Един от най-популярните руски телевизионни сериали от последните години е „Ликвидация“ (2007) – увлекателен криминален разказ за борбата с престъпността в Одеса след Великата Отечествена война.
Филмът разказва как през 1946 г. изпадналият в немилост маршал Георгий Жуков е изпратен в Одеса, където се опитва да помогне в ликвидирането на криминалната престъпност. Операцията била наречена „Маскарад“. В нейния ход биват застреляни направо на улицата десетки лидери на престъпни групировки – така се заобиколя тромавото правосъдие и бива раздадена бърза, ефикасна и неумолима справедливост.
Но дали въобще наистина е била провеждана операция под кодовото име „Маскарад“? Режисьорът на филма Сергей Урсуляк признава, че практически всички събития от филма са измислени. С изключение на факта , че легендарният маршал Жуков наистина пристига в града.
Режисьорът-документалист Максим Файтелберг във филма си „Маршал Жуков срещу одеските бандити“ цитира мемоарите на ветерани на одеската милиция. Според тях управата на града помолила командващия Одеския военен окръг маршал Жуков, наскоро преместен в града, да помогне с военни части за премахване на уличната престъпност. Причината била, че през 1946 г. всяка вечер в града били извършвани по няколко десетки нападения и грабежи. Силите на милицията били недостатъчни, не достигали криминалисти, следователи и оперативни работници, мнозина от опитните, кадрови милиционери били загинали по фронтовете на току-що отминалата война. Нещо повече, ръководителите на редица банди, действащи в града и региона, били действащи военни офицери.
Ветеранът на одеската милиция Исай Бондарев заявява, че военната комендантска рота, където служил през 1946 г., всъщност помагала на криминалистите – военните наистина участвали в съвместни акции, в резултат на което били иззети голям брой заловени оръжия и задържани мнозина престъпници. Но самият той не е чувал за никакви масови „отстрелвания“ на бандити в следвоенна Одеса. Бондарев не знае такива неща и смята, че цялата тази операция „Маскарад“ е плод на творческото въображение на сценаристите на филма.
Според спомените на генерал-майора от милицията Николай Зазулин, маршал Георги Жуков в последните години от живота си в частни разговори обичал да казва, че само за една нощ изчистил Одеса от най-известните разбойници и престъпници – но никога не е твърдял, че бандитите били застрелвани на място. В неговите мемоари също не се споменава операция „Маскарад“.
Маршал Георгий Жуков. Снимка: Уикипедия
Но все пак министърът на вътрешните работи на СССР Николай Шчелоков присвоил на Жуков званието „Заслужил работник на Министерството на вътрешните работи на Съветския съюз“. Базирайки се на това, историците са склонни да вярват, че това е заради приноса му в борбата срещу престъпността в Одеса. Но не и за някаква конкретна операция „Маскарад“.
Прототипът на главния герой във филма „Ликвидация“ Давид Гоцман – заместник-началникът на одеската милиция Давид Курлянд, е оставил спомени, които се съхраняват в местния музей на полицията. Директорът на музея Василий Давиденко потвърждава, че в спомените на ветерана се говори за изостряне на криминогенната обстановка в следвоенна Одеса, но и там не се споменава за операция „Маскарад“, както и няма други съвпадения със сюжета на филма.
Така вече може да се смята за твърдо установено, че операция „Маскарад“ е плод на творческото въображение на създателите на филма. Това разбира се, ни най-малко не намалява достойнствата на сериала, който заслужено е носител на десетки награди за великолепните художествени образи и цялостните творчески постижения при създаването му.
Изобретателят от сръбски произход Никола Тесла е най-мистериозният учен.
„Луд сърбин“, го нарекъл неговият опонент Томас Едисон. На Тесла приписват паранормални способности, заради откритията му, изпреварили времето, в което живеел. Съвременниците му и дори неговите колеги не били готови за откритията, които им представял. Променливия ток, флуоресцентна светлина и безжичното предаване на енергия, са изглеждали паранормално за всички. Той създал първия електрически часовник, турбина, двигател със слънчева енергия. Неразбран, като всеки гений, концентриран в работата си, той се преврърнал в отшелник. Тесла е бил и със странен характер и начин на живот. Ето някои от неговите странности:
1. Странни фобии, видения, мании и налудничави идеи мъчели Тесла от петгодишна възраст. В състояние на възбуда той виждал силни проблясъци от светлина, а тихото шумолене му се струвало като грохот. Той четял много и героите на книгите, според негово признание, събуждали желанието да се превърне в „същество от по-висок ранг“.
Тесла споделил: „Често ми се появяваха необичайни видения, придружени от непоносимо ярки светкавици. Те ми причиняваха страшни страдания, изкривяваха вида на предметите, пречеха на мислите и работата ми. Търсих помощ от кого ли не, но засега никой от психолозите или физиолозите не успя да даде задоволително обяснение на тези необичайни явления. Предполагам, че са уникални. Вероятно получих този дар по рождение, защото брат ми също изпитваше сходни страдания “.
Тесла пред спирална намотка от високочестотен трансформатор
2. Ученият упорито тренирал волята си, като се стремял да получи пълен контрол над себе си.
„Отначало трябваше да потискам желанията си, но постепенно те започнаха да съвпадат с онова, което диктуваше волята. След няколко години тренировки постигнах такъв пълен самоконтрол, че без усилия ограничавах страстите, които са завършвали катастрофално за много по-силни хора.”
Първо изобретателят си позволил да се пристрасти към лош навик, а след това се принудил да го изостави. Ето как описва отказването от тютюнопушене, кафе и хазарт:
„Този ден и в тази игра преодолях страстта си и толкова лесно, че дори съжалих, че не беше сто пъти по-силна. Не просто го ограничих, но го извадих от сърцето си, така че да не остане и следа от желание. Оттогава всякакви хазартни игри предизвикаха толкова интерес в мен, колкото да ти вадят зъб.
Имаше период, в който бях толкова пристрастен към тютюнопушенето, че имаше риск за здравето ми. Но проявих воля и не само спрях, но и потиснах и най-малкото желание за пушене.
Преди много години сърцето ми започна да се задъхва, но щом разбрах, че невинната чаша кафе сутрин е виновна, веднага го отказах, въпреки че, да си призная, това не беше лесна задача. По този начин контролирах и опитомявах други навици и страсти, които не само спасиха живота ми, но и ми доставиха голямо удовлетворение.
Обаче за някого това може да е трудно. „
3. Той беше енергичен и в същото време екстравагантен – изведнъж можеше да направи салто по време на разходка.
4. Тесла твърдял, че лесно запомнял формули и цели страници текст, благодарение на фотографската си памет. Това му позволявало да възпроизвежда книги от паметта си и да ги чете думата по дума. Веднъж, докато се разхождал из парка, той рецитирал наизуст Фауст на Гьоте и намерил решение на проблема, който го тревожел.
„Когато изрекох последните думи, възхищавайки се на изразителната сила на поета, решението дойде като светкавица. „Веднага видях всичко наведнъж и нарисувах с бастун в пясъка схемите, които по-късно бяха изложени по-пълно в основните ми патенти през май 1888 г.“
Тази известна снимка е направена с двойна експозиция: първо е заснета мълнията, а след това и Тесла.
5. Тесла ежедневно ходел пеш и го правел сам: вярвал, че ходенето стимулира работата на мисълта, така че никой да не го смущава.
„В непрекъсната самота умът става по-остър. За да измисляте и изобретявате, нямате нужда от голяма лаборатория. Идеите се раждат при липса на влияние върху ума на външните условия. Бъдете сами, в самотата се раждат идеи. Повечето хора са толкова погълнати от външния свят, че напълно не забелязват какво се случва вътре в тях. „
6. Той спял много малко, смятайки спането за загуба на време. Ученият твърдял, че почива само четири часа на ден, от които прекарва два часа в размисъл за идеи.
Паметник на Тесла в Баку.
7. Тесла страдал от мизофобия – болезнена мания към чистотата и обсебващ страх от микроби и инфекция. Как изглежда такава фобия, може да се види биографичния филм „Авиатор“, където Леонардо Ди Каприо играе друг брилянтен инженер – Хауърд Хюз.
Ако в ресторанта, на масата кацнеше муха, Тесла молеше да се смени покривката и приборите. Той изисквал всички съдове за хранене да преминат специална стерилизация в кухнята, но дори и след това бършел всичко със салфетки, израдходвайки цял куп. Никой друг не можел да седи на масата му в ресторанта, дори и в негово отсъствие.
Страхувал се да не хване зараза, затова изхвърлял ръкавиците, като ги сложи веднъж. Избягвал ръкостискането и постоянно миел ръцете си, като всеки път ги бършел с нова кърпа – имал нужда от 18 броя на ден.
Тази фобия обаче все пак има обяснение: Тесла два пъти сериозно се разболявал и след холера в тийнейджърските си години, която почти не го убила, той се страхувал от всякакви инфекции.
8. Може би желанието да не се ръкува с никого е свързано не с желанието за чистота, а с друга причина, която може да дойде само в главата на Тесла: „Не бих искал електромагнитното ми поле да се замърси“.
9. Изобретателят ставал от масата, ако зад него седят жени с бисерни бижута, а когато секретарката му дошла с перли, я отпратил да си ходи. Кръглите им повърхности предизвиквали отвръщение.
„По това време придобих много противоречиви странности във вкусовете и навиците си: при появата на някои от тях, може да се търси причина от външни фактори, докато други са необясними.
Изпитах остро отвращение към женските обеци, докато другите бижута харесвах в някаква степен, да речем гривни – в зависимост от това колко красиво са направени. При вида на перли се отвращавах до припадък.. Но бях абсолютно очарован от искрящи кристали или предмети с остри ръбове и гладки повърхности.
Никога не бих докоснал косата на друг човек, освен ако не ме заплашат с пистолет. Ако видя праскова ме втриса, а ако някъде в къщата има камфор, изпитвам невероятен дискомфорт.“
10. Никола Тесла никога не е бил женен, нямал деца и никога не е влизал в интимни отношения. За него обикновен контакт с чуждо тяло бе крайна степен на нахлуване в чуждото пространство. Съдейки от филма „Тайната на Никола Тесла“, той позволявал това само в комуникация със семейството и приятелите след дългогодишно познанство.
Ученият смятал, че жена е „най-големият крадец на духовна енергия“ и че само писатели и музиканти се нуждаят от брак за вдъхновение. „Ученият трябва да посвети всичките си чувства само на науката, защото, споделяйки ги, той няма да може да даде на науката всичко, което се изисква от него.“ Тесла умира на 86 години, вероятно девствен.
11. Тесла лесно запомнял книги и изображения и умеел лесно да възпроизвежда подробни триизмерни изображения на обекти, виждани само веднъж. Тази способност му помогнала да контролира ужасните кошмари, от които страдал от детството си, както и да провежда умствени експерименти.
12. Спазвал вегетарианска диета: мляко, хляб и зеленчуци. Пиел само филтрирана вода.
„Преброявам колко стъпки съм направил, докато вървя, и изчислявам в кубични единици обемите на купичка супа, чаша кафе или парче храна, иначе не чувствам удоволствие от яденето.“
13. Тесла отсядал в хотел, само ако номерът на апартамента му е кратен на три. По време на разходките си обикалял три пъти квартала си.
„Сумата от всички действия или работни операции, които трябва да извърша в определена повтаряща се последователност, трябва да бъде разделена на три. Ако това не се получи, започвам отначало, дори и да отнеме няколко часа.“
14. Тесла нямал собствена къща, нито постоянен апартамент, нито друга частна собственост, с изключение на лаборатории и земя. Той спял в лабораторията, а в края на живота си – в най-скъпите хотели в Ню Йорк.
15. Ученият държал да изглежда възможно най-добре. Аксесоарите не използвал по-дълго от седмица, а след това обикновено ги изхвърлял. Отношението му към безупречното облекло се отнасяло и към околните. Ако не харесвал дрехите на слугинята, я отпращал да ги смени.
16. Тесла провеждал високочестотен ток през себе си, но никога не експериментирал с други хора и животни.
Паметник на Никола Тесла в САЩ
17. Ученият вярвал, че човек може да се научи да контролира космическата енергия и да влиза в комуникация с други светове. Твърдял, че самият той не е измислил нищо и е само проводник на идеите, които му пращал „етерът“.
Индийският философ Вивекананда споделил мнението си за Тесла:
„Този човек е различен от всички западни хора. Той демонстрира своите експерименти с електричество, което той нарича живо същество, с което говори и направлява… Няма съмнение, че той има най-високо ниво на духовност и е в състояние да разпознае всички наши богове.“
Управлението на крал Людовик XIV се смята за „Златния век“ на Франция. Разкошът на неговия двор и блестящите победи на бойното поле накарали цяла Европа да го нарече „краля-слънце“.
Върхът на успехите на Людовик XIV била Холандската война (1672-1678), по време на която той успя да наложи волята си на всички тогавашни световни сили. Но тази война станала и повратната точка, след която силата на Франция започнала да отслабва.
Луи XIV , ок. 1661 г . Снимка: Уикипедия
В средата на ХVІІ век в Европа настъпили важни промени. Испания, която владеела огромни територии, бързо губела сили, а заедно с тях и уважението на своите съседи. Никой не уважава слабите. За разлика от нея Франция, преодолявайки продължителна криза, придобивала сила и влияние. Министърът на финансите Жан-Батист Колбер провел блестящи реформи. Търговията, производството и селското стопанство процъфтявали, приходите в хазната били огромни. Военният флот достигнал близо 150 плавателни съда, включително двадесет 120- и дори 130-оръдейни линейни кораби. Числеността на армията достигнала 170 000 души с най-модерната артилерия в Европа. Маршал Тюрен, принц Конде, херцог Люксембургски били великолепни пълководци.
Маршал дьо Тюрен. Снимка: Уикипедия
Франция притежавала огромни колонии в Америка: цяла Канада до Средния Запад на съвременните САЩ, Луизиана (по онова време огромна територия с неопределени граници, на мястото на която днес са разположени 16 съвременни американски щати), острови в Карибско море: Гваделупа, Доминика, Хаити, Тобаго, Гвиана, редица фактории по бреговете на Африка и на остров Мадагаскар, Пондишери и Чандернагор в Индия.
Людовик ХІV виждал, че богатството и хитростта помагат на холандците да заговорничат срещу Франция, да набират чужди войски, да субсидират враговете на Париж и на всичко отгоре да стоят настрана и да се преструват на ни лук яли, ни лук мирисали. Той решил да се подготви възможно най-внимателно за война с Холандия. В продължение на 4 години около холандските граници била изплетена истинска мрежа от враждебни държави.
През 1670 г. бил сключен таен съюз с Англия. Крал Чарлз II помнел добре, че по време на буржоазната революция неговите роднини, преследвани от Кромуел, намерили спасение в Париж. Освен това, като приятен бонус при него била изпратена една от първите красавици на Париж – мадмоазел Луиз дьо Кероай, с ясни инструкции да съблазни английския крал и да следи всеки негов ход. Тя изпълнила задачата си перфектно и много бързо.
Луи XIV в Маастрихт, 1673г. Снимка: Уикипедия
Дошъл ред на германските княжества и градове-държави. Някои били склонени към съюз с Франция чрез гаранции за защита. На други щедро платили за неутралитет (Оснабрюк, Хановер), а на трети, напротив, било обещано да получат нови територии за помощ във войната срещу Холандия (Мюнстер и Кьолн). Курфюрстът на Бранденбург също решил да бъде неутрален, като получил субсидия от Франция.
През 1672 г. било сключено споразумение със Швеция, която владеела земи в Северна Германия – и трябвало да нападне всеки, който помогне на холандците. Австрийският император Леополд I също харесал звъна на френското злато. Той обещал да не помага на никого, с когото Франция ще воюва.
Дания, Испания и някои германски принцове изразилии желание да помогнат на Холандия. Но датчаните се туткали 6 години, испанците били повече бреме, отколкото помощ, а принцовете започнали да се пазарят, сякаш ставало дума за зеленчуци на сергия. Изглеждало, че Париж може да възтържествува – Холандия била почти напълно изолирана.
През пролетта на 1672 г. за нападение били готови 117 хиляди френски пехотинци, 25 хиляди кавалерия, 70 английски и 30 френски линейни кораба.
Холандците едва ли имали 30 000 войници. В морето били малко по-силни – с 80 линейни кораба и гениалния адмирал Михаел де Ройтер.
През май 1672 г. Людовик се уморил да чака и прекосил Рейн. Холандските крепости се предавали една след друга. Суша в Северна Европа също помагала на французите – дори по Рейн се открили бродове.
Холандската военноморска победа над англо-френски флот в Тексел , август 1673 г., беше ключов момент за осигуряване на холандското оцеляване. Снимка: Уикипедия
Де Ройтер обаче спечелил 3 морски битки, което провалило плановете на съюзниците за морска блокада и десант. Отчаяните холандци отворили шлюзовете на дигите и потопили цялата страна под морските води. Междувременно там републиканското правителство паднало, на власт дошъл принц Вилхелм ІІІ Орански. Това рязко променило баланса на силите. Испанците веднага му помогнали с армия. Курфюрстът на Бранденбург предложил 20-хилядна войска в замяна на субсидии. Много немски князе последвали неговия пример. През пролетта на 1673 г. войната вече станала общоевропейска. Французите трябвало да разделят силите си върху няколко театъра на бойните действия. Те почти винаги побеждавали в големите битки, но немците и холандците през цялото време изкарвали свежи резерви и маневрирали.
Така войната продължавала с променлив успех. Градовете по няколко пъти преминавали от ръце в ръце. Франция загубила маршал Тюрен, убит от случайно гюлле. Загинал и холандският адмирал де Ройтер. До 1678 г. жертвите от двете страни достигнали около 200 000 души.
През 1678 г. френските войски превзели големи територии, но хазната вече била празна. Просто нямало вече пари за война. Людовик подписал мир. Франция излязла победоносно от войната и успя да запази по-голямата част от завладените земи. Испания загубила Франш-Конте, а Австрия – град Фрайбург. Людовик ХІV вече бил наричан „кралят- слънце“ не само заради разкошните балове, но и за военните си победи.
Но страната била съсипана, а резултатите от реформите на Колбер сведени до нула. Франция пожертвала развитието на колониите си – за тях нямало нито пари, нито хора. Така през следващия век французите били изтласкани както от Америка, така и от Индия.
Именно в Холандската война през 1673 г. при обсадата на Маастрихт загинал Шарл дьо Кастелмор, граф д`Артанян.
А холандецът Вилхелм ІІІ Орански 11 години след войната станал крал на Англия.
Безспорно, най-прочутият герой на пост-романска Британия е крал Артур. Той отдавна е напуснал територията на историческата действителност и е завладял умовете и сърцата на милиони хора като художествен символ на справедлив владетел, борец срещу Злото и създател на щастливото царство Логрия със столица вълшебният замък Камелот.
Но, естествено, веднага изниква логичният въпрос: а какво е имало преди Артур? Нима той се появява отникъде, на сурова почва, от нищото – както и след това изчезва пак фактически никъде и в нищото, пардон, на магическия остров Авалон. Там спи в очакване да се събуди, когато Британия има нужда да бъде спасена. Е, тук историческите скептици биха запитали защо все още не се е събудил и какво чака, та не спасява Британия, която днес стремително губи своя облик, традиции, религия и се превръща в тинеста амалгама от различни етноси и култури – но това е друга тема… И така: откъде се появява крал Артур?
Сцена от срещата на младия Мерилин/Амбросий с крал Вортингер
Най-разпространената версия е, че той е племенник на Амвросий Аврелиан.
Но кой е Амвросий Аврелиан? Неговият почти съвременник, летописецът Гилдас, живял в VІ век, го описва в своя труд „За гибелта на Британия“ като вожд на келтските племена на бритите След изтеглянето през 410 г. на римските легиони от Британия бритите водят ожесточени, кървави битки срещу нахлулите на острова германски племена англи и сакси. По онова време Рим се задъхва от нахлуванията на варварите в центъра на империята, има нужда от всичките си войски и затова по необходимост изоставя такава крайна периферия като британските острови. И бритите остават сами срещу варварския потоп.
Тогава Британия, с изключение на северните части, е изцяло романизирана: с добре устроени градове, форуми, амфитеатри, бани, акведукти, канализация, пътища, търговия… Въобще – империя. Цивилизация във високия смисъл на тази дума. При това римските легиони пазят келтското население срещу местните северни варвари като скотите и пиктите, а римската администрация се грижи животът да бъде добре уреден.
Цялото това щастие рухва с изтеглянето на легионите. Както може да се очаква, между местните келтски големци веднага започва борба за власт, а северните варвари скоти и пикти тутакси нахлуват в беззащитните територии. Настъпва тотален хаос, безвластие, грабежи, убийства и пожарища.
За да си осигури предимство, един от келтските вождове – познат под името Вортигерн, вика на помощ от континента варварите англи и сакси. Все едно да повика вълци в кошарата, за да пазят овцете. (В скоби казано – същата грешка допуска българският цар Иван-Александър през ХІV век, когато кани турците на помощ срещу Византия).
Веднъж нахлули, варварите започват на свой ред да грабят и завземат все по-големи територии. В 448 г. бритите изпращат писмо до римския пълководец Флавий Аеций с отчаяна молба за помощ – но самите римляни тогава се нуждаят от помощ срещу нашествието на хуните под водачеството на Атила. Бритите се озовават в ситуация, която днес познаваме като известната формула: „Спасението на давещите е проблем на самите давещи се“.
Остатъците от нещастните келти започнали да се събират заедно, за да противостоят някак на нашествието. За да не бъдат окончателно унищожени, те взели оръжие и тръгнали срещу враговете под командването на Амвросий Аврелиан.
Неговите родители, според Гилдас, били „облечени в пурпур“ – което със сигурност сочи, че той е бил римлянин; един от вероятно малцината останали тук след изтеглянето на легионите. При това от видно семейство: тогава пурпурни ивици на белите си тоги имали право да носят само видни аристократи, жреци и висши чиновници. Но родителите на Амвросий загинали по време на нашествието. Гилдас го описва като „почтен мъж, единствен от народа на римляните, преживял бурята, в която загинали неговите родители“.
Амвросий се споменава и в поемата „Гробът на воините“ на барда Талиесин. На Амвросий е посветена 14-та строфа, в която той се споменава под три имена: Анн ап Ллейан, Амвросий и Мерлин Амвросий. В първото име „Ллейан“ може да се преведе като „жрица“, а цялото име като „Ан, син на жрица“.
Груба илюстрация на Амвросий Аврелиан от версията на уелски език от 15 век на „История рег Британс“ на Джефри от Монмут. Снимка: Уикипедия
Амвросий Аврелиан е един от възможните прототипи както на легендарния крал Артур, така и на вълшебника Мерлин – той се появява в почти всички източници, свързани с Артур.
При монаха Нениус, който пише своя хроника през ІХ век, името на Амвросий се споменава за първи път във връзка със страховете на Вортигерн още преди пристигането на саксоните: „В Британия тогава царуваше Вортигерн и докато царуваше, трепереше пред пиктите и скотите, страхуваше се от Амвросий и римляните“.
Според друг известен хронист – Галфрид (Джефри) Монмаут, Амвросий е син на римския узурпатор Константин ІІІ; също брат на Утер Пендрагон – бащата на Артур, и негов предшественик на трона на Британия. Галфрид разказва легенди за младостта на Амвросий, разказани и от други хронисти, но според него в тях става дума за вълшебника Мерлин.
Според някои днешни историци имало двама Амвросий Аврелиан – баща и син. Първият от тях загива в края на 440-те години, във враждата с Вортигерн. Неговият син е именно онзи, вожд, който според Гилдас и Уилям Малсбъри побеждава саксите – в такъв случай или крал Артур е негов племенник или той самият е крал Артур.
Но понеже все още в биографиите на Артур историята и легендите се преплитат в сложно кълбо от истини и предположения, очевидно историците тепърва ще си имат доста работа с разплитането на загадката кой е бил Амвросий Аврелиан.
Бившата Валиде султан се заселила в съседно на родното си село, в което живели помаци. Тя имала същата участ като тяхната и я приели радушно, без да знаят каква голяма благодетелка всъщност ще имат в нейно лице.
През 1811 г. природни бедствия съсипали реколтата в областта и настъпил голям глад.
Тя купувала храна и я раздава на хората за да не гладуват. Когато бедствията отминали, за благодарност на благодетелката си й построили двуетажна къща в центъра на селото, която по-късно е наречена Айше конак.
Когато поредната акция за събиране на момчета за османската армия стигнала до селото на Соня, селяните я помолили да им заеме по 2 алтъна, да откупят синовете си от военна служба. Тя предложила вместо да дава пари да откупят синовете си, с парите да вземат пушки и патрони. Въоръжила 2500 момчета и се свързала с Шабан войвода, като се уговорила той и неговите четници да ги обучат на стрелба.
В ляво: Валиде султан. Не успяхме да намерим рисунка на Соня (София) – Айше Сенийепервер, и не знаем как изглежда. В дясно: Сина на Айше Сенийепервер – Мустафа IV
Когато до района се доближили двата табора, тръгнали да набират мъже за аскера или да събират откуп, проходите към него били затворени от отряда на Айше. Яхнала черен кон с бяло петно на челото, облечена в мъжки дрехи, със затъкнати в пояса два сребърни пищова и сабя със златен обков, тя обикаляла позициите и насочвала действията на малката си армия. След няколко сражения таборите се оттеглили, понасяйки много загуби.
Разчуло се наоколо, че Айше е била Валиде султан и първенците на 12 села, от името на жителите им, положили клетва за вярна служба пред нея. Тогава тя обявила, че връща българското си име – Соня.
Славата на Соня султан се разнасяла и все повече хора искали да се присъединят към бунта й. При нея дошли делегации от Югоизточна Македония и Беломорска Тракия, искайки закрила от турци и разбойници, като и обещали на нея да плащат данъците си.
Соня султан обявила за своя столица град Ксанти на брега на Бяло море. Сключила договори с Венеция и Генуа за взаимно изгодна търговия. Имала нужда най-вече от доставка на оръжие, защото гвардията й нараснала на 6000 души, от които 1500 конници. Доставили й 6 оръдия с по 300 гюлета. Имала работилница производство на барут, поправка на пушки и пистолети, и за изковаване на саби.
През 1828 г. започнала поредната руско-турска война. Главнокомандващият руската армия ген. Дибич разгромявал турците. Соня султан се възползва от положението, че султанската войска била заета в битки с русите и разпростряла владенията си до Дедеагач.
В Истанбул царяла паника. Войсковите Командирите на войската обвинили султан Махмуд ІІ, че е неспособен владетел и поискали да се оттегли от власт, без да посочва наследници. Знаело се е, че принц Ахмед е жив и вече 24 годишен можел да заеме престола. За този момент го бе пазила и подготвяла султанката. Към Истанбул тръгнало бляскаво шествие от 500 конници и 800 пешаци.
Към този момент Соня султан била на 67 г. Тя се движела с каляска, водена от 4 бели коня. Но не успяла да стигне до столицата, и издъхнала от сърдечен пристъп. Преди да издъхне заръчала на внука си: „Ахмед, като станеш султан, дай свобода на българите. Аз съм българка, ти също имаш българска жилка, защото си мой внук“. Соня – Айше Сенийепервер Султан приключила земния си път на 11 декември 1828 г., ден преди да се завърне в столицата. Погребали я в джамията Еюп в Истанбул.
През 1829 г. бил подписан Одринският договор, с който Турция признала поражението си. Султан Ахмед предложил в договора да се включи създаването на свободна българска държава между Дунав и Стара планина, за да изпълни завета на своята бабина. За негова изненада ген. Дибич отказал, като се позовал на волята на императора, според която българите ще трябва да почакат.
Според Одринския договор Гърция получила независимост и дали васалитет на Сърбия, Черна гора, Влашко и Молдова. На българите предложили неограничено преселение в пустеещите земи в Южна Украйна и Бесарабия.
Кое е истина и кое легенда в историята за Соня Султан? Нейното име като Валиде Султан присъства в родовата линия на османските султани, синът й Султан Мустафа IV също. Внукът и Ахмет, не присъства обаче в архивите като султан. Махмуд II е 30-ият султан и след него в листата са посочени синовете му Абдул Меджид I и Абдул Азис. Вероятно бунт на еничерите да свалят Махмуд II е имало, но това не е довело до детронирането му. Според архивите той е реформирал военното управление и така е сложил край на еничарските бунтове. Управлявал до 1839 г. и е починал от туберкулоза. Затова той би трябвало да е подписал Одринския договор. Факт е, че българите не получават нищо от този акт.
Това е историята за една изключителна българка, която се е опитала да промени историята ни, но по-големи сили попречили това да стане. Дали е лесно и приятно да си султанка? Никоя корона не е лека и ако човек я иска, трябва да е готов да носи товара й.
Арнолд Тойнби (1889-1975) е не само наследник на идеите на прочутия немски философ Освалд Шпенглер – автора на известната книга „Залезът на Европа“, но и до голяма степен творчески доразвива концепцията за цикличното движение в историята, като я подкрепя с изследвания на различни страни, народи и цивилизации от древността до наши дни. В своя огромен труд от 12-тома „Изследване на историята“ той описва 37 цивилизации.
Всяка цивилизация започва с отговор на някакво предизвикателство – първо на природната, а след това и на човешката среда. За да илюстрира това положение, Тойнби използва Древен Египет. Преди хиляди години силно затопляне в Северна Африка причинило засушаване и се появила пустинята Сахара. Общностите от ловци и събирачи на растения в афразийската савана не променили нищо нито в местоположението си, нито в начина си на живот – и заплатили с пълното си измиране.
Арнолд Тойнби през 1967 г. Снимка: Уикипедия
Но някои общности все пак отговорили на предизвикателството на сушата. Вдъхновени от смелост или отчаяние, те навлезли в блатата около Нил и ги превърнали в плодородна земя. Успехът надминал и най-оптимистичните очаквания на смелчаците. Блатата били пресушени, оградени с диги и превърнати в плодородни ниви.
Нещо подобно може да се види в антична Гърция. Древните гърци, които живеели в Атика, се занимавали с животновъдство. Но когато пасищата се изтощили, хората преминали от животновъдство към земеделие, към отглеждане на маслинови насаждения. Но само с маслини не може да се живее и атиняните започнали да разменят зехтина за скитско зърно. Зехтинът бил наливан в керамични амфори и го превозвали по море, а това развивало грънчарството и мореплаването. Започнали да разработват и сребърни рудници, защото за търговията трябвали пари. От орнаментите по амфорите се зародила древногръцката живопис. А когато дърветата били изсечени за кораби, гърците започнали да дялат камъни. В резултат се появили удивителни скулптури и Партенонът.
Тойнби цитира и примери за неспособността на хората да отговорят на предизвикателства. Такава била съдбата на цивилизацията на маите. За разлика от дигите и дренажите в Египет, които функционират до ден-днешен, материалните плодове на неуморния труд на древните маи почти изчезнали. Те не успели да попречат на джунглите да погълнат дворците и пирамидите им.
Корица на „Изследването на историята“. Снимка: Уикипедия
Често предизвикателството идва от хора. Персийският цар Ксеркс нападнал Атина през 480-479 г. Персите превзели цяла Атика, включително Атина, и дори храма на богинята Атина на върха на планината. В тази ситуация атинският флот започнал битката при Саламин и победил. Войната довела до значително повдигане на духа на атиняните и се поставило началото на едни от най-великите постижения в културната история на човечеството.
Друго подобно явление се наблюдава, според Тойнби, в историята на Русия. През XVI век Полша и Швеция нанесли мощни удари на руската държава. Поляците окупирали Смоленск през 1582 г. и Москва от 1610 до 1612 г. Според договор от 1617 г. Русия загубила достъп до Балтийско море. Всичко това, според Тойнби, дълбоко травмирало руснаците – а вътрешният шок ги тласнал към действия, които се изразили в завоеванията на Петър Велики и неговата модернизация на страната. Така се родила Руската империя.
Всяка цивилизация, според Тойнби, преминава през 5 етапа: раждане, растеж, пречупване, упадък и гибел. Например, ескимосите са застинала цивилизация. Те се приспособили максимално към околната среда и нямали повече стимул за развитие.
Разбира се, най-яркият пример за растеж е западноевропейската цивилизация. За първи път в своята история човечеството е изправено пред ситуация, когато едно общество е разпростряло влиянието си върху почти цялата обитаема повърхност на земята. Стремително развиващата се западна цивилизация нахлува навсякъде – но днес е изправена пред враждебно нахлуващи в самата нея чужденци, които започват да превземат територията й без официално обявена война, отвътре. А западноевропейците гостоприемно отварят вратите си, без да се съобразяват с факта, че тяхната ниска раждаемост в сравнение с тази на чужденците ще доведе до гибелта на обществото им.
Арнолд Тойнби през 1967 г. Снимка: YouTube
Във всяка цивилизация дори по време на най-оживен растеж огромните народни маси си остават в състояние на застой и леност – и само активното малцинство представлява маята в общия котел на човечеството. Проблемът е как активното малцинство да раздвижи останалите маси, да ги събуди. Това обикновено се постига чрез механизма на „мимезиса“ – имитацията. В примитивните общества мимезисът е насочен към по-старото поколение, младите подражават на него. В съвременните разрастващи се общества еталон е творческата личност, лидерът, който отваря нов път. Александър Велики, Иисус Христос, Буда, Карл Велики, Петър I, Наполеон били лидери, които предизвикали мощни социални движения или дори поява на нови религии. Тяхната енергия заразявала масите и давала тласък за грандиозни преобразувания.
В историята всичко отминава – и славата, и богатството. Атина след своя разцвет в икономиката, философията, изкуството паднала през 86 г. пр. Хр. пред римските легиони.
Тойнби смята, че разпадането на едно общество започва със загниването на творческия елит. В разрастващото се общество творческото малцинство постоянно се променя по състав и убеждения Управляващото малцинство на разпадащото се общество, напротив, се превръща в затворена група, чиито идеи и идеали стават „вечни“, закостенели закони. То вече не може да отговори на новите предизвикателства.
Всяка цивилизация неизбежно расте – но щом започне да гние, в периферията й започват бунтове. Така и гибелта на Рим започнала с нападенията на варварите по периферията на имперската територия.
Но никоя мощна цивилизация не загива напълно. В нейните рамки се заражда друга култура, най-често под формата на нова религия. Така в покрайнините на Римската империя възникнали първите християнски общности, които поставили основата на напълно нова, още по-могъща цивилизация – християнската. Която сама днес е изправена пред риска от загниване и гибел.
Образът на индианския воин от Северна Америка, познат ни от уестърните, по правило се представя често с пушка в ръка и стоманена бойна брадвичка – томахавка, в колана. Обаче с такива оръжия индианците разполагали едва след нахлуването на европейските колонисти на техния континент.
Но дори преди това многобройните племена в Северна Америка не живеели в мир.
Думата „томахавка“ (на английски – „томахоук“), строго погледнато, няма нищо общо с металните секири, внесени от колонистите. Различните племена наричали оригиналните каменно-дървени бойни секири по различен начин. Например ирокезите използвали думата „о-ске-сонт“, абенаките – „демахиган“, малесите – „томхикон“. Европейските търговци отчаяно се опитвали да изберат дума, която едновременно да е разбираема за индианските купувачи, и да може да се произнесе от белите хора, без да си счупят езика. Накрая се спрели на „тамахаак“, както наричали своите боздугани поухатаните.
Томахавка от 19 век. Снимка: Уикипедия
Северноамериканските индианци практически не познавали обработката на метали, затова правели инструменти и оръжия от дърво, камъни, кости и рога. Лъковете и копията служели за обстрелване на враговете отдалече, а за ръкопашния бой влизали в действие дървено-каменните секири-боздугани.
Това било страховито на външен вид оръжие, но все пак с него било по-трудно да се причини смърт, отколкото с метално острие. Затова и много изследователи смятат, че именно това била една от причините индианците да не се изтребят взаимно.
Бойните походи и нападения били обичайният начин на живот на мъжете от повечето племена – но военните загуби в тях били сравнително малки. Всяко племе използвало свои версии на бойните каменни секири, затова днес етнографите познават безброй разновидности на това просто оръжие.
Най-обикновените боздугани от този тип били използвани от племената на Великите прерии – шайени, сиу, чернокраките и др. Те представлявали дървена дръжка, към която бил прикрепен камък. За дръжката подбирали достатъчно еластично дърво с цел да не се счупи при силен удар. Камъкът имал размери 10-12 сантиметра дължина и около 7,5 ширина, а тегло – около килограм и половина. Общата дължина на оръжието варирала около 60-90 сантиметра.
Някои племена обаче предпочитали по-тежки камъни. Например, войнствените асинибоини използвали камъни с тегло около 2-2.5 кг. Такова оръжие във всички случай не било предназначено за сложна фехтовка. С него се залагало на един-единствен силен и точен удар. Независимо от това, в края на дръжката понякога правели дупки и в тях прокарвали ремък, който омотавали около ръката, за да не изпуснат оръжието във вихъра на боя.
Конструкцията не била съвсем примитивна. Дръжката старателно увивали в кожа, така по-добре лягала в дланта и се подсилвала. Камъкът също бил стяган с кожен ремък. Слагали ремъка, след като го накисвали във вода. Докато постепенно изсъхвал, той се свивал и плътно затягал камъка.
А индианците от територията на съвременния Тексас увивали цялата дръжка заедно с камъка във влажна кожа. При изсушаване се получавала почти монолитна структура. Тук използвали не толкова еластично, колкото здраво дърво.
Томахавка на, Оглала, Лакота, Сиукси, края на 19-началото на 20-ти век, Бруклински музей. Снимка: Уикипедия
Вторият тип каменни томахавки бил често срещан сред жителите на Северните равнини. Всъщност, това бил гъвкав боздуган. По-лек камък, с тегло по-малко от килограм, също се увивал в кожа и след това се прикрепвал към 55-сантиметрова дръжка чрез къс ремък с дължина около 5 см. При удара камъкът се ускорявал и набирал енергия по време на въртене, затова ударът понякога бил по-силен от боздуганите с по-тежки, но твърдо фиксирани камъни. Понякога дори изобщо не използвали дървена дръжка, а камъкът висял на ремък с примка, омотана около китката. Индианците от племенната група шошони (към тях спадали и прочутите команчи) наричали това оръжие „погамогон“ и го владеели перфектно. Често то било предпочитано и от асинибоините. Един европейски търговец в края на ХVІІІ век станал свидетел на неговата употреба в схватка и го описва: „Конният воин се втурва с пълен галоп, въртейки камъка във въздуха. Всеки добре насочен удар събаря човек или коня му на земята“.
Готовото оръжие било богато украсено с игли от таралеж, седеф, пера и ресни. В тази форма военните боздугани станали постоянен атрибут от костюма по време на религиозни обреди. Мъжът-индианец по принцип рядко се появявал някъде без оръжие, дори на територията на родния си бивак.
Най-страховито изглеждали боздуганите от третия тип, които били предпочитани от жителите на горите в източната част на Северна Америка – ирокези, омахи, арикари и др. За тях използвали твърда дървесина, често корен от ясен. Майсторът издълбавал удобна извита дръжка, на върха на която оставял масивна дървена топка – тя представлявала едно цяло с дръжката. За да се направи такова оръжие, било необходимо забележително умение на резбаря. То се получавало по-леко от боздуганите с камъни. От една страна, това било недостатък, тъй като ударът бил по-слаб. От друга страна, давало възможност да се действа по-разнообразно, вече с елементи от фехтовка. За да направят оръжията си по-опасни, индианците започнали да подсилват дървената топка с допълнителни поразяващи елементи – шипове и остриета. Рога от бизон също влизали в действие.
Въведените от европейците метални секири-томахавки бързо спечелили популярност сред индианците поради очевидните си предимства – здравина, острота и т.н. Много племена не се поколебали да ги вземат на въоръжение. А дядовите боздугани правели повече за продажба, както и за почетни сувенири. На тях вече поставяли и такива камъни, които просто се разтрошавали при удар. Но това все пак били отделни случаи. Старинните каменно-дървени томахавки се използвали в реални битки до самия край на ХІХ век.
От години, съмнителният подземен свят на мафията вълнува хората. Луксозният, но криминален начин на живот на гангстерите очарова мнозина.
Гангстерите се смятат за герои, а не за злодеи, какви са в действителност. Престъпният начин на живот изглежда впечатляващ, като в холивудски филм. Макар филмите да са базирани на реални събития и личности, престъпността е облагородена и зрителят възприема бандитите, като герои. Освен това хората са склонни да се възхищават на могъщите, богати и красиви хора и да ги идеализират. В някои истории е застъпено времето на сухия режим в Америка. Представяйки правителството като злата страна, а нарушителите на забраната като Робин Худ, лесно привлича зрителите на тяхна страна.
Гангстерите знаят как да използват чара си, за да изглеждат по-привлекателни за обществото. Харизмата им се основава на наследството, на семейната история, свързана с емиграцията, бедността и безработицата. В историята на мафията има поне петнадесет такива герои. Въпреки това, не всеки получава такава харизма и много големи босове са мразени.
Франк Костело, като много други известни мафиоти е роден в Италия. Той ръководи страховитата и известна в престъпния свят, фамилия Лучано. Франк пристига в Ню Йорк на четиригодишна възраст и веднага щом пораства, намира своето място във водеща банда. Когато през 1936 г. скандалният Чарлз Лучано, по прякор Лъки, попадна в затвора, Костело бързо се изкачва по „кариерната“ стълбица и повежда клана Лучано, по-късно известен като клана Дженовезе.
Костело беше наречен министър-председател, защото управляваше престъпния свят и наистина имаше амбиции да влезе в политиката. Вездесъщият Костело управляваше казина и игрални клубове в цялата страна, както и в Куба и карибските острови. Той се радваше на голяма популярност и уважение сред своите хора. Смята се, че образът на Вито Корлеоне, героят на филма от 1972 г. „Кръстникът“, е базиран на Костело. Разбира се, имал е и врагове: през 1957 г. срещу него бе направен опит за убийство. Франк Костело умира едва през 1973 г. от сърдечен удар.
Джак Даймънд
Джак Даймънд
Роден е във Филаделфия през 1897 година. Той бил значителна фигура по време на сухия режим и лидер на организираната престъпност в САЩ. Спечелил си прякора Краката, за способността си бързо да се измъква от преследване, както и заради екстравагантния маниер на танцуване. Даймънд бил известен и с безпрецедентна жестокост и убийства.
Поръчката за убийството на известния гангстер Натан Каплан му помомага да затвърди статута си в света на престъпността, поставяйки го наравно с Лъки Лучано и холандецът Шулц. Издигайки се, самият се превръща в мишена. След няколко чудодейни оцелявания, през 1931 г. късметът го напуска и е застрелян, от неизвестен извършител.
Джон Готи
Предвождайки известния и почти неуязвим мафиотски клан Gambino в края на 80-те и 90-те, Джон Джоузеф Готи-младши става един от най-влиятелните хора в мафията. Израснал в бедност, бързо се ориентира в престъпната атмосфера и наставляван от ментора си Анело Делакроче, става един от шестимата местни гангстери.
С безупречен външен вид и стереотипен гангстерски стил, Готи бързо се превъръща в любимец на жълтата преса, спечелвайки прякора Дон Тефлон. На няколко пъти за кратко бил е в затвора, но се измъквал от него. Въпреки това през 1990 г., благодарение на подслушване и вътрешната информация, ФБР най-накрая арестува Готи и го обвинява в убийство и изнудване. Готи умира в затвора през 2002 г., от рак на ларинкса.
Франк Синатра
Самият Синатра някога бил предполагаемият съучастник на гангстера Сам Джанкана и дори на вездесъщия Лъки Лучано. Синатра споделил: „Ако не беше интересът ми към музиката, вероятно бих се озовал в подземния свят.“ Синатра бил осъден за връзка с мафията, за участието му в така наречената конференция в Хавана – мафиотски сбор през 1946 г. В личното му досие имало 2403 страници за взаимодействието му с мафията. Тогава заглавията в пресата крещели: „Срам за Синатра!“
Обществото било притеснено от връзката му с Джон Ф. Кенеди, преди да стане президент. Твърди се, че Синатра използвал контактите си в престъпния свят, за да помогне на бъдещия лидер в предизборната кампания за президент. Мафията загубила вяра в Синатра заради приятелството му с Робърт Кенеди, занимаващ се с борбата с организираната престъпност, а Джанкана се отказал от певеца. Тогава във ФБР малко се успокоили. Въпреки очевидните доказателства и информация, свързващи Синатра с толкова големи мафиотски фигури, самият певец отричал всякакви отношения с гангстерите, наричайки подобни изявления лъжа.
Мики Коен
Майер Харис Коен, по прякор Мики години наред бил трън в задника на полицията. Той имал дял във всички сектори на организираната престъпност в Лос Анджелис и няколко други щата. Коен е роден в Ню Йорк, но се преместил със семейството си, когато бил на шест години. Започвайки обещаваща кариера в бокса, Коен се отказал от спорта, за да следва пътя на престъпността и се озовал в Чикаго, където работил за известния Ал Капоне.
След няколко успешни години, Коен бил изпратен в Лос Анджелис, под покровителството на известния гангстер от Лас Вегас, Бъгси Зигъл. След убийството му, разстроеният Коен започнал да се проявява като жесток гангстер. След няколко опита за покушения срещу него, Коен превърнал къщата си в крепост, инсталирайки алармени системи, прожектори и бронирани порти, както и наел за телохранител Джони Стомпанато.
През 1961 г. Коен бил осъден за укриване на данъци и изпратен в известния затвор Алкатраз. Превърнал се в единственият затворник, освободен от този затвор под гаранция. Въпреки многобройните опити за убийството му, Коен починал в съня си на 62-годишна възраст.
Хенри Хил
Хил е роден в Ню Йорк през 1943 г., в честно работническо семейство, без връзки с мафията. Въпреки това, в младостта си той се присъединява към клана Lucchese, защото голям брой негови членове живеели около дома му. Той започнал бързо да напредва, но поради факта, че е от ирландски и италиански произход, не можел да заеме висока позиция.
След като Хил бил арестуван и осъден на десет години затвор, за пребиване на играч, отказал да плати изгубен залог. Тогава осъзнал, че начинът на живот, който води на свобода, всъщност е подобен на този зад решетките и постоянно получавал преференции. След освобождаването си Хил се занимавал с продажба на наркотици, и отново бил арестуван. Предал цялата си банда и свалил няколко от влиятелните гангстери. Влязъл във федералната програма за защита на свидетелите през 1980 г., но две години по-късно нарушил прикритието си и излязъл от програмата. Въпреки това той успял да доживее до 69 години. Починал през 2012 г. от сърдечни проблеми.
Хенри Хил е вдъхновил създателите на един от най-добрите филми за мафията – „Goodfellas“. Негова е фразата: „Доколкото си спомням, винаги съм искал да стана гангстер“.
Джеймс Балжер
Друг ветеран от Алкатраз е Джеймс Балжер. Носел прякора Уайт, заради русата си копринена коса. Балжер израстнал в Бостън и от рано създавал много проблеми на родителите си, като няколко пъти бягал и веднъж дори се присъединил към скитащ цирк. За първият път бил арестуван на 14 години, но това не го спяло и до края на 70-те години се интегрирал напълно в престъпния ъндърграунд.
Балжер работел за мафиотски клан, но бил и информатор на ФБР и предавал на полицията за делата на известния клан Патриарх. Балжер се насочил в създаване на собствена престъпна мрежа и изгубил доверието на полицията. В крайна сметка трябвало да избяга от Бостън, защото вече бил в списъка на най-издирваните престъпници.
През 2011 г. бил арестуван и обвинен в няколко престъпления, включително 19 убийства, пране на пари, изнудване и наркотрафик. След процеса, известният водач на бандата бил признат за виновен и осъден на две доживотни присъди и още пет години затвор, а Бостън най-накрая успял да заспи спокойно.
Любима тема на учени и любители на загадките по света е изчезването на Атлантида. Те се хващат за всяка намерена подводна находка и всяка следа за потънала суша, за да открият най-накрая тази изгубена древна земя. Напоследък на много места се говори за изгубения черноморски остров Кианида. Според исторически източници, той е бил с размерите на остров Тасос, който е с площ площ от 380 km². Това не е никак малък остров, но е малко за да бъде Атлантида. Това не прави изчезналия остров по-малко интересен. Всичко свързано с появяване и изчезване на острови е интересно за изследователите. Фактът, че любознателни хора по света се вълнуват от изчезнал остров по нашето черноморие, е показателен факт за неговата значимост.
Затова нека видим каква е мистерията покрай изчезването на остров Кианида.
Карта с местоположението на изчезналия остров Кианида
Този остров ясно може да се види на древна карта, създадена от Птолемей. Картата е комплект от карти на света, направени от учения и публикувани през 15 век. На карта за черноморската зона е изобразен остров Кианида (Синьо-зелен, Цианида).Островът е ориентиран изток-запад, а в южната му част има голям залив.Островът е разположен пред нос Тиниад, приблизително на половината път между Аполония (Созопол) и Босфора.
Освен картата има споменаване на острова в съчиненията на древните историци.Херодот, описвайки похода на Дарий през Тракия, споменава, че флота минава през Босфора на север, покрай Киана, до устието на река Великден (Дунав). В едно от съчиненията на Софокъл, с това име се наричат скали край Босфора.Древногръцкият историк и географ Страбон дава по-подробна информация за Киана.Той пише, че това са два острова, разположени в близост до Босфора (на разстояние приблизително 266 км ).За тези скали споменават и други древни автори, като казват за тях, че това са две черни скали, където винаги кипят водовъртежи.
Според Птолемей, Кианида е сравнително голям остров, според други автори това са два острова (две скали) на Кианей.Възниква въпросът: става ли дума за един и същ обект, описан по различни начини, или Цианида и Кианей са съществували самостоятелно?Днес на посоченото място няма остров, нито каквито и да е скали.
Птолемеева карта, на която се вижда остров Кианида. Снимка: Уикипедия
Български учени, изучаващи тази историческа загадка, започнали с идентифицирането на нос Тиниад, изобразен от Птолемей.Какво е настоящото му географско местоположение?Ако погледнете картата, южно от Созопол, можете да видите участъци суша, вдадени в морето и образуващи малък полуостров.Според Птолемей нос Тиниад влизал в морето много по-забележимо от другите.Днес на това определение най-много отговаря Маслен Нос.На картата на Птолемей, северно от нос Тиниад, има два града – Тонзос и Перонтик.Няма съмнение, че Тонзос наистина е съществувал.Открити са монети с образа на Август и изсечен надпис: „Тонзос“.Но няма консенсус за това къде точно се е намирал този град.Освен това някои учени определят местоположението му далеч от брега на Черно море.
Разкопки на Маслен Нос, доказват, че на тези места е имало древно селище.Нищо обаче не показва, че това са руините на Тонзос.
Има предположение, че настоящият нос Игнеад (на турска територия) може да е бил нос Тиниада.Фактът, че той е с по-скромни размери от Маслен Нос, може да се обясни с промени в бреговата ивица през последните две хиляди години.
Може ли Птолемей да е направил грешка, изобразявайки контурите на острова, според нечии истории?В този случай би трябвало да се признае, че подобна грешка е допусната и от други древни автори, включително тези, които са живели преди Птолемей.Грешката изглежда малко вероятна.По времето на колонизацията на черноморското крайбрежие от елините, корабите често минавали през Босфора.Тъй като древните мореплаватели предпочитали да плуват на сравнително кратко разстояние от брега, първите забележителности на изхода от Босфора за тях, без съмнение, били остров Кианида и нос Тиниада.Следователно е невъзможно да си представим, че уважаеми учени от древността, дават описание на несъществуващи обекти по пресичания морски път.
Птолемеева карта, на която се вижда остров Кианида. Снимка: Уикипедия
След краха на древните цивилизации, в продължение на много векове, никой не се е занимавал с изготвяне на морски карти. И когато през XV – XVI век карти започнали да се появяват, те вече не съдържали нос Тиниад и островът, разположен срещу него.
В търсене на отговор на загадката на Кианида, през последните десетилетия са предприети изследвания на морското дъно. В хода на тези проучвания е установено, че на пет километра от брега на нос Игнеада, на плитко има подводни скали. Може би това е остатък от изчезналия остров? Ако се наложи картата на Потолемей върху съвременната карта, местоположението на липсващият голям нос съвпада с нос Игнеада. Откритите подводни скали на 4-5 км от днешния нос, по-вероятно е да са част от някогашния нос. Защото островът би трябвало да е още по-навътре в морето.
Все пак на базата на цялата тази събрана информация и констатации, българският професор Диньо Канев направил хипотеза през 1982 г.Някога (поне през V в. Пр. Н. Е.) пред нос Игнеада (Тиниада) е съществувал остров Кианида, който по-късно е очертан от Птолемей на неговата известна карта.Южните брегове на Кианида били подложени на постоянно влияние на морски течения.Към това трябва да се добави ерозията на бреговата ивица под действието на морския прибой, особено разрушителен по време на силни бури.Трябва също така да не се забравя, че острова е бил в доста активна сеизмична зона.Въз основа на всички тези фактори, с течение на времето южният залив прониквал дълбоко в острова, превърнал се в пролив и разделил Кианида на две части. Тези части по-късно се превърнали в два острова (скалите Кианей), а след време и напълно изчезнали.
Имало ли е населени места в Кианида? Това не се споменава в древни писмени източници. Но не е изключено да е имало. Днес на съществуващите, макар толкова по-малки острови по черноморието ни има руини от крепости и манастири. По цялото черноморие във водата се откриват следи от древни селища, потънали градове и интересни археологически находки. Това показва, че бреговата ивица преди векове е била по-навътре в морето, както и че тук са действали природни сили, способни да променят релефа и да заличават градове, носове и дори големи острови.
През Средновековието, за да се стане папа, не било необходимо да се премине през сложна процедура за избиране и посвещение. Обичайно „процедурата” била да се ограбят няколко манастира, да се продаде златото и да се купи ранг на епископ. Ето защо терминът „антипапа“ се появила в католическата църква и се използва за определяне на човек, който незаконно носи титлата на римски папа.
Един от тези хора бил неаполитанецът Балтазар Коса, по-късно известен като Йоан XXIII. Прочетете повече за това как е успял да стане глава на Църквата, както и за всички известни негови грехове. (повече от 70).
Историята помни имената на десетки антипапи, които са извършили много грехове и били отхвърлени от църквата. Но някои от тях – особено страховитите и отвратителни личности – успяха да се отличат и да станат известни, като чудовища сред хората. Сред тях е и папа Йоан XXIII.
Той е роден през 1370 г. в семейството на графа на остров Прочида. Всички братя на Балтазар били пирати, така че и той на още на 13 години последвал техните стъпки.
Младия пират с голяма страст пиратствал. Когато станал на 20 години, майка му поискала да спре да практикува пиратство – тя се чувствала зле, че всичките й деца вървят по лош път. Той послушал майка си и заминал да учи. Това спасило живота му, защото впоследствие всичките му братя били обесени.
По това време той учел теология в Болонския университет. Балтазар бил изключително комуникативен човек, с лидерски способности. Така той станал водач на „бандата“ на свещениците-послушници, които в града били са наричани „Десетте дявола“. В свободното си време те се занимавали с хулиганство и грабежи, а понякога се забавлявали с жени.
Веднъж поредната свада се превърнала в проблем за Балтазар. Скривайки се от властите, младият богослов намерил убежище на място, където се криела Яндра дел Скала, красива вещица, която инквизиторите планирали да изгорят на клада. Между Балтазар и Яндра пламнали страстни чувства. Когато ги намерили и хвърлили и затвора, Балтазар без колебание убил двама пазачи, за да спаси възлюблената си.
Предполагаем портрет на Яндра дел Скала
Последвал истински лов на бъдещия папа. Всяко кътче на града било старателно претърсено – имало заповед да се намери и изгори на клада. Тогава Балтазар, чрез стари познати, предал вест на бившите си другари пирати, които се отзовали и бързо пристигнали в Болоня, за да го спасят. След това отново се втурнал в морето – пиратство, бунтове, палежи, убийства и грабежи. На съвестта му тежели купища трупове. Сякаш Балтазар ядосал самия Господ, защото целият му флот се оказал на дъното.
Това накарало Балтазар да си обещал, че стигне ли до брега, ще стане свещеник. Вместо това той попадна в ръцете на атипапата, Урбан VI. Той бил известен с деспотичния си характер, жестокост и страст към екзекуции и изтезания.
Урбан VI
Урбан VI усетил в Балтазар свой последовател. За извършване на екзекуции и изтезания му трябвало помощник и поверил тази длъжност на нашия герой. Когато Урбан починал, Балтазар вече бил известен със своите „таланти“ и станал помощник на Бонифаций IX, който го издигнал до кардинал.
Година по-късно Бонифаций дал на новия кардинал отговорна задача – да умиротвори жителите на Болоня, които се осмелили да се откажат от папската власт. Балтазар не проявил умиление към родината си и умиротворил сънародниците си така, че папата дори се изплашил от него.
Балтазар Коса
В мемоарите на секретаря на Ватикана Дитрих фон Ним пише:
”В Болоня Коса прелъсти над 200 жени. Негови любовници бяха омъжени жени, вдовици, момичета и монахини. Някои от тях го обичаха и доброволно станаха негови любовници, но други бяха жестоко изнасилени.”
Въпреки това Балтазар получил щедра награда за своите „заслуги“ – Болоня му принадлежала. В същото време той се погрижил приятелите му, които го спасили от затвора, да не останат обидени – направил Ринери Гинджи епископ, а напълно необразованият едноок Гиндачо Буонакорсо само свещеник.
Балтазар започнал да се отегчава от „дребните неща“ – време било да играе главна роля. По това време имало двама папи – единият в Авиньон, другият в Рим. Трети папа едва ли щяло да притесни някого. Но Балтазар не рискувал да заеме високия пост веднага. Той подредил всичко така, че за начало Петър Филарг, да стане папа Александър V.
Александър V бил папа само десет месеца, след което внезапно издъхнал, вероятно не без помощта на Балтазар. Тогава вече узрелият пират свикал всички кардинали и обявил, че е готов да стане новият римски папа, под името Йоан XXIII. И станал.
Но за щастие, не ръководил Църквата твърде дълго. Умните хора скоро забелязали, че Светия отец Йоан XXIII, меко казано, не е добър човек. Между другото, точно по това време, под надзора на Йоан, бил обвинен в ерес и изгорен на клада известния чешки проповедник Ян Хус.
През 1414 г. папа Йоан дошъл на Констанския събор, целта на който била да обедини Римокатолическата църква и да спре Големия западен разкол.
След това всеки от папите се надявал, че ще стане единственият папа в света и Йоан не бил изключение. Но императорите, йерарсите и други сериозни хора им поднесли изненада – свалили всички папи и назначили нов – Мартин V. Балтазар бил обвинен по 74 точки, включително кръвосмешение (секс с внучката си), изнасилване, продажба на свети мощи и църковни титли, грабеж, пиратство, убийство на папа Урбан, изтезания, палежи на манастири и много други.
Как мислите, че е завършила историята? По някакво чудо папа Йоан успял да избяга, а когато бил хванат и арестуван, бил освободен от затвора, като подкупил охраната. Запазвайки до края своята невероятна арогантност, той самият стигнал до новия папа Мартин V и го помоли да бъде назначен за епископ. И бил назначен.
Надгробната могила на антипапата, разположена в баптистерията Сан Джовани във Флоренция
Така Балтазар живял щастливо още четири години, докато 22 декември 1419 г. починал, вероятно от рак.
След свалянето му от власт, в продължение на почти 550 години, нито един папа не се осмелил да вземе името Йоан – така го бил опетнил. Едва през 1958 г. кардинал Ронкали, избран за глава на Църквата, приел името Йоан XXIII, като по този начин подчертал, че Коса никога не е бил законен папа.
Облогът или, както е известен, „хващането на бас“, далеч не е от вчера. Желанието да се обзаложиш с някого съпровожда хората още от древността.
Перла в оцет. Един от най-древните облози в историята бил между Клеопатра и нейния римски любовник Марк Антоний. Веднъж египетската царица заявила, че може да изпие вино за 10 милиона сестерции само за една вечеря. Антоний само поклатил недоверчиво глава и се обзаложил.
Но Клеопатра е останала в историята не толкова с красота (повечето древни летописци твърдят, че не била особено хубава), а най-вече с ума и интелигентността си. Това, между другото, явно означавало, че не хвърля думите си на вятъра. Така било и с облога. В самото начало на вечерята пред нея поставили чаша винен оцет. Клеопатра извадила от ухото си голяма черна перла – която била известна с огромната си цена, и я потопила в чашата. Калциевият карбонат на перлата влязъл в реакция с оцетната киселина, разтворил се в нея, отслабил я, и в края на вечерята полученият коктейл вече можел да се изпие – което царицата и направила. Марк Антоний признал, че е загубил облога.
Между другото, съвременните учени наскоро доказаха възможността за този химически опит. Оказало се, че са необходими около 24 часа, за да се разтвори средно голяма перла в оцетна киселина. Предполага се, че докато стояла в ухото на Клеопатра, перлата се затоплила до температурата на човешкото тяло, което ускорило реакцията.
Да влезеш в Белия дом.
Кой друг, освен президентът на САЩ, може да влезе когато и както си иска, в Белия дом? Това се запитал известният американски чернокож баскетболист Шакил О’Нийл. Той се обзаложил с един от треньорите си, че ще може да „отиде на гости“ на президента Барак Обама без покана – просто като спре колата си на входа и разбута охраната.
Според условията на залога баскетболистът не трябвало никому да се обажда предварително (самият той признал, че има приятели в охраната на Белия дом), нито да казва името си или да използва сила. Ако загубел, трябвало да направи 1000 лицеви опори. По време на пътуване до Вашингтон Шакил предал телефона си на треньора, хванал такси и отишъл да щурмува резиденцията на Обама.
По-късно той разказвал пред репортери: „Те ме познаха и казаха: „Здравей, Шак! Радваме се да те видим, но не можем да те пуснем“. Аз им отговорих: „О`кей, разбирам“. Звездата от НБА уверявал, че наистина изобщо не бил обиден. Същият ден обаче в неговия акаунт в Twitter се появило съобщение: „Току-що не ме пуснаха в Белия дом. Защо-о-о-о?“. Може би емоциите му били заради 1000-та лицеви опори, които треньорът любезно му позволил да раздели на части по 30.
Жените и Балзак.
Балзак смятал себе си за познавач на жените и често забавлявал своите приятели, като съставял подробна биография на някоя интересна непозната, срещната на улицата.
Веднъж той с приятел се разхождал в парка. Пред тях вървели две дами, които представлявали удивителен контраст. Едната била блондинка, красавица с прекрасна фигура и благородни обноски – а другата плоска, непохватна брюнетка с грозна шапка. Балзак заявил, че е готов да се обзаложи: блондинката е коренна парижанка „с истинска парижка походка“; сигурно тя има неколцина богати любовници, бездетна е и води красив живот. А брюнетката според него била англичанка, вероятно икономка на русата дама; тя има едно дете, плод на грешка на младостта, което живее с баба си; и едва си изкарва хляба. Приятелят му приел облога – плащане на сметката за вечеря в добър ресторант.
Писателят отишъл при дамите и се запознал с тях. Но колкото повече те отговаряли въпросите му, толкова повече си развалял настроението. Оказало се, че блондинката е немкиня, почтена майка на две деца, съпруга на известен дипломат. А брюнетката била французойка, актриса с леко поведение, която нямала нищо против „да вечеря с господата“. Балзак едва успя да се отърве от нея. Въобще, този ден той не извадил късмет с вечерята.
Лунният залог.
Когато Нийл Армстронг направил първата си крачка на Луната, ликувала не само цяла Америка, но и един доста скромен британец. Името му било Дейвид Трелфол. Девет години преди това събитие, през 1960 г., той отишъл в букмейкърски офис с 10 лири в джоба и идеята да заложи на нещо налудничаво. От списъка, който му предложили, избрал опцията, че човек ще кацне на Луната през следващите 10 години. Залогът бил 1 към 1000. Десет паунда не били малка сума за онова време: месечната заплата на един работник била 30–40. Независимо от това, Дейвид ги заложил. През 1969 г., по-малко от година преди изтичането на 10-годишния период на залагането, американците кацнали на Луната. С част от спечелените 10 хиляди лири Трелфол си купил луксозен спортен автомобил. Усмивката на Съдбата обаче се превърнала в злобна гримаса: след по-малко от година той загинал в автомобилна катастрофа с новата си кола.
Сценарият. Известният италиански писател Тонино Гуера (сценарист за филми на Тарковски, Антониони, Фелини) се обзаложил, че ще напише сценарий за „най-краткия филм в историята на киното“. Условието било филмът да трае само 10 секунди. На другия ден писателят донесъл своя сценарий. Той бил следният:
„Жена гледа напрегнато телевизия. На екрана показват изстрелването на космическа ракета. Следва отброяване: 10… 9… 8… 7… 6… 5… 4… Виждаме нейното лице, което отразява буря от емоции. В последните секунди тя вдига слушалката, набира номер и със старта на ракетата казва в телефона: „Любими, чакам те! Мъжът ми току-що замина!“
През ХІV век италианският поет Франческо Петрарка, подкрепен от други възрожденски хуманисти и философи на Ренесанса, определил Ранното Средновековие ( с условни граници 476–1000 г.) като „Тъмните векове“ – и оттогава този период започнал да се описва в мрачни краски като епоха на варварство и разпадане на „истинската култура“.
Към Високото Средновековие (1000–1300 г.) отношението на почитателите на античните Гърция и Рим също било скептично – смятали го за период на жестокост и религиозен фанатизъм, който във всичко отстъпвал на римската цивилизация. Тоест, проявявали чисто идеологически подход към осмислянето на историята: заменяли обективните факти със собствената си оценка за тях.
Фрагмент от картина на Франсоа Буше. Снимка: Уикипедия
Всъщност, като се започне от VІІІ век, след улягането на вълната от Великото преселение на народите, Средновековието било време на съзидание и творчество. До ХІV век християнството, с неговите идеи за човешката душа, греха, милосърдието и писмеността се разпространило от фиордите на Гренландия до Урал.
Били подобрени породите животни и сортовете полезни растения, разорали се безкрайни плодородни земи, построили се хиляди градове, села и манастири, усвоило се леенето на стоманата, били изобретени вятърните мелници с вертикални криле и усъвършенствани платноходните кораби. Архитектурата се извисила до постиженията на готиката, развила се църковната хорова музика, литературата създала епична поезия, трубадурите пеели своите песни, появили се първите рицарски романи.
Средновековието в никакъв случай не било време на масово сексуално въздържание. Църквата напълно подкрепяла завета на апостол Павел: „Плодете се и се размножавайте!“ Селяните се придържали към старите добри традиции – събори с танци и веселби, момчетата задиряли момичетата по селските празници. Гражданите обичали не само пиршествата и танците, но и баните. По онова време мъжете и жените се къпели заедно.
Мъже и жени се къпели заедно
В Ранното Средновековие благородните нрави се различавали от селските само с по-малка грубост. Но правото на първата брачна нощ, когато сеньорът уж лишавал от девственост селските булки, както вече е категорично установено, си остава само обикновена фалшификация на антихристиянската митология.
През Високото Средновековие куртоазното влияние на провансалските трубадури се разпространило сред европейските рицари. Именно тогава се появява изисканата галантност към дамите-аристократки, както и по отношение на гражданките. До ден-днешен на жените (е, с изключение може би на закоравелите феминистки) им е приятно към тях да се проявява „кавалерство“ – но думата кавалер (кабалейро, шевалие) означава чисто и просто „конник“ или рицар, защото тогава рицарите се сражавали на коне.
Великия руски философ Николай Бердяев правилно отбелязва, че ако древният свят, Китай и Индия създават идеала за мъдреца-философ, то християнският свят издигнал идеала на светеца, а средновековна Европа – идеала на рицаря. Рицарят е защитник на слабите, идеал за благородство, смелост, вярност към дълга и към Прекрасната дама.
Рицарят бил защитник на слабите, идеал за благородство, смелост, вярност към дълга и към Прекрасната дама
Култът към Прекрасната дама е другият принос на Средновековието към световната култура. Бердяев пише: „Удивително е, че именно на почвата на християнството, в християнската епоха, през Средновековието, любовта на мъжа и жената разцъфтяла и дала своя най-висок връх в рицарството, в култа към Прекрасната дама“.
Красивата любов на жена и мъж, която преодолява всякакви превратности на съдбата и е способна да надмогне дори невъзможността за физическа интимност, любовта на Тристан и Изолда, на Елоиза и Абелар, се превърнала в идеал за поколения влюбени.
Е, достатъчно е да сравним този идеал с днешните груби и примитивни отношения към жената в „модерния“ свят, за да си отговорим на въпроса какво ли биха предпочели съвременните жени – днешната груба проза или красивия свят на Средновековието.
Кой друг, освен президентът на САЩ, може да влезе когато и както си иска, в Белия дом? Това се запитал известният американски чернокож баскетболист Шакил О’Нийл. Той се обзаложил с един от треньорите си, че ще може да „отиде на гости“ на президента Барак Обама без покана – просто като спре колата си на входа и разбута охраната.
