избор, отколкото ви е нужен. Ако отидете в някой супермаркет ще видите огромен асортимент от продукти и всичко това, само защото хората се нуждаят от голям избор.

    В едно проучване, проведено в супермаркет, изследователите представили на участниците 6 вида конфитюр, последвани от 24 вида сладко. И въпреки, че хората често спирали пред рафта с 24 вида сладко, те са имали 6 пъти по-голяма вероятност да купят конфитюр от предлаганите 6 вида. Това се обяснява просто: въпреки факта, че ни се струва, че искаме повече, мозъкът ни може да се справи само с ограничен брой елементи едновременно.

    Вие сте по-щастливи, когато сте заети с нещо. Представете си, че сте на летището и трябва да си вземете багажа. В този случай се нуждаете от около 12 минути, за да стигнете до зоната за получаване на багаж. Когато стигнете до лентата за доставка на багаж, незабавно вземате куфара си. Колко нетърпеливи се чувствате?

    Сега се опитайте да си представите подобна ситуация, в която стигате до лентата за доставяне на багаж в рамките на 2 минути и чакате багажа си 10 минути. Въпреки, че и в двете ситуации вземането на багажа ви отнема 12 минути, във втория случай вероятно сте били по-нетърпеливи.

    Повечето решения правим подсъзнателно. Въпреки, че ние искаме да мислим, че всички наши решения се следят и обмислят внимателно, изследванията показват, че ежедневните решения всъщност са подсъзнателни и за това има причина. Всяка секунда нашият мозък обработва над 11 милиона отделни единици данни и тъй като не можем да проверим всичко това внимателно, нашето подсъзнание ни помага да вземем решение.

    Вие преправяте своите спомени. Възприемаме нашите спомени като малки „филми“, които губим в главата си и вярваме, че те се съхраняват точно като видеото в нашия компютър. Това обаче не е така. Когато психически се връщате към дадено събитие, го променяте, защото нервните пътища се активират по различен начин всеки път. Това може да бъде повлияно от по-късни събития и желанието да се запълнят пропуските в паметта.

    Вие не можете да правите няколко неща едновременно. Ако смятате, че можете да правите няколко неща едновременно, грешите. Учените са доказали, че не можем да правим 2-3 неща наведнъж. Разбира се, можем да вървим и в същото време да разговаряме с приятел, но мозъкът ни се фокусира само върху една приоритетна функция в даден момент. Това предполага, че не можем да мислим за две различни неща едновременно.

    Най-ярките ви спомени са погрешни. Известни примери за това явление са събитията, свързани с 11 септември. Психолозите поискаха от участниците да опишат подробно какво са правели, къде са били и други подробности, свързани с това събитие, непосредствено след терористичната атака и след 3 години. Оказва се, че 90% от по-късните описания се различават от първоначалните описания. Много хора могат да опишат подробно къде и какво са правели в момента, в който са чули новината. Проблемът е само, че тези детайли не са правилни, тъй като силните емоции, свързани с паметта, изкривяват спомените.

    Вашият мозък  е толкова активен по време на сън, колкото и по време на бодърстване. Когато спите и мечтаете, мозъкът ви обработва и обединява преживяването през целия ден, създава асоциации от получената информация, решава какво да запомни и какво да забрави. Разбира се, че често сте чували съветите за „добър сън“ преди изпита или важно събитие. Ако искате да си спомните какво сте научили, най-добре е да си легнете, след като сте научили материала.

    Психолози обясняват, защо не бива да смесвате работата и личния живот

    Елица Мартинова
    -
    0
    Психолози обясняват, защо не бива да смесвате работата и личния живот

    Отдавна съществува златно правило: не смесвайте работата и удоволствието. В противен случай, швейцарските учени са установили, че това ще има пагубен ефект върху човешкото здраве. Проучването показало, че тези, при които няма ясно разделение между работата и свободното време, страдат повече от емоционално и физическо изтощение. Хората, които работят вкъщи, са по-малко склонни към други дейности, които могат да им помогнат да се отпуснат и да си починат след една делова задача. И това в дългосрочен план води до стрес и безпокойство, което засяга различни аспекти на живота им.

    В съвременните условия на труд, почти всеки очаква служителите да реагират мълниеносно на имейли, свързани с работата, дори извън работно време (или да си вземат лаптоп по време на отпуска). Изследователите предупреждават: това може да увреди физическото и психическото здраве.

    Психолози от университета в Цюрих интервюирали около две хиляди души, средната възраст на които била 42 години. Всички те били представители на различни професии. Седем души от десет са женени, а половината от тях са работили 40 часа (или дори повече) седмично.

    По време на изследването се поставил въпросът, колко добре могат да разграничат работата и свободното си време. Например, колко често работят у дома или работят в почивните дни, както и колко често мислят за работа по време на почивката си.

    Участниците били помолени да посочат, дали почиват след работа (и по-конкретно – общуват ли с някого, участват ли в спортни или други развлечения). Освен това, авторите на изследването се интересували, колко усърдно доброволците се опитвали да гарантират, че работата им не пречи на личния им живот.

    С цел измерването на здравето на човека, учените разглеждали усещането за умствено и физическо изтощение, както и усещането за равновесие между работата и другата част от живота.

    Психологът Ариана Уейфър казва: „Служителите, които съчетават работата и личния живот, съобщават, че са изчерпани, защото нямат достатъчно време да си възвърнат силата“.

    Липсата на „възстановителни мерки“ (с други думи развлечения и отдих) обяснява защо хората, които не разграничават работата от останалата част от живота, са по-малко успешни.

    Резултатите от изследването показват, че значителен брой работници пренебрегват факторите на живота си, които ги правят устойчиви на проблеми, свързани с психичното здраве. Така че, всеки шести човек изпитва проблеми с психичното здраве в продължение на една седмица. Според психолозите, натискът върху служителите в съвременния свят е може би най-голямото и най-неотложно предизвикателство за психичното здраве на населението.

    Кумулативният ефект от увеличаването на работното време има важно влияние върху начина на живот на огромен брой хора, което според изследователите може да навреди на тяхното благосъстояние.

    Експертите смятат, че хората трябва ясно да очертаят линията между професионалния и личния живот. Някои дори вярват, че компаниите трябва да следват политики, които помагат на служителите да разделят по-добре различните аспекти на живота си.

    „Политиките на организациите могат да бъдат приспособени по такъв начин, че да помагат на служителите да управляват работното си и извънработно време, така че да не се  влошава тяхното благосъстояние. Тъй като лошото здраве върви ръка за ръка с намалената производителност и намаленото творчество „, добавя Уейфер.

    Наркотик или лекарство: мед от Непал, за който се организира истински лов

    Елица Мартинова
    -
    0
    Наркотик или лекарство: мед от Непал, за който се организира истински лов

    Този халюциногенен мед е толкова ценен, че ловците преодоляват сложни планински маршрути и са готови да устоят на рояк от пчели, за да го получат. Пътуването за събиране на мед, произведен от огромни в сравнение с обичайните пчели, не може да се нарече лесно занимание. Според Business Insider, за това е необходимо да бъдете в източната част на Непал, а след това да откриете човек, който знае как да се защити по време на извличането на чудодейния продукт – „ловецът на мед“ – и след това да може дълго да ходи по въжената стълба, опъната близо до скалата, на надморска височина около 100 метра. За да се предпазят от пчелния рояк, местните  жители горят ароматна трева.

    Историите за хора, които правят подобни обиколки редовно, са документирани във филма The Last Honey Hunter – фестивален филм, който е много вълнуващ. В състава на снимачния екип били включени опитни алпинисти, сред които режисьорът и фотографът Ренан Озтурк. Те трябвало да се изкачат високо на скалите, защото било важно не само да участват в лова за вълшебния мед, но също и да заснемат процеса, така че той да е интересен на зрителя. „Във всеки един момент, когато в главата ми изплува въпроса:“ Защо да правя това?“ и когато чувствахме страх или дискомфорт, достатъчно бе да се вгледам в ловеца на мед Моули, който нямаше специално снаряжение“ – казва Озтурк.

    Но какво правят пчелите в Хималаите и дават ли халюциногенен мед? В зависимост от сезона, едни и същи пчели правят различен мед, съобщава National Geographic. Този, който е наречен „луд“ (той също е червен мед), трябва да се търси през пролетта, защото по това време на годината цветята, които пчелите опрашват, имат специални токсини.

    Давид Капрара изял две супени лъжици мед, количество, препоръчано от ловците на мед, и след около 15 минути започнал да се чувства особено. „Струваше ми се, че тялото ми се охлажда, започвайки от задната част на врата и надолу. Дълбоко, ледено, но в същото време горещо чувство усещах в стомаха си и всичко това продължи в продължение на няколко часа „- казва пътешественикът Капрара. През 2016г. той заминава за Непал, за да вземе участие в лов на мед. В своите бележки за пътуването си отбелязва, че дозата му е малко под средното ниво, така че ефектът може и да е по-интензивен.

    Продавачът на мед в едно от селата споделил с редактора на National Geographic опита си от поглъщане на прекалено много червен мед. „Отначало тялото чувства необходимостта от почистване, така че гаденето обикновено се съпровожда от повръщане или диария. След почистването в главата ви се появява някаква промяна на светлината и тъмнината. Можете да гледате, но в същото време не виждате нищо. И тогава не можете да се движите и това може да продължи цял ден“, коментира той.

    Важно е да се отбележи, че непалските местни хора използват малки дози мед като антисептично лекарство, против кашлица или за облекчаване на болката, но не като халюциногенно вещество.

    През 2013г. фотографът Андрю Нюи отишъл в Непал, за да направи снимки на лова на мед, след което отбелязал, че популациите на пчели в Хималаите намалява, поради активния туризъм и късогледата държавна политика. Въпреки това, червен мед може да се купи на черния пазар.

    Защо рицарите не стреляли с лъкове?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Защо рицарите не стреляли с лъкове?

    В историята на човечеството има привидно незначителни подробности, за които, на пръв поглед, не си струва изследователите да губят време. Но твърде често, именно от такива детайли, се формира мозайката на миналите епохи.  Например, всички знаят, че рицарите на Западна Европа никога в сражение не използвали лъкове? Но защо? Не е много ясно…

    Презрението към лъка се зародило още по време на Великото преселение на народите. Единственото нещо, което знаем днес със сигурност е, че готите, които мигрирали под натиска на хуните в Западна Европа от бреговете на Дон, вече били настроени против лъка. Това е доста странно, защото през Средновековието най-ефективното оръжие били лъкът и стрелата – особено композитният (двойносъставният) лък, с който се стреля направо от седлото. Той може да бъде лесно разпознат по двете му извивки, за разлика от обикновения или дългия лък, използван от прочутите английски стрелци.

    Най-забележителните конни стрелци през Средновековието били хуните и татаро-монголите. Те възкресяват в паметта страховитите  образи на ездачи, които се изплъзват от челните атаки, имитират отстъпление, само за да се обърнат в седлата и да изстрелят от тетивите си смъртоносна градушка от стрели. Но въпреки многобройните победи на тези източни орди, военният елит на Западна Европа не бързал да възприеме техният опит. Рицарите никога не стреляли с лъкове. Защо?

    Причината е социалният снобизъм. Според рицарите, да се убие врага със стрела е коварно и подло. Такава победа не правела чест на воина, който уважавал себе си. Истинско рицарско благородство проявявал само онзи воин, който побеждавал врага си с копие, меч или боздуган. Лъкът и стрелите били подходящи за хора с по-нисък социален статус, които не притежавали рицарска чест. Именно затова, в отрядите на прославените английски стрелци влизали предимно селяни, които не можели да си купят кон.

    Фанатизмът на германските племена, с който те отричали лъка, бил присъщ и на цяла Западна Европа. А във византийската армия, напротив – имало много стрелци. И наемниците, и войниците от императорските отряди разполагали с мощни композитни лъкове. На Изток професионалните воини умеели да стрелят с лък, без да слизат от коня. Никому не хрумвало, че такъв начин на воюване може да се смята за недостоен. Лъкове, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни, се дарявали на отличилите се воини. Позлатените лъкове на източните владетели били смятани за символ на властта.

    На Запад обаче, към лъковете имало различно отношение. Рицарят докосвал това оръжие само при лов или заради спорта. И тук възниква въпросът: как, с подобно отношение към едно толкова ефективно оръжие, рицарите обикновено побеждавали в битките с азиатците?

    Military Power Knight Sword Medieval Weapon Armor

    Оказало се, че стремителната кавалерийска атака на тежковъоръжените западни рицари свежда до нула предимствата на конните стрелци. Но, така или иначе, отвращението на западните воини към лъка неведнъж им струвало много скъпо. Достатъчно е да си спомним съкрушителните поражения, които френските рицари претърпели от английските стрелци в битките на Стогодишната война при Поатие и Азенкур.

    Разбира се, рицарите осъзнавали силата на лъка и арбалета. Съществували проекти за забрана на тези оръжия по време на сражения. Независимо от това, стрелците участвали в битките. Но в съзнанието на професионалния военен елит, твърдо се установило схващането, че лъкът е неподходящо оръжие за защита на честта. Само парвенюта можели да си позволят да го използват на бойното поле.

    Когато били изобретени други видове стрелково оръжие, предразсъдъците срещу лъка като „най-жестокото оръжие на страхливците“ се запазили. Ето защо, благородниците отказвали да го използват. Това им отношение определило характера на битките в Западна Европа за около хиляда години напред – най-забележителният случай на социален каприз, който надделял над цялата военна логика.

    Между другото, влиянието на този предразсъдък се отразило и върху разпространението на щиковите атаки в армиите на Европа – когато щикът заменил копието. На Изток, за разлика от Запада, щикове не се използвали. Там пушките били само за стрелба.

    Източните народи обожавали лъковете и ги използвали дори след появата на огнестрелните оръжия. Японските самураи, за разлика от европейците, смятали, че именно лъкът, а не меча, е главното оръжие на воина. Може би затова на японски език „воювам“ и „стрелям с лък“ са синоними!

    Авитохол, стрелящ със сложносъставен лък. Сцена от златното съкровище от Над Сент Миклош (V-VII в.)

    източник:http://handguns.g00net.org/Cold_steel/Bows/BG_bows.htm

    8 души, които имали и други интересни умения, освен това, с което стават известни

    Ива Великова
    -
    0
    8 души, които имали и други интересни умения, освен това, с което стават известни

    Пол Нюман

    Макар, че е един от най-харесваните актьори в историята на Холивуд, в някои кръгове Пол Нюман бил известен с нещо друго – състезания с коли. От 1970-те години Нюман е шофьор в Bob Sharp Racing Team и е член на клуба Sport Car Club.

    Хеди Ламар

    Хеди Ламар е най-популярна като актриса, но интересите ѝ били разнообразни. След като заживява в Америка, Ламар посвещава времето си на науката и работи по създаването на „метод за разширяване на спектъра“ – първоначално използван по време на Втората световна война, а по-късно служи като предшественик на Bluetooth и Wifi.

    Чарлз Линдберг

    Пилотът проявявал интерес към биологията и по-специално към медицината. Негова близка роднина имала сърдечни проблеми и Линдберг посвещава голяма част от времето си в изучаването им и търсене на лечение за някои от тях. Той и хирургът Алексис Карел, който е нобелов лауреат, създават перфузионната помпа, която помага за извършване на бъдещи сърдечни операции.

    Луис Карол

    Може би ще се изненадате да научите, че авторът на „Алиса в страната на чудесата“ всъщност е бил професор по математика в Оксфордския университет, където създава различни логически задачи, някои от които се използват и до днес.

    Александър Бел

    След като изобретява телефона, Бел насочва уменията си към друга идея – полетите. Той допринася за теорията на полета и дори предлага указатели на братята Райт, чиято машина според Бел била твърде опасна, за да успее.

    Чарлз Дарвин

    Въпреки че е най-известен със създаването на теорията за еволюцията, Дарвин имал и друга страст – геологията. Освен изучаването на живите същества, по време на своите пътувания той събирал и изучавал различни скали и скални образувания.

    Тони Бенет

    Когато не забавлява аудиторията със своя глас, Тони Бенет допринася за развитието на изкуството по друг начин – рисувайки. През годините Бенет си е спечелил име и в тази сфера, благодарение на своите четки и великолепни умения. Той подписва своите произведения с рожденото си име Антъни Доминик Бенедето.

    Хъмфри Богарт

    Преди да започне актьорската си кариера, Богарт печели пари, играейки шах. Той става толкова добър, че веднъж дори се изправя срещу световния шампион. Известната сцена с шаха в „Casablanka” е добавена по настояване на Богарт, за да покаже таланта си в играта.

    Трагичният живот на Одри Мънсън – първата американка супермодел, която умира в психиатрична клиника

    Ива Великова
    -
    0
    Трагичният живот на Одри Мънсън – първата американка супермодел, която умира в психиатрична клиника

    180 метра над градските улици, на върха на сградата Manhattan Municipal Building се извисява статуята “Civic Fame“. Тя е висока 7 метра и е по дизайн на скулптора Адолф Вайман. „Civic Fame” е една от множеството статуи, за които моделът Одри Мънсън служи като муза – но всичко това се случва преди тя да бъде настанена в психиатрична клиника, където умира в самота на 104-годишна възраст.

    Мънсън не е само модел, защото тя е част и от развитието на изкуството по време на Златния век. Участвайки в многобройни филми, в които тя често се появява гола (по нейно желание), Мънсън е вдъхновение за множество произведения на изкуството и все още е считана за първия супермодел на Америка.

    Одри Мънсън е родена в Рочестър, Ню Йорк през 1891 година и се премества в Ню Йорк Сити още в юношеска възраст. Майка ѝ Кити има огромни планове за дъщеря си, възнамерявайки да я направи известна – мечта, която се осъществява, след като един фотограф забелязва младата красавица пред един магазин на Пето авеню.

    По-късно Мънсън започва работа с различни фотографи и скулптори – всички привлечени от нейната висока фигура, фотогенично лице и „неокласически“ черти. В крайна сметка тя започва да се занимава с кино и придобива огромна слава.

    Филмът „Inspiration” от 1915 година е базиран отчасти на нейния живот. В него Мънсън се появява напълно гола в една от ключовите сцени – действие, което я превръща в първата първокласна актриса, появила се гола във филм.

    Въпреки главоломната слава, Мънсън не печелела много. Тя никога не била забелязвана в богаташките квартали. Доходите ѝ се равнявали на 30 долара седмично, а по-късно, когато модернизмът идва на мода, фотографите престанали да работят с нея. Безпаричието принуждава Мънсън и майка ѝ да заживеят в малкото градче Мексико, Ню Йорк, където супермоделът започва работа като сервитьорка. По това време се появяват и първите симптоми на психическо заболяване – едно от които – настояването ѝ да бъде наричана „Баронеса Одри Мери Мънсън-Мънсън“.

    Мънсън започва да обвинява евреите за провалената си кариера и стига до там, че се обръща към Камарата на представителите на САЩ с молба да бъде въведен закон, който да я „защитава от евреите“.

    Навършвайки 40 години Мънсън се отдалечава още повече от Ню Йорк Сити, заживявайки в Огденсбърг – в близост до границата с Канада. Там тя е настанена в клиниката „St.Lawrence State Hospital”, където остава до края на живота си. Тя умира сама на 104-годишна възраст в психиатричната клиника.

     

    Как рицарят ставал рицар

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как рицарят ставал рицар

    С течение на вековете, колкото повече рицарството се обвивало с ореола на слава и блясък, толкова по-сложен ставал процесът за приемане на млади кандидати, желаещи да получат това благородно званиие. Само благородник по рождение, достигнал 21-годишна възраст, можел да стане рицар. В много редки случаи и за особени заслуги, кралят можел да провъзгласи и мъж, който не бил роден в благородническо семейство.

    Но само благородният произход далеч не бил достатъчен. Било необходимо да се научат из основа всички рицарски задължения. Чрез преодоляване на продължителни изпитания на по-ниски степени, кандидатът трябвало да докаже, че неговата смелост и храброст са в състояние да поддържат честта и славата на съсловието, в което желаел да постъпи.

    Подходящото възпитание на човек, комуто предстояло да стане рицар, започвало още от детството. Игрите и заниманията на момчето трябвало да развият у него войнствен дух. Въоръжено с тояга, имитираща копие, и представяйки си всяко дърво като враг, то се сражавало с оградата на родовото си имение и така изпитвало своята зараждаща се сила за бъдещи победи на бойното поле.

    Зимата допринасяла особено много за този вид забавления: децата се събирали, строели укрепления и кули от снега, обсаждали ги и се защитавали.

    На 7-годишна възраст, момчето бивало отделяно от майката и с неговото възпитание се заемал бащата. След първоначалните уроци под родителския покрив, то било изпращано в някой от замъците на по-видните рицари, роднини или приятели на семейството. Техните съвети и пример представлявали истинското и окончателно възпитание. Било особена чест за един рицар, ако някой баща му доверявал да довърши възпитанието и обучението на своя син.

    При раздялата, майката на юношата му давала кесийка с малко пари и връзвала на шията му муска с реликви, за да го предпазва от уроки и други злини. Юношата отпътувал с боен кон, придружен от стар слуга. При пристигането в замъка на своя покровител, той получавал званието паж или валет.

    Задълженията на пажа не включвали нищо унизително, макар той, всъщнос, да изпълнявал работата на днешния слуга – но това било услуга за услуга.

    Пажовете придружавали своя патрон и неговата съпруга по време на лов, на гости, при разходки, служели като куриери и дори сервирали на масата. Почтително, с приведен поглед, младият паж се подчинявал, учел се да заповядва и да отговаря умно на въпросите, но обикновено пазел мълчание. Той помагал в замъка, през зимата трябвало да застила стаята на покровителя си със слама, а лете – с рогозки, да поддържа в ред бронята му и конската амуниция, да подготвя измиването на гостуващи рицари.

    Първите уроци на пажа били свързани с богословието – той трябвало не само да бъде добър християнин, но да защитава своята религия на живот и смърт. Преподавател по този важен въпрос обикновено била една от най-благородните, благочестиви и добродетелни дами в замъка. Уроците по богословие вдъхвали огромно уважение към тази свещена тема, а в същото време, кротостта, учтивостта и достойнствата на учителките будели уважение към нежния пол, което било отличителна черта на рицарството. Примерът на дамите и рицарите, на които служели пажовете, постоянно поддържали в тях скромност и благонравие.  Но преди всичко, възпитателите се опитвали да развият у пажовете уважение към величествения характер на рицарството и благоговение към онези доблести, които издигали до това звание.

    Пажовете участвали в най-различни турнири и изпълнявали рицарски задължения: обяздвали непокорни коне, тичали в тежки брони, прескачали огради, хвърляли дротици, учели се да се бият с копия и дървени мечове. Понякога строели малки дървени градчета и ги превземали с пристъп. Наричали ги с ​​имената на някои райони в Палестина: обсаждали глинен Вавилон, превземали Антиохия от буци тор, а Мемфис – от тръстика. Поляните ги снабдявали с украшения за шлемовете, а горичките – със стрели: всичко това било зората на бъдещата им слава.

    След военните игри се водели разговори за война и лов, за изкуството да се опитомяват птици и дресират кучета. Понякога учели младия паж да играе шах или да пее в съпровод на лира, песен за любов или бойна слава. Постепенно, у пажа се зараждало желание да премине на служба при друг, по-известен и уважаван рицар, или пък да стане оръженосец: често това било последната стъпка към посвещаването в рицарство.

    Дворците и замъците били превъзходни училища по учтивост, любезност и други достойнства, не само за пажове и оръженосци, но и за младите благородни девойки. Там те изучавали бъдещите си задължения от ранна възраст, развивали и усъвършенствали грацията си и онези нежни чувства, за които били създадени от самата природа. Младите момичета се учели да оказват на бъдещите си съпрузи онези услуги, които един воин очаква от нежната си съпруга. Те били първите, които измивали праха и кръвта на рицарите, завърнали се от битка или турнир. Дамите и девойките изучавали ботаника и хирургия, за да могат да дават първа помощ на ранените.

    За да покажат на младежите предназначението на меча, при преминаване от паж към оръженосец се извършвал църковен обред. Родителите или покровителите на пажа го завеждали при олтара, като държели восъчни свещи. Свещеникът вземал меч и колан от престола в олтара, благославял ги няколко пъти и препасвал младия благородник.

    Посвещение. Едмънд Лейтън, 1901

    Оръженосците се разделяли на рангове според наложените им задължения: оръженосец на рицаря или съпругата му (този на рицаря стоял по-високо), стайни оръженосци – камерхери, конюши (при конете) и т. н. Най-високата позиция си оставала оръженосец на рицаря – до момента, в който самият оръженосец ставал такъв. Тогава неговите обслужващи задължения приключвали и той тръгвал по пътя на славата.

    Статуетка на рицар

    OLYMPUS DIGITAL CAMERA

    Олга Калашникова – крепостната селянка, която Пушкин обичал

    Елица Мартинова
    -
    0
    Олга Калашникова – крепостната селянка, която Пушкин обичал

    Тя е на 18 години, когато през 1824г. А.С. Пушкин пристига в Псковското имение на майка си, в село Михайловское. И скоро, той забелязва атрактивното момиче. Страстта обхванала и двамата, макар хората да се отнасяли с насмешка към нея. Единствено Арина Родионова покровителствала тази любов.

    Било ли е това кратковременно увлечение на поета? Отговор на този въпрос много години търсели изследователите на А.С. Пушкин. И едва през 1928г., в книгата на П. Е. Щеголев „Пушкин и селяните“ в главата „Крепостната любов на поета“ се появило името на Олга Калашникова. Според автора, поетът наистина бил увлечен по нея.

    Това не било само прищявка, мимолетна страст на младия господар. Принуден да се раздели с Олга през 1826г., Пушкин се почувствал виновен за осакатената й съдба и се опитвал да допринесе за промяната й. Така например, през 1950г. професор от университета в Горки С.А. Орлов, в архива на Горковска област, открил дело за освобождаване от крепостничество на Олга.

    На 1 юли 1826г. тя родила син. Заедно с баща си го записали под чуждо име, защото това давало право на нея да възпитава детето като кръстница. За жалост, бебето имало много кратък живот – само два месеца.

    А какво било участието на Пушкин в по-нататъшния живот на Олга? Като мъж на честта и благородството, след като отстранил Олга от себе си, Пушкин не я оставил без помощ и подкрепа. При пристигането си в Болдино в началото на есента на 1830 г., той дълго останал там, защото имало холерата и по искане на Олга подготвил документи за освобождаването й от крепостничеството. Документът бил съставен на 4 октомври 1830г., но трябвало да бъде заверен от Надежда Осиповна, майката на поета. Така, след осем месеца бил представен на Окръжния съд за одобрение и връчване. От това следва, че от юни 1831г. Олга била свободна. Била само на 25 години. Баща й търсел подходящ жених и го намерил в лицето на  вдовец на 35-годишна възраст, който имал син на седем години, бил дворянин, собственик на малък имот в село Новинки. Сватбата им се състояла три месеца след като Олга получила документа за освобождаване от крепостничество.

    И така, бившата селянка Олга Калашникова станала дворянката Олга Михайловна Ключарева, за която баща й незабавно уведомява А.С. Пушкин. Но този брак, сключен като взаимноизгоден, не направил Олга щастлива. Скоро се убедила, че съпругът й е „пияница и най-покварен човек“, освен това той имал дългове. Още през 1834г., след дълъг съдебен процес с кредитори, Ключарев губи  имущество си и отново постъпва на служба. Той дори пише на Пушкин за паричен заем от две хиляди рубли, от името на съпругата му.

    Олга Калашникова се срещала с Пушкин две поредни есени, когато той идвал в Болдино през 1833г. и 1834г. По това време била на 27 години. Но и двамата осъзнали, че не могат да се върнат към предишните отношения. Животът поставил всичко на място. Това е потвърдено от последната им среща през 1834г., на същото място в Болдино. Пушкин дошъл там, изтощен от постоянни грижи за средствата за поддържане на бързо растящото семейство и придворните интриги. Олга пък скърбяла за загубата на двумесечния си син.

    Но Пушкин не могъл напълно да забрави Калашникова.

     

    1...139140141...319Страница 140 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto