През 1827 г. между Русия, Англия и Франция била подписана Лондонската конвенция, според която Турция трябвало да предостави на Гърция пълна автономия. Турците, обаче, отказали да признаят конвенцията.

Тогава обединена корабна ескадра на Русия, Великобритания и Франция (общо 1276 оръдия) под командването на най-старшия по чин – английския вицеадмирал Едуард Кодрингтън, се насочила към залива Наварин в Йонийско море, където се намирал турско-египетският флот (с общо 2200 оръдия) под командването на Мухарем бей.

Турците били защитени още от брегови батареи (165 оръдия) и 6 брандера (кораби, натоварени с барут и смола, използвани като запалителни). Те отстъпвали на съюзниците по брой на линейните кораби: 3 срещу 10, но значително ги превъзхождали във фрегати, корвети и бригове. Съюзниците имали почти двойно по-малко оръдия – но пък ги превъзхождали по тренираност и подготовка на личния състав.

Кодрингтън се надявал само с демонстрация на сила, без използването на оръжие, да принуди противника да приеме исканията на съюзниците.

Турският флот бил построен в 3 редици и оформял свит полумесец. Тесният вход към залива и фланговете били прикрити от бреговите батареи и брандерите. Слабостта на тази ескадра бил малкият брой линейни кораби – най-силните воено-морски единици по онова време. Турските оръдия били почти двойно по-вече от тези на съюзниците. Но те били най-вече от среден и малък калибър, които дори при такова числово превъзходство не можели да се сравняват с мощната голямокалибрена артилерия на съюзниците.

Освен това, турските кораби от третата линия трудно можели да стрелят поради голямото разстояние, лошата видимост в барутния дим и страха да не улучат свои кораби. Но като цяло турско-египетската ескадра била силна и заемала сравнително добра позиция.

Отначало нито едните, нито другите имали намерение да влизат в бой. Турците позволили на ескадрите на Англия и Франция да влязат в залива и да се закотвят в непосредствена близост до турските кораби. Флагманът „Азия“ на Кодрингтън застанал пред два флагмана едновременно – на турския капитан Тахир паша и египетският адмирал Мухарем бей. Британците изпратили до турците парламентьор с вежлива молба да отдалечат за всеки случай брандерите – но нервите на турците не издържали, убили парламентьора лейтенант Фицрой и открили огън по съюзниците. Битката при Наварин започнала.

По това време руската ескадра тепърва навлизала в залива – и попаднала под обстрела на турските оръдия и крайбрежни батареи, нападнали я и брандерите.

Критична ситуация се развила и около английския адмирал  Кодрингтън. Корабът му „Азия“ се озовал под обстрел от двата турски флагмана и кораби във втората линия на противника. Неговата бизан-мачта (задната мачта) била строшена, няколко оръдия излезли от строя. Количеството на повредите бързо се увеличавало.Точно в този момент на помощ дошъл руският флагман „Азов“. Скоро корабът на Тахир паша бил изхвърлен на брега, а този на Мухарем бей изгорял. Били потопени няколко кораба от втората турска линия.

Но „Азов“ бил принуден да се бие едновременно с пет вражески кораба. Към него летели гюллета, картеч, брандскугели (свързани гюллета), дори парчета желязо и ножове, с които разярените турци зареждали оръдията си. Избухнали пожари, а пробойните се появявали една след друга. Ситуацията се подобрила едва, след като се приближили другите руски кораби. Но на „Азов“ загинали 24 моряци, ранени били 67. Въпреки това, всеки изстрел на неговите оръдия попадал в целта…

Наваринското сражение приключило в 18.20 ч. Били потопени 60 турски кораба, а почти всички останали изгорели през нощта. Загинали над 8 хиляди турци.

Съюзниците загубили 8 офицери и 171 моряци убити, също и около 600 ранени.

Причините за разгрома на турците бил две сериозни грешки на тяхното командване. Първо, те позволили на английските и френските ескадри свободно да влязат в залива. Второ, артилеристите им стреляли главно по мачтите и такелажите (въжетата) – но това било ефективно само в битка под платна в движение. Съюзниците обстрелвали корпусите на вражеските кораби и нанасяли значително по-големи щети.

Флагманът на руската ескадра „Азов“ под командването на капитан 1-ви ранг Михаил Петрович Лазарев (откривателят на Антарктида) унищожил 5 турски кораба, включително флагмана на турския флот. Сред тези, които се отличили на „Азов“, били още и тримата бъдещи велики адмирали на Русия – тогава лейтенат Нахимов, мичман Корнилов и гардемаринът (курсант) Истомин.

За своите бойни подвизи линейният кораб „Азов“ станал първият в руския флот, който получил кърмови Георгиевски флаг и вимпел, както и званието „гвардейски“. Много старши фицери били наградени с руски, английски и френски ордени.

Скоро след сражението адмирал Кодрингтън бил уволнен, защото английската политика по онова време се състояла в подкрепа на Турция. Той се оказал добър адмирал, но посредствен политик. Тези интриги на управляващите кръгове на Англия обаче не трябва да хвърлят сянка върху английските моряци и офицери, които храбро, доблестно и безкористно изпълнявали своя дълг в кървавата битка.

Гърция останала под пълната власт на Турция. Султанът се обявил за свободен от всякакви споразумения с Русия, затворил преминаването през Черноморските проливи за руските кораби и призовал към „свещена война“ срещу руснаците. Резултатът бил, че през април 1828 г., 5 месеца след битката при Наварин, император Николай I обявил война на Турция.

Едва след като Русия победила в тази война, с Адрианополския мирен договор от 1829 г. Гърция, Молдова и Влахия получили автономия, като била потвърдена и дадената през 1826 г. автономия на Сърбия.

През 1787 г. руската императрица Екатерина Велика направила пътуване из Северното Причерноморие – територията на днешен Крим, които неотдавна били освободени от турска окупация.

Императрица била придружавана от целия дипломатически корпус, тоест, от всички чужди посланици в Руската империя. „Водач“ на пътешествениците бил княз Григорий Потьомкин, който наскоро, в чест на победите си над Турция и на присъединяването на Крим към Русия, бил получил титлата „Таврически“ (по древното име на Крим – Таврида).

В тези доскоро глухи местности императрицата видяла много строежи, войски, проспериращо население. В Севастопол разгледала и блестящия Черноморски флот – също създаден от княз Потьомкин.

Тези постижения направо смаяли не само Екатерина, но и представителите на чужди дворове, които пътували с нея, както и инкогнито присъединилия се към тях император на Свещената римска империя Йосиф II. Понеже всички знаели, че този край в съвсем близкото минало бил крайно изостанал, мнозина от пътуващите с императрицата просто не искали да вярват на очите си – в съвсем буквалния смисъл на думата.

Така се родила легендата, че това не били истински „села“ – а бутафорни, построени от шперплат и картон, само за да бъде измамена императрицата и така княз Потьомкин, който отговарял за този район, да се издигне още повече в очите й.

Днес повечето историци смятат, че автор на мита за „фалшивите потьомкински села“ е саксонският дипломат Георг Гелбиг, който през 1797-1800г. публикувал биографичен очерк за княз Потьомкин-Таврически в немското списание Minerva.

Всъщност, митът за фалшивите села, нарисувани върху шперплат и със селяни, докарани специално от много километри, се среща в европейски писания за Русия и Екатерина II преди Гелбиг.

Френският пътешественик Форсия де Пилес, който посетил Русия през 1791-1792 г. и публикувал статиите си 4 години по-късно, споменава накратко пътуването на императрицата до Крим. Той пише, че като всеки господар, тя често била мамена. По време на това пътуване се радвала и се възхищавала на всичко, без да знае, че „пътищата били ремонтирани едва, когато стана известно за нейното напускане; че тези многобройни села, обект на нейното възхищение, бяха създадени заради преминаването й и унищожени в същия ден, а злощастните селяни бяха изпратени обратно по родните си места. Това беше изобретението на гениалния Потьомкин, който успя да убеди монарха си с такава хитрост от нов вид, че земята, смятана дотогава за пустош, процъфтява“.

Обаче в своята фундаментална книга за Потьомкин британският изследовател Саймон Себаг-Монтефиоре, проучвайки подробно корените на легендата за „потьомкинските села“, цитира участника в пътуването, френския маркиз дьо Лин:

„Чухме нелепи истории, че на пътя на нашето пътешествие били построени картонени села, че корабите и оръдията били нарисувани, а кавалерията нямала коне. Дори много руснаци, които ни завиждаха за това пътешестие, упорито повтаряха, че сме били излъгани“.

И Монтефиоре обобщава: „Потьомкин може и да бъде наречен баща на съвременните политически шоута – но не и толкова плосък измамник“.

Тук, разбира се, сериозният историк трябва да се замисли. И най-напред да се запита: а дали императрица Екатерина ІІ е била глупава?

Тя успява да свали от трона съпруга си Петър ІІІ, провежда решителни реформи в империята, потушава страховития бунт на Емелян Пугачов и заповядва да отсекат главата му, води победоносни войни с Турция, посреща в двореца си Дидро и въобще е поклонничка на френските просветители. И внезапно тази жена, пред която треперят всички и чиито заповеди се изпълняват безпрекословно, един от нейните велможи решава да измами? И при това в присъствието на всички западни посланици и на самия император на Свещената римска империя – чието присъствие едва ли е било „инкогнито“ за всемогъщия тогава Потьомкин? Какво ли е щяло да се случи, ако „измамата“ се разкрие? Потьомкин по този начин е рискувал всичко: титли, звания, земи, имения, както, по-всяка вероятност, и главата си?

И най-важното: защо му е било това? По онова време той е не просто фаворит на императрицата – а неин любовник и, както гласяла формулата, „морганатически“, тоест, неофициален, съпруг. Потьомкин тогава е прославен като победител на Османската империя, завоевател на Крим, създател на Черноморския флот – нима това е било малко като почести и слава, за да лъже и мами с глупави картонени села и рисувани кораби? Ами, ако на императрицата й хрумнело да се отклони от пътя и да погледне отблизо някое от „картонените“ села? При това, заедно с всички посланици – и да се окаже посрамена пред цяла Европа? Има ли логика князът, второто лице в империята, да рискува по този глупашки начин? За какво му е било, след като е имал всичко, за което един велможа в Руската империя можел само да си мечтае?

Освен това: как може да се нарисуват кораби в морето?

Това, че дори руснаци твърдели как селата са „фалшиви“, не е чудно: всеки такъв фаворит има огромен брой завистници и врагове Имал ги и Потьомкин.

Но най-доброто доказателство, че „потьомкинските села“ били съвсем истински, бил разцветът на Крим и неговия бисер – Севастопол, в границите на Руската история.

А колкото до „нарисуваните“ кораби на Черноморския флот – най-добрият аргумент, че били истински, дал прочутият адмирал Фьодор Ушаков, който именно с корабите от този флот победил в 43 морски сражения срещу турците, нямал нито едно поражение, не загубил в боевете нито един кораб и нито един негов моряк не бил пленен.

През август 1572 г., след десетилетие на кървави граждански войни, във Франция най-после просветнала надежда за мир.

Било решено тя да бъде закрепена чрез брака на един от водачите на протестантския лагер – кралят на Навара Анри Бурбон, със сестрата на френския крал Шарл IX, Маргарита Валоа (известната „кралица Марго“ от едноименния роман на Александър Дюма).Стотици благородници-хугеноти (протестанти) пристигнали в Париж за празненствата. Този опит за помирение завършил с кървавата Вартоломеева нощ. По заповед на краля и майка му Екатерина Медичи 3000 хугеноти били избити призори на 24 август, деня на Свети Вартоломей. Кървавите кланета се разпространили и в други френски градове. Анри Наварски спасил живота си, като се прехвърлил към католицизма (щом опасността отминала, пак станал протестант).

Вартоломеевата нощ не се оказала смъртен удар за хугенотите. Гражданските войни продължили с предишното ожесточение.

Накрая дори самата френска аристокрация изпитала нужда от мир, особено след като в страната започнали да полъхват пламъците на селските въстания. Анри Наварски отново сменил религията си и станал католик с прочутата фраза: „Париж си струва една меса!“ („меса“ – католическата литургия). После бил коронясан. Властта на новия крал Анри IV скоро била призната в цяла Франция.

Анри IV започва да води политика, насочена към укрепване на кралската власт.  Така веднага трябвало да се изправи против съпротивата на благородниците, включително и на тези, които се сражавали на негова страна срещу Католическата лига.

През цялото си царуване Анри IV се борел срещу множество заговори: ту се опитвали да го свалят и да сложат на трона някой от незаконните му синове, ту да предадат на врага Марсилия или Нарбона. Зад почти всички стояли Испания и Орденът на йезуитите.

На 27 декември 1595 г. се опитали да го убият с нож, но точно в този момент кралят се навел, за да вдигне един от коленичилите придворни. Кинжалът само избил един от зъбите му.

На  14 май 1610 г. кралят, в когото се преплитали черти на весел гуляйджия и мъдър държавник, тръгнал в открита карета на разходка в Париж. Оставали само 5 дни до заминаването му на война, с която искал да премахне хегемонията в Европа на испанските и австрийските Хабсбурги, които притискали Франция от три страни.

На тясната парижка улица, по която се движела кралската карета, някакви каруци внезапно преградили пътя й. Към нея притичал висок червенокос мъж и ударил краля три пъти с кинжал. Раните били смъртоносни.

Убиецът бил Жан Франсоа Равалляк, писар от Ангулем, пламенен католик, който безуспешно опитал да се присъедини към йезуитския орден и не криел недоволството си от толерантността, с която се ползвали хугенотите по заповед на Анри. Раваляк опитал няколко пъти да получи аудиенция при краля, за да го предупреди срещу тази опасна, според него, политика – и като не успял, взел кинжала. Той твърдял, че е действал сам.  През 1610 г. съдиите очевидно нямали особено желание да стигнат до дъното на истината.

Но още тогава изникнал въпросът: кой, всъщност, е организирал убийството? Няколко години по-късно се оказало, че някоя си Жаклин д’Ескоман, която служила при фаворитката на Анри, маркиза дьо Верней, се опитала да предупреди краля за възможен опит за убийство. Освен семейството на Верней, в заговора участвал и влиятелният херцог д’Епернон, който мечтаел за трона. Д’Ескоман се опитал да съобщи всичко това на краля чрез съпругата му Мария Медичи, но тя в последния момент заминала от Париж за Фонтенбло. Скоро след този разговор Жаклин била обвинена, че се опитва да убие бебето си, защото няма средства да го издържа. Била заплашена от смъртно наказание. Но съдиите се оказали добродушни: изпратили я задълго в затвора, а после в манастир. Дали това снизхождение не било платата й за това, че в съда тя не споменала заговора срещу Анри IV?

Защо Мария Медичи избягвала среща с Жаклин д’Ескоман? Защото имала свои причини да иска да елиминира краля. При смърт на Анри, Медичи ставала владетелка на Франция до пълнолетието на сина й Людовик XIII, който тогава бил само на 9 години. Действителната власт би била предоставена на съпрузите Кончини – италианци, които оказвали огромно влияние върху Мария Медичи (всъщност, събитията се развили точно така).

През януари 1611 г. Жаклин д’Ескоман напуснала манастира и отново се опитала да разкрие заговорниците. Тя пак била хвърлена в затвора и предадена на съд. Процесът срещу д’Ескоман обаче поел нежелателна за властите посока. Въпреки натиска от тях страна за смъртна присъда на д`Ескоман, гласовете на съдиите се разделили поравно. Жената била осъдена на доживотен затвор. Жаклин д’Ескоман твърдяла, че заговорниците поддържали връзка с Мадрид.

Това съобщава в мемоарите си и Пиер дьо Жардин, който се наричал капитан Лагард. Те са написани в Бастилията, където Лагард бил затворен през 1616 г. Той бил освободен след края на управлението на Мария Медичи.

Лагард разбрал за заговора, докато бил в Южна Италия, откъдето енергичният испански наместник граф Фуентос водел тайната война срещу Франция. Лагард пристигнал в Париж и успял да предупреди Анри за предстоящия опит за убийство, но кралят лекомислено не взел никакви предпазни мерки. Възможно е Анри IV да е станал жертва на „испански заговор“, в който участвали и французи.

Това предположение се подкрепя от упорити слухове за убийството на френския крал, които се разпространявали в чужбина няколко дни ПРЕДИ самото убийство на 14 май.

Че френският крал е станал жертва на заговор, ръководен от испанците, впоследствие твърдяла и такава информирана личност като самият кардинал Ришельо. Но трябва да се признае, че това убийство си остава неразкрито докрай.

Александър Георгиев Домусчиев е роден през 1830 г., в село Дюлгерий, днешното бургаско с. Зидарово.

Той бил известен с прозвището Коджакафалията, дадено му заради силната памет, която имал. Останал е в историята като един от най-големите дарители на Бургас.

Но как се е случило това? Богатството му не идва от наследство, а ето какво го споходило. Бил малък, когато останал сирак, израстнал бедно и поради липса на средства не завършил образование. Заедно с братовчед си Янчо Добрев, решили да да се захванат с някакъв занаят, опитали с абаджийство, но не им провървяло и се разделили. Александър чиракувал като овчар в с. Карагюзляр и в местността “Еврейската гора”, под огромен камък открил гроба на майстор Даньо, заедно с голямо златно съкровище – бакър пълен с лири.  Всъщност Александър имал женско куче, бременно и търсещо място да роди. Ровейки около камъка, то разровило имането.

Александър отново се събрал с братовчед си и започнали търговия с имоти. Коджакафалията проявил усет и скоро станал  най-богатия човек в Бургас. Изградил търговска империя, построил няколко хана и фабрики. Помогнал на над 600 бедни семейства, български, тракийски, страндженски и македонци бежанци, като дарил 25 милиона златни лева. Много пари дарил и на болници и други институции. Дарил имоти на черкви и училища.

За него разказват, че като богат човек, всъщност живял бедно и като отшелник. Квартирата му била стая с размери три квадратни метра. На младини проявил интерес към една мома, но тя го отблъснала и Александър останал неженен. Бил християнин, вярвал в Бог и обичал народа и родината си.

Щастливата случайност да открие златното имане, му дала възможности да умножи намереното и с него да помогне на много хора. Съдружието с талантливия му братовчед, който бил опитен търговец, владеещ гръцки език, помогнало да развият широка търговия и строителна дейност. Придобитите имоти били земи, магазини, дюкяни, къщи, хотели, ахъри, училища, хамбари и др. Някои от тях още съществуват в Бургас.

Александър Георгиев дарил всичките си земи на гражданите, а нивите през които минават пътищата и улиците завещал на Общината. Завещал имоти и средства на българската болница “Евлоги Георгиев” в Цариград и на църквата “Св. св. Кирил и Методий” в Бургас. На Дюлгерлийската църква и училище, на женското дружество “Милосърдие” – Бургас, на сиропиталището в Бургас дарил земята и средства.

Със завещанието си задължил заветниците си след смъртта му да разпределят приходите по следния начин:

С приходите от първата година, да се изплатят евентуални негови дългове.

Приходите от втората година да разпределят между бедните на българската, гръцката, арменската и католическата църкви, турската джамия и еврейската хавра.

Приходите от третата година да изплатят разноските по погребението му и за паметник.

Много хора мечтаят да забогатеят по чудодеен начин, обещавайки да помагат след това на бедните. Малцина наистина получават такъв шанс. Някои станали изведнъж богати, забравят за намеренията си, други пък не съумяват да съхранят и умножат придобитото и го изгубват.

Но ето един пример за човек, който не се е стремил към богатство, придобил го е, съумял е да го умножи, но без да се възползва от него, без да живее в разкош, без да забрави, че е бил беден и все още има бедни хора. Напротив, живял скромно и щедро раздавал на нуждаещите се.

Интересен факт е, че той фактически е пречистил намерените пари. Те били белязани с нечестие и жестокост. Намерените пари, били наградата на Кара Емин, дадени на майстор Даньо. Той така майсторски замаскирал съкровището на Емин в дебрите на Странджа планина, казвайки :“Може да го намери само този, който го е сложил на това място”. Това накарало Кара Емин да се замисли. Идвали му мисли, че след време майстор Даньо може да му открадне съкровището и изпратил потеря да го убият. Погребали го, насипали върху него златото и отгоре сложили огромен камък.

Трябва да се помнят имената на хора, като Александър Георгиев-Коджакафалията. Имали късмет да намерят богатство, не за лична изгода, а за да бъдат благодетели.